философия          Роберт  М.  Пърсиг (1938)  

Към карта на сайта

Стр, 1, 2, 3

Съдържание на страницата:

“Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”  (избрани фрагменти)

Глава 03
Глава 04
Глава 07
Глава 08
Глава 09
Глава 10
Глава 12
Глава 28
Глава 29

,

Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет  (Изследване на стойностите)

Глава 3. (избрани фрагменти)

След малко пита:

— Ти вярваш ли в призраци?

— Не — казвам.

— Защо не?

— Защото са не-на-уч-ни.

Начинът, по който казвам това, кара Джон да се усмихне.

— Те не са материални — продължавам аз, — нямат енергия и затова според законите на науката не съществуват освен в съзнанието на хората.

Уискито, умората и вятърът от дърветата започват да ми мотаят главата.

— Естествено — добавям, законите на науката също не са материални и нямат енергия и затова не съществуват освен в съзнанието на хората. Най-добре е човек да има чисто научен подход към тия неща и да не вярва нито в призраци, нито в законите на науката. Така е най-сигурно. По този начин не остава кой знае какво, в което да се вярва, но това Също е научно.

*          *          *

— Напълно естествено е — казвам — да се смятат за невежи европейците, които са вярвали в призраци, или индианците, които са вярвали в призраци. Научната гледна точка е сложила точка на всички други гледни точки, направила ги е да изглеждат примитивни, така че ако човек днес говори за призраци или духове, смята се, че е невеж или може би смахнат. Почти е невъзможно човек да си представи свят, в който действително биха могли да съществуват призраци. Джон кима утвърдително и аз продължавам:

— Моето собствено мнение е, че интелектът на съвременния човек не е чак толкова по-висш. Коефициентите за интелигентност не са чак толкова различни. Онези индианци и средновековни хора са били точно толкова интелигентни, колкото сме и ние, но контекстът, в който са мислели, е бил съвършено различени В онзи контекст на мислене призраците и духовете са точно толкова реални, колкото са атомите, елементарните частици, фотоните и квантите за съвременния човек. В този смисъл аз вярвам в духове. Съвременният човек също има своите призраци и духове.

— Кои?

— Ами законите на физиката и логиката… бройната система… принципът на алгебричното заместване. Това са призраци. Ние просто така дълбоко им вярваме, че те изглеждат истински.

— За мен изглеждат истински — казва Джон.

— Не разбирам — казва Крис.

И така, аз продължавам:

— Например изглежда съвсем естествено да допуснем, че земното привличане и законът за земното привличане са съществували преди Исак Нютон. Глупаво би било да се мисли, че до XVII век не е имало земно привличане.

— Разбира се.

— Добре, кога в такъв случай се е появил този закон?

Винаги ли е съществувал?

Джон сбърчва чело, чуди се какво целя.

— Онова, към което се стремя — казвам аз, — е да ви наведа на мисълта, че преди началото на света, преди да са били образувани слънцето и звездите, преди първоначалното зараждане на каквото и да било законът за гравитацията е съществувал.

— Разбира се.

— Седял си е така, без собствена маса, без собствена енергия, нито в съзнанието на някого, защото този някой не го е имало, нито в пространството, защото и пространство не е имало, нито никъде — този закон за гравитацията все пак е съществувал!

Сега Джон не изглежда толкова сигурен.

— Ако този закон е съществувал — казвам, — то аз, честна дума, не знам какво трябва да се направи, за да има нещо несъществуващо. Струва ми се, че законът за гравитацията е преминал всички изпитания по несъществуване, каквито има. Не можеш да измислиш нито един атрибут на несъществуването, който този закон да не притежава. Или поне един научен атрибут на съществуването, който да притежава. И все пак „здравият разум“ изисква да се вярва, че той съществува.

Джон казва:

— Струва ми се, че трябва да пообмисля това.

— Добре, но аз мога да предрека, че ако помислиш достатъчно дълго по въпроса, ще откриеш, че се въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш, и въртиш в кръг, докато накрая стигнеш до единственото възможно, разумно, смислено заключение. Законът за гравитацията и самата гравитация не са съществували преди Исак Нютон. Всяко друго значение е безсмислено. А това означава — казвам аз, преди да може да ме прекъсне, — а това означава, че този закон за гравитацията не съществува никъде освен в главите на хората! Той е един призрак! Ние всички много нахално и самонадеяно сриваме призраците на другите, но сме точно толкова невежи и варвари, и суеверни, що се отнася до собствените ни призраци.

— Тогава защо всички вярват в закона за гравитацията?

— Масова хипноза. Под една твърде ортодоксална форма, известна като „образование“.

— Искаш да кажеш, че учителят хипнотизира децата, за да повярват в закона за гравитацията?

— Разбира се.

— Това е абсурдно.

— Чувал си за ролята на визуалния контакт в класната стая? Всеки свързан с образованието подчертава тази роля. Но никой не я обяснява.

Джон клати глава и ми сипва още. Слага ръка пред устата си и с шеговита реплика се обръща към Силвия:

— А обикновено изглежда нормален.

Парирам го:

— Това е първото нормално нещо, което съм казал от седмици. През останалото време се правя на побъркан от XX век, точно както и вие. Така че да не привличам вниманието. И нека да ти го повторя — казвам. — Ние вярваме, че безплътните думи на сър Исак Нютон са си седели в средата на нищото милиарди години преди той да се роди и че по един магически начин той е открил тия думи. Те винаги са си били там, дори и когато не са били приложими към нищо. Постепенно се образувал светът и те се приложили към него. Всъщност самите тези думи са били онова нещо, което е образувало света. Това, Джон, е нелепо.

Проблемът, противоречието, с което учените не могат да се справят, е умът. Умът няма маса или енергия, но те не могат да не се съобразяват с определящото му значение за всичко, което вършат. Логиката съществува в ума. Числата съществуват само в ума. Аз не се тревожа, когато учените казват, че призраците съществуват в ума. Само едно нещо ме поразява. Науката също съществува само в ума на хората. От това не става по-малко реална. Нито пък призраците:

Те само ме гледат и аз продължавам:

— Законите на природата са човешки измислици, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици като призраците. Цялата проклета работа е човешка измислица, включително и идеята, че не е човешка измислица. Светът изобщо не съществува вън от човешкото въображение. Целият е един призрак и в древността се е смятало, че е призрак, целият калпав свят, дето живеем в него. Той се управлява от призраци. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, Буда и Платон, Декарт и Русо, Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци и още призраци. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.

Джон изглежда твърде потънал в размисъл, за да говори. Силвия обаче е възбудена.

— Откъде ти идват наум тия идеи? — пита тя.

Готвя се да им отговоря, но не го правя. Имам чувството, че вече съм докарал нещата до допустимия предел, дори може би съм го прехвърлил и е време да спра.

.

Глава 4. (избрани фрагменти)

*          *          *

Пред нас са два несъвместими един с друг начина на възприемане на действителността. Светът, какъвто човек го вижда на това място, в този миг, е действителност, независимо от това, какъв е според думите на учените. По този начин го вижда Джон. Но светът, какъвто ни е показан от научните открития, също е действителност, независимо от това, как изглежда, и хората в измерението на Джон ще трябва да направят нещо повече от простото му пренебрегване, ако искат да продължат да поддържат виждането си за действителността. Джон ще разбере това, ако му прегорят чукчето и наковалнята.

Това е истинската причина за яда му оня ден, когато не можеше да си запали мотора. Това бе натрапване в неговата действителност. То просто проби дупка през целия му мироглед в дух „груви“, а не можеше да го приеме, защото май застрашаваше неговия начин на живот. В известен смисъл изпита същото раздразнение, което абстрактното изкуство понякога предизвиква сред хората на науката или поне предизвикваше някога. То не бе съвместимо с техния начин на живот.

Всъщност пред нас са два вида действителност: едната — на непосредственото артистично възприятие и другата — на скритата научна обусловеност, и те не си подхождат, и не се приличат, и всъщност нямат много общо една с друга. Ама положение. Човек би казал, че то поставя известен проблем.

.

Глава 7. (избрани фрагменти)

*          *          *

Всички тия досегашни приказки за класически и романтичен разум навярно изглеждат като един странно заобиколен начин да бъде описан той, но за да бъде разбран Федър, това е единственият възможен път. Да се описва външният му вид или фактите от неговия живот, би означавало да се разпростираме върху отвличащи, повърхностни неща. А да се насочим към него направо, би значело да предизвикаме бедата.

Той бе луд. И ако човек се вгледа право в някой луд, ще види само отражение на собственото си убеждение, че още е луд, което означава да не го разбере въобще. За да бъде разбран, трябва да се види онова, което виждаше той, а когато се опитваме да разберем виждането на един безумец, обиколният път е единственият, който води до целта. Иначе собствените ни убеждения препречват пътя. Има само един път към него, който ми се струва проходим, и още много трябва да вървим.

Впуснал съм се във всички тия анализи и дефиниции, и зависимости не заради самите тях, а за да положа основата за проумяване на посоката, в която вървеше Федър.

Казах по-миналата нощ на Крис, че Федър е прекарал целия си живот в преследване на призрак. Това бе вярно. Призракът, който той преследваше, е призракът, скрит зад цялата техника, цялата съвременна наука, цялата мисъл на Запада. Това бе призракът на самата реалност. Казах на Крис, че той откри призрака и че когато го откри, хубавичко го натупа. Мисля, че във фигуративен смисъл това бе истина. Нещата, които се надявам да изясня, докато вървим напред, са някои от нещата, открити от него. Сега времената са такива, че може би други хора най-после ще ги сметнат за важни. Никой тогава не искаше да види призрака, преследван от Федър, но ми се струва, че сега все повече и повече хора го виждат или го зърват за миг в лош час, един призрак, който нарича себе си рационалност, но образът му е непоследователен и безсмислен, което прави и най-нормалните действия от всекидневието да изглеждат малко нещо объркани поради липсата на връзка с каквото и да било друго. Това е призракът на онова, което във всекидневието приемаме за естествено, а именно че основната цел на живота — да бъдеш жив — е недостижима, но все пак това е основната цел на живота, така че велики умове се борят, за да лекуват болести и хората да живеят по-дълго, а само лудите питат защо. Човек живее по-дълго, за да живее по-дълго. Няма друга причина. Това казва призракът.

*          *          *

За Федър като личност могат да се кажат някои неща.

Той бе познавач на логиката, на класическата „система на системата“, която описва правилата и похватите на систематичната мисъл, чрез която се изграждат и взаимно обвързват аналитичните знания. Беше толкова бърз при определянето на неговия коефициент за интелигентност по системата Стенфърд-Бинит[1], представляващ в основната си характеристика на умението да се правят аналитични манипулации, че получи 170, цифра, която се среща само при един човек на петдесет хиляди.

Бе симпатичен, но да се каже, че мислеше и действуваше като машина, би значело да се разбере криво естеството на неговата мисъл. Тя не приличаше на бутала и колела, и скорости, които се движат едновременно, внушителни и съгласувани. По-скоро пред съзнанието изниква образът на лазерен лъч — единствен показалец светлина с такава ужасяваща енергия, при такава необикновена концентрация, че може да бъде изпратен на луната и отражението му да се върне обратно на Земята, Федър не използваше яркостта на интелекта си, за да осветява някакви въпроси. Той търсеше единствена, определена, далечна цел, взе я на мушка и я порази. И това бе всичко. Общото осветяване на целта, която порази, сега, изглежда, предоставяше на мен.

Беше колкото интелигентен, толкова и самотен. Не се помни да е имал близки приятели. Пътуваше сам. Винаги. Дори в присъствието на други бе съвършено сам. Понякога хората усещаха това, чувствуваха се отблъснати и не го обичаха, но тяхната неприязън нямаше значение за него.

,

Глава 8. (избрани фрагменти)

*          *          *

Не всеки разбира какъв изцяло рационален процес е това — поддържането на мотоциклет. Някои си мислят, че е просто „сръчност“ или пък „афинитет към механизма“. Те са прави, но сръчността е почти изцяло проява на разума и повечето бели идват от онова, което старите радиотехници наричаха „късо между слушалките“, сиреч главата не се използува както трябва. Един мотоциклет работи изцяло в съгласие със законите на разума и изучаването на изкуството да се поддържа мотоциклет е всъщност миниатюрно изследване на изкуството на самата рационалност. Вчера казах, че Федър преследваше призрака на рационалността, което го доведе до безумие, но за да се разбере това, много е важно да се придържаме към земни примери за рационалност, за да не се изгубим сред обобщения, които никой освен него не би могъл да разбере. Разговорът за рационалността може да стане твърде объркващ, ако и нещата, с които борави рационалността, не се включат в темата му.

Сега сме на границата между класическото и романтичното, където, от една страна, виждаме мотоциклета, какъвто изглежда отвън — и това е важен начин на виждане, — и където, от друга, можем да започнем да го виждаме, както го вижда механикът, от гледна точка на скрития смисъл — и това също е важен начин да се разглеждат нещата. Тези инструменти например — този ключ притежава определена романтична красота, но предназначението му си е във всички случаи чисто класическо. Той е създаден, за да изменя скрития смисъл на машината.

.

Глава 9. (избрани фрагменти)

*          *          *

Тази сутрин говорих за йерархиите на мисълта — системата. Сега искам да поговоря за методите да се открие верният път през тези йерархии — логиката.

Използуват се два вида логика — индуктивна и дедуктивна. Индуктивните умозаключения започват от наблюдения на машината и стигат до обобщени изводи. Например, ако мотоциклетът премине през бабуна и двигателят прекъсне, а после премине през друга бабуна и двигателят прекъсне, и после премине през друга бабуна и двигателят прекъсне, а после измине дълъг гладък участък от пътя и няма прекъсване, а след това премине през четвърта бабуна и двигателят прекъсне пак, то може логически да се заключи, че прекъсванията са причинени от бабуните. Това е индукция — разсъждение от частни случаи към обобщени истини.

Дедуктивните умозаключения правят обратното. Те изхождат от общи познания и предсказват частния случай. Например, ако от прочитане на фактологическата йерархия на машината механикът знае, че клаксонът на мотоциклета се захранва главно от енергията на акумулатора, той може логически да стигне до извода, че щом акумулаторът е изтощен, клаксонът няма да работи. Това е дедукция.

Разрешението на въпроси, твърде сложни за обикновения разум, се постига чрез дълъг низ смесени индуктивни и дедуктивни умозаключения, които се вплитат ту в наблюдаваната машина, ту в менталната йерархия на машината, намираща се в ръководствата. Правилната програма на това преплитане се дефинира като научен метод.

Всъщност никога не съм срещал достатъчно сложен проблем в поддържането на мотоциклет, който наистина да изисква напълно издържан научен метод. Проблемите на ремонта не са така трудни. Когато си мисля за чисто научен метод, понякога си представям образ на една непреодолима сила, огромен булдозер — бавен, скучен, боботещ, неуморен, но непобедим. Ще отиде два пъти повече време, пет пъти повече, може би десет пъти повече време, отколкото за простите похвати на механика, но човек е сигурен, че в края на краищата ще постигне своето. Няма проблем, свързан с откриване на повреда при поддържането на мотоциклет, който да може да се сравни с това. Когато човек се е срещнал с наистина сложен въпрос, опитал е всичко, блъскал си е главата, без нищо да помогне, и е разбрал, че този път Природата наистина е решила да създава трудности, той си казва: „Добре, Природо, щом не щеш с добро“, и пуска в ход чисто научния метод.

За целта се води лабораторна тетрадка. Всичко се вписва съвършено точно, така че по всяко време се знае докъде сме стигнали, откъде сме тръгнали, накъде отиваме и докъде искаме да стигнем. В научната работа и при електронната технология това е необходимо, защото иначе проблемите стават толкова сложни, че човек се загубва, обърква се, забравя какво знае и какво не знае и трябва да се предаде. При поддържането на мотоциклет нещата не са така усложнени, но когато започне бъркотия, не е лошо да се държат здраво юздите, като се направи всичко пределно точно. Понякога самият акт на записването на проблемите слага в ред представите ви за техния истински характер.

Логическите изложения, които влизат в тетрадката, се разделят в шест категории: 1) определяне на проблема; 2) хипотези относно причината, която го е предизвикала; 3) експерименти, целящи проверка на всяка хипотеза; 4) очаквани резултати от експериментите; 5) получени резултати от експериментите и 6) заключения въз основа на резултатите от експериментите. Това не се различава от порядъка, следван в много колежански и гимназиални лабораторни тетрадки, но целта тук вече не е просто упражнение. Целта сега е точна насоченост на мислите, която няма да бъде постигната, ако те не са правилни.

Истинското предназначение на научния метод е да докаже, че Природата не ви е заблудила да си мислите, че знаете нещо, което всъщност не знаете. Няма жив механик, учен или инженер, който да не е патил от това толкова, че да не бъде инстинктивно нащрек. Това е главната причина, поради която така много научна и техническа информация звучи толкова скучно и предпазливо. Ако станете невнимателен или започнете да романтизирате научната информация, като я поукрасите тук-там, Природата скоро ще ви изкара пълен глупак. Тя го прави достатъчно често, така или иначе, дори когато не й давате възможности. Човек трябва да бъде изключително внимателен и безкомпромисно логичен, когато има работа с Природата: едно логическо подхлъзване — и цяло научно построение се срутва. Една невярна дедукция, свързана с машината, и може да останете в задънена улица за неопределено време.

В първа част на формалния научен метод, където се излага проблемът, най-важното умение е да не се отбележи абсолютно нищо повече от онова, което сте сигурни, че знаете. Много по-добре е да запишете: „Да се разреши проблемът: защо не работи мотоциклетът?“, което звучи глупаво, но е правилно, отколкото да запишете: „Да се разреши проблемът: каква е повредата в електрическата система?“, след като изобщо не сте сигурни, че бедата идва от електрическата система. Трябва да запишете: „Да се разреши проблемът: каква е повредата в мотоциклета?“ и след това да запишете като първа точка във втора част: „Хипотеза номер едно: Повредата е в електрическата система.“ Измисляте колкото можете повече хипотези, после планирате експерименти, за да ги проверите, да разберете кои са правилни и кои не.

Този внимателен подход към първоначалните въпроси ще ви предпази от съществена грешка в посоката на търсене, която може да доведе до цели седмици допълнителен труд и даже може да ви обърка напълно. Научните въпроси често изглеждат глупави отвън поради тая причина. Те се задават, за да предотвратят глупави грешки по-нататък.

Третата част, онази част от формалния научен метод, която се нарича експериментиране, се смята понякога от романтиците за самата същност на науката, защото това е единствената част с много видими външни страни. Виждат много епруветки и чудновати прибори и хора, които бързат наоколо и правят открития. Те не разглеждат експеримента като част от по-голям интелектуален процес и затова често бъркат експериментите с демонстрациите, които изглеждат едно и също нещо. Ако някой провежда шарлатанско научно представление с Франкенщайнова техника на стойност петдесет хиляди долара, не върши нищо, свързано с науката, щом предварително знае какви ще бъдат резултатите от неговите усилия. Един мотоциклетен механик, от друга страна, който натиска клаксона, за да види дали работи акумулаторът, провежда неформално един истински научен експеримент. Той проверява една хипотеза, като поставя въпрос на Природата. Ученият от телевизионна постановка, който мърмори тъжно: „Експериментът завърши с неуспех; не можахме да получим онова, на което се надявахме“, е жертва главно на лошия сценарист. Един експеримент никога не може да бъде неуспешен само защото не се е стигнало до предсказаните резултати. Един експеримент е неуспешен само когато освен това не успее убедително да провери хипотезата, за която става дума, когато получените от него данни не доказват нищо в единия или другия смисъл.

Умението тук се състои в това, да се използуват експерименти, които проверяват само въпросната хипотеза, нищо по-малко и нищо повече. Ако клаксонът свирне и механикът сметне, че цялата електрическа система е в ред, той е загазил здравата. Стигнал е до нелогичен извод. Свирещият клаксон му говори само, че акумулаторът и клаксонът работят. За да измисли експеримента правилно, той трябва много упорито да мисли по въпроса кое причинява пряко какво. Това ни е известно от йерархията. Клаксонът не кара мотоциклета да работи. Нито акумулаторът, освен по много косвен начин. Точките, в които електрическата система пряко кара двигателя да пали, са свещите и ако не проверим там, където електрическата система се разрежда, никога няма всъщност да узнаем дали повредата е електрическа, или не.

За да провери както трябва, механикът отвива свещта и я поставя допряна до двигателя, така че цокълът й да бъде свързан с масата, рита стартера и наблюдава дали в пространството между електродите ще прескочи синя искра. Ако не се появи, може да стигне до един от двата извода: а) има повреда в електросистемата или б) експериментът му е проведен небрежно. Ако е опитен, ще опита още няколко пъти, като проверява кабелите, опитва всички начини, които му дойдат наум, за да накара тази свещ да даде искра. Тогава, ако не може да я накара да даде искра, той окончателно стига до извода, че а) е верният отговор, има повреда в електросистемата, и експериментът е приключил. Доказал е, че хипотезата му е правилна.

В последния раздел, заключения, умението се проявява в това, да не се регистрира повече от доказаното чрез експеримента. Той не е доказал, че когато поправи електрическата система, мотоциклетът ще тръгне. Може да има и други повреди. Но знае, че мотоциклетът няма да тръгне, преди да е заработила електрическата система, и поставя следващия ясно формулиран въпрос: „Да се реши проблемът: каква е повредата в електрическата система?“

Тогава механикът създава хипотези в тази област и ги проверява. Като поставя правилни въпроси и избира правилни начини за проверка и като стига до правилни изводи, механикът внимателно си проправя път през ешелонираната отбрана на мотоциклетната йерархия, докато открие точната конкретна причина или причини за отказа на двигателя — и тогава ги премахва, за да не предизвикват повече този отказ.

Един неопитен наблюдател ще забележи само физически труд и често остава с впечатлението, че физическият труд е главното в онова, което вържи механикът. Всъщност физическият труд е най-малката и най-лесната част от онова, което върши механикът. Несравнимо по-голяма част от работата му е внимателно наблюдение и точен размисъл. Ето защо механиците понякога изглеждат така мълчаливи и затворени, когато извършват проверки. Те не обичат да им говорите, защото се концентрират върху мисловни образи, йерархии и съвсем не гледат вас или физическия образ на мотоциклета. Използуват експеримента като част от програма за разширяване на собствената си йерархия от познания за повредения мотоциклет, която да сравнят с правилната йерархия в съзнанието си. Те се взират в скрития смисъл.

.

Глава 10. (избрани фрагменти)

*          *          *

Федър бе завършил първата си година в университета на петнадесетгодишна възраст. Областта му вече бе биохимията и той смяташе да специализира в граничната област между органичния и неорганичния свят, която сега е известна като молекулярна биология. Той не гледаше на това като на кариера в името на личното си добро; Бе много млад и това беше цел на благороден идеализъм.

Състоянието на духа, което дава възможност на човек да върши такава работа, е сходно с онова на молещия се или на влюбения. Всекидневното старание идва не от някакъв преднамерен стремеж или програма, а направо от сърцето.

Ако Федър бе влязъл в науката поради амбиция или с утилитарни намерения, може би никога нямаше да му хрумне да задава въпроси за естеството на научната хипотеза като същност сама в себе си. А той ги задаваше и не бе удовлетворен от отговорите.

Изграждането на хипотези е най-неясната от всички категории на научния метод. Откъде се вземат, никой не знае. Седи си човек някъде, гледа си работата и изведнъж — прас! — проумява нещо, което по-рано не е разбирал. Докато не бъде проверена, хипотезата не е истина. Защото проверките не са неин източник. Източникът й е някъде другаде.

Айнщайн е казал:

Човек се опитва да създаде за себе си по начин, който най-добре го удовлетворява, една опростена и понятна картина на света. След това се опитва до някаква степен да замести с този свой космос света, познат от практиката, и така да го победи… Той превръща този космос и неговия градеж в опорна точка на емоционалния си живот, за да намери мира и спокойствието, което не може да намери в ограничения водовъртеж на собствения си житейски опит… Върховната цел… е да се достигне до онези всеобщи основни закони, въз основа на които космосът може да бъде изграден чрез чиста дедукция. Не съществува логически очертан път към тези закони; само интуиция, почиваща на подходящо разбиране на житейския опит, може да стигне до тях…

Интуиция? Подходящо разбиране? Странни думи за произхода на научното знание.

Друг някой учен, не тъй голям като Айнщайн, би могъл да каже: „Ала научното знание идва от природата. Природата дава хипотезите.“ Но Айнщайн е разбирал, че природата не ги дава. Природата дава само експериментални данни.

Един по-незначителен ум би могъл тогава да каже: „Добре де, човек дава хипотезите.“ Но Айнщайн отрича и това. „Никой — казва той, — който действително е навлязъл в материята, няма да отрече, че на практика светът на явленията единствен определя теоретичната система въпреки обстоятелството, че не съществува теоретически мост между явленията и техните теоретически принципи.“

Федър се отклони от утъпкания път, когато в резултат на лабораторния си опит започна да се интересува от хипотезите като същност сами по себе си. Той бе забелязвал отново и отново, че онова, което може да изглежда най-трудната част от научната работа — измислянето на хипотези, — неизменно се оказва най-лесната. Като че актът на точното по форма и ясно записване на всичко ги подсказва. Както си проверява хипотеза номер едно по експериментален начин, цял порой от други хипотези му идват наум и докато проверява тях, идват още и докато ги проверява, още други му идват в главата, докато стане болезнено очевидно, че както продължава да проверява хипотези и да отхвърля едни и да потвърждава други, техният брой не намалява. Той всъщност нараства заедно с напредъка на работата му.

Отначало това му се стори забавно. Измисли закон с намерение той да не отстъпва по хумор на законите на Паркинсън; той гласеше: „Броят на рационалните хипотези, които могат да обяснят всяко едно явление, е неограничен.“ Харесваше му никога да не остава без хипотези. Дори когато експерименталната му работа изглеждаше в задънена улица, както и да я погледнеш, той знаеше, че ако просто седне и порови достатъчно дълго, напълно сигурно е, че ще се появи друга хипотеза. И винаги се появяваше. Само няколко месеца след като измисли закона, започна да има известни съмнения относно хумора му и ползата от него.

Ако е верен, този закон не е дребна пукнатина в научния начин на мислене. Законът е напълно нихилистичен. Той е катастрофално, логическо опровержение на общата валидност на целия научен метод!

Ако предназначението на научния метод е да избира сред множество хипотези и ако броят на хипотезите нараства по-бързо, отколкото експерименталният метод може да поеме, то ясно е, че всички хипотези никога не могат да бъдат проверени. Ако всички хипотези не могат да бъдат проверени, тогава резултатите от който и да било експеримент не са окончателни и целият научен метод не постига целта си да установи доказателствено потвърдени знания.

Във връзка с това Айнщайн е писал:

Еволюцията е показала, че във всеки един момент сред всички мислими построения едно-единствено винаги е доказвало пълното си превъзходство над останалите.

И е оставил нещата дотук. Но за Федър това бе невероятно слаб отговор, фразата „във всеки един момент“ действително го потресе. Сериозно ли Айнщайн е искал да каже, че истината е функция на времето? Да се заяви това, би значело да се унищожат основните презумпции на цялата наука!

Обаче ето самата история на науката е един ясен разказ за непрекъснати нови и променливи обяснения на стари факти. Кратките периоди на устойчивост изглеждаха съвсем случайни, той не можеше да забележи някакъв порядък при тях. Някои научни истини като че траеха векове, други — по-малко от година. Научната истина не бе догма, вярна на вечността, а ограничена от времето количествена същност, която би могла да бъде изучавана като всяко друго нещо.

Той изучаваше научни истини, после се разстрои още повече от очевидната причина за тяхната недълговечност. Изглеждаше, че продължителността на живота на научните истини е обратна функция от интензивността на научния труд. Поради това научните истини на XX век като че имат много по-кратък живот от тези на предишния век, защото научната дейност сега е много по-голяма. Ако през идващия век научната дейност нарасне десетократно, то може да се очаква, че продължителността на живота на която и да било научна истина ще спадне вероятно до една десета от сегашната. Онова, което съкращава живота на съществуващата истина, е обемът хипотези, предложени да я заместят; колкото са повече хипотезите, толкова по-кратко е времетраенето на истината. А онова, което изглежда кара броя на хипотезите да расте през последните десетилетия, сякаш не е нищо друго освен самия научен метод. Колкото повече наблюдавате, толкова повече забелязвате. Вместо да изберете една истина сред множеството, вие правите множеството по-голямо. А това логически означава, че докато се опитвате да се доближите към неизменната истина чрез приложение на научния метод, вие всъщност не се придвижвате към нея изобщо. Вие се отдалечавате от нея! Именно това, че прилагате научния метод, е причина истината да се променя!

Със собствени усилия Федър забеляза едно явление, изключително характерно за историята на науката, на което дълги години не бе обръщано никакво внимание. Очакваните резултати от научното изследване и действителните резултати от научното изследване тук са диаметрално противоположни и на това обстоятелство сякаш никой не обръща особено внимание. Задачата на научния метод е да избере едничка истина измежду много хипотетични истини. Това, повече от всичко друго, е основното предназначение на науката. Но в исторически план науката е вършела точно обратното. Чрез умножаване и умножаване на факти, информация, теории и хипотези самата наука води човечеството от еднозначни абсолютни истини към многозначни, неопределени, относителни. Главният причинител на социалния хаос, на неопределеността на мисленето и ценностите, която рационалното познание би трябвало да премахне, не е никой друг освен самата наука. И това, което Федър забеляза в изолацията на собствената си лабораторна работа преди много години, днес се знае навсякъде в света на техниката. Научно получена антинаука — хаос.

Вече е възможно да погледнем малко назад и да разберем защо е важно да говорим за този човек във връзка с всичко, което бе казано по-рано относно разделението между класическата и романтичната действителност и несъвместимостта на двете. За разлика от множеството романтици, разстроени от хаотичните промени, които науката и техниката насилствено внасят в човешкия дух, Федър със своя научно обучен, класически разсъдък бе в състояние да направи нещо повече от това, да кърши ръце, изпаднал в смут, да избяга или да заклейми с общи приказки цялата работа, без да предложи каквито и да било разрешения.

Както казах, накрая той предложи цял куп разрешения, но проблемът бе така дълбок, така труден и многостранен, че никой всъщност не разбра сериозността на онова, което той разрешаваше, и затова не разбра или разбра криво казаното.

Причината за сегашната социална криза, бе казвал той, е генетичен дефект в естеството на самия разум. И докато този дефект не бъде отстранен, кризата ще продължава. Днешните наши модели на рационалност не движат обществото напред към един по-добър свят. Те все повече и повече го отдалечават от този по-добър свят. Тези модели са в действие от Възраждането насам. Докато нуждата от храна, облекло и подслон доминира, те ще продължават да действуват. Но след като за огромни маси хора тези нужди вече не изпъкват над всичко останало, целият строеж на мисленето, дошъл до нас от древни времена, вече не е адекватен. Започва да се вижда какъв е той в действителност — емоционално изпразнен, естетически безсмислен и духовно пуст. В такова състояние се намира той днес и ще продължи да се намира още дълго време занапред.

Аз виждам една свирепа, социална криза, чиято дълбочина никой не разбира, да не говорим пък за нейните разрешения. Виждам хора като Джон и Силвия да живеят изгубени и отчуждени от цялата рационална структура на цивилизования живот, търсейки излази от нея, без да намират нито един, който да бъде задоволителен за продължително време. А после виждам Федър с неговото самотно, уединено отшелничество в лабораторията — зает всъщност със същата криза, но тръгнал от друга отправна точка, насочил се в обратна посока, — а това, което аз се опитвам да направя тук, е да обединя всичко. Задачата е така огромна — затова като че ли понякога се отклонявам.

Никой, с когото Федър разговаряше, не изглеждаше да се вълнува особено от това явление, което така затрудняваше самия него. Те сякаш казваха: „Известно е, че научният метод си е в сила. Защо тогава да го поставяме под въпрос?“

Федър не разбираше този подход, не знаеше как да се справи с него и понеже не изучаваше науката от лични или утилитарни подбуди, той просто го спря напълно. То бе като да наблюдава онази ведра планинска картина, описана от Айнщайн, и изведнъж посред планината да се появи пукнатина, една бездна от чистото нищо. И бавно, и с огромни мъки, за да обясни тази бездна, трябваше да приеме, че планината, която е изглеждала издигната за вечни времена, може да е нещо друго… може би просто плод на собственото му въображение. Това го парализира.

И така Федър, който на петнадесетгодишна възраст бе завършил първия си курс в университета, на седемнадесет години беше изключен от него за слаб успех. Като официални причини посочиха незрелост и немарливост в учението.

Никой нищо не можеше да направи в случая — да предотврати или да промени нещо. Университетът не би могъл да продължи да го държи, без да скъса с традиционните си изисквания.

Потресен, Федър се зарея насам-натам и тези негови реяния го отведоха в една далечна духовна орбита, но в крайна сметка той се върна по пътя, който сега следваме ние — към вратите на същия университет. Утре ще опитам да тръгна по тоя път.

,

Глава 12. (избрани фрагменти)

*          *          *

Той бе отишъл в Индия като учен емпирик и напусна Индия като учен емпирик, не особено по-мъдър, отколкото е бил, когато е пристигнал. Все пак бил изложен на множество влияния и придобил в себе си нещо като латентен образ, който се оказал във връзка с много латентни образи по-късно.

Някои от тези латентности трябва да бъдат изложени накратко, защото стават важни по-нататък. Той разбрал, че различията в доктрините между индуизма, будизма и даоизма изобщо не могат да се сравнят с тези между християнството, исляма и юдейството. Заради тях не се водят свещени войни, защото словесните постановки за действителността никога не се приемат за самата действителност.

Във всички източни религии особена стойност се влага в санскритската доктрина „Тат твам аси“ — „Ти си то“, която поддържа, че всичко, което човек смята, че е, и всичко, което смята, че възприема, са неща неделими. Да разбереш изцяло тази липса на разделение, значи да станеш просветен.

Логиката предполага отделяне на субекта от обекта; поради което логиката не е завършена мъдрост. Тази илюзия за разделяне на субекта от обекта може най-лесно да бъде отстранена чрез елиминиране на физическата активност, духовната активност и емоционалната активност. Има различни учения за това. Едно от най-важните е санскритското „джаяна“, погрешно произнасяно на китайски „чан“ и също тъй погрешно произнасяно на японски „дзен“. Федър никога не изпадна в съзерцание, защото за него това нямаше смисъл. През целия му престой в Индия „смисълът“ бе винаги логическото му верую и той не можа да намери някакъв достоен начин да се откаже от убежденията си. Това, смятам, му прави чест.

Но един ден в клас професорът по философия безгрижно разяснявал илюзорния характер на света, кажи-речи, за петдесети път и Федър вдигнал ръка, за да попита студено дали се приема, че атомните, бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки, са илюзорни. Професорът се усмихнал и казал „да“. Това било краят на разговора.

Съобразно традициите на индийската философия този разговор може и да е бил правилен, но за Федър или за всеки друг, който чете вестници редовно и се вълнува от неща като масово унищожение на човешки същества, той бил безнадеждно неудовлетворителен. Напуснал класната стая, напуснал Индия и се отказал.

Глава 28. (избрани фрагменти)

*          *          *

Когато човек върви по една пътека и забележи, че друга пътека се отклонява встрани, да речем под тридесет градуса, а след това се отделя още една пътека под по-голям, да речем, четиридесет и пет градусов ъгъл, и още една пътека по-късно се отделя под деветдесет градуса, той започва да разбира, че там има някаква точка, към която водят всичките тия пътеки, и че много хора са сметнали, че си струва да се отиде там, и започва да се чуди дали от чисто любопитство да не вземе и той да отиде.

*          *          *

В своето търсене на концепция за качеството Федър непрекъснато виждаше отново и отново малки пътечки, които водеха към някаква точка от едната страна. Мислеше, че вече знае накъде, общо взето, водят те — към древна Гърция, — но се питаше дали не е пропуснал нещо там.

Беше попитал Сара, която много преди това бе идвала с лейката си да му внуши идеята за качеството, в кой етап на курса по английска литература се преподава качеството като предмет.

— Боже мой, отде да зная, аз не се занимавам с английски — бе казала тя, — аз се занимавам с класика. Моята област е гръцкият.

— Качеството влиза ли в гръцката мисъл? — бе попитал той.

— Качеството е във всяка частица от гръцката мисъл — бе отвърнала тя и той се замисли върху това. Понякога под приказките на старата мома му се струваше, че открива някаква мъдрост, сякаш като Делфийския оракул тя казваше неща със скрит смисъл, но не можеше да бъде сигурен.

*          *          *

Древна Гърция. Чудно е, че за тях качеството е било всичко, когато днес звучи странно дори да кажем, че качеството е реално. Какви невидими промени може да са настъпили?

Втора пътека към древна Гърция бе посочена от внезапния начин, по който целият въпрос „Какво е качество?“ бе запратен в систематичната философия. Той смяташе, че е приключил с тая област. А качеството я разкри цялата отново.

Систематичната философия е гръцка. Древните гърци са я въвели и са оставили завинаги своя отпечатък върху й. Твърдението на Уайтхед, че цялата философия не е нищо повече от „обяснения под линия на Платон“, може спокойно да бъде подкрепено. Бъркотията около реалността на качеството трябва да е започнала някъде там.

Трета пътека се появи, когато реши да премине от Боузмън към научната степен, която му бе необходима, за да преподава и по-нататък в университет. Искаше да продължи изследването си върху смисъла на качеството, което бе започнал като преподавател по английски. Но къде? И в коя наука?

Беше очевидно, че понятието „качество“ не беше част от една отделна дисциплина освен ако тя не е философия. А от опита си във философията знаеше, че по-нататъшните изследвания надали ще разкрият нещо във връзка с едно видимо мистично понятие в английската композиция, както се наричат часовете по съчинение.

Все по-ясно му ставаше, че няма да намери програма, по която да изучава качеството от позициите, които му изглеждаха правилни. Качеството бе не само извън която и да е академична дисциплина, то бе извън обхвата на методите на целия храм на разума. Що за университет щеше да е тоя, който приема докторска дисертация, а в нея дисертантът отказва да дефинира основното си понятие!

Дълго време изучава каталозите, преди да открие онова, което се надяваше, че търси. Имаше един университет, Чикагският, в който съществуваше междупредметната програма „Анализ на идеи и изследване на методи“. Изпитната комисия включваше професор по английски, професор по философия и професор по китайски, а председателят й бе професор по старогръцки! Ето кое за него изигра ролята на сигнална камбана!

Федър пристига в университета на Чикаго, обзет вече от мисли, така различни от ония, които вие или аз бихме разбрали, че ще ми е трудно да разкажа, дори да помнех всичко. Знам, че заместник-председателят на комисията го приема, когато председателят отсъствува, благодарение на преподавателския му опит и очевидна способност да разговаря интелигентно. Какво точно е казал, не се знае. След това чака няколко седмици да се завърне председателят с надежда да получи стипендия, но когато той се появява, протича разговор, състоящ се главно от един въпрос и никакъв отговор. Председателят пита:

— С каква материя се занимавате?

Федър отвръща:

— Английска композиция.

Председателят избухва:

— Това е методологическа област!

И с това разговорът фактически е приключил. След няколко незначителни приказки Федър се запъва, поколебава се, сбогува се и се връща обратно в планините. Това е същата негова черта, заради която по-рано пропада в университета. Блокирал е по един въпрос и не е в състояние да мисли за каквото и да било друго, докато курсът му си напредва и без него. Този път обаче той има на разположение цяло лято да разсъждава защо предметът му трябва да бъде материален или методологически и през цялото лято прави тъкмо това.

*          *          *

Материята не се променя. Методът е недълговечен. Материята е свързана със строежа на атома. Методът е свързан с онова, което атомът прави. В техническите текстове съществува подобно разграничение между физическо описание и функционално описание. Един сложен агрегат се описва по-добре първо с оглед неговия строеж: съставните агрегати и части. След това се описва с оглед неговия метод: функциите му в тяхната последователност. Ако смесите физическото с функционалното описание, оплитате се напълно, а също и читателят.

Но да се прилага тази класификация към една цяла област на знанието, каквато е английската композиция, изглежда произволно и непрактично. Нито една академична дисциплина не съществува без материална или методологическа страна. А той не виждаше качеството да има някаква връзка с която и да било от двете. Качеството не е материя. Нито пък е метод. Ако човек строи къща, като използува отвее и нивелир, той прави това, защото за една права стена е по-малко вероятно да се срути, ще рече, има по-високо качество от една крива. Качеството не е метод. То е целта, към която е насочен методът.

„Материя“ и „материално“ всъщност съответствуват на „обект“ и „обективност“, които той бе отхвърлил, за да стигне до недуалистична концепция за качеството. Когато всичко е разделено на материя и метод, точно както и когато всичко е разделено на субекти и обекти, изобщо не остава място за качеството. Тезата му не би могла да бъде част от материален предмет, защото да приеме разделението материален-методологически, означаваше да отрече съществуването на качеството. Ако качеството трябваше да остане, концепцията за материален и методологически трябваше да си върви. Това би означавало разправия с комисията, нещо, което хич не му трябваше. Но го беше яд, задето унищожаваха цялото значение на онова, за което той говореше, още с първия си въпрос. Материален предмет? В какво ли прокрустово ложе се опитваха да го натикат? — чудеше се той.

Реши да проучи по-подробно характера на комисията и да се порови из библиотеките за тая цел. Чувствуваше, че тази комисия витае в някакви съвсем чужди нему области на мисълта. Дали можеха да се намерят допирни точки между техния модел на мислене и неговата — казано най-общо — мисловна нагласа?

Особено бе смутен от характера на обясненията за предназначението на комисията. Изглеждаха твърде объркващи. Цялото описание на работата на комисията бе странен образец на съвсем обикновени думи, подредени по най-обикновен начин, така че обяснението изглеждаше много по-сложно от онова, което опитваше да обясни. Това не бе сигналната камбана, чута от него преди.

Проучи всичко написано от председателя, до което можа да се добере, и тук отново се натъкна на странния начин на изразяване, забелязан в описанието на комисията. Стилът объркваше, защото бе напълно различен от онова, което бе забелязал у самия председател. Той в краткия разговор му направи впечатление на човек с много неспокоен ум и също така неспокоен нрав. А ето тук един от най-двусмислените и непроницаеми начини на писане, на които Федър бе попаднал. Имаше енциклопедични изречения, в които подлогът беше толкова отдалечен от сказуемото, че напразно го викаше в словесните дебри. Вметнати части бяха необяснимо защо вмъкнати в други вметнати части, които също толкова необяснимо се намираха в изречения, чиято връзка с предишните изречения в съзнанието на читателя бе мъртва, погребана и изтляла дълго преди точката.

Но най-забележителни от всички бяха удивителните и необясними струпвания на абстрактни категории, като че заредени с някакво специално значение, което никъде не беше изложено и чието съдържание можеше само да се гадае; те се трупаха една върху друга така бързо и плътно, че Федър разбра — няма как да проумее това, дето чете, камо ли да го оспорва.

Отначало помисли, че причина за затруднението е обстоятелството, че всичко това не е за неговата уста лъжица. Статиите предполагаха определени основни знания, които той няма. След това обаче забеляза, че някои от статиите са написани за аудитория, която няма как да притежава подобни знания, и тази хипотеза се разклати.

Втората му хипотеза бе, че председателят е „техник“ — един термин, който той използуваше за автор до такава степен отдаден на предмета си, че е загубил способност да общува с хората извън него. Но ако това бе така, защо комисията имаше толкова общо, нетехническо название — „Анализ на идеи и изследване на методи“? А личността на председателя не бе личност на техник. Така че и тази хипотеза не издържаше.

След време Федър престана да си блъска главата с реториката на председателя и опита да поразрови около самата комисия, като се надяваше, че това ще му помогне да разгадае всичко останало. Това се оказа правилният път. Започна да разбира къде е бедата.

Постановките на председателя бяха замаскирани — охранявани от огромните лабиринти на укрепления, така сложни и масивни, че бе почти невъзможно да се открие какво все пак охраняваха те вътре. Объркването от всичко това приличаше на объркването, което човек изпитва, когато влезе в стая, където току-що е привършил ожесточен спор. Всички мълчат. Никой не говори.

Запазил съм един спомен за Федър, застанал в мраморния коридор на някакво здание, явно в Чикагския университет, да се обръща към заместник-председателя на комисията като детектив в края на филма с думите:

— Пропуснали сме едно важно име в списъка на вашата комисия.

— Да? — казва заместник-председателят.

— Да — отвръща Федър с вид на пророк. — Аристотел…

Заместник-председателят е шокиран за момент, после почти като нарушител, който е заловен, но не чувствува вина, се смее високо и продължително.

— О, разбирам — казва той. — Вие не знаете… нищо за… — После премисля дали си заслужава да се доизкаже, решава, че не, и не казва нищо повече.

*          *          *

Казах, че заместник-председателят на Комисията по анализ на идеи и изследвания на методи бе шокиран. Той бе шокиран от това, че Федър не знаеше, че е попаднал в полесражението на може би най-известния академичен спор на столетието — спор, който ректорът на един калифорнийски университет определи като последен опит в историята да се промени направлението на един цял университет.

Проучванията на Федър разкриха кратката история на това прочуто въставане срещу емпиричното образование, което бе протекло в началото на тридесетте години. Комисията по анализ на идеи и изследване на методи бе остатък от този опит. Водачи на въстанието бяха Робърт Мейнард Хъчинс, който бе станал ректор на Чикагския университет, Мортимър Адлър[1], чийто труд върху психологическите основи на закона за доказателствата бе нещо подобно на работата, извършвана от Хъчинс в Йейл, от Скот Буканън, философ и математик, и най-важният за Федър — сегашният председател на комисията, който по онова време е бил специалист по Спиноза и средните векове в Колумбийския университет.

Адлъровите проучвания върху доказателствата, обогатени с четене на класиците от западния свят, стигат до извода, че човешката мъдрост е напреднала сравнително незначително в днешно време. Адлър непрекъснато се връща към Тома Аквински, който взема Платон и Аристотел и ги прави част от своя средновековен синтез на гръцка философия и християнска вяра. Работата на Аквински и на гърците, както ги разбира той, за Адлър е връх на духовното наследство на Запада. Ето защо те дават аршин на всеки, който търси добрите книги.

 *          *          *

В Аристотеловата традиция, както я интерпретират средновековните схоластици, човекът бива смятан за рационално животно, способно да търси, да определя добрия начин на живот и да го постига. Когато този „първи принцип“ бива възприет от ректора на Чикагския университет, отзвукът му в образователната система става неизбежен. Прочутата програма на Чикагския университет „Велики произведения“, реорганизацията на университета в аристотеловско направление и основаването на „колежа“, в който се въвежда изучаване на класиците от петнадесетгодишни ученици, това са част от резултатите.

Хъчинс бе отрекъл идеята, че емпиричното научно образование може автоматично да доведе до „добро“ образование. Науката е „свободна от ценности“. Неспособността й да обхване качеството като обект за изследване прави невъзможно за нея да създаде система от ценностите.

Адлър и Хъчинс се занимават основно с „необходимото“ в живота, с ценностите, с качеството и неговата база в теоретичната философия. Така че очевидно са отивали в същото направление като Федър, но по някакъв начин са стигнали до Аристотел и там са си останали.

Получи се сблъсък.

Дори ония, които бяха готови да приемат огромното значение, отдавано от Хъчинс на качеството, не проявиха склонност да признаят на Аристотеловата традиция правото да формулира ценности. Те настояваха, че никакви ценности не могат да бъдат твърдо установени и че една заслужаваща внимание съвременна философия няма защо да се позовава на идеи, отразени в книги от древни или средновековни времена. Цялата работа за много от тях изглеждаше просто алабализъм и хитруване.

На Федър не му беше много ясно как да си обясни това противоречие. Но то с положителност изглеждаше близко до областта, в която той искаше да работи. Той също смяташе, че никакви ценности не могат да бъдат твърдо установени, но според него това не бе причина ценностите да не се вземат предвид или да се приема, че те не съществуват като реалност. Той също не бе съгласен с това, Аристотеловата традиция да определя ценности, но не мислеше, че не бива да се съобразяваме с нея. Отговорът на всичко бе някак си дълбоко заплетен и той искаше да научи повече.

От четиримата, предизвикали този фурор, бе останал само сегашният председател на комисията. Поради понижението или по някаква друга причина славата му сред хората, с които Федър разговаря, не беше на приятен човек. Добри качества не му бяха признати от никого, а двама рязко му приписваха лоши — единият, ръководител на водеща катедра в университета, го нарече „свещен ужас“, а другият, с философска степен от Чикагския университет, каза, че е добре известно правилото на председателя да обсъжда степен само на точни свои копия. Никой от двамата не бе отмъстителен по природа и Федър почувствува, че казват истината. Това бе още веднъж потвърдено от едно откритие, направено в канцеларията. Искаше да поговори с двама от дисертантите на комисията, от които да разбере повече неща, а му казаха, че комисията през цялото си съществуване е присъдила всичко два доктората. Очевидно, за да намери място под слънцето за реалността на качеството, щеше да се наложи да се бори с ръководителя на собствената си комисия и да го надвие. Неговите аристотелски възгледи щяха да направят невъзможно дори започването на подобно дело, а не биваше да се забравя и темпераментът му, видимо крайно нетолерантен към противоречащи идеи. Всичко това рисуваше твърде мрачна картина.

Тогава седна и написа до председателя на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи при Чикагския университет едно писмо, което може да бъде характеризирано единствено като предизвикателство да бъде изгонен. В него авторът отказа да се изниже на пръсти през задния вход и прави скандал от такъв мащаб, че противникът му е принуден да го изхвърли през парадния, като по този начин придава на предизвикателството тежест, каквато то поначало не е имало. После се надига от паважа и след като се е убедил, че вратата е напълно затворена, заканва й се с юмрук и казва: „Е, поне се опитах“, като по този начин си успокоява съвестта.

Предизвикателството на Федър уведомява председателя, че сега материалният му предмет е философията, а не английската композиция. Все пак, пишеше той, разделянето на изследванията на материални и методологически е отражение на Аристотеловото противопоставяне на форма и съдържание, което носи за един недуалист малко полза, тъй като той приема двете за идентични.

Написа, че не е сигурен, но му се струва, че неговата дисертация върху качеството ще се окаже антиаристотелска. Ако това е така, то той е избрал подходящо място да я представи. Големите университети работят с хегелианска насоченост, а всяко учебно заведение, което не може да приеме работа, противоречеща на основните възприети от него догми, е рутинерско. Така че, заявява Федър, това е дисертацията, която Чикагският университет отдавна чака.

Той признава, че това не е малка претенция и че за него всъщност е невъзможно да направи стойностни оценки, тъй като никой не е в състояние да бъде безпристрастен съдия на собствената си кауза. Но ако някой друг би предложил дисертация с претенции да бъде сериозен опит за обединяване на източната и западната философия, на религиозния мистицизъм с научния позитивизъм, той би сметнал, че тя има съществено историческо значение, че придвижва университета години напред. Във всеки случай, пише той, никой не е бил приеман в Чикаго, без да натири някой друг. Време е Аристотел да си го получи.

Направо нечувано.

И това не бе само предизвикателство да го изгонят. Тук с особена сила прозират мегаломания, мания за величие, пълна загуба на способността да разбира значението на онова, което казва на другите. Така е погълнат от собствения си свят на качествена метафизика, че вече не може да види нищо извън него, и понеже никой друг не разбира този свят, той е обречен.

Мисля, тогава той е смятал, че онова, което казва, е вярно и няма значение дали начинът, по който го излага, е чуван или нечуван. Казаното е толкова голямо, че няма време да го разкрасява. Ако Чикагският университет обръща внимание по-скоро на естетичното в думите му, отколкото на рационалното им съдържание, то той изменя на основната си задача като университет.

Това обяснява всичко. Той действително е вярвал.

Това не е просто още една интересна идея, която ще бъде изпитана по съществуващите рационални методи. Това е вариант на самите рационални методи. Обикновено когато човек представя нова идея в академична среда, предполага се той да е обективен и безпристрастен. Но тази идея за качеството поставя под съмнение именно тази постановка — за обективност и безпристрастност. Това е маниерничене, подходящо само за дуалистичния начин на мислене. Дуалистичните постижения се постигат чрез обективност, но не и творческите.

Обладан е бил от вярата, че е намерил отговора на една от загадките на вселената, разрязал е гордиевия възел на дуалистичната мисъл с една дума — качество — и няма да позволи никому да обуздае тази дума отново. И в своята вяра не разбира колко чудовищно мегаломански звучат думите му в ушите на другите. Или ако разбира, не дава пет пари. Казаното е мегаломанско, но ако е вярно? Ако греши, какво от това? Но ако е прав? Да е прав и да зареже всичко, за да задоволи вкусовете на учителите си, това би било чудовищно!

Така че просто не го интересува как звучи за другите. Чист фанатизъм. В ония дни той живее в изолиран свят на проповеди. Никой не го разбира. И колкото повече хора показват как не разбират, а онова, което разбират, не им харесва, толкова по-фанатизиран и неприятен става той.

Предизвикателството му получава очаквания прием. След като материалният му предмет е философията, трябва да кандидатствува пред философската катедра, а не пред комисията.

Федър послушно прави това, после той и семейството му натоварват в колата и караваната цялото си имущество, казват довиждане на приятелите си и се готвят да потеглят. Точно когато заключва за последен път вратата на къщата, пощаджията носи писмо. То е от Чикагския университет. В него пише, че там не го приемат. Нищо повече.

Очевидно за решението е повлиял председателят на Комисията за анализ на идеи и изследване на методи.

Федър взима хартия от съседите и пише до председателя, че след като вече е бил приет от Комисията за анализ на идеи и изследване на методи, ще трябва да си остане към нея. Това е доста буквоядски ход, но по това време Федър вече е развил вещина на стар воин. Това извъртане, това бързо хлопване на философската врата, показва, че по някаква причина председателят не може да го изхвърли през парадния вход на комисията, дори с това безобразно писмо в ръка. Това вдъхва на Федър известна вяра. Без странични врати, моля. Щеше да им се наложи да го изхвърлят през парадния или въобще нямаше да могат да го изхвърлят. Може би нямаше да им се удаде. Добре. Той не иска тази дисертация да дължи каквото и да било на когото и да е.

*          *          *

Заниманията тук се различават от тия в Монтана. Най-добрите ученици от средния курс са обрани от колежите „Шъмпейн“ и „Урбана“ и почти всички ученици, на които преподава, са средни — няма слаби, няма блестящи. Когато съчиненията им се обсъждат за качество в час, трудно е да се разграничат едно от друго. При други обстоятелства Федър навярно би измислил нещо, за да се справи с това, но сега работи просто за хляба и не може да си позволи да хаби творчески сили. Интересите му са насочени на юг, към другия университет.

Нарежда се на опашката за регистриране в Чикагския университет, съобщава името си на професора по философия, който извършва регистрацията, и забелязва, как очите му леко се присвиват. Професорът но философия казва: о да, председателят е помолил да бъде записан в курса „Идеи и методи“, който води сам той, и му подава учебната програма, Федър вижда, че часовете съвпадат с неговите в Нейви пиър, и избира друг курс „Идеи и методи 251, Реторика“. Тъй като реториката е негова област, тук се чувствува малко по-свободно. Лектор е професорът по философия, който го записва. Очите му, преди малко присвити, сега се разширяват.

Федър се връща към преподаването в Нейви пиър и към подготовката си за първия семинар. Сега е абсолютно необходимо да учи, както не е учил никога досега, за да овладее гръцката класическа научна мисъл в общи линии и на един неин представител с подробности — Аристотел.

Съмнително е дали сред всичките хиляди студенти на Чикагския университет, които бяха изучавали древните класици, някога е имало толкова прилежен. Най-голямата борба на университетската програма „Велики произведения“ бе срещу съвременното схващане, че класиците не могат да кажат на обществото от XX век нещо наистина важно. Можем да бъдем сигурни, че мнозинството студенти, каращи курса, са играли на изискани маниери с преподавателите и са приемали, по понятни причини, предпоставката, че древните имат да кажат нещо съществено, Федър обаче, който не играе на нищо, може просто да приеме тази идея. Страстно и фанатично той й прави разбор. Започва яростно да ги мрази и напада с всички хули, които му идват наум, не защото са ирелевантни, а точно заради обратното. Колкото повече чете, толкова повече се убеждава, че никой още не е определил вредата, нанесена на тоя свят от несъзнателното възприемане на техните мисли.

*

Днес липсват подробности какво е изучавал, но от по-сетнешни събития знам, че е погълнал огромно количество информация. Той е сторил това по почти фотографски начин. За да се разбере как стига до заклеймяване на древните гърци, необходимо е да се направи кратък преглед на аргумента „митос преди логос“, който е добре известен на изучаващите древногръцката научна мисъл и често пъти е причина за очарованието на тая област от познанието.

Терминът „логос“, коренна дума за „логика“, отговаря на цялостната ни рационална представа за света. „Митос“ е сума от ранните исторически и доисторически митове, които предхождат логос. Митос включва не само гръцки митове, но и Стария завет, ведическите химни и ранните легенди на всички култури, които са допринесли за формиране на съвременния мироглед. Аргументът „митос преди логос“ заявява, че начинът ни на мислене се оформя от тия легенди, че днешните ни знания са свързани с тия легенди, както дървото е свързано с малката фиданка, която някога е било. Човек може да проникне дълбоко в цялостния сложен строеж на дървото, като изучава много по-простото устройство на фиданката. Няма видова разлика, нито дори в идентичността, съществува само разлика в размерите.

Така че при култури, чийто произход включва древногръцко наследство, неизменно се натъкваме на ясно разграничаване на субекти и обекти, защото граматиката на древногръцкия митос съдържа ясно естествено разделение на подлог и сказуемо. При култури като древнокитайската, където отношението подлог-сказуемо не е твърдо определено от граматиката, срещаме съответната липса на ярко очертана субективно-обективна философия. Откриваме, че при юдейско-християнската култура, в която старозаветната „дума“ притежава собствена, вътрешна свещеност, хората са готови да се жертвуват, да живеят според и да умират заради думи. При тази култура един съд може да поиска от свидетеля да каже „истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ми помогне“ и да очаква, че истината ще бъде казана. Но ако пренесем този съд в Индия, както направиха англичаните, ще видим, че хич не върви е лъжесвидетелствуването, защото индийският митос е друг и тази свещеност на думите не се възприема по същия начин. Подобни проблеми са възникнали в САЩ сред малцинствени групи с различен културен произход. Има безкрайно много примери за това, как различията в митоса управляват различията в поведението и всички тия примери са превъзходни.

*          *          *

Аргументът „митос преди логос“ обръща внимание върху обстоятелството, че всяко дете се ражда толкова невежо, колкото който и да е пещерен човек. Онова, което предпазва света от връщане към неандерталския период при всяко следващо поколение, е продължаващият, отиващ напред митос, превърнат в логос, но все пак митос, огромният сбор от общото знание, който обединява нашите съзнания, както са обединени клетките в тялото на човека. Да се мисли, че човек не е така тясно свързан с другите хора, че може да приеме или да се откаже от този митос според желанието си, означава да не се разбира какво е това митос.

Има само един вид хора, казва Федър, които приемат или отхвърлят митоса, сред който живеят. И човекът, отхвърлил митоса, се нарича „безумец“, казва Федър. Да се излезе от митоса, значи да се обезумее…

Господи, за това се сещам чак сега. Не ми бе идвало наум по-рано.

Той е знаел! Той трябва да е знаел какво ще се случи. Сега нещата започват да се изясняват.

Всичките тия фрагменти са като парченца от мозайка. Можем да ги наредим в големи групи, но, групите не се свързват независимо как ги въртим. После внезапно идва едно парченце, което свързва две отделни групи, и ето че двете големи групи са станали една. Връзката между митос и безумие. Това е ключов фрагмент. Съмнявам се някой да е казвал това по-рано. Безумието е тера инкогнита, заобиколила митоса. И той го е знаел! Знаел е, че качеството, за което говори, се намира извън митоса.

Ето какво било! Понеже качеството поражда митоса. Това е то. Това е имал предвид, когато казва: „Качеството е вечният стимул, който ни кара да създаваме света, в който живеем. Целия. До последната прашинка.“ Религията не е сътворена от човека. Човекът е създаден от религията. Човекът реагира на качеството и сред тия реакции е схващането за това, какво представлява сам. Знаем нещо, после стимулът на качеството ни побутва и се опитваме да дефинираме качествения стимул, но за да го дефинираме, имаме на разположение само онова, което знаем. Така че дефиницията ни е изградена от онова, което знаем. Тя е аналог на онова, което вече знаем. Трябва да бъде. Не може да бъде друго. И по този начин митосът расте. Чрез аналозите на онова, което е било известно преди. Митосът е натрупване на аналози върху други аналози и натрупани пак върху аналози. Те пълнят вагоните във влака на съзнанието. Митосът е целият влак на колективното съзнание на взаимосвързаното човечество. Всяка негова частица. Качеството е коловозът, който направлява влака. Онова, което се простира извън влака и от едната, и от другата страна, е тера инкогнита на безумието. Той е знаел, че за да разбере качеството, трябва да изостави митоса. Ето защо е усещал онова хлъзване. Знаел е, че нещо ще се случи.

 .

Глава 29. (избрани фрагменти)

*          *          *

Личното ми убеждение е, че светът може да бъде усъвършенстван само така: от личности, които вземат качествени решения. Това е всичко. Боже мой, не бих искал повече въодушевление от големи програми, пълни със социално планиране за огромни маси хора и несъобразени с индивидуалното качество. Можем да ги оставим за известно време. Има място и за тях, но те трябва да се изграждат върху качествени основи и при участие на отделната личност. Имали сме това индивидуално качество в миналото, използвали сме го като полезно изкопаемо, без да си даваме сметка за това, а сега то е почти изчерпано. Всички са останали, кажи-речи, без находчивост — без „гъмпшън“. И мисля, че е крайно време да се върнем към преизграждане на този американски резерв — стойността на индивида. Съществуват реакционни политици, които повтарят нещо близко до това години наред. Не съм от тях, но доколкото говорят за стойност на индивида, а не просто да си търсят извинение за даване повече пари на богатите, те са прави. Наистина имаме нужда от връщане към цялостност на личността, разчитането на собствените сили и старомодната изобретателност, наречена гъмпшън. Наистина имаме нужда. Мисля, че някои от пътищата към това бяха очертани в тази шъто̀куа.

Федър следваше път, различен от идеята за индивидуално, личностно качествено решение. Мисля, че това бе погрешен път, но може би в неговото положение и аз бих вървял по него. Той смяташе, че разрешението се крие в една нова философия и дори в нещо още по-голямо — една нова, одухотворена разсъдъчност, при която грозотата, самотата и духовната пустош на дуалистичния технически модел на мислене биха станали нелогични. Мисълта не трябваше да бъде „свободна от ценности“. Тя трябваше логически да се подчинява на качеството и той бе сигурен, че ще открие причината това да не е така при древните гърци, чийто митос е дарил на нашата култура склонността, скрита зад цялото зло на техниката ни, склонността да правим онова, което е „разумно“, дори когато то е безполезно. В това е коренът на всичко. Точно в това. Преди много време казах, че е преследвал призрака на разума. Точно това имах предвид. Разумът и качеството са били разделени и противопоставени един на друг и някъде там отдавна качеството е било подчинено, а разумът поставен в господстващо положение.

След това съм чел Аристотел отново в търсене на огромното зло, разкрито в откъслечните спомени от Федър, но не го открих. У Аристотел намерих преди всичко доста скучна колекция обобщения, много от които изглеждат неоправдани в светлината на съвременните знания и чието систематизиране ми се струва твърде некачествено и изглежда примитивно, както изглеждат гръцките грънци по музеите. Сигурен съм, че ако знаех повече за него, щях да разбирам много повече и въобще нямаше да ми изглежда примитивен. Но не знаейки „повече“, не виждах той да съответства на превъзнасянията на групата „Велики произведения“, нито пък на яростта на Федър. Положително не мога да разглеждам Аристотел като източник било на положителни, било на отрицателни стойности. Но превъзнасянията на групата „Велики произведения“ са добре известни и публикувани, а яростните нападки на Федър не са. Затова част от моите задължения е да се спра върху тях.

Реториката е изкуство, започва Аристотел, защото може да бъде сведена към рационална система на реда.

Федър се втрещи от това. Спря. Той се бе приготвил да разшифрова заплетени откровения, сложни системи, от които да разбере дълбокия вътрешен смисъл на Аристотел, сочен от мнозина като най-велик философ на всички времена. И изведнъж да му запратят в лицето, така направо, подобно глупашко заявление! Това наистина го порази.

Продължи да чете:

Реториката може да бъде подразделена на специални доказателства и теми, от една страна, и общи доказателства, от друга. Специалните доказателства могат да бъдат подразделени на методи на доказване и видове доказателства. Методите на доказване са изкуствените доказателства и неизкуствените доказателства. При изкуствените доказателства имаме етически доказателства, емоционални доказателства и логически доказателства. Етическите доказателства се делят на практическа мъдрост, добродетели и добра воля. Специалните методи, прибягващи до изкуствени доказателства от етическо естество, свързани с добрата воля, изискват познаване на емоциите и за ония, които са забравили какво представляват те. Аристотел прилага списък. Това са: гняв, пренебрежение (разделено на презрение, злост и безочливост), благост, любов или приятелско чувство, страх, вяра, срам, безсрамие, доброжелателство, милосърдие, съжаление, благородно негодувание, завист и съперничество.

Спомняте ли си описанието на мотоциклета, дадено преди много време в Южна Дакота? Онова, при което внимателно се изброяваха всички части и функции на мотоциклета? Забелязвате ли приликата? Ето го, Федър бе сигурен в това, създателя на този строеж на лекцията. Страница след страница Аристотел продължаваше по същия начин. Като някой третостепенен технически инструктор изброяваше всичко, разкриваше връзките между посочените неща, сръчно вмъкваше от време на време някое ново взаимоотношение сред изброените и после си чакаше да дрънне звънецът, та да може да отиде и да повтори лекцията в съседния клас.

Федър не успя да открие между редовете съмнения, чувство за страх, само вечното самодоволство на професионалния учен. Дали Аристотел наистина смяташе, че учениците му ще станат по-добри реторици, понеже знаят тия безкрайни названия и връзки? И ако не, дали действително мислеше, че преподава реторика? Федър приемаше, че е така. В стила му нямаше нищо, което да намеква, че някога Аристотел се е съмнявал в Аристотел, Федър виждаше Аристотел като човек изключително доволен от елегантния си дребен трик с изброяването и класифицирането на всичко. Неговият свят започваше и свършваше с този трик. Причината, поради която Федър с радост би му натрил носа, ако не бе мъртъв повече от две хиляди години, бе, че за него Аристотел представляваше прототип на милионите самодоволни и напълно невежи учители, които с течение на вековете надуто и коравосърдечно са убивали творческия дух у своите ученици с този тъп ритуал на анализиране, това сляпо, папагалско, вечно назоваване на нещата. Отидете в някоя от стоте хиляди класни стаи днес и чуйте учителите да разделят и подразделят, да свързват нещата и да установяват „принципи“, да изучават „методи“ и онова, което ще чуете, е дъхът на Аристотел, който говори през вековете — изсушаващият безжизнен глас на дуалистичния разум.

*          *          *

Семинарите върху Аристотел се провеждаха около огромна кръгла дървена маса в мрачната стая срещу болницата от другата страна на улицата, в която късното следобедно слънце едва проникваше през нечистите прозорци и замърсения градски въздух отвъд тях. Морно, бледо, потискащо. Към средата на часа забеляза, че тази огромна маса имаше огромна пукнатина, която я прекосяваше цялата близо до средата. Имаше вид, като да е стояла тук от години, но никому не е минало през ум да я поправят. Били са твърде заети с по-важни неща без съмнение. В края на часа той най-после попита: „Могат ли да се задават въпроси във връзка с реториката на Аристотел?“

„Ако сте прочели материалите“ — бе отговорът. Забеляза същото присвиване в очите на професора по философия, което бе забелязал в първия ден при регистрирането. Схвана предупреждението, че е по-добре да се запознае много основно с материалите — и така направи.

 *          *          *

Следващата седмица Федър е прочел материалите и е готов да разбие твърдението, че реториката е изкуство, защото може да бъде сведена към рационална система на реда. Според този критерий „Дженеръл мотърс“ произвеждаха чисто изкуство, докато Пикасо не. Ако у Аристотел имаше някакво по-дълбоко съдържание от онова, което забелязваше окото, то това бе най-подходящото място да се направи това съдържание видимо.

Но въпросът изобщо не се повдига, Федър вдига ръка, за да го постави, долавя за част от секундата злобен блясък в погледа на преподавателя, обаче в този момент друг студент казва, почти прекъсвайки го:

— Мисля, че тук има някои много съмнителни твърдения.

Това е всичко, което успява да произнесе.

— Сър, ние не сме дошли тук, за да научим какво мислите вие! — просъсква професорът по философия. Сякаш изсипва киселина. — Ние сме тук, за да научим какво мисли Аристотел! — право в лицето. — Ако пожелаем да научим какво мислите вие, ще учредим съответен курс по темата!

Тишина. Студентът е потресен. Както и всички останали.

Но професорът по философия не е свършил. Посочва студента с пръст и пита:

— Кои са според Аристотел трите реторични вида според засегнатата материя?

Отново тишина. Студентът не знае.

— Значи, не сте чели, нали?

И сега с един блясък в очите, който показва, че през цялото време се е стремял към това, професорът по философия завъртва пръст и го насочва към Федър.

— Вие, сър, кои са трите реторични вида?

Но Федър е подготвен.

— Съдебна реторика, съвещателна и тържествена — отговаря спокойно той.

— Кои са похватите на тържествената?

— Те са установяване на подобие, хвалебствие, превъзнасяне и преувеличение.

— М-да… — казва професорът по философия бавно. После настъпва мълчание.

Другите студенти изглеждат шокирани. Чудят се какво е станало. Това знае само Федър и вероятно професорът по философия. Един невинен студент е получил ударите, предназначени за него.

Сега израженията на всички стават сдържани като защитна мярка срещу по-нататъшно подобно изпитване. Професорът по философия е допуснал грешка. Изразходвал е дисциплинарната си власт срещу един невинен студент, докато Федър, виновният, враждебно настроеният, си е на свобода. И става все по-свободен. След като не е задал никакъв въпрос, няма начин да бъде съсечен. И сега, като вижда как ще бъде отговорено на въпросите, той положително няма да ги зададе.

Невинният студент гледа в масата, почервенял, заслонил поглед с ръце. Неговият срам преминава у Федър като гняв. Нито един път при всичките си занятия той не е говорил така на студент. Значи ето как преподават класиците в Чикагския университет. Сега Федър познава професора по философия. Но професорът по философия не познава Федър.

На следващия семинар засраменият студент вече не присъства. Нищо чудно. Групата е напълно смразена, което е неизбежно след подобен инцидент. На всеки семинар един човек говори през цялото време — професорът по философия, — говори, говори и говори на лица, превърнали се в маски на безразличието.

Професорът по философия, изглежда, много добре е разбрал какво се е случило. По-раншният кратък проблясък на злоба към Федър се е превърнал в кратък проблясък на страх. Изглежда разбира, че при сегашното положение в групата, когато му дойде времето, може да получи точно същия укор, който даде сам, и няма да намери съчувствие в никое от лицата насреща. Той е захвърлил правото си да разчита на възпитано отношение. Няма никакъв начин да предотврати възмездието вече освен да се прикрива добре.

Но да се прикрива, означава да работи напрегнато и да казва нещата съвсем точно, Федър също разбира това. Като запази мълчание, сега може да учи при изключително благоприятни условия.

Той учи усилено през този период и заучава изключително бързо, като държи устата си затворена, но би било погрешно да създавам и най-беглото впечатление, че изобщо е бил добър студент. Един добър студент търси знания честно и непредубедено. Не и Федър. Той трябва да си наточи брадвата и търси единствено нещата, които му помагат да я точи, както и начините да се справи с всичко, което му пречи да я точи. Той няма време за, нито изпитва интерес към Великите произведения на другите. Намира се тук единствено за да напише собственото си Велико произведение. Подходът му към Аристотел е грубо нечестен поради същата причина, заради която Аристотел е нечестен спрямо своите предшественици. Те слагат под съмнение онова, което иска да каже той.

Аристотел поставя под съмнение онова, което иска да каже Федър, като слага реториката скандално ниско в своята йерархия на нещата. Тя е клон на практическата наука, нещо като връзка към другата категория, теоретичната наука, с която главно се занимава Аристотел. Като клон на практическата наука, тя няма никакво отношение към истината, доброто или красивото освен като оръжие в спора. Така че качеството в системата на Аристотел е напълно отделено от реториката. Това презрение към реториката в комбинация с чудовищното реторично качество на самия Аристотел така пълно отчуждава Федър, че той не може да прочете нещо, казано от Аристотел, без да търси начин да го презре и нападне.

Това не е трудно, Аристотел винаги е бил във висша степен уязвим и във висша степен уязвяван през вековете и от разстрелване на очевидните му абсурди се получава не повече удовлетворение от това, да се стреля по риба в каца. Ако не бе така предубеден, Федър би могъл да усвои някои Аристотелови похвати за внедряване в нови области на знанието, с каквато цел всъщност бе и създадена комисията. Но пък ако не бе така пристрастен, когато търсеше къде да разгърне работата си върху качеството, той изобщо нямаше да се намира тук, така че действително няма никакъв начин нещо свястно да се получи от всичко това.

Професорът по философия изнася лекции, а Федър внимава и за класическата форма, и за романтичната повърхност на казаното. Професорът по философия изглежда най-притеснен от „диалектичното“. Макар от гледна точка на класическата форма Федър да не разбира защо, нарастващата романтична чувствителност му казва, че е попаднал на следа — плячка.

Диалектика, а?

Книгата на Аристотел започва с това по един най-озадачаващ начин. Реториката върви ръка за ръка с диалектиката, се казва там, сякаш това е от първостепенна важност — и все пак изобщо не се обяснява защо това е така важно. Следват няколко други несвързани твърдения, които оставят впечатлението, че много неща са изпуснати или че материалът е грешно съчленен, или пък в печатницата са изхвърлили нещо, защото, колкото и да го четеше, не се получаваше нищо смислено. Единственото ясно нещо бе, че Аристотел страшно много държи на тази връзка на реториката с диалектиката. За Федър това е същата гузност, която бе забелязал и при професора по философия.

Професорът по философия бе дефинирал диалектиката и Федър уж бе слушал внимателно, но през едното ухо му влизаше, а от другото излизаше — характерно за философски постановки, на които нещо липсва. При един по-сетнешен семинар друг студент, който изглежда срещаше същите затруднения, моли професора по философия да дефинира отново диалектиката и този път професорът хвърля на Федър друг бърз уплашен поглед и става много раздразнителен, Федър започва да се пита дали „диалектика“ няма някакво специално значение, което да я прави опорна дума — дума, която може да промени равновесието в един спор в зависимост от положението й. Имаше.

Диалектиката най-общо означава „произлязла от диалога“, което е разговор между двама души. Днес тя означава логическа аргументация. Предполага техника на кръстосан разпит, чрез която се стига до истината. Такъв е моделът на лекции върху Сократ и „Диалозите“ на Платон. Платон е вярвал, че диалектиката е единственият начин, по който се стига до истината. Единственият.

Ето защо тая дума играе ролята на опорна точка. Аристотел атакува подобно схващане, като казва, че диалектиката е подходяща само за някои цели — за изследване на човешките вярвания, за постигане на истини, свързани с вечните форми на някои неща, известни като идеи, които са постоянни непроменливи и образували действителността за Платон. Аристотел казва, че съществува и научният метод, или „физическият“ метод, който наблюдава физически факти и стига до истини за вещества, търпящи промени. Тази двойственост на форма и материя и научният метод за достигане до факти за тази материя са неща, основни за философията на Аристотел. Ето защо детронирането на диалектиката от положението, отредено й от Сократ и Платон, е от жизнено значение за Аристотел и диалектиката става и все още е опорна дума.

Федър разбира, че признаването на диалектиката, извършено от Аристотел, от положението на едничък метод за познаване на истината до „ръка за ръка с реториката“ би могло да вбеси съвременните последователи на Платон, както би вбесило самия Платон. И понеже професорът по философия не знае какви „позиции“ заема Федър, това го прави нервен. Може би се опасява, че Федър, последователят на Платон, се готви да се нахвърли отгоре му. Ако е така, положително нямаше за какво да се безпокои, Федър не е обиден от това, че диалектиката е принизена до реториката. Той е вбесен от това, че реториката е принизена до равнището на диалектиката. В това се изразява объркването по онова време.

Човекът, който може да изясни всичко, е, разбира се, Платон и за щастие той е следващият, който трябва да се появи на кръглата маса с пукнатина през средата в мрачната, полутъмна стая, разположена от другата страна на улицата срещу сградата на болницата в южния край на Чикаго.

Мисля, Колридж бе казал, че всеки човек е последовател или на Платон, или на Аристотел. Хора, които не могат да понасят безкрайното детайлизиране на Аристотел, са естествени поклонници на Плантоновите набъбващи обобщения. Ония, които не могат да търпят вечния отвлечен идеализъм на Платон, приветстват земните факти на Аристотел. Платон е съвършеният откривател на Буда, който отново и отново се появява във всяко поколение и върви напред и нагоре към „единството“. Аристотел е вечният мотоциклетен механик, който предпочита „множеството“. Аз самият съм до голяма степен последовател на Аристотел в този смисъл, предпочитам да открия Буда в качеството на фактите около себе си, но Федър видимо е бил по темперамент привърженик на Платон и когато слушателите на семинарите се нахвърлят върху него, изпитва огромно облекчение. Неговото качество и доброто на Платон така си приличат, че ако не бяха някои бележки, останали от Федър, бих помислил, че са идентични. Но той отрича това и с течение на времето аз разбрах колко е съществено това отричане.

Курсът по анализ на идеи и изследване на методи не се интересува от схващането на Платон за доброто, но се интересува от мнението му за реториката. Реториката, съвсем ясно заявява Платон, по никакъв начин не е свързана с доброто; реториката е „лошото“. Хората, които след тираните Платон мрази най-силно, са реториците.

Първият от Платоновите „Диалози“, предвиден в програмата, е „Горгий“ и на Федър му се струва, че е стигнал целта. Най-после е там, където иска да бъде.

През цялото време е имал усещането, че е тласкан напред от някакви сили, които не разбира — месиански сили. Октомври е дошъл и си е отишъл. Дните са станали призрачни и разхвърляни освен от гледна точка на качеството. Нищо друго няма значение освен това, че у него предстои да се роди нова, съсипваща, разлюляваща света идея. И независимо от това, дали му харесва, или не светът е морално задължен да я приеме.

В този диалог Горгий е името на един софист, който бива разпитван от Сократ. Сократ много добре знае от какво живее Горгий и как го прави, но започва своята диалектика в двадесет въпроса със запитването какъв е предметът на реториката. Горгий отвръща, че се състои в излагането на идеи. В отговор на друго запитване казва, че крайната й цел е да убеди. На друг въпрос отговаря, че мястото й е в съдилищата и други събрания. И в отговор на още един въпрос казва, че неин предмет са справедливото и несправедливото. Цялото Горгиево описание на онова, с което според хората се занимават софистите, сега ловко бива превърнато от диалектиката на Сократ в нещо друго. Реториката е станала предмет и като предмет, има части. А тези части са взаимно свързани и връзките им са неизменени. Ясно се вижда в този диалог как дипломатическият скалпел на Сократ прави Горгиевото умение на парченца. И което е по-важно, вижда се, че тези парченца са основата на Аристотеловото реторично изкуство.

Сократ е бил един от героите в детството на Федър и сега той е шокиран и разгневен от тоя диалог. Изпълва полетата на страниците със собствени отговори. Това трябва да го е измъчило много, защото не е имало как да разбере по какъв начин би продължил диалогът, ако тия отговори бяха дадени. На едно място Сократ пита към каква категория се отнасят думите, с които си служи реториката. Горгий отговаря: „най-висшата и най-добрата“, Федър, без съмнение открил качество в този отговор, пише: „Вярно!“ в полето. Но Сократ отвръща, че отговорът бил двусмислен. Той все още не е бил наясно. „Лъжец!“ — пише Федър в полето и се позовава на откъс от друг диалог, в който Сократ дава да се разбере, че няма как да не е „наясно“.

Сократ не използва диалектиката, за да разбере реториката, той я използва, за да я съсипе или поне компрометира. Затова въпросите му не са истински въпроси — те са просто словесни капани, в които попадат Горгий и колегите му — реторици. Федър побеснява от това и му се иска да е бил там.

А в групата професорът по философия, като забелязва очевидното добро държане и прилежността на Федър, решава, че той може пък и да не е чак толкова лош студент. Това е втора грешка. Решава да изиграе с Федър една малка игра, като го пита какво мисли за готвенето. Сократ доказва на Горгий, че и готвенето, и реториката са клонове на сводничеството, защото действат по-скоро върху емоциите, отколкото върху истинското знание.

В отговор на въпроса на професора Федър излага отговора на Сократ, че готвенето е клон от сводничеството.

Една от жените в групата се изсмива, което не се харесва на Федър, защото той знае, че професорът се опитва да го приклещи диалектически, както прави Сократ със своите опоненти, и отговорът му няма за цел да бъде смешен, а да отклони диалектическия захват, който професорът се опитвал да приложи, Федър е напълно готов да цитира точните доводи, използвани от Сократ за доказване на това гледище.

Но не това иска професорът. Той се стреми към диалектически спор в класа, при който Федър, реторикът, да бъде притиснат от силата на диалектиката. Професорът се въси и опитва отново:

— Не. Искам да кажа, наистина ли смятате, че едно добре сготвено ястие, поднесено в най-добрия ресторант, е действително нещо, което трябва да отречем?

Федър пита:

— Имате предвид личното ми мнение?

От месеци вече, откак невинният студент е изчезнал, в тази група никой не е дръзвал да излага лично мнение.

— М-да — казва професорът.

Федър мълчи и се опитва да построи отговора си. Всички чакат. Мислите му политат с бързина на светкавица, пресяват диалектиката, изиграват един евентуален шахматен дебют след друг, виждат, че всеки от тях губи, отиват към следващия, все по-бързо и по-бързо, но класът не вижда това — всички виждат само едно — Федър мълчи. Накрая професорът се смущава, отказва се от въпроса и продължава лекцията.

Но Федър не слуша лекцията. Разумът му се носи напред, през пермутациите на диалектиката, напред и напред, попада на разни неща, открива нови клонове и подклонове, избухва в ярост при всяко ново откриване на порочността, подлостта и низостта на това „изкуство“, наречено диалектика. Професорът, като вижда изражението му, се разтревожва доста и продължава лекцията си в някаква паника. Мислите на Федър бягат напред и напред, и още по-нататък, където най-после съзират нещо зловредно, едно зло, дълбоко загнездено в него самия, което се преструва, че иска да разбере любовта, красотата, истината и мъдростта, но чиято истинска цел е да не ги разбере никога, чиято истинска цел е да узурпира правата им и да възкачи на трона себе си. Диалектиката — узурпатор. Това съзира той. Парвенюто, което със сила иска да се издигне над всичко добро, да го овладее и контролира. Злото. Професорът претупва набързо лекцията и напуска стаята бързешком.

След като студентите се изнизват безмълвно, Федър седи сам пред огромната кръгла маса, докато слънцето през прашния въздух отвъд прозореца изчезва и в стаята посивява, а после се стъмва.

На другия ден той чака пред библиотеката да я отворят и когато това става, започна настървено да чете назад от Платон, за първи път, малкото, което се знае от ония реторици, които той така е презирал. И откритото започва да потвърждава това, което вече е надушил в мислите си от предната вечер.

Към Платоновото осъждане на софистите вече много учени се отнасят със сериозно съмнение. Самият председател бе предложил на критици, които не са сигурни какво иска да каже Платон, да бъдат еднакво несигурни в онова, което искат да кажат опонентите на Сократ в „Диалози“. След като се знае, че Платон е поставял свои думи в устата на Сократ (това го казва Аристотел), няма причина да се усъмним, че може да е сложил свои думи и в устите на още хора.

Откъси от други древни автори като че водят към по-различни оценки за софистите. Мнозина и от по-старите софисти са били избирани за посланици на градовете си — длъжност, положително нелишена от обществено признание. Названието „софист“ е било прикачено без нотка на неуважение към самите Сократ и Платон. Дори някои по-късни историци са правели предположението, че причината Платон така да мрази софистите е обстоятелството, че не са могли да се сравняват с неговия учител, който в действителност е бил най-големият софист от всички. Това последното обяснение е интересно, мисли си Федър, но незадоволително. Човек не презира една школа, към която е принадлежал учителят му. Каква е била истинската цел на Платон? Федър чете все по-надълбоко и надълбоко в древногръцката мисъл преди Сократ, за да разбере, и в крайна сметка стига до извода, че омразата на Платон към реториците е била част от една много по-голяма борба, в която реалността на доброто, защищавана от софистите, и реалността на истината, защищавана от диалектиците, са се сражавали в гигантска битка за начина на мислене на бъдещия човек. Истината спечелила, доброто загубило и затова днес срещаме толкова малко затруднения да възприемем реалността на истината и толкова много при възприемане реалността на качеството, макар че в една област единомислието е толкова малко, колкото и в другата.

За да се разбере как Федър стига до всичко това, нужни са известни обяснения.

Човек трябва преди всичко да преодолее схващането, че периодът от време между пещерния човек и първите гръцки философи е бил кратък. Липсата на история за този период понякога създава такава илюзия. Но преди на сцената да се качат гръцките философи, през един период, поне пет пъти по-голям от цялата писана история след гръцките философи, са съществували цивилизации в напреднал стадий на развитие. Те са имали села и градове, превозни средства, къщи, пазарища, оградени поля, селскостопански оръдия, домашни животни и са водили живот почти така богат и разнообразен, както в повечето селскостопански райони на днешния свят. И както хората в тези райони днес, не са виждали причина да записват всичко това или ако са го записвали, правели са го върху материали, които изобщо не са били открити. И така за тях ние не знаем нищо. „Тъмните векове“ са били просто възкресяване на един естествен начин на живот, прекъснат за миг от гърците.

Ранната гръцка философия представлявала първите съзнателни търсения на безсмъртното в човешките дела. Дотогава безсмъртното се намирало във владенията на боговете, в митовете. Но сега в резултат на нарастващата непредубеденост на гърците към заобикалящия ги свят се появила една по-укрепваща способност за абстракция, която им позволила да се отнасят към стария гръцки митос не като към откровение на историята, а като към творения на изкуството, създадени от въображението. Това съзнание, което не било съществувало никъде по света по-рано, означавало за гръцката цивилизация цяло стъпало нагоре.

Но митосът си съществува и онова, което разрушава стария митос, се превръща в нов, а новият митос под влияние на първите йонийски философи се видоизменя във философия, която става дълговечна по един нов начин. Дълговечността вече не е в изключителна власт на безсмъртните богове. Тя може да бъде открита и в безсмъртните принципи, един от които е станал нашият днешен закон за гравитацията.

Безсмъртният принцип бил наречен най-напред от Талес вода. Анаксимен го определил като въздух. Питагорейците го наричат число и по такъв начин са първите, които разглеждат безсмъртния принцип като нещо нематериално. Хераклит нарича безсмъртния принцип огън и въвежда промяната като част от Принципа. Той казва, че светът съществува като противоречие и напрежение между противоположности. Казва, че има Единство, а има и Множество и Единството е всеобщ закон, присъщ на всички неща. Анаксагор пръв определя Единството като „нус“, ще рече — „съзнание“.

Парменид за първи път изяснява, че безсмъртният принцип, единството, истината, Богът, това е нещо, различно от вида си и от представата за него. Много е трудно да бъде преувеличено значението на това разделение и неговото отражение върху по-нататъшната история. Именно тук класическият разум за първи път се отделя от романтичния си корен и казва: „Доброто и истината не са непременно едно и също.“ След което поема свой отделен път. Анаксагор и Парменид имат един слушател, наречен Сократ, който доразвива идеите им. Така че те достигат зрелост.

Онова, което е важно да се разбере тук, е, че до този момент няма такова нещо като дух и материя, субект и обект, форма и съдържание. Тези разделения са просто диалектически нововъведения, които идват по-късно. Съвременното съзнание понякога има склонност да се опъва пред мисълта, че тези противопоставяния са били въведени по-късно, и казва: „Разделенията са били там и са чакали гърците да ги открият.“ А вие трябва да кажете: „Къде са били? Посочете ги!“ И тогава съвременното съзнание малко се пообърква и се чуди какво означава всичко това и продължава да си вярва, че разделенията са съществували.

Но не са, както казва Федър. Това са просто призраци, безсмъртни призраци на съвременния митос, които ни се струват истински, защото и ние сме в тоя митос. Но в действителния живот те са точно такива творения на изкуството, каквито са и човекообразните богове, които заместват.

Философите преди Сократ, споменати дотук, до един се стремят да установят универсален Безсмъртен принцип за външния свят, който откриват около себе си. Общите им усилия ги обединяват в група, която може да се назове „космолози“. Всички били съгласни, че такъв принцип има, но несъгласието им по въпроса за неговото естество изглеждало неразрешимо. Последователите на Хераклит настоявали, че безсмъртният принцип представлява промяна и движение. Но Парменидовият апостол Зенон доказал чрез поредица парадокси, че всяко възприятие на движение и промяна е илюзорно. Действителността трябвало да бъде неподвижна.

Разрешението на спора на космолозите дошло от съвсем нова посока, от една група, която изглежда Федър смята за ранни хуманисти. Те били учители, но не се стремели да учат хората на принципи, а на убеждения. Техен предмет не била някаква изолирана абсолютна истина, а усъвършенстването на човека. Всички принципи, всички истини са относителни, казват те. „Човекът е мярка за всички неща.“ Това били прочутите учители на „мъдрост“, софистите на древна Гърция.

За Федър тия отражения от конфликта между софисти и космолози прибавят едно съвършено нови измерение към „Диалози“ на Платон. Сократ не само излива благородни идеи във вакуум. Той е в разгара на война между тия, които смятат, че истината е абсолютна, и ония, които я мислят относителна. Той води тази война с всички средства. Врагове са софистите.

Сега вече омразата на Платон към софистите придобива смисъл. Двамата със Сократ защитават Безсмъртния принцип на космолозите срещу онова, което те смятат за софистко декадентство. Истина. Знание, Онова, което е независимо от мнението на когото и да било за него. Идеалът, за който Сократ загива. Идеалът, който единствена Гърция притежава в цялата история на света. Той все още е твърде крехък. Може да изчезне напълно. Платон оплюва и проклина софистите не защото са паднали и неморални хора — очевидно в Гърция има по-ниско паднали и по-неморални хора, на които той не обръща никакво внимание. Той ги проклина, защото те заплашват първата представа на човечеството за истината. Ето за това става дума.

Резултатът от мъченичеството на Сократ и ненадминатата проза на Платон, която го следва, е целият свят на човека от Запада, такъв, какъвто го знам. Ни на косъм по-малко. Ако идеята за истината бе оставена да загине — неоткрита от Ренесанса, малко е вероятно днес да се намирахме на много по-високо равнище от предисторическия човек. Представите за наука, техника и всякакви други систематични усилия на човека са изцяло зависими от нея. Тя е в основата на всичко.

И все пак Федър разбира, че онова, което казва за качеството, някак си противоречи на всичко това. То сякаш се приближава повече до софистите.

„Човекът е мерило за всички неща.“ Да, и той казва това за качеството. Човекът не е източник на всички неща, както биха казали субективните идеалисти. Нито пък е бездеен наблюдател на всички неща, както биха казали обективните идеалисти и материалисти. Качеството, което създава света, се явява като връзка между човека и неговия опит. Той е участник в създаването на всички неща. Мерило за всички неща — това пасва. Освен това те преподавали реторика — и това съвпада.

Единственото нещо, което не съвпада нито с казаното от него, нито с казаното от Платон за софистите, е техният занаят да учат на добродетел. Всички сведения сочат, че това съвсем определено е било основното за тяхното учение, но как може човек да учи на добродетел, когато в същото време проповядва относителността на всички етични представи? Добродетелта, ако тя изобщо съдържа нещо, съдържа една етична постоянна. От човек, чиито представи за почтеността се изменят всеки ден, можем да се възхищаваме заради широтата на идеите му, но не и заради неговата добродетелност. Поне според съдържанието, което Федър влага в тази дума. А как биха могли да извлекат добродетел от реториката? Това никога и никъде не е обяснено. Нещо липсва?

Търсенето на това липсващо звено го кара да прочете цял куп истории на древна Гърция, както обикновено — с детективски маниер. Търси само факти, които могат да му помогнат, и захвърли ония, които не стават за това. Чете „Гърците“ на Х.Д.Ф. Кито, синьо-бяла книга с мека подвързия, купена за петдесет цента, и стига пасаж, описващ „самата душа на Омировия герой“, легендарния образ на преддекадентска, предсократова Гърция. Просветлението, което идва от тия страници, е така силно, че той не може да забрави вече героите и аз ги виждам със съвсем малко усилие на паметта.

„Илиада“ е историята на обсадена Троя, която ще падне в прахта, и на нейните защитници, които ще паднат в битките. Жената на Хектор му казва:

— Хекторе клети! Погубва те твоята храброст. Не жалиш
свойто невръстно детенце, ни мене, злочестата майка;
скоро без теб ще остана, понеже ахейците дружно
скупчени теб ще нападнат и тъй ще ти грабнат живота.
По-добре щеше да бъде в земята и аз да потъна!

 Съпругът й отговаря:

— Вече разбирам добре във сърцето си и във душата:
ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,
заедно с нея Приам и народът на царя Приама.
Толкова мен ме не плаши троянската бъдеща мъка,
нито съдбата на майка Хекуба и царя Приама,
нито на моите братя, които безбройни и храбри,
скоро ще бъдат свалени в прахта от мъжете враждебни,
колкото твоята участ, когато незнаен ахеец
плачеща ще те откара, отнел свободата ти скъпа.
В Аргос робиня ще бъдеш, платно ще тъчеш ти за други,
от Месеида или Хиперея вода ще пренасяш
волю-неволю със болка; принуда над тебе ще тегне.
Всяка ще каже, когато те види, проливаща сълзи:
„Ето жената на Хектора, който по храброст бе първи
от конеборци троянци, когато се биха при Троя.“
Някой така ще говори и мъката пак ще те сграбчи,
тъй като няма да имаш съпруг да ти робството снеме.
Мъртъв дано ме покрие надгробна могила в земята,
за да не чувам вика ти и твойта неволя не виждам!
Рече блестящият Хектор, протегна ръце към жена си.
С плач се пригуши детето в гърдите на своята дойка,
силно смутено от външния вид на баща си силно обичан:
светлата лъскава мед го уплаши и конската грива,
щом я видя да се вее страхотно отгоре на шлема.
Милият татко и нежната майка за миг се засмяха.
Снажният Хектор веднага свали от главата си шлема
и на земята го сложи, излъчващ сияние ярко.
После целуна любимото чедо, в ръце го подруса
и се обърна с молитва към Зевса и други безсмъртни:
Зевсе и други безсмъртни! Дарете сина ми обичен
като баща си да стане известен сред всички троянци,
тъй да е силен и храбър и Троя със мощ да владее!
Нека да казват за него, когато от битка се връща:
„Той и баща си по храброст надмина.“[1]

„Онова, което тласка гръцкия воин към героични дела — коментира Кито, — не е чувство за дълг, както го разбираме ние — дълг към други: то е по-скоро чувство за дълг към самия себе си. Той се стреми към онова, което ние превеждаме като «добродетел», но на гръцки е «арете», «съвършенство»… ще трябва много неща да кажем за «арете». То е навсякъде в живота на гърка.“

Ето, мисли си Федър, една дефиниция на качеството, която е съществувала хиляда години преди на диалектиците изобщо да им хрумне да й залагат словесни капани. Всеки, който не може да проумее това значение без deginiens deginendum и differencia, или лъже, или до такава степен загубил допир с обикновените хора, че не си струва трудът да му се дава какъвто и да било отговор. От друга страна, Федър е запленен от мотива „дълг към себе си“, който е почти точен превод на санскритската дума „дхарма“, давана понякога като „единството“ на индуистите. Възможно ли е дхармата на индуистите и добродетелта на древните гърци да са едно и също?

После Федър чувства някакъв подтик да прочете пасажа отново, прочита го и… какво е това?!… онова, което ние превеждаме като „добродетел“, но е на гръцки „съвършенство“.

Блясва светкавица!

Качество! Добродетел! Дхарма! Ето какво са учели софистите! Не етически релативизъм. Не примитивна „добродетел“. А арете. Съвършенство, дхарма! Преди храма на разума. Преди съдържанието. Преди формата. Преди духа и материята. Преди самата диалектика. Качеството е било абсолютно. Тия първи преподаватели на западния свят са преподавали качество и избраният от тях посредник е бил реториката. Той през цялото време е бил на прав път.

Кито има да каже още за това „арете“ на древните гърци. „Когато срещнем у Платон «арете» — казва той, — ние го превеждаме «добродетел» и оттам нататък изгубваме всичките му нюанси. «Добродетел», поне в съвременния език, е почти напълно морална категория; «арете», от друга страна, се използва при всички категории и просто означава «съвършенство»“.

Така героят на „Одисея“ е голям боец, лукав тактик и сладкодумец, човек с мъжко сърце и голяма мъдрост, който знае, че трябва да изтърпи, без много да се оплаква, каквото му пратят боговете; и той може да построи и да управлява кораб, да изоре бразда, по-права от всеки друг, да победи някой млад фукльо в хвърляне на диск, да предизвика фесийски младеж на бой с юмруци, борба или надтичване; да одере, нареже и опече вол и да се просълзи от някоя песен. Той е превъзходен образец на всестранно развитие; притежава изключително „арете“.

„Арете“ включва уважение към цялостността или единството в живота и произтичаща от това неприязън към специализиране. То включва презрение към квалификацията или по-скоро — много по-висока идея за квалификация. Умение не в една област на живота, а в самия живот.

  *            *          *

Федър си спомня фразата от Торо: „Човек никога не придобива нещо, без да изгуби друго нещо.“ И сега за пръв път започва да разбира необятните размери на онова, което човек е загубил, когато е добил властта да разбира и управлява света. Изградил е цели империи от научни начини да превръща феномените на природата в огромни демонстрации на собствените си мечти за власт и добруване — но срещу това се е лишил от една необятна като империя област от знания: знанието какво е това, да бъдеш част от този свят, а не негов враг.

Човек може да получи известен покой на духа само като гледа тоя хоризонт. Това е линия, прокарана от геометрик… съвсем хоризонтална, непрекъсната и позната. Може би тази линия първоначално е навела Евклид на мисълта за линията изобщо; една сравнителна линия, от която първите астрономи са извлекли първите изчисления, за да начертаят звездна карта.

Федър знае със същата математическа увереност, която е изпитал Поанкаре при решаване уравненията на Фукс, че това гръцко „арете“ е липсващото звено, което завършва модела, но продължава да чете, за да се увери докрай.

Ореола около главите на Платон и Сократ вече го няма. Федър вижда, че те последователно правят точно онова, в което обвиняват софистите — използват емоционално убедителен език с далечната цел да направят по-слабия аргумент, става дума за диалектиката, да изглежда по-силният. Ние винаги заклеймяваме у другите, мисли си той, онова, от което най-вече се боим у самите себе си.

Но защо? Федър недоумява. Защо да се унищожава арете? И в същия момент отговорът идва. Платон не се е опитвал да унищожава „арете“. Той го е запечатал, направил е вечна, постоянна идея от него; превърнал го е в твърда, неподвижна, Безсмъртна истина. Направил е от „арете“ доброто, най-висшата форма, най-висшата от всички идеи. Тя е подчинена само на самата Истина, в един синтез на всичко дотогавашно.

Ето защо качеството, до което бе стигнал Федър в класната стая, изглежда така близко до доброто на Платон. Платоновото добро е взето от реториците. Федър търси, но не може да открие по-раншен космолог, който да е говорил за доброто. Това е от софистите. Разликата е, че за Платон доброто е твърдо установена, вечна и непоклатима идея, докато за реториците то изобщо не е идея. Доброто не е форма на действителността. То е самата действителност, постоянно изменяща се, в основата си непознаваема в каквато и да било установена, твърда форма.

Защо бе сторил това Платон? Федър вижда философията на Платон като резултат от два синтеза.

Първият синтез се опитва да изглади различията между последователите на Хераклит и Парменид. И двете космологически школи поддържат безсмъртната истина. За да спечели битката за истината, при която „арете“ й е подчинено, срещу враговете си, които учат, че истината е подчинена на „арете“. Платон трябва на първо място да разреши вътрешния конфликт сред вярващите в истината. За да направи това, той казва, че безсмъртната истина не е само промяна, както твърдят последователите на Хераклит. Тя не е просто неизменна същност, както учат последователите на Парменид. И двете безсмъртни истини съществуват заедно като идеи, които са неизменни, и видимост, която се променя. Ето защо Платон намира за нужно например да раздели „конското“ от „кон“ и да заяви, че „конското“ е реално, установено, истинно и неизменно, докато конят е най-обикновено, неважно, преходно явление. „Конското“ е чиста идея. Конят, който виждаме, е сбор от променливи видимости, един кон, който може да си живее, да старее, да се движи наоколо колкото си ще и дори да умре, без да попречи на конското, което е безсмъртният принцип и може да съществува вечно „в света на боговете от миналото“.

Вторият синтез на Платон изследва включването на софисткото „арете“ в това противопоставяне на идеи и видимости. Той му отрежда най-почетно положение, подчинено единствено на самата истина и метода, по който тя се постига — диалектиката. Но в опита си да съедини доброто и истината, като превръща доброто в най-висша от всички идеи, Платон все пак узурпира мястото на „арете“ в диалектично определената истина. След като доброто вече е овладяно веднъж като диалектична идея, не е трудно за друг философ да дойде и да докаже с диалектически методи, че „арете“, доброто, може по-изгодно да се сведе на по-ниско равнище в „истинния“ ред на нещата, така че да е по-съвместимо със същината на диалектиката. Този философ не се забавя много. Името му е Аристотел.

Аристотел разбира, че този смъртен кон, взето от света на видимото, който пасе трева, разкарва хората насам-натам и ражда малки кончета, заслужава далеч по-голямо внимание от онова, което му отделя Платон. Той казва, че конят не е най-обикновена видимост. Видимостта се придържа към нещо независимо, което като идеите е неизменно. Това „нещо“, към което се придържа видимостта, той нарича съдържание. И в този момент, а не преди него, се ражда нашето съвременно научно схващане за действителността.

При Аристотел „четеца“, чиито познания за троянското „арете“ подозрително отсъстват, формите и съдържанията доминират над всичко. Доброто е сравнително незначителен клон от знанието, наречено „етика“; разумът, логиката, знанието, това е най-важно за него. „Арете“ е мъртво, а на науката, логиката и университета, каквито ги знаем днес, е връчен програмният им документ: да откриват и въвеждат безкрайно множество форми за съществените елементи на света и да наричат тия форми знание, като ги прехвърлят на бъдещите поколения под формата на „системата“.

А реториката. Бедната реторика, някога „изучаваща“ себе си, сега се свежда до преподаване на похвати и форми, аристотелски форми за писане, като че това има някакво значение. Пет правописни грешки, спомня си Федър, или една грешка в съставянето на изречението, или три грешно поставени определения, или… и тъй нататък, и тъй нататък. Всяко едно от тия неща е достатъчно, за да съобщиш на студента, че не знае реторика. В края на краищата това е реториката, нали? Разбира се, има и „празна реторика“, ще рече, реторика, която има емоционален заряд без съответно подчинение на диалектическата истина, но на нас такава не ни трябва, нали? Това би ни направило като ония лъжци, измамници и сквернословци от древна Гърция, софистите — помните ли ги? Ние ще си изучим истината в нашите други академични курсове, а после ще научим малко реторика, за да можем красиво да изложим тая истина, та да направим впечатление на шефовете, които ще ни издигнат на по-високи постове.

Форми и похвати — мразени от най-добрите, обичани от най-лошите. Година след година, десетилетие след десетилетие на дребни „четци“ от първия ред, мимики и приятни усмивки и прилежни пера, затирили се да докопат аристотелските си шестици, докато ония, които притежават истинското „арете“, седят мълчаливо зад гърбовете им и не могат да разберат какво не им е наред, та не могат да харесват тоя предмет.

И днес в ония малки университети, където все още си дават труда да преподават класическа етика, студентите, следвайки Аристотел и Платон, неспирно флиртуват с въпроса, който никога не е ставало нужда да бъде поставен в древна Гърция: „Кое е добро? И как го дефинираме? След като различните хора са го дефинирали различно, как можем да знаем, че изобщо има добро? Някои казват, че доброто се намира в щастието, но как да узнаем какво е щастие? И как може да се дефинира щастието? Щастие и добро не са обективни понятия. Не можем да подходим към тях научно. И след като не са обективни, значи, просто съществуват в съзнанието. Така че ако искате да бъдете щастливи, просто си изменете съзнанието. Ха-ха-ха-ха.“

Аристотелска етика, аристотелски дефиниции, аристотелска логика, аристотелски форми, аристотелски съдържания, аристотелска реторика, аристотелски смях… ха-ха-ха.

А костите на софистите отдавна са се превърнали в прах и казаното от тях се е превърнало в прах заедно с тях и е погребано под отломките на залязваща Атина по време на нейното падение и на Македония през нейния упадък и разруха. През упадъка и края на древния Рим и Византия, на Отоманската империя и съвременните държави — погребани така дълбоко, с такава тържественост, лицемерие и злоба, че само един луд векове по-късно можа да открие следите, необходими за изравянето им, и да види с ужас какво е било направено…

Робърт М. Пърсиг  Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет  (Изследване на стойностите)

 Превод Павел Главусанов „Народна култура” 1980 г.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.02.2016

Към карта на сайта / към  началото на страницата

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Save

Save