Умберто Еко      

http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

стр. 1, 2,  3

Съдържание на  страницата:

Умберто Еко, Жан-Клод Кариер, Жан-Филип дьо Тонак  „Това не е краят на книгите“ (Разговор с Жан-Филип дьо Тонак) – Превод: Силвия Колева

Уводни бележки
Глава 2. На кокошките им трябваше цял век, за да се научат да не пресичат улицата (фрагмент)
Глава 5. Всяка публикувана днес книга е пост-инкунабул (фрагмент)

.

Умберто Еко, Жан-Клод Кариер, Жан-Филип дьо Тонак

 Това не е краят на книгите

(Разговор с Жан-Филип дьо Тонак)

Уводни бележки

Във време на пазарни войни за облика на писаното слово трима мъдри мъже се забавляват. Обединили тройна доза ерудиция и остроумие, журналистът Жан-Филип дьо Тонак, Умберто Еко и Жан-Клод Кариер ни канят на разговор за миналото, настоящето и бъдещето на книгите от хартия.

 Писал ли е Христос?

Коя е една от най-опасните книги на света?

Кой е първият автор?

Кой е първият, който е писал за пари?

Кой е първият издател?

Кога автори на книги са скандирали: „Долу книгите!“?

Кои са „разрушителите“ или „трошачите“ на книги?

Какво не са предсказали фантастите?

„Това не е краят на книгите“ е забележително издание —синтез на потенциала на двама съвременни интелектуалци (Еко и Кариер), притежаващи уникална обща култура и способност да я интерпретират, като боравят с огромна по обем многостранна информация, както и ведра,оптимистична и енергична битка за бъдещето на книгата. Авторите водят многочасов разговор за книгите и писателите — от Омир, Еврипид, Софокъл и Платон до Кафка и съвременните европейски и американски философи. Творчеството им, идеите, куриозите и парадоксите от живота им се интерпретират сизключително майсторство и размах. А коментарите на реалии от последните 20 години като интернет, компютърни програми, електронни книги, са професионали много любопитни.

Милена Цветкова

.

Трима европейци за книгата като медия. Това е най-човешкият разговор за книги, публикуван някога. Двама почти 80- годишни мъдреци, които нямат какво да губятнито се борят за кариера или поклонници —ни съобщават истината за миналото, за настоящето и за бъдещето на най-старата медия —книгата. Които се оказват едно исъщо. Уроборосът е в апогея си.Всъщност в света не са много хората, които могат от по-добра позиция да обсъдят едновременно миналото, настоящето и бъдещето на книгата.Настоящото издание е уникално с шанса, който ни дава да присъстваме на беседа между двама от най-умните мъже —Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, необикновени читатели, писатели и прочути колекционери на книги. Уникалното на беседата е и в тандема —представител на Гутенберговата цивилизация цивилизацията на печатното слово, и представител на Антигутенберговата цивилизация —цивилизацията на образа, са единодушни, че книгата стои в началото на всички цивилизации и няма как цивилизован човек да дочака нейния край.Във време на агресивен профетизъм, на милитаристичен тип дебати и контрадебати, на гръмки дихотомични анализи и пазарни войни за облика на книгата трима мъдри мъже се забавляват. Обединили тройна доза ерудиция и остроумие, Еко, Кариер и Тонак пожелават цял свят да ги чуе: Това, което се случва днес, не е краят на книгата! И ни припомнят такива факти от генезиса и биографията й, че дори разколебаните да се съгласят: Мисията на гробарите на книгата —невъзможна.

Записът на интервютата под надслов „Не се надявайте, че ще се отървете от книгите“*,инициирани и водени от френския журналист и писател Жан-Филип дьо Тонак, покрива няколко частни срещи през 2009 г. на две места в различни държави —в жилището на Жан-Клод Кариер в Париж и в планинската къща на Умберто Еко в Монте Чериньоне, Италия **. В продължение на целия разговор Еко и Кариер отговарят на общо 64 въпроса.

* Това е заглавието на френския оригинал на книгата. До средата на 2011 г. е издадена в 17 държави под идентични или напълно различни заглавия. В относително дословен превод звучат така: на италиански „Не очаквайте да се отървете от книгите“, на румънски „Надяваме се да не се отървем от книгите“, на полски и турски „Не мисли,че ще се отървеш от книгите“, в Бразилия „Не разчитайте на края на книгата“, на испански „Няма да има край на книгите“, на английски „Това не е краят на книгата“, на немски „Голямо бъдеще за книгите“, на португалски „Обсесия от пожар“ (Пазители от огъня).

 

**Tримата събеседници имат и други съвместни изяви. В популярната по цял свят книга „Беседи за края на времената“ от 1998 г. участват отново Жан-Клод Кариер и Умберто Еко, а въпросите са задавани пак от Жан-Филип дьо Тонак (вж Библиографии). Умберто Еко еавтор на заключението на енциклопедията „Смъртта и безсмъртието“ от 2004 г., в чийто екип е Жан-Филип дьо Тонак (вж Библиографии). Еко е обект и на други интервюта на френския журналист (вж напр.: Еко, Умберто. За всеки случай: Катрин Давид, Фредерик Льонар и Жан-Филип дьо Тонак разговарят с Умберто Еко; Прев. [от фр.] Иглика Луканова // Демократически преглед, 2001, No 47, с. 328–358).


2. На кокошките им трябваше цял век, за да се научат да не пресичат улицата

Жан-Филип дьо Тонак:

Да се върнем към развитието на модерните технологии, които ще ни принудят или напротив—няма да ни принудят, да извърнем очи от книгите. Несъмнено днес инструментите на културата са по-крехки и трайността им е по-кратка в сравнение с инкунабулите, които отлично се противопоставят на времето. Защо тези нови „сечива“,независимо от желанието ни, смущават начина ни на мислене и променят навиците ни за разсъждение, създадени от книгата.

Умберто Еко

Наистина скоростта, с която се развиват и обновяват технологиите, ни налага непоносим ритъм и ние пренастройваме начина си на мислене. На всеки две години трябва да сменяме компютрите си, защото тези машинки са направени така, че след определен срок да остаряват и да излизат от употреба, а да ги поправяме или осъвременяваме, излиза по-скъпо, отколкото да си купим нови.

Налага се всяка година да си сменяме колата, защото новият модел предлага повече предимства от гледна точка на сигурността, маса електронни глезотии и „екстри“ и т.н. На всичко отгоре всяка нова технология ни задължава да придобием нова система от рефлекси, което пък изисква нови усилия и всичко това—за кратко време. А на кокошките им беше необходим цял век, за да се научат, че не трябва да прекосяват пътя. Да, накрая се нагодиха към новите условия на движение. Само че ние не разполагаме с толкова време.

Жан-Клод Кариер

Ще можем ли да се нагодим към ритъм, който постоянно се ускорява,и то по начин, който нищо не оправдава? Ще дам пример с монтажа на кадрите в киното. Във видеоклиповете стигнахме до такова темпо,че сме вече на предела—няма накъде да го ускоряваме. Защото отвъд него вече няма нищо. Давам този пример, за да илюстрирам как техниката ражда свой собствен език и как този език на свой ред принуждава самата техника да еволюира, и то все по-бързо и по-бързо. В днешните американски екшъни или филмите, които минават за такива, нито един кадър не трябва да трае повече от три секунди. И това се превърна в нещо като маниакално правило. Героят на филма се връща в дома си, отваря вратата, съблича си палтото, качва се на първия етаж. Нищо не се случва, не го заплашва никаква опасност, но епизодът се разделя на 18 кадъра. Сякаш техниката сама по себе си придава действие, сякаш действието се намира в самата камера, а не е там — на мястото, което камерата ни показва.

В началото техниката в киното беше проста. Поставя се една статична фиксирана камера и се заснема театрална сцена. Влизат актьорите, правят каквото се иска от тях и си излизат. После обаче професионалистите много бързо си дават сметка, че като се постави камерата във влак, който се движи, картините ще се променят — първо пред камерата, а после—и на екрана. И че камерата може да създава и възпроизвежда движението вътре в себе си. Тогава камерата започва да се движи— най-напред предпазливо, в студията. А после малко по малко самата тя се превръща в „действащо лице“. Започват да я завъртат надясно и наляво. После пък е трябвало получените по този начин две картини да бъдат залепени. Това е началото на нов „език“, създаден чрез монтажа. Бунюел, който е роден през 1900 г., т.е. в зората на „седмото изкуство“, ми разказа, че навремето, като ходел на кино в Сарагоса през 1907 или 1908 г., в салона имало „explicador“ или „тълкувател“, който държал дълга показалка, с която сочел екрана и обяснявал какво се случвало там. Новият език все още бил неразбираем. Хората не го възприемали. Оттогава досега, естествено, свикнахме с него, но големите кинотворци и до ден-днешен не престават да го рафинират и усъвършенстват и за щастие — да го изопачават.

Както в литературата, така и в киното познаваме „благородния език“, който с лекота става високопарен и надут, или „каруцарския“ език — обикновен, банален, жаргонен. Наясно сме също, че както казваше Марсел Пруст, всеки велик кинотворец измисля поне отчасти свой собствен език.

Умберто Еко

В едно интервю италианският политик Аминторе Фанфани*, роден в началото на миналия век, когато киното все още не е популярно споделя, че не ходи често на кино, защото не е в състояние да разбере, че човекът на екрана, когото вижда в контраплан, е същият,когото е видял преди секунда.

* Аминторе Фанфани (1908–1999) —влиятелен италиански политик, председател на Съвета на министрите, министър на външните и вътрешните работи, председател на Общото събрание на ООН

Жан-Клод Кариер

Ами да, наистина трябва да внимаваме, за да не объркаме зрителя,който навлиза в една съвсем нова територия от изразни средства. В целия класически театър действието трае толкова време, колкото минава и при нас, зрителите, докато го гледаме*. В сцена от пиеса на Шекспир или Расин няма пропуснати събития, които се подразбират. На сцената и в залата времето е едно и също. Мисля, че Годар беше първият, който в „До последен дъх“** засне сцена с двама герои в една стая и при монтажа запази само фрагменти от нея.

* Задължителна норма за класическия театър е правилото за трите единства — на време, място и действие, което става задължително още през 1635г. най-напред за френските автори на драми.

**Филмът „До последен дъх“ („A bout de soufflé“, 1960) е дебютният пълнометражен филм на френския режисьор Жан Люк Годар (р. 1930) и е емблематичен за „новата вълна“ във френското кино. Тезата му, че „във всеки филм трябва да има начало, среда и край, но не задължително да са в тази последователност“, по-късно намира отражение в шедьовъра „Криминале“ на Куентин Тарантино. През 2010 г. отказва да получи лично почетния си „Оскар“ за цялостен принос в киноизкуството и не присъства на церемонията.

Умберто Еко

Струва ми се, че изкуствената конструкция за времетраенето на разказа отдавна е обмислена и решена — в комиксите. Аз съм любител на комиксите и колекционирам комикси от 30-те години, но не мога да чета новите, по-авангардни издания. Е, разбира се, човек не трябва да си заравя главата в пясъка като щрауса. Играх със седемгодишния си внук на една електронна игра, за която той умира. Просто изпробвах силите си и загубих с 10 на 280 точки! А съм стар опитен играч на флипер и често, когато имам свободен миг, играя игрички на компютъра и трепя безпогрешно дошли от междузвездното пространство чудовища, участвам успешно в какви ли не галактически войни. Вероятно и моят внук, колкото и надарен да е, когато стане на двадесет години, няма да схване новите технологии.

Човек не може да се задържи дълго в определени области на знанието предвид постоянната им еволюция. Не можете да се преборите с реалиите и да се превърнете в изключение. Например,ако сте изследовател в областта на ядрената физика, не можете да се самонадскочите, т.е. невъзможно е да преминете отвъд границата на усилията, които вече сте хвърлили в продължение на няколко години,за да обработите всички данни и да се задържите на гребена на вълната. След този убийствен период ставате преподавател или се захващате с бизнес. На 22 години сте гений, защото сте разбрали всичко. Но на 25 години вече сте аут. Трябва да предадете щафетата.Същото е и с футболистите. След определена възраст стават треньори.

Жан-Клод Кариер

Срещнах се с Леви-Строс* по настояване на издателство „Одил Жакоб“, защото искаха да издадат книга с беседи между нас двамата. Но той много любезно отклони поканата ми и каза: „Не искам да повтарям неща, които навремето съм казал по-добре“. Страхотна прозорливост. Дори в антропологията идва времето, когато играта — твоята, моята — просто свършва. А Леви-Строс все пак отпразнува стотния си рожден ден!

Умберто Еко

И аз вече не мога да преподавам, по същите причини. Нашето нагло дълголетие не трябва да ни заслепява и не трябва да пренебрегваме факта, че революцията в света на знанието е постоянна и че ние двамата сме успели да сграбчим пълноценно само един промеждутък от време, което задължително е точно определено и ограничено.

Жан-Клод Кариер

А как си обясняваш, че седемгодишният ти внук е способен на тази възраст да овладее новите езици, които ние не разбираме въпреки всичките ни усилия?

Умберто Еко

Ами той е дете, а има толкова деца на същата възраст като него. Още като беше двегодишен, беше изложен ежедневно на какви ли не примамки и изкушения, които аз и хората от моето поколение не познавахме. Когато занесох първия си компютър у дома през 1983 г.,синът ми беше точно на 20 години. Показах му новата си придобивка и му предложих да му обясня предназначението ѝ, но той ми заяви,че не проявява интерес. Заврях се в един ъгъл, за да настроя играчката си и естествено се натъкнах на маса трудности. (Спомняте си, че навремето пишехме в DOS, а езиците за програмиране бяха Бейсик и Паскал, още не разполагахме с Windows — програмaта, която промени живота ни). Един ден синът ми забеляза, че не мога да се справя с компютъра, дойде при мен и ми каза: „Ами, ето виж, правиш ей така, после ей така…“ — и машинката тръгна.

До известна степен разреших загадката, като допуснах, че докато ме няма, той изучава компютъра на воля. Но оставаше въпросът как така, след като и двамата имахме достъп до него, синът ми го беше изучил по-бързо от мен… Вече е имал нагласа към информатиката, притежавал е „маята“. И ти, и аз сме извършвали едни и същи движения при запалване на колата—завъртахме ключа надясно, за да запалим колата и обратно — за да изключим двигателя, но при компютъра ставаше дума просто за едно кликване и за едно натискане на бутона, така че и синът ми имаше една дължина преднина.

Жан-Клод Кариер

Ние въртяхме, а те само кликват. Обобщението ти е поучително. Като си помисля, докато четем книга, очите ни се движат от ляво на дясно и от горе на долу. Предвид естеството на писмото им арабите, персите и евреите правят точно обратното. Очите им се движат от дясно на ляво. Често съм се питал дали тези движения не влияят и върху движението на камерата в киното. Обикновено в западното кино камерите се движат от ляво на дясно, а в иранскотo — ще дам за пример само него — обратно. А защо не допуснем, че навиците ни нa четене обуславят и „почерка“ на погледа ни, инстинктивното движение на очите ни?

Умберто Еко

Остава да се уверим, че един орач от Западна Европа започва да оре от ляво на дясно и се връща от дясно на ляво, а един ирански или египетски орач — започва от дясно наляво и се връща от ляво надясно. Защото трасето на оранта отговаря точно на почерка при бустрофедона* . Само дето в единия случай се започва от дясно, а в другия — от ляво. Това е доста важна подробност, която според мен не е достатъчно добре проучена. Нацистите лесно биха разпознали еврейския селянин.

Бустрофедон (двупосочно писане) — архаичен начин на писане в старогръцкия език, при който редовете са непрекъснати и посоката на писане се обръща: започва се от ляво на дясно и се връща от дясно на ляво — подобно на движението на вол с плуг при оране на нива. Всеки нов ред се изписва огледално спрямо предишния.

Но да се върнем на въпроса… Говорехме за промените и за все по-нарастващата им скорост. Но споменахме също и че има технически нововъведения, които не са променили „продукта“, имам предвид книгата. Бихме могли да добавим велосипеда, дори очилата. Да не говорим пък за азбуката. Щом веднъж си постигнал съвършенство, няма какво повече да постигаш.

Жан-Клод Кариер

Ако ми позволиш, ще се върна към киното и към учудващата му преданост към самото него. Казваш, че с интернет се връщаме в азбучната ера? Бих казал, че киното е все още правоъгълник, прожектиран върху гладка повърхност. И така —от сто години. То представлява един вид усъвършенстван магически фенер. Езикът му е еволюирал, но формата муси е все същата. Киносалоните се оборудват с все по-модерна техника, за да могат да прожектират 3D филмите и да отговорят на изискванията на „глобалната визия“. Да се надяваме, че това не са само евтини трикове и показност. И се питам (говоря самоза формата)  — дали един ден ще стигнем още по-далеч?

Дали киното е младо, или вече е остаряло? Нямам отговор. Знам, че  литературата е стара. Поне така ми казват. Но може би все пак не е толкова стара? И може би ние тук не трябва да се правим на Нострадамус, защото рискуваме скоро да видим как времето опровергава нашите предвиждания.

Умберто Еко

Понеже говорим за несбъднати предвиждания, ще споделя, че веднъж ми беше даден сериозен урок… През 60-те години работех за едно издателство. Получихме книга, написана от някакъв американски социолог, който правеше доста интересен анализ на младите поколения и обявяваше появата на нова вълна бизнесмени — късо подстригани юпита („crew cut“), които изобщо нямало да се интересуват от политика и така нататък… Решихме да я преведем, но преводът се оказа лош и аз прекарах повече от шест месеца да го поправям и редактирам. А това се случи през 1967 г. Същата година избухнаха бунтовете в Бъркли, последваха ги студентските вълнения в Париж през 1968 г. и пророчествата на социолога ни се сториха твърде нереални. Сграбчих ръкописа и го хвърлих в кошчето за боклук.

Жан-Клод Кариер

Вече говорихме за трайните носители и се подиграхме сами на себе си, а и на обществото, че не знае как да съхранява паметта си. Струва ми се обаче, че ще имаме нужда от пророци, чиито предсказания да са трайни. А що се отнася до този пророк от Давос, сляп и глух за финансовата криза (а тя вече е чукала на прага ни), който е обявил, че цената на барел петрол ще е 500 долара…, защо да му вярваме? Има ли диплома за пророк? Барелът стигна до 150 долара, после цената му падна. Може и пак да се качи, а може и да падне още… Не знаем какво ще стане. Бъдещето не е професия… Характерна черта на пророците, и на истинските, и на мошениците, е да се заблуждават. Не знам кой беше казал, че „Ако бъдещето е истинско бъдеще, то е винаги неочаквано“. Да, предимството на бъдещето е, че постоянно ни изненадва. Винаги ме е учудвал фактът, че във фантастиката — имам предвид периода след края на 50-те години на XX век, нито един писател не е предвидил мястото, което ще заема пластмасата в нашия живот. Когато предвиждаме бъдещето, винаги изхождаме от онова, което познаваме. Само че бъдещето не тръгва от познатото. За това могат да се дадат хиляди примери. През 60-те години на миналия век заминах за Мексико да работя по един сценарий заедно с Бунюел. Селото беше доста отдалечено. Носех малка пишеща машина с черно-червена лента. Когато се скъсаше, настъпваше жива трагедия. В най-близкия град Зитакуаро не се продаваха такива ленти. Винаги съм си мислел колко хубаво щеше да бъде, ако тогава имахме компютър. Но по онова време не можехме дори да си го представим…

Жан-Филип дьо Тонак:

Почитта, която тук отдаваме на книгата, е естествен стремеж да покажем, че съвременните технологии все още са твърде далеч от надеждността й като носител и не могат да я „дисквалифицират“. Може би все пак не трябва да придаваме чак такова значение на прогреса, който тези технологии са призвани да представляват? Имам предвид точно примера, който вие дадохте, Жан-Клод  — за онзи Ретиф, дето печатал на разсъмване всичко, каквото е видял през нощта?

 

5. Всяка публикувана днес книга е пост-инкунабул (фрагмент)

Жан-Филип дьо Тонак:
Нашият разговор няма да е пълноценен, ако пренебрегнем факта, че вие не сте само писатели, но и библиофили и че сте посветили голяма част от времето и парите си да събирате в домовете си редки и изключително скъпи книги, като сте следвали определена логика, която бих искал да ни разкриете.

Умберто Еко
Притежавам книги, които за мен имат стойност не толкова заради съдържанието им или защото са рядко издание, а заради следите по тях, оставени от някой непознат.Например, като е подчертавал текста понякога с различни цветове или като си е писал бележки по полетата… Имам един стар учебник по медицина на Парацелз, който прилича на дантела. Редом с печатния текст са бележките на читателя й, които наподобяват бродерии. Е, да, винаги си казвам, че не трябва да се подчертават пасажи или да се пише по полетата на стара и ценна книга. Но в същото време си давам сметка какво би представлявал екземпляр от някоя стара книга с бележки, направени от ръката на Джеймс Джойс например… И предубежденията ми на часа се изпаряват.

Жан-Клод Кариер
Като прекосяваме историята на книгата —и ти добре си го показал в „Името на розата“, можем да пресъздадем историята на цивилизацията. През епохата на религиите на Книгата, книгата е послужила не само за хранилище и приемник, но също и за „широкоспектърен ъгъл“, от който може да се наблюдава всичко, да се разкаже всичко, а може би и да се реши всичко. Била е едновременно отправна и крайна точка. Била е обобщен образ на света и дори —на края на света. Но ще се върна за момент в Иран, в страната на Мани*, основател на манихейството —християнин еретик, когото маздейците** винаги са считали за техен съмишленик. Големият упрек, който Мани отправя към Христос, е, че не е писал.

*Мани (ок. 216 —ок. 275 г.) —персийски пророк. Манихейството съществува около едно хилядолетие в Месопотамия, Индия, Централна Азия, Северна Индия и Тибет.Манихейците включват в религията си всички световни традиции и запазват много християнски текстове.

**Привърженици на маздеизма (перс.) —религия на древните народи в Средна Азия и Задкавказието: перси, мидийци и пари, която възниква през I в. пр.н.е. проповядва победа на добрия бог Ахура-Мазда в битката му срещу злия бог Ангра Майню.

Умберто Еко
Писал е един единствен път. На пясъка.

Жан-Клод Кариер
Ех, ако Христос беше писал, вместо да остави тази грижа на другите! Какъв авторитет и каква власт щеше да има, и какви неоспорими думи щеше да остави! Добре, добре. Предпочел е да говори. Книгата още не е била това, което днес наричаме книга, пък и Христос не е бил Вергилий. Именно по повод прадедите на книгата —римските свитъци, ще се върна за малко на адаптацията, която изисква от всеки от нас развитието на технологиите. Защото има още един парадокс. Когато гледаме текст на екрана на компютъра и го движим нагоре-надолу, няма ли това нещо общо с движенията на хората, които са четели някогашните римски свитъци? Не се ли е налагало да развият навития около дървена подпора текст? Това може все още да се види в някои стари кафенета във Виена.

Умберто Еко
Разликата е само, че движението на текста в компютъра е вертикално, а разгръщането тогава е било настрани. Достатъчно е да си спомним за синоптичните Евангелия*, чийто текст е разположен на две успоредни вертикални колони, които се четат една след друга от ляво на дясно, като се развива свитъкът. И понеже свитъците са били тежки, по всяка вероятност са ги поставяли на маса.

*Това са първите три книги от Новия завет: Евангелията на Матей, Марко и Лука. Наричат се „синоптични“ от гр. дума „σύνοφις“ —преглед. Описват едни и същи събития от живота на Исус и се различават от Евангелието на Йоан

Жан-Клод Кариер
Или пък са поверявали на двама роби задачата да ги разлистват.

Умберто Еко
Да не забравяме и че до свети Амброзий* четенето е ставало на глас, на висок глас. Той пръв започва да чете, без да произнася думите. А това потопило свети Августин в неописуем смут. Защо на глас ли? Ами ако получите писмо, написано на ръка и при това —доста нечетливо, понякога сте принудени да четете на глас, за да си помогнете. Правя това често,когато получа писмо от някой французин. Само французите пишат още на ръка. А това потопило свети Августин в неописуем смут. Защо на глас ли? Ами ако получите писмо, написано на ръка и при това —доста нечетливо, понякога сте принудени да четете на глас, за да си помогнете. Правя това често, когато получа писмо от някой французин. Само французите пишат още на ръка.

*Кръстник и учител на св. Августин е св. Амброзий. В „Изповеди“, глава VI пише, че св. Августин е учуден от мълчаливото четене на своя учител (без да си мърда устните)

Жан-Клод Кариер
Наистина ли останахме само ние?

Умберто Еко
Да. Това е остатък от стил на обучение, който аз не отричам. Пък и на времето ни съветваха да пишем на ръка. Писмо, написано на машина, си беше част от протокола само на търговската кореспонденция. Във всички страни вече е прието да се пише така,че да прочетат написаното с лекота и да те разберат. И компютърът е нашият най-добър съюзник. Но в това отношение прогресът не повлия на французите. Те продължават да изпращат ръкописни писма, които човек не може да разчете. Като изключим някои случаи, които са все по-редки дори във Франция, навсякъде другаде хората не само отвикнаха да пишат на ръка, но и да четат ръкописни текстове. А едно време печатарите бяха способни да разчитат всякакви „калиграфии“.

Жан-Клод Кариер
Има нещо, което винаги се пише на ръка —рецептата на лекаря.

Умберто Еко
Затова обществото е измислило аптекарите —да разчитат рецептите им.

Жан-Клод Кариер
Ако писането на ръка изчезне, маса професии също ще изчезнат. Графолозите, писарите, колекционерите и търговците на автографи. Откакто използваме компютъра, има нещо, което много ми липсва —черновите ми. Най-вече за сцените с диалози. Липсват ми задраскванията, думите, нахвърляни в полето, първоначалното безредие, стрелките във всички посоки, които показват, че има живот, движение, неоформено търсене. И още нещо —общата визия. Когато пиша някоя сцена за киното и са ми нужни шест страници, за да я разкажа, искам шестте страници да са пред мен, за да преценя ритъма, за да изчисля на око продължителността й. Компютърът не ми позволява това. Налага се да разпечатам страниците и да ги поставя пред мен. А вие какво пишете все още на ръка?

Умберто Еко
Бележките за секретарката ми. И не само тях. Винаги започвам новата си книга бележки, писани на ръка. Правя скици, диаграми, които не е лесно да направиш на компютъра.

Жан-Клод Кариер
По повод черновите, се сещам за едно посещение на Борхес у дома през 1976 или 197г. Тъкмо бях завършил къщата си в Париж и се занимавахме с обзавеждането й. Цареше невероятен безпорядък. Отидох да взема Борхес от хотела му… Пристигаме у дома и прекосяваме двора. Той ме държи под ръка, защото не вижда почти нищо, изкачваме се по стълбите и без да си дам сметка, че проявявам нетактичност, се извинявам за бъркотията, която обаче той не е в състояние да забележи. Но Борхес ми отговаря: „Ами, да, разбирам. Това е чернова“. Всичко, дори една къща, където се работи по обзавеждането й, предизвиква у него литературна асоциация.

Умберто Еко
По повод черновите, ми се иска да изтъкна един феномен, който е доста предизвикателен и засяга културните промени, въведени от новите технологии. Използваме компютъра, само че пишем като луди. За да създам текст от десет страници, го преписвам по петдесет пъти. Убил съм вероятно дванадесет дървета, а щях да убия само десет, ако компютърът не беше навлязъл в живота ми.Италианският филолог Джанфранко Контини* практикуваше система, която наричаше „критиката на «scartafacci»**“, т.е. изучаваше различните етапи, през които минава произведението, преди да достигне окончателната си форма. А как бихме направили подобно проучване чрез компютъра? Е, добре, против всякакви очаквания, компютърът не унищожава отделните етапи, а ги умножава. Като пишех „Името на розата“, не разполагах с време да преписвам всичко сам и давах на някой да препише на машина текста, върху който бях работил. После коригирах новата версия и пак давах да препишат текста. Добре, ама това не можеше да продължава безкрай. В един момент бях принуден да приема варианта на текста, който държах в ръцете си, за окончателен. Не бях в състояние да продължавам все в същия дух.А с компютъра, напротив, пиша, правя разпечатка, коригирам. Вкарвам поправките си. Правя нова разпечатка и така нататък. С други думи, умножавам черновите си. Така човек може да има двеста версии на един и същи текст. Така подавам на филолога работа, която постоянно расте. И той пак няма да разполага с пълната серия текстове. Защо ли? Ами защото винаги ще има „версия фантом“. Пиша на компютъра текст А. Разпечатвам го. Коригирам го. Ето ти текст B. Вкарвам корекциите в компютъра. След това разпечатвам написаното отново и смятам, че имам текст C (бъдещите филолози ще смятат точно така). Само че всъщност става въпрос за текст D, защото, докато съм нанасял корекциите си на компютъра, съм си позволил свободата да вкарам и още поправки. И така между текстовете B и D —между текста, който съм коригирал, и версията, която е на компютъра и е интегрирала корекциите ми, има една версия фантом, която е истинската версия C. Същото е и с по-нататъшните поправки. И филолозите ще трябва да възстановяват толкова версии фантоми, колкото отивания и връщания е имало от екрана на компютъра към листовете хартия и обратно.

*Джанфранко Контини (1912–1990) —италиански филолог и литературен критик. Автор на книги върху творчеството на Данте, Еудженио Монтале и др

**Scartafacci (остар. ит.) —чернови

Жан-Клод Кариер
Преди петнадесетина години група американски писатели се противопоставиха на използването на компютъра, под претекст, че екранът, където текстовете излизали веченапечатани, им придавал някакво достолепие. Затова било трудно да бъдат критикувани и коригирани. Благодарение на екрана придобивали престиж и авторитет, текстът изглеждал почти „издаден“. А друга група, напротив, твърдеше като теб, че компютърът дава възможност текстът да се подобрява и поправя до безкрайност.

Умберто Еко
Ама разбира се… Защото текстът, който виждаме на екрана, е написан от някой друг. Така че човек може да стовари върху неговия труд цялата си насъбрана свирепа критичност.

Жан-Филип дьо Тонак:
Жан-Клод, говорехте за „книги преди книгите“, дори за книги, появили се преди кодексите —за папируси, свитъци… Несъмнено тази част от историята на книгата ни е най-непозната…

Умберто Еко
В Рим например редом с библиотеките имало магазинчета, където се продавали книги във вид на свитъци. Някой любител на четенето отивал при книжаря и му поръчвал, да кажем, екземпляр от Вергилий. Книжарят го молел да намине след петнадесетина дни и книгата се преписвала специално за него. Може и да са имали „на склад“ най-търсените творби. Имаме доста неточна и неясна представа за покупките на книги дори и след изобретяването на книгопечатането. Първите печатни книги не се купували подвързани. Купували листовете, които после е трябвало да дадат за подвързване. И разнообразието на подвързиите, които колекционираме, е едно от обясненията за удоволствието и насладата, които изпитваме от библиофилството. А и подвързията може да придаде съвсем различен вид на два екземпляра от една и съща книга както за любителя, така и за антикваря. Мисля, че едва в края на XVII и началото на XVIII в. вече започват да продават подвързани книги.

Жан-Клод Кариер
И ги наричат „книги с издателски подвързии“.

Умберто Еко
Точно такива могат да се видят у новобогаташите, купени „на метър“ от архитекта, който прави обзавеждането. Има и още един начин да се персонифицират печатните книги —
да не се отпечатват първите букви на всяка страница и на празното място да се рисуват големи ръкописни букви. Така художниците създавали впечатление у купувача им, че притежава уникален ръкопис. Цялата тази работа,естествено, се е вършела на ръка.Същото било, ако в книгата е имало гравюри. Всяка от тях се обработвала така, че цветовете й да станат възможно най-ярки.

Жан-Клод Кариер
Трябва да подчертаем, че книгите са били извънредно скъпи и само кралете, принцовете и богатите банкери можели да сиги купят. Цената на тази малка старопечатна книга в библиотеката ми е била по-висока от днешната през епохата, когато е била отпечатана. Нека си дадем сметка и колко волове е трябвало да бъдат убити, за да се създаде подобна творба, на която всяка страница е отпечатана върху велен (vélin) —фина кожа от мъртвородено теле. Режи Дебре* си задаваше въпроса какво ли е щяло да стане, ако римляните или гърците са били вегетарианци. Нямаше да имаме нито една от книгите, които античността ни е оставила изписани върху пергамент — с други думи, върху обработена и устойчива кожа. Да, книгите са били много скъпи, но освен тях е имало и други, и то още от XVI век, които се продавали при амбулантните търговци. Не били подвързани, били отпечатани върху нискокачествена хартия и се продавали за няколко су. Те пътували в кошовете, които търговците носели на гръб, по цяла Европа. Така не малко ерудирани личности прекосявали Ламанша или Алпите, за да отидат в някой италиански манастир, където се намирала някоя извънредно рядка творба, от която се нуждаели спешно.

*Режи Дебре (р. 1940) —френски философ и политолог с леви убеждения. През 1967 г. се бие с Че Гевара в Боливия. Съветник по външните работи на френския президент Франсоа Митеран. Създател на медиологията —идеологическа, политическа и религиозна теория на медиите

Умберто Еко
Чувал ли си занимателната история на Жербер д’Ориак —това е светското име на Силвестър II, папата на хилядната година. Той научава, че едно копие на „Фарсала“ от Лукан* е притежание на човек, склонен да го продаде. Обещава в замяна да даде армилярна сфера** от кожа (астролаб във формата на кълбо). Получава ръкописа и открива, че липсват последните две песни. Не знае, че Лукан се е самоубил, преди да ги напише. Тогава, за да си отмъсти, изпраща половината сфера. Този Жербер е бил доста ерудиран човек, но същевременно е бил и страстен колекционер. А хилядната година често ни се представя като неандерталски период. Очевидно не е било така. Ето и доказателството.

*Марк Аней Лукан (39–65) —римски поет, най-значимият след Вергилий. Племенник на Сенека. Историческата поема „Гражданската война или битката при Фарсала“ съдържа 10 песни и описва хрониката до решителния сблъсък между войските на Цезар и Помпей

**Армилярна сфера —древен астрономически уред за определяне на екваториалните или еклиптичните координати на небесните тела, важен навигационен уред и за моряците. Същата история У. Еко предава чрез героя си Уилям от Баскервил в „Името на розата“ (Ден втори: шести час)

 

Превод Силвия Колева

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.11.2017

Save

Save

Save

Save