дякон Андрей Кураев

http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/04/%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%8F1.png

Към карта на сайта

 

Съдържание на страницата:

дякон Андрей Кураев – Християнство и наука  – Коперник, Бруно, Галилей

 

Християнство и наука  – Коперник, Бруно, Галилей

От гледна точка на историята и културологията е очевидно, че науката е историческо явление. Имало е огромни периоди в историята на човечеството, имало е най-различни култури и цивилизации, които не са познавали науката, които не са създали научна картина на света. Сама по себе си научната картина на света възниква много късно и притежава много ясно изразено място във времето и пространството. Научната картина на света се ражда през XVI – XVII век в Западна Европа. Това  всъщност  е първата научна революция.

Там е работата, че до това време са съществували пранаучни представи, донаучни знания, съществувала е натурфилософията. В тези донаучни представи е имало немалко напълно верни, правилни представи за мирозданието и за човека. Но, от друга страна, далече не всяко правилно описание на реалността и дори на природата, е само по себе си наука. Да кажем, чукча върви из тундрата и си съчинява песен на принципа „това виждам, за него пея” И той си пее: „Еленът е бърз, снегът е бял….”. Вие разбирате, и едното, и другото е вярно. Тази картина, която е създал в главата си, е напълно вярна. Но това не означава, че тя е научна.

Наука има там, където човек е в състояние ясно да посочи методите, до които е стигнал една или друга информация. В науката е много важно да умееш да демонстрираш метода. И нещо повече, не просто да ги демонстрираш: научните тезиси трябва да бъдат проверяеми. Друг изследовател да може да тръгне по същия път, при същата технология на повторението да получи аналогични резултати. Само в такъв случай една хипотеза престава да бъде просто хипотеза и може да бъде възприета от световната общност на учените.

И така, цялостната научна картина на света започва да се създава през XVI – XVII век. Или да го кажем по друг начин: по това време се създава първата научна дисциплина, а именно научната астрономия. (или научната механика). И възникват въпроси: защо точно в този регион (Европа) и защо точно по това време (XVI – XVII век) се създава този порив към ново научно познание за Света? Какви са причините за това?

И отговорът е очевиден: донаучните знания постепенно са се натрупвали и в крайна сметка са довели до това, че предишната картина, наследена от европейската наука от античността, е проявила своята несъстоятелност и  затова се е наложило да се отхвърли системата на Птолмей и да се премине към системата на Коперник. Но проблемът е в следното: това обяснение може да бъде прието, само ако отдалече се вгледаме в историята на науката.

Ако се вгледаме отблизо, то веднага ще забележим следната странност: извинявайте, но какво се е натрупало? Какви нови наблюдения или нови факти са били натрупани от европейската астрономия европейската математика, физика на XVI – XVII век, че да изискват създаването на системата на Коперник? Така е, всеки човек, който се занимава с история на науката, история на астрономията, ще ви каже, че през XVI век европейските астрономи, в на добрия случай, малко или много грамотно са се научили да боравят с таблиците на Птолмей.

Ако се обърнете към книгата на Коперник, то, извинявайте, но в нея няма никакви нови наблюдения. И не би могло да ги има. По простата причина, че Коперник е поляк. И сами разбирате, равнинна Полша не е най-благоприятното място за водене на астрономически наблюдения. Небето често е облачно, времето дъждовно. Не, Полша не е най-удобното място за водене на астрономически наблюдения.

Освен това, истина е, че никакви нови наблюдения, с които Коперник би могъл да обогати европейската и световната астрономия, в неговата книга не се срещат. Той повдига хипотеза, но тази хипотеза не се базира върху нови наблюдения. Освен това, самите астрономи в продължение на още сто години не са изпитвали особен  възторг от книгата на Коперник. Но по този въпрос ще говорим малко по-късно.

Второ възможно обяснение (марксистко, собствено казано) развивала се е икономиката, промишлеността и нуждите на тази нова икономика, на новата промишлена класа – третото съсловие (буржоазията) изисквала създаването на научна картина на света. Но и това може да се твърди само ако се гледа отдалече на реалностите. В действителност,  през XIX-XX век,  и особено в наше време, развитието на науката е невъзможно без финансиране от страна на финансово-промишления капитал, това е така. Но съвсем не е било така през XVI век.

Ако днес ученият не може да работи, без да е получил одобрение на разработката си и субсидия, то това не е било така през XVI век. Разбира се, ако ни представят документи, че Източно-индийската компания е поръчала на Нютон да открие закона за гравитацията, тогава бихме могли да кажем: „О, да. Това е доказателство!” Или ако видим, че банката „Кредит Лион” е поръчала на Декарт да създаде Декартовата система от координати, тогава, наистина, бихме казали: „Да, разбира се, ето интересите на финансово-промишлена група доведоха до създаване на нова картина на света.”

Не бива да се забравя още едно обстоятелство: тези хора, които наричаме творци на научната картина на света, по своя социален статус са били предимно аристократи. Аристократи и свещеници (какъвто е бил Николай Коперник). И сами разбирате, точно тези съсловия не са били много склонни да се отзоват на потребностите, на нуждите на новоизлюпените предприемачи и търговци. Припомнете си, Декарт, който е имал кореспонденция с датска принцеса, или Лайбниц – изтънчен аристократ.

Това са хора от висшето общество и интересите на „търгашите” не са ги интересували изобщо. Затова при разглеждане отблизо не можем да приемем марксистката схема, да не говорим, че XVI век (най-плодотворното време за създаване на научна картина на света) е било време на икономическа криза за Европа.

Това означава, че причината за научната революция трябва да търсим в нещо по мащабно, в други процеси на човешката култура. Ето друго обяснение, което е намерило място в училищните учебници: „В резултат на секуляризацията на мисленето на хората, отмирането на средновековните християнски догми, разкрепостяване на човешкия ум,  се е породила нерелигиозна,  светска научна картина на света”.

Но там е работата, забележете, научната картина на света се ражда не през XV век – последния век от Възраждането, векът на хуманизма, векът на секуляризацията, а в XVI век. И този век безвъзвратно отива в миналото. Това е много важно. Вие сте запознати със закона на махалото в нашата психология, в това число и обществено-историческата: хората са склонни да се хвърлят от едната крайност в другата. И ето, в резултат на крайностите на епохата на Ренесанса, на битовия материализъм на тази епоха, на относителното равнодушие към християнската вяра, като реакция, махалото тръгва в обратната посока.

XVI век е един от най-религиозните периоди в историята на Европа. Това е времето на Реформацията и Контрареформацията, времето на религиозните войни. Разбирате ли какво означава религиозна война? Човек не отива на война за да се сражава за нещо, за което не го е грижа. Ако войната не е за петродолари, каквито са войните в Близкия Изток, ако хората се сражават за вярата си, това е религиозна война,  обществото е религиозно, времето е религиозно. Това е време на много сериозни религиозни усилия, време на радикални реакции срещу хуманистичните идеали (за това ще поговорим още по-късно).

И така, именно в епохата на максимално напрежение на религиозното съзнание, на религиозното чувство, се ражда научната картина на света в Европа. Между другото, това е и времето на лова на вещици: именно XVI век е векът на разцвета на инквизицията.

Добре, тогава може да се каже: „Вярно е, масовите настроения са били ултрарелигиозни, но хората, които са създали новата картина на света, не са се водили по настроенията на масите, те са изпреварили своето време”. Но и тази формула е далече от истината, именно тези хора, за които говорим (те се броят на пръсти), са били много религиозни. И именно техните религиозни интереси били много по-висши от тези на хората от простолюдието.

Споменах, че Декарт е имал кореспонденция с  датска принцеса. Предмет на писмата му е да убеди принцесата да приеме католическата вяра, като се откаже от лютеранството. Нютон пише трактат с коментари върху Апокалипсиса и Книгата на пророк Данаил. За свещеника Николай Коперник вече говорих. Кой е главният труд на Лайбниц, създателят на диференциалното смятане? – „Теодицея”  – „Оправдание на Бога”. Тези хора, без съмнение, са били много религиозни.

Тогава възниква един много сериозен въпрос. Да видим: науката може да се появи само тогава, когато в обществото съществува готовност да се уважава труда на учените.  Ако обществото не уважава този труд, не е благодарно на учения за неговия подвиг, ако се отнася към труда му с пренебрежение („чудак някакъв, доктор Фаустус”) в такъв случай науката няма да получи статус, който да й съответства , статус на признание, науката няма да стане значим социален фактор.

Но науката е станала фактор през XVII век. Защо? Защо обществото по време на епохите Реформация и Контрареформация така високо е оценила социалния статус на науката. Повярвайте, през XVI — XVII век силата на Църквата (и католическа и протестантска) е била достатъчно голяма, за да задуши още в люлката му всеки опонент. Никаква сантименталност, какво си мислите? Припомнете си думите, казани по отношение на хугенотите: „Убивайте всички, а Бог ще различи своите”! Не е важно дали е католик там, или е еретик. Това е било много жестоко общество. И ако инквизиторите (протестантски или католически) виждаха в науката заплаха, те щяха да я задушат. Но това не се е случило. Защо? Защото тя е била социално призната и благословена?

На тези, които имат опит с методологията на научното знание, с теорията на познанието, с логиката, им е известна  теоремата на Гьодел за непълнотата на формалните системи. Накратко ще припомня нейния главен извод: нито една формализирана (строго доказана, логическа проверена) система от съждения, така наречения „език”, не може да обоснове всички съждения, които включва в себе си.

Така е, всяка теория включва в себе си набор от аксиоми, които не могат да бъдат доказани в рамките на самата тази теория, но по принцип могат да бъдат доказани в рамките на метатеория Но тази метатеория също включва в себе си набор от аксиоми, които самата тя не може да докаже. И ученият,  за да може да се заеме с изучаването на света, в неговото съзнание трябва да съществува определен набор от аксиоми. Тези аксиоми не измисля той сам – тези аксиоми трябва да му предложи тази култура, в която той е роден и израсъл.

Нека се опитаме да изброим тези аксиоми.

Първата от тях е, че ученият трябва да вярва в съществуванието на материалния свят. Защото, сами разбирате, науката, физиката се занимава преди всичко с материалния свят. Изглежда, че това се разбира от само себе си. „Това е нещо очевидно!” Извинявайте, но не е очевидно! Познаваме много философски системи, които отричат съществуванието на материалния свят.

Припомнете си будизма и индуизма за сравнение. Материалният свят там е майя, илюзия, той на практика не съществува и да се занимаваме с него, според тези учения, би означавало да се потопим в бездна от небитие и илюзии. Затова и в култура, зародена на базата на будизма и индуизма, не може да възникне интерес към научно познание на материалния свят.

Следващото убеждение, което трябва да съществува в учения: той трябва да бъде убеден, че този материален свят не само съществува, но, че този материален свят, е благо. Съществуват много религиозни и философски концепции, които считат, че светът на материята е свят на духовни извращения, свят на деградация. Това е свят на нечистотии, на най-долни, мръсни отпадъци.

Припомнете си неоплатоническите концепции, гностическите концепции. Едно от гностическите изречения (гностици – еретици близки до християнството в началото на Християнската ера – бел. на Кураев) гласи. „Който е намерил света, намерил е труп!” В този смисъл всеки учен, занимаваш се с изучаване на материалния свят, просто аутопсира труп. Във всички традиционни култури това е едно неприятно, нечисто занимание. Дори и сега, в наше време, патоанатомите не са между най- уважаваните членове на лекарското съсловие. Да не говорим, как стоят нещата, ако се твърди, че  светът е един разлагащ се труп (трупът на Пуруша в индуизма – бел. на Кураев), ако се налага да се ровиш в тази оскверняваща нечистота……..

Как би се гледало в такъв случай на учения? Както се гледа на тези, които вършат мръсната работа по поддържане на чистотата. Обществото, особено ако е религиозно, не уважава много тези хора. Търпи ги, необходими са, без тях не би могло да се живее, но ордени на гърдите им не окачва. И така, за да може ученият да се занимава с изучаването на света, той трябва да е убеден в това, че светът е благо начало, че материалният свят е благо начало.

Третото убеждение, което трябва да съществува в учения е, че той трябва да е убеден, че макар светът да е благо, светът не е Бог. Ето там е същественото. Ако човек счита, че целият свят е божествен, в такъв случай трябва да бъде много внимателен, когато си има работа с този свят. Когато казвам, че науката се заражда през XVI век (на границата между XVI-XVII век) аз имам предвид едно много просто нещо: именно по това време се пораждат първите два метода на научното познание на света. А именно: методът на експеримента и методът на математическото моделиране на физическите процеси.

Математика е съществувала и в Шумер – Вавилон, съществувала е математика в Древна Гърция. Но там математиката е бика отделно, физиката – отделно. Малко по-късно ще говорим защо. А тук те се срещат. Ето Галилей, на когото се пада заслугата за внедряване на тези два метода в света на астрономията е дал следното определение: „Експериментът – това е „испанските обувки”, в които аз стягам природата, за да я накарам да ми даде необходимия отговор. Какви са тези „испански обувки”. Във всеки случай, нямат нищо общо с елегантните италиански обувки.

Ще направя с пример едно пояснение, за какво става дума. Веднъж в Дубна тамошните физици ми обясниха, какво правят те там, докато харчат държавни пари. „За какво служи нашият ускорител, който ти виждаш тук? Представи си един дълъг, дълъг тунел, взимаш един (механичен) швейцарски  часовник, окачваш го в дъното на тунела, поставяш една голямо калибрена картечница в началото на тунела, разстрелваш този часовник, събираш след това, това, което можеш да откриеш на мястото, където е бил часовникът, и по тези останки на часовника се опитваш да разбереш, като какво е било, това, което си „направил на сол”, как и защо е било направено. Така правим и ние: ускоряваме тежки частици до огромни скорости, разбиваме атом, отломките на атома улавяме в Уилсонова камера и се опитваме да разберем, като какво нещо той е бил и защо и как е бил устроен”. Разберете, това е крайно варварско отношение към природата.

И така, експериментална наука може да възникне само в свят, който е удовлетворен от такъв, така или иначе тривиален възглед. Светът трябва да бъде разомагьосан, демитологизиран и само в такъв случай е възможно научното му изучаване. В противен случай……. Кажете моля ви, би ли било възможно вярващ християнин , ако го интересува въпроса: в какъв смисъл при Литургията хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Христова да постъпи по следния начин? Да отиде в храма, да се причести, но без да поглъща причастието, да го държи под езика си. Да отиде в най-близката химическа лаборатория, да извади от устата си причастието, да го сложи в епруветка, да  го третира  по различни начини, да го анализира  и така нататък.

Възможно ли е християнин да постъпва така? Не, разбира се. А в древна Гърция? За гърците целият свят, космосът – това е живо божествено същество! Разбирате ли какво означава това -  религиозните убеждения налагат определени забрани: „Космосът, това е светиня.” Със светините не можеш да се отнасяш без чувство на преклонение – не можеш да ги насилваш, да ги разрушаваш и т. н.

По тази причина, за да възникне наука, техническо овладяване на Вселената, този свят трябва да бъде разомагьосан.

Следващото убеждение, което трябва да споделя ученият: той трябва да бъде убеден, че светът е един единствен. Това се нарича изоморфизъм и изохронизъм. Което ще рече, че ученият трябва да бъде убеден, твърдо да вярва (подчертавам: твърдо да вярва) в това, че физическите константи са едни и същи във всяка точка на пространството и времето.  Ако съм определил теглото на един протон, то същият резултат трябва да бъде получен и в Оклахома, на другия край на Млечния път и на коя да е друга галактика. И протонът да е тежал пак толкова и преди десет милиарда години, да тежи толкова и след пет милиарда години. Учените не са в състояние да проверят това. Не могат да го проверят, но изхождат от това, вярват в това.

Холистически модел на Вселената е възможно да възникне само в случай, че не се придържаме към  политеизма. При политеизма множество от богове участват в създаването на света и активно вземат участие в осъществяване на процесите, протичащи в него. По тази причина е много трудно да се осъществи единен модел на света.

За да не се превърне науката в теология, в митология, е необходимо да бъде поставена ясна граница между света на  духа и в света на материята. А ако съществува убеждение, че този свят е създаден и управляван от Божествен Разум, той трябва да бъде само един и да бъде неизменен.

И накрая, учените трябва да бъдат убедени, че на света съществува Разум, че светът не се свежда само до игра на безжизнени атоми. Науката не изучава атомите, а изучава законите на тяхното движение, техния строеж, взаимодействията в които участват……. И ученият трябва да бъде убеден, че тези закони са познаваеми, могат да бъдат разбираемо написани на човешки език. Това е много сериозен въпрос: откъде идва твърдото убеждение, че това може да стане, на езика на човека, на езика на създадената от човека математика?

Ето това са аксиомите, които са дадени от Християнството на учените за да се разпореждат с тях. Там където светът е реален, светът е благ (припомнете си началото на Библията: „И видя Бог, че това е добро!”), че Бог не е светът, но при това светът е способен да носи в себе си духовно начало, разумно начало, защото Словото (Логосът) е станало плът. И неговото име е Бог. Бог, Който е създал нашия свят – и Който е Любов.

Сега ще ви разкажа една история, от която много неща ще ви станат ясни. И така, по време на франко-испанската война, която се водела, къде мислите? В Бенелюкс – на територията на Белгия и Холандия. Там французите и испанците воювали в онези времена. Случило се веднъж една френска рота, под командването на капитан Декартезиус да превземе едно село, изгорено след боя.

Ноември, студ. Трябвало да помислят къде да нощуват. Къщи няма, селото е изгорено, но са останали огромни холандски печки. В тях можеш да се стоплиш. Капитан Декарт се вмъкнал в една такава печка, затворил зад себе си вратата ѝ, за да не избяга топлината. И сега, помислете в какво положение е попаднал той:  дебелите стени на печката не пропускат нито звук, нито светлина, тоест, вътре е абсолютно тъмно, абсолютно тихо и една такава нормална температура – нито горещо, нито студено.

С една дума, пълен сенсорен глад – това, което съвременните психиатри наричат сурдокамера. И ето, Декарт се оказва в състояние на пълна изолация. И при тези обстоятелства се отдава на размишления. Декарт е човек философски образован. Той си припомня аргументи, които още античните скептици повдигат по отношение на непознаваемостта на света: нашите сетивни органи непрекъснато ни заблуждават: весло, потопено във водата, ни изглежда пречупено, предмет, който е отдалечен от нас, ни изглежда малък, при болните често се наблюдават неадекватни вкусови усещания. Пита се, нашите сетива само понякога ли ни мамят или постоянно?

Това води Декарт до радикално съмнение («De omnibus dubito» — „Във всичко се съмнявам”): „Възможно е сега моите сетива да ми казват: нищо не съществува? Сега ли ме лъжат или са ме лъгали преди час?” И Декарт тръгва по този път на съмненията и, накрая, достига точка, след която няма в какво да се съмнява: „Мисля, съмнявам се, следователно съществувам” („Cogito, ergo sum”). Възможно ли е тялото ми да не съществува? Познати са фантомните болки: ръката я няма, а ми се струва, че я има, изпитвам болка. Възможно ли е моето тяло да е изцяло фантом? Но мисълта ми, няма съмнение, тя съществува. Моето съмнение, въпросът ми! – те са действителни. Докато я има моята мисъл – аз съществувам.

На второ място: „В ума ми има една фундаментална идея – идеята за Бога, Абсолютното Битие”. (Тук ще пропусна, моля да ме извините, как именно Декарт обосновава битието Божие, защото времето ни е малко. Това е така нареченото онтологично доказателство). Неговото доказателство  е много логично, философски съвършено, безупречно грамотно (каквото и да казва Кант по-късно). След което Декарт прави един много интересен логически скок. Подчертавам: всичко, което е направил до сега е логично. Но сега Декарт в жертва на християнските предразсъдъци принася философската логика.

А именно, Декарт казва: „Добре, съществува Бог.  Но Бог е любов!” Ето къде е скокът. Защото „Бог е любов” – това не е убеждение, което да следва от философията. Съществуват множество философски системи, които не са убедени в това,  че Бог е любов. Спомнете си Хезиод, какво пише той за Кронос: Децата станаха ненавистни за бащата от първия поглед”. Но Декарт е християнин, възпитан е в християнската култура. „Бог е любов. А, ако той е любов, то Той не би ни създал да бъдем такива, че постоянно да се заблуждаваме. Бог е създал за нас такива сетива, че да сме в състояние да опознаваме света!” И това е! С това е бил открит пътят на радикалния оптимизъм на европейската наука: ние можем да опознаем света!

Основанията за това са заложени столетия назад. Ще ви приведа само един цитат от Климент Александрийски (християнски писател II – III век – бел. на Кураев): „За Сина Божий няма нищо непостижимо. Следователно, няма нещо, което да бъде непознаваемо. Бихме ли могли да си представим, че Този, Който от любов към човечеството е претърпял толкова страдания, би изключил и най-нищожното от областта, подлежаща на проумяване от човека?”

Това е през II век. И припомнете си притчата от Евангелието: квасът се хвърля в тестото, но прониква постепенно. Ето този оптимизъм, който от самото начало е съществувал в Християнството, постепенно достига до XVI век и подкрепя възможността за опознаване на света. На християнството се дължат аксиомите, които направиха възможен научния интерес към изследването на света.

Възниква въпросът: защо това се е случило именно през XVI век? Защо не по-рано? Отговорът е много прост. Работата е там, че Библията изобщо не се интересува от света. Патосът на Библията е изразен в един епизод от „Изповедите на Блажения Августин (V век):

И Господ ме запита: „Какво желаеш да знаеш?”
Аз казах: „Бога и себе си”.
„И нищо повече?”
„И нищо повече”.

Разбира се, в християнството интересът, преди всичко, е да се намери Бога. Така е и в езичеството, да и там интересът към божествата, духовете и т. н. е огромен. Християнството ни казва: Бог е над космоса (Той го е създал), Затова трябва към Него да се върви, като се мине през космоса, но без да се оплитаме в космическите структури.

И сега обърнете внимание: в цялата Библия не съществува нито едно пейзажно описание (много е важно да се забележи, за какво Библията мълчи). Нито едно портретно описание! Има случи, когато да се опише пейзажа се разбира от само себе си. Представете си, говори се за връщането на иудеите от Вавилонски плен: ето, те се връщат в Родината си, ето, преминали са Йордан, изкачили са се на Елеонската планина….. Пред очите им се открива родният Йерусалим, нали така? И е естествено да опишат, какво са видели. „И видяха те, как мракът от Средиземно море се надигна над омразния на прокуратора град”.

В Библията не съществува нищо такова, няма описание на Соломоновия храм, как той изглежда. В Библията няма описание на Ковчега на Завета, – съществува инструкция, как да изработят Ковчег на Завета. В Библията няма описание на Ноевия ковчег, има инструкция (подробна, технологична), как да построят Ноев ковчег, В Библията няма описание на красотите на природата, съществува разказ, как да се построи света за 6 дни. Едно такова технологично, може да се каже инженерно мислене. И по-нататък вижте: в Библията, и в Стария и в Новия Завет, няма никакви описания на съзвездията, нищо такова няма.

Но кажете, моля ви, културата като цяло може ли да съществува, без да се интересува от света? Разбира се, че не. Тогава възниква въпросът: откъде християнската средновековна цивилизация би могла да черпи знания, които да удовлетворяват нейния интерес по отношение на света, ако не може да ги намери в Библията. Това е ясно, от античното, езическо наследство. А дали това положение е приемливо за Църквата? До някое време е било търпимо, но не повече от това. Защото когато вземаш от Платон или Аристотел, ти вземаш от там физиката, но физиката е дотолкова свързана с метафизиката, че от само себе си се разбира, че е необходима предпазливост.

По тази причина Църквата е търпяла това, но търпението й не е безкрайно. И ето през XVI век, а и епохата на Ренесанса преди това, нараства рязко интересът към античността (към езичеството, към окултизма, херметизма и т.н.). И църквата е принудена да търси средства за борба с това, кладите, инквизицията – това са груби средства. Необходимо е по-сериозно средство в борбата за умовете, което да доведе до победа над античния окултизъм. И тук идва реда на учените.

За църквата това е била велико хрумване и победа. Ще ви дам само един пример. Може би не знаете, че известният закон на Бойл (в училищата се изучава като закон за скачените съдове на Бойл-Мариот) през ХVII век е бил включен в църковните книги по Закон Божи на Англиканската църква. И всеки вярващ е бил длъжен да го научи наизуст заедно с другите текстове от Закон Божий. Защо? За да разберем защо е това, нека да се спрем върху начина по който донаучните физици и натурфилософи са обяснявали движението на предметите, в това число и на течностите.

Ето как Аристотел обяснява, защо стрелата лети: „тетивата изхвърля стрелата от лъка, тя рязко се премества напред, раздвижва въздуха при своето движение, зад нейното оперение възниква вакум, въздухът нахлува там и изтласква стрелата напред. При това преместване напред, отново зад оперението се създава вакум, но природата не търпи празно пространство, така че стрелата по същия начин лети напред. Ключовата фраза е „природата не търпи празно пространство”.

Извинявайте, но тук веднага възниква въпросът: ако природата не търпи празно пространство, от това не следва ли, че природата притежава някакъв орган за самосъзнание, чувства? А това е пряк път към пантеизма и анимизма – към езическите концепции. А това на църквата никога не се е нравило. Но ето  че се появява Бойл: „Спокойно момчета! Тази работа няма нищо общо с усещания на „нещо”! Става въпрос за налягания, изобщо това си е чиста механика и нищо повече”. И Църквата се хваща за това и заявява: „Ето това вече е нещо. За което, благодарности!”.

И както е известно, най-лесно хората се сприятеляват, когато намерят общ враг. Християнската Църква и науката имали с кого да се сдружат през ХVI — ХVII век – против окултизма. Затова за Църквата е било много важно да подкрепя зараждането на научия начин за разбиране на света, свят в който не съществуват духове и тям подобни.

На ясно съм, че когато говоря сега, опирам до три имена, които веднага поставят един въпрос. И обикновено този въпрос се формулира така: „Защо съдихте и за малко не изгорихте на клада нашия Галилей?” Честна дума, обикновено този въпрос така се формулира. Първо ще кажа: не бяхме ние. Така или иначе аз съм православен човек, но все едно, мой дълг, дълг, да кажем, на учен, е да защитя даже тези хора, с които имам несъгласия.

Мит е това, че Църквата е преследвала учените. Даже да е еретическата, Католическата църква, но все едно това е мит, а не е добре да се злоупотребява с митове.

Но да продължим. Трите имена са Николай Коперник, Джордано Бруно, Галилео Галилей. Когато човек иска да каже, че Църквата е в противоречие с науката, той споменава тези три имена. Но нека внимателно се спрем на всяко от тези имена поотделно.

Да започнем с Коперник. Отново ще ви обърна внимание, че Коперник е бил свещеник, още повече – бил е каноник. Това отговаря на главен свещеник при нас. Коперник през своя живот не е бил подложен на никакви репресии. За първи път Коперник започнал да разпространява ръкописа си, в който излага идеята си за хелиоцентризма, през 1512 година. След 20 години, през 1533 година този ръкопис стига до Папа Климент VII.

Папата се запознал с този ръкопис и нищо не казал – не последвали нито възражения, нито репресии. Книгата на Коперник била издадена през 1543 година – в годината на смъртта на автора. Самият автор не успял да види това първо издание. Книгата му е била посветена на действащия по това време Римски Папа, публикувана по настояване и с благословията на един от епископите на Католическата Църква. Книгата е изпълнена с благочестиви размишления (в това лесно ще се убедите, ако я прелистите.)

Което ще рече, че книгата е била безпроблемно издадена и не е причинила никакви неприятности на своя автор. По-интересно е това, че след време се е появила първата критика против Коперник. Това е станало през 1581 година (тези дати са важни, затова да им обърнем внимание). Значи, книгата излиза през 1543 година. Първата критика е през 1581 година. Първият критик бил професор по математика от Езуитския колеж в Рим, някой си Клавий. След 3 години, през 1584 година, испанският богослов Зуниг издал книга в защита на Коперник

Обърнете внимание, че през целия ХVI век в Католическата църква е била допустима критика и подкрепа на Коперник. Тук няма ясна позиция, цензура или нещо подобно. И което е най-любопитно: срещу книгата са математици, в нейна защита – богослови. Осъждането на книгата става през 1616 година – повече от 100 години след написването на  книгата с неговата хипотеза.

Преди да продължим, нека да се опитаме да се разберем по нещо съществено. Човек, който е готов да отговаря за думите си, няма право да говори, че през ХVI век е съществувал конфликт между религията и науката,като споменава името на Коперник. Там е работата, че системата на Коперник не е била научна. Кога геоцентричната идея е престанала да бъде хипотеза и е станала научен факт? Едва през 1851 година, когато Фуко с помощта на своето махало е доказал въртенето на Земята.

Което ще рече, че дотогава е било възможно да се говори за хипотеза за хелиоцентризъм, но това не е бил доказан научен факт Най интересното е било, че Католическата църква е снела забраната върху идеята на Коперник и неговата книга  около сто години  преди Фуко да докаже това. Това е станало още през ХVIII век – през 1757 година. Окончателно през 1822 година. Във всеки случай, много години преди експеримента на Фуко (1851) година.

Да предположим, че пред нас има конфликт между някаква хипотеза (недоказана хипотеза) и, в дадения случай, католическата инквизиция. Трябва да кажем, че самият Коперник не е доказал своята хипотеза. Ни най-малко. Много е важно да се отбележи, че астрономите не са приели тази система. И правилно са направили. Защото всички принципи за научна строгост, които са приети в съвременната наука, са би ли първо от Коперник, а по-късно от Галилей, пренебрегнати и потъпкани.

За сравнение, за да се разбере, защо идеята на Коперник не е била приета от астрономите, ще разгледаме неговите доказателства. Коперник, както знаете, изхожда от убеждението, че орбитите на планетите са сферични – че планетите се движат в кръг. За да стигне до това убеждение той изхожда от чисто религиозни предпоставки: Бог е създал всичко по съвършен начин, най-съвършената фигура е кръгът и затова именно в кръг трябва да се движат планетите.

Това означава, че ако учен, астроном, би взел в ръце книгата на Коперник и би се опитал да пресметне разположението на планетите, това не би му се отдало. Това е било разбрано от астрономите и по тази причина неговата система не е била приета. Така или иначе, тя е била отхвърлена от тях. Даже Тихо Брахе, който, както знаете, е бил учител на Галилей – и той не я приел. Или припомнете си, да кажем Нютон, който през ХVII век е казвал, че може да се ползва и едната и другата система, на кой както му е удобно.

Но така или иначе, книгата на Коперник, въпреки че не е била сериозно обоснована, станала популярна. Да, въпреки че учените се отнесли към нея твърде скептично, тя, така или иначе, станала популярна. Защо? Книгата станала популярна в средите на европейската хуманитарна интелигенция. За да разберем бурното нарастване на популярността на Коперник, трябва отново да се потопим в атмосферата на ХVI век. Пак и пак казвам: това е век, който се осъзнава като противоположност на Ренесанса. И ако ХV век, това е векът на хуманизма, то през ХVI век най-разпространеното умонастроение е мизантропията. Защото, припомнете си, през ХVI век европейското човечество се е сблъскало с невиждан в своята история конфликт: религиозните войни. Тоталните войни!

Работата е там, че през средните векове европейците се отучили да воюват.. Имало войни, но те са били зад граница (Кръстоносните походи). Имало войни в Европа, но това са били сблъсъци на професионалисти. Припомнете си най-голямата битка на Средновековието – битката при Поатие. Колко рицари са загинали там от двете страни – по малко от сто. От времето на Великото преселение на народите и падането на Римската империя Европа била отвикнала от феномена на  масовата война.

И затова, когато внезапно през ХVI век, по времето на религиозните конфликти, тя отново се сблъскала с това, това е било шок, подобен на този, който европейската интелигенция изпита в наше време – след Първата световна война. Когато стана така, че най-културната нация на света – Германия – е  способна  да използва отровни газове, да бомбардира мирното население, да започне продължителна световна война с милиони жертви! Това беше шокът, който породи романите на Хемингуей и Ремарк. От този род е разочарованието в човека и човечеството породило се в Европа през ХVI век

Това е времето на мизантропията. По това време се появяват знаменитите холандски натюрморти. За нас, може да се каже, натюрмортите са илюстрации на вкусна и питателна храна. През ХVI век това не е било така, това било религиозно изкуство, аскетично. Разбирате, нали, там виждаме гъска с усукана шия, изкормена риба, свински бут, откъснати, увяхнали  цветя във ваза – това е обликът на смъртта . И затова натюрмортът през ХVI век – това е напомняне за смъртта.  „Memento more” – „Помни смъртта”. „Nature mort” – „мъртва природа”.

По това време са много популярни стихове, които унижават човека: „Стихиите са чисти, но нашите души са наполовина потопени в калта”. И затова през това столетие става модно да се изучава природата. Защо? Проповедниците казват: „Виж, човече: звездите не се отклоняват от своя път, всичко живо по света изпълнява волята на Твореца, само ти, човече си способен да извършваш мерзости! Учи се от Вселената!” Това е религиозният смисъл, който епохата приписва на естествознанието.

И, изведнъж, представете си, в този век на мизантропия, когато хората не се смятат за венец на миросъзданието – те се разочаровали в идеите на ХV век, хората научават, че някакъв там свещеник и астроном  е доказал, че Земята не се намира в центъра на Вселената. „Ами да, ние отдавна имахме такова усещане! Човекът е някаква там разумна плесен върху камъче, което се върти там някъде на края на космическото бунище! И не е нищо повече! Правилно, какъв ти венец на миросъзданието?! Вселената търпи човека, но не повече от това!” От книгата на Коперник се правят радикални мизантропически изводи.

Когато става дума за конфликт между Църквата и Коперник, много е важно да се помни, че това не е било конфликт между Църквата и науката, това е конфликт между две идеологии – християнската (католическата) и идеологията на мизантропията. Това е много важен извод: Църквата не влиза в конфликт с науката, но Църквата винаги и през всички столетия враждува с идеологическите спекулации по повод едно или друго научно откритие. В тези случаи, когато от  реални данни прибързано се правят изводи от идеологически и философски характер. Църквата винаги е предупреждавала за предпазливост по тези въпроси.

И къде има място за конфликти? Църквата (католическата) през ХVI век е наследница на идеалите на хуманизма. Припомнете си, титаните от епохата на Възраждането, не са имали конфликти с Църквата. Не, отношенията им са били повече от добри – постоянно са постъпвали поръчки от Ватикана. През ХVI век църковните йерарси и богослови са наследили идеалите на хуманизма (в християнското им, без съмнение, разбиране).

Припомнете си, да кажем, на коя страна в спора между Лутер и Рим са били повечето от хуманистите, които са живели през ХVI век? Спомнете си Еразъм Ротердамски. Те са защитавали Ватикана, Рим. Какво е казвал Лутер? „Разумът е блудница на дявола”. Как ви се струва! За хуманиста, философа, човека, който е направил част от себе си Платон заедно с Йоан Златоуст и подобно изказване!….. Това е некултурно, това не е по християнски, това е лошо. Църквата е отстоявала идеалите на хуманизма в полемика с мизантропията, която е търсела подкрепа в откритието на Коперник.

Проблемът е в това: много често ние се сблъскваме в живота си с такива ситуации, които аз наричам феномени на концептуалната безпризорност – когато някой тезис, правилен в своя контекст, пренесен в друг контекст, става лъжлив.

Ето пример. И до ден днешен християнинът е човек, който гледа на света геоцентрично. Ние до сега сме убедени в това, че Земята се намира в центъра на Вселената. Но трябва да се разбира, че съществуват разни пространства: съществува физическо пространство, съществува и пространство метафизично, пространство на разума. Спомням си, когато постъпих в Семинарията, и слушахме там лекции по история на Троице Сергеевата Лавра. Четеше ги отец Андроник, внук на Павел Флоренски.

И ето той ни говореше за историята на Лаврата и каза следното: „Братя, вие знаете, че в центъра на храма „Света Троица” се намира ковчеже с мощите на преподобния Сергий”. Ние шумим в залата. (Вече сме от две седмици тук  и всичко знаем!). „Батюшка, това не е вярно! Ковчежето не е в центъра, а отстрани, до стената в дясно се намира!” „Братя, простете, но какво друго може да бъде център на храма „Света Троица”, ако не неговата главна светиня – ковчежето с мощите на преподобния Сергий?”

И казва по-нататък: Самият храм „Света Троица” се намира в центъра на нашата Троице-Сергеева Обител”. Ние отново шумим: „Батюшка, не е така! В центъра се намира храмът „Успение Богородично”. Бъркате!  Храмът „Света Троица” е в ляво, там в ъгъла”. „Братя, простете, но какво друго може да бъде център на Троице-Сергеевата Лавра, ако не храмът „Света Троица” с мощите на Сергий?”

И продължи: „И накрая самата Лавра се намира в центъра на Русия”. Вече бяхме достатъчно съобразителни и не се хвърлихме към картата с линийки за да мерим разстоянието до границите – бяхме проумели, че става дума за разстояния и център не в физически смисъл, а в метафизичен, разумен смисъл. Ако се спрем на Русия, в географски смисъл нейният център е някъде в Красноярския край. Но истинския център в този смисъл е Москва. В миналото е бил Петербург – един крайграничен град. И тук пределно рязко се вижда несъвпадението на пространството на разума, човешкото пространство и физическото пространство.

Така е било и през ХVI — ХVII век. За Църквата, разбира се, човекът е център на Вселената. Затова Господ е създал света за човека. На Земята, не на Марс, не на Юпитер. Творецът на всички светове дошъл и стамал човек, не марсианец. Този геоцентризъм, антропоцентризъм на християнството е бил отхвърлен от хуманитарната интелигенция на ХVI век в полза на мизантропията, докато Църквата се застъпила за достойнството на човека. Човекът не бива да бъде поставян така ниско!

Това е бил поводът за конфликта по повод наследството на Коперник.

Но да отидем по-нататък. Джордано Бруно. За Джордано Бруно въобще нямаме основания да кажем нещо от рода: „Инквизицията изгори великия учен Джордано Бруно”. Просто, защото такъв учен историята на науката не познава. В историята на европейската идеология съществува такова име. Съществува мит за Джордано Бруно. Но учен на име Джордано Бруно не е познат. Кажете ми поне едно научно откритие, свързано с името на Джордано Бруно, само една, доказана теорема или направен експеримент! Той, може да се каже, е бил журналист, но не и учен в съвременния смисъл.

Истина е, че той имал две идеи, които са близки до съвременния мироглед. Първо, хелиоцентричната идея. Бруно наистина е бил убеден, че Слънцето се намира в центъра на Вселената. Но той не  аргументира своята вяра по научен път! Не. Аргументите на Бруно са пределно прости: той смята Слънцето за място, където обитава световната душа и, въобще, там са очите на божеството. Това не е научно откритие.

Втората му идея е, че съществуват множество светове, че Вселената е безкрайна и е възможно да съществуват други планети, други звезди на които да живеят разумни същества.

Що се касае до съществуванието на чуждопланетни същества, това все още науката не е доказала. А за безкрайността на Вселената Бруно се аргументира така: „Доколкото Бог е безкрайна енергия, Бог е безкрайност и Той може да се реализира по достоен начин, само ако създаде безкраен свят. Недостойно е да мислим за Бога, че Той, Безграничния Бог, е създал ограничена Вселена”. По принцип, така може да разсъждава и християнин, но това разсъждение е религиозно, а не научно.

Не мога да кажа, че имам някакви чисто философски възражения против тези аргументи. Тук съществува някаква недодяланост, примитивизъм в мислите на Бруно. Но това изисква отделен разговор. Но отново и отново ще кажа, че тези свои мисли, които са съзвучни със съвременната картина на света, Бруно обосновава по ненаучен път. Затова конфликтът между Бруно и Католическата Църква отново е конфликт между две религии: окулто-херметизма и католицизма. Но не е бил конфликт между религията и науката.

Когато Бруно е съден, въпросът за хелиоцентризма изобщо не е поставян. Пак ще кажа: пред нас е чиста проба на масонски антихристиянски мит, създаден от масонската журналистика през ХVIII — ХIX век. Действителните протоколи от разпитите на Бруно са публикувани. Съществува превод на руски. Това е сборникът «Вопросы истории, религии и атеизма», Москва, 1950 г. Всеки, които прояви интерес може да се запознае с тях и да се убеди, че говоря истината. Ще приведа само един цитат. Той е на някой си езуит Каспар Шопе, който присъствал  на съдебния процес над Бруно.

Той така резюмира обвиненията, които са били предявени срещу Бруно: „В тези книги той учи, че световете са безбройни; че душата се преселва от едно тяло в друго и дори в друг от световете; че една душа може да се намира в две тела; че магията – това е нещо добро и позволено; че Светият дух – не е нещо друго, а душата на света; той казва, че Мойсей е правил чудеса посредством магии; той твърди, че Мойсей е измислил сам свои закони, а Свещеното писание е нещо небожествено; той казва, че дяволът ще бъде спасен. Произхода си от Адам и Ева водят само евреите – останалите хора произхождат от тази двойка, която Бог сътворил ден по-рано. Христос, по неговото мнение, не е Бог. Той бил знаменит маг, затова бил обесен, но не и  разпънат. Пророците и апостолите били негодници и магове и затова много от тях били обесени”.

Това е пълен списък на престъпленията, в които са обвинили Бруно. Забележете, няма обвинения в хелиоцентризъм. Отделен въпрос е действително ли Бруно е проповядвал това, в което са го обвинявали или не. За това може да се говори отделно, доколко коректно неговите възгледи са изложени в обвиненията срещу него. Но отново и отново казвам: обърнете внимание, какво няма в тях – няма обвинения в проповядване на хелиоцентризъм. И, накрая, припомнете си, че Бруно е изгорен през 1600 година. А кога хелиоцентризмът е осъден от Католическата църква през 1616 година. И отново и отново ви казвам, не съществува и най-малка възможност да се каже, че Джордано Бруно е бил наказан със смърт, че е поддържал Николай Коперник: учението на Коперник все още не е било осъдено!

И една малка подробност: и Коперник и Бруно преди това са били осъдени от протестантите (но сега, е прието „всички кучета да се насъскват” срещу католиците, още повече, че те са най-близо до нас православните). Обърнете внимание: именно протестантите първи „заклеймиха”  Коперник. През 1539 година Лутер се нахвърлил срещу  Коперник с думите: „Този луд иска да отхвърли астрономията, но както казва Писанието, на Слънцето, а не на земята Исус Навин заповяда да спре”.

На кой библейски текст се опира Лутер? В книгата Исус Навин от Стария Завет съществува епизод от битката с филистимляните, когато юдеите надделели над враговете си, но настъпвала вечерта. А вие знаете как настъпва вечерта на юг: мигновено притъмнява, вечерният здрач преминава в пълна тъмнина. При тези условия било невъзможно да се продължи сражението. Точно, когато победата над враговете била повече от сигурна, настъпвала нощта. Налага се боят да се прекрати, а до сутринта врагът ще се опомни, ще възстанови силите си, народът израилев ще даде още жертви.

И тогава Исус Навин, вдигнал ръце и се помолил: „Слънце, спри и застани над главите ни. И Библията повествува, че слънцето спряло, денят бил продължен и евреите успели да победят враговете си. Пред себе си имаме епически текст. Да се прави извод от него, Слънцето ли, Земята ли е спряла – това е все едно да се обвинява Лев Толстой в невежество, защото, помните, нали, той пише: Слънцето спря над Аустерлиц”. Какъв стар идиот! Вместо да напише: „Земята се завъртя на такъв там градус около оста си, така че слънчевите лъчи под еди-какъв си ъгъл  огря това бойно поле, с такива и такива координати – ширина и дължина”.

В епическите текстове съществуват свои закони и затова да се изравя  този епически контекст и да се прави от него догма на астрономията – това е глупаво. Това е, което прави Лутер. Но същото са правили и защитниците на хелиоцентризма, които от физически открития и математически модели са правили религиозни изводи. И двете страни не са прави.

Що се отнася до Бруно, той е отлъчен от Лютеранската църква през 1589 година. А от католиците – през 1600-та, след десет години.

Сега Галилей. С Галилей всичко е по-сложно и по интересно. На първо място, за да ви стане понятен като типаж този човек, Галилей е бил влюбен в себе си, с много високо мнение за себе си. Обърнете внимание, знаменитата му книга (диалог между двата вида астрономия – на Птолмей и на Коперник) в основата си съдържа фалшификация. А именно: работата е там, че по времето на Коперник в средите на учените циркулирали не два модела, а четири. Освен на Птолмей, освен на Коперник съществувала система на Кеплер, съществувала е и система на Тихо Брахе. Съгласно системата на Тихо Брахе Слънцето се върти около Земята, а всички останали планети се въртят около Слънцето (това е по-сложна система) Галилей никога не цитира Кеплер, никога. Не цитира и Брахе. Просто ги изхвърля. Съществуват само два модела – и толкова.

Втора интересна подробност: през 1618 година в небето над Европа се появила комета (не се сещам сега за името й, моля да ми простите). Галилей бил болен през тази нощ. А другите астрономи не били болни, наблюдавали и описали кометата. За Галилей това било непоносимо. Целият учен свят говори за тази комета, а Галилей не я видял. Какъв изход намерил, мислите, Галилей от тази ситуация? Обявил, че такива неща като комети изобщо не съществуват!

Заявил, че кометите не са нещо повече от атмосферен феномен. Не космически, а атмосферен, тип дъга. Според него, това е игра на светлината и нейното отражение в облаците, нищо повече от това. Защо Галилей не е могъл да приеме съществуванието на кометите? Защото орбитите на кометите не се намират в плоскостта на еклиптиката. В неговия модел това изобщо било неприемливо. Затова и той упорито е отричал съществуванието на кометите. Тази самовлюбеност на Галилей е много важна в този процес, за който ни предстои да говорим.

Какви най-общо са били отношенията на Галилей с Католическата Църква? Да, просто идеални. Работата е там, че когато през 1616 година бива осъдена книгата на Коперник, председател на комисията от инквизитори, която осъдила тази книга, бил някой си кардинал Барберини. Този кардинал попречил да се направят сериозни дисциплинарни изводи при осъждането на книгата на Коперник. В резултат била осъдена книгата, но не бил осъден самия Коперник (това е много важно).

Не е имало углавни преследвания срещу тези, които притежават или разпространяват тази книга. Това била позицията на Барберини. Той бил умен човек. Трябва да отбележим, че съвременните  историци на науката подчертават, че това, което е направил Барберини съвпада със съвременната гледна точка по отношение на науката и философията. Барберини винаги е подчертавал, че е възможно да се ползват различни математически модели, но трябва да бъдем много внимателни, когато придаваме на своя  математически модел физически статус, физически смисъл. В такива случаи трябва да бъдем възможно по-предпазливи.

След няколко години Барберини става римски Папа.

И ето започва най-интересното. Първо, неговите отношения с Галилей са възможно най-приятелски. Това е Папа Урбан VIII. През 1624 година Галилей споделя с Папа Урбан намерението си да издаде  книга с диалози, посветена на двете астрономически системи. Папата е напълно благожелателен, единственото което той моли, е двете страни да бъдат представени достойно, така че да бъдат изложени аргументите и на двете страни – тези на традиционната птолмеева система и тези на коперниковата. През 1630 година на друга среща Галилей разговорът се връща пак на тази тема.

Галлей намеква, че е коперниканец. Папата от своя страна предлага решение какво да се направи: „Напишете в предисловието аргумент от този род, че, да, чисто по човешки на нас ни е по-удобно да пресмятаме орбитите на планетите, ако изхождаме от коперниканския модел. На нас ни е удобно, но това не означава, че Господ е длъжен да създава света такъв, че да бъде удобно на земните астрономи. И доколкото пътищата Господни са неизповедими, то, затова тук има някаква тайна и, от това, че за нас е по-лесно, не означава, че Бог го е направил действително точно така”.

Галилей отказал да изпълни тази молба на Папата. И правилно постъпва. Защото ако този аргумент на Папа Урбан влезеше в европейската научна мисъл, то той би подкопал тази най-дълбока вяра в това, че човекът може да постигне света и, че Бог е създал света такъв, че той, човекът, може да го постигне. Този е оптимизмът, гносеологическият оптимизъм, без който науката е невъзможна.

Но Галилей направил нещо още по-лошо, там е работата. Той не просто не се съгласил с този аргумент. Той включил този аргумент в книгата си, но не в предисловието. Работата е там, че книгата на Галилей е диалог, в този диалог участват трима човека. Двамата, не си спомням имената им, били действителни астрономи от Флоренция, съвременници на Галилей. Сега те на никого не са известни, но по онова време били добре познати и ето в техните уста Галилей влага аргументи в полза на Коперник. А третият персонаж носи името Симплициус.

Също е бил реален персонаж – през VI век имало такъв астроном, който коментирал Евклид и Аристотел. Но ето къде е работата……. Вие разбирате какво означава името „Симплициус”? На руски език може да се преведе? „Невежа”, даже „Глупак”. И ето, в устата на Симплициус Галилей влага аргумента, подсказан от Папата. Намерил се услужлив царедворец, който донесъл за това на Папата: „Ваше Височество, Вие виждате, как ви е подредил този Галилей! А Вие го пазите. А Вие го защитавате!”

Но тая история се прибавя към една друга. Работата е там, че срещу Галилей постъпва донос, в който той е обвинен в проповед на атомизъм. Това вече е страшна работа. Работата е в това, че по решение на Тридентския Събор (контрареформаторския Събор на католическата  църква) концепцията на атомизма (т.е, че светът се състои от атоми) се обявява за противоречаща на на фундаменталния католически догмат за причастието (преосъществяването). Това би могло да се обясни, но е необходимо време. Няма да разискваме в какво е противоречието, но фактът си е факт: с католическата концепция за преосъществяването на Светите Дарове, смисълът на учението за   атомизма на Емпедокъл и Демокрит, действително е несъвместим.

Съответно по законите на Италианската държава за проповед на атомизма, който се разглеждал като оскърбление за Евхаристията, на най-голямата християнска светиня, за това кощунство се полагала клада. Ето такъв донос постъпил в инквизицията. Но доносникът не си направил сметката, че Римския Папа все пак е личен приятел на Галилей. Работата е в това, че ако това дело се гледаше някъде в Рязан……. Представете си такава ситуация: аз съм рязански епископ. При мене постъпва донос, че моят най-добър приятел е еретик. Какво правя с доноса? Скъсвам доноса и – в печката. Доносника – в Сибир. Никакъв проблем.

Но, извинявайте, работата е там, че Рим не е Рязан. Правова държава, няма какво да се прави. Не е така лесно да се скъса доносът и да се изгори. И затова Папата предприема следното: подмяна на обвинението. Преди всичко създава специална комисия, не се поверява съдът над Галилей на обикновените инквизитори.

Там била работата, че в инквизиторските съдилища заседавали езуитите, а отношенията на Папа Урбан с тях били много лоши. Това е една особена дълга история. Една малка подробност: по време на понтификата на Урбан VIII (поне през първата половина) нито един езуит не бил въздигнат в сан кардинал, нито един. Много били лоши взаимоотношенията им.

И още нещо има, което да се каже. Работата е там, че Урбан се ориентирал към Франция, той обичал Франция, поддържал я. Езуитите не можели да търпят французите. Защо? По чисто религиозни съображения: французите, мерзавци такива, се противопоставяли на католическия свят, поддържали протестантите (не са били случайни тези франко-испански войни). И езуитите смятали, че трябва да се упражни натиск върху Франция. Папата не ги слушал. Не отлъчил французите от Църквата и т.н.

Но към тридесетте години  антикатолическата федерация се засилила много. При тези условия Папата не могъл повече да поддържа Франция, Папата бил принуден да направи отстъпки на езуитите. А езуитите имали на мнозина зъб, в това число и на Галилей.

И така постъпва донос, но Папата не се доверява на езуитите да съдят Галилей, създава специална комисия, начело на която поставя кардинал Барберини. (Това име познато ли ви е? Така е, той, Урбан, поставя начело на тази комисия своя племенник – добър способ за да  контролира целия ход на делото). В комисията са включени още трима човека: един езуит – отец Инкофер, този езуит е професионален астроном, не е някакъв книжник-богослов-догматик.

Значи, един астроном и двама богослови. Един от тях е личният богослов-консултант на Папата (така или иначе послушен човек) Вторият, някой си отец Паскваливо, той бил интересен с това, че държал на ясно разграничение между физиката и теологията, в това число и по отношение на Евхаристията. Бил е човек много умен, който прекрасно разбирал, че физиците и богословите  изучават различни области на познанието.

И така, от такъв род била комисията, която създал Папата, за да проведе процеса срещу Галилей. Защо? Работата била в това, че, ако Папата беше дал ход на доноса срещу Галилей, сам би се поставил в опасност. Защото целият свят е знаел, че Папата е най-добрият приятел на Галилей. И ако се  докажело, че Галилей е еретик, това би било зле и за Папата. За радост на езуитите – те биха се старали по всякакъв начин да се възползват от това. Освен това, само няколко месеца преди тези събития, в беседа с посланика на Флоренция, Папата лично го уверил, че Галилей си остава негов приятел. По време, когато комисията вече била създадена. През Септември 1632 година, а през 1633 година трябвало да се проведе съдът.

Сега да видим какво става по-нататък. Доколкото обвинението било много сериозно, не било възможно да не му се даде ход. Но как да се спретне подходящо за случая обвинение? Имало в римското право такъв прецедент и практика. Наричал се подмяна на обвинението. Като пример, един такъв случай на подмяна на обвинение описва през  III век християнският писател Тертулиан.

Представете си: аз съм губернатор на Северна Африка и при мене пристига донос, че някой си Тит Ливий младши е християнин. Привиквам този Тит Ливий младши на разпит и се оказва, че, да, това наистина е Тит Ливий младши! Ами ние с баща му през младостта си в Сирия служихме заедно в славния пети легион! Ами, аз него, Тит Ливий младши, от дете го познавам. В ръцете ми се е напикавал. Виж ти каква работа……

Като си помислиш, детето порасло, попаднало под влиянието на секта там някаква, с кого не се случва? И какво, със смърт ли да го накажа? Аз да не съм побъркан? Не съм ли чел Марк Аврелий? Каквото и да се казва, трябва да има търпимост. Затова, когато се изправя пред мене момчето, му казвам: „Слушай сега, нека да се договорим с тебе така:  ще напиша в протокола, че ти в мое присъствие си принесъл необходимата жертва пред статуята на нашия божествен император, добре ли е така? И с това ще приключим. Честно казано и аз самият не вярвам в нашите олимпийски богове….. И в божествеността на императора също не вярвам (само на баща си не казвай). Но разбираш, все пак, трябва да спазваме приличие, протоколът си е протокол. Написвам го, изпращам го в Рим и това е всичко”. Но момчето се запъва: „Не, аз това няма да направя. Ще изляза на площада и ще кажа, че не съм се отрекъл от Христа, не съм приел печата на Антихрист и така нататък”.

Какво да правя? Налага се да започна процес. Но на процеса ще заявя така: „И така, господа, Тит Ливий младши се обвинява: а) в това, че е християнин и б) че през нощите краде мотоциклети. Така, но има ли свидетели, че той краде мотоциклети нощем? Няма ли? Тогава, обвинението не е доказано, процесът е приключил, вие сте свободен. Това се нарича подмяна на обвинение. Точно това прави инквизицията с Галилей по указания на Папата. За да не го изгорят, не му предявяват сериозното обвинение, с което биха хвърлили сянка и върху Папата, Галилей е обвинен в проповед на коперникианството.

При това ето какъв е главният аргумент: „Господин Галилей, през 1616 година кардинал Белармино Ви е казал, че идеята на Коперник е некатолическа и не се поддържа от нашата Църква”. Галилей: „Няма такова нещо!” „Как така да няма? Има протокол! При нас всяка хартийка се пази. Ето от архива донесоха: 1616 година, отчет за срещата на инквизиторите с Вас”. Галилей: „Но къде е моят подпис?” Гледат, подпис на Галилей на протокола от разпита няма. Значи, протоколът е недействителен. И дотук. Освен това, просто ще допълня. Комисията работила един месец. През този месец се събрала пет пъти. Три пъти Галилей се срещнал с нея. Това е целият съд над Галилей.

А Галилей използвал много красиви, правилни аргументи. Той, по специално, е казал велики думи (това е цитат по Бароний, мисля): „Библията ни учи не на това, как е устроено небето. Библията ни учи, как да отидем на небето”. Много ясно разграничение на  физиката и богословието. Привел маса най-интересни тълкувания на Светите Отци. Пояснявал с цитати от Светите Отци, че даже един и същ текст от Библията може да бъде тълкуван различно от различните Свети Отци. В крайна сметка, инквизицията произнесла присъда: Галилей се наказва на двумесечно заточение в извънградската резиденция на Римския Папа. Като при това бил длъжен всеки ден да чете шест псалма в знак на покаяние. В действителност, той и това не е правил. Тези псалми ги е чела вместо него неговата сестра-монахиня. Собствено, това е всичко.

След като живял няколко месеца при Папата, после в резиденцията на посланика на Флоренция във вила Медичи, после в двореца на своя приятел, епископа на Сиена, а в последно време живял във вила в предградие на Флоренция. И знаменитата фраза „и все пак тя се върти” Галилей не е произнасял. И пак казвам, никой не е искал това от него. От него се искало да признае, че коперникианството не е нещо повече от математическа хипотеза.

Има още една интересна подробност. Съдът над Галилей имал много интересни последствия. Декарт през 1633 година завършил своя трактат „За света”. Когато научил за съда над Галилей, Декарт се е отказал да публикува този трактат, отложил го. Едва през 1664 година, след смъртта на Декарт, тази книга видяла бял свят. Това е печален отглас на процеса над Галилей. Но в този трактат не става дума за това Земята ли се върти около Слънцето или обратно. В тази книга Декарт обсъжда въпроса за атомизма.

Защо Декарт се отказал да публикува книгата си? Това означава, че той е бил добре информиран. Знаел е за какво, всъщност, обвиняват Галилей, а за какво е бил доносът. И тъй като Папата не е бил негов личен приятел, затова Декарт се уплашил и не публикувал книгата си. И това е още един (косвен, разбира се) аргумент, че на практика процесът срещу Галилей е бил иницииран не заради учението на Коперник, а заради атомизма. И инквизицията, подменяйки обвинението, реално е спасила Галилей от много сериозни неприятности.

дякон Андрей Кураев

(Андрей Вячеславович Кураев (15 Февруари 1963) — протодякон на Руската Православна Църква; професор от Московската духовна академия; старши научен сътрудник от Катедрата по философия, религия и история на религията в Московския държавен университет; писател, богослов и публицист, светски и църковен учен, проповедник и мисионер, свещеник от храма Арахангел Михаил в Тропарево.)

Превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.02.2013

Save

Save

Save

Save