изкуство – преводи на български

Към карта на сайта

Стр. 2, 2.1, 2.2, 2,3

Съдържание на страницата:

Огюст Роден – „Изкуството“
(Беседи събрани от Пол Гсел):

Мисълта в изкуството
Фидий и Микеланджело

Огюст Роден

ИЗКУСТВОТО

(продължение)

Беседи събрани от Пол Гсел

Мисълта в изкуството

Една неделна сутрин, когато бях заедно с Роден в ателието му, се спрях пред едно от най-поразителните му произведения. Това е една красива млада жена, тялото на която болезнено се извива. Изглежда, че тя е жертва на тайнствена мъка. Главата й е силно наведена. Устните и клепките й са затворени и човек би помислил, че тя спи. Но следите на мъка откриват възбудата на душевното й състояние.

Това, което поразява изведнъж, когато я гледате е, че тя няма ни ръце, ни нозе. Като че ли скулпторът ги е счупил в порив на недоволство от самия себе си. И човек не може да се въздържи да не съжалява, че една тъй могъща фигура не е цялостна. Става ви тъжно за жестоките загуби, които е претърпяла.  И когато без да искам, изказах тези си чувства на Роден, той поде:

- Какъв упрек ми правите? – каза той с известно учудване. – Повярвайте, нарочно оставих статуята си в това състояние. Тя представлява Съзерцанието. Ето защо няма ни ръце да действа, ни нозе да ходи. Наистина, не сте ли забелязали, че доведената до крайност размисъл внушава толкова правдоподобни аргументи за най-противоположни заключения, че това защитава бездействието.

Тези няколко думи бяха достатъчни, за да ми върнат първото впечатление, и аз без всякакъв резерв се възхищавах от дълбокия символизъм на образа, който беше пред очите ми.

Тази жена, аз го разбрах сега, беше емблема на човешкия разум, властно призован от проблемите, които не можеше да разреши, измъчван от идеала, който не можеше да постигне, гнетен от безкрайността, която не можеше да обхване. И в гърча на това тяло се четеше усилието на мисълта и нейната горда, но напразна упоритост да прозре въпросите, на които е неспособна да даде отговор. А откъсването на крайниците означаваше безкрайното отвращение, което съзерцателните души изпитват от обикновения практически живот. И аз си спомних тогава критиката, която често възбуждаха Роденовите произведения, и без да я споделям, изложих му я, за да видя как той ще възрази.

- Литераторите – казах аз – могат само да аплодират дълбоките съществени истини, изразени в скулптурите ви.

Но някой от вашите критици ви винят, че имате повече литературно вдъхновение, отколкото пластическо. Те настояват, че вие ловко спечелвате одобренията на писателите, като им доставяте теми, върху които тяхната реторика леко си завоюва поприще. И те твърдят, че изкуството не допуща толкова много философска амбиция.

- Ако моделът ми е лош – живо отговори Роден, – ако аз правя анатомически грешки, ако игнорирам умението да се одухотворява мраморът, тези критици биха имали право.

Но ако фигурите ми са безпогрешни и живи, какво те искат повече от тях? И с какво право искат да ми забранят да им придавам известна тенденция? От какво те се оплакват, ако освен занаятчийския си труд аз им давам и идеи, и ако обогатявам с едно значение повече формите, способни да пленят очите? Освен това странно се лъжат, когато си въобразяват, че истинските художници могат да се задоволяват само с това, да бъдат изкусни работници и че за тях интелигентността е непотребна.

Напротив, тя им е необходима, дори когато рисуват образи, които имат само едно назначение – да радват погледа.  Когато някой добър скулптор работи една статуя, каквато и да била, трябва най-първо да схване главното движение, а след туй и до края на своята работа ясно и съзнателно да запазва в паметта си целостта на идеята, за да може да насочва и с нея да свързва и най-малките подробности на произведението си. А всичко това не става без едно усилено напрежение на мисълта.

Това, което без съмнение е създало убеждението, че художниците могат без интелигентност, е, че много от тях сякаш са лишени от нея в сегашния живот. Биографиите на знаменитите художници и скулптори изобилстват с анекдоти за наивността на някой майстори. Но трябва да се каже, че великите хора, които постоянно мислят върху произведението си, страдат от липса на духовитост в ежедневния живот. Трябва да не се забравя и това, че много художници, които са високо интелигентни, изглеждат ограничени само защото нямат тази способност да се изразяват или да възразяват с онази лекота, която за повърхностните наблюдатели е единствен признак за остроумие.

- Вярно е – казах аз, – не може, без да допуснем несправедливост, да се оспори умствената мощ на великите художници и скулптори.

Но нека се върнем на конкретния въпрос. Няма ли между изкуството и литературата граница, която художниците не бива да преминават?

- Признавам ви, – отговори Роден, – че, що се касае до мен, аз мъчително понасям  забраната да се минава тази граница.

Няма никакво правило според мене, което би могло да пречи  на скулптора да създаде едно по своему велико произведение. Скулптура и литература – все едно е – стига в тях да се таи ценност и красота. Живописта, скулптурата, литературата, музиката са много по-близки една до друга, отколкото обикновено се мисли. Те всички изразяват чувствата и прелестите на човешката душа спрямо природата Само средствата за изразяване се менят.

Но ако един скулптор  съумее със средствата на своето изкуство да навее мисли и чувства, които обикновено доставят литературата или музиката, те за какво ще искат да ги корят?

Виктор Юго

Един публицист критикуваше напоследък моя Виктор Юго от Пале Роял, като твърдеше, че това не е скулптура, а музика. И той наивно добавяше, че това произведение прилича на някоя Бетовенова симфония. Чул го Бог, ако казва истината!

От друга страна, аз не отричам, че би било полезно да се говори върху разликите, които отделят средствата на литературата от тези на изобразителното изкуство.

Преди всичко литературата има тази особеност, че може да изразява идеи, без да прибягва до образи. Тя може да каже: твърде дълбокото размишление довежда до неподвижност, без да има нужда да нарисува някоя замислена жена, поставена в невъзможност да се движи.

А тази особеност – да борави с абстракциите с помощта на думи – дава на литературата, може би, едно предимство пред другите изкуства.

Това, което трябва да се отбележи още, е че литературата разкрива историята, която има начало, среда и край. Тя свързва различните събития, от които вади заключения. Поставя да действат лицата и отбелязва последствията от действията им.

Така сцените, които рисува, се усилват с тяхната последователност и добиват такава стойност каквото място са заемали в развоя интригата.

Не е така с изкуствата, които си служат с формата. Те ни дават само един момент от едно действие. Ето защо художниците и скулпторите грешат много често, като заемат сюжетите си от писателите. Художникът, който третира част от един разказ, трябва да се предполага, че познава и останалото от текста. Неговото произведение има нужда да се опре о това на литератора: третираната част няма да получи цялото си значение, ако не бъде илюстрирана от фактите, които я предшестват, и от тези, които я последват.

Когато Деларош представя според Шекспир или по-скоро според неговия блед подражател Казимир Делавин Децата на Едуард, притиснати едно о друго, трябва да знаем, за да се заинтересуваме от тази гледка, че това са наследниците на един трон, хвърлени в затвора, и че палачите изпратени от един узурпатор, ей сега ще се явят  да ги погубят.

Делакроа – Корабокрушението на Дон Жуан

Когато Делакроа, този гений, за когато аз се извинявам, че го цитирам наред с твърде посредствения Деларош, заема от една Байронова поема Корабокрушението на Дон Жуан и който ни представя в едно развълнувано море ладия, в която матросите вадят от една шапка парченца хартия, трябва да се знае, за да се разбере тази сцена, че тези изгладнели нещастници чакат съдбата да покаже, кой от тях ще послужи за храна на другите.

Като тренират литературните сюжети, тези двама художници са направили грешката да рисуват произведения, които не съдържат в себе си цялото съдържание.

Обаче докато работата на Деларош е лоша, защото там рисунъкът е студен, колоритът твърд, чувството мелодраматично, тази на Делакроа е великолепна, защото ладията действително се люшка по зеленосинкавите вълни, защото гладът и опасностите сбръчкват лицата на загиващите, защото тъмната разпаленост на колорита носи някакво страшно престъпление, защото най-после, разказът на Байрон е незавършен в тази картина, а в замяна на това трепетната душа на художника е изцяло там.

Поуката за тези два примера е: когато след зряло обмисляне сте поставили на изкуството разумни запрещения, вие можете законно да накарате посредствените да се подчинят, но ще бъдете съвършено изненадани от факта, че гениите ги нарушават почти безнаказано.

Докато Роден ми говореше, моите очи срещнаха в ателието един отливък от неговия Уголино.

Това е една с грандиозен реализъм. И съвсем не напомня групата на Карпо. Тя е още по-патетична, ако това е възможно. В произведението на Карпо, пизанския граф, измъчен от жестоката болка, глада и скръбта да вижда децата си близо до гибелта, гризе едновременно двата си юмрука. Роден е изнесъл драмата по-напред. Децата на Уголино са мъртви. Те лежат на земята, а баща им, когото ужасът на глада е превърнал на животно, се мъкне на ръце и колене над техните трупове. Той се надвесва над плътта им, но в същото време силно извива глава настрана. В него се разпалва една ужасна борба между звяра, който иска да се нахрани, и мислещото, любещото същество, което се ужасява от едно тъй чудовищно престъпление.

- Ето – казах аз на великия скулптор – един пример, който се присъединява към този на Корабокрушението на Дон Жуан, за да потвърди вашите думи.

Защото, ясно е, че трябва да бъде прочетена Божествената комедия, за да се разберат обстоятелствата на мъката, която понася вашия Уголино, но ида не се знаеха терцетите на Данте, човек не би останал неразвълнуван от страшната вътрешна мъка, която се изразява в положението на линиите на вашите фигури.

- В действителност – поде Роден, – когато един литературен сюжет е добре познат, художникът може да го третира, без да се бои, че той не ще бъде разбран.

По-добре е, според мене произведенията на художниците и скулпторите да съдържат в себе си своя проблем. Изкуството може наистина да пробуди мисълта и бляна, без ни най малко да прибягва до литературата. Вместо да илюстрира сцените с поеми, то може да се служи с ясни символи, които не се нуждаят от никакъв текст.

Такава бе обикновено моята метода и аз там се чувствам най-добре.

Това, за което говореше така, скулптурите му, събрани около ни, го изявяваха с немия си говор. Аз виждах в действителност отливките на много от произведенията му, в които лъчезарни греят хубави идеи.

Спрях се да ги гледам.

Възхищавах се от копието на Мисълта, което е в Люксембургския музей.

Кой не си спомня това дивно произведение!

Това е глава на жена, съвършено млада, нежна, с удивително изящни черти, с чуден финес. Тя е наведена и като че ли обгърната с една мечта, която я прави да изглежда нематериална. Краищата на платнената лека шапчица, която се надвесва над челото й, изглеждат като крилата на нейните блянове, но шията и брадичката й са прилепени в един масивен и груб мраморен блок, като в някоя канга*, от която не могат да се освободят.

* Канга – уред за наказание във формата на сандък или дъска, употребяван в Китай и Япония. Наказаният се затваря в сандъка и дъската се слага на шията му така, че само главата остава навън (бел. Л. Пинтев).

Символът е твърде ясен. Мисълта израства от недрата на неподвижната материя и я осветлява с блясъка на своето сияние; но тя напразно се сили да се измъкне от тежките окови на реалността.

Съзерцавах също Илюзията, дъщеря на Икара. Това е един ангел с възхитителна младост. Когато е хвърчал с големите си крила, силният вятър го е съборил на земята и неговото очарователно лице покъртително е разбито о една скала. Но крилата му, които са оцелели, продължават да се бият във въздуха и понеже той е безсмъртен, чувства се как наново ще полети, за да падне още по-жестоко от първия път.

Неизчерпаеми надежди има и в друга една скулптура – Кентавресата.

Човешкият торс на митичното същество се наклонява отчаяно към една цел, която протегнатите ръце не могат да достигнат, а задните копита вкопчили се в земята, подпират цялото тяло.Тежката конска задница, почти приседнала в калта, упорства с всички сили. Това е една ужасна борба на две природи, от които се състои това нещастно чудовище. Образът на душата, чийто небесен възторг неволно остава роб на плътта.

- В този род теми – казва Роден – вярвам, че мисълта се чете без всякаква мъка. Без чужда помощ те сами будят въображението на наблюдателя. Изобщо без да го ограждат в тесни рамки, те дават устрем за възторжен свободен полет. И такава именно според мене е ролята на изкуството. Формите, които то създава, трябва да служат на емоцията само като повод за по-нататъшното и самостойно развитие

В този момент аз бях пред една мраморна група, която представляваше Пигмалион и неговата статуя. Античният скулптор страстно притискаше произведението си, което оживяваше в прегръдката му.

Веднага Роден поде:

- Искам да ви изненадам. Трябва да ви покажа първата скица на тази композиция.

След това ме поведе към една гипсова работа.

Наистина аз  бях изненадан. Произведението, което ми показваше , нямаше нищо общо с легендата за Пигмалион. Това бе един рогат и космат Фавн, който буйно притискаше в прегръдките си една трепереща нимфа. Главните линии бяха приблизително същите, но сюжетът беше твърде различен.

Роден като че се забавляваше от моето мълчание и учудване.

Тази гледка малко ме смути, защото в противовес на всичко, което току-що аз видях и чух, той проявяваше сега равнодушието, с което в известни случаи се отнасяше към третирания сюжет.

Той ме гледаше с почти лукав поглед.

– С една дума – каза той, – не трябва да се отдава твърде голямо значение на темите, които се третират. Без съмнение те имат своя цена и спомагат да се очарова публиката; но главната грижа на художника трябва да бъде насочена да ни даде жива мускулатура. Останалото има малко значение.

После, изведнъж, като че ли отгатна смущението ми, той продължи:

- Не мислете, драги ми Гсел, че последните ми думи противоречат на първите.

Аз твърдя, че един скулптор може да се ограничи да представи само тялото, което трепти, без да затрогва някой сюжет, това не значи, че аз изключвам мисълта от неговата работа; ако твърдя, че той може и да не ни дава символи, това не значи, че съм привърженик на едно изкуство, лишено от духовен символ.

Така формите и положението на едно човешко същество откриват неволно емоциите на неговата душа. Тялото винаги изразява духа, който е скрит в него. И за този, който може да вижда, голотата е цяло съкровище. Във величествения ритъм на контурите един велик скулптор, един Фидий, открива дивната хармония, обгърнала цялата Природа с божествената мъдрост; едно обикновено тяло, тихо, спокойно, лъчезарно от сила и грация, напомня за всемогъщия разум, който управлява света.

Един хубав пейзаж не затрогва само приятните усещания, които ни доставя. а преди всичко с идеите, които поражда. Не линиите и цветовете, които наблюдаваме там, сами по себе си ни вълнуват, но дълбокото чувство. което те пробуждат. В силуетите на дърветата, в израза на хоризонта великите пейзажисти Рюисдаел, Кюин, Коро, Теодор Русо прокарват мисли, радостни или сериозни, смели или унили, тихи или мъчителни, които са в унисон с техния дух.

Ето защо художникът, препълнен с чувство, не може нищо да създаде, в което да не проличи самият той. В цялата природа той прозира едно съзнание, подобно на своето. Няма нито един жив организъм, нито един бездушен предмет, нито един облак на небето, нито един свеж лъх от ливадата, който да не му открива тайната на някаква велика сила, скрита във всяко нещо. Вижте шедьоврите на изкуството. Всичката им прелест иде от вложената мисъл, от значението, което авторите им са мислили, че откриват във Вселената.

Защо нашите готически катедрали са тъй хубави? Защото във всяко изображение на живота в човешките лица, които красят техните портали чак до клонките на растенията, които кичат капителите им, се виждат следите на свещената любов. Навсякъде нашите мили средновековни художници са виждали да сияе безкрайната добрина. И в своята очарователна наивност те са хвърляли един лъч на благоволение, дори върху лицата на своите демони, на които са придали любезна усмивка и родствен вид с ангелите.

Вижте която и да било картина от някой стар майстор, от Тициан, от Рембранд например.

Във всички платна на Тициан се забелязва гордата енергия, която без всяко съмнение, е преизпълвала самия него. Неговите разкошни голи жени се оставят да бъдат обожавани като уверени в своето могъщество богини. Пейзажите му, декорирани с величествени дървета, които се багрят с тържествения залез на слънцето, не са по малко горди от неговите лица. Върху цялата природа той възцарява аристократическото достойнство – това бе неизменният порив на неговия гений.

Друга една гордост осветява сбръчканата и изсушена маска на старите занаятчии, които рисуваше Рембранд. Той облагородяваше опушените килии с малките си прозорци от дъна на бутилки. осветяваше и украсяваше селските и монотонни пейзажи, величаеше  покривите на сламените къщи, когато резецът му с истинска наслада пилваше медта. Това е красивата доблест на скромните същества, светостта на простите неща, благочестиво любени, силата на смирението, която приема и изпълня достойно своята съдба.

И тъй трайна, тъй дълбока, е мисълта на великите художници която се проявява извън сюжета. Тя даже няма нужда от цяла фигура, за да се изрази. Вземете, който искате, фрагмент от някой шедьовър и там вие ще узнаете душата на автора. Сравнете ако искате, ръцете в два портрета, работени от Тициан и Рембранд. Тициановата ръка ще бъде властелинска, тази на Рембранд – скромна и мъжествена. В тези малки късове от живописта се крие целият идеал на тези майстори.

Аз страстно слушах това дивно откровение върху духовния живот в изкуство. Но отпреди минута едно възражение чакаше на устните ми.

- Учителю – казах аз, – никой не се съмнява, че картините и скулптурите вдъхват дълбоки идеи на тези, които ги гледат; но много скептици твърдят, че художниците и скулпторите не са имали никога тези  идеи и че това сме самите ние, които ги поставяме в произведенията им. Те, вярват, че художниците са съвършено инстинктивни, подобно на Сибила, която предсказваше върху своя триножник, без да знаеше сама това, което пророкуваше.

Вашите думи показват ясно, че у вас поне ръката непрестанно е водена от душата; но дали е така при всички майстори? Винаги ли размишляват те, когато работят? Винаги ли имат ясно съзнание за това, което почитателите им откриват у тях?

- Да се разберем – през смях каза Роден. – Има любители на сложни идеи, които приписват на художниците съвършено неочаквани намерения. За тях няма да държим сметка.

Но бъдете уверени, че силните художници имат пълно съзнание за това, което правят.

И като поклати глава, добави:

- Всъщност ако скептиците, за които говорите вие знаеха каква енергия е нужна понякога на художника, за да ни изрази много бледо това, което той мисли и чувства с най-голяма сила, уверен съм, те не биха се съмнявали, че това, което се явява лъчезарно в една картина или скулптура, е направено съзнателно.

След малко продължи:

- Изобщо истинските шедьоври са тези, в които не се чувства никаква липса в изразителността на формите, линиите и боите, но където всичко, абсолютно всичко се превръща в мисъл и душа. Твърде възможно е, когато художниците одухотворяват природата със своя идеал, те да се заблуждават.

Възможно е тя да бъде управлявана от някоя Сила или някоя Воля, в чиито глъбини е неспособен да проникне нашият разум. Но най-малко художникът ни дава своите интимни блянове, като ни рисува Вселената такава, каквато си я представя. Колкото за Природата, то той прославя нейната душа.

По този начин той обогатява душата на човечеството.

Защото рисувайки материалния мир през своята душа, той пробужда във възхитените си съвременници хиляди нюанси на чувството. Той им способствува  да открият в себе си богатства, непознати дотогава. Дава им нов подтик да обичат живота, нова вътрешна светлина, която да ги ръководи.

Той е, както казва Данте за Виргилий, техен водач, наставник и учител.

 

Фидий и Микеланджело

Една събота вечер Роден ми каза:

- Елате утре сутринта в Мьодон. Ще поговорим за Фидий и за Микеланджело и аз ще моделирам статуетки според принципите на единия и другия. Така вие отлично ще схванете съществената разлика на двете вдъхновения или, по-добре казано, противоположността, която ги дели.

Фидий и Микеланджело, преценени и обяснени от Роден….разбирате колко бях точен на срещата.

Роден си донесе глина и се разположи пред една мраморна маса. Беше още зима и голямото ателие не беше затоплено. Аз му изказах страха си да не се простуди.

– О, никога, когато се работи – отговори той усмихнат.

И наистина треската, с която се залови да размесва глината, ми отне всяко безпокойство.

Той ме покани да седна до него и като си приготвяше отделни парчета глина, групираше ги, за да даде началото на статуята. В същото време говореше.

- Тази първа фигура – каза той – ще бъде направена според схващането на Фидий.

Когато произнасям това име, аз мисля всъщност за цялата гръцка скулптура, на която геният на Фидий беше най-висше изражение.

Глинената фигура се оформяше. Ръцете на Роден се движеха насам-натам, като слагаха парчета глина, като ги мачкаха в широките си длани, без да бъде изгубено ни най-малкото движение; после палците и пръстите с един замах извиваха едно бедро, вгъваха един хълбок, привеждаха едно рамо, правеха да се повива главата – всичко това с невероятна бързина, като че ли той извършваше някакъв фокуснически опит. Понякога се спираше за момент, за да види произведението си, размисляше, вземаше някое решение и веднага извършваше мигновено това, което умът му беше отсъдил.

Никога не бях виждал да се работи тъй бързо: явно е, че увереността на ума и верността на погледа дават на ръката на великите художници една ловкост и леснина, подобна на тази у най-изкусните фокусници или за да се приближа към една по-почтителна професия – сръчността на най-добрите хирурзи. При това тази леснина далече не изключва точността и силата, напротив, тя ги съдържа и следователно няма нищо общо с безсъдържателната виртуозност.

Сега статуетката на Роден живееше. Тя беше изискано размерена, единият палец върху хълбока, другата ръка грациозно се спущаше по дължината на бедрото, а главата любовно се привеждаше.

- Нямам дързостта да мисля, че този етюд ще бъде тъй хубав като античните – усмихвайки се каза Роден. – Но не намирате ли, че той дава една далечна представа за тях?

- Би казал човек, че това е копие на някой гръцки мрамор – отговорих аз.

- Е, добре! Да видим откъде идва тази прилика.

В статуетката ми от главата до петите се забелязват четири плоскости, които се противопоставят последователно една на друга.

Плоскостта на раменете и на гръдния кош клони към лявото рамо; плоскостта на таза клони към дясната страна; плоскостта на колената клони отново към лявото коляно, защото коляното на сгънатия крак идва преди другото; и накрая стъпалото на същия този десен крак е по-назад от от стъпалото на левия.

Така, аз го повтарям, вие можете да различите в моята фигура четири направления, които придават на цялото тяло едно твърде леко вълнение.

Това впечатление на тиха прелест се дължи също тъй и на самата стойка на фигурата. Отвесната линия, която минава през средата на врата, пада върху вътрешния глезен на левия крак, който издържа цялата тежест на тялото. Другият крак, напротив, е свободен: той се допира до земята с края на пръстите и по този начин служи само като второстепенна опорна точка; при нужда той може да се повдигне без да наруши равновесието. Положение – пълно с лекота и грация.

Друга забележка, която трябва да се направи. Горната част на торса е наведена към страната на крака, който поддържа тялото. Лявото рамо, значи е по-ниско от другото. Но в противовес левият хълбок, с който е изразена цялата напрегнатост на позата, е издигнат и издаден. Така от тази страна на тялото рамото се приближава до хълбока, докато от другата страна дясното рамо, което е издигнато, се отдалечава от десния хълбок, който е понижен. Това напомня движението на хармоника, която се сгъва от едната страна, а се разтяга от другата.

Това двойно уравновесяване на раменете с хълбоците спомага още повече за спокойното изящество на ансамбъла.

Гледайте сега статуетката в профил.

Тя е прегъната назад: гърбът се вгъва, а гръдният кош леко се издува към небето. Изпъкнала е, с една дума.

Този й вид позволява на светлината да се разлива нежно по торса и крайниците и с това да допълни общата изисканост.

И тъй, различните подробности, които разкриваме в този етюд, биха могли да се отбележат почти във всички антични статуи. Без съмнение, има много разновидности, без съмнение, има също и нарушения на основните принципи, но винаги в гръцките произведения вие ще намерите по-голямата част от особеностите, които аз току-що отбелязах.

Преведете тази техническа система на духовния език, вие ще разберете тогава, че античното изкуство изнася радостта на живота, спокойствието, грацията, равновесието, истината.

Роден обгърна статуетката си с поглед.

- Би могла да се довърши още повече – каза той,  – но тя бе само да ни занимае, тъй като такава, каквато е, беше достатъчна да потвърди казаното.

Подробностите ще прибавят твърде малко. Но ето набързо една съществена истина. Когато плоскостите на една фигура са добре разположени, с разбиране и вкус, всичко е готово, така да се каже; общото впечатление е постигнато, дреболиите, които ще дойдат след това, могат да се харесват на зрителя, но те са почти излишни. Тази наука за плоскостите е обща за всички големи епохи; тя е почти изоставена днес.

След това отмести настрана своя глинен етюд:

- Сега ще направя друга статуетка, според схващането на Микеланджело.

Роден съвсем не постъпи така, както при първата работа, Той пови на една и съща страна двата крака на новата фигура, а тялото на обратната страна. Приведе торса напред, сгъна и прилепи едната ръка към тялото, а изви другата зад главата. Положението, така дадено, представляваше странен изглед на усилие и мъка.

Той направи този етюд тъй бързо, както предшествуващия, като смачкваше глинените топки с още по-голяма нервност и си служеше още по-лудо с палеца си.

- Ето! – каза той, – Как ви изглежда.

- Като че наистина някое подражание на Микеланджело или по-скоро – някоя реплика от негово произведение. Каква енергия! Какво напрежение на мускулатурата!

- Е, добре! Следете обясненията ми. Тук вместо четири плоскости има само две от тях – една за горната част на статуетката, а другата, обратно – за долната. Това придава на движението едновременно буйност и принуда: и оттук произлиза този поразителен контраст със спокойствието на античните фигури. Двата крака са сгънати, в резултат на което тежестта на тялото е разделена върху единия и другия, вместо да се съсредоточава изключително върху единия от двата. Там следователно няма покой, а действие на двата долни крайника.

При това хълбокът, съответен на крака, който носи по-малко, се издава и издига по-високо, а това, което показва, е, че едно вгъване на тялото ще се извърши в това направление.

Самото тяло е не по-малко оживено.Вместо да се привежда спокойно слабо към по-издадения хълбок, както е в античните статуи, тук, напротив, тялото издига съответното рамо, за да продължи движението на хълбока.

Забележете още, че съсредоточаването на усилието прилепва двата крака един към друг, а двете ръце – към тялото и към главата. По този начин изчезва всяка празнина между крайниците и трупа; тук вече не се срещат онези отвори, образувани от свободата, с която са били разположени ръцете и нозете, и които отвори правеха да изглежда лека гръцката скулптура: изкуството на Микеланджело създаде цялостни статуи от един блок. Сам той казваше, че единствено добри са тези произведения, които биха могли да се търкулнат от височината на някоя стръмнина, без нещо да се строши от тях; и според него всичко, което би се строшило в подобно падане, е било излишно.

И наистина фигурите му изглеждат като че са изваяни, за да потвърдят този опит; а известно е  също тъй, че нито една антична статуя не би могла да се запази: най хубавите произведения на Фидий, на Поликлет, на Скопас, на Праксител, на Лизип биха достигнали на парчета в подножието на стръмнината. И ето как една мисъл, която е вярна за една художествена школа, е погрешна за друга.

Една последна особеност, твърде важна в етюда ми е, че  последният има форма на консол*, коленете образуват долната издадена част, свитият гръден кош представлява вдлъбнатината, а приведената глава – горната издадена част на консола. Така тялото е прегънато напред, докато в античното изкуство, то беше извито назад. От това се получават твърде силни сенки във вдлъбнатината на гръдния кош и под свитите нозе.

* Console – архитектурна форма, служеща за подпори на балкон, корниз и др.(бел. Л. Пинтев).

С една дума най-могъщият гений на новото време възпя епопеята на сянката тогава, когато старите възпяваха епопеята на светлината.

И ако сега, както го направихме за техниката на гърците, потърсим вътрешното, духовно съдържание у Микеланджело, ние ще намерим, че скулптурата му изразява мъчителното вдълбочаване на индивида в себе си, неспокойната енергия, волята да се действува без надежда за успех, най-после – жертвата на съзиданието, гнетено и измъчвано от неосъществими желания.

Вие знаете, че Рафаел през един период от своя живот се помъчи да подражава на Микеланджело. Той не успя в това. Той не можа да открие тайната на тази скрита буйност у своя съперник. Защото Рафаел беше формиран от гръцката школа, както това ясно пролича в онова божествено трио на Грациите, което е в Шантий и в което той копира една великолепна антична група от Сиена. Несъзнателно той се възвръщаше непрестанно към принципите на любимите си учители. Тези от неговите фигури, на които той искаше да придаде по-голяма буйност, запазваха винаги този ритъм и това изискано равновесие на гръцките шедьоври.

Сам аз, когато ходих в Италия и носех в душата си спомена за всички гръцки модели, които страстно бях  изучавал в Лувъра, се почувствах смутен пред работите на Микеланджело. Те опровергаваха на всяка стъпка истините,  които вярвах, че бях окончателно постигнал. „Гледай! – си казах аз. – Защо е туй изкривяване на тялото, защо се издига този хълбок, защо се понижава това рамо?“ Бях силно смутен…..

И все пак Микеланджело не беше се излъгал! Той трябваше да бъде разбран. Аз си дадох усилия и го постигнах.

Всъщност Микеланджело не е, както някога поддържаха, самотник в изкуството. Той е завършек на цялата готическа мисъл. Казват обикновено, че Ренесансът възкреси езическия рационализъм и неговата победа над средновековния мистицизъм. Това е само наполовина вярно. Християнският дух продължаваше да вдъхновява една голяма част от художниците на Ренесана, между другите Донатело, живописецът Гирландайот, учител на Микеланджело, и самият Буонароти.

Последният е очевидно наследник на  някогашните образописци от тринадесетият и четиринадесетият век. В скулптурата на средните векове на всяка стъпка се среща формата на консол, върху която аз току-що привлякох вниманието ви; постоянно се среща това вгъване на гръдния кош, тези крайници, свити и прилепени към тялото, това положение на усилие. Навсякъде се вижда една меланхолия, която разглежда живота като нещо временно, към което не трябва да се обвързва човек.

Благодарих на моя домакин за целия му урок.

- Ще трябва да ги допълним в един от тези дни с едно посещение на Лувъра – ми каза той. – Не пропущайте да ми напомните това обещание.

В този момент един прислужник въведе Анатол Франс, чието посещение Роден очакваше, тъй като великият скулптор беше поканил знаменитият писател да дойде да се полюбува на античната му колекция.

Аз наистина се радвах много да присъствувам на срещата на тези двама мъже, които днес правят чест на нацията ни. Те забързаха един към друг с това взаимно уважение и с тази снизходителна скромност, която истинското достойнство винаги отбелязва между равни. Те се бяха срещали вече в приятелските домове, но никога още не бяха оставали по-дълго време заедно, което им се отдаваше този ден.

Един спрямо друг те са пълна противоположност.

Анатол Франс е едър и сух. Неговото лице е дълго и тънко, черните му иронични очи са поставени като на засада в дъното на орбитите, ръцете му са нежни и изтънчени, движенията подчертават с точност и живост шегите на иронията му.

Роден е набит, той има силни рамене; лицето му е широко, мечтателните му очи, често полузатворени, се отварят понякога широко и откриват светлосини зеници. Гъстата му брада го прави да прилича на някой Микеланджелов пророк. Той се движи бавно, тежко. Широките му ръце и къси пръсти са яки и гъвкави.

Единият е олицетворение на духовния и дълбок анализ, другият на дързостта и страстта.

Скулпторът ни отведе пред античните статуи, които притежаваше, и разговорът отново се завърза около сюжета, който разглеждахме с него преди малко.

Една гръцка надгробна група предизвика възхищението на Анатол Франс. Тя представляваше седнала млада жена, която един мъж любовно гледа, а зад която стои една слугиня, приведена над раменете на господарката си.

- Колко са обичали живота тези гърци! – се провикна авторът на Таис.

Гледайте! Нищо не напомня смъртта върху този надгробен камък. Мъртвата пребивава между живите и сякаш все още участвува в тяхното съществувание; станала е само твърде слаба, и тъй като не може да се крепи права, нужно й е да седне. Това е една от особеностите, с които обикновено означават мъртвите върху античните надгробни паметници: нозете им са останали без сила, те чувствуват нужда да се подпрат о някой бастун, о някоя стена или пък да седнат.

Има и друга една подробност, която често ги отличава. Докато живите, които ги ограждат, ги гледат с нежност, те самите остават погледа си да блуждае в безкрая и не го спират върху никого – не виждат повече тези, които ги гледат. Те продължават все пак да живеят като любими, но безсилни, в средата на тези, които страстно ги обичат. И това полуприсъствие, това полуотдалечаване, което според древните дневната светлина е вдъхвала на смъртниците, е най-трогателното изражение на скръбта.

Ние разглеждахме и много други антични статуи. Роденовата колекция е многобройна и подбрана. Той се гордееше особено с един Херкулес, чиято яка пъргавост ни въодушеви. Това е една статуя, която съвсем не прилича на дебелия Фарнезийски Херкулес. Тя е необикновено изящна. Полубогът с цялата си тържествуваща младост има тяло и крайници с удивителна изисканост.

- Точно такъв е, ни каза Роден – героят, който в надбягванията е надминал кошутата с бронзовите крака. Тежкият атлет на Лизип не би бил способен на такъв подвиг. Силата често се съединява с грацията, а истинската грация е силна; двойна истина, която този Херкулес може да засвидетелствува. Както го виждате, наистина синът на Алкамена изглежда толкова по-силен, колкото по-хармонично е размерено неговото тяло.

Анатол Франс се спря продължително пред едно малко, очарователно тяло на богиня.

– Това е – каза той – една от безчислените Срамежливи Афродити, които в античността бяха повече или по-малко свободни копия на Венера от Книд* – шедьовърът на Праксител. Венера Капитолийска и Венера на Медичите между другото са само вариации на този толкова копиран модел.

* Знаменит храм на Венера, който е бил издигнат на един нос на морския бряг в Кария – Мала Азия (бел. на Л. Пинтев).

Много от превъзходните скулптури у гърците са насочвали усилията си да копират някои от произведенията големите майстори, които са ги предшествували. Те са внасяли твърде малко изменения и индивидуалността им е проличавала само в начина на изпълнението.

Впрочем, то беше като че ли благоговението пред някой скулптурен образ, което не позволяваше впоследствие на художниците да се отделят от него. Религията определя еди път за всички свещени образи, които тя приема.  Ние се учудваме, че намираме толкова срамежливи Венери; ние забравяме, че тези статуи са били свещени. След хиляда или две хиляди години също така ще изкопаят множество девственици от Лурд*, твърде подобни едни на други, със своите дълги бели дрехи с броеници и син пояс.

* Lourdes – град в Южна Франция, до испанската граница, с множество свети места и сгради (бел.Л. Пинтев).

- Колко е била сладка – се обадих аз – тази гръцка религия, която е предлагала за обожаване на своите правоверни такива сладострастни форми!

-Тя е била прекрасна – поде Анатол Франс, – защото ни е завещала такива пленителни Венери; но сладка – не мислете, че тя е била такава. И тя е била нетърпима и тиранична като всяка набожна ревност.

В името на Афродитите с трепетната плът много благородни духове са били измъчвани. В името на Олимп атиняните поднесоха отровната чаша на Сократ. Спомнете си стиховете на Лукреций:

Tantum religio potuit suadere malorum!*

* Религията може да внуши на хората толкова нещастия. (бел. на Л. Пинтев).

Виждате ли, ако боговете на античността са ни симпатични днес, то е, защото, бидейки развенчани, не могат повече да правят зло.

Беше обед и ние, помолени от Родена да минем в обедната зала, напуснахме със съжаление прекрасната колекция.

В ЛУВЪРА

След няколко дни верен на обещанието си, което ми беше дал Роден ме покани да го придружа в Лувърския музей.

Едва бяхме пред античните статуи и той доби такова щастливо изражение, като че се намираше в средата на стари приятели.

–Колко пъти съм идвал тук някога – когато бях едва на петнадесет години. Първо имах силно желание да стана художник. Боите ме привличаха. И често се изкачвах горе да се любувам на работите на Тициан  Рембранд. Но, уви! Нямах достатъчно пари да си купя платна и туби с боя. За да копирам античните статуи, напротив, бяха ми достатъчни хартия и молив. И аз се  принудих, прочее,да работя само в долните зали и скоро добих такава страст към скулптурата, че повече не можех да мисля за нищо друго.

Като слушах внимателно Роден да ми обяснява по този начин за етюдите, които е правил на античните статуи, аз мислех за несправедливостта на лъжекласиците, които бяха го обвинили, че се е възбунтувал срещу традицията. Традицията! Тъкмо този набеден размирник я познава най-добре и почита най-много в наше време.

Той ме заведе в залата с гипсовите отливки и ми показа Диадюмена на Поликлета, чийто мрамор е в Британския музей.


- Вие можете да наблюдавате тук – каза той – четирите направления, които отбелязах онзи ден в моята глинена статуетка. И наистина разгледайте лявата страна на тази статуя: рамото леко е дадено напред, хълбокът – назад, коляното отново е напред, стъпалото е назад и оттам иде тихият вълнообразен ритъм на общия вид.

Сега забележете равновесието на височините; височината на раменете е по-малка отдясно; височината на хълбоците е по-малка отляво. Вижте отвеса, който се спуща от средата на врата и пада върху вътрешния глезен на десния крак; забележете свободната поза на левия крак.

И най после – вижте в профил изпъкналостите на предната част на статуята.

Още от първия пример аз бях убеден. Роден повтори демонстрацията си върху множество други антични статуи.

Напускайки гипсотеката, той ме отведе при божествения торс на Перибоетос на Праксител.- Извиване раменете наляво, извиване хълбоците надясно; височината на раменете по-голяма отдясно, височината на хълбоците по-голяма отляво.

И като премина към впечатления по-малко теоретични:

- Какво изящество! – каза той. – Това младо тяло без глава като че се усмихва на светлината и на пролетта по-добре, отколкото очите или устните биха могли да го сторят.

После пред Венера Милоска:


- Ето чудото на чудесата! Един съвършен ритъм, твърде подобен на ритъма, който е в статуите, пред които ние току-що се възхищавахме: но освен това има една замисленост; защото тук не намираме повече изпъкналата форма, а напротив, горната част на тялото у тази богиня се навежда малко напред, както в християнската скулптура. При все това нищо тревожно, нищо мъчително. Произведението е наситено с най-чистото антично вдъхновение: то е страстта, определена и размерена; то е устремът към живота, отмерен и уравновесен чрез разума.

Тези шедьоври ми правят странно впечатление. Те естествено възкресяват в паметта ми атмосферата, където са били създадени. Аз виждам младите гърци с тъмните им коси, увенчани с теменуги, и девствениците с веещи се туники да принасят дарове на боговете в тези храмове, чиито линии са били чисти и величествени и чийто мрамор е имал топлата прозрачност на плътта. Представям си философите да се разхождат в околностите на някои град и да разговарят за Красотата близо до някой стар жертвеник, който им е спомнил някое земно приключение на някой техен бог. Птиците при това са пели под бръшляна в широките платани, в шубраците от дафини и мирти, а поточетата са блестели под небето – лъчезарен и светъл покров на тази сладострастна и тиха природа.

След малко бяхме пред Победата от Самотраки.

- Представете си я върху някой прекрасен златист бряг, откъдето се вижда под клонките на маслините блестящото отдалеч море със своите бели острови! Античните статуи имат нужда от пълна светлина: в нашите музеи те са затъмнени и с твърде силни сенки: отражението от осветената Земя и съседното Средиземно море са ги обкръжавали с ослепително сияние.

Тяхната Победа… е била тяхната Свобода – колко се е различавала от нашата!

Тя не е подвивала роклята си за да прекосява барикади. Била е облечена с твърде ефирен лен, а не с дебело сукно: тялото й, прекрасно и очарователно, не е било пригодено за всекидневните грижи; движенията й, макар и буйни, са били хармонично размерени.

По-право, тя не е била свободата на всички хора, а само на благородните духове.

Философите са я съзерцавали с възхищение, но победените, робите, които са понасяли ударите на камшика, не са могли да хранят нежност към нея.

Именно тук е била слабостта на елинския идеал. Красотата, както са я разбирали гърците, е бил редът, бленуван от Разума, а освен това тя се е обръщала само към по-образованите духове; тя е презирала смирените души; не е имала никакво снизхождение към добрата воля на презрените бедни същества и съвсем не е знаела, че във всяко сърце грее небесен лъч.

Тя е била тиранична за всичко, което не е било способно за висока мисъл: тя е вдъхновила Аристотеля към апология на робството; допущала е само съвършените форми, но не е знаела, че изражението на едно озлочестено създание може да бъде възвишено; тя жестоко е хвърляла в бездната недъгавите деца.

Този същия ред, който е екзалтирал философите, e носел нещо твърде ограничено Те са си го представлявали според собствените си желания, а не такъв, какъвто съществува в необятната Вселена Те са си го били създали според човешката геометрия. Мислили са си света, обкръжен обкръжен от едно голямо стъклено кълбо, и са се страхували от безкрайността. Те са се бояли също и от прогреса. Според тях създаденият свят не е бил никога тъй хубав, както в своята зора, когато нищо не е заплашвало първичното равновесие. Оттогава всичко е започнало да се руши: малко по малко всеки ден се е вмъквало безредие в световния ред. Златния век, който ние съзираме зад хоризонта на бъдещето, те са го поставяли някъде зад себе си, в отдалечението на времето.

Така тяхната страст към прекрасния ред ги е измамила. Редът, без съмнение, цари в необятната Природа; но той е много по-сложен, отколкото човек, с първичните усилия на своя ум може да си представи, освен това, той е вечно променлив. Все пак никога скулптурата не била по-лъчезарна, отколкото в това време, когато тя се е вдъхновявала от този ограничен ред. То е, защото тази тиха красота е могла да се изрази изцяло в спокойствието на прозрачните мрамори; то е, защото е имало пълно единение на мисълта с материята, която тя е одухотворявала. Модерният дух, напротив, разтърсва и разрушава всички форми, в които се въплътява.

Не, никой художник няма да надмине Фидий. Защото прогресът съществува в света, но не и в изкуството. Най-великият от скулпторите, които са израснали във времето, когато целият човешки блян е могъл да се включи във фронтона на един храм, ще остане винаги несравним.

След това ние тръгнахме към залата на Микеланджело. За да отидем там минахме през залата на Жан Гужон и Жермен Пилон.

- Вашите велики събратя – казах на Роден.

- Бих го желал много – добави той с въздишка.

Бяхме пред Робите на Буонароте.

Наблюдаваме най-първо този, който е отдясно, който се вижда в профил.


-Вижте, две само големи направления! Нозете към нас, тялото на противоположната страна. Това дава на положението особена сила. Никакво уравновесяване на височините. Десният хълбок е по-издигнат, а също тъй дясното рамо е по-високо. Движението е придобило повече ширина. Да видим стабилността. Отвесът пада не вече върху едното стъпало, а между двете; двата крака едновременно поддържат тялото, вижда се, че издържат известно усилие.

Да разгледаме най-после общия вид. Той е като консол: прегънатите нозе образуват издаденост напред, а вгънатият гръден кош образува празнина.

Това е потвърждение на това,което ви показах върху глинената статуйка в моето ателие.

След това се обърна към другия роб.

– Формата на консол тук е образувана не чрез вгъване на гърдите, а чрез издигнатия лакет, който се надвесва напред. Този силует, тъй особен, както вече ви го казах, е общ за цялата скулптура на средните векове. Консолът  – това е седналата Богородица, която се навежда над рожбата си, това е Христос, разпънат на кръста, със сгънати нозе и приведено тяло към хората, чиито грехове изкупва със страданията си.  Това е Матер долороса, която се прегъва над трупа на своя син.

Микеланджело, още веднъж, е само последният и най-велик готик.

Задълбочаване на душата в себе си, страдание, отвращение от живота, борба срещу оковите на материята – тези са елементите на неговото творчество.

Тези роби са свързани с много слаби връзки, които, вижда се, лесно могат да бъдат разкъсани. Но скулпторът е искал да покаже, че техният плен е предимно морален. Защото, както е представил в тези фигури завладените провинции от папа Юлий II, той им е дал символично значение. Всеки от тези пленници е човешката душа, която би желала да разкъса плътската си обвивка, за да постигне по този начин безграничната свобода. Вижте единият Роб, който е отдясно. Неговата маска е като на Бетовен. Микеланджело предугади чертите  на най-болезнения от великите музиканти.

Колко е бил измъчван сам той от меланхолията, показва собственото му съществувание.

Защо да се надяваш повече на живота и на удоволствието“ – казва той в един от своите прелестни сонети.

Земната радост ни вреди толкова повече, колкото по-много ни пленява.

И в друго едно стихотворение.

Най-добра съдба има този, чийто смърт следва отблизо рождението му.“

Всички скулптори, които е сътворил, са с едно мъчително напрежение, от което, изглежда, че сами искат да се разрушат.

Всички като че ли се подчиняват на твърде силното влияние на отчаянието, което ги изпълня. Когато Буонароти е бил вече стар, случвало му се е действително да ги разрушава. Изкуството не го е задоволявало повече. Той се е стремил към безкрая.

Ни живописта, ни скулптурата, е писал той, не ще очароват повече душата, обърната към тази божествена любов, която е разтворила ръцете си на кръста, за да ни приеме.

Ето точно мисълта на онзи голям мистик, който написа Подражанието на Исуса*.

* Imitation de Jesus Christ – единствена по рода си книга на благочестието, написана на латински, от неизвестен автор (бел. Л. Пинтов)

Върховна мъдрост  е да се стремиш към небесното царство чрез презиране на света.“

Суета е да се отдаваш на това, което минава тъй скоро и да не бързаш към радостта, която не свършва никога.

Роден отвори тук едни скоби в средата на мислите си:

- Спомням си, че когато бях в катедралата на Флоренция, аз гледах с дълбоко душевно вълнение Пиета* на Микеланджело.  Този шедьовър, който обикновено е в сянка, в този момент беше осветен от един голям сребърен свещник. И едно малко момче от хора, с удивителна красота, като се доближи до свещника, който бе на една височина с него, притегли го към устата си и угаси пламъка. След туй аз не видях повече чудесната скулптура. Това дете ми се стори, че представлява геният на Смъртта, който гаси Живота. Аз запазих точно този силен образ в душата си.

* В римската катедрала Св. Петър се намира знаменитата Pieta на Микеланджело, а във Флорентинската катедрала е друга, недовършена Pieta, също от Микеланджело (бел. Л. Пинтов).

Той продължи:

- Ако ми е позволено да спомена нещо за себе си, ще ви кажа, че аз се люшкам през живота си между две големи направления на скулптурата, между схващането на Фидий  и това на Микеланджело.

Аз започнах от Античните, но когато ходих в Италия бях заслепен внезапно от великия флорентински майстор и в произведенията ми, разбира се е проличала тази страст.

После, особено в последно време, аз се възвърнах към Античните.

Любимите теми на Микеланджело – дълбочината на човешката душа, светостта на усилието и на страданието – са внушително величави.

Но аз не одобрявам неговото презрение към живота. Земната деятелност, колкото и несъвършена да е тя, е все пак красива и добра.

Да обичаме живота заради самото усилие, което можем да развием в него.

Колкото за себе си, аз се мъча непрестанно да направя по-спокойно моето схващане за природата. Към спокойствието ние трябва да се стремим. Винаги у нас ще остане достатъчно християнска тревога пред мистичното в света.

 

Следва продължение:

Авторизиран превод от Любен Пинтев (1919 г.)

Огюст Роден „ИЗКУСТВОТО“
Беседи събрани от Пол Гсел
ИЗДАТЕЛСТВО БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИК 1968

 

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.12.2013

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 

 

Save