български автори  http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Съдържание на  страницата:

Проф. Андрей Пантев – предговор към превода на български език на книгата на  Джордж Уошбърн „Петдесет години в Цариград (Спомени за Робърт колеж)“

Джордж Уошбърн „Петдесет години в Константинопол и спомени за „Робърт колеж“

(За Робърт колеж в мрежата – „Прочутият Робърт колеж приключи дейността си преди 35 години“ – mediapool.bg)

.

проф. Андрей Пантев

Робърт колеж

Появата на български език превод на книгата на  Джордж Уошбърн „Петдесет години в Цариград (Спомени за Робърт колеж)” е естествена последица от дългогодишните усилия на нашата историческа наука да установи и анализира влиянието на разноликите идейни течения, дали си среща в България през възрожденската епоха. Веднъж пробили си път в българските земи, тези течения се кръстосаха помежду си и започнаха да амалгамират в националния живот. Степента и скоростта  на това постепенно сливане бе различна, но общо бе значението им за инфилтриранията на напредничави идеи в българското общество.

Значителна роля в духовно-образователния живот на българите в предосвобожденския период изиграва известният в миналото Робърт колеж. Изграден по модел на американските колежи той застъпва в програмата си преди всичко хуманитарни въпроси и езикова подготовка, което напълно отговаря на нуждите от политическа интелигенция в многонационалната Османска империя. Неговото откриване в Цариград през 1863 година е предшествано от разнообразни мисии, обиколки и проучвания на американски протестантски дейци, които търсят терен и канали за религиозната, културната и политическата пропаганда на САЩ в Европейска Турция. Макар че интересите на САЩ към българите можем да отнесем още от края на XVIII в., едва от средата на XIX в. можем да приемем фиксирано внимание спрямо България. Американските мисионери тук стават единствените чужденци, които живеят постоянно и в близък, често пъти приятелски контакт с местното население. Този контакт е оползотворен чрез богатата информация за българските работи, която получават Лондон и Вашингтон, понякога по-богата и по-достоверна от информацията с която разполагат по-близки и по-заинтересовани страни. След Кримската война сред ръководителите на американските мисии в чужбина се поражда значителен интерес към най-многобройния народ на Балканите. В мисионерската печатница в Измир са издадени за нуждите на американската протестантска пропаганда някои книги на български език с библейски сюжети. През 1864 г. в колежа се появява и първият български ученик – Петко В. Горбанов от Елена. Оттогава започва и засилващото се българско присъствие в колежа. Внезапното увеличение на броя на българските ученици се дължи на общия образователен подем у нас през 60-те и 70-те години на XIX  век. Замислен и създаден, за да дава модерно образование на гърци и арменци, от 1868 г. колежът има преобладаващ брой дипломирани възпитаници българи. Образователната политика на ръководството на колежа е насочена към популяризиране на буржоазните стереотипи и традиции на англосаксонския свят. Именно по този начин в в нашия политически живот проникват трайният респект към парламентарните решения, уважението към свободата на отделната личност и стремежът към самостоятелно поведение при възникващи политически ситуации. Целенасоченото култивиране на симпатии към англо-саксонството обаче не попречва на М. Маджаров, Ал. Люцканов и К. Стоилов, да се изявят в политическата си кариера като убедени и последователни русофили. Така че вместо да реализира първоначалното си функционално предназначение – да разпространява протестантството, специално за българите Робърт колеж създава високопоставена българска интелигенция, която може с познания и престиж да защитава своята кауза пред света.  Той дава няколко министър-председатели на България – К. Стоилов, Т. Иванчев, Ив. Е. Гешев, много министри – М. Маджаров, Ал. Люцканов, Ив. Славейков, Ив. Пеев, окръжни администратори като П. Горбанов и Д. Икономов, дейци на Източна Румелия като Г. Янкулов и П. Матеев, висши чиновници – П. Тъпчилещов, Св. Тъпчилещов и Ст. Добрович, дипломати – П. Димитров, К. Х. Калчов, Ст. Панаретов, Хр. Бакалов, Ив. Д. Гешов и други просветни дейци и финансисти, депутати и партийни водачи, учредители или председатели на културни институции, учени и юристи, инженери и лекари, всички заемащи в различно време важни длъжности в управленската структура на младата българска държава. По времето на петгодишното си обучение в колежа повечето от българските възпитаници се учат да съчетават научно-просветната и политическата дейност в своята кариера. Наред с изследване на отделни етнографски и исторически проблеми от миналото на своя народ те култивират в себе си чувство за научна аргументация при защита на  националните права на българите. Още като ученици те пишат не само тези по литература, право, етнология и история, но и търсят контурите на политическото бъдеще на българската държава. По време на Освободителната война възпитаниците на колежа П. Димитров и Д. П. Минков дават първите български преводи на памфлетите на Гладстон и репортажите на Макгахан по българския въпрос. Други изпращат статии до европейските ежедневници за положението в България по време на Априлското въстание. През средата на 1878 г. Ив. Е. Гешев и Г. Янкулов предприемат продължително пътуване в европейските столици, за да изразят горчивото разочарование на българите от решенията на Берлинския конгрес. Тези дейци дават значителна част от своите знания в полза на „строителството” на българската държава. Така Робърт колеж има роля не само във формирането на българската интелигенция, но и в развитието на българската държава.

„Побългаряването” на Робърт колеж е свързано с името на Дж. Уошбърн, който е автор на настоящата книга. Кой е Уошбърн? Постъпил като преподавател по философия в колежа през1869 г., от 1872 до 1906 г. е негов директор, починал през 1915 г. при което му били оказани почести от българска страна като на Гладстон, Гарибалди, Макгахан и др. Заедно с Алберт Лонг през драматичното лято на !876 г. Дж. Уошбърн има мъжеството да застане на страната на българите въпреки опасностите на които излага себе си, близките си и дори управата на колежа.По време на така наречената Посланическа конференция в Цариград през декември 1876 г. Дж. Уошбърн е ценен консултант на Е. Скайлер при маркирането на етническите очертания на двете български автономни области. В хода на съединисткото движение и по време на самото Съединение през 1885 г. Уошбърн  изиграва значителна роля за дипломатическата подготовка и защита на съединисткото дело. Той е едновременно консултант на английския посланик в Цариград У. Уайт и посредник между българското правителство и Портата, като осведомява по частен път К. Стоилов за съотношенията в дипломатическата борба по българския въпрос и истинските намерения на османското правителство за съдбата на бившата Източна Румелия.

Уошбърн обаче не е лишен от обичайните за подобни дейци антируски пристрастия. Той е приятел на България само при определени обстоятелства и по известни причини. Той е особено доволен от неестествения и продължителен разрив в руско-българските отношения след есента на 1886 година. И когато неговият приятел и бивш възпитаник д-р К. Стоилов през 1894 г. се заема да възстанови руско-българските отношения на базата на равноправен съюз, Уошбърн не крие антипатията си към този външно-политически акт, въпреки че той стабилизира положението на страната в балканския свят.

Тази съпоставка в благоразположенията на Уошбърн може да бъде посочена като миниатюрен индикатор за позитивните страни от неговите връзки с българите, осъществили се в периода, описан така увлекателно в тази книга. В нея читателят може сам да направи своята разграничителна линия между морал и интереси, между просветна дейност и политическа пропаганда в американското мисионерско проникване в България в края на XIX век.

Андрей Пантев
„Петдесет години в Цариград“
Издателство на Отечествения фронт 1980

Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.10.2013

 

.

 Джордж Уошбърн

ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ В КОНСТАНТИНОПОЛ
И СПОМЕНИ ОТ РОБЪРТ КОЛЕЖ 

Политическата криза в Турция (1875–1876)

Когато Колежът отвори врати през септември 1875 г., политическата ситуация в Константинопол бе сложна и тревожна. Заговорът в Турция, подкрепян от Англия, бе насочен срещу султан Абдул Азиз, защитаван от Русия. В Херцеговина бе избухнало мащабно въстание срещу турците, а в България също имаше бунт, макар и не толкова значим. Великият везир Махмуд Недим паша, който живееше точно до Колежа, бе машата на Русия. Имаше доказателства, че именно той бе организирал изпращането на руски войски в Константинопол в защита на султана. Тревожността и напрежението в града се усилваха от неговите съобщения до посолствата, в които твърдеше, че е разкрил заговор за изтребването на християните и чужденците, както и от решението му да се прекрати изплащането на лихвата по държавния дълг и присвояването на всички ипотекирани имоти. Г-н Робърт бе толкова разтревожен от новините, че предложи да ни изпрати пушки, с които да отбраняваме Колежа, но ние му отказахме. Малко по-късно Сърбия и Черна гора заплашиха с война и подкрепиха бунтовниците в Босна и Херцеговина, а европейските държави се приготвиха за намеса. Това доведе до “нотата Андраши”, която настояваше за реформи в бунтовните провинции. Султанът се опита да изпревари събитията чрез издаването на iradé, налагащо реформи от общ характер в империята. Великите сили приеха този документ като безполезен лист хартия. Нито нотата, нито султанското iradé не допринесоха за каквото и да било друго, освен покачването на недоволството и напрежението. Така завърши 1875 г. […]

Зимата премина спокойно за Колежа, макар и всеки да усещаше приближаването на бурята, която ще доведе до промени – добри или лоши. Великите сили бяха ангажирани в непрекъснат процес на размяна на ноти, който до нищо не доведе.

На 2 май 1876 г. в планинските градове недалеч от Филипополис в България избухна въстание. Оказа се, че е било планирано отпреди няколко месеца, а турското правителство е било подробно осведомено за плана на въстанието и участниците в него. Турският управител във Филипополис бе настоявал пред Константинопол да му позволят да сложи край на бунта като бе обещал да запази пълна тайна за това, ако му изпратят войска. Турците обаче очакваха избухването на война със Сърбия и желаеха преди началото на войната да намерят претекст за тероризирането на тази част от България, през която минаваше пътят за Сърбия. Ето защо те тайно насърчаваха българското революционно движение, което бе твърде слабо, за да представлява реална опасност за тях. Бяха изтеглили войските си, но цялото турско население бе въоръжено за разлика от невъоръжените християни, като бяха взети всички мерки християнското население да бъде оставено на милостта на нередовната турска войска (башибозуците) след прекъсването на всички възможни връзки за комуникация между България и света. Резултатите са добре известни, за да бъдат излагани и тук. При последвалите зверства и терор не по-малко от 50 или 60 000 мъже, жени и деца бяха хладнокръвно заклани, продадени като роби или осъдени на смърт. В тази ситуация за ужасените и отчаяни българи нямаше нищо по-естествено от това да се сетят за нас, тъй като ние нямахме заложени политически интереси и затова ни приемаха като приятели, от които може да се очаква помощ. Намериха начин да ни съобщават подробно какво се случва всяка седмица. В началото само ние разполагахме с тези данни и това, което направихме с тях, не е тайна. Не е тайна, че на първо място решихме да ги предоставим на сър Хенри Елиът, британския посланик, който ни бе близък личен приятел и който представляваше правителството, което по това време бе главният поддръжник на Турция в Европа. Предоставихме му данните с надеждата, че той ще успее да убеди турците, че правят голяма грешка. Изложихме фактите и пред влиятелни наши приятели в Англия, както и пред близкия нам г-н Пиърс, кореспондент на Дейли Нюз, и пред г-н Галенга, кореспондент на Лондон Таймс. Можехме ли да направим по-малко от това или да проявим по-голямо достойнство? Както се оказа по-късно, сър Хенри Елиът по това време бил въвлечен в заговор, който според него е щял да промени коренно ситуацията в Турция.

В деня след избухването на българското въстание, за което светът не знаеше нищичко, цяла Европа бе потресена от убийството на консулите на Франция и Германия в Солун от фанатизирана тълпа мюсюлмани. Това нажежи страстите в Константинопол, които и без друго бяха стигнали точката на кипене, и когато седмица по-късно тълпа от хиляди възпитаници на ислямските религиозни училища се втурна по улиците на Истанбул, за да стигне до двореца и да постави искане за смяна на великия везир и на шейха, целият град разбра, че съдбата му зависи от милостта на бунтовниците. Султанът отстъпи пред исканията на тълпата и един друг наш съсед бе произведен във велик везир на мястото на Махмуд Недим. Малко повече от две седмици по-късно (на 30 май) градът бе събуден от топовни гърмежи, които възвестиха възкачването на новия султан Мурад след детронирането на Абдул Азиз през изминалата нощ. Това бе резултатът от заговора, който споменах по-горе. Истинският водач на заговора бе военният министър Хюсеин Авни паша, подкрепен от новия велик везир Мохамед Рушди паша и от новия шейх, издал fetva (решение), за да узакони този акт. Министърът на флота Кайсарли Ахмед паша, под чието командване бяха броненосците, се присъедини към заговорниците. Предполагаемият водач бе Мидхат паша, чрез когото сър Хенри Елиът бе привлечен в заговора, за да подсигури подкрепата на Англия. Английският средиземноморски флот стигна близо до Дарданелите един ден преди преврата, за да има готовност при нужда да влезе в Константинопол. Новият султан Мурад, който живееше в двореца заедно с чичо си, не бе предупреден за това, така че когато го обградили въоръжените мъже, решил, че го чака сигурна смърт. Никога не успя напълно да се съвземе от този шок, за да поеме контрола над управлението. Следващата седмица бе белязана от бурни страсти в града – първоначално цареше радост и задоволство, но след няколко дни се стигна до решителен отпор сред турците в подкрепа на бившия султан. Към края на седмицата внезапно бе оповестено, че Абдул Азиз се е самоубил. Тогава никой не повярва на новината, а и моето убеждение след запознаване с всички доказателства е, че султанът е бил убит по заповед на новата власт, за да се предотврати опасността от контрареволюция, въпреки телеграфната заръка на кралица Виктория до сър Хенри Елиът да се пази живота на султана.

Това не сложи край на трагедията. Няколко дни по-късно в дома на Мидхат паша се събра съветът на министрите. Един черкезки офицер, чиято сестра била любимка на султан Абдул Азиз, успя да влезе в дома на Мидхат паша и да застреля Хюсеин Авни паша и министъра на външните работи, както и да рани почти смъртоносно министъра на флота и да убие няколко други присъстващи преди да го задържат. Тъй като домът бил оставен без охрана, а самият Мидхат паша не пострада, много хора предположиха, че Мидхат паша е знаел за предстоящото покушение, превърнало го в пълноправен господар на държавата. Офицерът бе обесен без съд и присъда. Този пореден шок уплаши султана още повече и го направи неспособен на каквато и да било работа. В края на август 1876 г. той също бе детрониран и заменен от брат си на престола. При тази промяна сър Хенри Елиът отново се оказа в челните редици. Абдул Хамид стана султан, а брат му премина на строг тъмничен режим до края на дните си 30 години по-късно. Междувременно през юли Сърбия и Черна гора бяха обявили война на Турция, а новината за българските кланета бе възбудила немалко възмущение в християнския свят и особено в Англия, където общото мнение бе, че английското правителство носи отговорност за съществуващите условия в Турция – нещо, което, както видяхме, се оказа вярно.

Докато се случваха всички тези събития през пролетта и лятото, в Константинопол се усещаше една обща несигурност, а неприятните случки зачестиха. Не знаехме какво да очакваме, тъй като градът се напълни с полудиви представители на нередовната войска, над които не се упражняваше почти никакъв контрол. Непрекъснато наблюдавахме какво става, докато един ден се вдигна тревога поради наближаването на въоръжен отряд, носещ се от близкия хълм надолу към Колежа. За щастие всички ученици бяха в сградата и след като им наредихме никой да не се показва на прозорците и всички врати да се държат затворени, д-р Лонг и аз излязохме невъоръжени, за да се изправим срещу бандата, която вече навлизаше на наша територия. Те се оказаха турци – повечето от тях доста млади, – които се бяха спуснали на няколко мили от арсенала на Златния рог, за да сложат край на българите. Този четвърт час, прекаран с тях, се оказа неимоверно изпитание, което не се забравя цял живот. Те обаче бяха очевидно изненадани, че не са намерили никой друг освен двама чужденци, които са ги посрещнали без видим страх и кротко са им обяснили, че са навлезли в чужда територия. Не знам какво щеше да се случи, ако бяха предвождани от изобретателен и безстрашен водач, тъй като те бяха пасмина без никого начело. Ето защо, когато се срещнаха с нас и с нашия авторитет лице в лице, храбростта им се изпари и за половин час спечелихме битката. В Америка се разказват какви ли не истории за хрумванията ни в защита на Колежа през текущата и следващата година. Говори се дори, че сме удържали нощно нападение като сме размахали костите на скелет, намазани с фосфор. В тези истории няма капка истина. […]

По време на константинополските събития ужасите в България продължаваха, а ние предавахме информацията за тях на сър Хенри Елиът и на приятелите ни в Англия. Турското правителство отрече истинността на тези твърдения пред сър Хенри, а и сред хаоса на случващото се на местна почва е съвсем вероятно управниците наистина да са знаели твърде малко за събитията в България – кланетата бяха замислени и започнати по време на управлението на Абдул Азиз. Бяхме изправени и пред една по-голяма трудност. Отричането от страна на Турция можеше да се очаква, но изненадата дойде, когато премиерът на Великобритания г-н Дизраели заяви в Парламента, че предоставената информация (част от която бе постъпила от нас) не е нищо друго, освен “кафеджийски брътвежи”, лишени от всякакво основание, ако се съди по получените от него официални сведения. Помолихме сър Хенри Елиът да изпрати един от собствените си секретари в България със задача да проучи въпроса и да му представи доклад. След известно отлагане един ден сър Хенри ме повика и каза, че най-сетне е получил заповед да стори това и че ще изпрати г-н Беъринг да говори с мен преди началото на мисията му. Предварително разбрах от самия сър Хенри, че той изпраща най-младия си секретар, който е без почти никакви познания за България или говорените там езици и без преводач на български. Секретарят щеше да получи информация единствено от турските власти по време на престоя си от два-три дни в страната. Протестите ми се оказаха напразни, въпреки че г-н Беъринг бе съгласен с моите аргументи. Това показа ясно, че няма да има никакво истинско проучване на въпроса, а г-н Дизраели иска да получи официален доклад, който да потвърди собствените му изявления, че в България не се случва нищо страшно.

Нямахме друг изход, освен да защитим честта си и достоверността на представяната от нас информация по възможно най-добрия начин. Веднага посетихме г-н Мейнард, обяснихме му каква е работата и го помолихме да изпрати г-н Шуйлер, пристигнал току-що в Константинопол в качеството на секретар на Легацията и генерален консул, да извърши независимо и безпристрастно проучване на ситуацията в България, придружаван от истински преводачи на турски, български и гръцки език. Г-н Мейнард отговори, че няма правомощията да стори това, но че ще намери начин да изпрати г-н Шуйлер в България, стига аз да успея да го убедя да замине. Не ми бе никак трудно да убедя г-н Шуйлер, така че той напусна Константинопол заедно с преводачите си един ден след г-н Беъринг, като при Адрианопол дори го изпревари. Г-н Беъринг бе почтен човек и затова не ми се вярва да е съжалявал, че е бил матиран в самото начало на играта. Той веднага разбра, че целият свят ще приеме доклада на г-н Шуйлер и ще му повярва. Не знам какъв доклад е стигнал до самия г-н Дизраели. Той не го публикува, но първите резултати от предварителния доклад на г-н Шуйлер, изготвен за 10 дни, промениха коренно отношението на г-н Гладстон и го превърнаха във водач на голямата агитационна кампания, която в крайна сметка прекатури правителството на Дизраели, а преди това доведе до конференцията в Константинопол.

Г-н Беъринг посети заедно с г-н Шуйлер Батак и видя със собствените си очи непогребаните тела на 5000 мъже, жени и деца, заклани в този град, който иначе е отдалечен от седалището на бунта. Нашият възпитаник г-н Петър Димитров пътуваше с г-н Шуйлер като негов преводач на български език. Нима можехме да направим нещо друго при тези обстоятелства? Това по никакъв начин не развали приятелските ни отношения със сър Хенри Елиът, който никога не ни обвини в преследване на политически цели. По време на лятната ваканция с г-жа Уошбърн заминахме за Енгадин, за да възстановя здравето си, а професор Панаретов, който ни придружаваше, се възползва от възможността да посети Англия и да види тамошните си приятели. Той успя да заеме място в ложата на председателя на Палатата на общините и да изслуша последната реч на г-н Дизраели преди издигането му като член в Палатата на лордовете. Речта бе посветена на българските кланета.

Не мисля, че по време на тези размирни времена турските власти се интересуваха от Колежа, макар че великият везир Мохамед Рушди ни бе съсед, а Мидхат паша често посещаваше дома му. Д-р Лонг познаваше последния много добре от времето, прекарано в България, а и самият Мидхат паша бе българин по произход и рождение, но иначе помак или помохамеданчен българин. Сър Хенри Елиът му вярваше безрезервно. Трябва да се отбележи, че той наистина се бе проявил като добър местен управител и в България, и в Багдад. Веднъж прекарах с него два дни на един австрийски параход и почти през цялото време говорихме за Турция. Мидхат паша бе забележителен събеседник, а в ума му цареше изобилие от идеи за реформи. Трябва да призная, че бях очарован, въпреки че д-р Лонг не вярваше, че Мидхат паша е в състояние да реформира империята. Истината е, че той се провали, а по време на най-голямата си власт не можа да накара нито една партия да го подкрепи. Не успя да спечели и доверието на султана, когото лично бе издигнал на трона. Накрая го изпратиха на заточение в Арабия и го убиха.

Да се върнем към по-специфичната история на Колежа. Г-н Робърт остана в Европа до края на октомври 1875 г. Много скоро след завръщането си в Америка започна да изпраща писма, които показваха, че изпитва сериозни затруднения поради финансовите условия в Америка и политическата ситуация в Константинопол. Тези писма бяха пълни със заръки за икономии и с предупреждения да не се месим в политически работи. Съветите му бяха добри и ние се стараехме да се придържаме към тях. Някои от действията ни през пролетта го бяха обезпокоили и сега той се колебаеше дали да приеме мнението на д-р Хамлин по турските въпроси или нашата трактовка. Ние му разказахме всичко, след което той благодари Богу, че сме успели да направим нещо за българите – нещо, за което основателите на Колежа дори не са си мечтали. През пролетта на 1876 г. ни посети преподобният д-р Дейвид Б. Коу, един от настоятелите, който бе работил като секретар на настоятелството от самото начало и който се превърна в главната опора на Колежа след смъртта на д-р Робърт – човек с възхитителен дух и мъдър практицизъм. Една от забавните случки през годината бе пристигането на пратка от риба трескб от Ню Йорк. Г-н Робърт се бе поинтересувал от това-онова докато бе споделял храната на учениците ни и очевидно бе стигнал до заключението, че рибените кюфтета на янките биха могли да се превърнат в приемлива добавка към менюто. Г-жа Уошбърн даде указания на арменската ни готвачка и така стигнахме до приготвянето на истинските кюфтета. В столовата аз произнесох реч в чест на г-н Робърт и поднесеното ястие, но – уви! – оказа се, че за да се оцени този наш национален деликатес, трябва да се привикне към него отрано. Ето защо по-голямата част от рибата накрая отиде при американските семейства в града.

Един от най-радостно приетите резултати от политическите размирици бе пристигането на американските военни кораби, изпратени от правителството ни за защита на Легацията. По различно време бяхме посетени от “Вандалия”, “Куинебог”, “Гетисбърг”, “Уайоминг”, “Диспач” и “Марион”. Понякога пристигаха по два-три кораба наведнъж. Присъствието на корабите вдъхваше сигурност, че ни закрилят, а и гледката на американското знаме, развято над Босфора, ни радваше. Гордеехме се не толкова с корабите, колкото с офицерите. Често се виждахме с тях. Подобно на великите ни генерали, посетили Константинопол, и за разлика от някои представители на цивилното население, офицерите ни обръщаха внимание поради факта, че сме американци. Оттогава насам имам пълно доверие във военния флот. Много от представителите му ни смятаха достойни за специална закрила. […]

Руско-турската война (1876–1877)

Когато се завърнах от Швейцария през септември 1876 г., заварих нов султан на трона. Мурад бе свален от престола и на негово място бе издигнат брат му Абдул Хамид – най-вече благодарение на влиянието на Мидхат паша и сър Хенри Елиът. Беше доста неизвестна фигура дори и за турците, но се предполагаше, че е тих, ненатрапчив човек със скромни познания в политиката, който може да бъде използван като оръдие от конспираторите, детронирали чичо му и брат му. Съвсем скоро всички разбраха каква е истината.

Колежът отвори врати с 83-ма ученици на пълен пансион, 27 от които бяха българи, а други 27 посещаваха само дневните занятия, или общо имахме 110 ученика. По-късно пристигнаха още 10 българи, но някои ученици напуснаха, така че в края на годината броят им се запази на 110, вместо 140-те от предходната година. Положението бе много по-добро от очакваното. Не бяхме стигнали далеч в съкращенията сред учителския състав. Професор Панаретов се върна заедно с нас и макар че посещението му в Лондон бе привлякло вниманието и бе обезпокоило г-н Робърт, в Колежа никой не ни упрекна за нищо. Турците бяха прекалено погълнати от собствените си проблеми, за да обърнат внимание на проф. Панаретов. Най-сериозните ни трудности всъщност бяха финансовите. Турците бяха загуби репутацията си след като стигнаха до реален банкрут, така че не можеха да взимат заеми и бяха принудени да прибягнат до пускането в обръщение на необменяеми книжни банкноти (каймета). Финансовото състояние на страната намали броя на учениците ни дори в по-голяма степен, отколкото политическата неразбория, тъй като по принцип Робърт колеж се смяташе за най-безопасното място в Константинопол. От време на време турците ни залагаха капани и през тази, и през следващите години, за да проверят доколко сме лоялни към тях. Ние обаче никога не се хванахме на уловките, така че те не можеха да се оплачат от нас.

Турция се справи успешно с войната в Сърбия, въпреки факта, че руското правителство бе разрешило на голям брой руски офицери и войници да се бият на страната на сърбите. Единствено пряката намеса на Русия и заплахата от война можеше да спре турските армии. Накрая Великите сили се съгласиха да свикат в Константинопол европейска конференция с цел обсъждане на ситуацията и упражняване на натиск над турското правителство да приеме реформи, които биха задоволили народите в европейска Турция, така че да се избегне избухването на война, в която би могла да бъде въвлечена цяла Европа.

Поради множество причини тази конференция бе изключително интересна за Колежа. Успехът є би довел до дълготраен мир в Турция и спокойствие и благоденствие в европейските турски провинции. Така настъплението на Русия можеше да се спре, а на българите щеше да се даде един шанс да образоват нацията си. Ние се оказахме пряко ангажирани в конференцията поради факта, че водещата роля в планирането на събитието бе отредена на Англия, а английските представители смятаха, че ние сме по-добре запознати с хората и делата в България от когото и да било другиго в Константинопол. Английските делегати включваха лорд Солзбъри и сър Хенри Елиът, а двама от придружаващите лорд Солзбъри по-късно станаха посланици по тези места. Това бяха лорд Къри и сър Уилям Уайт. Присъства и адмирал Джон Хей. Делегатите се събраха в началото на декември 1876 г. и проведоха няколко неофициални срещи, за да разберат дали могат да стигнат до споразумение помежду си преди срещата с турските делегати. Очакваният антагонизъм между лорд Солзбъри и руския делегат генерал Игнатиев не се прояви. Двамата работиха заедно по време на цялата конференция и съставиха план, който – ако турците го бяха приели – щеше да донесе мир и благополучие на империята. За съжаление сър Хенри Елиът сподели с мен, че не е съгласен с възгледите на лорд Солзбъри, а отношението му може би несъзнателно повлия на турците да се противопоставят на предложението. Конференцията започна работа в пълен състав на 23 декември. Мидхат паша бе подготвил coup de théatre за случая. След официалното откриване се премина към обсъжданията, които бяха неочаквано прекъснати от топовни салюти. Турският председател на конференцията Савфет паша се изправи и заяви, че “салютите възвестяват приемането на конституцията – промяна във формата на управление, продължило 600 години – и слагат началото на една нова ера на благоденствие на османските народи”. Конференцията вече била излишна. Всички народи в Турция щели да получат много повече от това, което конференцията щяла да поиска за европейските провинции. Делегатите не приеха това становище, тъй като то не беше гаранция за провеждането на реформите. Заседанията продължиха, а делегатите започнаха да се отказват от исканията си едно подир друго, докато целият план накрая се превърна в съвсем незначителен, макар че турците не желаеха да приемат нито едно предложение. Конференцията беше разпусната, а всички Велики сили отзоваха посланиците си и прекъснаха отношенията със султана. Преди да заявят окончателно отхвърлянето на предложенията, турците разиграха фарс чрез свикването на група турски първенци и водачи на християнските общности, които да изразят вижданията си. Българският екзарх отказа да участва в начинанието под предлог, че е болен. Векилът на протестантската общност бе единственият присъстващ, който се осмели да говори за опасностите, свързани с отхвърляне на предложенията, и да препоръча предпазливост. Обикновените хора – независимо дали турци, християни или евреи – внимаваха да не изразят нещо друго, освен радост от новата Конституция.

Конституцията изобилстваше от блугозвучни думи и фрази, заимствани от подобни документи, но като цяло бе безполезна харта на свободи, непригодни към условията в страната. Само шест седмици след обявяването на Конституцията Мидхат паша бе призован в двореца посред нощ, където бе задържан, натоварен на параход и изгонен позорно от страната до пристанището Бриндизи в Италия под претекст, че това се върши съгласно с една от разпоредбите на собствената му Конституция. Въпреки всичко обещаният в Конституцията Парламент, състоящ се от Сенат, назначен от султана, и Камара на представителите, избрани на различен принцип от народите в различните провинции, наистина се събра 6 седмици след изгонването на Мидхат, като на откриването произнесе реч лично султанът. Това се случи на 19 март 1877 г. Приятелят ни Ахмет Вефик паша бе избран за председател на Долната камара. Имаше и доста депутати, чиито независимост и благоразумие предизвикаха всеобщо учудване, но този парламент бе, така или иначе, уникален. Аз присъствах на едно от заседанията. Случиха се най-различни работи, като по едно време един потомък на Пророка със зелен тюрбан прекъсна председателя и не му позволи да продължи, макар че на два пъти му отнемаха думата. Когато Ахмет Вефик паша изрева “Sous eshek“ (Млъкни бе, магаре!), провинилият се се строполи на стола си като прострелян. По принцип Парламентът се оказа прекалено независим, така че бе разпуснат на 28 юни 1877 г. Шест месеца по-късно бе съставен нов Парламент, който се оказа още по-неприемлив, и това ознаменува края. Неуспехът на конференцията бе разочарование за Колежа. Смятахме, че това е беда и за Турция. Също така смятахме, че за българите би било по-добре да получат независимостта си постепенно. И днес съм на същото мнение. Цялото ни влияние на конференцията бе упражнено именно с тази цел на ум. Всичко, което сторихме, бе в интерес на мира. Неуспехът на конференцията означаваше война. Изтъкнат член на Улема по онова време ми обясни, че проблемът е там, че правителството е разбунило фанатиците и вече е трудно да обясни на хората от низините необходимостта да се приемат исканията на неверниците от Европа.

Провалената конференция бе последвана от нелеки преговори между Великите сили. Русия обяви война едва на 29 април 1877 г. Английското правителство не бе склонно да позволи на Русия да действа от името на конференцията и да упражни принуда над турците, но историята за българските кланета бе възмутила общественото мнение в Англия и то бе до такава степен враждебно към Турция, че властите не се осмелиха да защитят империята открито. Австрия също трябваше да бъде купена на страната на Русия чрез обещанието за Босна и Херцеговина. И Англия, и Австрия заявиха изрично, че Русия не бива да окупира Константинопол.

Събитията от Руско-турската война не могат да се поберат в моята история. В началото турците имаха предимство и ако султанът не бе се опитал да ръководи армиите си от двореца, а бе възложил върховното командване на който и да било от няколкото си генерали, руснаците щяха да бъдат безславно победени – поне през първата година. Но Сюлейман паша заедно с най-силните турски армии трябваше да остане в Черна гора, изложен на ударите на планинците, докато войските, които трябваше да се обединят срещу руснаците в България, бяха водени от генерали, които не работеха в синхрон. По принцип руснаците не бяха подготвени за войната, а бяха влезли в нея под натиска на общественото мнение. Страстите в Константинопол през пролетта и лятото на същата година бяха разгорещени, а цялото мохамеданско население на империята се вдигна, за да защити вярата си от отколешния враг. Християните не знаеха от какво да се страхуват повече – от великата победа или от великото поражение на турците. Учениците ни също се вълнуваха, а и трябва да се има предвид, че половината от пансионерите бяха българи. Колежът обаче не пострада по никакъв начин, а ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да ангажираме вниманието на учениците с уроците им.

По едно време се разнесе слухът за голяма победа на Русия и неграмотните турци в града се уплашиха. Един ден съпругата на имама от съседен на Колежа квартал дойде при мен разтревожена и ми каза, че руснаците настъпват и със сигурност ще ги убият. Тя ме бе посетила от името на жените от Хисар, за да разбере дали сме готови да ги приемем в Колежа и да ги защитим от руснаците. Казах є, че ще го направим и че американското знаме наистина ще ги запази. Тя си отиде успокоена. Имахме голям късмет, че по време на военните страсти бяхме заобиколени от дружелюбно настроени съседи. Веднъж те дори си направиха труда да ни предупредят, че за няколко дни българските ученици не бива да напускат Колежа, за да не се изложат на опасност.

Бяхме много задължени на офицерите от кораба “Вандалия” за загрижеността им за Колежа по това време. Техните чести посещения ни помагаха по множество начини. Една вечер лейтенант Даненхуаер доведе двадесетина моряци, които изнесоха пред студентите естраден спектакъл, маскирани като негри, а накрая направиха жива картина на Богинята на свободата, вдигната на ръце от сухопътните войски и флота. Представлението имаше огромен успех, а моряците прекараха нощта при нас в Колежа. Друг път дойдоха на бейзболен мач. Подобни неща бяха голяма разтуха за учениците ни, иначе подложени на постоянно напрежение.

Руснаците в Сан Стефано (1877–1878)

[…] Някъде в началото на 1878 г. изгледите за военен успех и в Европа, и в Азия се промениха в полза на руснаците. Състоянието на руската армия се подобряваше непрекъснато, а в България към нея се бяха присъединили румънците. В същото време турската армия отслабваше заради лошото ръководство в Константинопол. Тук не можем да си позволим подробно проследяване на военните действия. Ще кажем само какво се случваше в Константинопол. След падането на Плевен, тежкия зимен преход в Балкана и разгрома на турската армия при Шейново руснаците започнаха да настъпват към Константинопол, като помитаха всичко по пътя си. Турското население в страната избяга от страх, защото бе убедено, че руснаците и българите ще му отмъстят за българските кланета със същите зверства спрямо турците. Само перото на Де Куинси може да опише ужасите при напускането на страната през зимата. Доколкото зная, загиналите на път и по улиците на Константинопол наброяваха стотици хиляди, но никой никога няма да установи точния им брой. Генерал Скобелев, който командваше авангарда на руснаците, ми разказа нещо, което може да осветли донякъде истината за това бягство. Между Филипополис и Адрианопол той неочаквано чул припукването на пушки и изтичал напред. Стигнал до мястото на вливането на две реки, между които били струпани огромен брой каруци и хиляди турски мъже, жени и деца. Генералът наредил на войските си да отстъпят, а самият той продължил напред на кон, за да увери бежанците, че няма от какво да се страхуват. Той обаче не успял да стигне до тях, тъй като те не преставали да стрелят, и затова изчакал те сами да преминат нататък. Когато се върнал, за да поведе полка от казаци, видял захвърлено на пътя бебе. Заповядал на един войник да го прибере, но преди да стигне с полка си до съседния град, нямало войник без бебе на ръце – оказало се, че обезумелите от страх родители захвърляли децата си, за да бягат по-бързо. След като пристигнал в града, генерал Скобелев осигурил достатъчно каруци, за да закара децата до турско село в планината, където се надявал да намери кой да ги гледа. Каква е по-нататъшната съдба на тези бебета, така и не разбрал. Други източници твърдяха, че 2000 деца били хвърлени от родителите си в реките, а телцата им задръстили потоците. Говореше се, че цялата железопътна линия до Адрианопол е осеяна с трупове на изпаднали от вагоните, които били толкова измръзнали, че не можели да се държат за перилата. Други загинаха от глад и студ из цялата гола област от отсамната страна на Адрианопол. Около 300 000 (заедно с пуснатите войници) стигнаха до Константинопол в такова окаяно състояние, че вместо да плячкосат незащитения град, те налягаха и измряха по улиците и джамиите. Донесоха със себе си тиф и шарка, които плъзнаха из града. Не се намериха достатъчно храна и места за подслон за тях. Това бе най-ужасяващото събитие в Константинопол от превземането му от турците насетне.

Именно в разгара на тази криза новият Парламент, избран по стария начин, заседаваше. Парламентът изуми всички, като изведнъж се активизира и гласува бламирането на министрите. Министрите подадоха оставки, а султанът без видима причина премахна поста на великия везир, назначи близкия ни приятел Ахмед Вефик паша за премиер и му възложи съставянето на хомогенен кабинет. Три месеца по-късно Ахмед Вефик паша бе позорно уволнен. Той ми разказа много неща за управлението си. Било му почти невъзможно да работи със султана, който като че ли дни от време на време губел разсъдъка си за по два-три. Султанът не се доверявал на никого и не позволявал на министрите никаква инициатива. Ахмед Вефик паша обаче с помощта на сър Хенри Леърд успял да постигне нещо, което имало огромно значение. Когато руснаците наближили Константинопол, султанът решил да се оттегли в старата турска столица Бурса и дал съответните разпореждания за това. Ако наистина се беше оттеглил, сигурно никога нямаше да се върне в Константинопол. Успели да го разубедят да се откаже от замисленото. Говори се, че сър Хенри буквално паднал на колене пред султана, но не зная дали това е вярно. Със сигурност е коленичил в преносен смисъл. Така или иначе, Парламентът бе разпуснат, много от депутатите избягаха от страната, други влязоха в затвора и с Конституцията беше свършено. Без да бъде официално отменена, тя загина от естествена смърт. Беше се родила по решение на абсолютната власт с цел да обяви “мат” на европейските сили, а не по желание на народа или поради нуждите на страната. Тази Конституция по никакъв начин не ограничи самодържавието на султана. Султанът бе започнал войната по свое желание и стигна до мира по собствено усмотрение.

С пристигането на руската армия дойде и английският флот, който бе минал през Дарданелите въпреки формалната забрана, фигурираща в спогодбите, с надеждата да възпрепятства окупирането на Константинопол от руснаците. Ставаше дума не за война, а за опасност от война. Ако се съди по турците, руснаците можеха да завладеят града без да гръмне и пушка. Генерал Грант, който пристигна малко по-късно, по това време беше в Петербург. Разказа ми следната история за един от висшите сановници там: “Когато князът пристигнал в Сан Стефано, изпратил много телеграми на царя, между които била и следната : “Вече виждаме кубетата на “Св. София”. Между нас и града няма войска. Трябва ли да влезем в града и да го превземем?”. Всички останали телеграми получили мигновени отговори освен тази, тъй като се предполагало, че князът сам ще поеме отговорността и ще превземе града. За голямо разочарование на царя обаче той не го сторил.” Генерал Грант добави, че според него това е най-голямата грешка на руснаците.

На 3 март 1878 г. в Сан Стефано бе подписан мирен договор между Русия и Турция. Договорът щеше да има окончателен характер, ако не беше несъгласието на Англия и Австрия с него. Очакваше се намесата им да доведе до война, така че в течение на няколко месеца бяхме посещавани често от английски и руски офицери. Първоначално това ни озадачи, но скоро разбрахме, че става въпрос за това, дали руските батареи на територията на Робърт колеж биха могли да попречат на британския флот да влезе откъм Босфора и да стигне до Черно море, за да прекъсне връзките за комуникация на руските армии. Д-р Лонг разполагаше с информация, че към нас наближава многобройна сила с тежки оръдия. Новината силно го безпокоеше. За щастие избегнахме тази опасност. Повод за недоволство от руснаците ни даваха единствено познанията им за Робърт колеж, получени въз основа на чутото в България. Всички части, които се завръщаха в Русия, се събираха в Константинопол и бяха изпращани у дома по море. Всяка подобна група минаваше край Колежа и когато се случеше на борда да има музиканти, изпълняваха някоя американска мелодия и ни поздравяваха с трикратно “Ура!” Наложи се да обясним на ген. Скобелев, че сме благодарни за проявявания към нас интерес, но тези демонстрации няма да се отразят добре на отношенията ни с турците и затова бихме искали те да бъдат спрени. Улиците на Константинопол бяха пълни с руски офицери и войници по време на престоя им в Сан Стефано, но никога не чухме между тях и турците да е имало конфликти.

Договорът от Сан Стефано, разбира се, беше горчив залък за Турция, но щеше да бъде по-добре и за Англия, и за всички народи от европейска Турция, и особено за азиатските арменци той да се запази. Самият султан нямаше причини да благодари на Англия или Австрия за намесата им. Тайното споразумение, чрез което Англия получи Кипър, не беше нищо повече от театрален трик на лорд Бикънсфийлд. Споразумението привлече вниманието на Колежа единствено с молбата на британското правителство да им отпуснем възпитаници за нуждите на управлението там. Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., бе едно от най-важните събития в европейската история от ХІХ в., но не отговаряше на интересите на нито един поданик на Турската империя. Макар че лорд Биконсфийлд го определи като успех в “консолидирането” на империята, договорът бе един евфемизъм за смаляването є. Всяка от Великите сили се стараеше да прокара единствено собствените си интереси и амбиции, а засегнатите от договора народи изпитаха на собствен гръб войните, метежите и кланетата, които продължават до ден-днешен. Тук не му е мястото да обсъждаме договора, но е достатъчно да споменем примера с българите, тъй като по това време Колежът се вълнуваше най-много от тяхната съдба. Договорът от Сан Стефано бе начертал границите на България съгласно споразумението на Великите сили от конференцията в Константинопол. Берлинският договор раздели българите на пет части, като даде една част на Сърбия, една на Румъния, една на автономната провинция, наречена Източна Румелия, една на Турция и една на новосъздаденото Княжество България под сюзеренната власт на султана. Англия настояваше най-много за това, както и за правото на Турция да разполага войски и да се укрепи на Балканите – целта бе българите да нямат възможност да изградят жизнеспособна държава, която да поддържа приятелски отношения с Русия. Англичаните с познания за България и нашите приятели сред тях от самото начало бяха наясно с погрешността и непочтеността на тази стъпка. Вече и цяла Англия е наясно с това. До този момент резултатите от решението се изразяват във въстанието от 1885 г., довело до Съединението на България с Източна Румелия, във войната със Сърбия, бунта в Македония и провинция Адрианопол, както и кланетата и неописуемите ужаси през последните 39 години в Македония, да не говорим за страданията на България поради интригите на Великите сили след подписването на Берлинския договор. Ужасяващите кръвопролития и преследвания, на които арменците са подложени от 1886 г., са още един резултат от този договор. […]

Голямата криза в България (1884–1886)

[…] Беше ми казано недвусмислено, че рано или късно ще бъде направен опит за обединение на Източна Румелия с България, но това не намали удивлението ми, както и това на останалия свят, когато на 18 септември (или по-малко от две седмици след завръщането ни в Константинопол) във Филипополис избухна въстание. Междувременно бях дал на г-н Пиърс, изтъкнатия кореспондент на Лондон Дейли Нюз, дълго интервю за ситуацията там. Материалът му, включващ интервюто, излезе в Лондон в деня, когато телеграфът възвести избухването на въстанието. Тъй като това бе единствената новина по темата, интервюто бе разпространено из цяла Европа, което създаде общото впечатление, че имам някаква връзка с въстанието. Това бе абсолютно погрешно. Познавам само един възпитаник на Робърт колеж, който бе сред водачите му, но поради абсолютната необходимост тази подробност да се пази в тайна от префекта, при когото бях отседнал, този ученик не ми разказа нищо за начинанието. Бях осведомен единствено за размириците и за интересите на Русия от подобно развитие, което би позволило детронирането на княз Александър – главна цел на руската политика по онова време. Самият княз Александър знаеше за заговора и се опита да го предотврати преди привеждането му в действие.

По същото време руският консул във Филипополис посещаваше сбирките на заговорниците и ги насърчаваше, воден от мисълта, че княз Александър – по това време във Варна – няма нищо да спечели. Това бе една безкръвна революция, при която сложното, но изкуствено управление на Източна Румелия се разпадна и изчезна от сцената без бой, а народът започна да скандира името на княз Александър. Князът пристигна с пълното съзнание, че по този начин рискува трона си, а може би и живота си. В историята на Европа няма нищо по-патетично, а в историята на Русия – нищо по-диаболично от събитията, последвали въстанието във Филипополис. Князът бе пожертван от Европа заради личната омраза на руския цар, а България се превърна в обединена държава въпреки усилията на Русия. Турците почти не се интересуваха от тази работа. Искаха само техните хора в Източна Румелия да не пострадат и да не се влиза в Македония, но Русия настоя за незабавно нахлуване на турската армия в страната и успя да привлече повечето от Великите сили на своя страна. За щастие по това време Англия се представляваше тук от стария ми приятел сър Уилям Уайт, който не се боеше да се противопостави в името на справедливата кауза и който разполагаше с пълното доверие на лорд Солзбъри. Той спаси положението със собствени сили, като просто наложи волята си и турците не предприеха нищо по въпроса. Руснаците се опитаха да премахнат влиянието на княз Александър, чрез внезапно отзоваване на всичките руски офицери от българската армия, която до този момент бяха държали под контрол. Министърът на войната и всички офицери с чин по-горен от капитан бяха руснаци. След като не успяха да накарат Турция да влезе във война, руснаците насърчиха Сърбия да нападне България. Резултатът от усилията им бе пълният разгром на сърбите, превръщането на княз Александър в герой пред целия свят и нарастването на европейските симпатии към българите.

Никой не знаеше обаче какви задкулисни битки се водеха ежедневно през цялото това време. В Константинопол се водеше битка между сър Уилям Уайт и представителите на всички останали Велики сили, предвождани от руския посланик г-н Нелидов, чиято цел бе да възстанови в Източна Румелия status quo ante и по този начин да предотврати обединението. Конфликтът най-накрая бе разрешен чрез компромис, като княз Александър бе назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия, която трябваше да се ръководи от отделна администрация по правилата на предишния режим. В Източна Румелия се водеше битка между княз Александър, подкрепян от приятелите му, предвождани от префекта на Филипополис г-н Димитров, и руските агенти и техните съмишленици, включващи и консулите, с изключение на английския консул. Княз Александър отново спечели битката, тъй като старото управление не бе възстановено и обединението бе закрепено. За този резултат трябва да се отдаде дължимото и на султана, тъй като привидно той следваше желанията на Русия да се спазва стриктно Берлинския договор, но отказа да се превърне в руска маша и да попречи със сила на обединението. За съжаление трудностите нараснаха допълнително с действията на Гърция, която заплаши с война, ако Източна Румелия се обедини с България. Това обаче не отговаряше на плановете на Русия, която заедно с Великите сили запуши устата на гърците.

Изпитанията за княз Александър не свършиха с победата над сърбите и с назначаването му за генерал-губернатор на Източна Румелия. Русия бе решена да го унищожи и да не пести усилията си за разбунване на опозиционни настроения срещу него сред българите. Организира дори заговори за покушение. По принцип българите обичаха княза си, но някои политически лидери и военни офицери, сред които за съжаление имаше възпитаници и на Робърт колеж, се оставиха да бъдат превърнати в проводник на руските интереси. Някои от тях бяха водени от убеждението, че България не може да си позволи да настрои срещу себе си Русия, а други се водеха от чисто егоистични интереси. Тъй като поддържах връзка с представителите на всички партии, направих каквото бе по силите ми, за да поддържам мира между тях и да укрепвам управлението на княз Александър. […]

Свалянето на княз Александър (1886–1888)

В края на двадесет и третата година от службата ми лекарите ме изпратиха на лечение в Карлсбад. Когато на връщане спрях във Виена, чух от британския посланик за отвличането на княз Александър и веднага заминах за Букурещ при сър Уилям Уайт, който се бе върнал на предишния си пост там след напускането на Константинопол. Княз Александър вече бе отпътувал за България, но брат му, който го придружавал, бе останал със сър Уилям. От тях научих подробностите и до ден-днешен кръвта ми кипва от възмущение, когато се сетя за тях. За българските офицери, изпълнили волята на руския цар, има извинение. Те са получили образованието си в Русия, когато са били млади и не са познавали толкова добре собствената си страна, че да са лоялни към суверена є. Просто се бяха включили в бунта без да осъзнават позорния характер на измяната си – особено като се има предвид, че са действали от името на руския цар. За самия цар обаче – братовчед на княз Александър и въплъщение на божествения произход на властта – не може да има никакво извинение. Със сигурност той е бил уведомен за заговора. Освен това е възнаградил и похвалил агентите си. Царят не се извини пред цивилизования свят и стигна дотам, че да направи мира в Европа зависим от съгласието на Великите сили княз Александър да бъде прогонен от България.

Става дума за военен заговор, подготвян внимателно и приведен в действие от офицерите, сражавали се под командването на княз Александър при Сливница. Те нахлули в двореца, арестували го посред нощ и го изпратили на бърза ръка с карета до Дунава, където го чакал параходът за Русия. По пътя отношението към княза било крайно непочтително. Александър бил предаден на руските офицери, които се държали с него по същия начин докато го превозвали до австрийския граничен град Лемберг. Тамошните жители не обичали Русия, така че князът бил посрещнат с ентусиазъм след петте дни, изстрадани в позор. Там научил, че цяла България се е вдигнала срещу предателите с настояване за незабавното му завръщане. Той се върнал, а пътуването му през Австрия, Румъния и най-вече България било истински триумф. В София обаче князът установил, че враждебността на руския цар е станала още по-голяма, а представителите на европейските държави, както и на Англия в това число, му дали да разбере, че европейският мир зависи от неговата абдикация. Князът останал в София само няколко дни – колкото да възстанови реда и да назначи регентство, което да поеме управлението. След това абдикирал и напуснал страната като едвам убедил населението да не попречи със сила на заминаването му.

Може да се каже, че в случая с княз Александър руският цар спечелил битката чрез такива долни средства, до които нито един европейски управник не би прибягнал при каквито и да било обстоятелства. Дори княз Милан не можел да си представи подобно варварство – той никога не е заплащал на агенти за убийството на княза. Но руският цар бе забравил за народа на България, който смело се противопоставяше и на него, и на всичките му интриги до последния му земен ден, народът на България, който постигна обединението между България и Източна Румелия и спечели доверието на цяла Европа. Днес княз Александър е български герой. Когато почина, останките му бяха пренесени в София и мавзолеят му се превърна в най-свещеното място на столицата. Бащата на царя, освободил България, е също на голяма почит, докато името на Александър ІІІ е малко или много забравено. Княз Александър бе пристигнал в България като младеж без опит, така че сигурно е направил много грешки, но той се идентифицира с хората под негово управление и пожертва всичко в тяхно име. Той живееше заради тях. Беше човек с висок морал и съвсем непретенциозен вкус. Икономисваше парите на народа си и се чувстваше добре в компанията и на най-нисшите си поданици. Разви се бързо като управник и постигна голям напредък в образоването на населението по въпросите на самоуправлението и реорганизирането на администрацията според нуждите на държавата. Основните му трудности произтичаха от непрекъснатите интриги на руския цар с цел да направят позицията му невъзможна. България трябва да почита паметта на този човек.

По това време изгря звездата и на Стамболов като един от регентите, назначени от княз Александър. Той започна мъчителната битка с Русия за независимостта на България, която продължи до деня на убийството му на софийска улица, след като се бе погрижил княз Фердинанд да заеме престола. Конфликтът започна веднага след напускането на страната от княз Александър, когато генерал Каулбарс пристигна като представител на руския цар, за да поеме контрола над управлението. Русия не промени поведението си до смъртта на Александър ІІІ, като прибягваше до средства, присъщи не на императорите, а на анархистите. В този конфликт турците имаха благоразумието да симпатизират на България, а не на Русия, в което бяха подкрепени от Великите сили и най-вече от Англия.

Свършеното за четиридесет години (1864–1903)

Не бих се осмелил да твърдя, че аз или колегите ми сме били доволни от свършената от нас работа в Робърт колеж, или че сме постигнали всичките си цели. От друга страна, нямам намерение да се оплаквам от липсата на средства или от други неща извън нашия контрол, забавяли напредъка ни, тъй като сред обстоятелствата извън нашия контрол имаше и такива, които издигнаха влиянието на Колежа в световен мащаб – нещо, за което основателите му едва ли са мечтали дори. Читателите на предходните глави от тази книга сигурно са разбрали и недостатъците, и преимуществата на условията, в които работехме.

В края на тези 40 години ние бяхме допринесли за образованието на над 2500 младежи от множество националности. Всеки от тях бе прекарал в Колежа средно по 3 години. 435 души бяха завършили с отличие след 4- до седемгодишно обучение в Колежа. От тях 144 бяха арменци, 195 – българи, 76 – гърци, 14 – англичани и американци, трима – германци, двама – евреи и 1 турчин.

В началните години след създаването на Колежа тези момчета постъпваха при нас съвсем неподготвени, що се отнася до училищното образование. Дори и сега подготовката им е най-различна, като рядко включва каквито и да било познания по английски език. Бяхме принудени да открием подготвителен клас дори и за по-напредналите, които иначе имаха готовност за колежанско обучение. Обикновено момчетата бяха привикнали на послушание и уважение към възрастните, което им помагаше да свикнат с училищната дисциплина. По принцип ми се струва, че нашите ученици бяха по-податливи на контрол и не толкова буйни, колкото американските им връстници. Сред тях не бе толкова разпространен и тормозът на големите над малките, който е такъв позор в американските училища, макар че и при нас сме имали някои случаи на подобни жестокости.

С всяка изминала година се убеждавам все повече, че момчетата по цял свят си приличат – различните среда и условия оказват външно влияние върху тях, но по душа те са еднакви. Често ме питат коя от националностите, представени в Колежа, е най-интелигентната и какво сравнение може да се направи с американските колежани. По отношение на различните националности бих казал, че на този въпрос не може да се отговори. Архивите ни от последните 40 години не показват преимуществото на никоя определена нация. Най-изявените ни ученици са били от различни националности. Що се отнася до сравнението със ситуацията в Америка, то бих казал, че повечето наши възпитаници постъпват при нас без несъзнателно придобитата от външния свят образованост на американските младежи, но не падат по-долу в старанието по време на обучението при нас.

Въпросът, какво е направил Робърт колеж за тези ученици може да намери най-убедителния си отговор в репутацията на Колежа по тези места. Ние се прославихме с добрите си ученици и именитите си възпитаници. Един-двама ни разочароваха, за съжаление, но повечето защитават честта на Колежа, където и да се намират. Някои са учени в европейските университети, а други водят активен публичен живот.

Теорията ни за колежанското обучение не е нова. В същността си тя е толкова древна, колкото постановките на Платон и Аристотел. Основната є цел е възможно най-пълноценното изграждане на характера. Колежът се стреми предимно да изгради дисциплинираност у обучаваните. Това се съчетава с обогатяването на ума на ученика с някои полезни знания, макар че те бързо се забравят, тъй като това, което ни влиза в употреба в реалния живот, не се научава от колежи, или поне не се преподава от учителите. Най-великите учени често се оказват най-непрактичните и безпомощни хора.

Колежът си поставя като основна цел развитието на физическите, интелектуалните и моралните качества на ученика. Приема се, че обучаваният има необходимите заложби за тях, тъй като те са дар от Бога. Работата на учителя е да извади заложбите наяве, да ги култивира, да ги хармонизира и да ги развие симетрично, така че нисшите страсти винаги да са подчинени на висшите, а волята да се насочва към благородните, а не към недостойните пориви. Всеизвестно е, че повечето ни действия се дължат на инстинкта или на навика. През младите ни години инстинктите могат да бъдат видоизменяни или контролирани. Тогава се оформят и навиците за цял живот. Когато казваме, че образованието има за цел да дисциплинира и да развие и оформи характера, имаме предвид затвърждаването на тези навици, които ще обуславят постъпките ни по-нататък. Тази дисциплина може да бъде насочена конкретно към физическите умения и тогава ученикът отдава най-голямо внимание на атлетическите занимания. Може да бъде и често е насочена най-вече към интелектуалните способности – формирането на навици за учене, изследователско търсене и аргументиране с оглед развитието на ума. Никое от тези качества не бива да се пренебрегва. Много ценни са навиците, които гарантират крепко здраве и силен ум, способен да вникне в житейските проблеми и да ги преодолява. Но когато говорим за характер, имаме предвид нещо повече и нещо по-важно. Имаме предвид емоциите и волята. Именно те направляват нашия живот, съставляват характера и определят съдбата на човека. Дисциплинирането на тези качества, тренирането на волята и формирането на навици, които да съжителстват в хармония с волята Божия – това са най-висшите и най-добри постижения на Колежа. Така разбираме нещата и така сме се старали да работим. Досега сме се справяли успешно, тъй като възпитаниците ни се открояват навсякъде като хора, отличаващи се коренно от типичните представители на Изтока. Ето в това се състои реалната работа на Колежа и по тези резултати трябва да я съдят. Без да си го поставя за цел, Колежът ни успя да упражни забележително влияние и в този регион, и по други земи.

Влиянието ни се усети (макар и не до степента, до която бих желал) и в намаляване на враждебността между различните етнически групи на Изтока. Ако не друго, то техните представители участваха равностойно в работата на Колежа и успяваха да развият известно уважение едни към други. Понякога се стигаше и до близки приятелства. Учениците разбираха, че общата цел прави съвместните усилия възможни, а преподавателите не правят разлика между тях. Имали сме забележителни случаи на ученици от една етническа група, които се жертват в името на приятелите си от друга.

Със сигурност отбелязахме голям успех в спечелването на доверието на мохамеданските ни съседи. Разсеяхме предразсъдъците им, заслужихме уважението и приятелството им и променихме представите им за християнския свят и за Америка.

Немците смятат, че нашият и други американски колежи в Турция упражняват силно влияние за насочване на търговията към Америка и Англия. Със сигурност в това твърдение има известна доза истина. Търговията на Турция с Америка се оживи значително през последните години, а разпространението на английския език носи ползи и на Англия, и на Америка, макар че никога не сме изтъквали това обстоятелство при търсенето на подкрепа.

Най-голямата слава на Колежа в Европа е свързана със значението му за изграждане на една свободна държава на Балканския полуостров. Преди 50 години българите бяха познати само на неколцина историци, а Америка и Западна Европа бяха забравили напълно за тяхното съществуване. Ние не сме откривателите на българите, но изиграхме важна роля в опознаването им от страна на Запада в момента, когато имаха най-голяма нужда от помощ. Българите бяха научили за нас отпреди това и учениците, които изпращаха в Колежа, бяха създали сред тях доверие в нашето доброжелателство и мъдрост. Най-важният ни принос към България е свързан с обучението на българските младежи, които да поведат народа си във време, когато малцина от сънародниците им знаят що е гражданско управление на свободната държава.

Това бе логичната цел на усилията ни, която по естествен път доведе до стремежа ни да помагаме на завършилите Колежа по всякакъв възможен начин, да им предлагаме съвети на новото им поприще и да защитаваме интересите им, когато можем да се облегнем на влиянието си в Европа. Съществената роля на Колежа в изграждането на тази нова държава се признава от целия свят и най-вече от самите българи, които никога не пропускат да отбележат колко са задължени на Колежа и да покажат личната си привързаност към нас.

Стремежът към прогрес и развитие е бил и ще продължи да бъде неотменна част от бъдещето, което означава повече средства и повече силни всеотдайни мъже, посветили живота си на своята работа. Несъмнено ще има и нови трудности и изпитания, но Робърт колеж винаги е бил воден от вярата. Такъв е и такъв ще продължи да бъде. Мотото върху печата на нашия Колеж гласи:

PER DEUM OMNIA

Превод от английски: Филипина Филипова
От сайта: reocities.com

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.04.2014

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save

Save

Save