Изток на запад

философия / религия – преводи на български

Ерих Фром (1900-1980)

Съдържание на страницата:

Ерих Фром „Да бъдеш човек“

Майстер Екхарт: „Да имаш или да бъдеш”
Майстер Екхарт „Проповедта за бедността“

Ерих Фром“Приносът на Маркс към познанието за човека“

Ерих Фром „Концепцията на Маркс за човека„

I. Маркс и фалшификацията на неговото мислене
II. Историческият материализъм на Маркс
III. Проблема за съзнанието, социална структура и насилие
IV.Природата на човека
V. Отчуждение
VI. Концепцията на Маркс за социализма

(Ерих Фром в мрежата:
Ерих Фром – Изкуството да обичаш
Ерих Фром – Психоанализа и религия
Ерих Фром – Да имаш или да бъдеш
Ерих Фром и други – Психоанализа и Дзен-будизъм)

Да бъдеш човек

Майстер Екхарт: „Да имаш или да бъдеш”

Екхарт има необикновената способност да открива неосъзнатия егоизъм зад поведението, който на съзнателно равнище се приема като самата негова противоположност. Той показва как зад добрите дела, молитвите, постенето, се крие голяма жажда за притежание: „Вие принизявате безкрайния Бог до дойна крава, която оценявате по млякото и сиренето., които дава, поради ползата, която носи. Те правят от Бога коза, която хранят с листа от думи. Или правят от Бога актьор и му дават своите стари опърпани дрехи.” Когато са щастливи, казва Екхарт в своята проповед, те възхваляват Господа и Му вярват, говорейки: Имам много зърно и вино тази година, напълно вярвам на Бога.” Съвършено правилно, отговарям аз, имаш Му пълно доверие – в зърното и виното.” И: „Tи се пазариш с твоя Бог, даваш и работиш тъй, че Той ти връща стократно твоя дар, това даване, по-скoро би могло да се нарече просия” поучава Екхарт.

Майстер Екхарт „Проповед за бедността“

„И Той, като отвори устата Си, поучаваше ги и казваше:
блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно….” (Maт. 5, 2-3)

В тази си проповед върху текста на Матея 5: 2-3 Екхарт разглежда въпроса какво е духовна бедност. Той говори за вътрешната бедност, която той определя чрез думите:

„Този е беден, който не желае нищо, не знае нищо и който няма нищо.”

1. Кой е този, който не желае нищо? В случая Екхарт се занимава с оня вид „желание”, който е също така основен в будистката философия, т. е, с алчността, със силното желание да притежаваш нещо заради собствения си Аз. Буда определя това желание като причина за страдание, не за наслада. Когато Екхарт говори за липсата на воля (който не желае нищо), той не иска да каже, че човек трябва да бъде слаб. Волята за която говори, е тъждествена със силното желание, воля, която се задвижва- а това е истинския смисъл на „не-воля”. Екхарт отива до там да постулира, че не бивало да изпълняваме волята Божия, тъй като това също е форма на силно желание. Оня, който не желае нищо, е човек, който не е алчен за нищо – това е същността на концепцията на Екхарт за не-привързаността.

1. Кой е човек, който не знае нищо? Дали Екхарт настоява, че това е невежо, тъпо същество, необразовано, некултурно създание? Концепцията на Екхарт относно незнанието на нищо се занимава с различието между това да имаш познание и акта на познанието, като последният прониква до корените и следователно до причините на нещата. Екхарт прави много ясна разлика между една отделна мисъл и процеса на мислене. На друго равнище той отива много по-далеч. Екхарт пише: „И отново беден е този, който не знае нищо. Вече сме казали, че човек трябва да живее, сякаш не живее, сякаш не живее нито за себе си, нито за истината, нито за Бога. Но на това място ще трябва да кажем нещо друго и да отидем по-далеч. Оня, който иска да постигне такава бедност, трябва да живее като човек, който дори не знае, че живее нито за себе си, нито за другите, нито за Бога. Нещо повече, той трябва да се откъсне и изпразни от цялото познание, тъй като никакво познание за Бога не съществува в него. Защото когато съществуванието на човека е съществувание на несъществените1. видове, в него няма друг живот: неговият живот е самият той. Следователно ние казваме, че човек трябва да се изпразни от собственото си познание, какъвто е бил, когато не е съществувал, а нека Бог постигне онова, което е желаел, и човек да бъде свободен от веригите си.”

За да разберем позицията на Екхарт, трябва да схванем истинското значение на тези думи. Когато той твърди, че „човек трябва да се изпразни от собственото си познание” това не значи, че трябва да забрави „каквото знае”, а по скоро, че „знае”. Т. е, той не би трябвало да гледа на нашето познание като на притежание, в което ние намираме сигурност и което ни дава чувство на идентичност Не трябва да бъдем „изпълнени” с нашето познание, да се държим за него или страстно да го желаем. Познанието не трябва да приема качеството на догма, която ни поробва. Всичко това принадлежи на чувството да притежаваш. Но при чувството, че съществуваш, познанието не е нищо друго освен проникващата дейност на мисълта – дори и тя да не се превръща в покана да станеш спокоен, за да намериш сигурност.

3. Екхарт продължава: какво означава, че човек не може да има нищо? :Сега обърнете най-сериозно внимание на следното: често съм казвал, че за да бъде подходящо вместилище на Бога и да действа в съгласие с него, човек също така трябва да се освободи от всички свои собствени вещи и свои собствени действия както вътрешно, така и външно. Сега ще кажа и нещо друго: ако се случи така, че човек действително се е освободил от нещата, от живите същества, от самия себе си и от Бога, и ако все пак в него се намери място за Бога, тогава казваме: дотолкова доколкото такова място съществува, такъв човек не е е беден спрямо критериите на най-голяма бедност. Защото Бог не претендира човек да остави място за него, за неговата Божия работа, тъй като истинската бедност на духа изисква щото човек да няма място нито за Бога, нито за всички негови творения, тъй че ако Бог пожелае да въздейства на душата му, Той Самият трябва да бъде онова място, където да действа….С това казваме, че човек трябва да бъде толкова ниш, че самият той да не бъде и в него да няма място за действията Божии. Да се остави такова място би означавало да се съхранят различията. Следователно, моля се Богу да ме освободи от Бога.“

Екхарт не би могъл по- радикално да изрази концепцията си за това да нямаш. Преди всичко ние трябва да се освободим от собствените си вещи и собствените си действия. Това в никакъв случай не означава, че ние би следвало нито да притежаваме нещо, нито да бъдем бездейни. То означава, че не бива да бъдем свързани, обвързани, приковани, към онова, което притежаваме и каквото имаме, нито дори към Бога.

За Екхарт независимостта е необходимо условие на битието; неговата концепция за независимостта е извънредно радикална, както може да се види от следните изречения: „Който приема нещо от друг е слуга който възнаграждава е господар. Преди известно време се питах дали бих могъл да приема нещо от Бога, или желая нещо от Него. За това аз много сериозно бих размишлявал по въпроса дали, ако приема нещо от Бога, ще бъда слуга на Бога, а Той, давайки – господар. Но това няма да е така във вечния живот.” Или казано с понятията на човешкото равенство: „Рекох: човешкото и в най-презрения, и в най-окаяния човек е също толкова съвършено, колкото в един крал или папа…”

Така стигнахме до концепцията на Екхарт за отричане на притежанието: до условието „да се освободи същностният човек за същностна дейност в един свят, постигнал същностното битие, тъй че човек да може да стане активен и обичащ член на своята група”.

Превод Васил Дудеков-Кършев

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.07.2018

Приносът на Маркс към познанието за човека

„Приносът на Маркс към познанието за човека“ беше предаден като доклад на Симпозиума за влиянието на Карл Маркс върху съвременната научна мисъл, Париж, 8-10 Май 1986, организиран под егидата на ЮНЕСКО от Международния съвет за социални науки и Международния съвет за философия и хуманитарни изследвания.

1. Като че ли е редно да се направят някои предварителни бележки. Марксовия принос към познанието за човека, или, в един по-тесен смисъл, към психологията е тема, която е получила относително малко внимание. За разлика от Аристотел или Спиноза, чиито работи върху етиката са трактати по психология, за Маркс е прието да се мисли, че не се занимава толкова с индивида, неговите инстинкти и характер, а само със законите на обществото и неговата еволюция.

Това подценяване на приноса на Маркс към психологията е причинено от много фактори. Първо Маркс никога не излага своите психологически възгледи в систематична форма, но те са изложени из цялата му работа и трябва да се извличат специално, за да се разкрие системната им същност. Второ, вулгарното изопачаване на Маркс като занимаващ се само с икономическите явления или изопачената концепция, за историческия материализъм, според която Маркс приемал, че човекът по своята природа се мотивира преди всичко от желанието за икономически успех, замъгляват истинската картина на Маркс за човека, както и неговия принос към психологията. Трето, динамичната психология на Маркс се появи твърде рано, за да намери нужното внимание. Това не беше възможно докато Фройд не разви една системна дълбока психология и докато психоанализата на Фройд не стана най-важната динамична психологическа система. Нейната популярност, която в известна степен се дължи на присъщия й механистичен материализъм, засенчи признаването същността на хуманистичната дълбока психология, която се намира при Маркс. От друга страна, всъщност по-важната роля на позитивистки ориентираната експериментална психология беше насочена към блокиране разбирането на Марксовите психологически концепции.

Как може да бъде другояче? Съвременната академична и експериментална психология в голяма степен е наука, която се занимава с отчужден човек, изучаван от отчуждени изследователи, с отчуждени и отчуждаващи методи. Психологията на Маркс, основаваща се на пълното осъзнаване на факта на отчуждението бе способна да мине отвъд този тип психологически подход, защото тя не приемаше отчуждения човек за природен човек, за човек като такъв. В резултат на това обаче неговата психология всъщност беше една затворена книга за онези, които вярваха в рефлексологията и обуславянето като последна дума в познанието на човека. Може би днес възможностите за разбиране на Марксовия принос към психологията са по-добри от всякога преди, отчасти защото същностните открития на Фройд вече не се разглеждат като толкова неразделно свързани с механистичните части на неговата теория (например теорията за либидото) и отчасти защото ренесансът на хуманистичното мислене създава една по-добра основа за разбирането на Марксовата хуманистична психология.

В този кратък ръкопис мога само да дам едно кратко резюме на онова, което аз разглеждам като сърцевина на Марксовия принос към психологията. Също така не мога да обсъждам връзката на неговата психологическа мисъл с идеите на Спиноса, Гьоте, Хегел и Фойербах.

Говорейки за психологията като за „една естествена наука за човека“ (тъждествена с „една хуманна естествена наука“) Маркс започва с едно понятие за човешката природа, което работи в цялата му работа до последните страници на „Капиталът“, където в трети том той говори за условия на труд, „най-адекватни на човешката природа и които те най-много заслужават“. Докато в „Икономически и философски ръкописи от 1844“ Маркс говори за „същност на човека“ или за „родов живот“ на човека, в „Немската идеология“ той квалифицира употребата на „същност“ с твърдението, че тази същност не е абстракция, а в „Капиталът“ той заменя понятието за „същност“ с онова за „човешката природа най-общо“, за да се разграничи от „човешката природа, такава, както е видоизменена във всеки исторически период“. Това е едно важно изчистване на понятието за човешката природа, но в никакъв случай не е неговото изоставяне.

Дава ли ни Маркс определение за „същността на човешката природа“, за „човешката природа изобщо“? Всъщност той дава такова определение. В „Икономически и философски ръкописи от 1844“ Маркс определя родовия характер на човешките същества като „свободна, осъзната дейност“, противоположно на природата на животното, „което не различава дейността от самото себе си… и е собствената си дейност“. В своите късни съчинения, въпреки, че не използва понятието „родов характер“, смисловото ударение остава същото – върху дейността като характеристика на не осакатената, не разпокъсана природа на човека. В „Капиталът“ Маркс определя човека като „социално животно“ ,като критикува определението на Аристотел за човека като „политическо животно“, като толкова характерно за древното класическо общество, колкото определението на Франклин за човека като „животно, което прави сечива“ е характерно за земята на „янките“. Психологията на Маркс, както и неговата философия, е психология на човешката дейност и аз съм доста съгласен с възгледа, че най-подходящият начин да се опише Марксовото определение за човека е определението за същество на „праксиса“, въпрос, към който ще се върна по-късно.

Първата стъпка на Маркс в използването на една или друга форма на понятието за човешката природа в цялата му работа слабо ще бъде разбрана без втората и най-важна стъпка, която характеризира неговата психологическа теория Имам предвид неговото понятие за човешката природа, като динамична, енергетична природа. Той вижда човека като същество, което се движи от страсти или инстинкти, въпреки че човекът в голяма степен не съзнава тези движещи сили. Психологията на Маркс е една динамична психология. Това образува, от една страна, нейната привързаност към психологията на Спиноза, а от друга страна, нейното предвиждане на психологията на Фройд, и, от трета страна, нейната противоположност на всякакъв вид механистична, бихейвиористична психология. Както ще се опитам да покажа по-късно по-подробно, динамичната психология на Маркс се основава на първенството на човешката свързаност със света, с човека и с природата, противоположно на психологията на Фройд, която се основава на модела на една изолирана homme mashine.

Неговото най-общо и все още много плодотворно понятие за вътрешни импулси се състои от разграничаването между „постоянни“ или „фиксирани“ движещи сили и „относителни“ движещи сили. Постоянните движещи сили „съществуват при всички обстоятелства и …. могат да бъдат променяни от социалните обстоятелства само доколкото се отнася до тяхната форма и посока“. Относителните движещи сили „произхождат само от един определен тип социална организация“. Маркс причислява секса и глада към категорията на „фиксираните инстинкти“, докато скъперничеството, например, би било пример за относителна движеща сила. Тази отлика е тясно свързана с отликата между човешката природа изобщо и нейните конкретни явления. Тук искам само да кажа накратко колко плодотворно е това разделение между фиксирани и относителни инстинкти и че самата тази концепция съставлява един важен принос към днешната дискусия около импулсите и инстинктите. Маркс изяснява отликата още повече, като казва, че „относителните стремежи“ (още една дума за инстинкти) „не са интегрална част от човешката природа“, а „дължат произхода си на определени условия на производство и общуване (комуникиране)“. Тук Маркс вече свързва относителните стремежи със социалната структура и условията на производство и общуване, а по този начин полага основите на една динамична психология, която разбира най-човешките стремежи – и което означава една голяма част от човешката мотивация – като определени от процеса на производство. Понятието за „социален характер“, в динамичния смисъл, в който аз съм го формулирал, се основава на това понятие на Маркс.

Не по-малко важно от разграничаването между постоянни и относителни движещи сили е това, че Маркс обсъжда животните в противоположност на свойството на човека да притежава постоянни инстинкти. И точно в тази точка откриваме решаващата разлика между динамичната психология на Маркс и онази на Фройд. Разглеждайки онези инстинкти, които са „постоянни“ и за които психоаналитиците и академичните психолози приемат, че са едни и същи качества при човека и при животните, Маркс твърди, че „яденето, пиенето и възпроизвеждането са, разбира се, също истински човешки функции. Но абстрактно погледнато, откъснати от заобикалящите ги други човешки дейности, и превърнати в крайни и единствени цели, те са животински функции“. За психоанализата на Фройд, основана на модела за изолираната homme machine, чиито инстинкти се подхранват от вътрешни химични процеси и чиято цел е намаляването на напрежението до един оптимален праг, утоляването на глада и жаждата и задоволяването на сексуалното желание са всъщност цели сами по себе си.

Сега сме подготвени за едно от най-фундаменталните изказвания на Маркс относно природата на инстинктите: „Страстта е вътрешна дарба на човека, която се стреми да постигне своите обекти.“ В това изказване страстта се разглежда като понятие за връзка или свързаност. Тя не е като понятието на Фройд за инстинкт или вътрешен импулс, някакъв вътрешен, химически произведен порив, който се нуждае от някакъв обект като средство за своето удовлетворение. А самият човешки талант, неговата Wesenkraft, е надарен с динамичното свойство да се стреми към някакъв обект, с който може да се свърже и с който може да се обедини. Динамизмът на човешката природа преди всичко се корени в тази потребност на човека да изразява своите дарби и умения по посока на света, а не в неговата потребност да използва света като средство за удовлетворяване на своите физиологични нужди. Онова, което Маркс казва, е, че понеже аз имам очи, аз имам нуждата да виждам, понеже имам уши, аз имам нуждата да слушам, понеже имам мозък, аз имам нуждата да мисля, понеже имам сърце, аз имам нуждата да чувствам. Накратко, понеже съм човек, аз се нуждая от човека и от света. Между другото, като разглеждаме днешната популярност на тъй наречената его-психология, може би е полезно да споменем, че, когато Маркс говори тук за способности, дарби, умения и тяхното изразяване, той изобщо не говори за егото, а за страст, за „естествени сили и способности, които съществуват в човека като тенденция и умения, като пориви“. Той всъщност говори за енергията, която е вложена в потребността всяка от тези способности да бъде изразена.

2. Маркс има много изказвания, които са различен израз на темата за страстта като категория на свързаността на човека със самия себе си, с другите и с природата и на реализацията на неговите същностни сили. Обемът ми позволява да се позова само на няколко от тях. Маркс прави много ясно онова, което той подразбира под „способността на човека“ да се отнася към света по един страстен начин: „Неговите човешки връзки със света -виждане, слушане, обоняние, вкус, докосване, мислене, наблюдение, чувства, желания, действия, любов – накратко, всички органи на неговата индивидуалност са …. активният израз (Betatigung) на човешката действителност.“ Точно защото обектът е израз на човешката действителност, той сам по себе си, става човешки, или както Маркс се изразява, „на практика аз мога да се отнасям към една вещ по човешки начин, само когато вещта е свързана по един човешки начин с човека“. (Между другото бих искал да привлека вниманието към основната прилика на това понятие на Маркс с понятията, които могат да се открият при Гьоте, дзен-будизма и християнския мистицизъм.)

„Инстинктите“ на човека следователно са израз на една фундаментална и специална човешка потребност, потребността да бъде свързан с човека и природата и да потвърди сам себе си в тази свързаност. Целта е да „се постигне единството на човека с природата, осъщественият натурализъм на човека и осъщественият хуманизъм на природата“. Потребността на човека от самореализация е коренът на специфично човешкия динамизъм. Богатият човек е същевременно онзи човек, който се нуждае от „един комплекс от човешки прояви на живота и чиято собствена реализация съществува като вътрешна необходимост, като една потребност“.

Маркс вижда ясно връзката между човешката свързаност със самия него и неговата свързаност с другите. Неговата позиция в това отношение е същата както позицията на Гьоте, който казва: „Човекът познава самия себе си, дотолкова, доколкото познава света. Той познава света само в самия себе си само вътре в света. Всеки нов истински опознат обект отваря един нов орган вътре в нас самите.“ От тази концепция за динамична свързаност следва, че за Маркс „богатия човек е същевременно онзи, който се нуждае от един комплекс от човешки прояви на живота, и чиято собствена самореализация съществува като вътрешна необходимост, като една потребност„. Следователно „бедността е онази пасивна връзка, която кара човека да изпитва нужда от най-голямото богатство, другия човек„.

Работникът или буржоата от деветнадесети век ли са този човек, който енергично се стреми да изрази своите човешки способности? Ако отговорът е не – и той е „не“ – каква приложимост има Марксовият модел на човешката природа за разбирането на човека? За човека от златния век на миналото ли става дума или за човека от месианското прозрение за бъдещето? Отговорът е сложен и не води пряко към една от най-дълбоките и най-развитите страни на психологическата система на Маркс. Противоположно на концепцията за душевната болест, която може да се определи като болест, различна или по-тежка от болестта на средния човек , или, от друга различна гледна точка, като болест, която не пречи на човека да произвежда и да се размножава, Маркс виждаше патологията на нормалността, осакатеността на – статистически – нормалния човек, загубата за самия него, загубата на неговата човешка същност.По този начин Маркс говори за възможността, че човекът може да „се загуби“ в предмета, ако предметът не стане човешки предмет – тоест, че неговата връзка с предмета не е връзка на активна отнесеност, което той най-често наричаше „присвояване“. Той говори за превръщането на човека в „душевно и физически обезчовечен“ или за „осакатения“ работник, за „простия фрагмент от човек“ срещу „напълно развития индивид“. Ако човек, Маркс разсъждава, не се отнася активно към другите и към природата, тогава той губи самия себе си, и неговите инстинкти губят своите човешки качества и приемат животински качества и бихме могли да продължим, тъй като не е животно, той е едно болно разпокъсано, осакатено човешко същество. Точно това е революционният и лечебният (терапевтичният) елемент в динамичната психология на Маркс. Човекът потенциално е не само способен, но и се нуждае от това да се свързва със света и за да бъде човечен и за да бъде излекуван, той има нужда от това да възстанови този потенциал за здравословно, а не патологично човешко функциониране.

Понятието на Маркс за осакатения срещу напълно развития човек образува основата на една нова и оригинална концепция за неврозата. В едно важно изказване в „Немската идеология“ той казва:

„Глупост е да се вярва….че човек би могъл да задоволи своята страст, отделно от всички останали, без да задоволи самия себе си, цялостния жив индивид. Ако тази страст приеме абстрактен, откъснат характер, ако той се конфронтира като една очуждена сила, т.е.,… като едностранчиво удовлетворяване на една единствена страст – това в никакъв случай не се отнася до съзнанието или добрата воля…. а до битието; не до мисленето, а до живота. То е причинено от емпиричното развитие и проявата на живота на индивида…. ако обстоятелствата, при които този индивид живее, му позволяват само едностранчиво развитие на едно качество за сметка на всички останали… резултатът е, че този индивид постига само едностранчиво, осакатено развитие.“

Тук Маркс говори за очуждените страсти, за страсти, които се задоволяват като самоцел, без да се удовлетворява цялото човешко същество – т.е., които са откъснати от всички останали страсти и следователно се противопоставят на индивида като една чужда сила. В инстинктивистка психология като тази на Фройд, където нормалността и здравето са резултат точно от задоволяването на един инстинкт, сексуалния, такова едно разсъждение не би имало място. В една хуманистична концепция за страстите, в която енергията се поражда от активния стремеж на всички човешки способности да постигнат своите обекти, Марксовото изказване разкрива природата на неврозата или душевната болест. Тя може да бъде определена като господството и следователно очуждението на една страст.

Kлючовото понятие за разбирането на не очуждения инстинкт е активността, или, както самият Маркс се изразява „самоактивността“. Очевидно той под „активност“ не разбира онова, което се използва в съвременния език, като правене на нещо, да си зает с нещо и т.н. То също така е различно от активността на животните, които създават „само според стандартите и нуждите на вида, към който принадлежат, докато човекът знае как да произвежда според подходящия стандарт за предмета. Така човекът създава също така и според законите на красотата“. Понятието на Маркс за активност е близко до онова на Спиноза – един творчески и спонтанен акт, възможен само в ситуацията на свободата. Той говори например за „спонтанната дейност на човешкото въображение, на човешкия мозък и сърце“. Това понятие за активност става особено ясно, когато Маркс говори на много конкретен език за човешките страсти, особено за любовта. „

Нека приемем, пише той, че човекът е човек и че неговата връзка със света е човешка връзка. Тогава любовта може да бъде разбрана само за любов, вярата – за вяра и т.н. Ако искаш да се наслаждаваш на изкуството, трябва да бъдеш една артистично възпитана личност; ако искаш да влияеш на другите хора, трябва да бъдеш личност, която наистина има стимулиращ и окуражаващ ефект върху другите. Всяка от твоите връзки с човека и с природата трябва да бъде един конкретен израз, свързан с предмета на твоята воля, на твоя действителен индивидуален живот. Ако обичаш, без да предизвикваш обич отсреща, т.е., ако не си способен, като се проявяваш като любящ човек, да станеш любим човек, тогава твоята любов е безсилна и е нещастие.“

Маркс изразява това активно качество на любовта най-ясно в това, което пише в „Светото семейство„: „Г-н Едгар преобразува любовта в богиня и то в една жестока богиня, като, преобразува любящия човек или любовта на човека в човек на любовта, като по този начин прави „любовта“ едно същество, което е отделно от човека. Чрез този прост процес преобразуването на предиката в „субект“ човекът се превръща в не човек. Наистина любовта е човешка дейност, активност, а не пасивност (да обичаш, а не да си влюбен) и Маркс казва, „любовта е онази, която учи човека действително да вярва на предметния свят около себе си.“

Концепцията на Маркс за действителните човешки нужди – потребността от другия, потребността от изразяване и изливане на човешките умения в техните адекватни обекти, може да бъде разбрано напълно, ако се обърне внимание на Марксовите понятия за изкуствени, нечовешки и поробващи потребности. Съвременната психология слабо се занимава с критичния анализ на потребностите. Тя е съгласна със законите на индустриалното производство (максимално производство и максимално потребление) тъй като приема, че самия факт, че даден човек желае нещо, е доказателство, че той има законната потребност от желаното нещо. Ортодоксалната психоанализа, като се съсредоточава главно върху сексуалните потребности, или, по-късно, върху разрушителните потребности, като допълнение към потребностите за оцеляване, не намира за основателно да се занимава с по-широката област на потребностите. Маркс, от друга страна, поради диалектическия характер на своята психология, разкрива двойнствения характер на потребностите много ясно и всъщност използва тази точка за своята най-силна атака срещу науката психология. „Какво трябва да се мисли за една наука,“ казва той в „Икономически и философски ръкописи от 1844„, „която…. не усеща своята собствена неадекватност, даже въпреки че това голямо богатство от човешка дейност не означава нищо за нея, с изключение, разбира се, на онова, което може да бъде изразено с една единствена фраза – „нужда“, „обща потребност“? Онези нужди, които не са човешки, се характеризират от Маркс много кратко:

„Всеки човек размишлява върху превръщането на една нова потребност в друга, за да го принуди да направи нова жертва, за да го постави в нова зависимост и да го подлъже към нов вид удоволствие…. Всеки се опитва да установи над другите една чужда сила, за да открие там удовлетворяването на своята собствена егоистична нужда. С количеството на предметите следователно нараства също така и мащабът на чуждите същности, на които човек е подчинен. Всеки нов продукт е една нова възможност за взаимна измама и грабеж. Човек става все по-„беден“ като човек… Това се разкрива субективно, отчасти във факта, че разширяването на производството и на потребностите се превръщат в изкусно и все по-нарастващо подчинение на безчовечни, изродени, неестествени и измислени стремежи.“

В резултат на това….. производството на твърде много полезни вещи води до създаването на твърде много безполезни хора. И двете страни забравят, че прахосничеството и скъперничеството, луксът и въздържанието, богатството и бедността са еквивалентни.

С това разграничаване между истински и измислени човешки потребности, психологията на Маркс се докосва до една от най-важните отлики, която трябва да бъде направена в теорията на потребностите и инстинктите. Въпросът как да се направи разграничение между човешки и нечовешки, действителни и измислени, полезни и отровни потребности е наистина един фундаментален психологически портрет, който нито психологията, нито психоанализата на Фройд биха могли да започнат да изследват, защото те не правят такива различия. И как биха могли да направят такива разграничавания, когато техният модел е отчужденият човек, когато фактът, че съвременната индустрия създава и удовлетворява все повече и повече потребности, се разглежда като знак на прогрес и когато съвременното понятие за свобода, в голяма степен, отразява свободата на потребителя, е да избира между разнообразни и фактически идентични видове на една и съща стока според размера на своя джоб – една свобода на консуматора, която е доста различна от свободата на предприемача от деветнадесети век? Само една диалектическа и революционна психология, която вижда човека и неговия потенциал зад външния му вид на осакатен човек, може да достигне тази важна разлика между двата вида потребности, изучаването на които може да бъде започнато от онези психолози, които не бъркат външния вид със същността. Трябва да бъде отбелязано между другото, че Маркс, с правенето на тази разлика, е принуден да направи извода, че бедността и богатството, въздържанието и луксът не са противоположности, а еквиваленти, почиващи на фрустрацията на човешките възможности.

3. Дотук се занимавахме с понятията на Маркс за инстинкти и потребности по един най общ начин. Може ли в неговата психология да се открие нещо по-конкретно относно инстинктите? Наистина може, даже въпреки че изобщо не е в системна форма или толкова завършено, колкото бихме очаквали от една работа, която се занимава преди всичко с психология.

Вече беше споменато, че за Маркс понятието за любовта е решаващото за описанието на връзката на човека с външния свят. То е решаващо също така и за процеса на мислене: една от главните критики към „Господин Едгар“ в „Светото семейство“ е насочена точно към това, че той се опитва да се отърве от любовната страст, за да открие тоталния мир на знанието. В този контекст Маркс изравнява любовта с всичко „онова, което е животът, всичко това, което е непосредствено, целия сетивен опит, целия действителен опит, за което човек никога не знае, преди ръката му да го докосне“. Що се касае до човешките взаимоотношения, Маркс вярва, че „непосредственото, естественото и необходимото отношение на едно човешко същество е отношението на мъжа към жената….. Отношението на мъжа към жената е най-естественото отношение на едно човешко същество към друго човешко същество“.

Много е интересно да се сравни това понятие на Маркс с понятието за сексуалност при Фройд. За Фройд сексуалността (а в по-късните му работи и разрушителността) е централна страст на човека. Както показах преди, тази страст се схваща като използване на жената от страна на мъжа за утоляване на неговия химически създаден сексуален глад. Ако Маркс познаваше теорията на Фройд, той би я критикувал като една типично буржоазна теория за използването и експлоатацията. В центъра на Марксовата концепция за човешките отношения откриваме не сексуалността, а Ероса, на който сексуалността може да бъде един израз. Под Ерос тук се подразбира специфичното привличане между мъжа и жената, което е фундаментално привличане за цялата жива субстанция.

Друга една основна категория в психологията на Маркс е категорията за живота като противоположност на смъртта, но не в биологично-физиологичния смисъл, а в един психологически смисъл. (В много случаи това понятие се докосва до Фройдовия инстинкт за живот и смърт, но без неговия съмнителен биологически субстрат; още по-пряко, то се доближава до онова, което съм нарекъл биофилия и некрофилия – любовта към живота и любовта към смъртта.) Вероятно най-решаващия въпрос в психологията на Маркс е дали даден човек или общество са мотивирани от привързаност към живота, или към смъртта.Неговата враждебност към капитализма, както и любовта му към социализма, що се касае до тяхната емоционална основа, се коренят в тази дихотомия. Сред различните места, където Маркс споменава тази разлика, ще цитирам тук само най-известното, онова в Комунистическия манифест: „В Буржоазното общество живият труд не е нищо друго освен средство за нарастване на натрупвания труд. В комунистическото общество натрупаният труд не е нищо друго, освен средство за разширяване, за забогатяване, за издигането на съществуванието на трудещите се. В Буржоазното общество следователно миналото господства над бъдещето, в комунистическото общество настоящето господства над миналото.“ Или, както се изразява на други места, властта на капитала е „господството на мъртвата материя над живите хора“. Еросът и любовта към живота са двата централни стремежа на не отчуждения човек. Те са дадени в човешката природа и се проявяват при социални обстоятелства, които дават на човека възможността да бъде онова, което би могъл да бъде. Сред страстите, които се произвеждат в капиталистическото общество и управляват човека в него, Маркс включва всяка форма на алчност, която е заместител на липсата на любов и жизненост, и по-конкретно страстта към натрупване, сребролюбието и самоугаждането. Неговият анализ на аскетичния, натрупващия характер на буржоата от деветнадесети век и на самодоволния характер на онези, които биха могли да си позволят луксозен живот, е един крайъгълен камък в развитието на една динамична характерология, приложена към различни класи. Тъй като цялостното психологическо мислене на Маркс е динамично, а не бихевиористки-описателно, онези черти на характера и понятия за характер трябва да бъдат разбирани в динамичния смисъл. Те са относително постоянни страсти и стремежи,определени от някои икономически и социални условия. Маркс тук се позовава на голямата социално-психологическа работа на Балзак, който разглежда изучаването на характера като изучаване на онези „сили, чрез които се мотивира човекът“. Работата на Балзак в в много отношения отговаря на психологическите принципи на Маркс. Трябва да се добави между другото, че, ако се прочетат писмата на Маркс до Енгелс, особено техния не съкратен вариант на немски език, може да се открие един дълбоко психологически възглед за индивидите, който макар да не притежава художествените качества на описанията на Балзак, принадлежи към най-добрите психоаналитични скици на характера от гледна точка на една диалектическа хуманистична психоанализа. Това кратко резюме на Марксовата психология на инстинктите може да завърши с неговото отношение към гнева. Онова, което е особено интересно, е неговата идея, че гневът на човека може да бъде обърнат срещу самия него, една идея, която по-късно играе важна роля в психоанализата на Фройд. Маркс пише: „Срамът е вид гняв, който е обърнат навътре, и ако една цяла нация наистина се срамува, това прилича на лъва, който се навежда преди да скочи.“

Приносът на Маркс към хуманистичната дълбока психология не би могъл да бъде разбран напълно, без да се познава неговото отношение към съзнанието и концепцията му за функцията на това да станеш осъзнат. Неговият класически израз е в „Немската идеология„: „Не съзнанието определя живота, а животът определя съзнанието.“ По късно, в Предговора към „Принос към критиката на политическата икономия“, той пише: „Не съзнанието на хората определя тяхното съществувание, а, точно обратното, тяхното социално съществувание определя съзнанието.“ Онова, което той нарича в първото изказване „живот“, във второто изказване го нарича „социално съществувание“ Продължавайки традицията, на която Спиноза беше един от ранните изявени представители, и, която намира своята кулминация във Фройд петдесет години по-късно, Маркс атакува преобладаващото мнение, че съзнанието е крайната основа и качеството, присъщо на целия духовен живот. Маркс разбираше, и в това отношение по-дълбоко от Фройд, че съзнанието е продукт на специфична житейска практика, която характеризира дадено обществото или класа. То е „от самото начало социален продукт“ и също като езика, то „израства от нуждата, необходимостта от общуване с другите хора. Докато човек мисли, че е определен и мотивиран от своите собствени идеи, той в действителност е мотивиран от сили, които стоят зад гърба му и които той не осъзнава.“ Ако Маркс вече използва термина репресия (Verdrangung) по отношението на потискането на „обикновените естествени желания“, в „Немската идеология“ Роза Люксембург доста открито, и следвайки мисълта на Маркс, говори за дихотомията между „съзнателното“ и „несъзнателното“. В едно свое тълкуване на Марксовото изказване за съзнанието като за нещо определено от социалното съществувание тя пише: „Несъзнателното идва преди съзнателното. Логиката на историческия процес идва преди субективната логика на човешките същества, които участват в историческия процес.“ В едно класово общество съзнанието на човека по необходимост е лъжливо съзнание, идеология, която придава външен вид на рационалността на неговата дейност, когато поради противоречията на всяко класово общество истинските мотивации не са рационални.

Понятието на Маркс за съзнание и идеология води до една от най-съществените части на неговата теория за революцията. В едно писмо от Септември 1843 година той говори за съзнанието като за „нещо, което светът трябва да присвои, макар че той не иска да го направи….нашето мото тогава трябва да бъде реформа на съзнанието не чрез догми, а чрез анализ на митичното съзнание, което само по себе си е неясно независимо дали става дума за религиозно или за политическо съзнание.“ Разрушаването на илюзиите и анализата на съзнанието – тоест осъзнаването на действителността, която човек не съзнава, са условията за социалната промяна. Маркс изразява това в много прекрасни формулировки: човек трябва да принуди „замразените обстоятелства да затанцуват, като им запее собствената им мелодия“, или „искането да се откажем от илюзиите относно ситуацията на човека, е искане да се откажем от ситуацията, която поражда илюзии“. Човекът трябва да стане „разочарован човек, който трябва да се потопи в сетивата си, за да може да се движи около себе си и по този начин около своето действително слънце“. Осъзнаването на действителността като ключ към промяна е за Маркс едно от условията за социален прогрес и революция, както за Фройд то е условие за лечение на душевните болести. Маркс не се интересува от проблемите на индивидуалното лечение и не говори за осъзнаването като условие за индивидуална промяна, но разглеждайки цялостната му психологическа система, така както аз се опитах да я обобщя тук, в никакъв случай не е неуместно да се направи тази връзка.

Аз вярвам, че когато централният интерес на Маркс – човекът – се осъзнае напълно, неговият принос към психологията ще намери признанието, което досега е било отричано.

Превод Росен Ангелов

Ерих Фром – КРИЗАТА НА ПСИХОАНАЛИЗАТА
Издателство ЗАХАРИ СТОЯНОВ 2003

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.10.2013

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save