изкуство – преводи на български 

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Артуро Перес-Реверте  „Фламандският майстор“ , Първа глава: Тайните на майстор Питер Ван Хойст

.

Артуро Перес-Реверте

ФЛАМАНДСКИЯТ МАЙСТОР

Първа глава: Тайните на майстор Питер Ван Хойст (фрагмент)

 

Бог движи играча, а
играчът шахматната фигура.
Но кой е богът зад Бог, който поставя началото на
тленността и времето, на съня и смъртта?

Хорхе Луис Борхес

Запечатаният плик е загадка, която съдържа други загадки. В случая ставаше дума за голям, плътен, добре издут плик, в чийто долен ляв ъгъл бе отпечатано името на лабораторията. Докато го претегляше на ръка, ровейки с другата за нож сред безбройните четки, бурканчета с бои и лакове, Хулия никога не би могла да предположи до каква степен отварянето на този плик ще промени живота ѝ.

Всъщност тя вече знаеше какво съдържа този плик. Или, както установи по-късно, по-скоро си мислеше, че знае. Може би затова не почувства някакво специално предчувствие, докато вадеше снимките от плика и ги разпръсваше върху масата. Едва когато започна да ги оглежда, затаи дъх. Едва тогава разбра, че работата ѝ върху „Шахматната партия” ще бъде много далеч от рутинната. Неочакваните разкрития при реставрацията на картини, мебели и дори подвързии на антикварни книги, бяха нещо обичайно за нейната професия. През шестте години, откак се занимаваше с реставрация на произведение на изкуството, тя също бе имала немалко открития на предварителни скици и повторни появи на скрити от художника детайли, на ретуши, наслагвания на пластове и дори на фалшификати Но никога досега не ѝ се беше случвало да се натъкне на  надпис, скрит под повърхностния слой на картина: три думи, които личаха на рентгеновата снимка.

Това, което показваше рентгенът, не оставяше място за съмнение. Картината беше дело на фламандски майстор от XV век, и оригиналната скица, изпълнена изцяло в сиво, беше също толкова ясно видима, както и шарките на дървото, и мястото където бяха залепени трите дървени плоскости, съставили площта върху която художникът постепенно бе създал творбата си – от грунд до лак. В долната част на картината, изваден на бял свят пет века по-късно благодарение на рентгеновите лъчи, се виждаше скрития надпис – готическият шрифт се открояваше ясно на черно-белия фон на шахматната дъска.

QUIS  NECAVIT  EQUITEM

Хулия знаеше достатъчно латински, за да си преведе фразата без речник. Quis – Въпросително местоимение, което означава „кой”, necavit, от neco, „убивам”  и equitem, винителен падеж единствено число на думата  еques – конник, рицар. Кой уби конникът? Добавянето на въпросителен знак, който на латински би бил излишен, поради присъствието на quis, придаваше на фразата тайнственост.

КОЙ УБИ КОННИКА?

Тя взе снимките в ръце и стана. Сивкавата светлина падаше през големия прозорец на наклонения таван право върху картината, поставена на статива. „Шахматната партия”, масло върху дърво, рисувана през 1471 година от Питер Ван Хойс. Хулия се изправи пред картината и дълго се взира в нея. Беше интериорна сцена, нарисувана в характерната за фламандските художници от XV век прецизност  – от този тип картини, с които великите фламандци, използвали за пръв път маслени бои, поставят основите на съвременната живопис. Централните фигури бяха двама мъже с вид на благородници, и двамата на средна възраст. Мъжете седяха от двете страни на шахматната дъска и явно се намираха по средата на  партията. В дъното в дясно, край заострен готически прозорец, през който се виждаше пейзажът  отвън, облечена в черно дама четеше книга, поставила я на скута си. Сцената се довършваше от съвършено предадените детайли, типични за фламандската школа, изпълнени с почти маниакална точност. Мебелите и украшенията, подът настлан с черни и бели плочи, шарките на килима, малката пукнатина на едната стена, сянката хвърлена от едва забележим пирон, забит в една от гредите на тавана. Шахматната дъска и фигурите бяха нарисувани със същата прецизност, както и лицата на хората, ръцете им, дрехите им – с реализъм, който допринасяше за чудесната завършеност на картината. Цветовете бяха съхранили яркостта си, въпреки неминуемото окисляване на оригиналния лак…….

Хулия вдигна щорите. Стоманеносивата светлина на есенното утро обля статива и картината, изпълни цялото претъпкано с книги ателие, с рафтове, преливащи от бои, четки, лакове, и разтворители; подът беше осеян с дърводелски сечива, рамки и други по-фини инструменти, антични скулптури, бронзови фигури, дървени подпори,  картини, обърнати с гръб към стената, поставени върху скъпия, но изцапан с боя персийски килим. В единия ъгъл, върху бюро в стил Людовик XV, беше поставена уредба, заобиколена от купчини плочи – Дон Чери, Моцарт, Майлс Дейвис, Лестър Боуи,  Майкъл Еджерс,  Вивалди…… Венецианско огледало в златна рамка представяше на Хулия собствения ѝ, макар и малко замъглен  образ: коса до раменете, сенки от недоспиване под големите, тъмни и все още негримирани очи……. Тя обичаше да гледа отражението си в огледалото, защото то винаги и създаваше усещането, че тя внезапно се е озовала от другата страна на вълшебна врата, врата, зад която се крие път през времето и пространството – огледалото придаваше на образа ѝ пълнокръвната жизненост на красавица от италианския Ренесанс.

Хулия остави ренгеновите снимки обратно на масата, угаси цигарата в тежкия бронзов пепелник, работа на Бенлиуре* и седна зад пишещата машина.

*Хосе Бенлиуре, испански художник, чийто дом в Мадрид е превърнат в музей. Освен с живопис се е занимавал и с приложно изкуство – бел. на преводача.

 

ШАХМАТНАТА ПАРТИЯ

Масло върху дърво. Фламандската школа. Датирана 1471 година.

Художник: Питер Ван Хойст (1415-1481).

Основа: Три слепени дъбови плоскости.

Размери: 60 х 87 см (три еднакви плоскости с размери 20 х 87).

Дебелина на плоскостите 4 см.

Състояние на основата: няма измятане, не се забелязват щети от дървояд.

Състояние на нарисуваната повърхност: добра плътност на слоевете. Няма изменение на цветовете. Леки напуквания в резултат на остаряването, но без издуване и олющване.

Кафеварката бълбукаше в кухнята. Хулия стана и си сипа голяма чаша кафе – черно, без захар. Върна се с чаша в едната ръка, бършейки другата в размъкнатия мъжки пуловер, който бе навлякла върху пижамата си. Едно леко докосване на пръста ѝ и звуците на „Концерт за лютня и виола д’аморе” на Вивалди заляха стаята и затанцуваха на сивата утринна светлина. Отпи глътка от гъстото горчиво кафе, което опари върха на езика ѝ. После отново седна, както си беше боса, и продължи да пише експертизата……

Тя извади листа от пишещата машина и го постави в плик заедно с рентгеновите снимки, изпи остатъка от кафето си, все още много горещо, и запали нова цигара. Пред нея, върху статива, двамата играчи на шах се бяха задълбочили в своята партия, която продължаваше вече пет столетия, а на фона, до прозореца, дамата бе видимо погълната от книгата си. Шахматната дъска беше нарисувана от Питер Ван Хойс така майсторски и прецизно, че, както и всички останали предмети в картината, шахматните фигури изглеждаха триизмерни. Усещането, че наблюдаваш  действителна сцена, беше толкова силно, че лесно се постигаше търсеният от старите фламандски майстори ефект: превръщането на зрителя в част от самата картина, убеждаването му, че няма граница между пространството, в което се намира той, и изобразеното на картината – като че ли картината е фрагмент от действителността или действителността фрагмент от картината. Прозорецът в дясната част на композицията, през който се виждаше пейзаж отвъд централната сцена, също допринасяше към този ефект, както и кръглото, изпъкнало огледало на стената отляво, отразяващи скъсените фигури на играчите и дъската, те се виждаха сякаш от перспективата на зрителя, който би стоял с лице към сцената. По този начин старият майстор беше постигнал удивително свързване на три пространства – видяното през прозореца, това в самата стая и отразеното в огледалото –в едно цяло. Хулия си каза, че зрителят се чувства така, сякаш се намира стаята между двамата играчи.

Пристъпи към статива със скръстени ръце и се загледа в картината. Стоеше напълно неподвижна – само от време на време си дърпаше от цигарата или примижаваше от дима Единият от играчите, този, който седеше отляво на дъската, изглеждаше на около тридесет и пет години. Кестенявата му коса беше подстригана над ушите по средновековен маниер; имаше властен орлов поглед и бе видимо изцяло погълнат от играта. Беше облечен в яркочервена тясно прилепнала горна дреха, чийто цвят удивително добре бе устоял на вековете и не бе засегнат от потъмняването на лака. На врата му висеше веригата на ордена „Златното руно”, на дясното си рамо носеше скъпа брошка, чиито филигранна изработка беше предадена от художника до последния детайл, до най-дребния отблясък на всеки мъничък скъпоценен камък, беше подпрял левия си лакът и дясната си ръка от двете страни на шахматната дъска пред себе си. С дясната си ръка държеше шахматна фигура: белия кон. До главата му имаше надпис на латински: FERDINANDUS OST. D.

Другият играч беше по-слаб, около четиридесет годишен. Имаше гладко, открито чело и почти черна коса, посребрена на слепоочията – леките мазки с бяла оловна боя бяха почти незабележими. Това, заедно с израза на лицето му и общото излъчване на уравновесеност, му придаваше преждевременна зрялост. Профилът му излъчваше спокойствие и благородство. За разлика от другия играч той не беше облечен в пищни одежди на придворен, а носеше проста кожена ризница с нагръдник от потъмнена стомана, които недвусмислено го определяха като военен. Той беше по-приведен над шахматната дъска, отколкото противникът му, сякаш изцяло се бе съсредоточил върху играта, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си.  Бе опрял скръстените си ръце на масата пред себе си. Тънките отвесни бръчици между веждите подчертаваха дълбоката му концентрация. Той се взираше във фигурите, сякаш те му представляваха необичайно труден проблем, за чието решаване се изискваше цялата му интелектуална енергия. Надписът над главата му гласеше:RUTGIER AR. PREUX.

Дамата седнала до прозореца, беше отделена от двамата играчи с рязка линейна перспектива, която я поставяше на по високо ниво в композицията. Черната ѝ кадифена рокля, с изкусно нанесени по нея сиви и бели отсенки, придаващи ѝ релефност, сякаш излизаше от измеренията на картината. Реализмът при изпълнението съперничеше  на прецизните детайли в рисунъка на килима, настлания с плочки под, идеално предадените сглобки и шарки на гредите по тавана. Докато се навеждаше към картината, за да разгледа по-отблизо детайлите, Хулия потръпна от възхищението на професионалист. Само голям майстор като Ван Хойс би успял да използва черния цвят на роклята като преимущество, създавайки цветове от отсъствието на цвят, и то така, както малцина биха се осмелили да работят. При това дрехата изглеждаше толкова истинска, че Хулия очакваше всеки момент да чуе мекото шумолене на кадифе, хлъзгащо се по щампованата кожа на табуретката.

Тя се вгледа в лицето на жената.  Беше красиво, и в съответствие с представите за красота от онова време, извънредно бледо. Гъстата руса коса, внимателно пригладена и дръпната назад от слепоочията, беше прибрана под бяла тюлена шапчица. От свободните ръкави на връхната дреха се подаваха ръцете ѝ – слаби и елегантни, облечени в светлосив брокат, – в които имаше молитвеник. Светлината падаща през прозореца, хвърляше метални отблясъци по отворената закопчалка на молитвеника и по единствения златен пръстен, украсяващ ръката ѝ. Клепачите ѝ бяха сведени над очи, които сигурно са били сини, в израза на спокойна и скромна добродетелност, характерна за женските портрети от епохата. Светлината идваше всъщност от два източника – прозореца и огледалото, едновременно свързвайки женската фигура с фигурите на играчите и обособявайки я дискретно като отделна единица, поради по-голямото скъсяване в огледалото и по-интензивната употреба на светлосенки. Надписът край нея гласеше:BEATRIZ BURG, OST. D.

Сега Хулия отстъпи назад, за да огледа картината като цяло. Нямаше никакво съмнение: пред нея стоеше шедьовър, чиято документация беше утвърдена от експерти. Картината щеше да бъде изнесена с много висока цена на търга в „Клеймор’с” през януари. Възможно бе скрития надпис, съпроводен от подходяща историческа документация да увеличи още повече от стойността ѝ….

Тя се съблече и влезе под душа, но остави вратата  отворена, за да може Вивалди да ѝ прави компания…….

 

Превод Боряна Василева
Издателство „Еднорог“ 2001

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.11.2015

Към началото на страницата    Към карта на сайта

Save