изкуство – преводи на български 

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Артуро Перес-Реверте  „Фламандският майстор“ (фрагмент)

.

Артуро Перес-Реверте

Фламандският майстор (фрагмент)

Тя извади листа от пишещата машина и го постави в плик заедно с рентгеновите снимки, изпи остатъка от кафето си, все още много горещо, и запали нова цигара. Пред нея, върху статива, двамата играчи на шах се бяха задълбочили в своята партия, която продължаваше вече пет столетия, а на фона, до прозореца, дамата бе видимо погълната от книгата си. Шахматната дъска беше нарисувана от Питер Ван Хойс така майсторски и прецизно, че, както и всички останали предмети в картината, шахматните фигури изглеждаха триизмерни. Усещането, че наблюдаваш  действителна сцена, беше толкова силно, че лесно се постигаше търсеният от старите фламандски майстори ефект: превръщането на зрителя в част от самата картина, убеждаването му, че няма граница между пространството, в което се намира той, и изобразеното на картината – като че ли картината е фрагмент от действителността или действителността фрагмент от картината. Прозорецът в дясната част на композицията, през който се виждаше пейзаж отвъд централната сцена, също допринасяше към този ефект, както и кръглото, изпъкнало огледало на стената отляво, отразяващи скъсените фигури на играчите и дъската, те се виждаха сякаш от перспективата на зрителя, който би стоял с лице към сцената. По този начин старият майстор беше постигнал удивително свързване на три пространства – видяното през прозореца, това в самата стая и отразеното в огледалото –в едно цяло. Хулия си каза, че зрителят се чувства така, сякаш се намира стаята между двамата играчи.

Пристъпи към статива със скръстени ръце и се загледа в картината. Стоеше напълно неподвижна – само от време на време си дърпаше от цигарата или примижаваше от дима Единият от играчите, този, който седеше отляво на дъската, изглеждаше на около тридесет и пет години. Кестенявата му коса беше подстригана над ушите по средновековен маниер; имаше властен орлов поглед и бе видимо изцяло погълнат от играта. Беше облечен в яркочервена тясно прилепнала горна дреха, чийто цвят удивително добре бе устоял на вековете и не бе засегнат от потъмняването на лака. На врата му висеше веригата на ордена „Златното руно”, на дясното си рамо носеше скъпа брошка, чиито филигранна изработка беше предадена от художника до последния детайл, до най-дребния отблясък на всеки мъничък скъпоценен камък, беше подпрял левия си лакът и дясната си ръка от двете страни на шахматната дъска пред себе си. С дясната си ръка държеше шахматна фигура: белия кон. До главата му имаше надпис на латински: FERDINANDUS OST. D.

Другият играч беше по-слаб, около четиридесет годишен. Имаше гладко, открито чело и почти черна коса, посребрена на слепоочията – леките мазки с бяла оловна боя бяха почти незабележими. Това, заедно с израза на лицето му и общото излъчване на уравновесеност, му придаваше преждевременна зрялост. Профилът му излъчваше спокойствие и благородство. За разлика от другия играч той не беше облечен в пищни одежди на придворен, а носеше проста кожена ризница с нагръдник от потъмнена стомана, които недвусмислено го определяха като военен. Той беше по-приведен над шахматната дъска, отколкото противникът му, сякаш изцяло се бе съсредоточил върху играта, без да обръща внимание на каквото и да било около себе си.  Бе опрял скръстените си ръце на масата пред себе си. Тънките отвесни бръчици между веждите подчертаваха дълбоката му концентрация. Той се взираше във фигурите, сякаш те му представляваха необичайно труден проблем, за чието решаване се изискваше цялата му интелектуална енергия. Надписът над главата му гласеше:RUTGIER AR. PREUX.

Дамата седнала до прозореца, беше отделена от двамата играчи с рязка линейна перспектива, която я поставяше на по високо ниво в композицията. Черната ѝ кадифена рокля, с изкусно нанесени по нея сиви и бели отсенки, придаващи ѝ релефност, сякаш излизаше от измеренията на картината. Реализмът при изпълнението съперничеше  на прецизните детайли в рисунъка на килима, настлания с плочки под, идеално предадените сглобки и шарки на гредите по тавана. Докато се навеждаше към картината, за да разгледа по-отблизо детайлите, Хулия потръпна от възхищението на професионалист. Само голям майстор като Ван Хойс би успял да използва черния цвят на роклята като преимущество, създавайки цветове от отсъствието на цвят, и то така, както малцина биха се осмелили да работят. При това дрехата изглеждаше толкова истинска, че Хулия очакваше всеки момент да чуе мекото шумолене на кадифе, хлъзгащо се по щампованата кожа на табуретката.

Тя се вгледа в лицето на жената.  Беше красиво, и в съответствие с представите за красота от онова време, извънредно бледо. Гъстата руса коса, внимателно пригладена и дръпната назад от слепоочията, беше прибрана под бяла тюлена шапчица. От свободните ръкави на връхната дреха се подаваха ръцете ѝ – слаби и елегантни, облечени в светлосив брокат, – в които имаше молитвеник. Светлината падаща през прозореца, хвърляше метални отблясъци по отворената закопчалка на молитвеника и по единствения златен пръстен, украсяващ ръката ѝ. Клепачите ѝ бяха сведени над очи, които сигурно са били сини, в израза на спокойна и скромна добродетелност, характерна за женските портрети от епохата. Светлината идваше всъщност от два източника – прозореца и огледалото, едновременно свързвайки женската фигура с фигурите на играчите и обособявайки я дискретно като отделна единица, поради по-голямото скъсяване в огледалото и по-интензивната употреба на светлосенки. Надписът край нея гласеше:BEATRIZ BURG, OST. D.

Превод Боряна Василева
Издателство „Еднорог“ 2001

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.11.2015

Към началото на страницата    Към карта на сайта

Save