философия / религия – преводи на български 

Към карта на сайта



Съдържание на страницата:

Хенри Джеймс „Архивът на Аспърн” (The Aspern Papers) (фрагмент)
Хенри Джеймс „Примката на призрака” (A turn of the Screw) (фрагмент)
Хенри Джеймс „Бостънци“ (фрагмент)

Съмърсет Моъм „Равносметката” (фрагмент)
Съмърсет Моъм  „Коритото“ (фрагмент)

Съмърсет Моъм „Магьосникът“
……..Нещо за романа, нещо и за героя…..казано от техния създател

.

Хенри Джеймс

Архивът на Аспърн (фрагмент)

 

Тя ме изгледа сякаш от отвора на пещера.

- Щом пишете книги, те не се ли продават?

- Имате предвид, не се ли купуват? Малко, много малко – не колкото бих желал. Писането на книги, освен ако човек не е истински гений – та дори тогава! – е последният начин да се забогатее. Мисля, че вече не се изкарват добри пари с хубави книги.

- Може би просто не избирате приятни теми. За какво пишете? – неумолимо ме притисна мис Бордеро.

- За книгите на други хора. Аз съм критик, тълкувател, в някаква степен историк. – Питах се накъде ли бие.

- А кои други хора?
- О, по добрите от мен: предимно великите писатели – големите философи и големите поети от миналото; тези, които вече не са сред нас, и не могат, горкичките, да говорят от свое име.

- И какво казвате за тях?

- Казвам, че понякога са обиквали много уми жени – отвърнах аз, уж да се покажа духовит. Претеглил бях, така си мислех риска, но когато думите ми отекнаха във въздуха, сториха ми се неразумни….. Сравнително ясно беше, че тя знае тайната ми. Но тя не прие думите ми като самопризнание; просто попита.

- Смятате ли, че е почтено да се ровите в миналото?

- Не мисля, че разбирам какво искате да кажете с това „да се ровя”. Как бихме могли да стигнем до него, ако не се поразровим?Сегашното често затъпква миналото съвсем безогледно.

- О, аз обичам миналото, но не обичам критиците – заяви домакинята с присъщото си хладно самодоволство.

- Нито пък аз, но обичам откритията им.

- Не са ли повечето от тях лъжи?

- Понякога, напротив, разкриват лъжите – отвърнах, усмихвайки се на прикритата дързост в думите ѝ. – Често пъти тъкмо те изваждат истината наяве.

- Истината е божа работа, не човешка; по добре да я оставим на мира. Кой може да отсъди, кое е истина?….. Кой може да каже?

- Тънем в пълен мрак, зная – съгласих се, – но ако се откажем да търсим, какво ще стане с всички прекрасни неща? Какво ще стане с творбите, за които тъкмо стана дума, тези на големите философи и поети? Ако няма с какво да се съизмерват, ще бъдат просто празни думи.

- Говорите, сякаш сте шивач –насмешливо отсъди мис Бодеро, после бързо додаде със съвсем различен тон:: – Къщата е великолепна; има невероятен простор…….

Превод Весела Еленкова

ФАМА 1994

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.08.2016

.

Хенри Джеймс

Примката на призрака (фрагмент)

Най-неочаквано в упоителната омая на тази обстановка усетих, че от другия бряг на езерото някой с интерес ни наблюдава. Начинът по който това стигна до съзнанието ми, беше най-странното нещо на света – най-странното, като се изключи далеч по-странния начин, по който това странно усещане взе бързо да расте и набъбва. Бях седнала с ръкоделие в скута – защото съм от онези, дето не могат да стоят без работа – на старата каменна скамейка, която гледаше към езерото, и от това място започнах да възприемам с нарастваща убеденост, без да виждам нищо конкретно, нечие присъствие отсреща в далечината – присъствието на трети човек. Старите дървета и гъстия храсталак хвърляха широка, приятна сянка, но иначе всичко навред бе окъпано в яркото сияние на този горещ, застинал час на деня. От край до край природата искреше с ясни, недвусмислени очертания; нищо съмнително не се мержелееше, ала у мен, миг след миг, назряваше убеждението, че ако вдигна очи към езерото, там нещо ще ме очаква. Дълго време очите ми бяха приковани към ситните кръстоски на бродерията; ето че отново ме прониза онзи вътрешен подтик да не ги вдигам, преди да се успокоя напълно и мислено да реша как да постъпя. В обсега на полезрението ми имаше чужд обект – фигура, чието право на присъствие аз мигом поставих под въпрос, и то с непреодолимо раздразнение. Спомням си как взех трескаво да прехвърлям наум възможностите, как си казвах, че не би имало нищо по-естествено от това, например, да се появи някой от мъжете работещи в имението, или пратеник от селото, или пощаджия, или чиракът на някой местен търговец. Но тези изброявания не ме разубедиха в онова, което така силно осезавах – при това продължавах да не вдигам поглед – относно смисъла и целта на невероятното посещение. Нямаше нищо по-естествено от това въпросните неща да бъдат именно гореизброените, ала не бяха.

Че това бе дух, можех да се убедя чак когато малкият вътрешен часовник на куража ми успее да събере сили, за да отмери подходящия момент, а междувременно, с усилие, което вече ми костваше твърде много, преместих поглед към малката Флора, която в този миг се намираше на десетина метра от мен. Сърцето ми замря ведно с недоумението и ужаса на въпроса, който ме загложди – дали и тя ще зърне видението; затаих дъх в очакване било на вик, било на друг невинен изблик на интерес или уплаха от нейна страна, който да огласи обстоятелството. Ала нищо не се чу; после почувствах, че в това мълчание има нещо далеч по-злокобно, отколкото съм в състояние да опиша – още в първия миг нещо ми подсказа, че тя някак неестествено се е умълчала, а в следващия, че играейки си, нарочно се е обърнала с гръб към водата. И това бе позата ѝ, когато за сетен път я погледнах, вече обсебена от пълната убеденост, че някой натрапчиво продължава да наблюдава и двете ни. Тя вдигна от земята малка дъсчица, която, така се случи, имаше дупчица в средата, която очевидно я подсети, че може да пъхне в нея клечка, да я закрепи като мачта и да си направи лодчица. Наистина взе една клечица и, докато я гледах, започна много усърдно и съсредоточено да я намества в дупката. Обзелият ме ужас от това, което предстоеше, ме изпълни до край, стана непоносим и аз се приготвих да действам. Вдигнах очи и видях онова, което трябваше да видя.

Превод Иглика Василева

ФАМА 2002

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.08.2016

,

Хенри Джеймс

Бостънци

Олив помоли да ви предам, че слиза след десетина минути. Напълно в неин стил – десетина. Не пет, не петнайсет, ала не и точно десет – девет или единайсет. Не ми поръча да предам, че се радва да ви види, защото не знае дали е така, а за нищо на света не би се злепоставила с лъжа. Много е честна нашата Олив Чансълър, винаги се стреми да постъпва правилно. Никой в Бостън не послъгва от вежливост – не знам какво да ги правя тези хора! Е, аз поне се радвам да ви видя. Словоохотливото изявление идеше от руса, пълничка и усмихната жена, която влезе в тясната дневна, където посетителят, принуден да изчака мъничко, вече вглъбено четеше книга. Дори не беше седнал, преди томчето да го заинтригува – явно го беше взел от масата още с влизането си, плъзнал бе поглед из стаята и беше потънал в страниците. При влизането на госпожа Луна той заряза книгата, ръкува се с нея и в отговор на последната ѝ забележка каза: – Значи, вие единствена послъгвате. – О, не, изобщо не е чудно, че се радвам да ви видя – отвърна госпожа Луна. – Вече три седмици съм в този неумолимо праволинеен град. – Не звучи ласкателно – отбеляза младият мъж. – Аз се смятам за праволинеен. – Божичко, да си южняк е истинско наказание! – възкликна дамата. – Олив ме помоли да ви предам, че ще се радва да останете за вечеря. А след като го казва, значи, наистина се надява. Склонна е да поеме този риск. – Както съм облечен ли? – попита посетителят и посочи доста всекидневната си външност. Госпожа Луна го измери с поглед от глава до пети и въздъхна леко усмихната, като че е пресмятала много дълъг сбор. Базил Рансъм наистина си беше дългуч и изглеждаше донякъде труден и обезсърчителен като колонка от цифри въпреки дружелюбното си лице, което бе свел към заместничката на домакинята и което беше толкова слабо, че две дълбоки строги линии се бяха врязали около устата като преждевременно появили се бръчки. Беше висок и слаб, облечен целият в черно, носеше риза с ниска и широка яка, а поизмачканият ленен триъгълник, който се показваше под жилетката му, беше украсен с игла с малък червен камък. Въпреки бижуто младият мъж изглеждаше беден – доколкото може да изглежда беден млад мъж с толкова красива глава и такива великолепни очи. А очите на Базил Рансъм бяха тъмни, дълбоки и искрящи и главата му излъчваше възвишеност, която доста притуряше към ръста му. Такава глава виждаш да стърчи над тълпата, да седи на съдийска маса или на политическа сцена и дори върху бронзов медал. Челото му беше високо и широко, а от него като грива се спускаше гъстата му черна коса, идеално права, лъскава и без път. Всичко това и особено очите с тлеещия в тях огън, бяха признаци, че от него би излязъл велик американски държавник или пък просто че е от Каролина или от Алабама. Всъщност беше от Мисисипи и говореше с осезаем местен акцент. Никакво съчетание от букви не може да предаде този очарователен говор, но посветеният читател с лекота би си представил звученето му, което в конкретния случай не бива да бъде свързвано с вулгарност или суета. Този слаб, болнаво блед, поразителен млад мъж с превъзходна глава и широки рамене, с изражение на мрачна решителност и упорит ентусиазъм и с провинциална солидност, се явява, като представител на пола си, най-важният герой в моя разказ и играе активна роля в събитията, които съм се наел да опиша донякъде. И все пак умолявам читателя, който харесва пълнокръвни образи, който желае да чете не само с разума, а и със сетивата си, да не забравя, че този мъж удължаваше съгласните и гълташе гласните, че бъркаше и най-неочаквано вмяташе или изпускаше по нещо и че в говора му нахлуваше нещо жарко и просторно, почти африканско по своето пищно, разтапящо звучене, напомнящо ширнала се памукова нива. Госпожа Луна не бе способна да забележи всичко това, иначе не би отвърнала тъй шеговито на въпроса му: – А някога изглеждате ли различно? Госпожа Луна се държеше свойски, непоносимо свойски. Базил Рансъм се поизчерви. – О, да, на вечеря обикновено нося револвер и ловджийски нож. Неопределено повдигна шапка – мека черна шапка с ниско дъно и широка права периферия. Госпожа Луна искаше да разбере с какво се занимава той. Настани го да седне и го увери, че сестра ѝ го очаква и че ще съжалява от дън душа – особено каквато е фаталистка, – ако той не остане за вечеря. Много жалко, че се налагало самата тя да излезе, но в Бостън човек трябвало охотно да приема отправените му покани. Олив също щяла да ходи някъде след вечеря, но той да не се притеснявал, можел да я придружи, стига да иска. Не било забава – Олив не си падала по забавите, – а от онези странни събрания, които толкова обичала. – Какви събрания имате предвид? Говорите, все едно са вещерски сборища в Брокън. – Ами то си е така, там всички са вещици и магьосници, медиуми, спиритисти и гръмогласни радикали. Базил Рансъм я гледаше втренчено и жълтото пламъче в кафявите му очи припламна по-силно. – Да не намеквате, че сестра ви е гръмогласен радикал? – Радикал ли? Тя е якобинка, нихилистка. Според нея всичко е неправилно. Добре е да го знаете, ако ще вечеряте заедно. – Да му се не види! – промърмори младият мъж неопределено и се облегна на стола си със скръстени ръце. Изгледа госпожа Луна с умен и скептичен поглед. Беше доста симпатична: къдриците ѝ напомняха гроздове, тесният ѝ корсаж сякаш се пропукваше от нейната жизненост, а изпод твърдите гънки на фустата ѝ се подаваха пълнички стъпалца върху остро токче. Тя беше привлекателна и наперена, особено второто. Базил със съжаление обмисляше казаното от нея, но се отдаде на мислите си мълчаливо или поне известно време не продума, докато оглеждаше госпожа Луна и вероятно се чудеше какви разбирания изповядва тя, след като е толкова различна по нрав от сестра си. Много неща озадачаваха Базил Рансъм, Бостън беше пълен с изненади, а той беше човек, който обича да вниква в нещата. Госпожа Луна слагаше ръкавиците си – Рансъм не беше подозирал, че са толкова дълги, и се зачуди как изобщо ще се задържат без ластик над лактите. – Е, би трябвало да се досетя – обади се той накрая. – Какво да се досетите? – Ами че госпожица Чансълър ще бъде всичко, което казвате. Отраснала е в този реформаторски град. – О, не е заради града, просто Олив Чансълър си е такава. Би реформирала и Слънчевата система, ако се докопа до нея. И вас ще реформира, ако не внимавате. Такава я заварих, когато се върнах от Европа. – Били сте в Европа? – попита Рансъм. – Да, за бога! А вие не? – Не, никъде не съм ходил. А сестра ви? – Да, за около час-два. Изобщо не ѝ хареса. Ако има как, ще я премахне. Не знаехте ли, че съм била Европа? Госпожа Луна продължи да разказва с леко огорчения тон на жена, установила, че известността ѝ си има граници. Рансъм едва не изтърси, че допреди пет минути не е подозирал за съществуването ѝ, но си спомни, че не е пристойно един джентълмен южняк да разговаря така с дама, затова се задоволи с признание на своето „беотийско“ невежество (харесваше му елегантната фраза). Изтъкна, че идва от област, където нямат високо мнение за Европа, и че той винаги е смятал, че госпожа Луна живее в Ню Йорк. Последната забележка направи наслуки, защото, естествено, не бе правил никакви предположения относно госпожа Луна. Дребната лъжа обаче само го изложи още повече. – След като сте мислели, че живея в Ню Йорк, защо не дойдохте да ме посетите, за бога? – попита дамата. – Ами, виждате ли, не излизам много, освен по дела. – Имате предвид съдебни дела ли? Тук всеки има професия! Много ли сте амбициозен? Такъв ми изглеждате. – Да, много – отвърна Базил Рансъм с усмивка и с любопитната женствена мекота, с която един джентълмен от Юга изговаря това наречие. Госпожа Луна обясни, че е живяла в Европа няколко години – откакто съпругът ѝ е починал, – но се е прибрала у дома преди месец заедно с момченцето си, единственото, което ѝ е останало на света, и в момента гостувала на сестра си, която, разбира се, била най-близкото ѝ същество след детето. – Ала не е същото – изтъкна тя. – С Олив имаме много противоречия. – А със сина си явно нямате – отбеляза младият мъж.

– О, не, с Нютън винаги сме на едно мнение! Госпожа Луна добави, че сега, след като се е върнала, просто не знае какво да прави. Това било най-неприятното на завръщането – било като прераждане, ала на почтена възраст… като да започнеш живота си наново. Не проумяваш дори защо си се върнал. Някои хора настоявали тя да прекара зимата в Бостън, обаче не можела да го понесе – със сигурност не това била причината за завръщането ѝ. Може би трябвало да наеме къща във Вашингтон – Рансъм бил ли чувал за това градче? Построили го по време на отсъствието ѝ. Освен това Олив не я искала в Бостън и го заявила, без да се церемони. Това ѝ било хубавото на Олив – не обичала с нищо да се церемони. Базил Рансъм се надигна точно докато госпожа Луна изричаше последното си твърдение, защото в стаята неусетно бе влязла млада жена, която се закова на място, когато чу тези думи. Стоеше и гледаше внимателно и доста сериозно господин Рансъм и по устните ѝ играеше сянка от усмивка – едва доловима, само колкото да разведри естествената сериозност на лицето ѝ. Като тънък лунен лъч върху стената на затвор. – Ако е вярно, не се налага да се извинявам, задето съм ви накарала да чакате.

Гласът ѝ беше тих и приятен – култивиран глас – и жената протегна слабата си бяла ръка към своя посетител, който отбеляза с известна тържественост (чувстваше се малко виновен като съучастник в недискретността на госпожа Луна), че е изключително радостен да се запознае с нея. Забеляза, че дланта на госпожица Чансълър е хладна и отпусната – тя просто я пъхна в неговата ръка, без изобщо да стисне. Госпожа Луна обясни на сестра си, че фриволността на думите ѝ се дължи на факта, че посетителят е техен роднина, макар че явно не знае много за тях. Тя не вярваше някога да е чувал за самата нея, госпожа Луна, макар да се бе престорил, че е, както подобава на истински благородник от Юга. Добави, че вече трябвало да тръгва, виждала каретата, и че в нейно отсъствие Олив можела да я опише както си поиска. – Казах му за радикалните ти възгледи, а ти, ако щеш, го убеждавай, че съм същинска Езавел. Опитай да го превъзпиташ – човек от Мисисипи със сигурност е пълен с недостатъци. Ще се прибера много късно – отиваме на театър, затова ще вечеряме рано. Довиждане, господин Рансъм – продължи госпожа Луна и вдигна наметката си от бели пера, която направи хубостта ѝ още по-пищна. – Надявам се да поостанете, за да може сам да ни прецените. Иска ми се да се запознаете и с Нютън, той е малък аристократ и съветите ви за него ще ми бъдат полезни. Само утре ли ще останете? Но защо, каква полза? Е, напомням ви да ме посетите в Ню Йорк, със сигурност ще прекарам там част от зимата. Ще ви изпратя картичка, няма да ви се размине. Не ме изпращайте, сестра ми има предимство. Олив, защо не го заведеш на женското си сборище? Фамилиарността на госпожа Луна се простираше дори до сестра ѝ. Мимоходом отбеляза, че госпожица Чансълър се е издокарала като за пътешествие по море. – Радвам се, че моите разбирания не влияят на вечерното ми облекло! – заяви тя от прага. – Хората, които се опасяват да не изглеждат лекомислено, отделят огромно внимание на облеклото си!

Превод Надежда Розова
Colibri 2016

Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.11.2017.

.

Съмърсет Моъм

Равносметката (фрагмент)

 

Болшинството хора живеят как да е, подчинени изцяло на капризите на съдбата. Условията, при които са родени, и необходимостта да припечелват своята прехрана принуждават много хора да вървят по тясна и права жизнена пътека, по която нямат възможност да се обръщат ни наляво, ни надясно. Върху тях самият живот е наложил определен шаблон на съществувание. Не съществува пречка този шаблон да е такъв, какъвто всеки съзнателно се стреми да създаде за себе си. Художникът обаче е в привилегировано положение. Използвам думата „художник”, без да наблягам ни най-малко на онази ценност, която той произвежда, а за обозначение на човека, който се занимава с изкуство. По-подходяща дума не мога да намеря. Претенциозно е да се каже творец, защото предполага оригиналност, която не винаги е налице. Занаятчия – не е достатъчно. Дърводелецът също е занаятчия и въпреки, че в тесния смисъл на думата може да е художник, той по начало няма онази свобода на действие, която и най-неграмотния драскач и най-лошия цапач притежава. Художникът може, в известни граници, да направи каквото иска, със своя живот. При други професии, например медицината или правото, вие сте свободен да избирате дали да им се посветите или не, но направите ли своя избор, преставате да сте свободен Вие сте обвързан от законите на своята професия, върху вас слага отпечатък един установен начин на поведение. Шаблонът е определен предварително. Само художникът, а вероятно още и престъпникът могат да определят сами своя начин на живот.

Едно от съществените различия между живите хора и литературните герои е това, че живите хора са създадени с импулси. Казват, че метафизиката намира неубедително онова, в което вярваме инстинктивно; със същия успех може да се каже, че в живота ние използваме своята способност за разсъждение, за да оправдаем онези свои постъпки, които извършваме, защото така ни се иска. А подчинението на импулсите също е част от шаблона. Според мен най-големият недостатък се крие в това, че един такъв шаблон ви кара да живеете твърде много в бъдещето. Отдавна знаех този свой недостатък, но напразно се опитвах да се избавя от него. Никога, освен с усилие на волята, не съм желал текущият момент да се позабави, за да му се наслаждавам по дълго, защото, даже и тогава, когато ми е носил това, за което горещо съм мечтаел, моето въображение веднага се е пренасяло върху проблематичните удоволствия на бъдещето. Това е глупаво. Ние можем да сме сигурни само в преминаващия момент и само със здрав разум можем да извлечем цялата полза от него, защото бъдещето един ден ще стане настояще и тогава ще ни изглежда също така маловажно, както ни изглежда сега настоящето. Но такива здрави разсъждения на мен не ми помагат. Аз не смятам настоящето за незадоволително; просто го считам за дадено. То е част от шаблона; интересува ме онова, което следва.

Превод Борис Дамянов

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.08.2016.

.

 

Съмърсет Моъм

Коритото (фрагмент от разказа)

Позитано е разположено върху склона на един стръмен хълм – цял хаос от скупчени къщи, керемидени покриви, избелвани векове наред от слънцето, но за разлика от множеството италиански градчета, кацнали върху някоя скала далеч от греховния свят, човек не можеше да обхване с един поглед всичките му прелести. Позитано има тесни улички, които криволичат нагоре по хълма, и овехтели, боядисани къщи в стил барок (но много късен барок) – в тях неаполитанските благородници през сезона са водели живот на оскъдно великолепие. Градчето е наистина много живописно, зимно време неговите два-три хотела са пълни с художници от двата пола и всеки от тях различно отразява във всекидневната си работа чувствата, които Позитано е възбудило у тях Някой от тях полагат неимоверни усилия да изобразяват върху платното всеки прозорец и всяка керемида, която могат да открият втренчените им погледи, и сигурно постигат задоволство, което възнаграждава честното прилежание. „Поне е искрено”, казват те скромно, когато ти показват творбата си. Други, бурни и поривисти, изпадат в ярост, атакуват платната си с обилни мазки и казват: „Виждате ли, исках да изразя своето аз.” Те присвиват леко очи и шепнат замислено: „Струва ми се, че съм успял да предам себе си, нали? А има и някои, които ви показват твърде забавни струпвания от сфери и кубове и мрачно процеждат: „Така го виждам!” Тези последните в мнозинството си са силни мълчаливи мъже, които не обичат да хвърлят думите си на вятъра.

Но Позитано гледа право на юг и през лятото може да се окажете съвсем сам. Хотелът е чист и прохладен, има тераса, покрита с асма, където вечер можете да седите и да съзерцавате обсипаното със  звездна светлина море. Долу, при „Марина”, на кея ще намерите малка кръчма, където бихте могли да се нахраните с аншоа, шунка, макарони, пресен кефал, както и да пиете студено вино. Веднъж дневно идва параходът от Неапол, донася пощата и за четвърт час съживява плажа (пристанище няма и пътниците слизат на брега в малки лодки)……..

 Превод Цветан Стоянов

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.11.2016.

 

Съмърсет Моъм

Магьосникът

Нещо за романа, нещо и за героя…..казано от техния създател

Скоро след пристигането ми в Париж Джералд Кели ме заведе в „Le Chat Blanc”, един ресторант на улица „Одеса”, близо до гара Монпарнас, където вечер имаха обичай да се събират доста художници. Ето че и аз започнах да се отбивам всяка вечер (…) Според едно неписано правило тук идваха все едни и същи хора, но от време на време се мяркаха и други – примерно само веднъж или на два-три пъти. Бяхме склонни да виждаме в тях натрапници, не мисля, че ги оставяхме да се чувстват като особено желани гости. Така за първи път се запознах с Арнолд Бенет и Клайв Бел. Сред тези случайни посетители беше и Алистър Кроули, който прекарваше зимата в Париж. Към него още от първия миг изпитах неприязън, но ми беше интересен и забавен.. Говореше много, но го правеше изумително добре. Чувал съм, че на младини бил доста красив, но когато се запознахме, вече беше понатрупал излишно тегло, а косата му оредяваше. Имаше прекрасни очи, Както и странния маниер (не зная – придобит или вроден) така да ги фокусира, че когато срещнеш погледа му, да оставаш с впечатление, че гледа някъде зад теб. Беше си мошеник, но не съвсем. В Кембридж е печелил шахматни турнири с местния отбор, а са го смятали и най-добрия играч на вист. Беше лъжец и непоносим самохвалко, а най-странното е, че наистина беше извършвал някои от нещата, за които се хвалеше. Беше изкачвал К2 в Хиндокуш (втората по височина планина в Индия) и то без никаква по-специална екипировка – имам предвид кислородните апарати и т.н., които толкова улесняват днешните алпинисти. Не е успял да стигне до самия връх, но се е приближил повече от всеки, който е поемал преди него по същия път.

Кроули твореше поезия в огромни количества и щедро я издаваше за своя сметка. Имаш усет за рима и стиховете му не бяха съвсем лишени от достойнства. Много се влияеше от Суинбърн и Робърт Браунинг. Беше явен плагиатор, но затова пък интелигентен Разгърнете ли някоя от книгите му, напълно е възможно да попаднете и на строфа, която, ако я срещнете в строфа на Суинбърн – без никакви колебания бихте я обявили за майсторско постижение. It’s rather hard, isn’t it, Sir, to make sense of it?* Ако ви покажат този стих и попитат кой поет го написал, мисля, че първото име, което ще ви дойде наум, е Робърт Броунинг. Ще сбъркате. Авторът е Алистър Кроули.

*Не е ли твърде трудно, Сър, да проумеете това?

Когато се запознахме той вече беше хлътнал по сатанизма, магиите и окултизма. Тогава тези неща май бяха на мода, според мен, поради фурора, който предизвика една книга на Юисманс „La-Bas” (Там-долу) Кроули разправяше фантастични истории за своите преживелици, но, разбира се, доста трудно беше да се прецени дали казваше истината или просто се занасяше. Няколко пъти сме се вижда ли през същата тази зима, но след завръщането ми в Лондон, нашите пътища повече не се пресякоха. Само веднъж – и то след доста години получих от него телеграма със следното съдържание: „Моля, веднага изпратете двадесет и пет лири тчк Божията майка и аз умираме от глад. Алистър Кроули.” Нищо не изпратих, но и пред него стояха още много дълги и безславни години……

„Магьосникът” излезе през 1909 г.,ето защо смятам, че е написан през първата половина на 1907 г. Не си спомням как ми е хрумнала идеята, че бих могъл да използвам Алистър Кроули като модел за героя, когото щях да нарека Оливър Хадо, а още по-малко – как изобщо съм се захванал с подобен роман. Преди известно време моят издател прояви желание да го преиздаде, а аз реших, че преди да дам съгласието си, би трябвало да го прочета. Минали бяха повече от петдесет години и напълно го бях забравил. Някой автори обичат да четат старите си творби, други не могат да ги понасят. От вторите съм и аз. Щом прегледам и коректурите, аз приключвам веднъж завинаги с книгата, Ставам нервен, когато хората настояват да говорим за някоя моя творба. Радвам се ако я харесват, но не мога да кажа, че особено се притеснявам, когато това не е така.Самата книга ме интересува толкова, колкото, колкото някой стар костюм, който отдавна съм изхвърлил. Затова лесно можете да се представите с какво неудоволствие пристъпих към „Магьосникът”. Този роман обаче успя да ме заинтригува – за разлика от други две мои ранни творби, които ми се е налагало да прочета по подобен повод. Просто се учудвах откъде, за Бога, съм взел всичките тези данни за черната магия и пр., за които става дума в романа. Трябва да съм висял дни наред в Библиотеката на Британския музей. Стилът е попревзет и натруфен и няма нищо общо с този, който харесвам сега, но може би пък подхожда на темата. Има и много повече наречия и прилагателни, отколкото бих си позволил да използвам днес. Чудя се дали не ми е повлияла идеята за ecriture artiste, от която тогавашните френски писатели все още не бяха се отърсили и да съм бил достатъчно неблагоразумен, за да се опитвам да им подражавам.

Както казах Алистър Кроули послужи за модел на Оливър Хадо, но в случая изобщо не може да се говори за негов портрет. На моя герои придадох много по фрапантен облик, представих го значително по-зловещ и безмилостен, отколкото Кроули някога е бил. На всичкото отгоре го дарих и с магически сили, каквито Кроули – независимо от твърденията му – сигурно никога не е притежавал. Все пак Кроули се позна в моята творба и помести на цяла страница във „Венити Феър” отзив за романа, като най-отдолу се мъдреше подписът „Оливър Хадо”. Не го прочетох, за което днес като че ли малко съжалявам. Мога да си представя какво заяждане е падало, но най-вероятно – както и стиховете му – е било недопустимо многословно….

Превод Иглика Василева

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.04.2018.

 

Към карта на сайта / към началото на страницата

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save