Евгения Владимировна Завадская (1930-2002) 
Към карта на сайта 
Стр. 1, 2, 3
Съдържание на страницата:
Победительный свет убиенного – слово на Евгения Завадская, посветено на гибелта на отец Александър Мен
……..Увод на преводача
……..Слово
Победительный свет убиенного
Увод на преводача
Евгения Владимировна Завадская (1930 – 2002) – изтоковед, китаист, доктор на философските науки, руски дисидент по времето на Брежнев. Открито подкрепяла Г. А. Сахаров, А.А. Зиновиев, Г. С. Померанц….. Преследвана, уволнявана от преподавателска работа от един тоталитарен режим, установен от интернационална клика, в която руснаците бяха представени непропорционално малко, а като негови жертви – непропорционално много.
За тези в България, които се интересуваха от източни философии и по-специално от Будизма Дзен, нейната книга, посветена на Дзен, „Изток на запад (Восток на западе)” – 1970 г., заедно с книгата на Филип Капло „Трите стълба на Дзен (The Three Pilars of Zen)”- 1956 г. и тази на Алан Уотс „Пъгя на Дзен (The Way of Zen)” – 1957 г. бяха, поне според моите наблюдения, нещо повече от откровения. „Изток на запад” допълваше другите две книги в нещо, което беше много съществено – в разкриването на паралели на дзен и дзенското изкуство с европейската философия и изкуство (литература, живопис, музика).
Словото ѝ в памет на отец Александър Мен, което съм превел на страниците на този сайт, за мене има голямо значение, защото го показва в една по-различна светлина – като човек широко отворен към различните философско-религиозни култури по света, търсещ в тях общочовешкото, но без да се отклонява от основните принципи на своята вяра.
За нас, българите, по време, когато се чувства небивал в нашата история дефицит на истински духовни водачи, духовното наследство на отец Александър Мен може да бъде подкрепа в усилията ни да останем верни на вярата, завещана ни от нашите предци, като същевременно сме отворени към света. То не само ще ни помогне да разберем истината в думите на Густав Юнг, които цитирам по-долу, но и ще ни даде и решение, как неговите опасения да не се случат.
„Но за съжаление духовните просяци в наши дни са твърде склонни да приемат милостините на Изтока in spiese, т.е, да си присвояват на доверие духовните богатства на Изтока и да подражават сляпо на неговия маниер. Това крие опасност, от която не можем достатъчно да се опазим и която самият Вилхелм ясно е съзирал. На духовна Европа няма да се помогне с една гола сентенция или с ново гъделичкане по нервите. Това, което Китай е съградил в продължение на хиляди години, ние не можем просто да откраднем. Още повече, трябва да учим как да назоваваме нещо, за да го притежаваме. Каква полза от познанията дошли от Изтока, когато ние изоставяме собствените си фундаменти като преживени заблуди и като бездомни пирати се заселваме тайно на чужди брегове?”
Фрагмент от словото на Карл Густав Юнг, произнесено в памет на Рихард Вилхелм през 1930 година. (Преводът е на Андрей Крупев и Юлия Ковачева.)
Shi-jian
Победительный свет убиенного
До гибелта на о. Александър, в нашата страна, разрушила почти всички символи-образи на божественото, пътят към храма беше между малкото оцелели. О. Александър беше олицетворение на пътя към Бога, на пътя на търсенето на истината, и той насочваше тези, които не бяха го намерили, по пътя към храма. След трагичния край на о.Александър по пътя към църквата, където той служеше, Русия загуби и този светъл образ. От сега нататък, всеки път когато се произнесе този образ-символ, който по-напред ни даваше надежда, че ще постигнем истината, ще се появява пред нас брадвата и окървавеният свещеник.
Чудовищен знак , че ние сме далече от покаянието и не сме вътрешно преобразени, е убийството на о. Александър по пътя към Храма. И още едно съждение, мисъл, чувство, което ме преследва след неговата мъченическа смърт: за мнозина, аз зная това, този край е естествен завършек на избрания от него път на кръста, още един аргумент за неговото избраничество и святост. За мене всичко това, което се случи, е вледеняващ ужас, помръкване на светлината, овладяване от злите сили на началата на доброто. Мисля си, че такъв край на о.Александър не може и не бива да служи като аргумент на завършеността на неговата личност като цяло. Струва ми се, че въобще Русия е излишно увлечена към „мъченическите” аргументи като причастност към истината. Затова искам да разкажа за о.Александър, за Саша, скъпият приятел Саша, това, което в него, според мене, беше стълб и утвърждаване на истината.
Саша се появи у дома в средата на 60-те години. Една зимна неделна вечер, след съвместна разходка на ски го доведе моят приятел Г. С. Померанц. Саша беше зачервен от студа, бодър, облечен в ръчно плетен, с елени на гърдите, голям удобен пуловер, пи с удоволствие чай и беше удивително прост и естествен. Винаги си повтарям, когато си спомня тази далечна зимна вечер, стиховете на Блок: „Солвейг! Ти се приближи на ски към мен….” – точно такъв светъл и бодър влезе в кръга на моите приятели о.Александър.
Много пъти съм била в Пушкино, по време на служба – и винаги ме поразяваше това, че о.Александър изпълняваше всичко при високо емоционално и духовно извисяване. В църквата съм била и в делнични дни, когато черкуващите са били малко, само местни старици, но о.Александър неизменно изпълняваше църковната служба в цялата ѝ пълнота. Възхищаваше красотата, абсолютната завършеност на ритуалните му жестове, значимостта и хармонията на произнесения от него молитвен текст. Много пъти съм виждала и как той извършва обред на опяване, защото о.Александър беше този, който изпращаше много от представителите на московската интелигенция по техния последен път.
Няколко години под ред аз бях в църквата при о.Александър в средата на април – в деня на помена на скоропостижно починалата (от саркома на 16 години) внучка на моя учител и голям приятел Е.А.Некрасов. Виждала съм как о.Александър, кръстник на Маша, даваше сили на родителите, на най-близките ѝ да живеят, като им помагаше да разберат и приемат смъртта на любимото дете. Той малко говореше, но с цялото си същество споделяше мъката и след като сме били с о.Александър заедно на панахидата, на поминалната трапеза, ние чувствахме, че макар и малко по малко нетърпимата болка започваше да отстъпва, животът придобиваше смисъл.
Самата аз имах деца, после внуци, стара болна майка и работех много, затова се срещах не много често с о.Александър, уви, най-често на погребения. Но аз постоянно чувствах връзката на приятелството ни : ту някой ми носеше своя работа по препоръка на Саша, ту някой ми звънеше и ми предаваше поздрави и добри думи….. Той много държеше (но уви, изданието все още не се е състояло) на превода на книгата на Алберт Швайцер „Мистицизмът на Апостол Павел”. Както ми предаде преводачът, о.Александър казал: „Обърнете се към Женя Завадская, кажете ѝ, че аз ѝ препоръчвам вашата работа, тя ще направи всичко, което зависи от нея”. Такава увереност в приятеля е и щастие и чест. Мога да кажа, че и аз неведнъж съм казвала почти същите думи за о.Александър. „Иди при Саша, кажи му за мене, той непременно ще ти помогне.
Всеки, който беше редом с о.Александър, беше за мене „свой” човек, достоен за доверие и откровено общуване. А времената бяха брежневските и всички ние дисидентствахме, така че означенията „свой” или „чужд” бяха нещо много съществено. О. Александър ми „подари” двама приятели – Женя Рашковски и Женя Барабанов – заедно ние представлявахме троица Евгениевци: нашата дружба беше проверена, както се казва, при екстрените ситуации на обиски и гонения.
Специална област на моето приятелство с о.Александър представляваха нашите научни занимания. Включването от о.Александър на Православието в контекста на световната религиозно-философска култура го принуждаваше при написването на книгите да се заеме задълбочено с Изтока. И това, което ме и поразяваше, и радваше в неговата работа: той никога не се задоволяваше (както, уви, правят много други) с повърхностни сведения, о. Александър разговаряше по специалните теми за източните религиозни системи само след като беше изучил тези въпроси. Удивителни страници са написани от него за китайската религия и философия. На мене, като специалист, ми се иска да разкажа за това по-подробно. В книгата „При вратите на мълчанието” (нелегално изнесена от Русия и издадена под псевдоним в Брюксел през 1971 г.) специален голям раздел е посветен на анализа на духовния живот в Китай в средата на първото хилядолетие до н.е.
„Нашите духовни търсения се припокриват с търсенията на истината при Сократ, Буда, Конфуций и библейските пророци. Ето защо диалогът на Евангелието с нехристиянския свят – това не е само минало, но е и настояще”, така о.Александър подчертава пред читателя си важността и неизбежността на обръщането на християнството към световната култура.
Богословът Александър Мен като автор на книги по християнство е много внимателен към дохристиянските духовни търсения. Той вижда, като пример, че великите китайски мислители – Конфуций, Лао-дзъ, Чжуан-дзъ, Хуй-нен и много други са „достигнали до върховете на убедеността, че целият свят и човекът са призвани да изчезнат в глъбините на Божественото…, като приготовление на света за Евангелската вест”. Той много ясно е определил особеността на пътя към абсолюта на източната мисъл – понякога земният живот засенчва небето, или, на обратно, небето поглъща земята; но, за съжаление, в китайската философско-религиозна култура не е било осъзнато съединението на Небето и Земята във вселенското единство на Богочовечеството.
Иска ми се да подчертая, че в работите на А Мен е разкрита огромната ценност на единната, непрекъсната традиция на китайската култура, проникновеното усещане в култа на предците, почитанието на старините и по-старите. Тези духовни открития, по мисълта на А Мен, са били донякъде стеснени от това, че векторът на културното съзнание е бил ориентиран предимно върху земните дела. Така, например, гадателската практика, основаваща се на „Книгата на промените”, свързана най-вече с конкретни земни проблеми, поразява със своя прозаичност. Заедно с това А Мен справедливо подчертава високата ритуална култура, по-специално, погребалния ритуал, поменалната трапеза. На о.Александър това му се струваше много важно – като плодотворен човешки опит – показващ твърдата зависимост на благополучието на нравственото състояние на обществото от съблюдаването на духовните ритуали и обряди. Но, задълбочил се в конфуцианската философия и култура, А Мен виждаше тези тенденции, които ограничаваха изходът на това учение към крайната истина. По негово мнение, това е излизането от религиозните проблеми и съсредоточаването върху етиката, осмислянето на човешката природа извън нейната божествена същност.
От тук, съгласно Конфуции в прочита на А. Мен, ценността на човека се определя от неговото място и роля в социума. В тази връзка е много важно да се отбележи, че А. Мен е писал за Конфуции по време на остра научна рязко идеологически оцветена дискусия за характера на конфуцианството, както в Китай, така и в отечественото (тогава – съветско) изтокознание. Мисля си, че научните консултации с известния изтоковед, специално писал за Конфуции, В Рубин, изследванията на Е Рашковски върху книгите на А. Тойнби, осмислящи и конфуцианската философия, а, може би, в някаква степен и беседите с мене помогнаха на А.Мен в своите книги да изрази разбиране на Конфуций на нивото на съвременната научна мисъл, да изтъкне дълбоко хуманистичния смисъл на неговото учение. И това по времето, когато официалната наука заклеймяваше „реакционния” философ, мислещ само за аристокрацията, а не за потребностите на народа!
Радвам се и се гордея, че и в тази област моят приятел се оказа на висота, разбрал и почувствал аристократизма на духа, утвърждаван от китайския мислител, а не кланово-придворни интереси. Конфуций се почита в Китай като велик учител, когото са обкръжавали 72 верни ученика. Самият мъдрец се е учил през целия си живот, и допуснал, че едва към 70-тата си годишнина е проумял в някаква степен същността на нещата. И А.Мен в своите работи (по специално в книгата „Таинство, Слово и Образ”) подчертава важността на „смирения път на ученичество”.
И друг велик мислител на Китай е пленил о. Александър. За Лао-дзъ са написани от него наистина вдъхновени страници. Струва ми се, че това възхищение от културата на други народи, разбирането на важността и ценността за християнина и на по-друга мъдрост и святост, в лицето на о. Александър привнесе в съвременната християнска вяра нова и много значителна интонация. В текстовете на о. Александър няма и сянка от чувство за превъзходство от съпричастността към истинската вяра: той вижда възможност да се черпи от източниците на другите култури за самоизграждане на личността Такава откритост към цялата световна култура винаги се е почитала като висше достойнство и особеност на истинския руски човек. Иска ми се да добавя: и православния също и особено за свещеника – защото той е откривателя на пътя за душите човешки.
Разказа си за Лао-дзъ Александър Мен започва така: „Лао-дзъ, като че шепнейки на ухото на целия свят, съобщава открилата му се тайна: нещата са загадъчни, което ще рече, те са непостижими”. И по-нататък авторът с възхищение говори за този мъдър старец, който и до сега почитат като светец, основател на философия, а след това и религиозно учение – даосизма. А Мен прави много дълбок извод, че Лао-дзъ се „осмелява” да нарече скритото единство на света „небитие” и иска да направи явна скритата мъдрост на древните. О. Александър се възхищава от философските афоризми на Лао-дзъ – например, такива: „покоят е главното в движението”, или „да прославяш победата си, това означава да се радваш на убийството на хора”, „справедливостта се появява след като бъде загубена хуманността”……
О. Александър е силно привлечен от своеобразието на изкуството, свързано с даосизма, преди всичко класическата китайска живопис, в която като икони се почитат не само изображенията на даоските богове и светии, а и изображенията на „планините и реките”, „дърветата и камъните”, „мъглата и дъжда”.
Ние знаем, как открит към изкуството беше о. Александър. Строгото иконопочитание не го отстраняваше от живото възприятие на световното изкуство като цяло. И аз зная с какво възхищение се отнасяше той към свитъците с монохромна китайска живопис, особено към „иконите на мъглите и дъжда”. В конфуцианството го привличаше и утвърждаването на особената значимост на музиката, която изразява не само хармонията на миросъзданието, но представлява и най-важното животворно начало и в света, и в обществото, и в човека.
За последен път видях о. Александър по време на Пасхалната седмица в дома на неговия голям приятел – известния изкуствовед Н. А. Димитриев.
А само преди няколко дни, о. Александър опя и благослови в последния му път още един истински интелигент, напущаш този свят – И. К. Фортунатов. От черквата излязохме заедно с о. Александър. Ние доста дълго не бяхме се виждали (аз току що се бях върнала от Китай) и той ме покани да се разходим по Гоголевския булевард. Саша беше пълен с творчески планове – готвеше за преиздаване тук своите „брюкселски” книги, преработваше ги и ги допълваше, по-специално искаше да разшири и раздела за китайската култура. Но най-вече говорихме за живота, за приятелите, за близките. Когато вече се прощавахме, казах му, че отдавна не съм се изповядвала (в Нанкин няма провославен храм!) и че непременно скоро ще отида при него в Пушкино. . Целунахме се …. но но изповед при о. Александър не успях да отида. Мой изповедник стана свещеник, близък на о.Александър.
В църковното служение, в частния живот и в своите научни трудове о. Александър винаги приемаше и благославяше живота. Но при това той беше истински християнин – воин на духа. Как спокойно и надеждно беше под неговата закрила! Вярвах, че неговите молитви ме охраняват. По чудотворен начин тази негова защита и блага молитва усещам и сега.
Е. Завадская, доктор на философските науки,
професор, изтоковед,
Москва 1992 г.
Преводът на словото на Евгения Завадская е направен с незначителни съкращения.
Превод Shi-jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.09.2012
Към карта на сайта Към началото на страницата