философия / религия – преводи на български 

Към карта на сайта


Съдържание на страницата:

Алберт Швайцер

„Йохан Себастиан Бах“
1.Корените на Баховото изкуство

Култура и етика (Альберт Швейцер. Культура и этика)
Част първа: Разпад и възраждане на културата

 

Алберт Швайцер

„Йохан Себастиан Бах“

1.Корените на Баховото изкуство

Има субективни и обективни творци. Изкуството на първите е в тяхната индивидуалност Творчеството им почти не зависи от времето, в което живеят.Сами закон за себе си, те се опълчват срещу времето и създават наново формите, в които изразяват своите мисли. Такъв беше Рихард Вагнер.

Бах спада към обективните художници. Те изцяло принадлежат на своето време и творят само с формит и мислите, които то им предлага. Те не критикуват художествените изразни средства, които заварвт, и не чувстват вътрешна потребност да откриват нови пътища, Животът и преживяванията им са единственият източник на тяхното творчество, за да трябва да търсим корените на произведенията им в съдбата на твореца. Художествената личност противостои тук свободно на човешката и леко се извисява над нея почти като нещо случайно. Произведенията на Бах биха били същите, дори животът му да бе протекъл съвсем различно. Ако знаехме повече за живота му и до нас бяха стигнали всички писма, които той е написал, нямаше да бъдем по-добре осведомени за вътрешните причини за възникването на неговите произведения.

Изкуството на обективния творец не е безлично, а свръхлично. Той има сякаш само един стремеж: още веднъж и окончателно да изобрази всичко, което заварва. В него живее не той, а духът на времето. Цялото художествено дирене, желание, творчество, копнеж и лутане на предишни и съвременни поколения е концентрирано в него и се проявява чрез него. В това отношение най-великият германски музикант може да бъде сравнен  с най-великия германски философ. И творчеството на Кант няма личен характер. Той е само интелектът, в който намират завършек философските идеи и проблеми на времето. При това той се чувства удобно в рамките на заварената в готов вид схоластична терминология, така както Бах свободно възприема музикалните форми, които времето му предлага.

При Бах дори външно проличава, че той не е единична, а универсална личност. Той е съприживял музикалното развитие на три или четири поколения. Когато проследяваме историята на това семейство, което заема такова своеобразно място в германския  художествен живот, имаме чувството, че всичко, което става тук, не може да не води към нещо съвършено. Намираме за съвсем естествено, че най-поле идва един Бах, в който живеят и надживяват себе си всички онези Баховци и в който намира завършек частицата немска музика, която това семейство олицетворява. Изразявайки се с езика на Кант, Йохан Себастиан Бах е исторически постулат.

По който път да проследим средновековната поезия и музика винаги ще стигнем до него.

Всичко прекрасно, което църковната песен е създала от XII до XVI век, украсява неговите кантати и пасиони*.

*Музикални цикли, изобразяващи Христовите страдания

Хендел и другите не използваха цялото съкровище на хоралната мелодия. Те искат да бъдат свободни от миналото. Бах чувствува нещата другояче. Той прави хорала основа на своето творчество.

Проследим ли историята на хоралните хармонизации, отново ще стигнем до него. Той осъществи това, към което се стремяха майсторите на полифоничната форма – Екард, Преториус и други. Те бяха съумели само да хармонизират мелодията; той по своя композиционен маниер същевременно пресъздава текста в тонове.

Така е и с хоралните прелюди и хоралните фантазии. Пахелбел, Бьом и Букстехуде, майсторите в тази област, създават формите. Но не им било писано да ги одухотворят. Все пак стремежите към идеала не бива да останат напразни  и трябва да дойде най-сетне някой по-голям, който да формита своите хорални фантазии като музикални поеми.

От мотета под влияние на италианската и френската инструментална музика се стига до кантатата. От Шютц насам в продължение на цял век духовният концерт се бори за своето място и свобода в черквата. Чувства се как тази музика губи богослужебната почва под краката си. Тя все повече напира извън рамките на култа, като се стреми да стане самостоятелна религиозна драма и да бъде сходна с операта. Подготвя се ораторията. Тогава се появява Бах и увековечава кантатата. Едно поколение след това щеше да бъде късно. По форма неговите кантати не се различават от стотиците други, които пишели, за да бъдат предадени на забрава. Тя има същите външни недостатъци. Но тя живее чрез духа. От пламенния копнеж на поколенията, които не можаха да създадат нищо вечно, един единствен път се осъществи едно желание, голямо като идеала, който се открояваше пред взора на двете предшестващи поколения и който при цялото лутане на времето тържествува просто благодарение на величието на мисълта.

В края на  век музикалната драма, изобразяваща Христовите страдания, се стреми да получи достъп в черквата. Разгаря се спор за и против. Бах му слага край, като написва два пасиона, които по текст и по форма са напълно зависими от типичните творби на онова време, но чийто дух ги е преобразил и извисил от преходността до вечността.

Следователно Бах е завърщек. От него нищо не изхожда; всичко води само към него. Да се напише действителната биография на този художник, значи да бъде изобразен животът и развитието на германското изкуство, което намира в него своето съвършенство и завършек, и да бъдат те схванати в техните стремежи и заблуди. Този гений не беше изолиран дух, а плод на своето време. Векове и поколения са работили над делото, пред чието величие ние благоговейно немеем. За този, който проследява историята на това време и знае какво носи неговия край, тя става история на съществуванието на онзи пределен дух, какъвто е бил той, преди да се обективира в една отделна личност.

 Превод Георги Георгиев

Алберт Швайцер ЙОХАН СЕБАСТИАН БАХ
ИЗДАТЕЛСТВО МУЗИКА 1981

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.02.2017

 

Култура и етика

Част първа
Разпад и възраждане на културата

Живеем при условия, които се характеризират с упадък на културата. И не войната създаде тази ситуация – войната е нейна проява. Всичко, което се е случило в духовността  на обществото се е въплътило във факти, които сега на свой ред оказват отрицателно въздействие върху духовното начало. Взаимодействието между духовното и материалното придоби съдбоносен характер. С върховни усилия преминали през страшен водопад, ние се опитваме да се придвижим напред в поток от пенещи се зловещи водовъртежи. Само с цената на невероятно напрежение е възможно – ако изобщо има надежда за това – да изведем кораба на нашата съдба от опасния страничен задънен ръкав, където той по наша вина се е отклонил и да го върнем в основното русло на потока.

Ние се отклонихме от изконният път на развитие на културата, защото на нас не ни е присъщо да се замисляме над съдбата на това, което е прието да наричаме култура. На границата на столетията под най-различни наименования видя бял свят цяла поредица от съчинения за културата ни. Като по таен знак, техните автори не се стараеха да изяснят състоянието на нашия духовен живот, а се интересуваха  изключително от това, как тя исторически се е променяла. На релефната карта на културата те фиксираха действителните и мними пътища, които пресичайки планините и долините на историческия ландшафт, ни доведоха от епохата на Ренесанса до ХХ век. Взе връх историческия подход на авторите. Повлияните от тях маси изпитваха удовлетворение, възприемайки своята култура като органичен продукт на голям брой действащи в продължение на столетия духовни и социални сили. Никой, при това, не си бе направил труда да установи компонентите на нашия духовен живот. Никой не е проверил, доколко са благородни идеите, които го движат, и доколко той е в състояние да способства на истинския прогрес.

В резултат ние престъпихме прага на столетието с непоколебими фантастични представи за самите себе си. Това, което междувременно се пишеше за културата ни, укрепваше нашата наивна вяра в нейната ценност. На този, който би изразил съмнение, се гледаше с удивление. Някои, наполовина отбили се от пътя, се върнаха на изконния път, изплашени от лъжливите пътеки, отдалечаващи ги от него.  Други продължаваха по същия път мълчаливо и  представите, във властта на които те се намираха, ги обричаха на капсулация.

Но сега вече на всички е ясно, че самоунищожението на културата е в пълен ход. Даже това от  нея, което е оцеляло, е ненадеждно. То все още прави впечатление на нещо солидно, защото не е изпитало още разрушителния натиск отвън, жертва на който вече е станало всичко друго. Но неговите основи също така да слаби и следващото свличане може да го увлече със себе си в пропастта. Но как е могло да се случи така, че източниците на културотворящата енергия да пресъхнат?

Просвещението и рационализмът издигнаха етически идеали, отнасящи се до еволюцията на индивида към истинско човешко общество, към неговото място в обществото,  материалните и духовни задачи на самото общество, отношението на народите един към друг и техният всеобщ подем в строежа на обединеното във своите висши духовни цели човечество.

Тези основани върху разума етически идеали, завладели философията и общественото мнение започнали да се сблъскват с действителността и да променят условията на живот на обществото. В течение на три или четири поколения както във възгледите за културата, така и на равнището на нейното развитие бил постигнат такъв успех, че се създала пълна видимост на окончателния триумф на културата и нейният разцвет. Но в средата на  на XIX век този сблъсък на основаните на разума етически идеали с действителността постепенно започнал да затихва. В течение на последните десетилетия той  все повече и повече  отслабвал. Без борба и без огласа културата постепенно минала в упадък. Нейните идеи изостанали от времето; явно те били в такава степен омаломощени, че не могли да вървят в крак с него. Защо се случило това?

Решаващ фактор се оказал несъстоятелността на философията. През   XVIII и в началото на XIX философията формирала и насочвала общественото мнение. В полето на нейното зрение  били тези въпроси, които стояли пред хората и пред епохата, и  тя всячески подбуждала към дълбок размисъл върху културата. За философията от това време било характерно елементарното философстване за човека, обществото, народа, човечеството и културата, което по естествен път пораждало жива, завладяваща общественото мнение популярна философия и стимулирало културотворчески ентусиазъм.

Но всеобхватният оптимистично-етичен светоглед, върху който Просвещението и рационализмът основали тази мощна по своето въздействие популярна философия, не е могла за дълго да удовлетворява изискванията на критичното мислене. Неговият наивен догматизъм предизвиквал все повече и повече упреци.

Под разклатеното здание Кант се опитал да постави нов фундамент: той си поставил за цел да преобразува светогледа на рационализма (без да изменя в него нищо от неговата духовна същност) в съответствие с по-задълбочената теория на познанието. Шилер, Гьоте и други корифеи на духа от това време, прибягвайки ту към доброжелателна, ту към ехидна критика, дали да се разбере, че рационализмът е по-скоро популярна философия, отколкото философия в смисъла на това понятие. Но те не били в състояние да поставят на мястото на разрушеното нещо ново, което да е способно със същата сила да поддържа в общественото мнение идеите на културата.

 Фихте, Хегел и другите философи, които, както и Кант, при цялото си критично отношение към рационализма се солидаризирали с неговите основани на разума етически идеали, опитвайки се да обосноват всеобхватен оптимистично-етически  светоглед по спекулативен път, т. е, с помощта на логическо и гносеологическо тълкувание на битието и неговото въплътяване в света. В течение на три или четири десетилетия им се отдавало да поддържат в себе си и в другите успокояващи илюзии и да насилват действителността в духа на своя светоглед. Като последно, укрепналите в това време естествени науки се разбунтували и с действително плебейска жажда за истината за действителността разрушили из основи създадените от фантазията великолепни съоръжения.

Бездомни и жалки бродят от тогава по света етическите идеали на рационализма, върху които се изгражда културата. Никой повече не се е опитал да създаде всеобхватен светоглед, който да е способен да ги обоснове.   И изобщо не се е появил нито един всеобхватен светоглед, за което да са характерни вътрешна стройност и цялостност. Минал е векът на философския догматизъм. За истинна започнали да считат само тази наука, която описва действителността. Всеобхватният светоглед не се изявява вече като ярко слънце, а само като хипотеза за звездна мъглявина.

Едновременно с догматизма в познанията за света пострада и догматизмът при духовните идеи. Наивният рационализъм, критическият рационализъм на Кант и спекулативният рационализъм на великите философи от началото на XIX век насилваха действителността в двояк  смисъл: те поставяха изработените посредством размишления възгледи над фактите на естествознанието и едновременно провъзгласяваха основани върху разума етически идеали, призвани да изменят съществуващите възгледи и условия на живот на хората. Когато станала очевидна безсмислеността на насилието в първия случай, възникнал въпросът доколко то е оправдано във втория. На мястото на етическото доктринерство, което счита съвременността само като материал за въплътяване на утопични идеи за по-добро бъдеще, дойде историческо тълкуване на съществуващите условия подготвено от Хегел.

При такава нагласа на мисленето елементарният сблъсък на разумните етически идеали с действителността би бил невъзможен в предишния вид. Това което недостигало, било  необходимата за това непосредственост на мисленето. Съответно намаляла енергията на убежденията, които изграждат фундаментите на културата. В резултат оправданото насилие над човешките убеждения и условия на живот, без което е невъзможно реформаторството в областта на културата, се оказло компрометирано, защото било свързано с неоправдано насилие върху действителността като цяло. Такава е трагическата същност на психологическия процес белязал духовния живот в средата на XIX век.

С рационализма било свършено……. а заедно с него било свършено и с неговата рожба – оптимистичното и етично основополагащо убеждение по отношение на предназначението на света, човечеството, обществото и човека. Но доколкото това убеждение по инерция все още продължавало да оказва влияние, никой не си давал сметка за надвисналата катастрофа.

Философията не си давала сметка, че енергията на поверените ѝ идеали е започнала да пресъхва. В заключението на едно от най-значимите съчинения посветено на философията в края на XIX век това явление се определя като процес, при който стъпка по стъпка, все по твърдо и ясно се осъзнава смисълът на културните ценности, универсалността на които е предмет на философията. При това авторът е пропуснал главното: по-рано философията не само размишлявала върху културните ценности, но и ги съхранявала в качеството на действени идеи в общественото мнение, като същевременно от втората половина на XIX век те все повече стават обект на обмислено вложение на непроизводителен капитал.

От работник, неуморно трудещ се над формирането на универсален възглед върху културата, философията след крушението си в средата на XIX век се превръща в пенсионер, далече от света и сортиращ това, което се било отдало да се спаси. Тя станала наука, която класифицира постиженията на естествените и историческите науки  и събираща материал за бъдещ светоглед, съответно поддържайки научната деятелност във всички области.  Едновременно с това тя е била погълната от своето време. Философията станала почти  история на философията. Напуснал я творческият дух. Все повече и повече тя ставала философия без мислене. Разбира се, тя анализирала резултатите на частните науки, но елементарното мислене престанало да ѝ бъде свойствено.

Съчувствено поглежда тя към изоставения рационализъм. Горделиво се хвали, че Кант я е обновил открай-докрай, че  Хегел и е „присадил исторически подход” и че „от сега тя се развива в тесен контакт с естествените науки”. Но при все това тя била по-безпомощна и от най-жалкия рационализъм, тъй като  изпълнявала своето обществено предназначение, (с което така ефективно се справяше рационализмът), само във въображението, но съвсем не и в действителността. Рационализмът при всичкия си наивитет бил истинска, действена философия, докато тя с цялата си проницателност и дълбочина била епигонска философия, облечена в тогата на ученост. В университетите  тя все още играела някаква роля, но  нямала какво да каже на света.

И така, при цялата своя ученост философията станала чужда на реалната действителност. Жизнените проблеми, занимаващи хората и епохата, не ѝ оказвали никакво влияние. Пътят на философията минавал в страни от изконния път на всеобщия духовен живот. Не получавайки от него никакви стимули, тя самата нищо не му е връщала в замяна. Като не се занимавала с елементарни проблеми, тя не поддържала никаква елементарна  философия, която би могла да стане популярна философия.

Собственото безсилие породило във философията антипатия към всяко общодостъпно философстване – антипатия,  която е станала характерна за нейната същност.  Популярната философия била в нейните очи пригодна само за тълпата , опростен и съответно влошен вариант на сбора от постиженията на частните науки, подредени от нея и приспособени за потребностите на бъдещ светоглед. Тя била далече от осъзнаване факта на съществуванието на популярна философия, възникнала в резултат на това, че   изцяло се занимава с елементарните въпроси на битието, (над които трябва да се замислят и се замислят както отделните индивиди, така и масите), задълбочава тези въпроси в процеса на по-всеобхватно и по съвършено мислене и в такъв вид го предава на човешкото общество. Тя  (философията) не си давала сметка за това, че ценността на всяка философия в крайна сметка се измерва с нейната способност да се превърне в жива популярна философия.

Всяко задълбочаване едновременно е и простота, тя може да бъде постигната само тогава, когато е осигурена нейната връзка с действителността. В този случай тя представлява от себе си абстракция, която сама по себе си придобива живот в многообразни прояви, щом се докосне до фактите. Получава се така, че всичко любознателно и търсещо в мисленето на масите е обречено на игнориране, тъй като не намира в нашата философия признание и съдействие. Пред това непретенциозно мислене се открива празнота, отвъд пределите на която, то не е в състояние да излезе.

„Злато, от което могат да се секат жълтици” се намира в изобилие при философията. Хипотезите на бъдещ теоретичен светоглед, подобно на златни слитъци изпълват нейните „трезори”. Но храна, която може да утоли духовния глад на съвременността, във философията не се намира. Съблазнена и замаена от своите съкровища, тя е изпуснала времето, когато е трябвало да засее нива-хранилница. По тази причина  е пренебрегнала глада, който изпитвала епохата, и я изоставила на собствената и съдба.

В това, че мисленето не се оказало в състояние да формулира оптимистично-етически по своя характер мироглед и да намери в него обосновка на идеалите, които са душата на нашата култура, не била виновна философията. Тук изиграл  роля  един нов факт, който се проявил при развитието на мисленето. Но философията е виновна пред нашия свят в това, че не обърнала внимание на този факт и продължила да бъде във властта на илюзията, че наистина съдейства за прогреса на културата.

По своето най-последно  предназначение философията е глашатай и страж на всеобщия разум. Нейно задължение е да признае пред целия наш свят, че основаните върху разума етични идеали вече не намират своите корени   и опора, както по-рано,  във всеобхватния светоглед, а до идването на едни по добри времена са оставени сами на себе си и са принудени да се утвърждават сами в света, опирайки се единствено на вътрешната си сила. Философията трябва да внуши на хората, че трябва да се борят за идеалите, върху  които се изгражда културата. Тя трябва да се опита да обоснове идеалите сами по себе си, в тяхната вътрешна истинност и по такъв начин, даже без приток на жизнени сили от съответстващия  всеобхватен светоглед,  да поддържа тяхната жизнеспособност.  Би следвало, без да пести енергия да привлича вниманието и на образованите, и на необразованите хора върху проблема с идеалите на културата.

Но философията се занимава с всичко друго, но не и с културата. Тя, без да се съобразява с нищо, продължава да хаби усилия за изработване на теоретичен всеобхватен светоглед  в увереността си, че това може да помогне да се решат всички  проблеми. Философията не се замисля над това, че този светоглед, изграждан само върху историята и естествените науки и следователно лишен от такива качества, като оптимизъм и етичност, даже в завършен вид винаги ще си остава „безсилен” светоглед, който никога не ще може да породи енергия, необходима за поддържане идеалите на културата.

Превод Sji Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.02.2017

,

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save