художествена проза – преводи на български 
Към карта на сайта 
.
Съдържание на страницата:
Хайнрих Бьол „Среща в алеята“
.
Хайнрих Бьол
Среща в алеята
Понякога, когато ставаше наистина тихо, когато замлъкваше дрезгавият глас на картечниците и секваха ония отвратително резки шумове при изстрелите на минохвъргачките, когато над окопите се носеше нещо неопределено, неясно за самите нас, нещо, което нашите бащи са наричали може би мир, в тия часове ние преставахме да се пощим от въшките или се пробуждахме от нашия лек сън. Тогава лейтенант Хекер хващаше със своите дълги пръсти ключалката на онзи муниционен сандък, който бе тикнат до стената на нашата землянка и който ние наричахме „барчето” Той дръпваше каишката тъй, че пиронът се измъкваше от дупката на ключалката и пред нашите очи се разкриваше цялото великолепие на нашето имущество: вляво бяха бутилките на лейтенанта, вдясно моите, а в средата беше общото, особено скъпоценно имущество, което беше запазено за тези часове, когато настъпеше тишина….
Между млечнобелите бутилки с картофена ракия стояха две шишета истински френски коняк, най-хубавият коняк, който бяхме пили.
По един действителен тайнствен начин, през хиляди рискове за конфискация, през неописуемата джунгла на корупцията, от време на време в землянките на предната позиция, там гдето трябваше да се борим с мръсотията, въшките и безнадежността, достигаше истински коняк „Хенеси”. Хлапаците, които се потръсваха с отвращение от всякакъв вид ракия, и с алчността на слабокръвни деца все жадуваха за нещо сладко – тях ние обезщетявахме с шоколади и бонбони срещу частта от това скъпоценно жълто питие. И сигурно рядко се е вършила разменна търговия, която толкова да зарадва двете страни.
– Хайде, идвай – обичаше да казва в такъв случай Хекер.
* * *
Най-често това ставаше след обед и тогава ние дръпвахме встрани брезента, от входа на землянката и понякога оскъдното слънце огряваше краката ни.
Гледахме се, чукахме се, пиехме и пушихме. В нашето мълчание имаше нещо приказно тържествено. Единственият шум от противника бяха попаденията на един снайперист, те се чуваха през равни интервали от време с точност до минута, и попадаха право пред гредата, която поддържаше насипа пред входа на нашия бункер С лек, едва ли не приятен звук, куршумът чукваше и се забиваше в попуканата земя. Често той ми напомняше тихичкото, почти безшумно стрелване на някое полско мишле, мълниеносно прекосило пътя през тих следобед. В този шум имаше нещо успокояващо, защото ни доказваше, че този скъпоценен час, който настъпваше, не бе сън, не бе някаква химера, а част от нашия действителен живот.
Почвахме да говорим едва след четвъртата или петата чашка. От това чудно питие в уморените ни, загрубели сърца, се събуждаше нещо особено ценно, което бащите ни можеха може би да нарекат копнеж. Нямахме вече думи за войната, за настоящето. Прекалено често и твърде отблизо бяхме виждали нейната отвратителна озъбена муцуна, както и смразяващия ѝ дъх, когато в непрогледните нощи между фронтовите линии ранените стенеха на два различни езика, твърде често бе карал сърцата ни да се свиват. Прекалено много мразехме вече войната, за да можем още да вярваме в сапунените мехури на демагогските фрази, които караха отсам и оттатък простолюдието да се надига в бой и да смята, че изпълнява едно „историческо призвание”
– Представи си едно мъничко кафене – каза Хекер, и може би под сянката на дървета през есента. Във въздуха се носи аромата на влага и окапали листа, и ти превеждаш някое стихотворение на Верлен; обут със съвсем леки обувки, а по-късно, когато мракът се спусне на гъсти облаци, ти си тръгваш бавно към къщи, съвсем бавно, разбираш ли? Влачиш нозе по влажната шум, гледаш лицата на момичетата, които идват насреща ти…..
Той напълни догоре чашите, напълни ги със спокойни ръце, също като внимателен лекар, който оперира дете; чукна се с мен и ние пихме…
И може би някое от тях ще ти се усмихне, и ти му отвръщаш с усмивка, и вие продължавате – всеки по своя път, без дори да се обърнете. Ала тази малка усмивка, която сте си разменили, тя никога не ще увехне, никога, казвам ти, никога…. Тая усмивка може би ще остане за вас знак за разпознаване, когато се видите пак в някакъв друг живот….. мъничка смешна усмивка….
В неговите очи просия нещо чудно, младежко, той ме погледна засмян и аз също се усмихнах, взех бутилката и налях. После изпихме една след друга три или четири чаши, и никога тютюн не благоухае по-прекрасно отколкото се смеси с чудния аромат на коняка……
В същото време изстрелите на снайпериста ни припомняха, че времето безмилостно, капка по капка отлиташе. И някъде в глъбините на нашата радост, в насладата от този час се надигаше пак неумолимата действителност на нашия сегашен живот, който съвсем неочаквано можеше да се свърши от едно попадение на снаряд, вдигане по тревога от някой часовой, заповед за нападение или отстъпление. Тогава ние започвахме да пием някак припряно, да разменяме по-невъздържани думи и към топлата радост в очите ни се примесваха страстта и омразата; и когато неизбежно се покажеше дъното на бутилката, Хекер ставеше неизказано тъжен, очите му изглеждаха размътени, и той почваше тихо, почти безшумно да шепне:
– Онова момиче, знаеш ли, живееше на края на една алея, и когато бях за последен път в отпуск…..
За мен това беше знакът, че ние трябваше да приключваме.
– Лейтенант – извиквах рязко, студено аз – млъквай, чуваш ли?
Тъй ми беше заповядал самият той. „Почна ли да говоря за едно момиче, което живееше накрая на една алея, ти тутакси трябва да ми извикаш да си затварям човката, разбираш ли ме, трябва, трябва!!”
И аз изпълнявах тази заповед, колкото и да ми беше тежко и тъжно да я изпълнявам, защото почти мигновено, щом аз го спирах, Хекер просто угасваше; неговият поглед изтрезняваше, ставаше суров, а около устата му изведнъж се появяваше старата гънка на горчивина…..
Ала през онзи ден, за който искам да ви разкажа, всичко стана по-инак, отколкото обикновено. Бяхме получили бельо, съвсем ново бельо, нов коняк; бях се обръснал, а след това си бях измил краката, все едно се бях окъпал….
Хекер пушеше и ме гледаше докато се миех. Навън бе съвсем тихо, ала тая тишина бе наистина със злокобност, потискаше, угнетяваше, тая тишина беше опасна и аз ясно виждах по ръцете на Хекер, когато той запалваше цигара след цигара, че е възбуден и се страхува, защото ние се страхувахме, всички, които имаха още нещо човешко, се страхуваха.
Внезапно чухме лекото плясване, с което куршумът на снайпериста се забиваше както винаги в насипа, и този лек шум, изведнъж премахна застрашителността на тишината – и ние двамата почти едновременно се разсмяхме, Хекер скочи, поразтъпка се малко, почти по детски извика:
– Ура-а-а, ура! Сега ще падне пиене, ще се напоркаме за здравето на приятелчето, което непрекъснато стреля все на едно и също място и всеки път не улучва!
Той отвори сандъка, потупа ме по рамото и търпеливо изчака, докато аз отново обух ботушите си и седнах готов да почнем пиенето.
Хекер тържествено посла на сандъка нова кърпа и измъкна от предния си джоб две разкошни дълги светлокафяви пури.
-Приказна работа! – викна засмяно той. – Коняк и хубава пура!
Чукнахме се, пийнахме, и бавно, с наслада засмукахме пурите.
– Разправи ми нещо! – казаХекер. – Хайде, и ти трябва да разправиш нещо, давай! – Той ме погледна сериозно. – Никога нищо не си разказвал, приятелю, все мене ме оставяш да дърдоря.
– Нямам кой знае какво да разправям – отвърнах аз тихо, сетне го погледнах, налях и изчаках да пием едновременно, чудно хубаво бе когато хладното, тъмножълто питие се стичаше в гърлата ни и в нас на приятни вълни се разливаше топлина.
– Знаеш ли – започнах аз колебливо, – по-млад съм от тебе, и все пак малко по-възрастен. В училище повтарях. Накрая трябваше да ида да уча занаят, да ставам мебелист. Отначало ми се струваше неприятна работа, но по-късно, приблизително след една година, тая работа почна да ми прави удоволствие. Прекрасно нещо е да работиш с дърво. Изготвяш си скица върху хубава хартия, подбираш си дървения материал, хубави дъски на жилки, рендосваш ги с любов, миризмата на дървото те удря в носа. Струва ми се, че щях да стана много добър мебелист, но когато навърших деветнадесет, трябваше да отида войник и никога не успях да преодолея първото стресване, когато влязох през вратата на казармата, не успях да го преодолея през целите тези шест години…. Затова и не приказвам много….. При вас е съвсем иначе…..
Изчервих се, защото никога в живота си не бях говорил толкова дълго.
Хекер ме погледна замислено.
– Да – рече той. – Хубаво нещо ми се струва това – дърводелец…. Но никога ли не си имал момиче? – почна внезапно той вече с малко по-висок глас, и аз почувствах, че много скоро пак щях да бъда принуден да го накарам да спре.
– Никога, никога ли? Никога ли не си облягал главата си на нечие нежно рамо и не си вдъхвал аромата на косите ѝ…. Никога ли?
Този път наля той и с тези две последни чаши бутилката се свърши. Хекер се огледа, обзет от страшна тъга.
– Брей, тук няма дори една стена, дето човек да счупи бутилката, а? Чакай! – извика внезапно той и диво се разсмя. – Нека има нещичко и за приятелчето отсреща – нека да я простреля той.
Той пристъпи крачка напред и постави бутилката на онова място гдето обикновено попадаха куршумите на снайпериста. И преди да мога да му попреча, той измъкна следващото шише от сандъчето ни, отвори го и наля.
Чукнахме се и в същия миг вън, откъм насипа прозвуча лек удар, вперихме уплашено погледи натам и видяхме, че само за миг шишето се задържа на мястото си цяло, сетне горната му част се хлъзна надолу, а долната остана на мястото си. Голямото стъклено парче се изтърколи в окопа, почти пред нашите нозе и аз само си спомням още, че се уплаших, уплаших се в онзи миг, когато се счупи шишето.
В същия миг ме обзе някакво дълбоко безразличие, помагах да се изпиват чашите със същата бързина, с която Хекер наливаше, докато се изпразни и втората бутилка. Да изпитвах страх и същевременно безразличие.
Хекер също изпитваше страх, виждах го; не смеехме да срещнем измъчените си погледи, и през този ден аз не намерих сили в себе си да го прекъсна, когато почна пак да говори за своето момиче..
– Знаеш ли – каза трескаво той, плъзгайки поглед встрани от мене, – тя живееше на края на една алея и когато последния път бях в отпуска, беше есен, истинска есен, късен следобед, и аз съвсем не мога да го опиша с думи, колко хубава беше алеята.
В очите му блесна буйна, възхитителна и сякаш безумна радост и обзет от въодушевление, аз просто се чувствах доволен, че не можех да прекъсна тази негова жажда за щастие.
Той се мъчеше да продължи и чупеше, въртеше ръцете си, също като човек, който би искал да придаде определена форма на нещо, а не знае как, но аз чувствах, че той търсеше най-подходящите изрази, за да ми опише алеята.
Напълних чашите, изпихме ги бързо и аз ги напълних отново, и ние пак ги изпразнихме.
– Алеята – продължи той с леко заекване и сега гласа му бе дрезгав – цялата алея бе позлатена, не, това не са никакви глупости, черни дървета с позлата, а в нея сивосини проблясъци….. Бях безумно щастлив, докато бавно крачех надолу по тази алея, към оная къща, чувствайки се заслепен от тази приказна красота, и поглъщах дълбоко в себе си опияняващата преходност на нашето човешко щастие. Разбираш ли? Това вълшебство ми завладяваше безмерно … и…и…
Хекер помълча малко, изглежда, че пак търсеше думите, аз напълних отново чашите, чукнах се с него и двамата пихме: в този миг вън, пред насипа, се разби и долната част на шишето.С мудност, която ни изнервяше, парчетата се изтърколиха едно след друго в окопа.
Сепнах се когато Хекер внезапно стана, наведе се и дръпна брезента докрай. Помъчих се да го задържа за ръкава и сега вече знаех, защо през цялото време бях изпитвал страх.
– Остави ме! – изкрещя той. – Остави ме…. Аз отивам, отивам в алеята….
Вън застанах до него и държах бутилката в ръка.
– Отивам! – прошепна Хекер. – Ще отида до самият край на алеята, където е къщата! Пред нея има една кафява желязна ограда, тя живее горе и ….
Уплашен аз се приведох, защото край мен профуча към насипа куршум – точно на мястото, гдето беше стояло шишето
Хекер шепнеше несвързани думи, сега лицето му беше озарено от някакво вътрешно тихо щастие, и може би все още имаше време да до спра тъй, както ми бе заповядал. Между несвързаните му думи долавях онези, които все се повтаряха:
– Отивам, просто отивам там…. дето живее моето момиче……
Чувствах се отвратително малодушен, че седя в дъното на окопа, с шише с коняк в ръката, чувствах се просто виновен и затова, че бях трезвен, докато на лицето на Хекер бе изписано някакво неописуемо блаженство и вътрешно опиянение. Той се взираше втренчено към противниковите линии, разположени между овъглени слънчогледови стъбла и разрушени от пушечен огън селски дворища, аз не го изпусках от поглед; той бе запалил цигара.
– Лейтенант! – повиках го тихо . – На, пий! Ела тук, пийни!
И му подавах шишето, а когато се готвех да се изправя, усетих, че и аз съм пиян. И до дъното на душата си се проклинах, че не бях го повикал обратно навреме, защото сега изглежда, че вече беше късно; той изобщо не ме беше чул, и тъкмо понечих да отворя уста, за да го повикам отново, за да го примамя поне с шишето, да го спася от опасността горе, чух леко, съвсем ясно бръмченето на куршум.
Хекер се извърна с някаква ужасяваща внезапност,усмихна ми се за миг блажено, после изпусна цигарата си върху насипа и се строполи съвсем бавно на гръб….
Сърцето ми се вледени, бутилката се изплъзна от ръцете ми и аз ужасен погледнах коняка, който с леко бълбукане изтичаше оттам и образуваше малка локва. Отново стана съвсем тихо и надвисналата тишина бе застрашителна….
Най-сетне намерих в себе си сили да вдигна погледа си нагоре, към лицето на Хекер: страните му бяха хлътнали, очите тъмни и безжизнени, и все пак върху лицето му все още се бе запазил някакъв оттенък от онази усмивка, която бе затрептяла по устните му, когато шепнеше своите безсмислени думи. Знаех, че той е мъртъв. Ала сетне внезапно закрещях, закрещях като луд, забравил всяка предпазливост, наведох се над насипа и закрещях към най-близката съседна землянка.
– Хайн! Помогни! Хайн, Хекер е мъртъв.
И без да дочакам отговор, аз разплакан се свлякох на земята, обзет от ужас, който ме вледеняваше: главата на Хекер се бе повдигнала малко, едва забележимо, но се бе повдигнала и от нея бликаше кръв и някаква отвратителна жълтобяла маса, струваше ми се, че това е неговият мозък; течеше, течеше и аз, парализиран от ужас си мислех: „От къде идва тази безкрайна маса кръв, само от главата му ли?”
Цялото дъно на окопа ни се покри с кръв, глинестата земя почти не попиваше и кръвта достигна мястото където бях коленичил до празната бутилка.
Бях съвсем сам на този свят, сред кръвта на Хекер, защото Хайн не отвръщаше., а не се чуваше и лекият шум на снайперската пушка.
Ала внезапно тишината беше разкъсана от пукот., аз уплашено се надигнах и в същия миг усетих в гърба си някакъв удар, който необяснимо защо не болеше; политнах напред и главата ми попадна върху гърдите на Хекер, и докато навсякъде около мен се пробуждаше отново ревът, бесният лай от картечницата от дупката на Хайн и страхотните попадения на ония противникови ракетохвъргачки, които ние музикално наричахме „органи”, аз се успокоих напълно: защото сега с тъмната кръв на Хекер, която продължаваше да изпълва дупката, се смеси и друга, чудно светла кръв, за която знаех, че е топла и е моята собствена; и аз потъвах, потъвах все по-надолу и по-надолу, докато щастливо усмихнат се намерих пред входа на оная алея, която Хекер не бе успял да опише, защото тук дърветата бяха оголени, самота и пустош се стелеха между мъртвите сенки и надеждата умря в сърцето ми, докато далече, неизразимо далече, виждах сред меката златиста светлина силуета на Хекер, който ми махаше….
Превод Владимир Мусаков
Хайнрих Бьол БЕЗСМЪРТНАТА ТЕОДОРА
Издателство „Хр. Г. Данов“ 1968
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2017
,
Към началото на страницата
Към карта на сайта