български автори  http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Български автори: Стоян Михайловски  Андрей Пантев  Исак Паси  Тончо Жечев  Ради Радев   Александър Милев   Вера Ганчева  Недялка Попова  Светлана Стойчева  Димитри Иванов  Николай Райнов, Цветан Стоянов

.

Съдържание на  страницата:

Цветан Стоянов

Романтическите опити за спасение (Пърси Биш Шели и „Ода на Западния Вятър”)
Случаят Емили Дикинсън  (откъс)

 

 

Цветан Соянов   Романтическите опити за спасение
Пърси Биш Шели и „Ода на Западния Вятър“

Хората на делото, на мисълта, на творчеството са „еднички живи”, „столетията не ги докосват” – фаустовската тема остава доминантна и за най-известното стихотворение на Шели  „Ода на Западния вятър”. Западният вятър – това е идващото разрушение, свирепото зло, същото което помете мимозата с нейната градина, което вещае смърт на малките живи създания. Западният вятър пее „погребална песен” на издъхващата година, той иска да „,срине небосвода”, той вдига Средиземното море от неговия спокоен унес и страшните му стъпки стигат чак до подводните дълбини. Той ще погуби и поета. Но в същото време Шели с цялата си поетична страст утвърждава и вятъра, вече не като „рушител”, а като пазител на жизнената мощ, като проява на великия цикъл, където нещата умират и наново се раждат и където в унищожението диалектически се смесва създаване. Същата сила, която го обрича на гибел, ще съхрани и неговото дело – отнасяйки индивидуалния живот, тя ще запази творчеството, в което той се е съсредоточил и то отново ще роди живот.

5. Като гората да съм твоя лира!
Какво че лист след лист от мене пада?
И твоят порив, който не умира,

да опне струните ни, да изстрада
една красива в болката си песен!
О, Дух свиреп, да бъдем без пощада!

Мой дух стани! От моя глас унесен.
Със думите ми сгрей сърцата нови!
Като листа над нивите наесен

разхвърляй мислите ми по земята —
искри от неизгаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!…

О, Ветре! Зима следва твоя полет!
Но знай — след нея пак ще дойде Пролет!

 

Така Шели утвърждава непобедимостта на живота – наред с платоническите си и пантеистични тенденции преди всичко с големия фаустовски смисъл на човешкото, обществено ценно творчество, позитивната обективация на субекта. И тук с целия си патос той представлява една философска и емоционална антитеза на Едгар По – дкато По завършва  с “never more”, капитулацията пред смъртта, Шели обратното, до края възвестява, че животът не може да бъде унищожен, че осмислените индивидуални съществувания са като „листа над нивите”. „Одата на западния вятър” впрочем се оказа пророческа, – не след дълго един ураган  преобръща в открито море яхтата на Шели  и той се удавя; което досега цитирахме само във формата на пламенни поетически декларации, става действителност, гибелният вятър го понася, изхвърля  само едно бездушно тяло, като на мимозата, като на мъртвия Кийтс. Погребват го в същото гробище в Рим, възпято в „Адонаис” – и всичко, което той говори за своя поетичен събрат, придобива и един пряк личен смисъл. На плочата написват легендарното Cor Cordium („Heart of Hearts“),  изразило по най-сгъстения възможен начин тъкмо този стремеж, за който говорихме досега, стремеж на стотици поети, но у Шели сякаш достигнал възможната за човека емоционална граница – да разчупи самотата, килията на „аз-а”, да победи преградите, отделността, да прегърне всичко, да се свърже, да се слее с хората и света. Все в същия смисъл на всеобща прегръдка и надмогване на на смъртта са и стиховете издълбани на плочата на гроба му, песента на Ариел от  Шекспировата „Буря”:

Нищо от него не увехна,
а само се промени, както морето се променя,
в нещо богато и странно…..

Това твърдеше приживе и самият Шели” единият живот е свършил, за да започне друг вид живот. Не може да има по-велика, по-бездънна полемика от тази: срещу „никога повече” – винаги и, наново!

Цветан Стоянов СЪЧИНЕНИЯ В ДВА ТОМА (том 2 Отчуждението )
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ 1988

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.05.2017

 

СЛУЧАЯТ ЕМИЛИ ДИКИНСЪН  (откъс)

 

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивлява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна“ и „гатанка“, самата тя също ги употребява:

През гатанката накрая –
мъдростта търси път…..

Първото впечатление от стиховете ѝ, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесени, че не можеш да му хванеш краищата?

Мъчна е и нейната биография – и пак не в общоприетия смисъл. В нея няма авантюри, няма „бездни”, губещи се години. Тя е мъчна с това, че е най-обикновена. Емили Дикинсън живее тъкмо в средата на своя век, от 1830 до 1886, и почти не напуска родното си градче Амхърст, Масачузетс. Тя е от „партията” на Кант -  вярва, че за да постигнеш истината, няма защо да излизаш от Кьонигсберг. По онова време Амхърст  брои малко повече от 2 000 души и единствената му забележителност е един колеж, основан впрочем от дядо ѝ. Диксъновци са били заможно и уважавано семейство, бащата веднъж дори бива избран за сенатор – суров човек, типичен представител на пуританска Нова Англия, той и до смъртта си не е знаел, че дъщеря му пише стихове. Завършила колежа, тя отива да следва в друг град, но прекъсва – изглежда, че баща ѝ забранил, а и самата тя изживява някаква религиозна криза и не иска да учи повече. След като минава тридесетгодишна възраст, я връхлита по-дълбока криза, защото се затваря в себе си. Има различни „картини” за нея – едната е, че е все по съсухряша се стара жена, която обитава несъществуваща вселена, другата, по-вероятната, че е била нормална жена с нормални вълнения, която просто не е успяла да изгради свое семейство. При нейното общество, затворено и потиснато от предразсъдъци, подобна съдба не е била рядкост. Какво е истинското отношение между тези два образа – ексцентричката и неосъществената жена – трудно може да се определи. Това, което се знае, е. че до края на живота си тя остава сама, среща се само с няколко най-близки хора, мъчително боледува и  умира на 55 години. Толкова е и цялата ѝ биография.

Плюс още един факт, че в тези години тя написва близо 1 800 стихотворения, от които приживе биват публикувани само седем. В сялата световна литература  надали има автор, който да е бил така безразличен към общественото признание:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш своето име –
пред възхитена локва….

„Мехури за красноречие: това е всяка слава” – заявява тя в друго стихотворение. „Който публикува, оковава духа” – също неин цитат. Само веднъж Емили Дикинсън частично нарушава своя принцип – в 1862 г. пише на Томас Хигинсън, един от редакторите на „Атлантик Мънтли, праща му цикъл свои стихотве и го моли да прецени „дали са жизнени”. И в това е пипера на именитите биографии – Хигинсън е полковник-литератор, джентълмен-есеист от старата школа, изискан и влиятелен в доброто общество – самата антитеза на нейната поезия. „Имате оригинални мисли – отсъжда той в своя отговор, – но зле владеете стихосложението….” Все пак той проявява заинтересованост, тя отново му пише – „не беше толкова болезнено, колкото очаквах”, – завързва се преписка. Хигинс предлага да отпечата някои нейни стихове – тя отказва; предлага ѝ да дойде в Бостън, да я въведе в литературните кръгове – тя отказва. Самият той два пъти я посещава в Амхърст – любопитни са противоречивите, дори малко комични впечатления от нея. Той е раздразнен и хипнотизиран: …. „тя е една обикновена плаха женичка…” Но на друго място: „Отнесох впечатлението за нещо тъй единствено и далечно като Ундина, Миньон или Текла…”До края той все я учи – не може такива грозни рими и граматични неправилности, тя учтиво го изслушва и оставя текста както е. Един всемогъщ инстинкт я възпира да приеме препоръките на специалистите. Защото инстинктът ѝ е подсказвал нещо, което специалистите не с разбирали – че тук става въпрос не за усъвършенстване на несъвършен текст, а за намиране на нов, по точен медиум и че неговата привидна тромавост е само част от по-голямата точност.

 Цветан Стоянов  НЕВИДИМИЯТ САЛОН
Издателство „Георги Бакалов” Варна 1978

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.05.2017

.

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save