български автори  http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Български автори: Стоян Михайловски  Андрей Пантев  Исак Паси  Тончо Жечев  Ради Радев   Александър Милев   Вера Ганчева  Недялка Попова  Светлана Стойчева  Димитри Иванов  Николай Райнов, Цветан Стоянов

.

Съдържание на  страницата:

Емануел Сведенборг  – „Съчинения в два тома“ (том втори)
Уилям Блейк  - “Съчинения в два тома“ (том втори)
Романтическите опити за спасение (Пърси Биш Шели и „Ода на Западния Вятър”)  - “Съчинения в два тома“ (том втори)
Случаят Емили Дикинсън   -  „Невидимият салон“
За произхода на словото - “Съчинения в два тома“ (том втори)
За сантиментализма в английската литература : Едуард Йънг  / Лорънс Стърн - “Съчинения в два тома“ (том втори)

 

 

Цветан Стоянов

Емануел Сведенборг

През втората половина на XVIII век се прославя най-големият мистик на новите времена, Емануел Сведенборг – името му се разнася не само в неговата родина Швеция, а по цяла Европа. Сведенборг  имал видения, че е „разговарял с Бога и ангелите, дадена му била възможност да обиколи рая и ада, за да разкаже на другите. Той ни е оставил своята книга  “De coelo et de inferno” подробно описание на ада – така както го е видял след споменатата си „обиколка”. Това негово видение много напомня на конфликтното човешко общество. Адските обитатели приличат на вечно напрегнатите „граждани” – всъщност те са в ада за два основни гряха – първо, че обичат само себе си и, второ, че обичат „света”, в смисъл на светското, външнопредметното! „Като цяло – пише Сведенборг – те са изпълнени с презрение към другите, с заплаха към тези, които не им засвидетелстват достатъчно уважение, с ненавист и отмъстителност от всякакъв вид. От вътрешността на душите им проблясват  свирепост и жестокост, но когато другите ги ласкаят, почитат и обожават, лицата им се отпускат и придобиват изражение на доволство….” Това обаче се случва твърде рядко, затова по принцип „лицата им са ужасни и безжизнени като трупове, в някои случаи са потъмнели, в други горят като факли….. някои сякаш изобщо нямат лица, а само някаква космата или кокалеста маска, при други се виждат само зъби”. Любопитно е обаче, че според Сведенборг, ако човек отиде между тях сред адския мрак, отначало  ще ги помисли за обикновено човешко общежитие, защото Бог в милостта си е прикрил ужасния им вид – достатъчно е обаче един лъч от „небесната светлина”, т. е, висшата правда, да попадне там, и „….. тяхната човешка видимост приема чудовищните форми, които са техните истински форми”. Адът следователно е скрит, замаскиран под приемлива външност – трябва ти прозрение, че си попаднал в него! По същия начин той дава и илюзия за някаква общност, за връзки между обитателите си, но – предупреждава Сведенборг – „…. въобразете си едно общество от такива лица,  които обичат единствено себе си….. и ще разберете, че тяхната обич към другите е точно както при разбойници, които се прегръщат и наричат помежду си „приятели”, доколкото са в съюз, но щом се разпаднат и отхвърлят всякаква власт, скачат едни срещу други и се избиват взаимно. Ако се изследват най-вътрешните области на техните мозъци, ще се види, че те са пълни със смъртна омраза на всеки срещу всеки…….”Общността на ада е лъжеобщността, адът е раздробеното човечество, всички са само в себе си, „себеобичащи се” субекти – единствената форма на свързване е „шайката”, „разбойниците , които е прегръщат”. Само шайката създава някакъв относителен стабилитет, но и тя бързо се разпада от своята вътрешна „смъртна омраза”, рухва във взаимоизтребване. Този въпрос Сведенборг  изяснява и по-нататък, разглеждсайки същността на адския огън и скърцането със зъби”, които според Светото писание изпълват подземното царство. Шведският мистик е убеден, че, грешните души не биват хвърляни насила, по божия присъда, в ада, както е в традиционната представа – напротив, те сами, „по своя воля и по своя склонност” отиват там, нещо ги влече и  затъват все по-надолу. Душата сама се набутва и заплита в отчуждения свят. И тук „…. отначало я посрещат дружелюбно, докато повярва, че е между приятели, но това продължава само няколко часа…..”, после започват да  я тровят по различен начин и с нарастваща сила и свирепост и ….. след като я отровят добре, започват да я мъчат с жестоки наказания, докато я докарат до състояние на пълно робство…..”. Но безмилостната динамика действа в ада „постоянно стават смутове и бунтове, защото всеки иска да е най-големият и  гори от омраза  срещу останалите, затова се редуват бунт след бунт, една сцена следва другата. Тези, които са били поробени се освобождават и помагат на някой нов дявол да пороби другите – които се противят на новия тиранин, биват мъчени по различен начин, и така непрекъснато. Такива са мъките на ада наречени адски огън …..”, и и адският огън също не се вижда отвън, той е „вътрешна топлина”, разяждащ копнеж, той е споменатата вече „обич към себе си и към света”, както и „желанието, предизвикано от тази обич”, което никога не се утолява, „….топлината влиза вътре в човека, възбужда страстите му, докарва злите хора до ненавист  и мъст, а болните до лудост”. То получава радост само като мъчи другите, като ги „потиска, колкото може, и като „отмъщава на съпротивляващите се”, защото то е „най-тясно свързано с властолюбието , с волята за мощ  – радостта от потискането на другите и копнежът за власт действат  с еднаква интензивност”, казва Сведенборг. Но същият този  адски огън  изведнъж се превръща в „адски студ”, когато до него стигне истинската божия топлина – тогава  „……тези, които го изпитват, зъзнат като хора, обзети от треска, и вътрешно се мъчат”. Така мотивът на мъчителния и гибелен огън се съчетава с мотива на мъчителния и гибелен студ: макар противоположни, и двата стават знак на едно и също – на „адското състояние”, „разпадането” – една древна символика, която ще имаме случай да проследим и по-нататък. Заедно с това „огънят” и „студът” вече биха могли да се тълкуват и като диференцирани знаци на две взаимосвързани състояния, основните кризисни симптоми на отчуждения „страдателен” субект: „огънят” е вътрешното неспокойство, неосъщественият копнеж да се излезе   – „навън”  в обществените борби той е „волята за мощ”; студът е сепването, осъзнаването на ужаса, когато „божията топлина те облъхне”, т. е, когато прозреш собствената си безизходица. Колкото най-сетне до адското „скърцане със зъби:, Сведенборг и него тълкува в същия дух. То се чува извън ада като такова „скърцане”, но там вътре има съвсем друг, бихме казал, познат характер.  „Скърцането със зъби е постоянната свада и полемика между различните еднакво лъжливи мнения”,  в него се включват „…и тези, които подържат някое лъжливо  мнение, и другите, които ги обсипват с презрение, враждебност, подигравки, ругатни и богохулства.”. „Скърцането със зъби” следователно е  „гносеологическата криза” на ада – външен израз на факта, че единното познание е загубено, разложило се е в „плурализъм”, в „еднакво лъжливи мнения”, всяко от които поддържа своята лъжа. След като е умряла хармонията, след като се е явила „свадата”, то едновременно всички възгледи, всички „истини” са станали „неистини”, отчуждили са се от собствената си същност.  Тяхното лъжепознание е и мъчително и механично-умъртвяващо, пълно с напрежение и ненужно, то е страдание, и шум – „скърцане със зъби”!

.

Цветан Стоянов

Уилям Блейк

Последовател на Сведенборг, макар и с доста резерви към него, е един от най-големите английски поети – Уилям Блейк. Поезията на Блейк, трудна за разбиране, на места детски наивна, на места усложнена и съзнателно зашифрована е в голяма степен изградена върху същата есхатологична символика на ада и рая. Двете му първи стихосбирки – „Песни на невинността” и „Песни на опита”, съвсем пряко изразяват позната противопоставка – невинността е някогашната цялостност, тя гъмжи от деца, овчари, цъфнали дървета, безбурно ликуване. Там се разнася песента на ха-ха-ха и хи-хи-хи, там по поляните играе малкото агънце – „Агнецът”, първият Адам-Христос, там се пеят люлчини песни, там идва кацнало на бял облак, „Детето-радост”. Но след това настъпва „опитът”, човешкият дух губи целостта, бардът, който преди весело пееше на детето, сега „плаче във вечерната роса” и възкликва: „Не се обръщай повече…..!” Почти всички стихотворения от „Песните на опита” са замислени като антитези на предишните „невинни песни”, сякаш всеки предмет се гледа от две страни, светът е разделен! Сега вместо цъфналите клони, се възпяват отровни дървета, сега розата е разядена отвътре:

Ти болно си хубаво цвете!
Когато в градината мръква,
в листата ти червей невидим
със вятъра зъл се промъква.

Сега люлчените песни звучат другояче, загубеното момченце, което преди наново намираше баща си, е обречено, малкият коминочистач не сънува, че е станал бял като ангел, а върви разплакан по лондонските улици, хората са го облекли в „дрехите на смъртта”. Връзките на хората със света са рушителни – убивайки това, което стои извън него, „обекта”, той не съзнава, че обрича себе си:

Малка муха,
Твоята лятна игра
С груба ръка
Прекратих.

А може би аз съм
Муха като теб –
И ти си човек
Като мен…..

Няма го вече Агнето – тук вместо слънчевите поляни се чернее зловещият непроходим лес, полунощната „джунгла” – не на Русо, а на Хобс, – „всеобщата война”, където с гъвкави стъпки се промъква Тигърът:

Тигре, тигре, как ярко гориш
в дебрите на нощта!
Коя безсмъртна ръка извая
твоята страхотна симетрия!….

Какъв бе тоя чук? Каква бе веригата?
От коя пещ излезе твоя мозък?
На каква наковалня? И коя ужасна хватка
дръзна да обхване съвършените му ужаси?….

Тигърът е антиподът на Агнето, „световното зло” – и цялото стихотворение, най-известното на Блейк, излъчва и ужас и съзнание, че това зло, докато броди из джунглата, не може да бъде победено с нищо – пред гледката му дори звездите „овлажняват небето със своите сълзи…..” И то, злото, има своя странна – и силна! – красота, от чисто естетическа, „безпристрастна гледна точка бихме казали, че не отстъпва на Агнето, но в тъкмо това „естетическо признание” се примесва обратното чувство, ужасът нараства – то ни хипнотизира с красотата си, за да ни унищожи!

По линията на същата символика, вече по-мъглява и сложна, се движат и следващите, така наречени „пророчески” книги на Блейк, писани по време и непосредствено след Френската революция: „Книга за Тел”, „Сватбата на рая и ада”, „Виденията на дъщерите на Албион”, „Книга за Юрайзен”,  „Песен на Лос”, „Четирите Зоа”, „Милтон”, „Ерусалим”, „Вратите на Рая”, „Вечното Евангелие”……. Това са измежду най-странните литературни произведения на новото време, които и до днес затрудняват коментаторите – написани са в дълъг епичен стих, почти приближаващ се до ритмична проза: напомнят Библията и древните източни книги. В тях Блейк си създава своя собствена космология и митология, въвежда свои герои –богове, създатели и рушители на вселени, с най фантастични имена, извадени сякаш от халдейски надписи. Тези невероятни същества изразяват по-общи идеи, но не са елементарни алегории – явяват се ту като абстрактни видения, ту изведнъж получават свой вътрешен живот, своя драматургия, оттук и трудността да се „разчетат”. Те са в различни родствени отношения, обвързани са със съюзи и конфликти, които се разгръщат в някакво  своеобразно историческо време – цялата поредица е изградена като „прахроника” на най-важните събития в „саморазвитието на духа”. И тук първо намираме едно начално хармонично състояние, след това обаче настъпват множествеността и разпадането; накрая съответно се издигат и предсказания за бъдещия синтез. Цялата поредица е в мистическата традиция – но и тя, както и при Сведенборг, съдържа странни дълбоки прозрения, има още пред Сведенборг и предимството, че е създадена от голям поет. Тук вече Блейк и  пряко въвежда символа на ада – той също се „разхожда” в него, описва различни гледки, разговаря с дяволи и ангели: но в тези текстове проблясва ирония, дори скрито пародиране и полемизиране със Сведенборг. За Блейк „адският визион” вече е съзнателно художествено средство, с което да се отразят други неща: неговото „непосредствено битие” той поначало отхвърля. „Аз не вярвам, че адът съществува буквално – пише Блейк.  – Адът е, когато човек се заплита в плътски желания и тяхното осъществяване твърде скоро го изтощава: защото свещен е целият живот!”….. Следователно той много по-съзнателно прехвърля „ада” на земята, в самото човешко същество. „Плътските желания не трябва да се разбират само като еротика  – напротив, Блей навсякъде защитава „невинно еротичното”, той е за „нестесняваната” любов и нищо не го дразни повече от мрачния пуритански морал. Плътското означава в този контекст тъкмо „неодушевеното”, изтърваният от контрол „веществен подтик”. Плътското е лавината от консуматорски бяс, това е адът.

Цветан Стоянов СЪЧИНЕНИЯ В ДВА ТОМА (том 2 Отчуждението )
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ 1988

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.11.2017

 

Цветан Стоянов

Романтическите опити за спасение
Пърси Биш Шели и „Ода на Западния Вятър“

Хората на делото, на мисълта, на творчеството са „еднички живи”, „столетията не ги докосват” – фаустовската тема остава доминантна и за най-известното стихотворение на Шели  „Ода на Западния вятър”. Западният вятър – това е идващото разрушение, свирепото зло, същото което помете мимозата с нейната градина, което вещае смърт на малките живи създания. Западният вятър пее „погребална песен” на издъхващата година, той иска да „,срине небосвода”, той вдига Средиземното море от неговия спокоен унес и страшните му стъпки стигат чак до подводните дълбини. Той ще погуби и поета. Но в същото време Шели с цялата си поетична страст утвърждава и вятъра, вече не като „рушител”, а като пазител на жизнената мощ, като проява на великия цикъл, където нещата умират и наново се раждат и където в унищожението диалектически се смесва създаване. Същата сила, която го обрича на гибел, ще съхрани и неговото дело – отнасяйки индивидуалния живот, тя ще запази творчеството, в което той се е съсредоточил и то отново ще роди живот.

5. Като гората да съм твоя лира!
Какво че лист след лист от мене пада?
И твоят порив, който не умира,

да опне струните ни, да изстрада
една красива в болката си песен!
О, Дух свиреп, да бъдем без пощада!

Мой дух стани! От моя глас унесен.
Със думите ми сгрей сърцата нови!
Като листа над нивите наесен

разхвърляй мислите ми по земята —
искри от неизгаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!…

О, Ветре! Зима следва твоя полет!
Но знай — след нея пак ще дойде Пролет!

 

Така Шели утвърждава непобедимостта на живота – наред с платоническите си и пантеистични тенденции преди всичко с големия фаустовски смисъл на човешкото, обществено ценно творчество, позитивната обективация на субекта. И тук с целия си патос той представлява една философска и емоционална антитеза на Едгар По – дкато По завършва  с “never more”, капитулацията пред смъртта, Шели обратното, до края възвестява, че животът не може да бъде унищожен, че осмислените индивидуални съществувания са като „листа над нивите”. „Одата на западния вятър” впрочем се оказа пророческа, – не след дълго един ураган  преобръща в открито море яхтата на Шели  и той се удавя; което досега цитирахме само във формата на пламенни поетически декларации, става действителност, гибелният вятър го понася, изхвърля  само едно бездушно тяло, като на мимозата, като на мъртвия Кийтс. Погребват го в същото гробище в Рим, възпято в „Адонаис” – и всичко, което той говори за своя поетичен събрат, придобива и един пряк личен смисъл. На плочата написват легендарното Cor Cordium („Heart of Hearts“),  изразило по най-сгъстения възможен начин тъкмо този стремеж, за който говорихме досега, стремеж на стотици поети, но у Шели сякаш достигнал възможната за човека емоционална граница – да разчупи самотата, килията на „аз-а”, да победи преградите, отделността, да прегърне всичко, да се свърже, да се слее с хората и света. Все в същия смисъл на всеобща прегръдка и надмогване на на смъртта са и стиховете издълбани на плочата на гроба му, песента на Ариел от  Шекспировата „Буря”:

Нищо от него не увехна,
а само се промени, както морето се променя,
в нещо богато и странно…..

Това твърдеше приживе и самият Шели:  „Eдиният живот е свършил, за да започне друг вид живот. Не може да има по-велика, по-бездънна полемика от тази: срещу „никога повече” – винаги и, наново!“

Цветан Стоянов СЪЧИНЕНИЯ В ДВА ТОМА (том 2 Отчуждението )
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ 1988

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.05.2017

 

 Цветан Стоянов

Случаят Емили Дикинсън  (откъс)

 

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивлява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна“ и „гатанка“, самата тя също ги употребява:

През гатанката накрая –
мъдростта търси път…..

Първото впечатление от стиховете ѝ, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесени, че не можеш да му хванеш краищата?

Мъчна е и нейната биография – и пак не в общоприетия смисъл. В нея няма авантюри, няма „бездни”, губещи се години. Тя е мъчна с това, че е най-обикновена. Емили Дикинсън живее тъкмо в средата на своя век, от 1830 до 1886, и почти не напуска родното си градче Амхърст, Масачузетс. Тя е от „партията” на Кант -  вярва, че за да постигнеш истината, няма защо да излизаш от Кьонигсберг. По онова време Амхърст  брои малко повече от 2 000 души и единствената му забележителност е един колеж, основан впрочем от дядо ѝ. Диксъновци са били заможно и уважавано семейство, бащата веднъж дори бива избран за сенатор – суров човек, типичен представител на пуританска Нова Англия, той и до смъртта си не е знаел, че дъщеря му пише стихове. Завършила колежа, тя отива да следва в друг град, но прекъсва – изглежда, че баща ѝ забранил, а и самата тя изживява някаква религиозна криза и не иска да учи повече. След като минава тридесетгодишна възраст, я връхлита по-дълбока криза, защото се затваря в себе си. Има различни „картини” за нея – едната е, че е все по съсухряша се стара жена, която обитава несъществуваща вселена, другата, по-вероятната, че е била нормална жена с нормални вълнения, която просто не е успяла да изгради свое семейство. При нейното общество, затворено и потиснато от предразсъдъци, подобна съдба не е била рядкост. Какво е истинското отношение между тези два образа – ексцентричката и неосъществената жена – трудно може да се определи. Това, което се знае, е. че до края на живота си тя остава сама, среща се само с няколко най-близки хора, мъчително боледува и  умира на 55 години. Толкова е и цялата ѝ биография.

Плюс още един факт, че в тези години тя написва близо 1 800 стихотворения, от които приживе биват публикувани само седем. В сялата световна литература  надали има автор, който да е бил така безразличен към общественото признание:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш своето име –
пред възхитена локва….

„Мехури за красноречие: това е всяка слава” – заявява тя в друго стихотворение. „Който публикува, оковава духа” – също неин цитат. Само веднъж Емили Дикинсън частично нарушава своя принцип – в 1862 г. пише на Томас Хигинсън, един от редакторите на „Атлантик Мънтли, праща му цикъл свои стихотве и го моли да прецени „дали са жизнени”. И в това е пипера на именитите биографии – Хигинсън е полковник-литератор, джентълмен-есеист от старата школа, изискан и влиятелен в доброто общество – самата антитеза на нейната поезия. „Имате оригинални мисли – отсъжда той в своя отговор, – но зле владеете стихосложението….” Все пак той проявява заинтересованост, тя отново му пише – „не беше толкова болезнено, колкото очаквах”, – завързва се преписка. Хигинс предлага да отпечата някои нейни стихове – тя отказва; предлага ѝ да дойде в Бостън, да я въведе в литературните кръгове – тя отказва. Самият той два пъти я посещава в Амхърст – любопитни са противоречивите, дори малко комични впечатления от нея. Той е раздразнен и хипнотизиран: …. „тя е една обикновена плаха женичка…” Но на друго място: „Отнесох впечатлението за нещо тъй единствено и далечно като Ундина, Миньон или Текла…”До края той все я учи – не може такива грозни рими и граматични неправилности, тя учтиво го изслушва и оставя текста както е. Един всемогъщ инстинкт я възпира да приеме препоръките на специалистите. Защото инстинктът ѝ е подсказвал нещо, което специалистите не с разбирали – че тук става въпрос не за усъвършенстване на несъвършен текст, а за намиране на нов, по точен медиум и че неговата привидна тромавост е само част от по-голямата точност.

 Цветан Стоянов  НЕВИДИМИЯТ САЛОН
Издателство „Георги Бакалов” Варна 1978

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.05.2017

 Цветан Стоянов

За произхода на словото

Глава втора „Връщането назад”

XXII

Словото – казва Хердер, – се ражда от съвместното вълнение на племето пред неразгадаемата стихия. Словото следователно – което значи и мисленето – не започва от идеите, от логиката, а от ужаса и благоговението, от обичта и омразата. Емоцията е първична. Вярата е преди логиката; чувствителността преди разсъдъка. Всички тези думи, които хората започват да изричат, не са понятия, а религиозни изблици, доколкото всички големи, важни неща в околния свят – слънце, вятър, вода, животни, дървета и т. н. – са одушевени и обожествени! Когато първобитният човек е казвал „гора” или „море”, това не е било логично означаване, това е било протягане на ръка, омилостивяване, просба – и преди всичко душевно вълнение! Понятията се оформят изключително бавно и постепенно – самото развитие на човешкото мислене е исторически процес – и разсъдъчната му форма е много по-късна. Дори когато човешкият разум укрепва, хилядолетия наред неговите понятия са понятия-нагледи. „В образите е включено съкровище на човешко щастие.” – казваше Хаман. Преди да се явят чистите мисли, хората мислят с мисли-образи – с „живите идеи”, за които пишеше Шилер., не с мъртвите идеи на Декарт. Преди да почнат да мислят логически, хората мислят поетически – навсякъде, във всекидневието си, в най-обикновените неща. Това, което Шилер чертаеше като крайна точка на развитието, то е било реалност още в зората на човешкия род, в „детството и юношеството” – тогава всички са били „творци”: тяхното органично слово-мислене е било и тяхното органично изкуство! Все в тази връзка Хердер е родоначалник на възгледа за неделимото единство между езика и мисленето: той спори с просветителските тенденции да тълкуват езика като външно средство на мисълта, като инструмент, той е за „одухотворяване” на езика. Езикът не е вещ, а съкровен израз. „Езикът – пише Хердер – е обширната област на мислите, които са станали видими……” Самото развитие на езика е другата страна на общото духовно развитие, език и мисъл са диалектически споени като форма и съдържание на един процес. Затова гносеологията е не само история, тя е едновременно и езикознание! Не може да се разбере що е познание, без да се разбере как се изразява то. „Чрез езика народите са се учили да мислят….!” От тези Хердерови концепции изхожда по-нататъшното развитие на лингвистиката с грамадните ѝ успехи през XIX в. – Якоб Грим, Хумболт, Потебня – по късно вече в един нов смисъл те се поемат и от неохегелианците, на първо място от Кроче с неговата естетика като „наука за експресията”, същият този въпрос и същият този спор – дали езикът е органично свързан с мисълта, или е само неин „вещен” знак-инструмент, дали е съдържателен или формален, продължава и до наше време.

Общият порив към единство определя и културфилософията на Хердер – след като религия, мислене, слово и поезия са възникнали от една „люлка”, то колкото и впоследствие да се диференцират видово и пространствено, тяхната „кръвна връзка” остава. Цялата култура тече заедно, в една посока, като голяма река с много канали. И най-разделените цивилизации и култури имат невидими контакти помежду си, те си предават щафетата, те са именно „традиция: – „тази свещена верига”, както я нарича Хердер, впрочем думата „верига” при него е от най-любимите и често срещани тъкмо като символ на свързаността – „златната верига” на мистиците, „великата верига на битието”! Не само идеите и формите, не само занаятите, опитностите, нововъведенията, но и самите племена и народи са също „верига” – всъщност културата е само една, човешката култура като цялост. Гьотевата „Велткултур” не е идеал, тя е била винаги реалност. Египет, Вавилония, Индия, Китай, Средиземноморието, Северът, Славянството, Негрите, Индианците са само „звена” – по късно романтическата епоха ще подхване Хердеровата идея. „Безкрайни ,са връзките в които могат на бъдат включени предметите на природата – пише Хердер, – безкрайни са връзките, които обединяват човешкия предметен и духовен свят!” Хердер се обявява против философията, „която се спира само на отделни объркани случаи, за да превърне цялото в мравешка суматоха, в безцелни стремежи на отделни случайности….”Той е против хаоса и атомизацията, той поставя за цел на живота си да открие общите линии, обединяващите сили: „О, ако би ми се отдало да свържа тези разкъсани сцени, да кажа как се отнасят една към друга, израстват една от друга, преминават една в друга – какво зрелище….”! Той иска да напише :естествена история на народите”, такъв е и замисълът на неговите „Идеи за философия на човешката история”, който не успява да осъществи докрай. Хердер може би пръв с такава страст се опитва да сграбчи и да осмисли цялата история на човечеството като „безкрайна драма” с „единен сюжет”, със съществени взаимоотношения между събитията и участниците, не цикъл, а развитие – тук той също е предтеча и вдъхновител на Хегел.

И в това общо огромно течение всяка епоха има своето „органично” място, всяка епоха е необходима като определено „действие” в драмата. И първобитните времена, и източната древност, и класическата гръко-римска ера, и средновековието, и Ренесансът са еднакво ценни от гледна точка на цялото, всички участват в него, поначало не можем да си представим културата без която и да било от тях. Хердер полемизира с просветителските схващания, според които едва ли не само Гърция и Рим имат стойност за културата, а всичко останало е мрак и абсурд. Той не може да приеме делението между „класически епохи” и „варварски епохи” – след като изхождаме от цялото, след като вярваме в общия му смисъл, то всяка епоха представлява неповторима културна съкровищница, има свой „дух”, „дух на епохата” „Цайтгайст”, и трябва да се оценява не по застинали образци, а тъкмо чрез този си дух, чрез вътрешната си мярка за творческа стойност. Затова Хердер пламенно защитава културните достижения на средновековието срещу несправедливите упреци, с които просветителите го обсипват – за него то със своя „дух” е не по-малко важно за човешката история от античността, пък и поначало всеки опит за „класация”, за йерархия на епохите е безоснователен – бихме ли могли в една съвършена „органична” драма да кажем кое действие е ценно и кое не е? Можем да отделим моменти на максимално напрежение, кулминации – но те имат смисъл и будят възхищение чрез връзката си с останалото! В тази „защита” на средновековието Хердер, общо взето, върви заедно със своето време, но трябва да направим веднага уговорката, че е твърде далеч от „готическото” потопяване в мрачното и ужасното, както и по-късните идеализации на немските романтици; той е просто за балансирано, хармонично отношение към цялата човешка история и призовава историците обективно и подробно да разгледат развоя на средновековните занаяти, науки и изкуства, които са неделимо свързани с новата цивилизация. Тук трябва да направим още една уговорка – че за германските народи ранното средновековие има особено значение: то е едновременно генезис на техните племенно-национални култури: в първите столетия след падането на Рим „Северът” е все още във варварско-родов стадий, т. е, същата тази „пралюлка” на вяра, език, поезия, музика, и т. н., която Хердер ревностно търси и изследва – там е доказателството за единството, там са корените! Затова Хердер, утвърждавайки средновековието, и то тъкмо ранното средновековие, „патриархалния рай”, утвърждава своя национален и духовен произход. Германия като „родословие”.

Цветан Стоянов СЪЧИНЕНИЯ В ДВА ТОМА (том 2 Отчуждението )
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ 1988

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.11.2017

.

Цветан Стоянов

 За сантиментализма в английската литература : Едуард Йънг  / Лорънс Стърн

Под безспорното влияние на Бъркли и Хюм се ражда и сантиментализмът. Авторите сантименталисти хипертрофират сетивно-емоционалния свят, за тях не съществува друго освен възприятието на субекта – няма предмет, има усещане. Все така в съгласие с идеалистическия сенсуализъм и със скептицизма те постоянно губят своя стремеж към естественост и жизненост и полека- лека миньорните теми вземат надмощиев общата им емоционална атмосфера. Анихилацията, разпадането в мъглата на „нищото”, започва да действа. В най-класическите си изяви сантиментализмът показва сякаш естествено предразположение към меланхолията и подтиснатостта. На неговата база в Англия възниква така наречената „гробищна поезия” на Едуард Йънг и Томас Грей – както и самото ѝ име показва, тя избира за свое любимо място „градовете на мъртвите”; там броди поетът, сяда до безмълвните плочи и размишлява за преходността и суетата на света. Най-голямата поема на Йънг се нарича „Жалба, или нощни мисли за живота, смъртта и безсмъртието, тя едновременно е изпълнена с ужас към „бездната на гроба” и е влечение към нея. Гробът е последната утеха, вечното спокойствие. Животът е болест, смъртта е лек. Може да се каже, че от сантименталистите започва това характерно двойствено отношение към смъртта и като най-страшно бедствие, и като желано спасение, което после преминава през романтизма и декаданса. С тях започва и болезненият отказ от живота като страдание и недействителност, също тъй характерно обръщане на понятията – реалността е нереална, смъртта е реална!…..Всичко на земята е сянка, само там, в гроба, всичко е същност” – възкликва Йънг.

Тези противоречия между стремежа към жизненост и „нощни мисли” своеобразно са изострени и у най-големия представител на английския сантиментален роман Лорънс Стърн. У Стърн има голяма любов към човека, жив хумор, свежест, критика на фалшивия морал и егоизма. Но неговият скептицизъм на пръв поглед лек и невинен, осезаемо разлага собствения си художествен обект. Стърн е определено под влиянието на Хюм. И за него разумът не е в състояние обективно да свърже възприятията. Но дори и връзката на която писателят се опира – връзката на чувството, на „сантимента”, – е твърде несигурна. Стърн постоянно пародира бурните емоции и реакции на своите герои – той ги предава и веднага ги подлага на съмнение, разяжда, открива, че зад тях се таят противоположни състояния. Това, което изглежда щедрост, е скъперничество, равнодушието преминава в нежност и обратното. В света няма сигурност, всичко се люлее под краката. Най-голямото съчинение на Стърн – „Животът и възгледите на господин Тристрам Шенди” – се проточва на цели девет тома и остава незавършено. В него се говори за всичко освен за Тристрам Шенди – в края на деветия том той е едва петгодишен. Цяла една епопея за почти несъществуващ герой! Започващ с факта за неговото раждане, Стърн постоянно се отвлича в страни, вмъква истории на неговите близки, за съседите, за случайно срещнати хора – непрекъснат конгломерат от лирични отстъпления, „разкази в разказа”, остроумни разсъждения и т. п. Светът се превръща в една непрекъснато разпадаща се мозайка – често пъти алогична, държаща се само върху случайни асоциации. Намерението на Стърн е да пародира основната задача на романиста (поне на романиста от неговата епоха) – възсъздаването на една биография, целостта на един живот от рождението до смъртта. Подигран е едва ли не самият роман като форма на художествено познание – ето доколко мога да ви очертая човешкото съществувание: в девет тома ви говоря, без да свърша, за едно петгодишно дете! Самото му име е вече пародирано – Тристрам е английската версия на Тристан, рицарят, загинал в трагичната си любов към Изолда.. Сегашният Тристан е още в гащички, не се вижда – той е само възможност за съществувание, разтворена в мозаечната тъкан на живота. И презимето Шенди също крие ироничен смисъл – на йоркширски диалект то значи „безразсъден”, „балама”, ексцентричен чудак, който не може да се свърже с живота. Тристан Сополанкото, Тристан Баламата! Така в романа на Стърн ние намираме една от най-ранните дегероизации в новата европейска литература – съзнателно травестиране на старинен герой, разлагане на мита като абсурдно звучащ в новата епоха. От друга страна пък, Стърн нарочно нарушава и своята собствена условност – както е петгодишно дете, Тристрам често води разказа като възрастен мъж, тук-таме за него се вмъкват разни истории, несъвместими с детската му възраст. Така той става още по изплъзващ се, едновременно и повествователен център, и някакво фрагментарно неуловимо лице……

Цветан Стоянов СЪЧИНЕНИЯ В ДВА ТОМА (том 2 Отчуждението )
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ 1988

Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.01.2018

.

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save