български автори  http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Български автори: Стоян Михайловски  Андрей Пантев  Исак Паси  Тончо Жечев  Ради Радев   Александър Милев   Вера Ганчева  Недялка Попова  Светлана Стойчева  Димитри Иванов  Николай Райнов,  Александър Балабанов

Съдържание на  страницата:

Проф. Александър Балабанов: Българският език и богатството на българското слово

 

Проф Александър Балабанов

Българският език и богатството на българското слово

Делят някои езиците на благозвучни и на неблагозвучни. Не знам какви могат да бъдат тук критериите, защото майчиният и бащиният език за всекиго е най-благозвучният. Затова наричам това деление дело на глупците. Същите ония, които, понеже не намират в него досадната звучност и звънкост на италианския или проточеността на сръбския, без да се срамуват, наричат българския език груб.

Като че не стига, гдето българското слово, ако го ценим само по външния му звук, то е твърдо, то е остро, гъвко като стоманата, и ковко, и живо. А в речта всичко се набира там, гдето трябва. Удареният член за мъжки род в края на думата бие като чук.

И шест до седем милиона славяни, от устията на Дунава до сам Цариград, от Дунава до Бяло море, от Черно море до Шар, говорят тъкмо тоя език, бият и коват с тоя чук. А ѫ-то – и когато е на края като звук, и в средата – то е тежестта и силата на чука.

… Еднаж пътувах из България с един от Англия дошел англичанин. Влязохме в една кръчма. В нея имаше само двамина селяни. Те бяха забравили да си отидат у дома, макар и да бе късно по обед, бяха се увлекли в разговора си. Моят англичанин слушаше и гледаше, гледаше и слушаше, учудването му растеше. Току ми каза:

-Тези хора пият заедно, чукат се с чашите си все по-любезно, главите им се допират от време-на време – и все пак те се нападат, те се карат, те се ругаят!

И, наистина, тия удари на члена, блъсъкът на ѫ-то, бяха ту като лъвски рев, ту като пъшкане на борци, ту като сблъскване на тежки предмети. Към това – поне за мен бе тъй сега, щом ми се обърна и изостри вниманието от англичанина – към това се прибавяше винаги свежата и особена разнообразност на ударенията в една и съща дума. Рид, ридът, ридà, ридѫ, рѝда, рѝдове, ридовè, ридовèте, рѝдовете, два, три, пет рѝда. А коравината на всеки по-ясен звук създаваше една мъжествена, сърдита музика, заповеди и маршове… А по някой път току зашепнат…

И се чувстваше, че тоя език има тая чудна сила с еднаква бързина да предава и рева на раздразнения лъв и едва доловимия шепот на тревата.

А словесното богатство на българския език – колкото повече дълбаеш, толкова по-много и по-светло става то.

И понеже българският книжовен език е послужил като първа основа на книжовния език на другите славянски езици, може и той сега на воля да си взима всичко от всички, според настроението си, според това, какво има да представя.

И така българинът има право и може от думите на който и да е славянски език веднага да си създаде безукорно чисти български слова, стига само да поиска да ги каже по български в българска реч. И такива думи никому никога не бива да се виждат чужди.

Тука, в тая властност, нашият език е побратим с английския, който също така всичко взима, всичко яде, всичко прави чисто английско, дори и китайските и японските слова…

С тая сила на словесното богатство на българския език съперничи неизброимото разнообразие на граматическите форми, гъвкави, и свободни, и весели. Особено оная весела свобода на българския синтаксис.

Глаголът – към него в българския език има особен култ. Всички отсенки и образи и полуобрази и сенки на сенките на дейната мисъл, на действието или на състоянието, бързите, неусетно променливите прекършвания на настроението, стига да има кой да ги използва правилно тия толкова много времена и наклонения и еднократности и многократности. Също като в царя на европейските езици, в древноелинския. Също като в него парадоксално свободен е и нашият словоред.

Писателят или поетът може да разгръща, накъдето си иска и както си иска, и замисли своята индивидуалност, и всичко да бележи със свое лично клеймо. И българинът, също като немецът, би могъл да си пише дълги периоди със завои, със сводове, със слепи улички, и със същата леснина би могъл да намери крилати, къси изрази за своите мисли. Дяволът на всеки добър български писател надзърта от всяка негова дума, без каквито и да било усилия, също така и ангелът.

Познавам някой и друг език на тоя свят, превеждал съм Омира, Шекспира, Хайне, Платона, Гьоте, пределикатния Софокъл, страшния Есхил – и никога не ми са липсвали български слова и форми, за да предам точно това, което чувствувах в оригинала, в самия основен гръцки текст. И както пиша в предговорите си например към невъзможния Аристофан, ако някъде е лош преводът им, то не е за това, защото българският език не стига или е груб и слаб, а защото аз, преводачът, съм слаб.

Моля, който иска сам да схване що значи това, нека вземе хоровите части на преведения от мене с толкова обич и радост Агамемнон от Есхила, или ако иска да почувствува и тънкостта на българския език, да вземе превода на Софоклевата „Електра”. Защото Софокъл е най-големият художник на езика, най-тънкият тълмач на словото.

Слушал съм да говорят чужди филолози, писатели, пък и сам мога да съдя донякъде, на преводи из класическата поезия, особено на френски и немски, дори и когато са направени от знаменити и даровити преводачи, обикновено липсва свободата и преснотата на оригинала.

А преводите на български са свободни, верни и пресни като кога ти мирише току-що разорана пръст. Няма традицията на терминологията, няма простата транскрипция на елинските думи с френски или с немски букви.

Свободата, богатството, жизнената сила на българския език биха могли да се покажат със следния факт.

Докато в писанията на несравнено по-напредналите езици поетите са принудени зарад стиховете си, зарад римите си, зарад ритмите си, зарад числото на слоговете да съкращават, да скъсяват думите, да им изменят образа, българският поет, особено след Яворова и след Вазова, няма никаква нужда да прибягва към това средство. Нему не трябват никакви ножици, нито за стиховете, нито за думите.

И най-хубавото на българския език, на българския стил е това, че докато всички други народи имат един език за поезия, друг език за обикновено служене, за публицистика или за официално служене, българският език е съвсем еднакъв за всички служби. Зависи само от тона, от импулса, от цвета и от душата на речта.

Или е глупост, или е грях, когато някой каже това: това е на френски, где може това на български! Това е на немски – где може това на български!

Где ли може? На български може всяко нещо, което е на френски или на немски – може, дори може и по-хубаво. Защото нашият език словесно е много по-богат от френския и има по-дълбок извор. И е по-силен, по-ясен и изразителен от немските тъмни и сложни слова.

… И знаете ли, знаете ли вие, некултурни господа, вие, които случайно сте отишли във Франция или в Германия, нямали сте никакъв склад в душата си, заучили сте чуждия език, преди да сте личност, и се чудите, че и на български може да се каже добър ден, знаете ли вие, че докато в дванайсето столетие на клада се горяха в град Мец книги, защото били писани не на латински, а на роден език, в България три века преди това, още в девето столетие, имаме литература на чисто български народен език със своя азбука и със свои речи!

Който не вярва, да отиде в Преслав и да се поклони!

И, знаем, българският език е още между чук и наковалня. И колко много е ковък той! Колко малко от народното словесно богатство е засегнато!

Учените ще създават от сегашния български език езика на науките си, писателите се надпреварват заедно с толкова даровити поети и поетки да предават на български най-странните и най-новите понятия, имената на дълбоки и незнайни досега мисли и образи.

За щастие българският език няма толкова диалектни разлики. Българин от всеки край може да се разбере с българин от всеки край. Охридчанин с тулчанец няма и да усетят, че са от двете крайни крайнини на българството.

Нека само нашите филолози и писатели и поети да събират богатството на българския език от всички краища, да не се увличат от местните си улеснения. Всички потоци да се стичат в голямата река на българската реч.

Българският език е залогът за бляскавото бъдеще на българската литература.

Българинът най-яростно пази българския си език.

Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език.

И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език.

1921 г.

Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”;

Български писател, София, 1973 г.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.09.2017

Към началото на страницата
Към карта на сайта