български автори 
Към карта на сайта 
Николай Цв. Кочев
Съдържание на страницата
Николай Цв. Кочев / Михаил Бъчваров – из Встъпителна студия към „Григорий Палама „Слова”
.
Григорий Палама „Слова” (из Встъпителна студия)
Исихазмът и варлаамитството са основни насоки в религиозно-философската мисъл във Византия и на Балканите през XIV век, които разкриват различни интерпретации на категориите „съшност” и „енергия” и на други основни понятия на богословието, а заедно с това и на философията. Тъкмо исихазмът и варлаамитството третират две от основните страни в християнско-църковните представи за Бога като изначално творчески принцип и като философска категория Това са концепции, които са център на философската мисъл през XIV век. В този смисъл може да се каже, че техните корени лежат в противоречието, което характеризира философската мисъл на Запад и на Изток. Тук се разкрива и определена склонност или към мистичното, или към рационалното.
Връзката на християнското богословие с идейните насоки на Изтока и антична Гърция се забелязва и в най-ранните християнски културни паметници. Тази връзка е илюстрирана най-ярко при гностиците от I и II в. И още по-определено в произведенията на църковните апологети. Първите учители на църквата слушали лекции в езическите школи, а мислели и пишели като богослови с понятията и дефинициите на гръцките философи. Произхождащите от езичеството понятия нито могли да станат задължителни за древната църква, нито са могли да бъдат отстранени. Разномислието между ранните и по-късните философстващи автори се основава не само и единствено на следваната философска школа, но и на убеждението, че трябва да бъде следвана дадена школа. Общата тенденция и идейното развитие на античната и елинистическата (гръко-римската) философия вляла се в християнството чрез представителите на християнската философия като Ориген (185-254), Юстин Философ (110-165), Климент Александрийски (150-215), а след това и църковните отци, оказва силно влияние върху оформянето на понятийно-категориалния апарат и върху насоките в религиозната философия. Църковните автори обличат във философски език онова, което в ранните християнски паметници е казано в най-достъпна форма, а основните положения вместват в рамките на философското мислене.
Залезът на езичеството оставя след себе си разнопосочност на философското знание. Да се запази това явление на Изток, спомага фактът, че политическата власт не е имала монопол над образованието, откъдето и Християнството не се е превърнало в единна философска система. Християнската философия запазва в себе си под формата на ереси противоречието между предшестващите ги философски учения. Църквата се превръща в център на непрекъснати идейно-философски борби, които по своята същност са „възраждане”, вече на друга основа, на споровете между философските школи на антична и елинистическа Гърция и особено между Платон и Аристотел.
Християнството възприема не малко от категориалния апарат на езическата философия. То обаче създава и свои понятия и категории, които са ново стъпало в развитието на философската абстракция. Философското мислене у църковните автори е представено с понятийния апарат на религиозното мислене. Най-характерни са разсъжденията за отношенията между лицата на божествената Троица, но всъщност е налице спор за отношението между понятията общо и частно. Проблемът на битието се свързва със съществуванието на една изначална божествена същност, която детерминира битието на божествените ипостаси. И ако това битие се предопределя, последвалите неговата изначалност свойства или качества изхождат от необходимостта за съществувание и от начина на една предпоставена необходимост, но необходимост, от която е съществуванието.
Божествените ипостаси – Отец, Син (Логос) и Свети Дух, са неделимо разделящи се същностни единици, притежаващи изначално битие. Съществуванието на една неделимо-разделяема същност, изявяваща се в ипостасите, е основната характеристика на божествената простота. Свойството раждане е присъщо на Отца, а произлизането – на Сина. Свойството произхождане е присъщо също на Отца, но не и на Сина, защото началото на всичко е Отец. По същия начин мокрото идва от мокротата, топлината от топлото и т. н. Философската категориалност и логическото мислене у църковните автори, прекарани през призмата на Светото писание, биват подчинени на неговата антиномия. Но в същото време те получават и определена конкретизация. Отношението между общото и частното е конкретизирано в образа на Бога, злото в образа на дявола и пр. Началото е персонализирано в образа на Бога. Всички последвали това начало категории и логически изводи обаче са „ограничавани” от неговата неограниченост и неограничавани от това, че божественото начало е непостижимо. В границите на тази антиномия се развива цялата християнска религиозна философия, в която философското е ограничено в определена категориалност и неограничено по отношение на вътрешната характеристика на всяка категория, например начало – битие и пр. По този начин и мистицизмът, и рационализмът в Християнството са явления, които имат подплата не само не само в религиозните и философските насоки преди появата на църквата, но и в самата библейска антиномия.
По своята същност мистицизмът има еднакви цели във всички религиозни и философски възгледи. Мистицизмът във Византия и на Балканите през XIV в. е възраждането на ранния християнски мистицизъм в източната църква в кръга на Св. Антоний Велики и неговия съвременник Исайя и др. живели през IV – V в.
Религиозното-философско-мистичното в Християнството обаче съжителства с философско-логическото. Християнството като религиознокултова система и християнството като философия са две страни на един предмет, които не се проявяват в еднаква степен нито в отделната личност, представител на средновековната религиозна философия, нито и през отделни епохи. Мистичното и логичното са в постоянна взаимовръзка поради вярата в съществуванието на един Бог като светоглед и религиознокултов обект. Тази позиция на единство между верското и логическото през XIV в. е застъпена от Григорий Палама. Григорий Палама на дело показва, че исихазмът не е пъпоумие, характеристика, изречена от Варлаам, а философско-религиозно направление. В своята религиозно-философска насоченост Палама запазва единството във възприемането на античното философско мислене във формата на християнската религиозно-философска категориалност. Григорий Палама познава антично-гръцката философия, но при него тя е усвоена през призмата на предшестващите го църковни автори. По този начин център около който се развива неговата философска нагласа е не само Библията, но и съчиненията на църковните отци. Следователно идейната основа, от която Палама черпи сведения е твърде широка. Нейните корени се крият в еднаква степен и във философията на Платон и Аристотел, и във философското учение на християнскоцърковните мислители.
Централен момент във възгледите на Григорий Палама за познанието е учението за пълната непознаваемост на Бога, а от там и невъзможността да бъде определен с понятия. В това отношение той стои твърдо на основата на източното апофатическо богословие (т.е, негативната диалектика). Впрочем отрицателният метод при богоопределянето и богопознанието е бил поддържан и от един от еретиците на ранната църква, какъвто бил гностикът Василид (II в.). Палама поддържа пълната непознаваемост на божеството, а от там и пълната му неопределимост. Когато говори, че Бог е „бездна от благост”, бърза да добави , че е по-правилно да се каже „обхваща и тази бездна”. Изхождайки от тази предпоставка, Григорий Палама смята, че не е възможно да се стигне до истинско богопознание нито посредством развитие на умствените способности на личността, нито посредством наблюдението на природата. „Макар да богословствуваме и да философствуваме по предметите на съвършенството…. пак сме далече от познаването на Бога…. Защото да се говори за Бога и да се общува с Него, не е едно и също”.
Николай Цв. Кочев / Михаил Бъчваров
Григорий Палама „Слова“
Наука и изкуство 1987
Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.08.2018
Към началото на страницата
Към карта на сайта