религия Владимир Соловьов 
Към карта на сайта 
Владимир Соловьов
Съдържание на страницата:
Владимир Соловьов „Житейската драма на Платон“
„Житейската драма на Платон” главa V. (фрагмент)
„Житейската драма на Платон” главa IX. (фрагмент)
„Житейската драма на Платон” главa XIV. (фрагмент)
Коментар: Айн Ранд и нейната софистическа Обективистка философия
.
Владимир Соловьов
Житейската драма на Платон
Главa V. (фрагмент)
Цялата критика, която най-древната, т. е, досократовата философия е насочвала към боговете и бащините правила, може да бъде изразена с една дума – относителност. „Онова, което смятате за безусловно и затова неприкосновено – казват философите на своите съграждани – всъщност е твърде относително и затова подлежи на разглеждане и обсъждане, а по отношение на привидната си безусловност – на осъждане и унищожение.” Както е известно работата на философите не се ограничава с това разобличаване и отрицание. С критиката си на мнимо бесусловното се свързват първите им опити да бъде определено истински безусловното. Като отхвърлят или изместват на втори план дадените традиционни устои на човешкия живот, те утвърждават откриваните от човешкия разум първооснови на световния, космическия живот – от водата и въздуха на първите йонийци през равновесието на обединяващата и разделящата сила у Емпедокъл до Анаксагоровия световен ум и Демокритовите атоми и пустота.
Това е истината, но за да бъдат разбрани и оценени всички тези разнообразни и очевидно противоречиви идеи като части на едно сумиращо се умствено цяло, е бил нужен редкия дар на умозрението и синтеза, който в последствие се появява в лицето на Платон, Аристотел и Плотин. Но отначало се обособява и откроява по-достъпната и отрицателна страна на преживения от гръцкия ум философски процес. За два века умствено движение в Гърция се създава цяла класа от хора с формално развити мислителни способности, с литературно образование и жив умствен интерес, хора загубили всякаква вяра в разклатилите се традиционни устои на народния бит, но не притежаващи нравствена гениалност, за да се отдадат с цялата си душа на търсенето на по-добри, истински норми на живот.Тези хора, които проницателното обществено съзнание веднага свързва с философията и едновременно ги отделя от нея с особеното название „софисти”, жадно се вкопчват в понятието „относителност”, с което философите подкопават тъмната вяра; като издигат това понятие в неограничен общ принцип, софистите насочват острието му срещу самата философия, ползвайки се от видимата противоречивост на размножилите се философски учения.
Ако запознаването с чуждите отвъдморски страни и опитът от демократичните промени в своята страна дават възможност да се опознае двояката относителност на традиционните жизнени норми по място и време и с това предизвикват философите да ги критикуват, то опитът на самата философия в многообразието на системите ѝ очевидно дава повод и към самата нея да се отправя същата критика и от относителността на философските построения да се прави заключение за несъстоятелността на всички мислими форми или на каквито и да са определящи начла на битието. Не само вярванията и законите на градовевте – провъзгласяват софистите – но изобщо всичко е относително, условно и недостоверно, няма нищо добро или лошо, истинско или лъжливо по същество, всичко се определя само от условието или положението ou jusei, alla Jessei monon, и във всяка работа поради липсата на съществени и обективни норми единствено ръководство си остава само практическата целесъобразност и цел може да бъде само успехът. Никой не може да гарантира за безусловно за истината на своите стремежи и мнения. Това е значи единственото истинско съдържание на живота – да се търси практическият успех с всички възможни средства, а тъй като отделният човек постига тази цел само с подкрепата на другите, главната задача е да бъдат убедени другите в това, което е нужно на самия него. И затова най-важното и полезно изкуство е словесното убеждение, или риториката.
Главa IX. (фрагмент)
Според разумната вяра безусловното Добро съществува от само себе си; но на човек не му е дадено да го притежава безусловно, а се изискват необходими условия. Целта е пред нас, нужен е процес за нейното постигане. Сократ има само обща представа за това, че доброто, бъдейки добро от само себе си, може да прави и всичко друго добро. За да се постигне действително онова, което е единствено достойно за постигане, първото условие е да се отхвърли всичко, което не е такова, да се обяви всичко останало за нищо. „Аз знам само, че нищо не знам” – за тази изповед Пития го провъзгласява за най-мъдрия сред елините. Първото условие за истинската философия е духовната бедност. Удивителното изпреварване на първата евангелска заповед, удивителното съгласие на делфийския оракул с проповедта на планината е забелязано още от отците на църквата през първите векове на Християнството.
Да обявиш, че си духовно беден сред привидното богатство, е, разбира се, духовен подвиг. Но това е подвиг, който губи цялата си цена, ако се задоволиш с него, както правят скептиците, у които смиреното съзнание за собствената им недостатъчност преминава в противоположното – в самодоволство и гордост. За такъв преход се изисква една малка добавка, която е чужда на Сократ и на Евангелието: „Аз нищо не знам, а и нищо не е нужно да знам.” Едно утешение, което не се основава абсолютно на нищо. Истинската духовна бедност не утешава сама себе си, между нея и утешението лежи скръбта за своето състояние: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.” И смехът на Сократ, който изразява не радост от своята бедност, а само осъждане на чуждото богатство, ще противоречи на евангелския плач. За Сократ обявяването на своето незнание е само начало на неговото търсене, духовната бедност предизвиква у него духовен глад и жажда. „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” – ново съгласие между истинската философия и истинската религия между елинската и евангелската мъдрост
Главa XIV. (фрагмент)
(….) Съдбата на Сократ се решава от следните негови думи към съдиите: „Вас, атински мъже ви уважавам и обичам, но ще слушам Бога повече, отколкото вас, и докато имам сили и дишам, няма да престана да философствам и да ви увещавам и разобличавам с обичайните си речи.”
Трагизмът не е личен и не е субективен, не е в разлъката на ученика с учителя, на сина с бащата. Все едно на Сократ му е оставало да живее малко. Трагизмът е в това, че най-добрата в цялото тогавашно човечество обществена среда – Атина – не е могла да понесе простия, гол принцип на истината, че общественият живот се е оказал несъвместим с личната съвест, че бездната на чистото неподправено зло се е разтворила и погълнала праведника, че за истината смъртта се е оказала единственият жребий, а животът и действителността са преминали към злото и лъжата.
А как тогава човек да живее в това царство на злото, там където праведникът трябва да умре? Погледнете колко това „да бъда или да не бъда”, което на Платон му се налага да изрече над трупа на законно и явно отровения Сократ, е по значително от Хамлетовото „да бъда или да не бъда”, предизвикано от беззаконното и тайно отравяне на неговия баща?
Разбира се, главната сила на трагизма на това положение е могла да изпита съзнателно само такава възвишена и богата индивидуалност като Платон; но самият трагизъм не е в индивидуалността, а в дълбокия, фатален и обективен сблъсък на най-дълбокото зло с въплъщението на истината. И този сблъсък не се обуславя от историческия стадий на общественото развитие, както е в Орестията, той е безусловен и универсален като самия принцип на висшата истина, провъзгласена от Сократ: „Трябва да слушам Бога, повече от вас.”, и като отговора на злото: „Ти трябва да умреш, защото животът на обществото е несъвместим с божията и човешката истина.”
Когато Хамлет казва своето „да бъда или да не бъда”, той разбира, че въпросът – да бъда или да не бъда аз, Хамлет? е личен и целият монолог е изпълнен с лични елементи: ударите на съдбата, плевелите на житейската градина, сънищата край ковчега. За Платон въпросът е да бъде или да не бъде истината на земята. Този въпрос е универсален – макар че значението му би могла да усети само една велика личност, и това е истинското съответствие, истинският синтез на общото и индивидуалното, на субективното и обективното начало в драмата. И този синтез не е измислен от никакъв поет, а е станал в действителната история.
След като поясних или подчертах с помощта на нова съпоставка общоизвестната завръзка на Платоновата житейска драма, сега трябва да премина към по-нататъшното и развитие и към онази окончателна трагична катастрофа, на която, ако не греша, досега не са ѝ обръщали достатъчно внимание.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.10.2018
.
Коментар:
Айн Ранд и нейната софистическа Обективистка философия
„Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.”*
*Ранд, Айн (1964). „Добродетелта на егоизма“
Айн Ранд
Обективистката философия на Айн Ранд е пример за „софистическа” философия. В „обективния” свят на Айн Ранд „реалността съществува като обективен абсолют – фактите са факти, независимо от чувствата, желанията, надеждите и страховете на човека”. (Ранд, Айн (1964). „Добродетелта на егоизма“).
Оттук следва, че всичко е относително и условно, няма нищо добро или лошо, истинско или лъжливо по същество, всичко се определя само от условията и обстоятелствата и във всяка работа поради липсата на съществени и обективни норми единствено ръководство си остава практическата целесъобразност и цел може да бъде само успехът.
В този дух е и „философията” на софистите по времето на Сократ, които също определят успеха за единствена цел, за единственото истинско съдържание на живота – да се търси практическият успех с всички възможни средства, а тъй като отделният човек постига тази цел само с подкрепата на другите, главната задача е да бъдат убедени другите в това, което е нужно на самия него. И затова най-важното и полезно изкуство е словесното убеждение, или риториката.
Това словесно убеждение е подтекста на книгите на Айн Ранд, която поставя своите герои в някакъв неин си на ужким свят, където те са жертви на зли сили и инсинуации и крайната себичност на тези „положителни“ персонажи им дава сили да възтържествуват, с което да докажат и правотата на квинтесенцията на Обективистката философия: „Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.” (Ранд, Айн (1964). „Добродетелта на егоизма“).
Shi Jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 02.02.2019