Изток на запад

философия / религия – преводи на български

Карл Густав Юнг

Съдържание на страницата:

„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм с европейски коментар на Карл Г. Юнг )

Коментар на Карл Густав Юнг

ВЪВЕДЕНИЕ

1. Защо европеецът се затруднява в разбирането на Изтока
2. Съвременната психология разкрива една възможност за разбиране

ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ

1. Дао
2.Кръгообразно движение и съсредоточие (откъс)

ЯВЛЕНИЯТА НА ПЪТЯ

1. Разпадането на Съзнанието
2.Анимус и Анима (Дух и Душа)

ОТКЪСВАНЕ НА СЪЗНАНИЕТО ОТ ОБЕКТА (със съкращения)

ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)

Въведение

1. Защо европеецът се затруднява в разбирането на Изтока

Доколкото съм човек, възприемащ нещата по западните мерки , не мога да не изпитвам най-остро усещане за необичайността на този китайски текст. Разбира се известни познания за някои източни религии и философии помагат на интелекта и интуицията ми да разберат донякъде тези неща, така както ми се отдава да схвана и парадоксите на примитивните религиозни възгледи от „етнологическа” и „съпоставителна религиозно-историческа” гледна точка. Такъв е западният начин да скриваме собственото си сърце под мантията на така нареченото научно разбиране: от една страна, la miserable vanite des savants (жалката суета на учените хора) едновременно се страхува от всеки признак на живо съпричастие, а, от друга –разбирането на чуждия дух, основано на чувства, може да превърне същото в твърде сериозно преживяване. Така наречената научна обективност би трябвало да резервира този текст единствено за филологическата прозорливост на синолога и да го предпази ревниво от намесата на всякакви други гледни точки. Но Рихард Вилхелм е човек, притежаващ по-задълбочен поглед върху скритата жизненост на китайското знание, и не е склонен да позволи тази перла на най-висши прозрения да потъне в чекмеджето на специализираната наука. За мен представлява особена чест и удоволствие, че изборът му на коментатор психолог падна върху мен.

С това възниква една нова опасност: този бисер на надспециализираното познание може да се озове в чекмеджето на друга специализирана наука. Онзи обаче, който поиска да омаловажи заслугите на западната наука, сам ще отреже клона, на който стои европейският дух. Науката наистина не е нещо съвършено, но е все пак безценен и умен инструмент, който върши зло единствено когато се превръща в самоцел. Науката трябва да бъде само слуга, тя ще съгреши, ако узурпира трона. Нещо повече, тя трябва да обслужва други сходни с нея науки, тъй като именно поради своето несъвършенство всяка наука се нуждае от подкрепата на други. Науката е инструмент на западния дух и посредством нея могат да се отворят повече врати, отколкото с голи ръце. Тя е част от нашата тълкователна дейност и замъглява способността ни да вникваме в нещата само тогава, когато реши, че опосредстваното от нея разбиране представлява разбирането изобщо. Точно Изтокът обаче е този, който ни учи на един друг, по-обхватен, по-задълбочен и по-висш вид разбиране, а именно разбиране посредством Живота. Всъщност ние познаваме това разбиране съвсем смътно, като пуста, почти безплътна сантименталност, останала ни от религиозния начин на изразяване. Вследствие на това твърде охотно поставяме източното „знание” в кавички и го препращаме в здрача на вярата и суеверието, с което засвидетелстваме пълното си неразбиране на източната „предметност”. Тук не става въпрос за болестни емоции, мистично обагрени смътни идеи в главите на чудаци и отшелници с аскетична нагласа, а за практически прозрения от страна на китайския интелектуален елит, който нямаме абсолютно никакви основания да подценяваме. Вероятно това твърдение би се сторило някому твърде смело и би предизвикало недоверчиво поклащане на главата, нещо, което можем напълно да извиним предвид абсолютното непознаване на материята. Необичайността ѝ е толкова очевидна, че можем напълно да разберем объркването на тези, които не са в състояние да схванат как и в какво могат да сближат нашата и китайската мисловност.

Най-често срещаното заблуждение (а това е теософското заблуждение) на западния човек е, че подобно на студента във „Фауст” той, следвайки злонамерените съвети на Дявола, обръща презрително гръб на науката и с едно лъжеусещане за източен екстаз възприема буквално и имитира по жалък начин различни йогийски практики. С това той напуска единствената сигурна почва на западния дух и се загубва в мъгла от думи и понятия, които никога не биха се родили в мозъка на европеец и които също така никога не биха били успешно присадени в този мозък.

Един древен адепт казваше: „Когато неподходящ човек използва правилните средства, правилното средство действа по неподходящ начин.” Тази, уви, твърде правдива максима влиза в най-грубо противоречие в нашата вяра в „правилния” метод, която няма предвид човека, който го прилага. Всъщност нещата са в човешките ръце и по-малко или дори никак не зависят от метода. Методът представлява само пътят и посоката, които поема човек. При това начинът на действие е най-верният израз на неговата същност. Ако нещата не стоят така, тогава методът не е нищо повече от някаква превземка, изкуствено заучена, лишена от корени и от „мъзга”, служеща на безсмисленото ни самоприкриване, т. е, той е средство за самозалъгване и за избягване на безмилостния закон на нашата същност. Всичко това обаче няма нищо общо с китайския манталитет, толкова земен и верен на собствената си същност. Точно обратното, става дума за отказ от своята собствена същност, за предателство спрямо себе си в полза на чужди и нечисти богове, за подла и страхлива машинация, целяща нечие душевно превъзходство, накратко – все неща, дълбоко противоречащи на китайския „метод”. Защото тези разбирания произтичат от възможно най-пълноценния, най-истинския и верен живот, от онзи културен живот на Китай – логично и цялостно израснал върху основата на най-дълбоки инстинкти, – който завинаги ще остане далече от нас и на който никога не ще можем да подражаваме.

По силата на своя антипсихолгизъм западното подражание представлява едно трагично недоразумение, точно толкова стерилно, колкото и съвременните необуздани бягства в Ню Мексико, в Централна Африка и на блажените острови в южните морета, където някои най-сериозно се отдават на „примитивен” начин на живот. При това обаче човекът на западната култура тайничко се измъква от решаването на надвисналите над него задачи, на своя Hic Rhodos, hic salta (Тук е Родос, тук скачай)*. Става дума не за това, че неорганично се имитира чуждото или дори се уподобява на своето, а за изграждането на западната култура с хилядите ѝ недостатъци и за привличането на истинския европеец с неговото западно ежедневие, с брачните му проблеми, с неврозите му, с неговите илюзорни представи за политиката и обществото и изобщо с цялостната му мирогледна неориентираност.

*Един човек се хвалел, че на остров Родос скачал повече от всички. Отговорили му: Hic Rhodos, hic salta (Тук е Родос, тук скачай).

По-добре е да си признаем, че по принцип не можем да разберем един такъв текст с неговата отвлеченост от живота или дори, че не желаем да го разберем истински. Трябва ли да отчитаме факта, че тази психическа нагласа, която до такава степен може да обърне погледа си навътре, е в състояние да се откъсне от Света, само защото хората дотолкова следват инстинктивните повели на своята природа, щото малко неща или пък нищо не им пречи да съзрат невидимата Същина на Света? Не е ли освобождаването от всички тези желания, амбиции и страсти, които ни обвързват с видимото, главното условие за успеха на едно такова съзерцаване на Същността? Нима това освобождаване наистина се осъществява, като следваме повелите на инстинктите си, а не като ги потискаме преждевременно и се страхуваме от тях? Може би очите ни ще се отворят за духовното, ако следваме Закона на Земята? Този, който е сведущ в историята на китайската нравственост и освен това внимателно е изучил „И дзин”, онази книга на мъдростта, която хилядолетия наред пронизва цялата китайска мисловност, той не ще отхвърли с лека ръка тези съмнения. Освен това нему ще е известно, че по отношение на Китай идеите, изложени в нашия текст, не са нещо нечувано, а от психологическа гледна точка представляват неизбежна закономерност.

В нашата християнска духовна култура Духът и страстите на Духа са наистина най-трайната и най-положителната цел на стремленията ни. Едва след като средновековието отминава, т.е, в деветнайсето столетие, и духът започва да се изражда в Интелект, едва в най-новото време се наблюдава определена реакция срещу непоносимото господство на интелектуализма, реакция, която отначало прави напълно извинимата грешка да обърка Интелекта с Духа и да обвини последния в извършване безобразията на първия (Клагес). Наистина Интелектът се проявява като вреден за Душата тогава, когато се одързости да се обяви за приемник на Духа по право, нещо на което той (Интелектът) изобщо не е способен, доколкото Духът е по-висш феномен от него. Духът обхваща не само интелекта, а и Душата на човека. Той (Духът) представлява насока и принцип на Живота, устремен към надчовешки, светли висини. Срещу него обаче се възправя женското начало, тъмно, обвързано със Земята (ИН) чрез своите инстинктивност и емоционалност, което достига огромни дълбини във времето и прониква в корените на телесно-плътските взаимозависимости. Без съмнение тези понятия представляват чисто интуитивни идеи, без които не можем да минем, опитаме ли се да разберем същността на човешката Душа. Китай например не можеше да мине без тях, тъй като, както показва историята на китайската философия, китайският манталитет никога не се е отдалечавал толкова много от централните душевни дадености, че да се оплете в в едностранчиво преувеличаване и надценяване на значението на една-единствена психична функция. Именно затова там никога не е липсвало признаване на парадоксалността и полюсността на живия Живот. Противоположностите винаги са в равновесие, позиция, която е белег за високо културно развитие, едностранчивостта от своя страна винаги притежава голяма пробивна сила, но в замяна на това пък е израз на варварство. Ето защо не мога да определя реакцията на Запад срещу Интелекта в полза на еротизма или интуитивното по друг начин освен като знак на културен напредък, като разгръщане на съзнанието отвъд тесните рамки на един тираничен Интелект.

Твърде далеч съм от мисълта да подценявам чудовищната диференциация в западния Интелект, спрямо него източният Интелект изглежда направо детински. (Всичко това, разбира се, няма нищо общо с интелигентността!) Ако ние успеем да издигнем до такава степен достойнството на някоя втора или дори трета душевна функция, както на Интелекта, то тогава налице ще бъдат всички изгледи Западът да остави далече след себе си Изтока. Именно затова е толкова жалко, когато някой европеец се отказва от своята природа и превземайки се, подражава на Изтока, при положение, че притежава много по-големи възможности, ако остане верен на себе си, да развие по свой начин и съобразно със своята природа всички тези качества, които Изтокът е утвърдил в течение на хилядолетия съобразно със своята специфика.

Като изхождам от повърхностната гледна точка на Интелекта, може по принцип да ни се стори, че нещата, които Изтокът винаги е ценял особено високо, за нас не представляват нещо значимо и желано. Но голият Интелект изобщо не е в състояние да разбере практическата стойност, които биха могли да имат за нас източните идеи. Поради това той ги класифицира единствено като философски и етнологически куриози. Това неразбиране стига дотам, че дори и учени синолози не разбират практическото приложение на „И дзин” и гледат на тази книга като на сбор от неясни и объркани магически заклинания.

2. Съвременната психология разкрива една възможност за разбиране

Моят практически опит най-неочаквано ми разкри един нов подход към източната мъдрост. Нека бъда разбран правилно: не съм започнал да се занимавам с тези въпроси, изхождайки от определени познания за китайската философия; започнах кариерата си на психиатър и психотерапевт без никакви познания за нея. Едва по-сетнешният лекарски опит ми показа, че посредством своята техника осъзнато съм се озовал на същия този тайнствен път, към който са били насочени хилядолетните усилия на най-изявените мислители на Изтока. Може да се помисли, че това е резултат от самовнушние – причината, поради която бавех досега своята публикация, – но Вилхелм, великолепният познавач на душата на Китай, най-искрено потвърди правилността на моите основания и така ми вдъхна смелост да изложа писмено мислите си, породени от четенето на един китайски текст, на едно от най-тайнствените и тъмни произведения на източния дух. Но едновременно с това – и тук стигаме до най-важното – неговото съдържание има пряка връзка с душевното развитие на моите пациенти, сред които няма нито един китаец.

И да стане този удивителен факт по-разбираем за читателя, трябва непременно да спомена, че както човешкото тяло, независимо от расовите различия се характеризира с еднаква анатомия, така и психиката, отвъд всякакви различия в културата и съзнанието, притежава общ субстрат, който означих като „колективно несъзнаваното”. Тази несъзнавана част от психиката, обща за цялото човечество, не се състои от достъпни за съзнанието съдържания, а от латентни диспозиции (предразположения) към определени идентични реакции. Феноменът на колективно несъзнаваното е просто психичен израз на идентичността на мозъчната структура независимо от каквито и да е расови различия. Така могат да бъдат обяснени аналогиите и дори тъждествеността на митологичните мотиви в символите и изобщо в способността на човека да разбира Света. Различните насоки на душевно развитие произтичат от един общ основен фонд, чиито корени засягат всички неща и събития в миналото. Тук можем да потърсим и психични паралели дори и с животните.

От чисто психологическа гледна точка тук става дума за общи инстинкти на представния ни Свят (имагинация) и на дейността. Всяка осъзната представа и всяко осъзнато действие в своето развитие са преминали през тези несъзнавани образци и са в постоянна взаимовръзка с тях, и то тогава когато Съзнанието все още не е достигнало достатъчно високо равнище на проясненост, т. е, когато Съзнанието в своето функциониране зависи в по-голяма степен от инстинктите, отколкото от осъзнатата воля, повече от чувствата, колкото от рационалната оценка.Едно такова състояние гарантира елементарно психично здраве, което обаче щом настъпят обстоятелства, изискващи действия от по-висш нравствен порядък, незабавно преминава в неспособност за адаптиране. Инстинктите удовлетворяват само натури, които по принцип не се променят. На това се дължи и фактът, че индивиди, зависещи в голяма степен от несъзнаваното, отколкото от осъзнатия избор, проявяват склонност към консерватизъм. По тази причина първобитният човек хилядолетия наред изобщо не се променя и изпитва страх от всичко непознато и необикновено. Това би могло да го доведе до неспособност от адаптиране, а с нея и до опасност за душевния покой, т. е, до определен вид невроза. По-висщето и по-обхватно Съзнание, възникващо само чрез преработката на чуждото, проявява склонност към автономия, към бунт срещу старите идоли, които не са нищо друго освен могъщите неосъзнати образци, държали до този момент Съзнанието под своя власт. Колкото по-силно и по-самостоятелно става Съзнанието, а заедно с него и осъзнатата воля, толкова повече несъзнаваното бива изтласквано в периферията, толкова по-лесно възниква възможността процесът на структуриране на съзнанието да се еманципира по отношение на несъзнавания образец, да придобие по-голяма свобода, да разкъса веригите на голата обвързаност с инстинктите и накрая – да изпадне в състояние на пълно скъсване с инстинктивното и на нетърпимост към него. Това откъснато от корените си Съзнание, което вече не може никъде да се позове на авторитета на своите първообрази притежава наистина прометеевска свобода, но едновременно с това е безбожно-надменно. То наистина витае над нещата и дори над човека, разбира се, това не се отнася за всеки индивидуално, а само за най-слабите представители на една такава общност, които от своя стана след това, също така по прометеевски, биват приковани от несъзнаваното към собствения им Кавказ. Мъдрият китаец би казал с думите на „И дзин”, че когато ЯН достигне най-голямата си сила, в дълбините му се заражда тъмната власт на ИН, тъй както нощта започва по пладне; следовтелно ЯН се променя и се превръща в ИН.

Лекарят е в състояние да проследи буквално на живо протичането на сходен процес, например при някой преуспял търговец, който никога не се е занимавал с нищо друго освен търговия и е постигнал „всичко” в живота, когото не занимават мисли нито за Смъртта, нито за Дявола. На върха на своята кариера той се оттегля рязко от своята дейност и изпада в състояние на психоза, която го превръща в хронична „ревла”, приковава го към леглото и, така да се каже, го пречупва окончателно. Всички симптоми са налице, дори и на превръщането на мъжкото начало в женско. В наше време значителна част от психиатричните случаи на надценяване на осъзнатата воля („Имаш ли желание, ще откриеш и начина!”) съставляват сходни случаи на едностранно преувеличаване на съзнавания аспект и на съответстващата му реакция ИН. Нека бъда разбран правилно, не отричам високата нравствена стойност на осъзнатата воля. Съгласен съм, че Съзнанието и волята неизменно си остават най-високи културни върхове на човечеството. Но колко струва тази нравственост, ако тя разрушава човешката личност? Съзвучието между желанията и възможностите за мен е нещо по-важно от нравствеността. Моралът a tout prix (на всяка цена) – това може би е признак на варварство? Струва ми се обаче, че мъдростта е нещо по-добро. Може би професионалните очила на лекаря са това, което го кара да вижда нещата различно. Та нали на него му се налага да закърпва вредите, които нанася килватера на прекомерните постижения на културата.

Както и да стоят нещата обаче, във всички случаи – поради неизбежната му едностранчивост – Съзнанието дотолкова се отдалечава от прототипите си, че накрая рухва. Далече преди катастрофата обаче се проявяват признаците на тази заблуда: липса на инстинктивни реакции, нервност, неориентираност, заплитане във всевъзможни невероятни ситуации и проблеми и т. н. Лекарят открива първо нещо неосъзнато, което се бунтува тотално срещу ценностите на Съзнанието и следователно не може да бъде приспособено към съзнанието, обратното пък е съвсем невъзможно. На първо време като че ли сме изправени пред неразрешим конфликт, в който човешкият разум не може да помогне другояче освен чрез мними решения или безпринципни компромиси. Този, който отхвърля и едното, и другото, се сблъсква с въпроса, къде се намира това по необходимост желано единство на личността, като при това е принуден и да го търси. И точно тук е началото на онзи Път, по който Изтокът се движи от прастари времена. Това очевидно се дължи на факта, че китаецът никога не е притежавал способността да раздалечава една от друга противоположностите на човешката природа, така че те да се загубят взаимно от погледа до степен на неосъзнатост Това всеприсъствие на Съзнанието той дължи на обстоятелството, че неговото Sic et Non (тъй или иначе) е запазило състоянието си на изначално съседство, така както е присъщо на примитивното състояние на Духа. И все пак той не е могъл да не почувства сблъсъка с противоположностите и вследствие на това е потърсил този Път, по който, както казват индийците се изпада в състояние на нирвана, т. е. освободеност от противоречия.

Точно за този Път става дума в нашия текст, този е и Пътят, за който става дума при моите пациенти. Разбира се, ще направим огромна грешка, ако накараме човека от Запада да се заеме с практикуването на китайски йогийски упражнения, тъй като по този начин йогийската практика ще си остане дело на неговата воля и Съзнание, относителната тежест на Съзнанието ще нарасне спрямо несъзнаваното и в крайна сметка ще се получи точно този резултат, който сме искали да избегнем. С това неврозата просто ще се засили. Трябва да се подчертае дебело, че ние не сме хора от Изтока и следователно подхождаме към неща от подобен род от съвсем друга изходна база. Освен това бихме изпаднали в голямо заблуждение, ако сметнем, че казаното представя пътя на всяко невротично състояние или на всяка една степен от кръга проблеми свързани с неврозите. Тук става дума само за случаи, при които равнището на осъзнатост е над нормалното и вследствие на това се е отклонило твърде далеч от несъзнаваното. Тази осъзнатост на високо равнище е именно условието, без което не можем. Едва ли би имало нещо по-противопоказно от това да тръгнем по този Път с невротици, чието заболяване се дължи на извънредно силната власт на несъзнаваното. Точно по тази причина такъв един подход не би имал смисъл преди навършването на 35-40 години, нещо повече, той може да бъде дори много вреден.

Както загатнах вече, същественият повод да поема по нов път беше обстоятелството, че основният проблем на мой пациент изглеждаше нерешим при условието да не се насилва нито една страна от неговата същност. В моята работа винаги ме е водело твърдото убеждение, че няма сами по себе си нерешими проблеми. Насъбраният опит ми дава основания дотолкова, доколкото наистина наблюдавах как някой хора просто надрастваха даден проблем, а други претърпяваха пълен неуспех. Това „надрастване”, както го наричах по-рано, се оказа повишаване на равнището на Съзнанието вследствие на новопридобития опит. Някакъв по-висш и по-обхватен интерес завладява кръгозора на човека и вследствие на това разширяване на хоризонта нерешения първоначално проблем губи своята натрапливост. Той не се разрешава сам по себе си, а избледнява по отношение на нова и по-силна житейска насока. Проблемът не се изтласква в периферията и не престава да се осъзнава, а се проявява просто в различна светлина и по този начин се видоизменя в очите на човека. Всичко това, което на по-ниска степен е давало за най-бурни конфликти и за панически изблици на чувства, сега, разглеждано от по-високото равнище на личността, изглежда като буря в долината, която наблюдаваме от върха на висока планина. От това, разбира се, бурята не става по-малко истинска, но човекът вече не се намира насред нея, а над нея. Но тъй като ние в психически смисъл сме едновременно и долина, и планина, то претенцията, че човек трябва да изпитва чувства, така да се каже отвъд човешкото, ни се струва неправдоподобна измислица. Разбира се, че изпитваме силни чувства, разбира се, че изпитваме потресение и страдание, същевременно обаче съвсем осезаемо се очертава едно Съзнание за Отвъдното; Съзнание, препятстващо идентифицирането ни с афекта; Съзнание, което разглежда афекта като обект, който може да каже: да, аз страдам. Това, което в нашия текст се казва за мудността, а именно „Осъзнатата мудност и неосъзнатата мудност са неща, отдалечени на хиляди мили едно от друго”, важи с пълна сила и за афекта.

Това, което някои хора успяват да сторят в това отношение, а именно – да надраснат сами себе си сред многото мрачни перспективи, за мен се превърна в безценен опит. Междувременно вече бях осъзнал, че най-тежките и значими житейски проблеми са по принцип нерешими. Нещо повече, те трябва да бъдат такива, тъй като изразяват по необходимост полюсносттта, присъща на всяка саморегулираща се система Тези проблеми не могат да бъдат решени никога, но могат да бъдат надраснати. Ето защо аз си зададох следния въпрос: дали пък тази възможност за надрастване на проблемите, т. е, за продължаване на душевното развитие, не е по начало първоначалната даденост, докато спирането при даден конфликт или затъването в него не е признак на болест? Всъщност във всеки човек би трябвало да присъства поне в зародиш споменатото по-висше равнище, за да може той да развие тази възможност, ако настъпят благоприятни обстоятелства. Докато наблюдавах развитието на онези, които колкото мълчаливо, толкова и неосъзнато надрастваха самите себе си, забелязах, че техните съдби имат нещо дотолкова общо, доколкото новото качество напускаше неясния спектър от възможности и се приближаваше към тях отвън или отвътре. Те го възприемаха и в резултат израстваха като личности. Типичното във всички тези случаи беше, че някой го приемаха отвън, а други – отвътре, или още по точно – при някои новото качество се прихващаше идвайки отвън, а при други – отвътре. Никога обаче новото качество не беше нещо, идващо единствено отвън или единствено отвътре. Когато човек го приемеше отвън, то се превръщаше в най-съкровено преживяване. Идеше ли отвътре, превръщаше се във външно събитие. Но в нито един от случаите новото не беше привнасяно преднамерено и с осъзната воля, по скоро то се носеше към човека върху вълните на Времето.

За мен изкушението да изградя от всичко това една цел и един метод е прекалено голямо. Нарочно се изразявам много абстрактно – да не предрешавам проблема. Защото споменатото ново качество не бива да бъде резултат на определена цел или метод. В противен случай съществува опасност да дадем рецепта, която ще се размножава „автоматично”, и по този начин отново ще стигнем до „правилното средство” в ръцете на „неподходящ човек”. Дълбоко впечатление ми прави и следното: новото, което е от съдбоносно значение за човека, твърде рядко отговаря на неговите осъзнати очаквания. Още по забележителен обаче е фактът, че това съдбоносно ново противоречи на вкоренените инстинкти, каквито ги познаваме, но въпреки всичко изразява необикновено точно същността на цялостната личност, и то така че и да искаме, не можем да измислим нещо по-пълноценно.

И какво правеха тези хора, за да предизвикат спасителния прогрес в своето състояние? Доколкото можах да забележа, те не правеха нищо (у вей), а бяха оставили нещата да се развиват от само себе си – точно според поученията на Учителя Лю-дзъ, който казва, че светлината се движи в кръг по своя собствен закон, когато човек не изоставя обичайната си професия. Да оставиш нещата да се движат от само себе си, действието в бездействието, да се оставиш на нещата (при Учителя Екар) – за мен тези идеи бяха ключът, с който могат да се отворят вратите към Пътя: трябва да имаме психична нагласа да оставим нещата да се развиват от само себе си. Постигането на това качество представлява истинско изкуство, от което много хора не разбират абсолютно нищо. Тяхното Съзнание постоянно се намесва, помага, коригира, отрича, като във всички случаи не може да остави на мира простото развитие на психичния процес. Да оставяме нещата да се развиват сами би била проста задача. (Стига, разбира се, простотата да не беше най-трудното нещо на света!) Тя се състои единствено и само в обективното наблюдаване на даден фрагмент от нашата фантазия в процеса на неговото развитие. Едва ли има нещо по-просто от това, но същевременно в този момент започват и трудностите. Струва ни се, че изобщо не притежаваме фрагменти от нашата фантазия или ако ги имаме – каква глупост! – против тях се появяват хиляди доводи. Човек не може да се концентрира – каква скука! – какво ли ще излезе от всичко това? – това не е нищо друго, освен и т.н. Съзнанието щедро ражда възражения, нещо повече: често пъти то сякаш се опитва настървено буквално да заличи спонтанната дейност на фантазията, дори когато човекът се е издигнал до разбиране или до твърдото намерение да не се намесва в естественото протичане на психичния процес. Понякога в такива случаи се стига направо до спазъм на Съзнанието.

Ако все пак човек успее да преодолее първоначалното затруднение, след това в действие влиза критичното му чувство, което се опитва да тълкува фантазната представа, да я класифицира, естетизира или обезцени. Изкушението да се действа по този начин е почти непреодолимо. След извършеното правдиво наблюдение може, дори трябва да се отпуснат юздите на нетърпеливото Съзнание, тъй като в противен случай ще възникне съпротива, затрудняваща постигането на нужния ефект. При всяко следващо наблюдение обаче дейността на Съзнанието трябва наново да се изтласква на заден план. На първо време резултатите от това усилие в повечето случаи не са особено насърчителни. Обикновено става дума за истински фантасмагории, които не дават яснота по въпроса, откъде тръгва процесът и накъде се насочва. Също така и средствата за диализиране на фантазиите са различни при отделните индивиди. При някой те се постигат най-лесно чрез писане, при други – чрез претворяването им в образи, трети ги рисуват конкретно или абстрактно. При особено силен спазъм на Съзнанието често пъти е възможно ръцете сами да създават фантазни образи, тогава те моделират или рисуват фигури, които обикновено са напълно чужди на Съзнанието. Тези упражнения трябва да продължават дотогава, докато спазъмът на Съзнанието премине, или с други думи, докато се оставят нещата да следват собствения си ход, което е и най-непосредствената цел на упражняването. По такъв начин се изгражда нова нагласа, готова да възприеме и ирационалното, и непонятното, просто защото то е нещото, развиващо се от само себе си. Подобна нагласа би представлявала отрова за този, който и без това е подвластен на ставащото, развиващото се от само себе си; тя обаче е най-висшата ценност за човека, който винаги и изключително е подбирал чрез осъзната оценка от ставащото само и единствено нещата, схождащи се с неговото съзнание, и по тази причина постепенно се е отделил от потока на Живота и се озовал в застоялата му периферия.

Очевидно точно тук се разделят пътищата на споменатите по-горе два типа хора. И двата типа са вече в състояние да приемат нещата, които идват и се изпречват пред тях. (Както казва Учителят Лю-дзъ: „Когато пред нас де изправят житейските дела, трябва да ги приемем; когато пред нас се изправят нещата, нека се опитаме да ги опознаем докрай.”) Докато едни приемат главно това, което идва при тях отвън, други пък приемат нещата идващи и явяващи им се отвътре. И както е според Закона на Живота, единият ще вземе отвън точно това, което никога преди не е приемал, а другият ще вземе отвътре онова, което по-рано винаги е отхвърлял.

Това преобръщане и обновяване на Същността означава разширяване, извисяване и обогатяване на личността, но само тогава когато при обновяването на същността се запазят и първоначалните ценности (доколкото не са били просто илюзии). Ако тези ценности обаче не се запазят, човек става жертва на другата крайност, от състояние на пригодност той преминава в състояние на непригодност, от приспособеност – в състояние на непрспособеност, от осмисленост – в безсмислие и дори от разумност – в състояние на психическа обърканост. Следователно този път не е безопасен. Всичко добро на този свят струва скъпо, а развитието на личността е едно от най-ценните неща. Тук става въпрос за себеутвърждаването – като най-сериозна задача да поставиш пред себе си собствената си личност, винаги да осъзнаваш това, което вършиш, и да го задържаш постоянно в полезрението си дори и в най-двузначните му аспекти – задача, която наистина изисква от човека да даде всичко, на което е способен.

Китаецът спокойно може да се позове на авторитета на цялата си култура. Когато тръгне по дългия път, той върши това, което по общо признание е най-доброто. Човекът от Запада обаче, ако наистина е решил да поеме по този път, е изправен в интелектуален, нравствен и религиозен смисъл срещу всеки възможен авторитет. Именно затова е безкрайно по-лесно да се подражава на китайския път и да се отхвърля жалката европейска природа или пък, което не е толкова просто, да се потърси обратният път към европейското средновековие на християнската църква и отново да се изгради европейската стена, отделяща живеещите отвъд нея нещастни езичиници и етнографски куриози от истинския християнин. Тук обаче естетическият и интелектуалният флирт с Живота и Съдбата внезапно свършват. Крачката, която правим към по-висшето Съзнание, вече изключва всякакво застраховане и обезопасяване. Човек трябва да се отдаде изцяло на тази задача, тъй като може да продължи Пътя само ако изхожда от своята цялостност. Същевременно неговата цялостност е гаранцията, че Пътят му няма да се превърне в абсурдна авантюра.

Независимо дали човек ще приеме Съдбата си отвън или отвътре, преживяванията и събитията по Пътя си остават едни и същи. Следователно не е необходимо да казвам каквото и да било за различните вътрешни и външни събития, тъй като и без това не съм в състояние да изчерпя тяхното безкрайно многообразие, а и по отношение на текста, който ще коментирам, това няма да има никакво значение. От друга страна обаче, трябва да се кажат много неща за душевните състояния, съпровождащи по-нататъшното развитие на личността. В нашия текст тези душевни състояния са намерили символичен израз, и то в символи, които са ми добре познати от моята дългогодишна практика.

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)

Основни понятия

1.Дао

Огромната трудност при предаването на този или други подобни текстове на европейските езици се състои във факта, че китайският автор винаги изхожда от централното, с други думи, от това, което ние бихме обозначили като връх, цел или – най-задълбочено – крайно прозрение. Следователно става дума за нещо дотолкова извисено и съдържателно, че човек с критичен интелект би останал с усещането, че се сблъсква или с някаква жалка претенциозност, или дори с чисто безсмислие, ако се опита да започне интелектуален разговор по деликатните въпроси на душевните преживявания и натрупания в тази връзка опит на най-големите духове на Изтока. Така например нашият текст започва с думите: „Това, което съществува чрез самото себе си, наричаме Дао.” А „Хуи Мин Дзин” започва по следния начин: „Най-неуловимата тайна на Дао са Същността и Животът.” Симптоматично е, че западният дух не притежава понятие за Дао. Китайският знак за Дао е съставен от знака за „глава” и знака за „ходене, вървене”. Вилхелм превежда Дао като „Смисъл”. Други пък го предават като „Път”, „Провидение”, дори като „Бог” Всичко това свидетелствува за голямо объркване.

„Глава” би трябвало да означава Съзнанието (Главата също така е обиталище и на небесната светлина), а „ходене” – „изминаване на път”. Следователно идеята вероятно е следната: „ходя (вървя) съзнателно (осъзнато)” или „съзнателен (осъзнат) Път” Това се подкрепя от факта, че „светлината на Небето”, която „живее между очите” като „небесно сърце” се използва като синоним на Дао. Същността и Животът се съдържат в светлината на Небето и при Лиу Хуа Ян представляват най значимите тайни на Дао. Тук „светлина” е символен еквивалент на Съзнанието, а същността на Съзнанието се изразява посредством аналози на светлината. „Хуи Мин Дзин” започва със следните стихове:

„Искаш ли да осъществиш диамантеното тяло, без то да ти избяга, трябва старателно да нагорещиш корена на Съзнанието* и Живота. Трябва да осветяваш вечно близката блажена страна и да оставиш своето истинско Аз да живее там винаги скрито.”

*”Същност” и „Съзнание” се употребяват в „Хуи Мин Дзин” твърде безразборно (К.Г.Юнг).

Тези стихове съдържат в себе си един вид алхимични указания, метод или път за създаване на „диамантено тяло”, което се появява в нашия текст. За тази цел е потребно „нагорещяване”, респективно напрягане на Съзнанието, за да се „осветли” обиталището на духовната Същност. Но не само Съзнанието трябва да се напрегне, това се отнася и до Живота. Съчетаването на двете начала води до „осъзнат Живот”. Според „Хуи Мин Дзин” древните мъдреци са знаели как да преодолеят разединението между Съзнание и Живот, като култивират и двете. По такъв начин чрез стапяне се „извлича” „безсмъртното тяло” и така „великото Дао” се осъществява.

Разглеждайки Дао като метод или осъзнат път за съединяване на разединеното, вероятно се приближаваме до психологическото съдържание на понятието. Във всеки случай под разединяване на Съзнанието и Живота едва ли бихме могли да разбираме нещо друго освен това, което по-горе описах като отклоняване на Съзнанието или изтръгване на Съзнанието от неговите корени. Без съмнение и при проблема за осъзнаването на това противоречие, за „преобръщането, обновлението” на Същността, става дума за ново съединяване с несъзнаваните Закони на Живота. Цел на това съединяване е постигането на осъзнат Живот, а китайският еквивалентен израз гласи: създаване (осъществяване) на Дао.

2.Кръгообразно движение и съсредоточие (откъс)

Съединяването на противоположностите на по-високо равнище не е, както вече беше изтъкнато, дело на разума и по-малко на волята, а представлява психически процес на развитие, изразяващ себе си в символи. Исторически този процес винаги е бил представян чрез символи, а и до ден днешен се онагледява в индивидуалното развитие на личността посредством символни фигури. Този факт открих в резултат на следния натрупан от мен опит: спонтанните продукти на фантазията, за които говорихме по-горе, постепенно се задълбочават и концентрират около определени абстрактни образувания, представящи очевидно „принципи”, истински гностически „архаизми“. Там където фантазните представи се изразяват главно по мисловен път, на преден план изплуват интуитивни формулировки за смътно предусещани закони или принципи, които на първо време охотно се драматизират или персонифицират. Когато фантазните представи се рисуват, възникват символни изображения, спадащи главно към така наречения тип мандала. Мандала означава кръг, диск, по точно – вълшебен, магически кръг. Изображенията на мандала са разпространени не само из целия Изток, засвидетелствани са обилно и при нас от средновековието до наши дни. Специално в християнската традиция тяхното наличие може да се докаже още в ранното средновековие, най-често с положението на Христос в средата, докато четиримата евангелисти или пък техни символи са разположени в четирите основни посоки…. По късно срещаме едно крайно интересно изображение на мандала в книгата на Якоб Бьоме за душата. Там се вижда съвсем ясно, че става дума за психокосмична система с ясно изразен християнски уклон. Бьоме го нарича „философското око” или „огледалото на мъдростта”, под което явно разбира съвкупността от тайни знания. Обикновено става въпрос за изображение с формата на цвете, кръст или колело, явна е склонността към числото четири (което напомня на Питагоровото основно число). Разбира се, най-добри изображения мандали притежава Изтокът, особено тибетският будизъм. В тях ще видим и символите от нашия текст.

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Явленията на Пътя

1.Разпадането на Съзнанието

Сблъсъкът на тясно ограниченото, но в замяна на това интензивно и бистро Съзнание с чудовищната широта на колективно несъзнаваното е опасен, тъй като несъзнаваното има ясно изразено разлагащо въздействие върху съзнанието. Това въздействие според „Хуи Мин Дзин” дори принадлежи към явленията присъщи на китайските йогийски упражнения. Там се казва: „Всяка частична мисъл придобива свой облик, като формата и цветът ѝ и могат да се възприемат. Цялостната сила на Душата разгръща своите следи”*. Приложеното към книгата изображение показва мъдрец в състояние на съзерцание, чиято глава е обхваната от пламъци, от които излизат пет човешки фигури, които се разпадат от своя страна на двадесет и пет по-малки. Това би било проява на шизофреничен процес, ако се задържи като постоянно състояние. По тази причина указанието гласи: „Фигурите сътворени от огъня на Духа, са само пусти цветове и форми. Светлината на Същността огрява обратно изначалното, истинното”.

*Тук спадат и изпулващите по време на съзерцание спомени на предишни инкарнации.

Затова е понятно защо хората се връщат към образа на „закрилящия кръг”. Той трябва да попречи на „изтичането” и да защити единството на съзнанието от разрушителното въздействие на несъзнаваното. Освен това китайският възглед за тези неща се опитва да отслаби разлагащото действие на несъзнаваното, като обозначава „мисловните образи” или „частичните мисли” като „пусти цветове и форми”, и с това се стреми да ги обезсили в най-голяма степен. Тази мисъл пронизва целия будизъм (и по специално Махаяна), а в наставленията към отскоро мъртвите, тези в състояние на бардо* (в тибетската книга на мъртвите), се стига дори до обяснението, че благосклонните, и неблагосклонните богове са илюзии, които трябва да се преодоляват. Установяването на метафизическата истинност или истинност на една такава мисъл със сигурност не е в компетенциите на психолога. Той ще трябва да се задоволи с това, доколкото е възможно, да установи явленията, които са функционирали от психологическа гледна точка.

*На тибетски – бардо означава „преходно състояние“ (след смъртта), бел. Shi Jian.

При това не бива да го занимава и въпросът, дали съответната фигура е трансцедентална илюзия или не. Тези неща се решават от вярата, а не от науката. И без това тук се движим в област, която както изглежда е стояла досега извън сферата на науката и по тази причина се е оценявала по принцип като илюзия. Такова едно допускане е напълно неоправдано от научна гледна точка, тъй като субстанционалността на тези неща не представлява научен проблем; във всички случаи тя надхвърля нашата способност да я възприемаме и оценяваме, а с това препятства и всяка възможност за доказване на съществуванието ѝ. Всъщност психологът не се интересува от субстанцията на тези комплекси, а от психичния опит. Това безспорно са емпирично познаваеми психични съдържания, притежаващи не по-малко безспорна автономия, тъй като представляват частични системи на психиката, които или се проявяват спонтанно в определени екстатични състояния и при случай оказват огромно въздействие, или пък при психични смущения се затвърждават като налудни идеи и халюцинации и с това разрушават единството на човешката личност. Но в такива случаи специалистът психиатър е склонен да търси причините в токсини или други подобни и да обяснява с тях наличието на шизофрения (раздвояване на Духа в състояние на психоза), при което не поставя ударението върху психичните съдържания. При психогенните съдържания пък (като например хистерията, натрапливата невроза и т.н.), при които изобщо не може да се говори за токсични ефекти и клетъчни дегенерации, се извършват, както например при сомнамбулните състояния, сходни спонтанни откъсвания от комплекса, който Фройд се опитва да обясни като резултат от потискането на сексуалността. Това обяснение обаче далеч не отговаря на всички възможни случаи, тъй като от несъзнаваното спонтанно могат да се развият съдържания, които Съзнанието да не е в състояние да приспособи към себе си. В такива случаи хипотезата за подтискане на сексуалността вече не върши работа. Извън всичко това в ежедневието можем да проследим подобна автономност по афектите, които самоволно се утвърждават пряко нашето желание и в противоречие с усилията ни да ги потиснем, те буквално „заливат” Аз-а и го подчиняват на своята воля. Затова няма нищо чудно, че примитивният човек съзира във всичко това лудост или загуба на собствената си Душа. Същото отношение е налице и в езика ни: „не знам какво го е прихванало днес” „в него се е вселил дяволът”, „отново го хванаха братята”, „излиза извън себе си (от бяс)”, „държи се така, сякаш в него се е вселил дяволът (както луд)”. Дори и в съдебната практика се признава известно понижаване на вменяемостта в състояние на афект. Следователно за нас автономните душевни съдържания са нещо съвсем обичайно. Такива състояния имат „взривяващо” въздействие върху Съзнанието.

Но освен обичайните и всеизвестни афекти съществуват и по-деликатни и по-комплексни душевни състояния, които не можем вече да наричаме афекти. Те са по-скоро сложни частични системи на нашата Душа, които с повишаването на своята сложност придобиват все по-личен характер. Разбира се те са съставни части на психическата личност и като такива трябва да притежават личностен характер.. Такива частични системи се срещат преди всичко при психичните болести, при психогенно раздвояване на личността (double personnalité) и особено често при явления, основани на спиртически вярвания. Срещат се и при явления от религиозен характер. Именно по тази причина редица божества са се превърнали от личности в персонифицирани идеи, а след това и в абстрактни идеи; оживелите несъзнавани съдържания винаги се появяват първо като нещо, което се проектира извън нас, а след това в течение на духовното развитие, посредством пространствено проектиране постепенно се асимилират от Съзнанието и придобиват автономен и личностен характер. Както е известно някои от старите богове са се превърнали посредством астрологията в прости свойства (martialisch – воинствен, свиреп – от Марс, jovial – от Юпитер, erotisch – еротичен – от Ерос, logisch – логически – от Логос, lunatic – лунатичен и т.н.).

Специално наставленията, които се дават в състоянието бардо на мъртвите отскоро, ни позволяват да разберем колко голяма е опасността за Съзнанието, ако тези фигури го разградят. Мъртвият постоянно бива поучаван да не приема тези фигури за истина и да не смесва мътното им сияние с чистата бяла светлина на Дхармакая („божественото тяло на Истината”), т.е, да не проектира едната светлина на най-висшето Съзнание в конкретни фигури и по този начин да не го разбие на множество автономни частични системи. Ако не съществуваше тази опасност и ако частичните системи не представляваха застрашителни автономии и разрушителни тенденции, то посочените настоятелни указания сигурно нямаше да бъдат необходими. За политеистичната и не тъй сложна душевност на Изтока те означават почти същото, както например за християнина би представлявало наставлението да не бъде заслепен от илюзията за един личен бог, за триединството, за безбройните ангели и светци.

Ако за човешката психика разделителните тенденции не бяха присъщи свойства, то и частичните системи в психиката изобщо не биха били отделени, или, казано с други думи, никога не би имало духове или божества. Затова и нашата епоха е лишена в такава голяма степен от божества и кумири, а ние сме в неведение относно несъзнаваното в психиката и сме издигнали Съзнанието в култ Нашата истинска религия е монотеизмът на Съзнанието. Съзнанието се е вселило в нас и ние фанатично отричаме съществуванието на автономни частични системи. По това се отличаваме обаче от будистките йога-учения: ние отричаме дори и емпиричната познаваемост на частичните системи. Тук се крие голяма опасност за психиката, тъй като в такъв случай частичните системи започват да с държат като някакви отхвърлени, потиснати съдържания: те автоматично пораждат неверни нагласи, като потиснатото отново се появява в Съзнанието, но в неприсъща нему форма. Тоя факт появяващ се при всеки случай на невроза, е валиден и за психичните явления от колективен характер. В това отношение времето, в което живеем, прави една фатална грешка. Ние мислим, че сме в състояние да критикуваме религиозните факти от гледна точка на интелекта. Въобразяваме си например като Лаплас, че съществуванието на Бог е хипотеза, която може да се подложи на преценка от позициите на интелекта, съответно да се потвърждава или отхвърля. При това обаче се забравя напълно, че основанието, поради което човечеството вярва в „diamon”, няма нищо общо с някакво въздействие отвън, а се базира просто на наивното възприемане на могъщите вътрешни влияния от страна на автономните частични системи. От това, че названието му се критикува от позицията на интелекта или пък се определя като неточно, това въздействие съвсем не изчезва. В колективен план него винаги го има, а автономните системи винаги са в действие, тъй като фундаменталната структура на несъзнаваното изобщо не се влияе от колебанията на едно преходно съзнание. Ако отхвърляме съществуванието на частичните системи, като си въобразим, че можем да ги отменим посредством критика на наименованието им, то ние, независимо от продължаващото им действие няма да сме състояние да ги разберем и следователно да ги приобщим към Съзнанието. Така те ще превърнат в необясним смущаваш фактор, чийто причинител неизбежно ще бъде потърсен някъде извън нас. Това означава, че е настъпил процесът на проектиране на частичните системи и едновременно с него се е породила опасната ситуация, в която смущаващите въздействия се приписват на определена зла сила извън нас, която зла сила, то се знае, не е никой друг освен съседа de l’autre cote de la riviere (от другия бряг на реката). Така възникват колективните халюцинации, причините за война, революциите – с една дума деструктивните масови психози.

Илюзиите, химерите представляват вид лудост, предизвикана от определено несъзнавано съдържание, което не е било приспособено към Съзнанието. И понеже Съзнанието не признава съществуванието на такива съдържания, то не може да ги асимилира. Казано в религиозен дух: няма вече страх от Бога и се смята, че всичко на този Свят е подвластно на човека. Такава безбожна надменност, респективно стесненост на Съзнанието, винаги е представлявало най-късият път към дома за душевноболни.

Просветеният европеец сигурно ще почувства удовлетворение, когато прочете в „Хуи Мин Дзин”, че „образите, сътворени от огъня на Духа са само пусти цветове и форми“. Това твърдение има напълно европейско звучене и като че подхожда идеално на нашия разум. Нещо повече, чувстваме се дори поласкани, че сме постигнали една такава висока степен на просветеност, тъй като ни се струва, че отдавна-отдавна сме оставили зад гърба си подобни божествени привидения. Това, което сме преодолели, обаче са само словесните призраци, а не тези душевни дадености, които носят отговорност за възникването на божествата. Ние сме обладани от своите душевни състояния точно толкова, колкото и ако те бяха богове. Само че ние ги наричаме фобии, натрапливости и т.н., накратко – невротични симптоми. Боговете са се превърнали в болести.. Зевс вече не управлява своя Олимп а plexus solaris (слънчевия сплит), или причинява куриози в лекарската консултация, или разстройва мозъците на политици и журналисти, които от своя страна се превръщат в неволни причинители на психични епидемии.

Затова на първо време е по-подходящо за човека от Запада да не познава твърде добре тайните прозрения на източните мъдреци, тъй като тези познания биха представлявали „правилните средства в ръцете на неподходящ човек“. За човека от Запада е по-добре, вместо да се уверява за пореден път, че Daimon е илюзия, да установи отново, че илюзията съответства на действителността. Той трябва да се научи отново да признава съществуванието на тези психични сили, а не да изчаква, докато неговите настроения, нервни настроения или налудни представи го накарат да разбере по най-болезнен начин, че не е единствен стопанин на дома си. Разделителните тенденции представляват действителни психични личности с относителна реалност. Те са реални тогава, когато човек не ги признава за реални, и в следствие на това са проектирани; относително реални са пък, когато те се намират в определено отношение спрямо съзнанието (изразено с термините на религиите, когато съществува култ); те са обаче нереални, доколкото Съзнанието започва да се откъсва от своите съдържания. Но последното твърдение е валидно само тогава, когато Животът е бил изживян толкова пълноценно и всеотдайно, че вече не съществуват никакви задължения към него и по тази причина на пътя на вътрешното усещане за превъзходство на външния Свят не стои никакво желание, с което да не можем да се разделим без съжаление. Тук самозалъгването може само да навреди. Ако човек е все още обвързан с нещо, той следователно е още в негов плен. А щом си плен на нещо, то следователно съществува и нещо по-силно, което те владее. („И наистина не ще излезеш ти оттук, додето не дадеш и последния си грош.”) Съвсем не е едно и също да наричаме нещо „болест” или пък да го обозначаваме като „бог. Да се служи на болестта е осъдително и недостойно. Да служи’ на някакъв си бог е значително по-разумно и перспективно, защото се подчиняваш на нещо невидимо и духовно от по-висш порядък: чрез персонификацията се постига относителната реалност на автономната частична система и с това възниква възможност за асимилиране и игнориране на идващите отвън житейски сили. Там, където не се признава бог, възниква маниакално себелюбие, а то от своя страна се превръща в болест.

За учението йога признаването на боговете е нещо, което се разбира от само себе си. Затова и тайните му наставления са само за този, чиято Светлина на Съзнанието е готова да се откъсне от външните житейски сили, за да проникне в крайното, неделимо единство, в „центъра на Пустотата”, „който се обитава от Бога на крайната Пустота и жизненост”, както е казано в нашия текст. „Да се чуе това е трудно постижимо и за хиляди еони.” Очевидно „булото на Майя” не може да се снеме само по решение на разума, потребна е и задълбочена и продължителна подготовка, състояща се в цялостно и пълноценно изпълнение на задълженията към Живота. Защото докато съществува все още безусловната обвързаност посредством „cupiditas” (силно желание), булото не може да се вдигне, не може да се постигне едно равнище на Съзнание, освободено от съдържание и илюзии – тук не ще ни помогнат никакви трикове и измами. Става дума за един идеал, който може да се осъществи единствено и само в смъртта. До настъпването на този момент обаче има само реални и относителни реални фигури на несъзнаваното.

2.Анимус и Анима (Дух и Душа)

Според нашия текст към фигурите на несъзнателното спадат не само боговете, но също така и Анимус и Анима. Думата хун Вилхелм превежда с Анимус. И наистина, понятието Анимус приляга съвсем точно на хун, чийто писмен знак е съставен от знака за „облаци” и знака за „демон”. Следователно хун означава „демон на (от) облаците”, по-висша Душа-дихание, принадлежаща към принципа на ЯН и следователно към мъжкото начало. След смъртта хун се възнася и се превръща в шън, „разширяващия се и разкриващия ни се” Дух или Бог. Анима, назована по, се изписва със знака за „бяло” и знака за „демон” и следователно означава „белият демон” – това е по-нисшата хтонична* Душа на тялото, спадаща към принципа ИН и следователно към женското начало. След смъртта тя потъва и се превръща в гуей, демон, често интерпретиран като „завръщащо се” (има се предвид на земята), отмъщаващо, призрак. Фактът, че както Анимусът, така и Анима се разделят след смъртта и всяко тръгва по своя път, доказва, че за китайското съзнание те представляват различни психични фактори, които оказват също така и ясно изразени различни въздействия, въпреки че поначало са едно цяло в „едната действена истинска същност”. В „обиталището на творческото” обаче те се разделят на две. „Анимус е в небесното сърце, през деня обитава очите (т.е, живее в Съзнанието), а през нощта сънува в черния дроб. Той е това, което сме придобили от великата пустота, което притежава облик още в праначалото”. Анима пък е „силата на тежкото и мътното”, тя е в плен на телесното сърце от плът. „Всички чувствени пориви и изблици на гняв” са резултат от нейното действие. „Онзи обаче, който в будно състояние е мрачен и вглъбен в себе си, е прикован от Анима.”

*Хтоничен – земен

Много години преди Вилхелм да ми покаже този текст, аз съм използвал понятието Анима в смисъл, доста сходен с китайската дефиниция*(като при това се изключва, разбира се, всяка презумпция от метафизическо естество). За психолога Анима не е някакво трансцедентално, а напълно познаваемо същество, както впрочем и според китайската дефиниция: състоянията на афект представляват непосредствени изживявания. Защо тогава се говори за Анима, а не просто за настроения? Основанието тук е следното: по своя характер афектите са автономии, затова и повечето хора са им подвластни. Но афектите са също така и съдържание на Съзнанието и съставки на личността, които могат да бъдат отделени. Като съставки на личността те, разбира се, имат личностен характер. Именно по тази причина лесно могат да бъдат персонифицирани и това става до ден днешен, както показаха примерите по-горе. Персонификацията не е безцелна измислица, тъй като афектираният индивид не показва някакъв индиферентен, а, напротив – съвсем определен характер, различен от обичайния. При по-внимателно вникване в този въпрос се оказва, че афективният характер при мъжа има женска природа. Този психологически факт лежи в основата както на китайското Учение за Душата По, така и на моето схващане за Анима. При по-дълбокото вглеждане в себе си или опитът, придобит от състоянията за екстаз, в които сме изпадали, ни разкрива фигура с женска природа в несъзнаваното; оттук идват и наименованията в женски род – Анима, психика, душа. Анима може да се дефинира също и като имаго, като архетип или отпечатък на целия опит, който мъжът има по отношение на жената. По тази причина образът на Анима по правило се проектира в жената. Както е известно, поетическото изкуство често е описвало и възпявало Анима. Отношението, което според китайското схващане съществува между Анима и призраците, представлява интерес за парапсихолога дотолкова, доколкото controls твърде често са от другия пол.

*Die Besiehungen zwischen dem Ich und dem Unbewussten, Darmstadt

Колкото и да не одобрявам решението на Вилхелм да преведе хун с Анимус, не по- малко важни ми се струват основанията да избера за духа на мъжа, за неговата яснота на съзнанието и разумност думата Логос, а не Анимус, която иначе изглежда изключително подходяща. На един китайски философ са спестени някои трудности, които, от друга страна, усложняват задачата на психолога от Запада. Както всички духовни дейности в далечното минало, така и китайската философия е съставна част изключително на света на мъжете. Нейните термини никога не са били преценяване през призмата на психологията и затова подхождат на женската психика. Невъзможно е един психолог да игнорира съществуванието на жената и присъщата ѝ психика. Ето това са моите основания, поради които за мъжа бих превел хун с Логос. Вилхелм употребява Логос за китайското понятие син, което би могло да се преведе още и като „Същност” или „творческо съзнание”. След смъртта хун се превръща в шън, Духа, който от философска гледна точка се родее със син. Но тъй като китайските понятия не са в нашия смисъл на думата отражение на логически възгледи, а резултат на интуитивни представи, то и значенията им могат да се разберат единствено чрез тяхната употреба и чрез състава на отразяващия ги писмен знак или чрез вида отношения, съществуващи между хун и шън. Вследствие на това хун трябва да означава светлината на Съзнанието и на разума при мъжа, произтичаща от logos spermatikos на син и завръщаща се се след смъртта през шън обратно към Дао. Очевидно в този контекст понятието Логос е съвсем уместно, тъй като обхваща в себе си и понятието за една универсална същност (яснотата на Съзнанието и разумността при мъжа също не са някакви индивидуално обособени качества, те притежават универсален характер). Освен това Логос няма личностен характер, а е в най-дълбокия смисъл на думата нещо надличностно. Той е пълна противоположност на Анима, която е демонът на отделната личност и на първо време се изявява във възможно най-личностно обусловени настроения и капризи (оттук и думата Animositat (състояние на възбуденост, раздразнение).

Въз основа на тези психологически данни аз отнасям понятието Анимус изключително към женското начало, понеже mulier non habet animam sed animum (жената няма Душа, а Дух). В психологията на жената се проявява точно антиподът на Анима при мъжа. Поначало това свойство по своята природа не е афективно, а представлява привидно-интелектуална Същност, на която най-добре би прилягала думата „предразсъдък, предубеждение”. На осъзнатата Същност на жената съответства не „Духът” на мъжа, а неговата емоционална природа. Духът е „Душата”, а още по-точно – Анимус на жената. И както Анима на мъжа се състои преди всичко от непълноценна афективна съотнесеност, така и Анимус на жената се състои от непълноценна оценка, или по-точно – от непълноценно мнение. (Всички детайли по тази проблематика читателят може да намери в горепосочената работа. Тук мога да набележа само най-общото.) Анимус на жената се състои от множество предварително съставени мнения и затова в по-малка степен може да бъде персонифициран от една единствена фигура, това става по скоро в резултат на група или множество от фигури. На по-ниско ниво Анимус преставлява непълноценен Логос, карикатура на диференцирания Дух на мъжа, а Анима – карикатура на Ерос у жената. И както хун съответства на син, преведено от Вилхелм с Логос, така и Ерос у жената отговаря на мин, което се превежда със Съдба, fatum, или орис, зла участ и се превежда от Вихелм като Ерос. Ерос е сплитането, обвързването, а Логос – разделянето и отсъствието на свързаност. Затова и непълноценният Логос в Анимус на жената се изявява като напълно несъотнесен и по тази причина недостъпен предразсъдък или като мнение, което по един дразнещ и смущаващ начин няма нищо общо със същността на своя обект.

Често са ме упреквали, че персонифицирам Анима и Анимус по начин, сходен с механизма на митологията. Такъв упрек би бил обаче основателен само тогава, когато се докаже, че конкретизирам тези понятия в митологичен дух и в този смисъл ги използвам в психологията. Най сетне трябва да се каже веднъж завинаги, че персонификацията не е някаква моя измислица, а е вътрешноприсъща на съответните феномени. Би било проява на ненаучен подход да се заобикаля фактът, че Анима представлява частична система на психиката, а това означава и на личността. Никой от хората, които са ми отправяли този упрек, няма да се поколебае и за миг да изрече: „Сънувах г-н Х.”, но строго погледнато сънуван е не господин Х., сънувана е личната, частната представа за г-н Х. Така че Анима не е нищо друго освен едно предоставяне на личностната Същност на въпросната автономна частна система. Ние обаче не сме в състояние да узнаем какво представлява тази система в трансцедентален смисъл, т. е, отвъд границите на емпиричната познаваемост.

Аз съм дефинирал Анима също така и като персонификация на на несъзнаваното изобщо, затова я схващам и като мост към несъзнателното, като функцията на връзката с несъзнателното.Тук намираме интересна взаимовръзка между горното съждение и твърдението в нашия текст, че Съзнанието (а това означава личностното Съзнание, произтича от Анима. Тъй като духът на Запада изцяло интерпретира нещата от позицията на Съзнанието, то той е длъжен да дефинира Анима по начина, по който и аз току-що направих това. За Изтока обаче нещата стоят обратно: от позицията на несъзнаваното той разглежда Съзнанието като следствие от действието на Анима! Без съмнение източниците на Съзнанието се коренят в несъзнаваното. Твърде малко се замисляме върху този въпрос и затова постоянно се опитваме да идентифицираме психиката изобщо със Съзнанието или поне да представим несъзнаваното като рожба или следствие от дейността на Съзнанието. (какъвто е случаят например в учението на Фройд за потискането). От друга страна, именно от гореизложените основания следва, че е особено важно да не се отнема нищо от реалността на несъзнаваното и да се разберат фигурите на несъзнаваното като действени величини.Този, който е осъзнал какво се има предвид с понятието психична реалност, няма основание да се опасява, че може да изпадне под властта на една примитивна демонология. Ако обаче не признаем на несъзнаваните фигури ранга спонтанно функциониращи величини, можем да изпаднем в състояние на едностранчива вяра в Съзнанието. (фетишизиране на съзнателното начало – бел. на пр.), която в крайна сметка ще ни доведе до състояние на пренебрегнатост и на лудост. В такъв случай катастрофите са неизбежни поради факта, че – независимо от цялостната нагласа на Съзнанието си – ние сме заобиколили проблема за съществуващите в нас тъмни сили на психиката. Не ние ги персонифицираме, а те изначално имат личностен характер. Едва когато окончателно признаем този факт, тогава ще можем изобщо да мислим за деперсонализирането им, т.е, за „подчиняването им на Анима”, както е казано в нашия текст.

От друга страна тук се проявява огромната разлика между будизма и западната духовност, като тази разлика приема по опасен начин формата на привидна идентичност. Учението Йога отхвърля всякакви фантастични съдържания. Ние правим същото. В сравнение с нас обаче Изтокът стои върху съвсем друга основа. При него властват схващания и учения, израз до голяма степен на творческата фантазия. Там се налага човек да се съпротивлява на излишъка от фантазия. Ние пък от своя страна схващаме фантазията като някакво жалко, субективно мечтание. Разбира се, несъзнаваните фигури не се проявяват като нещо абстрактно и лишено от всякакви атрибути. Напротив, те са преплетени и втъкани в една тъкан от безкрайно пъстра и объркващо разнолики фантастични представи и образи. На Изтока му е позволено да се откаже от подобни фантастични съдържания, тъй като отдавна вече е извлякъл екстракта им и го е концентрирал в най-задълбочените учения на своята мъдрост. Ние обаче дори не сме и изживявали тези фантазии, да не говорим за извличане на квинтесенция. В тази връзка имаме да наваксваме още твърде голям обем експериментален опит и едва след като успеем да открием смислово съдържание в привидното безсмислие, ще бъдем в състояние да разграничим едно от друго стойността и безстойността. Още отсега трябва да сме наясно, че екстрактът, който ще извлечем от нашите изживявания, ще се отличава от този, който ни предлага Изтокът днес. Процесът на опознаване на вътрешния мир при Изтока е бил съпровождан винаги от едно детинско непознаване на Света. От своя страна ние ще изследваме психиката и нейните дълбини, като се опираме на нашите чудовищни по своя обхват исторически и естественоисторически познания. Все пак трябва да се каже, че в момента знанията за нещата извън нас представляват най-голямата преграда пред интроспекцията, но именно наличието на тази душевна нищета е факторът, който ще преодолее всички препятствия. Защото сега е дошъл нашият ред да изградим психология, т.е, наука, която ще ни даде ключ за неща, до които Изтокът е имал достъп единствено с помощта на изключителни състояния на душата!

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Откъсване на съзнанието от обекта (със съкращения)

(<<) Китайската йога-философия се гради върху основата на това инстинктивно подготвяне за Смъртта като цел. Затова и по аналогия с целта на първата половина от Живота, а именно зачеването и размножаването като средство за осъществяване на вечен Живот във физическия смисъл на думата, тя поставя като цел на духовното битие символичното сътворяване и раждане на финото тяло-дихание (subtle body), което трябва да осигури трайността и приемствеността на откъснатото от външния Свят Съзнание. Това е раждането на духовното тяло на човека, познато на европееца от древни времена, което обаче той се опитва да постигне чрез съвсем други символи и магически обреди, с вяра и християнски начин на живот. И тук нашата основа се различава коренно от онази, върху която е стъпил Изтокът. Разглежданият текст отново поражда предположението, че съдържанието му не е прекалено чуждо на аскетичния морал на християнството. Не би имало обаче по-голяма грешка от допускането, че става въпрос за едно и също нещо. Нашият текст е плод на хилядолетна култура, която се е изградила органично върху основата на примитивните инстинкти. Вследствие на това тя изобщо не познава онзи насилнически морал, присъщ на нас, току-що цивилизованите варварски германски народи. Именно по тази причина в нея липсва моментът на насилственото потискане на инстинктите, който истерично трови и напряга нашата духовност. Този, който живее в хармония с инстинктите си, е в състояние да се раздели с тях, и то също естествено, както е живял с тях. Нищо не по-чуждо на нашия текст от идеята за героическото преодоляване на собствената същност. От друга страна, неминуемо ще се стигне до това, ако следваме буквално китайските наставления. В никакъв случай не бива да забравяме собствените си исторически предпоставки: изминали са малко повече от 1000 години, откакто ние, още недоразбрали дори началата на политеизма, сме били покорени от една високоразвита религия с ориенталски корени, която издига въображението и духа на дивака до равнище, несъответстващо на неговото духовно развитие. За да запази отчасти това равнище, необходимо е областта на инстинктите да бъде до голяма степен потисната. Именно затова както упражняването на религията, така и моралът приемат явно насилнически или направо злокачествен характер. Разбира се, потиснатото не се развива, а продължава да вегетира в сферата на несъзнаваното в своето първоначално варварско състояние. На нас, разбира се, ни се иска да изкачим висините на една философска религия, но практически сме неспособни на това. До тези висини човек може да израсне само постепенно. Все още не са излекувани раната на Амфортас и фаустофското разделение на европееца. Несъзнаваното в него е все още претоварено с такива съдържания, които първо трябва да се осъзнаят, за да се опитаме да се освободим от тях изобщо. Наскоро получих писмо от бивша пациентка, която описва необходимото личностно превръщение със следните прости, но изключително точни думи:

„За мен злото породи много добро. Търпението и покоят, отсъствието на потискане, вниманието и учтивостта, а заедно с тях – ръка за ръка – приемането на действителността, т. е, нещата такава каквито са, а не каквито съм ги искала, всичко това ми даде необикновени познания, дари ме с неподозирани сили, все неща, които по-рано не съм допускала, че могат да съществуват. Винаги съм си представяла, че ако човек приема нещата такива каквито са, в известен смисъл те се превръщат в негови господари; сега тази мисъл вече ме напусна и аз мога дори да проявя лично отношение спрямо тях. Смятам да продължа участието си в играта на живота, като приемам това, което ми носят денят и животът: добро и зло, слънце и сянка, които постоянно се редуват. По този начин аз приемам и собствената си същност с всичките ѝ положителни и отрицателни черти и всичко става по-живо. Каква глупачка съм била! Как съм искала да вкарам всичко в този свят в собствения си калъп!”

Едва при наличието на подобна нагласа, която не се отказва от нито една от ценностите, придобити в рамките на християнското развитие, а, напротив, с християнска любов и търпение се грижи и за най-незначителните проявления на собствената природа, само чрез такава нагласа е възможно постигането на едно по-висше равнище на Съзнанието и културата. Тази нагласа е религиозна в истинския смисъл на думата и терапевтична, защото всички религии всъщност са терапия за страданията и разстройствата на Душата. Развитието на западния интелект и воля ни е дарило с направо сатанинската способност уж успешно да подражаваме като маймуни на една такава нагласа, и то въпреки протестите на несъзнаваното. Само че неизбежно настъпва момент, в който противоположният възглед си пробива път в рязък контраст с привичното ни поведение. Посредством твърде удобното за нас подражание се създава нестабилно положение, което всеки момент може да се разпадне. Здрави основи ще изградим само тогава, когато в еднаква степен се съобразяваме с инстинктивните предпоставки както на несъзнателното, така и на Съзнанието. Не бива обаче да се самозалъгваме: тази необходимост е в крещящо противоречие с култа към Съзнанието, присъщ на западното християнство и особено на протестантството. Новото винаги е изглеждало като враг на старото, но независимо от това задълбоченият стремеж към познанието неизбежно ще открие, че ако новото не се опре сериозно на придобитите християнски ценности, то изобщо няма да успее да се осъществи.

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Осъществяването

Ние все по-задълбочено опознаваме духа на Изтока. Това само по себе си сигнализира за един друг факт, а именно, че вече сме започнали изграждането на връзката с чуждото, непознатото в нас. Отричането на собствените исторически предпоставки би представлявало чиста глупост, но в същото време е и най-добрият начин за повторно отсичане на собствените корени. Можем да асимилираме духа на Изтока само ако стоим здраво на собствената си земя. Джу Дъ казва: „Непосветените загубиха корените си и се хванаха за върха на дървото.” С тези думи той характеризира онези, които не са наясно по въпроса, къде да търсят действителният извор на тайнствените сили. Духът на Изтока е израснал от Жълтата земя, нашият дух може и трябва да израсне единствено по начин, за който често ме упрекват в „психологизъм”. Ако с това понятие имат предвид „психология”, в такъв случай направо ме ласкаят, тъй като наистина възнамерявам да отхвърля най-безмилостно метафизическите претенции на което и да е тайно учение, защото подобен стремеж на словото да упражнява скрита власт трудно може да се съчетае с нашето бездънно невежество – факт, за чието признаване се нуждаем от немалко скромност. Съвсем преднамерено искам да извадя наяве нещата, които звучат метафизически, и да ги подложа на психологическа интерпретация и тълкуване. Също така ще се опитам с всички сили да не допусна четящата публика да повярва в могъществото на тъмни и неясни слова. Нека например убеденият християнин да упражнява своята вяра, тъй като това е задължение, което той е поел. Този обаче, който не е убеден християнин, е пропилял възможностите, които може да разкрие пред него милостта и благоволението на вярата. (Може би същият този човек още от дете да е бил прокълнат да не може да вярва, а единствено да придобива познания.) Следователно той не трябва да вярва в нищо друго. Изхождайки от метафизически позиции ние не можем да разберем нищо. При психологически подход обаче можем. Точно по тази причина искам да снема метафизическото було от нещата и да ги превърна в обекти на психологията. Така ще мога да извлека от тях нещо разбираемо и да го направя свое достояние, освен това ще мога да изуча и психологическите условия и процеси, които до този момент са били забулени в символи и следователно скрити за моя разум. Нещо повече, с това ще придобия също и възможността да тръгна по сходен път и да натрупам сходен опит, а ако все пак накрая останат някакви неясни остатъци от метафизиката, по този начин ще получа прекрасната възможност да ми се открият. Моето възхищение от големите философи на Изтока е точно толкова неоспоримо, колкото е непочтително отношението ми към тяхната метафизика*. Лично аз подозирам, че те са хора, упражняващи символна психология, и същевременно си мисля, че да се приемат думите им буквално, би било голям удар за самите тях. Ако това, което имат предвид, действително се основава на метафизически принципи, опитите ни да ги разберем, не биха имали никакви изгледи за успех. Ако обаче то се базира на психологията, ние ще сме в състояние да го разберем, а освен това ще извлечем и голяма полза, тъй като така наречената „метафизика” се превръща в нещо емпирично познаваемо.Приема ли, че даден Бог е абсолютен и стои отвъд човешкото познание и опит, аз оставам равнодушен към него. Нито аз му оказвам някакво въздействие, нито пък Той на мен. Ако обаче знам, че Богът представлява властен порив на моята душа, то аз ще трябва да се заема с него, тъй като в такъв случай Той може да се превърне в нещо неприятно важно, важно дори в практически смисъл на думата – това звучи ужасно банално, както всичко на този Свят, което се проявява в действителност. Обидната думичка „психологизъм” може да засегне единствено глупака, който си мисли, че Душата му е в кърпа вързана. Хора от този тип има предостатъчно. Недооценяването на всичко, свързано с Душата, е типичен недостатък на Запада независимо от умението ни да употребяваме големи думи за „Душата”. Когато използвам понятието автономен душевен комплекс”, то моята публика вече е готова със своя предразсъдък: „нищо друго освен един душевен комплекс”. От къде идва тази увереност на хората, „че душата не нищо друго освен”? Нещата изглеждат така, сякаш изобщо не се знае или пък постоянно се забравя фактът, че абсолютно всичко, което достига нашето съзнание е образ, а образът е Душа. Същите тези хора, които смятат, че Бог се обезценява, ако гледаме на него като на резултат или извор на душевни вълнения, т.е, като на автономен комплекс, могат да бъдат сполетени от неопределими афекти и невротични състояния, в които тяхната воля и цялата им житейска мъдрост да се проявят по най-жалък начин. Да не би с това Душата да е проявила своето безсилие? Нима ще упрекнем Учителя Екар в „психологизъм”? Според мен в психологизъм може да бъде упрекнат само онзи интелект, който отрича оригиналната автентична природа на автономния комплекс и в рационалистически дух обяснява неговото съществувание като следствие на факти, които са известни, т.е, като несъщностно явление. Подобна оценка е арогантна, колкото и това „метафизическо” твърдение, което се опитва да възложи на едно емпирично непознаваемо божество извън границите на човека задачата да предизвиква нашите душевни вълнения. Психологизмът представлява просто ответна реакция на метафизическото вмешателство и в същото време е не по-малко инфантилен от него. Струва ми се, че е значително по-разумно да признаем на Душата също толкова валидност, колкото и на емпирично познаваемия Свят, да ѝ дадем същото право да бъде „действително съществуваща”. За мен лично Душата представлява Светът, в който се съдържа Аз-ът. Може би съществуват и риби, които смятат, че съдържат в себе си морето. Във всеки случай ние сме длъжни да отхвърлим тази толкова разпространена сред нас илюзия, след като искаме да разглеждаме метафизичното от психологически позиции.

*За разлика от западните догматици китайските философи изпитват благодарност за подобна позиция, защото освен всичко останало, те са и господари на собствените ги богове. – бел. Рихард Вилхелм

Подобно метафизическо схващане представлява идеята за „диамантеното тяло”, нетленото тяло-дихание, което възниква или в Златното цвете или в областта колкото половин палец. Това тяло, както и всичко останало,символизира един забележителен психологически факт, който именно поради своя обективен характер и бидейки първоначално проектиран, се проявява във форми, зададени от опита от биологическия живот, а именно като плод, зародиш, дете, живо тяло и т.н. Можем да предадем този факт накратко с думите: не съм аз този, който живее, а Животът живее в мен. Нашата илюзия, че Съзнанието има пълно надмощие, е изразена в гледището: аз живея. Ако обаче тази илюзия се разпадне чрез признаването на несъзнаваното, последното ще се прояви като нещо обективно, в което се включва и Аз-ът. Като аналог на гореказаното можем да посочим усещането на примитивния мъж за продължаване на Живота чрез неговия син.Това е едно много типично усещане, което може да приеме гротексни размери както в случая със стария негър, който възмутен от непослушанието на сина си възкликнал: „Ей го на, разхожда насам-натам моето тяло, а изобщо не ме слуша!”

Тук става въпрос за промяна в най-дълбоките пластове на чувството, подобна на тази, която изпитва бащата при раждането на неговия син, която ни е позната от признанието на апостол Павел: „…и вече не аз живея, а Христос живее в мен”. Символът Христос като „син человечески” е аналогично психическо преживяване по отношение на едно по-висше духовно същество в човешки облик, което, бидейки невидимо, се ражда във всеки по отделно, едно духовно тяло, което ще ни служи за в бъдеще за обиталище и което, както се изразява Павел, обличаме като дреха („в Христа се облякохте”). Неблагодарно е и, разбира се, несигурно начинание е най-деликатните чувства, безкрайно значими за Живота и благото на индивида, да се изразяват на интелектуалния език на понятията. В известен смисъл това предизвиква усещането за „замяна”, но, разбира се, без примес на „снемане, отстраняване”. Нещата изглеждат така, сякаш ръководството на житейските ни дела е поето от някакъв невидим център. Тук вероятно не е съвсем неуместна метафората на Ницше „свободен в любвеобилното трябва”. Религиозният език е богат на образни словосъчетания, което описват това усещане на свобода в зависимостта, на покой и отдаденост.

В посочените (практически) преживявания съзирам следствие от откъсването на Съзнанието, благодарение на което субективното „Аз живея” се превръща в обективното „Животът живее в мен”. Това състояние се възприема като по-висше в сравнение с предишното, а по същество и като избавление от принудата и непоносимата отговорност, неизбежните последствия на participation mystique. Това усещане за освободеност изпълва изцяло Павел, то е съзнанието да си дете на Бога, съзнание , избавено от повика на кръвта. Става въпрос също за едно чувство на помирение изобщо с всичко, което става. Вследствие на това погледът на осъществилия се (според „Хуи Мин Дзин”) се насочва обратно към красотата на природата.

Христовият символ на апостол Павел е допирна точка за висшия религиозен опит на Изтока и Запада. Христос, героят-страдалец, и Златното цвете, разцъфнало в пурпурната зала на нефритения град: каква противоположност, какво невъобразимо различие, между тях, каква историческа пропаст! Ето един проблем, чието решаване може да стане шедьовър на някой психолог от бъдещето.

Освен огромните религиозни проблеми на нашето време съществува и един съвсем малък – това е въпросът за прогреса на религиозния дух. След като говорим за него, необходимо е да се изтъкне разликата съществуваща в начина по който се разглежда на Изток и на Запад „скъпоценността” , т.е, централният символ. Западът подчертава процесът на придобиване на човешки качества и дори личността и историчността на Христос, докато Изтокът казва: „Няма възникване, няма отминаване, няма минало, няма бъдеще*”. В съответствие със своите възгледи християнинът се подчинява на по-висшата божествена личност и очаква милостта ѝ; човекът от Изтока обаче знае много добре, че избавлението се основава на работата по собственото самоусъвършенстване. Цялостното Дао израства от отделните индивиди. С течение на времето подражаването на Христа неминуемо ще доведе до това, че почитайки един човек като божествен образец на подражание, въплъщаваш за нас най-висшия смисъл, от прекалено подражаване можем да забравим да осъществим собствения си висш смисъл. Разбира се, донякъде е удобно човек да се откаже от своята собствена личност. Ако обаче Исус беше сторил това, той щеше да бъде просто порядъчен дърводелец, а не религиозният размирник, на когото и в наше време би му се случило съвсем същото, както и тогава. Подражанието би могло лесно да се интерпретира и в по-дълбок смисъл, а именно като задължение да осъществим убежденията си (а те винаги представляват най-пълноценният израз на индивидуалния темперамент със смелост и саможертва равни на Христовите. Длъжни сме да кажем, че за щастие не всеки на този Свят има мисията да бъде Велик Учител на човечеството или Велик размирник. Следователно в края на краищата всеки би могъл да осъществи себе си по свой начин. Може би именно такава честност и искреност към самия себе си е достойна да бъде наш идеал.И тъй като големите нововъведения започват на най-невероятни места, то например фактът, че в днешно време изобщо не се срамуваме от голотата си толкова, колкото по-рано, би могъл да означава началото на пътя към признаването на същинската ни природа. След това ще дойде признаването на още много неща, които по-рано са били най-строго табу, тъй като на тази земя действителността не може да остане вечно забулена като (vergines velandae) на Тертулиан. Нравственото саморазбулване представлява само една стъпка повече в същата посока и човекът се изправя в действителността такъв, какъвто е, като заявява своята идентичност. Ако той извърши това без да влага определен смисъл, значи е непоследователен глупец, ако обаче е вникнал в смисъла на това, което върши, той може да се превърне в човек от по-висш тип, който независимо от това дали страда или не, ще осъществи Христовия смисъл. Твърде често се наблюдава как конкретни табута или магически ритуали, разположени на определено религиозно равнище, се превръщат на следващо равнище в проблеми на Душата или пък в чисто духовни символи. В процеса на развитие вътрешният за нас закон постепенно се превръща във вътрешно лично убеждение. Така например именно с един протестант е много вероятно да се случи следното: личността Исус, разположена извън него в историческото пространство, би могла да се превърне в него самия в човек от по-висш тип. С това би могло по европейски да се постигне онова психично състояние, което да съответства на състоянието на просветленост в схващанията на Изтока.

*Хуи Мин Дзин

Изложеното по-горе е вероятно една от степените в процеса на развитие към по-висше Съзнание на човечеството движещо се по пътя към постигането на непознати цели, а не метафизика в обичайния смисъл на това понятие. Дотук то е , така да се каже, само „психология”, но доколкото е емпирично познаваемо, разбираемо и слава Богу, действително, то представлява и една действителност, в която човек може да подхване някакво дело. Действителност, изпълнена с предусещане, и затова, жива действителност. Това, че аз се задоволявам с психически познаваемото, а отхвърлям метафизическото, в никакъв случай не е, както е разбрал вече проницателният читател, някакъв жест на скептицизъм или агностицизъм, насочен срещу Вярата или упованието в по-висши сили. Моето схващане изразява приблизително същото, което е имал предвид Кант, когато е нарекъл нещото само по себе си „само негативно гранично понятие”. Всякакви изказвания и съждения относно трансцедентното трябва да се избягват, тъй като винаги ще представляват жалки свръхпретенции на един човешки дух, който не е в състояние да осъзнае собствената си ограниченост. Ако обаче наречем определен порив или дадено състояние на Душата Бог или Дао, с това ние правим изказване относно нещо познаваемо. Да говорим за непознаваемото е излишно, защото то е нещо, относно което изобщо не може да се стигне до определено решение.

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Заключение

Чрез своя коментар се опитвам да подпомогна изграждането на едно вътрешно, духовно разбирателство между Изтока и Запада. Основа за всяко общуване и разбирателство е човекът и затова беше необходимо да говоря за него. Това оправдава и факта, че се спрях само на най-общото, а не подходих към проблемите с оглед на техническо-процесуалната им страна.Техническите указания имат определена стойност за хора, които са наясно какво е фотоапарат и бензинов двигател. Те са напълно безсмислени за човек, нямащ никаква представа за такива неща. Работата е там, че човекът от Запада, към когото са отправени тези редове, се намира точно в тази ситуация. По тази причина най-важното според мен е да се изведе на преден план съвпадащото в психичните състояния и символиката, тъй като подобни аналогии разкриват достъпа към вътрешните покои на източния дух, достъп, който не изисква от нас да пожертваме своята специфика и не ни заплашва с „изкореняване” , но същевременно не е и някакъв интелектуален телескоп или микроскоп, който да ни разкрива гледки, които нито ни засягат, нито ни вълнуват. По-скоро става въпрос за страдания, търсения и стремежи, общи за всички цивилизовани хора. Това е наложения на човечеството чудовищен природен експеримент – осъзнаването, което бидейки обща задача, свързва и най-отдалечение култури. Не може в никакъв случай да се твърди, че западното Съзнание представлява Съзнанието изобщо. То е по-скоро исторически обусловена и географски ограничена величина, която е представителна само за една част от човечеството. Разширяването на нашия вид Съзнание не бива да се извършва за сметка на други видове, то трябва да се осъществява посредством разгръщането на онези елементи от нашата психика, които са аналогични на свойствата на чуждата психика, така както например Изтокът не може да се лиши от нашата техника, наука и индустрия. Европейската инвазия в Изтока беше едно едромащабно насилие. Заедно с това обаче – noblesse oblige (доброто възпитание задължава) – ние, наследихме и задължението да разберем Духа на Изтока. Може би се нуждаем от това повече, отколкото можем да си представим в момента.

Превод Андрей Крупев, Юлия Ковачева

ЕВРАЗИЯ-АБАГАР 1993

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.02.2019

Към началото на страницата /
Към карта на сайта

философия / религия – преводи на български

Към карта на сайта

Към файла Карл Густав Юнг

Карл Густав Юнг

Съдържание на страницата:

Коментар на Карл Густав Юнг на „Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)

Въведение

1. Защо европеецът се затруднява в разбирането на Изтока

2. Съвременната психология разкрива една възможност за разбиране

Коментар на Карл Густав Юнг на „Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)

Основни понятия

1.Дао

2.Кръгообразно движение и съсредоточие (откъс)

Коментар на Карл Густав Юнг на „Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм) Явленията на Пътя

1.Разпадането на Съзнанието

2.Анимус и Анима (Дух и Душа)

Коментар на Карл Густав Юнг на „Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм) Откъсване на съзнанието от обекта (със съкращения)

Коментар на Карл Густав Юнг на „Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм) Осъществяването

Коментар на Карл Густав Юнг на „Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм) Заключение

Превод Андрей Крупев, Юлия Ковачева

ЕВРАЗИЯ-АБАГАР 1993

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.02.2019

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Явленията на Пътя

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Откъсване на съзнанието от обекта (със съкращения)

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Осъществяването

Коментар на Карл Густав Юнг на
„Китайска книга за живота” (превод и обяснения от Рихард Вилхелм)
Заключение