философия       Алан  Уотс (1915 –1973)  

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

…….Алан Уотс  „Философиите на Изтока“
из Глава V „Йога за интелекта“

.

Алан Уотс
Философиите на Изтока

из Глава V
Йога за интелекта

(…) Един от най-великите интелектуалци на нашата епоха бе Лудвиг Витгенщайн. Ако изчетете докрай  неговия Логико-философски трактат, тази велика книга*, ще попаднете  и на онова, което винаги сте подозирали – т. нар. основни проблеми на живота и философията всъщност са безсмислени. Подобни въпроси не се решават с отговори, както обикновено се прави, а като се отърсиш от тях, след като си прозрял с интелекта, че са безсмислени. Само тогава ще се справиш с проблема. Стига с тези безсънни нощи, в които си блъскаш главата над смисъла на живота и се чудиш в какво ли се изразява. Ами в нищо не се изразява освен в самия себе си, затова и Витгенщайн завършва със следния параграф: „За което не може да се говори, трябва да се мълчи.”

*Витгенщайн Л. Избрани съчинения. Наука и изкуство 1988 – бел.  пр.

Витгенщайн си има и последователи, един от които е англичанинът Спенсър-Браун, автор на книгата Закони на формата (Laws of Form). Ако някой от вас има вкус към математиката, горещо му я препоръчвам. Той коментира думите на Витгенщайн по следния начин: Наистина има неща, за които не можеш да говориш. Например не можеш да опишеш музиката”. Затова и повечето музикални рецензии в пресата звучат направо абсурдно. Критиците се опитват да изразят с думи онова, което даден музикант е изсвирил, и заемат понятия от другите изкуства, само и само да покажат, че са вътре в нещата.

Само че думите на музикалния критик не могат по никакъв начин да те накарат да чуеш звука на самия концерт. Но виж, с определени указания, изписани на хартия, които ти обясняват някои неща, които трябва да правиш, звуците на концерта могат да бъдат възпроизведени – в края на краищата музикалната нотация е поредица от указания за извършване на определени действия, но ако я изпълниш, ти ще придобиеш опита за нещо неизразимо, което не се поддава на словесно описание. Спенсър-Браун заявява, че математиката всъщност се състои от инструкции от рода на  „описваш кръг”, „спускаш перпендикуляр”, и т. н. С други думи, когато следваш инструкциите, ти разбираш нещата, които  не подлежат на описание, а в това се състои и йога.

Всъщност всяко мистично писание представлява инструкция, а не опит на описание на универсума, Бога или абсолютната реалност. Всеки мистик знае, че това е невъзможно. Самата дума мистика произлиза от старогръцкия корен muin, което означава „мълчание”. Кодовата дума е „млък”, затвори си устата. (Няма пък, няма пък.) Аз бих предпочел да говоря, но това е положението. Просто млъкни. И постепенно ще разбереш, че инструкциите трябва да се слушат. Да се чуят, че дори и да се видят. Спри, огледай се и се ослушай – това е йога – и виж какво става. Само не говори, защото ще развалиш всичко. Отива някой при дзен-учителя и му казва: „Планините, хълмовете, небето – не са ли всички те тяло на Буда?” А учителят отвръща: „Да но не е хубаво да се говори така.”

Когато четат „Законите….”  на Спенсър Браун, тези от вас, които са на ти с математиката, ще преживеят и един интелектуален процес, който всъщност много се доближава до джяна йога. Да си призная, аз самият  бях толкова впечатлен, че отидох в Англия специално да се запозная с този юнак. Много забележителна личност – младоват един такъв, а вече наясно с всички неща.

Той започва книгата си със следната инструкция – кара те да правиш разлика или каквото си искаш между нищо и нещо, между вътрешно и външно и т. н. в същия дух След това те приканва да изслушаш и неговите разсъждения, с които ти показва, че направиш ли веднъж тази стъпка, ти неминуемо ще се сблъскаш с всички закони на математиката, физиката, биологията и електрониката. Представя ти всеки от тях с по няколко думи, за да се озовеш накрая и в най-сложните електронни системи – и всичко това само защото си направил едно единствено разграничение. Но щом го направиш ще се появи и цялата вселена, такава, каквато си я знаем.

По някое време подхвърля: „Не съм ви казал, нещо, което вие вече да не знаете.”  Всеки път когато се съгласявахте с някоя от теоремите ми, вие си казвахте: „Да, естествено е, че е така.” Защо? Защото сте го знаели отпреди.” А най-накрая, след като е показал в какво всъщност се състои вашето мислене, сякаш най-невинно пита: „Струваше ли си да бием толкова път?” После отново ни връща към изходният пункт, за да ни каже: „Разбрахте ли какво се случи, докато течеше този математически процес? А и през целия ви изпъстрен с перипетии живот, в който се опитвате да откриете онова, което вече знаете. Просто вселената превърта още един цикъл.” Това е смисълът на вселена, универсум (universes): извъртяла се е спрямо себе си, за да си хвърли един поглед. А, когато някой се опитва да се погледне, той всъщност играе на гоненица със самия себе си, както змията, която захапва опашката си или кучето, което я гони, както когато се опитваш да уловиш едната си ръка с другата – улавяш донякъде, но не улавяш цялото. Е Спенсър-Браун прави една великолепна констатация: „Естествено, когато нашите телескопи станат по мощни и природата ще трябва да се разшири, за да им избяга.” Навярно си мислите,какво толкова, субективен идеализъм в нов вариант. Добрият стар Бъркли се е завърнал, за да ни обясни за кой ли път, че ние изграждаме вселената от собствените си представи.  Да, но за съжаление е вярно, ако под съзнание разбираме „мозък” и „нервна система” Ако отидете на лекциите на Карл Пибрам в Стандфорт, ще чуете същото, само че изразено с понятията от неврологията. Това че виждате света именно по този начин, се дължи не на друго, а на структурата на собствената ни нервна система. Или вземете книгата на Дж. З. Йънг „Съмнение и сигурност в науката” (Doubt and Certainty in Science), където всичко това е великолепно обяснено. Да същият стар проблем но разказан по нов начин – с един по-комплициран, по-софистициран, съвременен и научно издържан език. Добре познатото старо, но то е йога. Йога значи „обединение”, а този, който се обединява си ти. В известен смисъл ти си Бог, тат твам аси, както е казано в Упанишадите – ти си този, който го прави.

Сума ти духовни учители и гурута са заставали пред своите ученици и са заявявали: „Аз съм Бог. Осъзнах го.” По важното е вие да се осъзнаете. За какво ви е аз да се осъзнавам? И аз мога да се осъзная, да си сложа чалма и жълта роба и да кажа: „Хайде, елате и изпълнете обреда на поклонението даршан, защото аз съм гуру, а за да проумеете, ви е необходима милостта на вашия гуру.” Страхотен номер, няма що. Все едно да ви преджобя, а после да ви продам собствения ви часовник. Там е работата, че вие сте осъзнати. А какво всъщност означава това? Какво искаме да кажем, когато го казваме? Очевидно нещо важно, но уви, и язък то няма как да се дефинира, нито пък да се обясни. Ако някой философ чуе нещо от рода на  тат твам аси, „Ти си Това.” Или „Има само едно вечно настояще.”, ще каже: „Да, но не разбирам защо толкова се вълнувате. Какво искахте да кажете с това?”

Ще ви зададе този въпрос, защото иска да продължи с играта на думи, но не и на експериментално ниво. Иска да продължи размяната на аргументи, защото в това се състои неговият трик, а всички тези велики мистични фрази не означават нищо. Като мнения са окончателни и не подлежат  на обсъждане – по същия начин, както дърветата, облаците, планините и звездите нямат значение, защото не са думи. Значения имат думите, тъй като те са символи и сочат нещо  друго освен себе си. само лошата музика може да означава нещо. Класическата музика не означава абсолютно нищо и за да я разбереш, трябва просто да я слушаш, да съзерцаваш прекрасните ѝ мотиви и да проникваш в нейното многообразие.

Критичният момент настъпва, когато съзнанието, т. е, езиковите ти системи се изчерпят и зациклят в безсмислието.. Методът на джняна йога се състои тъкмо в това – да изчерпиш докрай възможностите на своя интелект, за да стигнеш и до етапа, на който нямаш повече въпроси. Можеш да го постигнеш, като изучаваш философия, стига да случиш с учител, който би ти обяснил, че всяка философска теза е подвеждаща или най-малкото изразява едно лично мнение. Ще видиш как взаимно се отричат номиналисти и реалисти, детерминисти и волунтаристи, бихейвористи и виталисти, а логическите позитивисти отхвърлят едва ли не всички останали. Тогава влиза някой и казва: „Да, но логическите позитивисти са скрили метафизиката”, което те наистина правят и се оказваш в задънена улица, защото вече не знаеш в какво да вярваш.

Абсолютно същото ще се получи и ако се заемете по-сериозно с богословието и сравнително религиознание. Човек вече не може да бъде дори атеист, защото е доказано, че и това е една чисто митологическа позиция. И тогава започваш да чувстваш някакъв интелектуален световъртеж, както в онова дзен-будистко стихотворение: „Отгоре нито керемида, за да скрия глава, отдолу нито педя земя, за да стъпя.” А къде си тогава?

Разбира се,  че там, където винаги си бил. Просто си открил, че ти си то. Има обаче едно неудобство – не можеш да го хванеш. Открил съм, че е същото, каквото съм и аз, но не е нещо в главата ми – то е толкова там – колкото и тук Но каквото и да е то, не мога да го уловя. Напразно изпадаш в спазматични гърчове. Получаваш стомашни колики и всякакви там травми и притеснения. Всичко това е обяснено от Шанкара, великият индуски коментатор на Упанишадите и виден представител на антидуалистичния възглед за вселената, който казва: „Онова, което знае познаващият субект във всяко същество,никога не става обект на собственото си познание.” Тоест, когато си се устремил към най-вълнуващото приключение, най-великото изживяване – когато си възжелал да видиш Бога, да постигнеш избавление или както там го наричаш, но си мислиш, че то е различно от теб, всеки дърт гуру може да ти пробута метод, който ще те убеди в противното. И хич няма да се поколебае, защото мъдър е този гуру, който умее да те насочи: „Хей, мац, пис-пис. Имам да ти покажа нещо хубаво. Да, почакай само.Ама ще трябва да преминеш доста фази.” А ти подскачаш от възбуда: „Ах, ах, ах. Ама мога ли да го взема това? О, искам да го взема това.” А през цялото време  всъщност става дума за теб.

Онзи ден разговарях с един дзен-учител и той каза: „Мммм, ти трябва да бъдеш мой ученик.” Погледнах го и рекох: „А кой е бил учител на Буда?” Изгледа ме много странно, след което избухна в смях и ми подаде една детелина.  Докато все още живееш с убеждението, че трябва да станеш нещо повече от това, което си, ти ще бъдеш откъснат от реалността, вселената, Бога или както там го наричаш – онова тат в тат твам аси. Но с каквото и да се захванеш – психоанализа, гещалтерапия, сензорен тренинг, някоя от разновидностите на йога или нещо в този дух – непрестанно ще се сблъскваш с това странно усещане, което бих определил като „духовна алчност”.  Ще я изпитваш винаги, когато някой ти размаха   пръст и каже: „О, има още хляб да ядеш. Я да те заведа при моя гуру.” В един момент си казваш: „За да се реализирам напълно, трябва да достигна етап, на който няма вече да се стремя към нищо.” После пък си казваш: „Щом няма да търся нищо, значи ще стана като учениците на Кришнамурти” – нали учителят им бил казал, че не чете духовни трактати, та затова четат криминални романи и така се извисяват, че се оказват над проблемите на духа. Едни такива „духовно бездуховни” Добре, ама откриваш, че и това е, на което в дзен му викат „да рисуваш на змията крака”. Излишно е, неуместно е.Не е нужно да търсиш, защото нищо не ти трябва. Все едно се пъхаш в дупка и издърпваш дупката след себе си.

Големият майстор на тази техника  бил един будистки учен на име Нагарджуна, живял II в. сл. Хр. Измислил е цяла диалектика и  основал школата мадхаямика, в която наставникът разгромява на пух и прах всички утвърдени представи и философски възгледи на учениците си, докато не получат спазматични гърчове. Той обаче не получавал спазматични  гърчове и явно изобщо не го притеснявал фактът, че няма установен мироглед. А те го питат един през друг: „Ами как така?! Как издържаш учителю? Нали трябва нещо, за което да се уловиш?” „На кой му трябва? И кой си ти? И така в крайна сметка разбираш, че не е необходимо да се „улавяш” или да разчиташ на каквото и да било. Че на какво ще разчиташ, щом всичко това си ти? Все едно питаш: „Къде е Вселената?” Искам да кажа цялата вселена – къде се намира в пространството?   Всичко от нея пада свободно около всичко останало, само че отдолу няма бетонен под, на който да се разбие. Помислете си само: безкрайно пространство. Какво може да е това? Естествено, че ти. Кой друг? Вселената е подредена толкова прекрасно, че може и да се огледа – за да не бъде едностранчива и самомнителна, тя се оглежда от безброй гледни точки. По този начин избягва и солипсизмът, т. е, да не взема да си помисля, че само аз реално съм тук, а всички вие сте в моя сън. Естествено, тази гледна точка няма как да се дискутира- освен ако си представите един конгрес на солипсисти, които спорят кой от тях наистина е там.

Да приемем, че сте разбрали всичко това с помощта на интелекта. Правите и следващата стъпка, обаче си казвате: „За разбиране го разбрах, само не го почувствах.” Веднага ще попитам „А защо искате да го почувствате?” „Ами трябва ми още нещо.”, ще кажете. Пак същата духовна алчност. Казвате го само, защото не сте го разбрали. Няма какво толкова да ровите, става дума за самите вас. Това, което винаги сте били. Изразено с езика на юдеохристиянската традиция, то ще прозвучи така: ако не си разбрал  още в самото   начало, че си Бог, значи ти се опитваш да станеш Бог насила. Затова ставаш агресивен, необуздан и не знам си какъв още, т.е, ставаш друг. Цялата ни агресивност, амбициозност и житейски неволи се дължат единствено на това, че не сме разбрали овреме, че ние сме това, за което става дума.

Ще си кажеш: „Ех защо не съм го знаел преди!” В интерес на истината всеки го е знаел още когато е бил бебе. Тук всички започват един през друг: „Добре де, но тогава нищо няма да се случи.” Ама се случи, нали? И то се случват разни доста хубави неща. Тук някой ще махне с ръка и ще каже: „Добре, да вземем индусите. Нали основното положение в индуската религия гласи, че всички сме маски на Бога, а светът е само една илюзия.” Това е само полуистина – ако осъзнаването на въпросното единство с Бога неминуемо водеше до пасивно отношение към света, защо тогава се е появила индийската музика с цялата си невероятна сложност и безукорна техника? Когато насядат и засвирят, тези хора се усмихват един на друг. Забавляват се страхотно със своите свръхсложни музикални игри. Но я отиди на симфоничен концерт – ще видиш, че всички са с вечерни облекла и страшно сериозни изражения на лицата. Стане ли оркестърът, публиката сяда – като в църква. И помен няма от онзи страхотен хъз, с който барабанистът, т.е, изпълнителят на табла, се усмихва на свирача на сарод, като си се надпреварват с всевъзможни бляскави импровизации. Ето защо, ако съумееш някога да разбереш кой си ти, няма да седнеш със скръстени ръце, а просто ще избухнеш в смях. Смехът води до танц, танцът пък предполага музика и може за разнообразие да потанцуваме малко един с друг.

Превод  Юлиан Антонов
Алан Уотс  ФИЛОСОФИИТЕ  НА АЗИЯ, ЛИК 2000

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.02.2019

 

Към карта на сайта  /
към  началото на страницата