художествена проза – преводи на български 

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Греъм Грийн „Монсеньор Кихот“
……Из глава I. Как отец Кихот стана монсеньор

 

Греъм Грийн

Монсеньор Кихот

Из глава I. Как отец Кихот стана монсеньор

Не съществува добро или зло. То е само плод на нашата мисъл.

Шекспир

Ето как стана това. След като поръча на икономката си да му приготви обяда, отец Кихот тръгна да си купи вино от местната кооперация, на осем километра от Ел Тобосо по главния път за Валенсия. Беше от онези дни, в които жегата замира и трепти над сухите поля. Малкият Сеат 600, който беше купил на старо преди осем години, нямаше климатик. Докато караше, отчето тъжно  мислеше за деня, в който щеше да се наложи да я смени с нова. Ако и за колата важеше принципът за годините на кучето, които, умножени по седем, се равняват на възрастта на хората, можеше да се смята, че е навлязла в средната си възраст. Той обаче беше забелязал, че енориашите вече считаха сеата му за безнадеждно остарял. „Не можеш да разчиташ на нея” – предупреждаваха го те, и единственият му отговор беше: „В много трудни дни не ме изостави и се моля Богу да ме надживее”. Много от молитвите му бяха останали без отговор, но се надяваше тази да се е загнездила дълбоко в ухото на Всевишния.

Малките прашни облачета, които вдигаха минаващите коли, му показваха посоката на пътя. Карайки, той се тревожеше за съдбата на сеата, който в памет на предшественика си беше нарекъл „моят Росинант”. Самата мисъл, че количката му може да събира ръжда на някое автомобилно гробище, му се струваше непоносима. Понякога му минаваше през ум да купи малко парче земя, което да остави след смъртта си на някой от енориашите, при условие че в единия му край ще се намери място за вечен покой на колата му, но на никого не можеше да разчита да изпълни волята му, а и след като нямаше как да избегне бавната смърт от ръждясване, вероятно булдозерът в автомобилното гробище би бил по-милостив завършек на живота ѝ. Премисляйки всичко това може би за стотен път, той замалко не се блъсна в купето на чер мерцедес, спрял зад завоя на главния път. Предположи, че облеченият в черно човек на кормилото се е отбил да почине по време на пътуването си от Валенсия за Мадрид, и продължи направо към кооператива да купи виното. Чак на връщане забеляза бялата римска якичка, която напомняше тревожно развята кърпичка. Как беше възможно, зачуди се той, свещеник като него да си позволи мерцедес? Но когато приближи повече, забеляза червен нагръдник под яката, което означаваше най-малкото монсеньор, ако не и епископ.

Отец Кихот имаше причини да се страхува от епископите. Беше съвсем наясно колко го ненавижда собственият му епископ, който въпреки известното му потекло едва ли го считаше за нещо повече от прост селянин.

– Как може да е потомък на измислен герой? – беше попитал той по време на частен разговор, което веднага стигна до ушите на отец Кихот.

Човекът, с когото епископът беше говорил, попитал изненадан:

– Измислен герой ли?

– Герой от роман на един прехвален писател на име Сервантес, роман, между другото, с доста отвратителни пасажи, които по времето на Генералисимуса цензурата едва ли щеше да пусне.

– Но, Ваша светлост,  в Ел Тобосо можете да видите къщата на Дулсинея. Има си и табела, на която пише „Къщата на Дулсинея”.

–  Уловка за туристи.  Ами че –  продължил  ядовито епископът – Кихот дори не е испанско  презиме. Според самия Сервантес вероятно е ставало дума за Кихада или Кесада, може би и за Кехана. На смъртното си ложе дори Кихот се е нарекъл Кихано.

– Явно сте чел книгата, Ваша светлост.

– Не можах да стигна по-далеч от първа глава. Макар че хвърлих едно око на последната. Така обикновено правя с романите.

– Може би някой предшественик на отчето се е наричал Кихада или Кехана.

– Хора от неговата класа нямат предшественици.

Отец Кихот с голямо притеснение се представи на високопоставеното духовно лице във впечатляващия мерцедес.

– Казвам се отец Кихот, монсеньор. Мога ли да ви помогна с нещо?

– Разбира се, че можете, приятелю. Аз съм епископът на Мотопо – отвърна му той със силен италиански акцент.

– Епископът на Мотопо?

– In partibus infidelium * приятелю. Има ли наблизо сервиз? Колата ми отказва да продължи нататък. А дали се намира и ресторант, защото стомахът ми започна да се обажда от глад.

* От страна на неверниците – лат. – Б.пр.

– В селото ми има сервиз, но е затворен заради погребение – почина тъщата на монтьора.

– Мир на праха ѝ – каза епископът и машинално се хвана за кръста на нагръдника, после добави: – Колко досадно и колко неприятно.

– Ще се върне след няколко часа.

– Няколко часа! Има ли ресторант наоколо?

– Монсеньор, ако ми направите  честта да споделите скромния ми обяд… ресторантът  в Ел Тобосо не е за препоръчване. Храната, както и виното не струват.

– В момента една чаша вино ще ми дойде много добре.

– Мога да ви предложа хубаво местно винце и ако се задоволите с обикновена пържола… и салата. Икономката ми винаги приготвя повече, отколкото мога да изям.

– Приятелю, та ти наистина ще се окажеш моят предрешен ангел хранител. Да вървим.

Предната седалка в колата на отец Кихот беше заета от делвата с вино, но епископът, който беше доста висок, настоя да се свие на задната.

– Не бива да притесняваме виното – каза той.

– Не е някакво важно вино, монсеньор, а на вас ще ви е много по-удобно…

– След сватбата в Кана *   за никое вино не може да се каже, че не е важно.

(2) Първото  чудо, извършено от Исус Христос, който в Кана Галилейска превръща вода във вино. – (Иоан. 2:1-11) – Б.пр.

Отец Кихот се почувства като смъмрен и по време на целия път, докато стигнат до къщичката му, която се намираше до църквата, двамата не проговориха. Изпита огромно облекчение, когато епископът, който трябваше да се наведе, за да влезе през вратата, водеща право в гостната на отеца, заяви:

– За мене е чест да бъда гост в дома на Дон Кихот.

– Моят епископ не одобрява книгата.

– Светостта невинаги съпътства литературния вкус.

Епископът  отиде до етажерката,  където отец Кихот държеше Требника, Молитвеника, Новия завет, няколко оръфани томчета по теология, реликви от студентските времена, и някои творби на любимите си светци.

– Моля да ме извините, монсеньор…

Отец Кихот тръгна да потърси икономката в кухнята, която ѝ служеше и за спалня, като следва да отбележим,  че единственото място, което ползваше за личния си тоалет, беше кухненската мивка. Беше набита жена с щръкнали напред зъби и леко наболи мустаци, не вярваше на никого, но изпитваше известно  уважение към светците,  по-специално към тези от женски род. Казваше се Тереза и на никого в Ел Тобосо не би хрумнало да ѝ прикачи прякора Дулсинея, тъй като, с изключение на кмета, за когото се говореше, че е комунист, и собственика на ресторанта, никой друг не беше чел творбата  на Сервантес, а и не беше сигурно дали последният беше стигнал по-далеч от битката с вятърните мелници.

– Тереза – каза отец Кихот, – имаме гост за обяд и трябва бързо да ни сервираш.

– Имам само вашата пържола със салата и каквото е останало от манчегското сирене.

– Пържолата ми винаги е била колкото за двама души, а епископът е любезен човек.

– Епископът ли? Няма да му сервирам нищо.

– Не е нашият епископ. Италианец е. Много учтив човек – каза той и ѝ обясни как беше срещнал епископа.

– Ами пържолата… – продума Тереза.

– Какво за пържолата?

– Не можете да поднесете конско на епископа.

– Пържолата от конско месо ли е?

– Винаги е била. Как да ви сервирам телешко с парите, които ми давате?

– И нищо друго ли няма?

– Нищо.

– Ами сега? Само можем да се молим да не забележи. Все пак нали аз никога не съм забелязал.

– Едва ли някога сте ял нещо по-хубаво.

Отец Кихот се върна при епископа доста объркан и му донесе половин шише марсала* Зарадва се, когато гостът му прие една чаша и после още една. Може би пиенето щеше да притъпи и обърка обонянието му. Беше се настанил удобно в единственото кресло на отец Кихот. Отец Кихот го наблюдаваше с притеснение. Но епископът не изглеждаше опасен. Той съжали, че не се беше обръснал сутринта след ранната Литургия, която беше отслужил в празната  черква.

* Сладко десертно вино от гр. Марсала – Сицилия. – Б.пр.

– Във ваканция ли сте, монсеньор?

– Не точно във ваканция, въпреки че наистина се радвам на разнообразно  ежедневие,  когато съм далеч  от Рим. Светият отец ми възложи поверителна мисия поради познанията ми по испански. Предполагам, че вие, отче, се срещате в Ел Тобосо с много чуждестранни туристи.

– Не с много, монсеньор, защото освен музея тук няма какво друго да се види.

– Какво имате в музея?

– Музеят е много малък, монсеньор, само една стая. Не е по-голям от моята гостна. Единственото  интересно нещо в него са подписите.

– Какво искате да кажете с „подписите”? Може ли да получа още една чаша марсала? Явно съм ожаднял от седенето на слънце в спрялата кола.

– Извинете ме, монсеньор. Очевидно съм много лош домакин.

– Никога досега не съм бил в музей на подписи.

– Преди години кметът на Ел Тобосо започна да пише на различни държавни глави с молба да му пратят преводи на Сервантес с техния подпис. Колекцията е наистина забележителна. Разбира се, имаме и подписа на генерал Франко върху това, което бих нарекъл основното  копие, на Мусолини, на Хитлер (неговият  е много дребен, като че ли го е цвъкнала муха), на Чърчил и на Хинденбург, и на някой си Рамзи Макдоналд, сигурно  е бил министър-председател на Шотландия.

– На Англия, отче.

Тереза  дойде с пържолите, настаниха  се на масата и епископът каза молитвата.

Отец Кихот наля виното и с тревога се загледа в епископа, който лапна първото си парче пържола и бързо го прокара с вино – може би за да убие вкуса.

– Виното е съвсем обикновено, монсеньор, но тук много се гордеем с него и го наричаме „манчегско” *

* Както сиренето, така и виното са от провинция Ла Манча и носят нейното име.– Б.пр.

– Виното е приятно – каза епископът, – но пържолата… пържолата – повтори той и впери поглед в чинията си, докато отец Кихот очакваше най-лошото, – пържолата – потрети той, като че ли, заровен дълбоко в паметта на древните ритуали, се опитваше да открие най-подходящата анатема. В този миг Тереза се появи на вратата и зачака. – Никога, на ничия трапеза не съм вкусвал… толкова крехка, толкова ароматна и дори, с риск да прозвучи като светотатство, бих казал толкова божествена пържола. Бих искал да поздравя вашата възхитителна икономка.

– Ето я тук, монсеньор.

– Мила ми госпожо, нека ви стисна ръката.

И епископът  протегна покритата си с пръстени ръка, като че очакваше целувка, а не ръкостискане. Тереза набързо се измъкна към кухнята.

– Сбърках ли нещо? – попита епископът.

– О, не, монсеньор.  Единствената  причина е, че не е свикнала да готви за епископи.

– Жената има приятно и честно лице. В наши дни дори в Италия човек често изпада в неудобно положение при вида на „подходящи за женитба” икономки и, уви!, всичко много скоро наистина завършва с женитба.

Тереза бързо се появи да поднесе сиренето и със същата скорост се оттегли.

– Малко манчегско сирене, монсеньор?

– И може би с него още една чаша вино?

Отец Кихот започна да се отпуска, стана му топло и усети, че дори му дойде смелост да постави пред госта си въпрос, който не би се осмелил да зададе на собствения си епископ. Все пак един римски епископ е по-близо до извора на вярата, а и начинът, по който прие пържолата от конско месо, още повече го окуражи. Не беше нарекъл случайно своя Сеат 600 „Росинант” и имаше по-голяма вероятност  да получи благоприятен отговор, ако говореше за колата като за кон.

– Монсеньор – каза той, – често се питам едно нещо, задавам си въпрос, който може би е по-подходящ за човек от провинцията, отколкото за някой гражданин.

Поколеба се за миг като плувец преди да скочи в студената вода.

– Смятате ли, че е еретично да се моля на Бога за живота на един кон?

– За всеки живот на земята – отговори епископът без колебание – такава молитва е напълно допустима. Църквата ни учи, че Господ е създал животните да служат на хората, и дългият живот на коня в служба на господаря му е толкова желан в очите на Господа, колкото и дългият живот на моя мерцедес, който се страхувам, че скоро ще ме изостави. Трябва да призная обаче, че нищо не се споменава за чудеса, свързани с неодушевени предмети, но що се отнася до животни, пред нас е примерът с ослицата на Валаам *, която по Божията милост е изпълнявала за Валаам необикновени услуги.

* Пророк Валаам, който е трябвало да хули евреите, но по Божия воля ги е благословил. (Вж. Числ. 22:28-35). – Б.р.

– Нямах предвид толкова ползата, която конят носи на господаря си, колкото молитва за неговото щастие и даже… за добра смърт.

– Не виждам причина да не се отправя молитва за неговото щастие – това може да направи животното по-сговорчиво и по-полезно за господаря му, но не ми е много ясно какво искате да кажете с добра смърт за един кон. Добра смърт за човек означава смърт в единение с Бога, обещание за вечност. Може да се молим за земния живот на коня, но не и за вечния му живот – това със сигурност граничи с ерес. Вярно е, че в Църквата съществува и убеждението, че има някаква възможност кучето да притежава това, което бихме нарекли зародиш на душа, макар че лично аз намирам подобна идея за сантиментална и опасна. Не трябва да поощряваме подобни неразумни разсъждения. Ако кучето има душа, тогава защо носорогът или кенгуруто да нямат?

– Или комарът?

– Точно така. Виждам,  отче, че поддържате  вярното убеждение.

– Но никога не ми е било ясно, монсеньор, как може комарът да бъде създаден в полза на хората. Каква полза?

– Ползата от него е съвсем очевидна. Комарът може да бъде сравнен с бич в ръцете на Бога. Той ни учи да устояваме на болката заради любовта си към Него. Мъчителното жужене в ухото е може би Божието жужене.

Отец Кихот имаше злощастния  навик на живеещия в самота човек да изрича мислите си на глас.

– Същата полза би могло да има и от бълхата.

Епископът го погледна внимателно, но не откри в очите му никакви признаци на хумор, явно беше потънал дълбоко в мислите си.

– Това са големи тайнства – каза епископът. – Ако не бяха тайнствата, какво щеше да стане с вярата ни?

– Чудя се – каза отчето – къде оставих шишето коняк, което преди три години ми донесе един човек от Томелосо. Може би сега е моментът да го отворим. Ще ме извините ли, монсеньор… Може би Тереза знае.

И той тръгна към кухнята.

– Пи достатъчно за епископ! – отсече Тереза.

– Шът. Ще те чуе. Горкият епископ е много разтревожен за колата си. Мисли си, че го напуска.

– Според мен сам си е виновен. Като бях млада, живях в Африка. Негрите и епископите винаги забравяха да си налеят бензин.

– Наистина ли мислиш, че…? Вярно, че не е никак наясно със земните неща. Вярва, че жуженето на комара… Дай ми коняка. Докато пие, ще видя дали мога да направя нещо с колата му.

Взе едно бидонче с бензин от багажника на Росинант. Не вярваше, че проблемът е толкова обикновен, но нищо не пречеше да опита. И наистина резервоарът се оказа празен. Защо епископът  не беше забелязал? Може и да го е забелязал, но да се е срамувал да признае глупостта си пред един провинциален свещеник. Стана му мъчно за епископа. За разлика от неговия, този беше много мил човек. Пи от младото вино, без да се оплаче, изяде конската пържола с удоволствие. Отец Кихот не искаше да го поставя в неудобно положение, но как да му спести унижението? Доста време размишлява пред капака на мерцедеса. Ако епископът не беше забелязал стрелката на бензиномера, можеше да се престори, че има някакви професионални познания по колата, каквито всъщност не притежаваше. При всяко положение щеше да е добре да си позацапа ръцете с масло.

Конякът от Томелосо явно се хареса на епископа. В библиотеката между книгите  беше намерил копие от романа на Сервантес, което отец Кихот си беше купил като момче, и го свари да чете с усмивка една страница – нещо, което епископът на отец Кихот никога не би сторил.

– Има един много подходящ пасаж, отче, който четях, когато влязохте. Какъв морал има Сервантес независимо от мнението на вашия епископ. „Лоялните васали са длъжни да казват на господарите си истината точно каквато е тя, в цялата ѝ същност, без да я раздуват от желание за ласкателство или да я смекчават поради друга неоснователна причина. Бих искал да научиш, Санчо, че ако истината можеше да стигне до ушите на владетелите гола, непроменена от ласкателство, щяхме да живеем в други времена.” Как ви се стори мерцедесът, дали не го е омагьосал някой в това опасно място Ла Манча?

– Мерцедесът е готов за път, монсеньор.

– Истинско чудо! Нима монтьорът се е върнал от погребението?

– Монтьорът още не се е върнал, затова аз хвърлих едно око на мотора.

И като си показа ръката, продължи:

– Мръсна работа. Беше ви останал много малко бензин, а това лесно се оправя. Винаги ми се намира резервна туба, но не това беше истинската причина.

– Значи не беше само заради бензина – успокои се епископът.

– Необходимо беше нещо да се оправи по мотора, никога не съм знаел техническите наименования. Трябваше доста да си поиграя, но сега работи задоволително. Може би като стигнете в Мадрид, монсеньор,  ще е добре да го види някой професионалист.

– Значи може да тръгвам?

– Освен ако не искате малко да си починете. Тереза ще ви приготви моето легло.

– Не, отче, чувствам се съвсем отпочинал след прекрасното вино и чудесната пържола, ох, тази пържола. Освен това ме чакат за вечеря в Мадрид и не ми се ще да шофирам по тъмно.

Докато вървяха към шосето, епископът попита отчето:

– От колко време живеете в Ел Тобосо, отче?

– От малък, монсеньор. Не съм бил тука само по времето, когато учех за духовник.

– Къде сте учили?

– В Мадрид. Бих предпочел да беше Саламанка, но не ми беше по възможностите.

– Човек с вашите възможности просто се погубва в Ел Тобосо. Сигурно вашият епископ…

– Моят епископ, уви, знае колко малки са възможностите ми.

– Щеше ли вашият епископ да успее да оправи колата ми?

– Исках да кажа духовните ми възможности.

– В Църквата  имаме нужда и от хора с практически възможности. В днешния свят практичността, в смисъл на светска мъдрост, трябва да върви ръка за ръка с молитвата. Един свещеник, който може да поднесе на неочакван гост хубаво вино, хубаво сирене и забележителна пържола, е свещеник, който не отстъпва по нищо на най-висшите духовници. Тук сме, за да накараме грешниците да се покаят, а сред буржоазията има повече, отколкото сред селяните. Бих искал и вие като предшественика си Дон Кихот да тръгнете по пътищата на света…

– Той е бил луд, монсеньор.

– Мнозина казват същото и за свети Игнаций. Но сега ми предстои да пътувам и мерцедесът ме чака…

– Той, както казва моят епископ, е бил плод на въображението на един писател…

– Може би ние, отче, винаги сме плод на въображението на Бога.

– Нима искате да се сражавам с вятърни мелници?

– Само благодарение на това, че се сражаваше с вятърни мелници, Дон Кихот успя на смъртното си ложе да прозре истината – каза епископът и като се настани зад волана на мерцедеса, с грегориански акцент напевно добави: – „Тази година няма птици в миналогодишните гнезда.”

– Красива фраза – каза отец Кихот, – но какво ли е искал да каже с това?

– И аз самият никога не успях да разбера – отвърна му епископът, – но несъмнено красотата е достатъчна.

Когато, мъркайки нежно, мерцедесът пое уверено пътя за Мадрид, отец Кихот усети с носа си, че след себе си епископът  беше оставил  прекрасно мимолетно ухание на младо вино, коняк и манчегско сирене, което, преди да се разпръсне, непосветеният би могъл да сбърка с екзотичен тамян.

Отминаха много седмици, следвайки спокойния, непрекъснат ритъм на прежните години. След като отец Кихот вече знаеше, че пържолата му е от конско месо, той я посрещаше с усмивка, без всякакво чувство за вина – нямаше защо да се укорява в разточителство, – като спомен от италианския епископ, който беше проявил такава любезност, такава доброта, такава любов към виното. Като че ли някой от езическите богове, за които бе чел в латинските писания, се беше отбил да отдъхне час-два под стряхата му. Сега вече рядко четеше нещо друго освен молитвеника си и вестника, в който така и не написаха, че молитвеникът вече не влиза в задължителните четива. Най-вече го интересуваха съобщенията за космонавтите, тъй като никога не беше успял да се отърве от убеждението си, че Божието царство е там някъде, в безкрайното пространство, и от време на време отваряше един от старите си учебници по теология, за да се увери, че кратката проповед, която се канеше да произнесе в неделната служба, напълно отговаря на църковното учение.

Веднъж в месеца  получаваше  от Мадрид  теологично списание. В него често имаше критики, които понякога се отнасяха до опасните идеи, проповядвани даже от някакъв кардинал – от Белгия или Холандия, беше забравил точно откъде, или пък изложени от свещеник с тевтонско име, което караше отец Кихот да се сеща за Лутер, – но той не обръщаше особено внимание на подобни критики, защото нямаше никаква вероятност да му се наложи да защитава правата вяра в Църквата пред месаря, хлебаря, монтьора или дори гостилничаря, който, като се изключи кметът, беше най-образованият човек в Ел Тобосо, и тъй като епископът считаше кмета за атеист и комунист, то той можеше съвсем спокойно да бъде изключен, когато се отнасяше до църковната  доктрина. Всъщност на отец Кихот му беше по-приятно да си бъбри на някой уличен ъгъл с кмета, отколкото с когото и да било от енориашите. В компанията на кмета преставаше да се чувства като висшестоящ в обществената йерархия, двамата споделяха еднакъв интерес към напредъка на астронавтите в космоса и проявяваха тактичност един към друг. Отец Кихот не говореше за възможността спътникът да се срещне с ангелското войнство, а кметът проявяваше научна безпристрастност към постиженията на америакнците и руснаците – не че от християнска гледна точка имаше голяма разлика между двата екипажа, – струваше му се, че и в двата участват добри хора, вероятно добри родители и съпрузи, но с тези шлемове и космически костюми, които би могъл да достави един и същ производител, не можеше да си ги представи в компанията на Гавриил или Михаил, а още по-малко на Луцифер, в случай че вместо да се възнесе към Божието царство, космическият им кораб полети главоломно надолу към селенията на ада.

– Имате писмо – му съобщи Тереза с подозрение. – Не знаех къде да ви намеря.

– Ходих до центъра и се разприказвах с кмета.

– Този безбожник.

– Ако нямаше безбожници, Тереза, свещениците нямаше да имат достатъчно  работа.

– Писмото е от епископа – изръмжа тя.

– Леле, Боже, леле, Боже.

Седна с писмото в ръка и дълго време не можа да събере смелост да го отвори. Не си спомняше да е получавал писмо от епископа, в което да не го е укорявал за това или онова. Например веднъж  беше отклонил  парите от великденското дарение, които по традиция му принадлежаха, от собствената си кесия към кесията на представител на благотворителна организация с благопристойното латинско название „In Vinculis” *, която претендираше да се грижи за духовните нужди на нещастни затворници. Този личен жест на милосърдие някак си стигна до ушите на епископа, след като въпросното лице бе арестувано в опит да организира бягството на някакви хвърлени в затвора врагове на Генералисимуса. Епископът го беше нарекъл глупак – прозвище, осъждано от Христос. От друга страна обаче, кметът го бе потупал по рамото и го бе нарекъл достоен потомък на великия си предшественик, който беше освободил някакви  каторжници. Ами другия път… за този друг път – за да си даде смелост, щеше да си сипе чаша марсала, ако беше останало още след гостуването  на епископа от Мотопо.

*Във вериги – лат. – Б.пр.

Отец Кихот въздъхна, счупи червения печат и отвори плика. Точно както се опасяваше, писмото изглежда беше писано в състояние на хладнокръвна ярост.

„Получих едно съвсем неразбираемо писмо от Рим – пишеше епископът,  – което в началото взех за най-безвкусна шега, имитираща църковния стил и вероятно вдъхновена от член на онази комунистичека организация, която поради напълно неясни за мен мотиви вие смятате за свой дълг да подкрепяте. Обаче след като поисках потвърждение,  днес пристигна рязък отговор, потвърждаващ първото послание, с настойчивото искане веднага да ви съобщя, че Светият отец е сметнал за подходящо поради някакъв необясним подтик от страна на Светия Дух, за който нямам право да питам, да ви повиша в ранг на монсеньор, очевидно по препоръка на епископа на Мотопо, за когото никога не съм  чувал, и без въобще да се споменава нещо за мен – този, който би следвало да направи подобна препоръка, – нещо, което едва ли е нужно да прибавя, че никога не бих сторил. Подчинявам се на волята на Светия отец, като ви съобщавам тази новина, и мога единствено да се моля, че няма да опозорите званието, което е сметнал за необходимо да ви даде. Някои непристойни деяния, които бяха опростени единствено защото се дължаха на невежеството на енорийския свещеник на Ел Тобосо, биха имали много по-сериозни  последствия, ако се биха дължали на неблагоразумието на монсеньор Кихот. Така че бъдете благоразумен, драги ми отче, моля ви, бъдете благоразумен. Естествено, изпратих писмо до Рим, като изтъкнах колко абсурдно е малка енория като Ел Тобосо да се управлява от монсеньор – титла, която ще бъде посрещната с негодувание от много достойни свещеници в Ла Манча, и поисках да помогнат да се намери по-широко поле за вашата дейност, като, да речем, друга епархия или дори попрището на мисионерството.”

Отец Кихот сгъна писмото и то падна на пода.

– Какво пише? – попита Тереза.

– Иска да ме изгони от Ел Тобосо – отвърна отец Кихот с такова отчаяние, че Тереза бързо се върна в кухнята, за да не гледа тъжния му поглед.

 Източник на откъса: kultura.bg

Превод Теодора Москова
изд. Фондация „Комунитас“  2014

 

Към карта на сайта / към началото на страницата