художествена проза – преводи на български 

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Хорхе Луис Борхес  „Нови разследвания”
……….
.От някой до никой
………..Сферата на Паскал
……….;Стената и книгите
………..Послеслов

Хорхе Луис Борхес  „Нови разследвания”

От някой до никой

От начало Бог е Боговете (Елохим), множествено число, което някои наричат за величие, а други – за пълнота, и в което сякаш се долавя отглас от стари политеистични вярвания или предизвестие на огласеното в Никея учение за единния и трoичен Бог. Елохим изисква глаголи в единствено число; първият стих от Библията буквално гласи: „В началото Боговете сътвори небето и земята“. Въпреки неопределеността, която придава множественото число Елохим е конкретен: нарича се Бог Йехова и четем, че ходил низ рая по дневната хладина, или както се казва в английските преводи,  in the cool of the day. Има човешки черти; на едно място в Писанието четем: „и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята и се огорчи  в сърцето Си”, на друго: „защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител”, а на трето: „в огъня на Моето негодувание Аз казах”. Субектът на такива изказвания е безспорно Някой, един телесен Някой, който през вековете ще става все по-внушителен и неясен Назоваван е с различни имена: Силният Иаковов, Твърдинята Израилева, Вечно съществуващият, Господ Бог на силите, Цар на царете. Последното име, което е подсказало на Григорий Велики*   противоположното „Раб на Божиите раби”, в оригиналния текст е е превъзходна степен на „цар”: „присъщо е на еврейския език – казва брат Луис де Леон* *да удвоява така думите, когато иска да подчертае нещо, било добро, било лесно. Затова да се каже „Песен на песните” е все едно да кажем на кастилски „Песен между песните”, или пък „мъж между мъжете”, което ще рече именит и известен между всички и по достолепен от много други. През първите векове на нашата ера богословите  започват да използват представката „все”, дотогава прилагана само към прилагателни, характеризираща природата или Юпитер;  думите „всемогъщ”, „всеприсъстващ, „всезнаещ” навлизат широко, за да превърнат Бог във вдъхващ страхопочитание хаос от невъобразими суперлативни форми.

* Григорий Велики – Римският папа Григорий Велика (ок.540-604) е наричал себе си „Раб на Божиите раби”.
** Луис де Леон – испански богослов, монах от августинския орден и професор в Саламанския университет, един от най-големите испански поети от епохата на Ренесанса (1527-1591).

Тези наименования, както и другите, като че ли ограничават самата божественост; в края на V век тайнственият автор на „Corpus Dionysiacum*” заявява, че нито един утвърдителен предикат не е приложим към Бога. За Него нищо не трябва да се утвърждава, всичко може да се отрича. „Шопенхауер отбелязва сухо: „Това единственото истинско богословие, макар да е лишено от съдържание”. Написани на гръцки трактатите и писмата, съставящи „Corpus Dionysiacum”, попадат през IX век на един читател, който ще ги преведе на латински – става дума за Йоан Ериугена, или Скот, тоест Джон Ирланеца, останал в историята като Скот Ериугена, сиреч Ирландеца от Ирландия. Учението, което той предлага има пантеистичен характер: Единичните неща са теофании (откровения или явления на божественото), а отвъд тях е Бог, единствено реалното, но  Той не знае какво е, защото не е никакво какво, и е непостижим, както за Себе Си, така и за всеки ум**. Не е мъдър, а повече от мъдър; не е добър, а повече от добър; неизповедимо  надхвърля и отхвърля всякакви определения. За да го дефинира Йоан Ериугена прибягва към думата „nihilum” – нищо. Бог е изначалното нищо на creation ex nihilo***,  бездната, в която са създадени първообразите, а след тях и отделните твари. Той е Нищо и Никой; онези, които са си го представяли така, са чувствали, че е нещо повече, отколкото да е Кой или Какво. Аналогично, Шанкара **** учи, че когато потъват в дълбок сън, хората са Вселената, Бог.

*Дионисиев Корпус (Corpus Dionysiacum) (лат), корпус от трактати и послания получили разпространение във Византия през VI век; техният автор, известен като Псевдо Дионисий Ареопагит, бил отъждествен с атинянинаДионисий Ареопагит, споменат в Деяния на светите апостоли (17:34).
** … но Той не знае какво е, защото не е никакво какво, … – цитатът е от трактата на Ериугена „За разделението на природата ”
***Сreation ex nihilo (лат.), Сътворение от нищото.
**** Шанкара – индийски мислител, проповедник и реформатот на индуизма (VII или VIII век).

Разгледания по-горе процес, разбира се, няма нищо общо със случайността. Възвеличаването, граничещо с нищото, присъства реално или като тенденция във всеки култ; сочи го недвусмислено случаят с Шекспир. Неговият съвременник Бен Джонсън го обича, без да стига до идолопоклонство   on this side idolatry* Драйдън** го обявява за Омир на английските драматични поети, но признава, че понякога е блудкав и високопарен; разсъдъчният XVIII век добросъвестно оценява неговите достойнства и критикува недостатъците му; през 1774 г. Морис Морган*** заявява че крал Лир и Фалстаф са просто мисловни преображения на своя създател; в началото на XIX век същото мнение изказва Колридж, за когато Шекспир вече не е човек, а литературна вариация на безкрайния Бог на Спиноза. „Човекът Шекспир – пише той – е бил natura naturata****, следствие; но всеобщото, което потенциално се съдържа в единичното, му е било разкрито, не като резултат от наблюдението на множество случаи, а като субстанция, способна на много превращения, от които само едно е било собственото му съществувание”. Хазлит***** подкрепя и потвърждава: „Шекспир се е отличавал от всеки човек по това, че е приличал на всички хора. Сам по себе си той е бил нищо; но е бил всичко, което другите са били или биха могли да бъдат”. По късно Юго ще го сравни с океана******, който е източник на всевъзможни форми.

*on this side idolatry – буквално „отсам идолопоклоничеството” – т.е, без да се стига до идолопоклонство. Бен Джонсън казва: „I lov’d the man, and do honour his memory, on this side idolatry” (Обичам човека и тача паметта му, без да стигам до идолопоклонство”.)
**Драйдън – Джон Драйдън (1631-1700), английски поет, драматург, литературен критик и преводач.
***Морис Морган – английски писател (1725-1802).
**** natura naturata- сътворена природа.
*****Хазлит – Уилям Хазлит (1778-1830), английски есеист, теоретик на романтизма.
****** Юго ще го сравни с океана…. – в книгата Уилям Шекспир (1864)

Да си нещо, неизбежно означава да не си всичко останало; смътният проблясък на тази истина е подсказал на хората, че да не си, е повече, отколкото да си нещо, и че в известен смисъл означава да си всичко. Тази илюзия прозира в думите на онзи легендарен индийски цар, който се отказал от властта и тръгнал да проси милостиня по улиците: „От днес нямам царство, значи моето царство е безпределно; от днес тялото не ми принадлежи, значи ми принадлежи цялата земя.” Шопенхауер е казал*, че историята е безкраен и объркан сън на човешките поколения; в съня има повтарящи се образи; един от тях е процесът, изследван на тази страница.

*Шопенхауер е казал…. – в „Светът като воля и представа”.

Буенос Айрес, 1950 г.

 

Сферата на Паскал

Световната история е може би историята на няколко метафори. Целта на моята бележка е да скицирам една глава от тази история.

Шест века преди християнската ера рапсодът Ксенофан от Колофон*, отегчен от Омировите стихове, които рецитирал от град на град, порицал поетите, задето приписват на боговете антропоморфни черти, и предложил на гърците един-единствен Бог – преставляващ вечна сфера. В Платоновия Тимей четем, че сферата е най-съвършената и себеподобна фигура, защото всички точки от повърхността ѝ са на еднакво разстояние от центъра; Олоф Гигон** („Ursprung der griechischen Philosophie”, 183) смята, че Ксенофан е разсъждавал по аналогия: Бог е сферообразен, защото тази форма е най-малко непригодната, да представя божеството. Четиридесет години по-късно Парменид прибягнал към същия образ*** )Битието наподобява масата на съвършено заоблена сфера, чиято сила е е постоянна във всяка посока от центъра); Калоджеро и Мондолфо****допускат, че си е представял безкрайна или безкрайно растяща сфера и че цитираните по-горе думи имат динамичен смисъл (Албертели15, „ Gli Eleati”*****, i148). Парменид излагал учението си в Италия; няколко години след смъртта му сицилианецът Емпедокъл от Агригент измислил сложна космогония; в нея има една фаза, когато елементите земя, вода, въздух и огън се сливат в безкрайна сфера, „кръглият Sphairos, който ликува в своята кълбовидна самота”******.

*Ксенофан от Колофон – древногръцки философ, поет и рапсод (ок. 570 – ок. 480 пр.Х.).
**Олоф Гигон – швейцарски класически филолог, автор на трудове по антична философия (1912-1998).
***Парменид прибягнал към същия образ – Борхес цитира свободно два стиха от философската  поема „За природата” (фрагмент 40), в който основателя на Елиейската школа излага учението си за битието.
****Калоджеро и Мондолфо – Гуидо Калоджеро (1904-1986), италиански философ, автор на трудове по история на философията; Родолфо Мондолфо (1877 – 1976), автор на трудове по история на античната философия.
*****
Gli Eleati – Елиатите (ит.)
******…кръглият
Sphairos, който ликува в своята кълбовидна самота – цитиран е стих от поемата „За природата” (фрагмент 27 на древногръцкия философ Емпедокъл.

Световната история следвала своя път, осъдените от Ксенофан твърде човекоподобни богове били сведени до поетически измислици или демони, но се говорело, че един от тях, Хермeс Трисмегист*, е продиктувал неизвестно колко на брой книги (42 според Климент Александрийски**, 20 000 според Ямвлих, 36 525 според жреците на Тод, сиреч Хермес) на чиито страници е записано всичко. Фрагменти от тези въображаеми библиотеки, компилирани или съчинявани от III век насам, образуват така наречения „Corpus Hermeticum”***; в една от книгите или в „Асклепий”, приписван също на Трисмегист, в края на XII век френският теолог Алан от Лил – Аланус де Инсулис открил следната формула, която бъдните епохи няма да забравят: „Бог е умопостигаема сфера, чиито център е навсякъде, а окръжността никъде.” Предсократиците говорели за безкрайна сфера; Албертели (както някога Аристотел) смята, че този израз съдържа contradiction in adiecto****, защото субект и предикат взаимно се отричат; това може би е вярно, но формулата на херметическите книги ни позволява да прозрем тази сфера. През XIII век образът се появява отново в алегоричния „Roman de  la Rose”*****, където е представен като Платонов, и в енциклопедията „Speculum Tripex”******,  през XVI век в последната книга на „Пантагрюел” се споменава тази „разумна сфера”, чийто център е навсякъде, а окръжността –  никъде, и която наричаме Бог”. За средновековното съзнание смисълът е бил ясен: Бог е бил във всяко от своите създания, но никое от тях не е за Него предел. Небето и небето на небесата не Те побират – е казал Соломон (III Царства, 8:27); геометричната метафора за сферата вероятно се е възприемала като пояснение на тези думи.

*Хермес Трисмегист –  Хермес  Триждивеликия е наименование на древногръцкия бог Хермес  в  късната античност. Мнозина от раннохристиянските автори са смятали Хермес Трисмегист за реална историческа личност.
**Климент Александрийски – християнски писател и апологер, представител на Александрийската школа (ок. 150-ок. 215); за книгите на Хермес Трисмегист се говори в неговото съчинение „Стромати”.
***”Херметически корпус” или „Сборник от херметични съчинения”
****
contradiction in adiecto  – противоречие между определението и определяемото.
*****
„Roman de  la Rose” – „Роман за Розата”.
******„Speculum Tripex”- :Тройно огледало”.

Поемата на Данте е съхранила Птолмеевата астрономия, която в продължение на хиляда и четиристотин години господствала над човешкото въображение. Земята се намира в центъра на Вселената. Тя е неподвижна сфера; около нея се въртят девет концентрични сфери. Първите седем са небесата на планетите (небеса на Луната, на Меркурий, на Венера, на Слънцето, на Марс, на Юпитер, на Сатурн); осмата – небето на неподвижните звезди; деветата – кристалното небе, наричано още Първодвигател. То е обкръжено от Емпирея, изпълнен със светлина. Цялото това сложно устройство от кухи прозрачни и въртящи се сфери (в някои системи те трябвало да бъдат петдесет и пет) в края на краищата е станало мисловна необходимост; „De hypothesibus motuum cœlestium commmentariolus“* – такова е скромното заглавие, което Коперник, отрицателят на Аристотел, е сложил на ръкописа, преобразил представата ни за Космоса. За един човек, за Джордано Бруно, продънването на звездните сводове е било освобождение. В „Пепеляната вечеря“ той е заявил, че светът е безкрайно следствие от безкрайна причина и че божеството е близо, „защото е в нас дори повече, отколкото сме в себе си ние самите“. Търсел е думи, за да обясни на хората Коперниковото пространство, и на една знаменита страница е написал: „Можем с увереност да твърдим, че Вселената е само център, или че центърът на Вселената е навсякъде, а окръжността – никъде“ („За причината, началото и едното“, V).

*“De hypothesibus motuum cœlestium commmentariolus“ – „Кратко съчинение върху хипотезите за движението на небесните тела”.

Тези думи били написани с въодушевление през 1584 г., все още сред блясъка на Ренесанса; седемдесет години по-късно не останала ни искра от този плам и хората се почувствали изгубени във времето и в пространството. Във времето – защото, ако бъдещето и миналото са безкрайни, всъщност не може да има „кога“; в пространството – защото, ако всяко същество е на еднакво разстояние от безкрайно голямото и безкрайно малкото, не може да има и „къде“. Никой не живее в определен ден, на определено място; никой не знае размерите на лицето си. В епохата на Ренесанса човечеството вярвало, че е достигнало зрелостта си, и тази своя вяра изразило чрез словото на Бруно, Кампанела и Бейкън. В ХVІІ век го обезсърчило усещането за старост; за свое оправдание изровило вярата в бавното и неотвратимо израждане на всички твари заради Адамовия грях. (В пета глава на „Битие“ се казва: „А всички дни Матусалови бяха деветстотин шестдесет и девет години“; в шеста – „В онова време имаше на земята исполини“.) В „Първата годишнина“*  от елегията „An Anatomy of the World“** Джон Дън окайва скоропреходния живот и нищожния ръст на съвременните хора, подобни на гномовете и пигмеите; Милтън, според неговия биограф Джонсън***, се боял, че на земята вече не е възможен епическият жанр; Гланвил**** смятал, че Адам, „образ на Бога“, е имал телескопично и микроскопично зрение; Робърт Саут*****  великолепно е написал: „Аристотел не е бил нищо друго освен останките на Адам, а Атина – зачатък на рая.“

*“Първата годишнина“- става дума за елегията „Първата годишнина. Анатомия на света”(1611), която английския поет Джон Дън пише в памет на починалата дъщеря на неговия покровител Робърт Друри.
**„An Anatomy of the World“ – „Анатомия на света”.
***Милтън, според неговия биограф Джонсън …- в биографията на Джон Милтън, част от „Животописи на големи английски поети” (1779 – 1781), английският писател, критик и лексикограф Самюъл Джонсън пише за  Милтоновото опасение, че неговата книга ( „Изгубеният рай”) е създадена в твърде късна за героическата поезия епоха.
****Гланвил – Джоузеф Гланвил (1636-1680), английски философ и свещеник; в своя труд „Безмислието на догматизма” противопоставя на днешните хора първия човек Адам, притежаващ изключителни възможности.
*****Робърт Саут – английски свещеник и писател (1634-1716); цитираната мисъл се съдържа в „Дванадесет проповеди и речи”.

В този малодушен век абсолютното пространство, което вдъхновило хекзаметрите на Лукреций, абсолютното пространство, което за Бруно било освобождение, се превърнало за Паскал в лабиринт и бездна. Той ненавиждал Вселената и искал да се покланя на Бога, но Бог бил за него по-малко реален от ненавистната Вселена. Съжалявал, че небосводът не може да говори, сравнявал нашия живот с живота на корабокрушенци сред пустинен остров. Чувствал постоянното бреме на физическия свят, чувствал шемет, страх, самота и всичко това изразил със следните думи: „Природата е безкрайна сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“*. Така гласи текстът, публикуван от Бруншвик, но критичното издание на Турньор (Париж, 1941), което е съхранило зачеркнатите места и колебанията в ръкописа, показва, че Паскал първо е написал effroyable: „Ужасяваща сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“.

*“Природата е безкрайна сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“ – цитатът е от Паскаловите мисли.
**Effroyable – ужасно

Световната история е може би историята на различното звучене на няколко метафори.

Буенос Айрес 1951 г.

.

Стената и книгите

He, whose long wall the wand’ring Tartar bounds… *

„Dunciad“, II, 76**

Преди няколко дни прочетох, че човекът, който заповядал да се построи почти безкрайната китайска стена, бил същият онзи Първи император – Шъхуанди, който наредил да бъдат изгорени всички книги от предходните епохи. Фактът, че тези две грандиозни начинания – петстотинте или шестстотинте левги камък за защита от варварите и безжалостното унищожаване на историята, тоест на миналото – са свързани с един човек и в известен смисъл са негови символи, кой знае защо, ме изпълни едновременно със задоволство и с тревога. Целта на тази бележка е да разкрие причината за подобни чувства.

*He, whose long wall the wand’ring Tartar bounds. – Този, чиято дълга стена възпира скитащия татарин….
**“Dunciad“, II, 760 – Цитатът е от книга трета на сатиричната поема „Дънсиада” (от
dunce – глупак, тъпак) на английския поет Александър Поуп (1688-1744).

От историческа гледна точка и в двете мерки няма нищо загадъчно. Съвременник на Ханибаловите войни, Шъхуанди, цар на Цин, завладял Шестте царства и унищожил феодалната система; изградил стената, защото стените служат за защита; изгорил книгите, защото противниците му се позовавали на тях, за да възхваляват древните императори. Горенето на книги и изграждането на укрепления са дела, обичайни за владетелите; при Шъхуанди необикновен бил само мащабът на действията. Такова е и мнението на някои синолози, но аз виждам в посочените факти нещо повече от преувеличение или хиперболизиране на най-обикновени разпореждания. Нормално е да се огради овощна или цветна градина, но не и империя. Не е шега да искаш един народ, така привързан към традициите, да се откаже от паметта за миналото, било то митично или реално. Три хиляди годишна летопис имали китайците (и в нея били Жълтият император*, Джуандзъ**, Конфуций и Лаодзъ), когато Шъхуанди заповядал историята да започне от него.

***Жълтият император – Хуанди, митичен император, културен герой в китайската митология, олицетворение на магическите сили на земята.
****Джуандзъ  – представител на ранния даоизъм (ок.369 – ок.286 пр.Хр.), автор на трактат, носещ неговото име.

Шъхуанди бил пратил майка си на заточение заради развратния ѝ живот; в суровата присъда ортодоксалистите видели само жестокост; Шъхуанди може би е решил да унищожи каноничните книги заради съдържащите се в тях обвинения; Шъхуанди може би е решил да заличи цялото минало, за да заличи един-единствен спомен – за майчиния позор. (Така един цар на Юдея* заповядал да избият всички младенци, за да бъде убит един.) Тези догадки заслужават внимание – те обаче не се отнасят за стената, другата страна на мита. Според историците Шъхуанди забранил да се говори за смъртта, потърсил еликсира на безсмъртието и се уединил в символичен дворец с толкова стаи, колкото са дните в годината; тези сведения навеждат на мисълта, че стената в пространството и огънят във времето са магически прегради, които трябвало да спрат смъртта. Всяко нещо се стреми да постоянства в своето съществуване, е казал Барух Спиноза**; може би императорът и неговите мъдреци са вярвали, че безсмъртието е в самия човек и че тлението не може да проникне в един затворен свят. Може би императорът е искал да възсъздаде началото на времето и се е нарекъл Първи, за да бъде наистина първи, и се е нарекъл Хуанди, за да бъде по някакъв начин Хуанди, легендарният император, изобретил писмеността и компаса. Според „Книга на ритуалите“*** той е дал на нещата истинските им имена; според запазени надписи Шъхуанди пък се хвалел, че по време на управлението му всяко нещо носело подобаващо за него име. Мечтаел да основе безсмъртна династия; заповядал наследниците му да се наричат Втори император, Трети император, Четвърти император и така до безкрайност… Споменах за магическа цел; би могло също да се допусне, че изграждането на стената и изгарянето на книгите не са били едновременни действия.Това (според избрания от нас ред) би ни дало представа за един владетел, който най-напред е рушил, а после смирено се е заел да охранява, или за един обезсърчен владетел, който е разрушил онова, което преди е защитавал. И двете предположения са изпълнени с драматизъм, но, доколкото ми е известно, нямат историческа основа. Хърбърт Алън Джайлс**** отбелязва, че онези, които криели книги, били жигосвани с нажежено желязо и осъждани да строят огромната стена до деня на смъртта си. Това свидетелство подсказва или допуска още едно обяснение. Може би стената е била метафора, може би Шъхуанди е осъждал онези, които почитали миналото, на нещо толкова необятно като самото минало, толкова безполезно и абсурдно.Може би стената е била предизвикателство и Шъхуанди си е мислел: „Хората обичат миналото и срещу тази обич нищо не мога да сторя, не могат и моите палачи, но един ден ще се появи някой, който ще чувства така, както чувствам аз, и той ще унищожи моята стена, както аз унищожих книгите, и ще заличи паметта за мен, и ще бъде моята сянка и моето отражение, без да знае това“. Може би Шъхуанди е оградил със стена империята, защото е съзнавал нейната крехкост, и е унищожил книгите, защото е разбирал, че това са свещени книги, книги, които учат за онова, което е в цялата Вселена и в съзнанието на всеки човек. Може би изгарянето на библиотеките и изграждането на стената са действия, които по някакъв тайнствен начин се унищожават взаимно.

*…един цар на Юдея… – според Евангелие от Матея (2:16) юдейският цар Ирод заповядва да бъдат избити всички младенци във Витлеем, за да погуби новородения Исус.
**Всяко нещо се стреми да постоянства в своето съществуване, е казал Барух Спиноза – „Етика”, трета част, теорема 6.
*** „Книга на ритуалите” – „Лидзи”, една от основните книги в конфуцианския канон, компилация от съчинения, посветени на ритуала и подобаващото поведение.
****Хърбърт Алън Джайлс – английски синолог (1845 – 1935).

Непоклатимата стена, която сега и във всеки миг хвърля плетеницата си от сенки върху земи, които никога няма да видя, е сянката на един император, заповядал на най-почтителния народ да изгори своето минало; не е изключено тази мисъл да ни завладее от само себе си, независимо от възможните догадки. (Ценността ѝ може би се крие в противопоставянето на огромни по мащаб съзидание и унищожение.) Изхождайки от горния случай, бихме могли да заключим, че ценността на всички форми е в тях самите, а не в някакво предполагаемо „съдържание“. Това би било в съответствие с тезата на Бенедето Кроче*; още през 1877 г. Пейтър** е отбелязал, че Нови разследвания всяко изкуство се стреми да бъде музика, а тя е чиста форма. Музиката, чувството на блаженство, митологията, лицата, белязани от времето, някои места и някои залези искат нещо да ни кажат или са ни казали нещо, което не би трябвало да изгубим, или всеки миг нещо ще кажат; близостта на едно откровение, което остава непроявено – това е навярно естетическият акт.

*…тезата на Бенедето Кроче – според италианския философ и историк на културата материята (съдържанието) е изменчива, докато формата е постоянна, тя е духовна активност. Естетическият акт е форма и само форма (Виж „Естетиката като наука за художественото изразяване и общо езикознание).
**Пейтър – Уолтър Пейтър (1839 – 1894), английски теоретик на изкуството и литературен критик; Борхес се позовава на неговата книга „Ренесансът, очерци върху изкуството и поезията”.

Буенос Айрес, 1950 г.

Послеслов

Докато четях коректурите на разнородните работи, включени в този том, открих две тенденции.

Първата е да се преценяват религиозните или философските идеи според естетическата им стойност, а също доколко са необичайни и чудни. Навярно това е белег на дълбок скептицизъм. Втората – да се допуска (и доказва), че броят на сюжетите и метафорите, които човешкото въображение е способно да роди, е ограничен, но макар и малко на брой, такива измислици, подобно на Апостола, могат да станат за всички всичко.*

* …подобно на Апостола, могат да станат за всички всичко. – препратка към думите на апостол Павел „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (Кор.9:22).

Искам също да използвам тази страница, за да изправя една грешка. В едно есе приписах на Бейкън мисълта, че Бог е съчинил две книги – света и Свещеното писание*. Бейкън просто е повторил едно общо място на схоластиката; в „Breviloquium”** на свети Бонавентура – труд от XIII век четем: „cretura mindi est quasi quidam liber in quo legitur Trinitas”*** Виж Етиен Жилсон**** „La philosophie an moyen age”*****, с 442, 464.

*В едно есе приписах на Бейкън… – в есето „За култа към книгите”.
**„Breviloquium” – „Кратко съчинение”
***„cretura mindi est quasi quidam liber in quo legitur Trinitas” – Светът като творение е сякаш някаква книга, в която се чете Троица.
****Етиен Жилсон – френски философ, неотомист (1884 – 1978).
*****„La philosophie an moyen age”

Х. Л. Б.
Буенос Айрес, 25 Юни 1952 г.

Превод Анна Златкова

 Хорхе Луис Борхес НОВИ РАЗСЛЕДВАНИЯ
ИК „Колибри” 2018

Качено на сайта iztoknazapad.com на 7.09.2019.

 

Към карта на сайта / към началото на страницата