религия Майстер Екхарт (1260-1328) 
Към карта на сайта 
Съдържание на страницата:
Майстер Екхарт: проповед 32
Цочо Бояджиев: Майстер Екхарт или за мъжеството на разума
.
Майстер Екхарт
проповед 32
Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Мат. 5:3
Блаженството отвори премъдрата си уста и рече: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Мат. 5:3). Всички ангели и всички светии, пък и изобщо всичко родено трябва да замълчи, щом заговори вечната мъдрост на Отца; защото цялата мъдрост на ангелите и на всичките твари е чисто нищо пред бездънната Божия Мъдрост. Тази мъдрост е рекла, че бедните са блажени.
Има прочее два вида бедност. Едната е външна бедност и тя е добра и похвална у човека, който я е приел доброволно от любов към нашия Господ Иисуса Христа, защото той сам е бил беден тук, на земята. За тая бедност няма да говоря. Има обаче и друга бедност, някаква вътрешна бедност, която имат предвид думите на нашия Господ, че „блажени са бедните духом”.
Моля ви днес да сте също толкова бедни, че да проумеете моето слово; защото казвам ви в името на вечната истина: ако не се уподобите на тази истина, за която сега ще говоря, няма да ме разберете.
Някакви люде ме питаха каква е сама по себе си бедността и кой е беден човек. На този въпрос искам да отговоря.
Епископ Албрехт казва, че беден е онзи човек, който не намира удовлетворение даже във всички сътворени от Бога неща – и това е добре казано. Ние обаче ще го кажем още по-добре и ще разбираме бедността в още по-възвишен смисъл: беден е онзи човек, който нищо не иска, нищо не знае, нищо не притежава. За тия три неща искам да ви говоря и ви моля – в името на Божията любов – да проумеете тая истина, стига да можете. Ако пък я не проумеете, не се опечалявайте, защото аз ще говоря за една такава истина, каквато само малцина ще проумеят.
Първо ще речем, че беден е онзи човек, който нищо не иска. Смисълът на това твърдение не се разбира правилно от някои люде: това са ония, които се каят и вършат всякакви външни упражнения, ала се държат здраво за собствения си „аз”, че и смятат това за нещо значимо. Дано Бог се смили над тях, ала те слабо познават божествената истина. Тези люде се смятат за свети вследствие видимата им външност, но отвътре са всъщност магарета, понеже никак не проумяват собствения смисъл на божествената истина. Тъкмо тия люде и казват, че беден е онзи човек, който нищо не иска. Ала тълкуват твърдението си така: човек трябва да живее така, че нивга и в нищо да не изпълнява собствената си воля, ами да се стреми по-скоро да изпълнява волята на обичния наш Бог.
Тия люде са прави и мнението им е добро; затова и ще ги похвалим. Дано Бог в милостта си им дари небесното царство. Ала кълна се в божествената истина: те нито са истински бедни люде, нито пък даже приличат на бедните люде. Те изглеждат велики единствено в очите на хора, които не знаят нищо по-добро. Аз обаче твърдя, че те са магарета, неразбиращи нищо от божествената истина. Заради добрите им намерения те може и да достигнат небесното царство; ала за бедността, за която сега ще говоря, те нищо не знаят.
Ако някой ме попита какво е всъщност бедният човек, дето нищо не иска, аз ще му отговоря с думите: додето в човека все още го има това, че по собствена воля иска да изпълни волята на обичния наш Бог, то в него я няма бедността, за която искаме да говорим; защото в този човек все още има воля, с която той иска да удовлетвори волята Божия, а това не е истинската бедност. Защото за да има истинска бедност, човек трябва да е тъй свободен от собствената си тварна воля, както е бил, когато още не го е имало. Защото казвам ви и се заклевам във вечната истина: докато има във вас воля да осъществите волята Божия и копнеж към вечността и към Бога, дотогава вие не сте наистина бедни. Защото беден е само този човек, който нищо не иска и не жадува нищо.
Когато още съм пребивавал в първата си причина, не съм имал Бог и съм бил причина на самия себе си. Нищо не съм искал, нищо не съм жадувал, защото съм бил чисто битие и сам себе си съм познавал, вкусвайки истината. Тогава съм желаел самия себе си и нищо друго; каквото съм искал, това съм и бил, и каквото съм бил, това съм и искал, и там съм пребъдвал свободен от Бога и от всички неща. Когато обаче съм излязъл – по свободен избор – оттам и съм получил тварното си битие, вече съм имал Бог; защото преди да е имало твари, Бог не е бил „Бог”, ами по-скоро е бил онова, което е бил. Когато се появили тварите и когато приели тварното си битие, Бог станал Бог не в себе си, ами в творението.
Ето, сега пък ще кажем, че Бог като „Бог” не е висшата цел на творението. Защото също толкова висок битиен ранг има и най-нищожната твар в Бога. И ако беше така, че една муха да има разум и да е в състояние да дири по пътя на разума вечната бездна на божественото битие, то ние бихме рекли, че с всичко, благодарение на което е „Бог”, Бог не би бил в състояние да удовлетвори и задоволи даже тая муха. Затова молим Бога да се освободим от „Бога”, да постигнем и вечно да вкусваме истината там, дето висшите ангели, мухата и душата са равни, там, където съм пребивавал и съм искал каквото съм бил, и съм бил каквото съм искал. Затова и настояваме: ако човек ще е беден на воля, той трябва да иска и да жадува толкова малко, колкото е искал и жадувал, когато все още го е нямало. И по този начин беден е онзи човек, който нищо не иска.
От друга страна, беден е човекът, който нищо не знае. По друг случай казахме, дето човек трябва да живее така, че да не живее нито за самия себе си, нито за истината, нито за Бога. Сега пък ще го речем по друг начин и даже ще отидем още по-далеч: човекът, който иска да има тая именно бедност, трябва да живее така, че и да не знае, дето не живее нито за себе си, нито за истината, нито за Бога. Той по-скоро трябва да е така празен откъм всякакво знание, че да не знае, да не разбира и да не усеща, дето Бог живее в него – нещо повече: той трябва да е празен откъм всяко познание, което живее в него. Защото когато човекът все още е бил във вечната Божия същност, в него не е живяло нищо друго; онова, дето е живяло в него там, е бил той самият. Затова и твърдим, че човек трябва да е така свободен от собственото си знание, както е бил, когато още го е нямало, и да остави Бога да върши каквото желае, пък той да остане празен.
Всичко, що е дошло от Бога, е насочено към чисто действие. Но отреденото човеку действие е: да обича и да познава. Спорен въпрос е прочее в какво най-вече се състои блаженството. Някои учители твърдят, че в любовта, други – че то е в познанието и любовта, и тия са по-прецизни. Ние обаче заявяваме, че то не е нито в познанието, нито в любовта; ами че в душата има нещо, от което извират познанието и любовта, ала самото то не познава и не обича, както правят това силите на душата. Него който познае, той ще узнае в какво е блаженството. В него няма нито „преди”, нито „после” и то не очаква нищо да се прибави към него, защото нито може да придобие, нито пък да загуби. Затова в него няма даже и знание за това, дето Бог действа в него; то по-скоро е същото, дето само себе си вкусва тъй, както го прави сам Бог.
Тъй пуст и свободен – казвам аз – трябва да е човекът, че да не знае и не разбира, дето Бог действа в него; и тъй може да има той тая бедност.
Според мнозина учители Бог е битие, и то разумно битие, и той познава всички неща. Аз обаче твърдя: Бог нито е битие, нито е разумно битие, нито познава това или онова. Затова Бог е свободен от всички неща – и тъкмо поради това е всички неща. Който трябва да бъде беден духом, той трябва да е беден в цялото си собствено знание, тъй че да не знае за нищо, нито за Бога, нито за творението, нито за самия себе си. Затова и е наложително човек да жадува да не знае и не познава никое от делата Божии. По този именно начин той ще смогне да е беден на собствено знание.
На трето място беден е човекът, който нищо няма. Мнозина са казвали, че съвършенството е в това, човек да не притежава никакви материални и земни неща; и това е наистина вярно тогава, когато е сторено преднамерено. Но не този е смисълът, който имам предвид.
Преди малко казах, че беден е онзи човек, който не иска дори да изпълни волята Божия, ами живее по-скоро така, че е свободен както от собствената си, тъй и от Божията воля, така както е бил, когато все още не го е имало. Тази именно бедност – твърдим – е висшата бедност. На второ място заявихме, че беден е онзи човек, който не знае даже за Божиите действия в него самия. Когато някой е лишен от такова знание и разбиране, това е най-чистата бедност. Но третата бедност, за която искам да кажа сега, е най-голямата: тя е, когато човек няма нищо.
Сега много внимавайте! Често съм казвал, пък и велики учители го потвърждават: човек трябва да е свободен от всички неща и от всички дела, външните, пък и вътрешните, за да бъде наистина обиталището, в което Бог може да действа. Ако е тъй, че човекът е празен откъм всички неща, откъм твари и откъм себе си, но и откъм Бога, ала все пак е така, че Бог намира в човека място за действията си, то ние твърдим:додето това все още го има в човека, той не е беден в най-буквалния смисъл на тази дума. Защото в делата си Бог не се стреми към това, че човек да има в себе си място, дето Бог да може да действа; напротив, бедност по дух е налице само тогава, когато човек е тъй празен и откъм Бог, и откъм делата му, че Бог, ако поиска да действа в душата, сам става мястото, в което да действа – и то става това място с охота. Защото намери ли Бог човека дотолкова беден, той ще стори делото си, а човекът ще го изстрада в себе си – а Бог е собственото място на делата си; а пък човекът просто изстрадва Бога в делата му с оглед на факта, че Бог е този, който действа в самия себе си. Тук, в тази бедност, човек отново се връща при вечното битие, което е бил, и което е, и което ще бъде завинаги.
Има едно изречение на свети Павел, в което той казва: „С благодатта на Бога съм това, което съм” (1Кор. 15:10). Но моята реч изглежда да се носи над благодатта, над битието, над познанието, волята и всякое пожелание – и как реченото от свети Павел може тогава да бъде вярно? На това би могло да се отговори: думите на свети Павел са верни. Това, дето благодатта е била в него, е било нужно, защото благодатта Божия сторила тъй, че „случайността” да се превърне в същностност. Но като свършила благодатта, като дошъл краят на нейното действие, Павел останал това, което бил.
Тъй че, твърдим ние, човек трябва да е дотолкова беден, че нито сам да е мястото, нито пък да има място, в което Бог да действа. Запазва ли в себе си такова място, човекът запазва и различеността. Затова моля Бога да ме лиши и от Бога; защото същностното ми битие е по-горе от Бога, схващаме ли Бога като начало на творенията. Тъкмо в онова битие Божие, дето Бог е над всяко битие и над всякоя различеност, аз съм бил аз самият, сам себе си съм желаел и себе си съм познавал, и съм искал да сътворя тъкмо този човек, сиреч себе си. Затова аз съм причина на себе си по битието си, което е вечно, ала не и по ставането си, което е във времето. Затова именно аз съм нероден, и поради неродеността си не мога и никога да умра. Поради неродеността си аз съм бил винаги, и сега съм, и ще бъда во веки веков. Каквото съм по рождение, то ще умре и ще се унищожи, понеже е смъртно; затова то трябва да погине с времето. Във вечното ми раждане са били родени всички неща, и аз съм бил причината за себе си и за всичките тях; и ако съм пожелал, нито мен, нито тях щеше да ги има; но ако мен ме нямаше, нямаше да го има и „Бога”: а това, дето Бог е „Бог” – за него аз съм причината; ако мен ме нямаше, Бог нямаше да бъде „Бог”. Но това няма защо да се знае.
Един велик учител казва, че по-благородно е онова, в което той е проломил съществуващото, нежели онова, дето е произлязъл от Бога. Когато съм произлязъл от Бога, всички неща са прогласили: Бог съществува. Ала това не може да ме стори блажен, защото тук аз познавам себе си като творение. Ала в пролома, там, където съм свободен от собствената си и от Божията воля, от всички деяния и от самия Бог, аз съм по-горе от всичките твари и не съм нито „Бог”, нито творение, ами по-скоро съм това, що съм бил и ще остана сега и завинаги. Там политам и се възземам над всички ангели. В този полет придобивам такова богатство, че вече и Бог не ми стига с всичко, което е той като „Бог”, и с всичките свои Божи дела; защото в тоя пролом ми е дадено Бог и аз да сме едно. Там аз съм, каквото съм бил, нито придавам, нито отслабвам, защото там съм неподвижна причина, задвижваща всички неща. Тогава Бог вече не намира място в човека, понеже с тази си бедност човек отвоюва това, дето отвеки е бил и което довеки ще бъде. Тогава Бог става едно с духа и тази е истинската бедност, която може да бъде открита.
Който не разбере тая реч, да не слага тъга на сърцето си. Защото додето човек не се изравни с тая истина, няма да разбере и речта. Защото тази истина, що е дошла непосредствено от Божието сърце, е непокрита.
Да ни помага Бог и ние да живеем така, че винаги да го познаваме. Амин.
Превод Цочо Бояджиев
Християнство и култура
Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.09.2019
Цочо Бояджиев
Майстер Екхарт или за мъжеството на разума
Творчеството на Майстер Екхарт е разделено на два внушителни дяла, подчинени на различни мисловни и чисто литературни стилистики: тази на проповедта (със задушевността на тона, с директността на внушението, с екзалтираността и патетиката на личното общуване пред лицето на скорошното и неотменно пришествие на Спасителя) и тази на схоластическия трактат (с дисциплинираността на разсъждението, с внимателното боравене с термините, с увереното логично движение по самите „сглобки” на съществуващото). Майстер Екхарт е блестящ ученик на две могъщи традиции – традицията на немските проповедници и традицията на доминиканските катедри в европейските университети. Проповедите му се родеят с най-добрите образци от този жанр на средновековната словесност; трактатите и „въпросите” му са изпълнени според еталона на съвършено отшлифованата школска ученост през Средновековието.
Йоханес Екхарт е роден в замъка Хохайм, близо до Гота в Тюрингия, през 1260 година. Благородният му произход и необичайната надареност предопределили до голяма степен жизнения му път. Още съвсем млад той постъпил в доминиканския манастир в Ерфурт, а през деветдесетте години бил избран почти едновременно за негов приор и за викарий на Тюрингия. От това време датира най-ранното му познато нам немскоезично произведение, Речи за наставление– един сборник с кратки поучения за манастирските послушници, в който зад непретенциозната форма на Вечерни беседи с любознателни юноши вече прозира могъщата фигура на бъдещия магистър и проповедник. След едно кратко пребиваване в Кьолн, където в рамките на stadium generaleслушал учениците на
знаменития свой събрат по орден Алберт Велики, Екхарт бил изпратен в Париж, където само за две години (1298–1300) станал последователно бакалавър по „Сентенциите” и магистър. Впрочем университетската му кариера била твърде кратка. През 1303 година той трябвало да приеме длъжността на провинциал на Доминиканския орден в Саксония, а четири години по-късно – и тази на генерален викарий на ордена в Бохемия, натоварен да реформира тамошните манастири. В Бохемия – както сочат някои от най-новите изследвания – той съчинил прочутата Книга за божественото утешение, замислена (заедно с краткия трактат За благородния човек) като лично послание до страдащата от загубата на своя баща кралица Агнеса Унгарска, но осъществена като дълбокомислено учено изследване върху вечните и нерушими основания на сам по себе си преходния и мизерен земен живот на човеците.През 1310 година на същата длъжност го избрала южнонемската алеманска провинция, но генералният капитул на ордена в Неапол не потвърдил този избор. По общо мнение блестящият „майстер” щял да бъде по-полезен за доминиканската катедра в Парижкия университет, където се подновили дискусиите с учените францисканци. В Бохемия той не проявил нужната твърдост и решителност, докато при предишното си пребиваване в Париж в един от своите Парижки въпроси дал съкрушителен отпор на генерала на францисканския орден Гонсалво от Валебона. Преподавателската дейност на Екхарт в Париж продължила до 1314 година. Тук той започнал да пише голямото произведение на своя живот, Съчинение в три части (Opus tripartitum), което обаче останало недовършено.През 1314 година Екхарт бил назначен за ръководител на доминиканския конвент в Страсбург, града, представляващ действителният център на немската мистика в началото на четиринадесетото столетие. От този период са и почти всички негови прочути проповеди, държани на немски и латински език в различни – най-вече женски – манастири от Горен Рейн и записвани веднага след произнасянето им от образованите слушателки (разбира се, с неизбежните пропуски, превратни тълкувания и дори чисто езикови и смислови недоразумения). През 1317 година в Страсбург се надигнало поредното преследване срещу заподозряната в ерес общност на бегардите. Но приблизително по същото време Майстер Екхарт, в чиито проповеди се отстоявала в частност тъкмо водещата идея на „братята и сестрите на свободния дух” – тази за бедността, получил катедрата на Доминиканския орден в Кьолн. Това били и последните относително спокойни години на мислителя. През 1326 година кьолнският архиепископ Хайнрих от Вирнебург, отличил се с безмилостните си преследвания срещу еретиците, повдигнал обвинение срещу него. Екхарт бил уличаван в разпространяване на опасни за вярата идеи, при това на немски език и пред необразования народ. По време на разследването специално назначената за целта комисия съумяла да извлече над сто дискусионни тези от латинските съчинения, от Книга за божественото утешение и най-вече от немските проповеди. Екхарт се защитавал с всички сили, иронизирайки своите опоненти, горчиво упреквайки ги за нежеланието и неспособността им да вникнат във възвишения смисъл на неговите слова, най-сетне смирено признавайки, че е възможно да се е заблуждавал, ала отричайки да е еретик, защото ереста се избира по воля. Когато изходът на процеса вече изглеждал ясен, Екхарт се възползвал от една привилегия на своя орден, според която за заблужденията си той можел да отговаря само пред Парижкия университет или пред папата. На 24 януари 1327 година той апелирал пред папския престол в Авиньон с писмо, прочетено първоначално пред комисията по разследването, а след това – на немски език – и пред събрания за неделната проповед в доминиканската църква на Кьолн народ. Не след дълго Екхарт се отправил и лично към папската резиденция, където назначената нова комисия снела обвинението от повечето тези. Все пак на 27 март 1329 година била обнародвана булата In agro dominico, в която папа Йоан XXII обявява седемнадесет тези на немския магистър за еретически, а други единадесет – за подозрителни или просто неудачно формулирани. Булата говори за Екхарт като за вече мъртъв, не пропускайки обаче да спомене, че преди смъртта си (в Авиньон?) той чистосърдечно се бил отрекъл от всички свои твърдения, които пряко или само косвено биха могли да застрашат основите на християнската вяра.
У Екхарт тайната генерира смисъл, активира интелектуалните ни потенции, въвлича разума в една може би крайно рискована и проблематична, но несъмнено достойна авантюра. Погледнете наистина тези проповеди! Те, разбира се, са напътствия за спасение, ала не са ли в същата степен и поучения за целта и пътя на спасението? Как е изобщо възможно непроницаемата бездна да поражда от себе си чисто човешки смисъл? Опитът да отговори на тези пределни въпроси, а и да продемонстрира подобно неординерно интелектуално поведение е и безсмъртният принос на Майстер Екхарт в духовната история на европейската цивилизация.
В заключение – няколко думи за настоящото издание. В превода аз съм се опитал да съхраня звученето на немските проповеди така, както те са достигнали до нас. Припомням, че ние разполагаме с тези проповеди само във формата на reportata, т.е. на слушателски записки. С това могат да се обяснят известната непоследователност на изложението, повторенията и езиковите грапавини на места, които не съм си позволявал да стилизирам, въпреки че това може би би улеснило по-гладкото четене и възприемане на текста. Многобройните позовавания на „учителите” са трудни за идентифициране, поради което и в българския, както и в повечето модерни преводи са спестени отпратките – включително и там, където това е възможно. За превода на немските проповеди е използвано критическото издание на Йозеф Квинт (Meister Eckhart, Die deutschen Werke, Bd. 1 sqq., herausgegeben von J.Quint, Stuttgart-Berlin 1936 sqq.). Подредбата и номерацията на проповедите следва изданието Meister Eckhart, Deutsche Predigten und Traktate, herausgegeben und ubersetzt von J.Quint, Zurich 1979, в което не са включени някои достигнали до нас само фрагментарно текстове. Преводът на модерен немски език, осъществен от самия издател на немските съчинения на Екхарт, както и подробните коментари ми бяха неоценим помощник при разчитането и осмислянето на отделни неясни пасажи. Двете латински съчинения са преведени по изданието Magistri Eckardi Opera latina, t. 2, 13, Lipsiae 1935-1936
Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.09.2019
Към началото на страницата /
Към карта на сайта