Харалампи Веселинов – епиграми, публицистика,
поезия

(hv2020@abv.bg) 

Към карта на сайта

Към първа страница – епиграми

Публицистика

Веруюто на Христо Ботев

Почти век и половина след гибелта на Христо Ботев не стихват дискусиите около неговия мироглед и част от творчеството му. Много и разнолики, от най-различни позиции са опитите да се приобщи великият поет и легендарен революционер към различни идейни платформи, да се издигне като знаме на партии и течения. Както и да се отнеме от тях. Не само левите движения, но и крайно десни формации го припознават и тачат като свой предтеча(15).

След 1989 г. в духа на започналото преосмисляне и пренаписване на българската история и култура започва и преоценка на Ботевото творчество. Под съмнение се подлага авторството на най-неудобните за новото време творби „Символ-верую на българската комуна” и поздравителна телеграма до Парижката комуна. Пръв повдига въпроса Илия Тодоров(14). Той прави добросъвестни архивни и текстологични изследвания на живота и творчеството на Ботев, но ги интерпретира от позицията на собствените си предубеждения, понякога обективно, друг път твърде тенденциозно. След него плеяда историци, литератори и псевдоучени повтарят, оцветяват политически и дори злоупотребяват с неговите оценки. В редица публикации приеманото до тогава авторство на Ботев се оценява като: „умела и целенасочена манипулация на лявата пропаганда, “една от най-арогантните литературни манипулации”, „митологема, изграждана … и акуширана от „мозъчните тръстове” на КГБ още от 1934 г.”(9) (б.а. не КГБ, а НКВД), „фалшификат”, връзка с “върха на комунистическата активност по това време”(8) (1923 – 1925 г.) и т.н. Дори в по-сериозни трудове се прокрадват мнения от рода на “публикуването на „Символ- верую…“ от историк-марксист (б.а. Георги Бакалов) основателно поражда съмнение в автентичността на документа(12). Подобни оценки провокират едно по-сериозно разглеждане на лансираните аргументи или съмнения за възможна манипулация, по-важни от които са следните:

1. Няма оригинали, а само преписи на „Символ-верую” и телеграмата, следователно не може да се твърди, че Ботев е техния автор

Накратко фактите по въпроса са следните. На 4 ноември 1921 г. Вели(ч)ко Попов изпраща писмо до Централния комитет на комунистическата партия по повод 50-годишнината от Парижката комуна. В писмото той обяснява, че през 1887 г. дал на Захари Стоянов „писмен материал по другаруването ми в Румъния с Ботева”, но Захари Стоянов по неизвестни причини не го публикувал. Попов обаче запазил препис на „Веруюто” (съхранен в Института по история на БАН) и през 1924 г. го изпраща на ботевиста Михаил Димитров. След година  М. Димитров получава и препис на телеграмата, който по-късно се изгубва. През 1934 г. Георги Бакалов в книгата си „Хр. Ботев” публикува „Символ-верую на българската комуна”, като добросъвестно  съобщава, че текстът е по препис, а не от оригинал.

Фактите подсказват, че ако има съмнения за някаква фалшификация, то подозренията би трябвало да падат върху Велико Попов. Той притежава, пръв съобщава за въпросните творби и по-късно предоставя преписите от тях. Георги Бакалов пръв ги публикува, но не би могъл нито да ги съчини, нито дори да ги редактира съществено и тенденциозно, защото те вече са известни от десетилетие не само на В. Попов, но още на М. Димитров и други. Бакалов е известен общественик,  публицист, литературен критик, историк, превел от чужди езици изключително голям брой книги. Такъв изтъкнат интелектуалец, независимо от левите си убеждения, не би си позволил подобно посегателство върху делото на великия поет. М. Димитров се явява междинна фигура, която търси и интерпретира информация за Ботевото творчество.

При опита да се изясни авторството на дискутираните творби логично възникват няколко въпроса.

1.1. Кой е В. Попов(6),(14) и има ли някакви подбуди, за да предприеме предполагаемата „фалшификация”?

Още шестнадесет годишен юноша Велико Алексиев Попов попада в средите на революционната емиграция  отвъд Дунав. През есента на 1867 г. постъпва доброволец във Втората българска легия в Белград, където се запознава с Васил Левски и много хъшове от четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо. След разтурянето на легията се завръща в Румъния и взема активно участие в подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа за преминаване в България. През 1870 публикува поема от 77 страници „Счастлива среща“ (подзаглавие „Съвременна горско-хъшовска спев“, посвeтена на Христо Ив. Кунчев, брат на Левски), а година по-късно – брошура „Едно денонощие в Стара планина“.  Пише статии и дописки във вестници и списания, издавани от Иван Богоров, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Не малко специалисти (Проф. Милена Цанева “Немили-недраги. Герои и проблеми” и др.) дори смятат, че не Иван Ил. Владиков, а Велико Попов е прототипът на учителя Владиков от Вазовата  повест „Немили недраги“. Впрочем хъшовските биографии на двамата не се различават много. За кратко В. Попов е опълченец, а по време на Съединението участник в четата на Чардафон Велики. След Освобождението получава държавна служба в съдебното ведомство (прокурор в Ловеч, председател на съда в Севлиево). Споделя партийните възгледи на Ст. Стамболов и няма сведения да е членувал в БРСДП или БКП или дори да им е симпатизирал.

В. Попов е близък съратник, идеен съмишленик и верен другар на Хр. Ботев, заедно споделят неволите на революционната емиграция. Сближаването им започна в Галац. Когато Ботев изпада в тежко положение, Велико Попов го приема при себе си в българското училище. Дружбата им продължава и в Браила.  Най-сигурно доказателство за близостта с В. Попов дава самия Ботев, подарявайки на приятеля си портрет с посвещение: ”В памят на комунистическите ни подвиги брату Вел. Попову, Хр. Ботйов, 1 май 1875 г., Букур[ещ] (портретната сбирка на Института за история при БАН). Едва ли възприеманият като „брат” В. Попов би изневерил на това мъжко приятелство в името на някаква друга неясна кауза. А и защо ли би го направил – за пари, за слава? Eдва ли. Като „милите си братя хъшове”, както сам отбелязва, той е положил „живота (си) на жертвеника за освобождението на милата си майчица „клета България”.

Захари Стоянов, пишейки биографията на Христо Ботев, черпи ценни сведения именно от В. Попов. Така той го приема за достоверен източник на информация, а не за потенциален манипулатор. От друга страна, едва ли има човек, в който е по-вероятно да попаднат и от когото да бъдат съхранени Ботевите оригинали.

Изводът е, че на Ботевият другар и поборник за свободата на България Велико Попов може да се има доверие и трудно може да се приеме за фалшификатор.

1.2. Каква е съдбата на оригиналите/преписите на Ботевите творби?

В писмото си до ЦК на Комунистическата партия В. Попов се оплаква, че от материала, който е предоставил през 1887 г. в Ловеч, „по-важните подробности Захарий Стоянов в книгата си „Хр. Ботев” нарочно не е напечатал (като държавник тогава), а някои е изопачил”. И тук има няколко причини да се повярва на В. Попов. Той е най-близък другар и съмишленик на Ботев. А Захари Стоянов не само, че не познавал лично Ботев, но дори не знаел, че неговият близък приятел Хр. Кунчев е брат на Левски ( Проф. Пл. Павлов, „Левски и Ботев във „Вятърничевата воденица”). Като Председател на Народното събрание на Княжество България З. Стоянов е имал твърде много обществени задължения и може би не е разполагал с достатъчно време да проучи и публикува „материала”. Възможно е също да не е дооценил неговата стойност и да го е приел за несъществени “подробности”. Освен това той почива внезапно в чужбина само на 39 години, не много дълго след получаването на документите.

Интересно е мнението на Захари Стоянов за някои аспекти от мирогледа на Ботев: „И в България желаел ли е той Парижка комуна? Ние ще да протестираме в името на неговата памет, че това не е вярно”. Явно на З. Стоянов не се нрави подобно увлечение на Ботев. Неговото мнение обаче противоречи на мирогледа и проявите на поета-революционер. Стараейки се все пак да бъде и обективен, З. Стоянов отбелязва, че Ботев заедно с група „иностранци”, между които „тайнственият комунист Флореско”, „имал особени цели и планове. Велико Попов участвувал един път в събранието им и чул, че тия цели били следующите: да се съставело едно социалистическо-хъшовско общество от българи-емигранти, което да имало своя печатница, свой орган, библиотека, програма (!), устави и пр. Да влезело в съобщения с другите социалисти и конспиратори по Европа, в програмата на които можело да влезе и освобождението на България” (11). А на друго място З. Стоянов добавя: „Иван Вазов ми разказваше, че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще спаси света“ (11). С тези си непоколебими убеждения Хр. Ботев, за разлика от управляващия З. Стоянов, няма причина да бъде против една българска комуна. Напротив!

За предоставените на З. Стоянов документи В. Попов споделя на М. Димитров, че са „такива, от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха”. Вероятно за това Георги Бакалов изказва съмнението, че З. Стоянов „не ги е публикувал по понятни причини: да скрие Ботевата субективна принадлежност към комунизма.”

Може да се предположи, че за подобно поведение на Захари Стоянов оказва влияние политическата метаморфоза, която изживява самия той. До средата на 80-те години З. Стоянов е с леворадикални русофилски позиции и се намира под силното идейно-емоционално въздействие на руските революционни демократи. След 1885 г. става активен член на народнолибералната стамболовистка партия.  От новите му идейни позиции и статута на участник в ръководството на държавата „българската комуна” може би е нещо, което не приема особено добре и за което не би могъл да пише така възторжено, както за предосвобожденското революционно минало.

1.3. Дали представените от В. Попов творби са съвместими с морала и идейните убеждения на великия революционер и би ли могъл той да е техния автор?

Захари Стоянов многократно свидетелства за Ботевите „горещи симпатии” към „комунарите” и дори ги оправдава: „В качеството си на революционер за своето отечество, …, естествено и логически той трябваше да симпатизира на комунистите във Франция и на нихилистите в Русия”.  Като „революционер, но и като краен социалист”(7) го характеризира през 1889 г. и Петербургската цензурна комисия, настоявайки за забрана на том със съчиненията на Хр. Ботев под редакцията на Захари Стоянов.

Днес многозначителният надпис „комунистическите (а не„комунарските”!) ни подвиги” в картичката на Ботев до В. Попов се тълкува само като „живеене в комуна”, а не като съпричастност към новата идеология. Някакво основание за това се търси във факта, че Ботев нарича комунарите „комунисти” („Смешен плач”). Но и такъв „съвременен” прочит на текста не може да прикрие съпричастността на поета към Комуната. Самият В. Попов обяснява този факт в писмото си до М. Димитров, придружаващо изпратен препис от „Символ-верую“: „1871 г. пролетта Ботев живееше с мене в училището в Галац, дето бях учител. През април (б.а. Парижката комуна е обявена на 18.03. 1871 г.) основахме комунистически комитет. Ботев написа верую на комуната. Поздравихме телеграфически Парижката комуна и тръгнахме да основаваме бюра и в други градове, гдето оставяхме преписи от “Верую”. Ст. Загора, 14 юлия 1924 г.” Е, ако подобно „социалистически-хъшовско общество” (или комуна) е създадено или предстои да се създаде, възниква въпроса защо да не се обяви една негова кратка „програма” (наречена„Символ-верую”)?

Но да приемем, че внушението за „фалшификация” е вярно. Не са ли обаче смущаващи произлизащите от него съждения? Избухва Парижката комуна. Прогресивно настроеният революционер Ботев мълчи. Незнайно защо с приятелите си създава българска комуна, но не прокламира нейните идеи. Пак мълчи, не се впечатлява от съдбовните събития. Едва след жестокия погром на комунарите, белязан с 30-40000 убити и над 100000 хвърлени по занданите, Ботев най-после реагира. Такова поведение изглежда почти несъвместимо с бунтарския темперамент и идейните възгледи на поета.

А как всъщност реагира Ботев на събитията около Парижката комуна? Като мощно изригващ вулкан от страст и гняв. Това той прави с памфлета „Смешен плач” – апология на Комуната и неповторим шедьовър на сарказма и разобличителната сила на Ботево слово. И тук се открояват възгледите на поета. Девизът на „комунистите” “свобода или смърт, хляб или куршум”  съвпада с пламенните Ботеви думи „Свобода и смърт юнашка“ („На прощаване”, 1868 г.) и „Хляб или свинец“ („Борба”, 1871 г.). „Комунистите са мъченици” заявява още Ботев и пояснява: „Християнството има своите мъченици, доде нарече роба „син божий, син человеческий“; има ги и революцията, за да „направи скитника гражданин“; има ги и ще ги има и социализмът, който „иска да направи човека повече от син божий и гражданин – не идеал, а същ човек”. Финалният акорд на памфлета „И ще бъде ден — ден първий…“, в унисон на „Символ Верую”, звучи оптимистично и патетично, утвърждава вярата в „человеческий род”, решен „да твори добро” и в неговия възход, възвестен с началото, поставено от Комуната.

„Смешен плач” недвусмислено разкрива в каква голяма степен Ботев е обладан от идеите на комунарите и колко пламенна защита на техния подвиг е в състояние да направи. Чувствителното му сърце откликва спонтанно на епохалното обществено-политическо събитие и съвсем логично е той да го приветства по някакъв начин, например с възторжена поздравителна телеграма. И дори е наложително създадената като акт на съпричастност българска комуна да бъде прокламирана с програмен документ като „Символ-верую”. А кой би направил това по-добре от самия Ботев – най вероятният автор на дискусионните творби. А и какви други са били „комунистическите ни (му) подивиги”?

 2. Езикът на “Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна

Парижката комуна е ново грандиозно историческо събитие, описанието на което трудно може да се направи само с ограничените възможности на съществуващите стереотипи и старата лексика. Появата на ново мислене е почти задължително да бъде облечено в нови изразни средства и думи. Този извод е в сила и за една възможна българска комуна. Затова не е особено убедително твърдението, че думата „единний” в „Символ-верую” е несвойствена за Ботевото слово. Четирикратното й въвеждането с апломб има подчертан емоционален ефект. Опитайте се да замените тази силна в случая дума с някоя друга и патетичният тон на изложението просто ще заглъхне. А ако наистина думата до тогава не се е използвала в българския език, то Ботев би могъл да я заимства от руската дума „единый”. Още повече, че баща му даскал Ботьо Петков е руски възпитаник, а самия Ботев известно време е частен ученик в ІІ одеска гимназия, познава съчиненията на Н. Чернишевски, Ал. Херцен,  Н. Добролюбов и др.

Ив. Клинчаров пише, че тайнственият приятел Флореско (б.а. псевдоним на руския революционер социалист Ф. Меледин) попаднал на руското издание на „Капиталът“на Маркс. Той го препоръчал на Ботев, който чрез него прозрял същността на частната собственост и ролята на пролетариата („Христо Ботйов – биография“ , 1910). Ако това е вярно, не е ли безсмислено да търсим кой вмъква социалистическата терминология под перото на Ботев? А Клинчаров може да се приеме като сериозен източник на информация. Той е политик социалист, общественик и преводач, завършил право в Лион, защитил докторат в Брюксел. Изследва и публикува биографии на важни исторически личности като поп Богомил,  Каравелов, Ботев, Левски и др.

Тенденциозно се твърди, че и част от словосъчетанията и мислите в “Символ-верую“ са чужди за Ботевото слово и по-късно манипулативно са заимствани от материалите на Коминтерна. Едно сравнение веднага откроява разликата между приповдигнатото романтично-утопично звучене на “Символ-верую“ и по-прагматичния и програмно-аналитичeн стил на Манифест на комунистическата партия (К. Маркс, Фр. Енгелг, 1848 г.) и материалите от седемте конгреса на Коминтерна (1919 -1943 г.). Ботев пише: “единната обща сила на человеческий род” е призвана “да твори добро”, “единний комунистически ред” e “спасител на сички народи” и “поправител недъзите на обществото”, а „светия животворящ дух на разума”, укрепва “сполуката и тържеството на комунизма чрез революция”. А в Манифеста се дискутират „капитала” и „класовото общество”, категории като „буржоа и пролетарии”, „пролетарии и комунисти”, „събаряне на господството на буржоазията” и „диктатурата на пролетариата”. Впрочем българските социалисти (Г. Бакалов, Д. Благоев и др.) трезво разграничават Ботевия утопичен социализъм, оцветен на моменти от популярния за времето анархизъм на Бакунин, от собствения си „научен” социализъм. А твърдението, че мисълта за „обща собственост върху сички имоти” е неприсъща за Ботев и е взета от цитираната комунистическа литература, не съвпада с дефинираната от тази литература по-друга позиция: „Отличителна черта на комунизма е не премахването на собствеността въобще, а премахването на буржоазната собственост”. Израз като “милиони хора живеят в оковите си на сиромашията и под натискът на капиталът”  не е от арсенала на комунистическата пропаганда, а от публицистиката на Ботев („Знаме”, бр. 8, 2 февр. 1875 г.). В материалите на Коминтерна няма нито дума за „единното и неделимо отечество на сички хора”.  Но е известна друга Ботева мисъл: „Само разумният и братският съюз между народите ще унищожат теглилата“ (в-к „Знаме“, 1874-1875). И ако не беше „Смешен плач” и другите цитирани Ботеви творби, така близки по идеен заряд и пламенна реч със „Символ-верую на българската комуна”, обвиненията за някакъв опит за нерегламентирана намеса в творчеството на поета биха изглеждали по-правдоподобни.

 3. Защо В. Попов, М. Димитров и Г. Бакалов не са публикували своевременно „Символ-верую” и телеграмата, а са направили това много по-късно?

Обстоятелството, че преписите на „Символ-верую” и телеграмата са публикувани с голямо закъснение след оповестяването им, е повод за създаване на различни конспиративни теории. Но това едва ли може да послужи като обективно доказателство за фалшификация. Изглежда поне една от причините е същата като тази, поради която първоизточникът на подобна идея, Илия Тодоров, прави „разкритията” си чак през 1990 г. или почти 120 години след написването на спорните документи. Сигурно се досещате, че става дума за цензурата и неблагоприятна политическа конюнктура в страната. Както казва М. Димитров по времето, през което получил преписа на телеграмата от В. Попов „не можело да се мисли за обнародване на подобни документи”. Георги Бакалов потвърждава същата причина: „В съчиненията на Ботева, излезли под моя редакция през 1940 г., „Символ-верую“ не излезе, тъй като издателят Ст. Стоименов се опасяваше, че може полицията да намери повод и конфискува цялото му издание. Опасението му беше основателно.“

Могат да се намерят и други причини. След убийството на Стамболов необяснимо защо В. Попов се самоизолира и затваря в себе си. На настоятелните многократни молби на З. Стоянов да предаде притежаваните материали за Ботев, отговаря, че сам смята да опише нещата, но е потиснат от липса на „време и спокойствие”. Делата в съдилищата и отглеждането на петте деца вероятно са тежко бреме за преклонната му възраст.

4. Известни различия в преписите на „Символ-верую” и в други документи са аргумент за предполагаема фалшификация

Ил. Тодоров открива(14) разлика в броя на думите (22) в преписа  на В. Попов  и открития от Г. Бакалов препис в Централния архив в Москва, представляващ част от донесение на руския консул в Галац. Но разминавания са възможни, тъй като преписите са били няколко и правени по различно време от различни хора. Дори децата на В. Попов твърдят, че са виждали и притежават няколко такива. В същност Ил. Тодоров, провокирал дискусиите около „Символ-верую”, е по-умерен и предпазлив в оценките си. Той заключава: „Възможно е Ботев да е написал “Символ-верую на българската комуна” (или нещо подобно), възможно е също и телеграма до Парижката комуна да е имало (поне като чернова). Но засега липсват доказателства, че през 80-те години на миналия век В. Попов е притежавал оригиналите на тези два документа и че ги е предоставил на З. Стоянов. По-вероятно е друго…той си е спомнил за тях и ги е възпроизвел (!!!) по памет, като за по-голяма убедителност е заявил, че е направил това въз основа на запазени в архива му преписи.”(14)

Това не отрича съществуването на спорните творби, а допуска възможността някой някъде да е направил някаква редакция, по-вероятно неволна при преписите отколкото преднамерена. По-важно обаче е, че разлика в същността на съдържанието няма. Намекът, че щом документът (на Г. Бакалов) идва от Москва, значи има нещо съмнително, е несериозен. Съвсем логично е материали от тогавашната българска история да се съхраняват в библиотеки и хранилища на Москва. Най-малко поради връзките на българските интелектуалци с прогресивната руска общественост и пребиваването или обучението им в Русия (само в Одеса освен Ботев са били Вазов, А. Константинов и др.).

Едно целенасочено педантично изследване на документи по дискусионния въпрос изтъква различия в дати на събития, в текстовете на преписите на спорните Ботеви творби или в други бележки (8). Игнорират се обаче важни обстоятелства. Самият Велико Попов прави преписите четвърт век след сътворяването на оригиналите. Представя ги 53 години след това, когато е 76 годишен, година преди кончината си. Михаил Димитров публикува спомени и предположения около преписите 4 десетилетия след оповестяването им. Той прави това на около 85 години. Нормално двамата да допускат известни неточности, още повече че те се отнасят до подробности (напр. правопис), а не до същността на нещата. Подобен е случаят и с по-далечни наблюдатели на събитията като зетя (Хр. Бонев), децата (Златан, Иванка, Мария) на В. Попов или публициста Василе Христу. Неубедителна е и представената „психологическата страна” на дискусията. Тя се изяснява с предположения какво биха мислили, казали или как биха постъпили в определени ситуации Хр. Ботев, В. Попов или М. Димитров и дори с опити да се обосновават лични взаимоотношения (напр. „неприязъността към  Захари Стоянов” на В. Попов). Несериозно е на подобна база да се правят преднамерени внушения за фалшификации и да се лишава от авторство великия поет.

5. С името „Хр. Ботйов” поетът започва да се подписва чак след 1874 г. , следователно този подпис под „Символ-верую” от 1871 г. е неправдоподобен.

От всички внушения за фалшифициране на авторството на „Символ верую” единствено по-сериозно изглежда твърдението, че с името „Хр. Ботйов” поетът започва да се подписва чак след 1874 г.

Известните подписи на Хр. Ботев преди 1974 г. не са много, но за това пък са в най-различни варианти. Срещат се разновидности на името му: Х. Петков, Христо/ Христю Б. Петков, (писма от 1863, 1867 и 1868 г.), Хр. Б. Петковъ („Дума” бр.5 от 1871г.),  Х. Б. Петков („Будилник” от 1873 г.) и др. Руските му приятели го познават с псевдонима „Чавдар”, а в официални документи фигурира като Christo Petcoff. След 1974 г. започва да се подписва преди всичко като Хр. Ботйов (Протокол от заседание на БРЦК, 21 август 1874 г. и мн. др.). Истината е, че като „Хр. Ботйов”  обаче поетът се подписва и много по-рано от 1974 г. Например върху гърба на една негова снимка, чието копие поместваме, Ботев собственоръчно написва: „В памятъ на познанство Г-ну В. А. Маринову, Хр. Ботйов, ….1865, Букур”. (НБКЛ – БИА, Фотографска колекция/ Портрети). Този подпис се приема и в писмо до приятеля му Киро Тулешков от 1968 г. (популярното писмо за приятелството с Левски, чийто оригинал също е изгубен, но съмнения за автентичност не се повдигат вероятно поради липса на политически дразнител). За това твърдението, че името „Хр. Ботйов” поетът не използва преди 1874 г. е невярно. Следователно по-ранното присъствие на този подпис в „Символ-верую” и телеграмата до Парижката комуна не може бъде повод за съмнение, че автор на тези документи e самият  Ботев.

                                                                             *

Липсата на оригиналите на „Символ-верую” и телеграмата до Парижката комуна все пак дават възможност на по-мнителни хора непреднамерено или с умисъл да изказват съмнения относно авторството на двете творби. Доказателства за фалшификация обаче категорично няма. Има документирано свидетелство от другар на поета и логични изводи, произтичащи от фактите. А според тях именно Хр. Ботев е авторът на спорните произведения. Затова излишни са напъните за прочистване на творбите му от неудобни истини за някои „гладички умовце” (както би ги окачествил самият поет). Всякакви посегателства върху творчеството и личността му под формата на псевдонаучни писания не са нищо друго освен „смешен плач”!

Неоспоримата истина е една: и с утопичните си социалистически увлечения Ботев си остава велик, извисен и недостижим. Той е безценна културна принадлежност на цяла България и на прогресивната световна общественост.

Литература

  1. Алексиева Анна – Чий е Ботев?, Littera et Lingua,  год. 12, кн. 1-2, 2015;
  2. Ангелов Иван – За мръсната дума „комунизъм”, която лиши Ботев от авторството на „Символ-верую”.. , https://literaturensviat.com/?p=50751, 2010
  3. Бакалов Георги – Христо Ботев, Избрани произведения, Киев, 1940;
  4. Бакалов Георги – Руските приятели на Хр. Ботев., С., 1937
  5. Ботев Хр. – „Събрани съчинения“ в три тома, под. ред. на Николай Жечев, Изд. „Бълг. писател“, София, 1976;
  6. Джерекарова Милева – Величко Алексиев Попов –  поет и хъш, Балканистичен форум, кн. 3, 2013;
  7. Каменов Й. – За Ботев ли?, Лица, в. Труд, 04.06.2016;
  8. Кандимиров Веселин – Символ-верую: Откраднатият Ботев,https://kandimirov.eu/откраднатият-ботев/, 16.01.2017
  9. Кирова Мариана – Има ли общо Христо Ботев със „Символ-верую на българската комуна?        комуна? clubz.bg/40179-ima_li_obshto_hristo_botev_sys_„simvol_veruiu_na_ bylgarskata_komuna”, 29.05.2016;
  10. Ковачев Пенчо. – Как приписаха на Ботев Символ-верую на комунизма, в. 24 часа, 5 януари, 2018 г.
  11. Стоянов Захари –  „Христо Ботйов. Опит за биография“, Издателство на БЗНС, София, 1980
  12. Стоянов Иван – История на Българското възраждане. Хр. Ботев начело на революционното движение; electronic-library.org/books/Book%200011.html
  13. Таxов Роceн – Фалшификaтopитe на Ботев, http://www.168chasa.bg/article/6648551, 05.01.2018 
  14. Тодоров Илия –  “Символ-верую на българската комуна”, сп. „Летописи“, бр. 1, 1991;
  15.  „Чий е Ботев?“, Български фашист, I бр., 16, 06, 1929

 Харалампи Веселинов
hv2020@abv.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.02.2020

 

Към началото на страницата
Към карта на сайта