художествена проза – преводи на български 
Съдържание на страницата:
Джеймс Олдридж „Довиждане анти-Америка“
……Из глава Втора.
Джеймс Олдридж
Довиждане анти-Америка
Из глава Втора
(…) Американските интелектуални настроения през 1941 търсеха историческо измерение и се подхранваха идейно от демократичната традиция на Джаксън и Джеферсън, кореняща се в процеса на преместване на границата все по на Запад и завоюването на нови територии и по този начин наречена „Гранична демокрация“. Но Пип, тъкмо един от хората, които имаха най-много основания да се смятат лично свързани с тази традиция, направо я отхвърляше. Не искам да кажа, че възприемаше марксизма или друга някоя идеология, предлагаща цялостно философско обяснение на света. За марксизма той не знаеше нищо или почти нищо и дори не се интересуваше от него. Пип беше типичен представител на американския начин на мислене и един ден ми изложи възгледите си съвсем ясно, докато обядвахме (този ден Терада бе във Вашингтон) в подземния ресторант, където можеш да гледаш как кънкьорките правят фигури на пързалката в Рокфелеровия център.
— Америка — каза той — непрекъснато се опитва да се превъплъти в образа на някогашния пионер от границата — устойчивия характер, честния фермер, чиято личност се е оформила в просторите и необятната пустош. Но това сега е напълно глупаво — продължи той, — защото Америка всъщност е нация от граждани, потомци на селяни емигранти от Европа, така че приложната ни философия трябва да започне оттам.
Възразих, че не всички емигранти са били европейски селяни.
— След 1870 — каза той — цялата емиграция, преобладаващото мнозинство от населението ни идва от Европа и е от селски произход; между тях е имало и европейски занаятчии, чиито родители също са били селяни. Съвременна Америка е изградена и населена от безимотни селяни, дошли от Европа, и от бедняци, напуснали селото и отишли в града.
— Е, и?
— Разбираш ли, Кит, те са дошли тук с манталитета на европейския селянин. За какво са жадували? В селската душа е залегнал стремежът към материалните придобивки. Залегнала е и простотията. И натурализмът във всичките му прояви. На селянина са присъщи изобретателността, невъздържаността, той е здрав и дързък. Склонен е към насилие, предразсъдъци и сантименталност, голям консерватор е в материално и в религиозно отношение и стига до бруталност в егоизма си. Ето откъде точно започва съвременна Америка. Това е изходният ни материал. А не честният и добродетелен пионер от границата с неговата кремъклийка и самозадоволяващо се стопанство, проснало се в безкрая на хълмистата прерия. Всичко това са опасни илюзии, чист мит, който не можеш да лепнеш на опашката на селянина, без и тя, и той да пострадат от това. И то да пострадат много.
Когато възразих, че е твърде краен, че конституцията, пропита с граничния дух на началните години, и Хартата на правата не са загубили значението си, той сви нетърпеливо рамене с думите:
— Разбира се, че имат значение. Не ги отричам. Но в най-добрия случай те са само една законодателна гаранция. Самият Джеферсън е казал: „Никое общество не може да създаде вечна конституция, нито дори вечен закон.“ Конституцията просто е отразила в общи линии главните правни норми на онова време. Също и поправките към нея. Такова е било и предназначението им. Що се отнася до останалото, обществената философия на Съединените щати трябва да започне отново с нашите селско-градски емигранти. С това да се започне и върху него да се гради.
— Но можеш ли да оспориш, че старата философия е най-добрата основа, която имате?
Обърнахме още по едно кристално мартини — вече второто или третото, и Пип възрази.
— Какви ги говориш? Какво общо има един швабски селянин, примерно, отишъл да лее чугун в Питсбърг, с традицията, от годините на Джеферсън и Джаксън? Нищо. Какво право има един украински мужик или полски евреин, или някой ирландец, който е садил картофи, или някой малоимотен шотландец да си въобразява, че е духовен и културен наследник на Натаниел Хоторн? Абсолютно никакво! Направо смешно. Няма никаква връзка.
— Не мислиш ли, че разсъждаваш малко като патриций? — продължих спора аз. — Не лишаваш ли емигрантите от нещо, с което ти си бил облагодетелствуван благодарение на произхода си?
— Не! Категорично не! — разпали се той и в същия миг по витрината към пързалката полепнаха ледени пръски, полетели изпод кънките на една от фигуристките. — Лично аз се отказвам от традицията, от наследството, което имам по рождение. Захвърлям го. И само се опитвам да внуша на нашето първо поколение от градски селяни, че тази страна е тяхна, че истинската ни идейна философия трябва да започва от тях и от онова, което те са донесли със себе си, не от онова, което е останало от мен. Че тях ги мамят.
Все още се отнасях малко злъчно към доводите му, та подметнах:
— Искаш да кажеш, че трябва да започнат от своята алчност, дребнавост и простащина?
— О, не се прави, че не разбираш, Кит! — възкликна на той. — Не искам да кажа, че с това трябва да се задоволят. Напротив — това трябва да забравят. Просто искам да разберат как стоят нещата. Какво са донесли със себе си. След това те могат да го заменят, ако искат, с каквото смятат за по-добро. Това е всичко.
— Значи искаш пълен отказ от традицията?
— Повече или по-малко.
— И искаш погражданените селяни да се преобразят?
— Да.
— В каква насока?
— Боже мой, Кит! Откъде да знам? Никой не може да каже. Въпросът е, че оттам трябва да започнем. И насоката, за която говориш, може да бъде само американска, защото в тази обстановка не могат да се прилагат чужди критерии.
— Знаеш ли, че отричаш нещо, което е чудесно? — хрумна ми изведнъж.
— Разбира се — призна той. — Но това, което отричам, е безвъзвратно загубено, отишло си е веднъж завинаги. Искам тази нация да се отърси от своите умиращи митове и да се преизгради чрез тази прекрасна жизненост, която блика от една просташка енергия и едва ли не животински нагон. Аз лично не виждам мястото си в такава нация, но с радост ще я приема, ще се смятам за част от нея и ще вървя в крак с нея. Това е всичко, Кит. Нищо особено, както виждаш.
Нищо особено? Разбирах, че е твърде особено, защото обръщаше надолу с главата начина, по който американците гледат на себе си. И сега си дадох сметка за какво всъщност спореха те двамата с Терада, кое е онова, което наистина ги разделяше. Те бяха две крайности. Пип, издънка на старо аристократично семейство, което е притежавало имение още преди 1840 година, свързваше жребия си с онази гмеж, която пъплеше в подножието на Статуята на свободата, докато Терада, новодошлият преселник, беше пламенен проповедник на голямата американска традиция от 1776* и в представите му витаеха образи на плантатори и свободни фермери. Ясно, че каквото и да си кажеха за американската култура, за американските нравствени и етични норми, то отразяваше крайно различни възгледи.
* На 4 юли 1776 Конгресът на 13-те колонии приема Декларацията на независимостта, съставена от конгресен комитет (всъщност от Томас Джеферсън), прокламираща САЩ за независима от Англия държава. — Б.пр.
Безнадеждно положение; може би дори опасно в една страна, която непрекъснато търси истинския си облик и в която подобни спорове стигат до самия корен на онова странно нещо, наричано американска същност. Нищо чудно, че Джуди ги ревнуваше от Америка, нищо чудно, че не й бе лесно да спре своя избор върху един от двамата, защото и тя като тях се объркваше от своята американска същност.
Превод Димитри Иванов
изд. Народна Култура 1980
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.08.2019.