художествена проза – преводи на български 

 Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Вирджиния Улф – из „Мисис Далауей“

.

„Проследете за миг едно обикновено съзнание в един обикновен ден — безлични, фантастични, мимолетни или издълбани като със стоманено шило. Те прииждат от всички страни, неспирен порой от неизброими атоми, и докато падат, докато се наместват в живота на понеделника или вторника, акцентите сменят предишните си места; значителен момент се оказва вече не оня, а този тук; тъй че ако писателят беше човек свободен, а не роб, ако можеше да пише за каквото иска, а не за каквото трябва, ако можеше да извае творбата си въз основа на собственото си чувство, а не на общоприетите условности, тогава нямаше да има нито фабула, нито комедия, нито трагедия, нито любовни влечения, нито драми в общоприетия стил и нито едно копче нямаше да е зашито според новелите на последната мода“

Вирджиния Улф

(превод Жени Божилова, ИК, 1983).

Вирджиния Улф
из Мисис Далауей

Бонд Стрийт я омайваше; Бонд Стрийт в ранна утрин през сезона*; с разветите знамена; с магазините; никаква показност; никакъв блясък; топче вълнен плат, изложено на витрината на магазина, от който баща и бе купувал костюмите си в продължение на петдесет години; някое и друго перлено бижу; сьомга върху леден къс.

*Светският сезон в Лондон, който обхваща периода от май до юли

„Това е то“, каза тя, вторачена в рибарския магазин. „Това е то“, повтори, като се спря за миг пред витрината на магазина за ръкавици, от който преди войната човек можеше да си купи почти съвършени ръкавици. А нейният чичо Уилям обичаше да казва, че дамата се познава по обувките и ръкавиците. Една сутрин, в разгара на войната, той се бе извърнал в леглото към стената и бе казал: „Стига толкова, омръзна ми.“ Ръкавици и обувки; ръкавиците са нейната страст, но дъщеря й Елизабет не дава и пет пари за тях. И пет пари, повтори си тя и продължи по Бонд Стрийт към един магазин, откъдето купуваше цветя винаги когато даваше прием. Всъщност Елизабет най-много от всичко държи на кучето си. Тази сутрин цялата къща миришеше на катран. И все пак по-добре бедничкият Гризъл, отколкото мис Килман; по-добре лошо настроение, миризма на катран и тъй нататък, отколкото да седи затворена в една душна стая с молитвеник в ръка! По-добре каквото и да е друго, искаше й се да добави. Но може би това е просто някакъв период, както казва Ричард, през какъвто минават всички момичета. Може би означава, че е увлечена.

Но защо по мис Килман, която наистина с имала лош късмет в живота, човек трябва да има предвид това, а и Ричард казва, че била много способна, имала ум на историк. Както и ла е, двете са неразделни и Елизабет, собствената й дъщеря, ходи на църква да се причестява; а как се облича, как се държи с хората, поканени у тях на обяд, това ни най-малко не я интересува; тя бе разбрала, че религиозният екстаз (както и каузите) огрубява хората; притъпява чувствата им, ето, например мис Килман би дала всичко за русите, би гладувала заради австрийците, но в частния си живот не би се поколебала, ако трябва да подложи някого на мъчения, толкова е безчувствена тя, облечена в този неин зелен шлифер. От години носи все същия шлифер; вечно се поти; само пет минути, прекарани с нея, са достатъчни, за да успее да ти внуши своето съвършенство, твоето несъвършенство; колко е бедна тя; колко си богат ти; как тя живее в бордей, в който няма нито възглавница, нито легло, нито одеяло, нищо, как душата й е ръждясала от всичките тези несгоди, как е била изхвърлена от училище по време на войната — бедно, озлобено, нещастно създание! Защото на човек му е неприятна не самата тя, а представата за нея, несъмнено съдържаща и много неща, които не са мис Килман; превърнала се в един от онези призраци, с които се бориш нощем; в един от онези призраци, които те възсядат и изсмукват половината от живителната ти кръв, властниците, тираните; защото без съмнение при повторно хвърляне на зара, ако отгоре излезе черното, а не бялото, тя би обикнала мис Килман! Но не на този свят. Не!

И все пак дразни я мисълта, че вътре в нея живее това коравосърдечно чудовище; че чува как пращят клонките и усеща стъпките от копитата в тази задръстена от листа гора, душата; че никога не е напълно доволна, нито напълно спокойна, защото всеки момент звярът може да се размърда, тази омраза, която особено след нейното боледуване я пробожда като шиш в гръбнака; кара я да страда физически, раздрусва, разтърсва, изкривява цялото й удоволствие от красотата, от приятелството, от богатството, от това, че е обичана и има прекрасен дом, сякаш наистина съществува някакво чудовище, което гризе корените, сякаш целият този щит от доволство не е нищо друго освен самолюбие! Тази омраза! Глупости, глупости!, мислено извика тя и бутна летящата врата на цветарския магазин „Мълбери“. Висока, гордо изправена, с лека походка, тя бе посрещната веднага от мис Пим, чието лице приличаше на копче, а ръцете и както винаги бяха яркочервени, сякаш са стояли в студената вода заедно с цветята. Имаше какви ли не цветя: лютичета, благовонно секирче, букети люляк и карамфили, купища карамфили.

Имаше рози, имаше перуники. Да, Да — тя вдъхваше сладкия мирис на градинска пръст, докато говореше с мис Пим, която й бе задължена за нейната помощ и я мислеше за добра, защото навремето тя действително бе добра към нея: много добра, но тази година изглежда остаряла, ето сега, както е застанала сред цветята и обръща глава ту към перуниките, ту към розите и кима на люляковите гроздове с притворени очи, и вдишва, след уличния грохот, прелестния аромат, изящната прохлада. Отвори очи — колко свежи и се видяха розите, като дантелено бельо, едва-що взето от пералнята и надпилено в плетени панери; колко тъмни и спретнати бяха червените карамфили, изправили нагоре главици: а благовонното секирче, нацъфтяло по саксиите във виолетово, снежнобяло, бледожълто — сякаш е привечер и момичета в муселинови рокли са излезли да си наберат благовонното секирче и рози в края на великолепния летен ден с неговото почти тъмносиньо небе, с неговите лютичета, карамфили, калии, и е точно между шест и седем часа, когато всяко цвете — роза, карамфил, перуника, люляк — пламти в бяло, виолетово, червено, наситенооранжево; всяко цвете сякаш гори само за себе си, тихо, скромно в сумрачните лехи; а колко обичаше да гледа тя как сивкавобелите нощни пеперуди кръжат над хелиотропа, над вечерните иглики!

И докато вървеше заедно с мис Пим от ваза на ваза, докато избираше, тя си мислеше, глупости, глупости, все по-спокойно и по-спокойно, сякаш цялата тази красота, този аромат, тези цветове, мис Пим, която я харесваше и и се доверяваше, бяха някаква вълна, която я залива и надмогва тази омраза, чудовището, всичко; а самата нея издига нагоре и нагоре, докато изведнъж, ах! на улицата отвън гръмна револвер!

— Господи, тези автомобили — възкликна мис Пим, отиде до витрината, за да погледне, и се върна обратно, усмихвайки се извинително, с букет секирчета в ръце, като че ли самата тя е виновна за тези автомобили, за тези автомобилни гуми.

Силната експлозия, накарала мисис Далауей да подскочи, а мис Пим да отиде до витрината и да се извинява, бе причинена от един автомобил, който се беше ударил в тротоара точно срещу цветарския магазин „Мълбери“. Минувачите, които, разбира се, спряха и се зазяпаха натам, едва успяха да зърнат лицето на някаква изключително важна особа на фона на гълъбовосивата тапицерия, преди една мъжка ръка да дръпне перденцето, така че остана да се вижда само малък квадрат от гълъбовосива материя.

Превод: Мариана Неделчева (НК 1989)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.11.2019

Към началото на страницата
Към карта на сайта