философия / религия – преводи на български 
Към карта на сайта 
Карл Густав Юнг
Съдържание на страницата:
…………..Карл Г. Юнг „Автобиография“
„Всяко бързане е дело на дявола!” – казваха старите учители – из главата: „Кулата“
Hic Rhodos, hic salta! („Тук е Родос, тук скачай!) – из главата: „Сблъсък с несъзнаваното“
Душата е значително по-комплицирана и недостъпна от тялото – из главата: „Психиатрична дейност“
За живота след смъртта – из главата: „За живота след смъртта“
Пътешествия – из главата: „Америка / индианците Пуебло“
Речник – (Приложение VI)
Базилид „Седем поучения към мъртвите” (Поучение I) – (Приложение V)
.
Карл Г. Юнг „Автобиография“
Omnis parte diaboli est – „Всяко бързане е дело на дявола!” – казваха старите учители.
из главата „Кулата“
Както душата ни, така и тялото ни се състои от отделни индивидуални елементи, които са били представени още в редицата наши предшественици. „Новото” в индивидуалната душа е едно безкрайно вариращо прегрупиране на прастари съставни части; тук тялото и следователно душата имат ясно изразен исторически характер и и не намират в новото, току-що възникналото, истинско убежище. С други думи, родовите черти са само отчасти „у дома” в него. Ние далеч не сме приключили със средновековието, античността и първобитното общество, така както изисква нашата съвременна психика. Въпреки това сме попаднали в нещо като водопад на прогреса, който ни тласка напред към бъдещето с толкова по-дива сила, колкото повече ни откъсва от нашите корени. Но щом веднъж е направен пробив в старото, тогава то в повечето случаи е и унищожено и вече няма никакво спиране. И точно загубата на връзката с него, тази липса на опора създават „недоволства” в цивилизацията и такава припряност, че човек живее повече в бъдещето, с неговото илюзорно обещание за Златния век, отколкото в настоящето, с което още не е завършила цялата еволюционна подготовка. Впускаме се неудържимо в новото, гонени от нарастващо чувство на неудолетвореност, недоволство и безпокойство. Живеем вече не с това, което имаме, а с обещания, не в светлината на днешния ден, а в мрака на бъдещето, където очакваме да съзрем обещания изгрев на слънцето. Човек отказва да признае, че винаги нещо по-добро се изкупва с цената на нещо по-лошо; че например надеждата за повече свобода рухва за сметка на нарастващото подчинение пред държавата, да не говорим за ужасните опасности, пред които ни изправят най-блестящите открития на науката. Колкото по-малко разбираме към какво са се стремили нашите бащи и прадеди, толкова по-малко разбираме и самите себе си, и така с всички сили помагаме индивидът все повече да бъде лишаван от корените и инстинктите си, така че той става частица в масата, която вече следва само онова, което Ницше нарича дух на гравитацията.
Реформите по пътя на прогреса, т. е, чрез нови методи или изобретения, са наистина на пръв поглед впечатляващи, но в перспектива – съмнителни и при всички случаи – скъпо заплатени. Те в никакъв случай не увеличават удовлетвореността или изобщо – щастието на хората. Най-често те са слаби подсладители на съществуванието, както например всички скъсяващи времето средства, които по най-неприятен начин само ускоряват темпото на живота и така ни оставят по-малко време откогато и да било преди. Omnis parte diaboli est – „Всяко бързане е дело на дявола!” – казваха старите учители.
Реформите, чрез връщането назад, от друга страна не са свързани с толкова големи разходи, и то постоянни, защото те ни връщат към по-простите и изпитани средства на миналото и към пестеливото използване на вестници, радио, ТВ и всички според общото схващане спестяващи времето нововъведения..
В тази книга отделям много място за своето субективно схващане за света, което обаче не е продукт на рационално мислене. То по-скоро е едно видение, както ако човек с полузатворени очи и малко недочуващи уши се опитва да долови формата и гласа на съществуванието. Ако впечатленията ни са твърде отчетливи, тогава сме ограничени до часа и минутата на днешния ден и не усещаме как и дали нашата родова психика долавя и разбира това настояще, или, с други думи, как реагира на несъзнаваното. Така ние оставаме невежи по отношение на това дали елементи от света на нашите предци намират удовлетворение в нашия живот, или обратно, се отвръщат от него. Нашето вътрешно спокойствие и удовлетвореност до голяма степен зависят от това, дали историческото семейство, вродено в индивида, е в хармония с ефимерните условия на нашето настояще.
Превод Саня Табакова, Лора Табакова
Карл Г. Юнг „Автобиография”
Издателство „Леге Артис” 2012
Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.12.2019
.
Hic Rhodos, hic salta! („Тук е Родос, тук скачай!)
из главата: Сблъсък с несъзнаваното
Особено по времето, когато работех върху фантазиите, имах нужда от опора в „този свят”, и мога да кажа, че за мен такава беше семейството и професионалната ми работа. За мен беше жизнено необходимо да водя нормален живот в реалния свят, в противовес на чуждия вътрешен свят. Семейството и професията за мен си оставаха основата, към която винаги можех да се върна и която поддържаше в мен увереността, че съм обикновена, действително съществуваща личност. Съдържанията на несъзнаваното можеха да ме извадят от равновесие. Но семейството ми и осъзнаването на факта, че имам лекарска диплома от Швейцарския университет, че трябва да помагам на пациентите си, че имам жена и пет деца, че живея на „Зеещрасе” 228 в Кюснахт – това бяха реалности, които предявяваха изисквания към мен и отново и отново ми доказваха, че аз съществувам реално, че не съм един отбрулен от вятъра лист като Ницше. Ницше беше загубил почва под краката си, защото не притежаваше нищо друго освен вътрешния свят на своите мисли – който на всичко отгоре го владееше повече, отколкото той него. Той нямаше корени и се носеше над земята, затова се поддаде на преувеличението на нереалността. Тази нереалност за мен беше квинтесенция на ужаса – защото в крайна сметка аз имах за цел този свят и този живот. Колкото и да бях повлиян и вътрешно напрегнат, все пак винаги съм знаел, че всичко, което преживявам, е насочено към този мой истински живот. Имах намерение да изпълнявам задълженията си и да изпълня неговия смисъл. Девизът ми беше: Hic Rhodos, hic salta!*
*„Тук е Родос, тук скачай!” – В смисъл покажи сега какво можеш. (бел. пр.)
Така че семейството и професията ми бяха винаги една щастлива реалност и гаранцията, че съществувам нормално и истински.
Превод Саня Табакова, Лора Табакова
Карл Г. Юнг „Автобиография”
Издателство „Леге Артис” 2012
Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.11.2019
.
Душата е значително по-комплицирана и недостъпна от тялото
из главата: „Психиатрична дейност“
(…) Душата е значително по-комплицирана и недостъпна от тялото. Тя е, така да се каже, половината от света, който съществува само доколкото го осъзнаваме. По тази причина душата не е само персонален, а и световен проблем и психиатърът трябва да се занимава с цял един свят.
Днес повече от всякога можем да разбираме, че опасността, която ни заплашва, не идва от природата, а от човека, от психиките на индивида и на масата. Психичното отклонение на човека е опасността. Всичко зависи от това дали нашата психика функционира правилно или не. Ако днес някои хора си загубят разума, ще избухне някоя водородна бомба.
Психотерапевтът трябва да разбира не само пациента, еднакво важно е да разбира себе си. Затова анализата на психоаналитика е sine qua non (необходимо и достатъчно условие). Терапията на пациента започва от лекаря Само когато лекарят знае как да се справя със себе си и със своите собствени проблеми, само тогава той може да научи пациента на това. Но само тогава.В учебната анализа лекарят трябва да се научи да познава своята психика и да се отнася сериозно към нея. Ако не може да прави това, няма да успее да научи пациента. Той ще изгуби част от своята психика, точно както лекарят е изгубил онази част от своята психика, която не се е научил да разбира….
Макар че има лечение познато като „малка психотерапия” то в истинската анализа участва цялата личност, както на пациента, така и на лекаря. Има много случаи, които лекарят не може да излекува, ако не отдаде себе си. Когато става дума за важни неща, решаващо е, дали лекарят се смята за част от драмата, или се скрива зад авторитета си В големите кризи на живота, в изключителни моменти, когато става дума „да бъдеш или да не бъдеш” не помагат дребните сугестивни фокуси. Тогава пред предизвикателството е изправено цялото същество на лекаря. (…)
Превод Саня Табакова, Лора Табакова
К. Г. Юнг „Автобиография”
Леге Артис 2012
Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.11.2019
.
За живота след смъртта
из главата: „За живота след смъртта“
……Критическият рационализъм е отрекъл идеята за живота след смъртта, заедно с много други митични представи Това е възможно само защото повечето хора днес се идентифицират главно със своето съзнание и си въобразяват, че са само това, което знаят за себе си. Всеки, който има дори най-малката представа от психология, обаче, може да си даде сметка колко ограничено е подобно познание. Рационализмът и доктринерството са болестите на нашия век; те претендират, че имат всички отговори. Но много неща, които днес от нашата днешна ограничена гледна точка смятаме са невъзможни, ще бъдат открити. Понятията ни за време и пространство имат само приблизителна валидност и поради оставят широко поле за по-малки и по-големи отклонения.. Предвид подобна възможност аз внимателно се вслушвам в странните митове на душата, внимателно наблюдавам разнообразните събития, които ми се изпречват на пътя, независимо дали пасват на моите теоретични постулати.
За жалост днес митичната страна на човека е сведена до минимум. Той не може да измисля фабули. В резултат на това твърде много неща му убягват, защото е твърде важно и дори здравословно да се говори за необясними неща. Същото е, ако изпушиш лула пред огъня на камината, слушайки хубава приказка за духове.
Какво означават митовете или приказките за живота след смъртта или каква реалност се крие зад тях, ние определено не знаем. Не можем да открием дали те притежават някаква валидност извън стойността им на антропоморфни проекции. По-скоро би трябвало да си даваме сметка, че не съществува никаква възможност да постигнем сигурност относно неща, които надхвърлят нашето разбиране.
Ние не можем дори да си представим един съвършено различен свят, защото живеем в свят управляван от определени закони, които са формирали нашия дух и нашите психични предпоставки. Ние сме строго ограничени от вродената в нас структура и затова – тясно свързани чрез цялото наше съществувание и мислене с този наш свят. Митичният човек изисква едно отиване „отвъд всичко това”, но човекът на науката не може да го допусне. За интелекта цялото мое митологизиране е чиста спекулация. За емоциите обаче то е целебна и необходима дейност; тя придава на съществуванието блясък, от който човек не би желал да се лиши. Не съществува и достатъчно значимо основание за това. (…)
Човек трябва да може да си каже, че направил всичко възможно, за да формира схващане за живота след смъртта или поне да си създаде някакъв образ за него – дори ако трябва да признае собственото си безсилие. Онзи, който не направи това, губи. Защото въпросът, който му се налага е древно наследство на човечеството: архетип, изпълнен с богат тайнствен живот, който се стреми да се слее с нашия индивидуален живот, за да го направи цялостен. Разумът ни поставя твърде тесни граници и ни предизвиква да преживяваме само познатото – и то в ограничени рамки, – и да живеем в познати граници, сякаш сме сигурни, че знаем докъде се простират реалните предели на живота. Фактически ден след ден ние живеем далеч отвъд границите на нашето съзнание, а без да знаем, и животът на несъзнаваното продължава в нас. Колкото по-силно доминира критичният разум, толкова по-беден става животът, а колкото повече съумяваме да осъзнаем митовете и несъзнаваното, толкова повече живот интегрираме. Надценяваният разум и политическият абсолютизъм си приличат: при тяхното доминиране бива пауперизиран индивидът.
Превод Саня Табакова, Лора Табакова
К. Г. Юнг „Автобиография”
Леге Артис 2012
Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.12.2019
.
Пътешествия
из главата: Америка / индианците Пуебло
Следващото ми пътешествие в група с американски приятели ме отведе при индианците в Ню Мексико при строящите градове пуебло. „Градове”, разбира се, е твърде силно казано. Онова, което строят, всъщност са просто села, но притиснати една в друга и една върху друга къщи внушават думата „град”, както и техният език и целият им стил. Там за първи път имах щастието да разговарям с неевропеец, т. е, небял човек. Той беше вожд на индианците пуебло от Таос, интелигентен човек, четирийсет-петдесетгодишен. Казваше се Ошвиай Биано (Планинско Езеро) Имах възможност да разговарям с него така, както рядко съм разговарял с някой европеец Сигурно е, че той беше обсебен от своя свят, също както европеецът от своя, но що за свят бе това! Когато разговаряш с европеец винаги се натъкваш на плиткия пясък на отдавна известното и никога неразбраното; с този индианец корабът плуваше в дълбоки, чужди морета. В същото време човек не можеше да каже, кое беше по-приятно: гледката на нови брегове или откриването на нови подходи към древното и почти забравено познание.
„Виж, казваше Ошвиай Биано, – виж колко жестоки изглеждат белите: устните им са тънки, носовете – остри, лицата им набраздени и разкривени от бръчки. Очите имат твърд, втренчен поглед; те постоянно търсят нещо. Какво търсят? Те винаги искат нещо, винаги са неспокойни, угрижени. Ние не знаем какво искат. Не ги разбираме. Смятаме, че са луди.”
Попитах го защо мисли, че всички бели са луди.
„Те казват, че човек мисли с главата си!” – отговори ми той.
„Но, разбира се. С какво мислиш ти?” – го попитах учудено.
„Ние мислим тук” отговори ми той, посочвайки сърцето си.
Потънах в продължителен размисъл. За първи път в моя живот, поне така ми се струваше, някой беше обрисувал образа на действителния бял човек. Сякаш до сега бях виждал само сантиментално разкрасени цветни щампи. Този индианец беше уцелил нашето уязвимо място, беше докоснал нещо, за което ние сме слепи. Чувствах как нещо непознато и все пак съкровено близко се надига в мен като безформена мъгла. И в тази мъгла изплуваха образ след образ: най-напред римските легиони, нахлуващи в градовете на Галия; острите черти на Юлий Цезар, Сципион Африкански, Помпей. Виждах римския орел по бреговете на Северно море и Бели Нил, след това свети Августин, който донася християнската вяра на британците на върховете на римските копия, както и Карл Велики, известен с покръстванията на езичниците; заредиха се и плячкосващите и убиващи банди на кръстоносците. Едно тайно пробождане ми даде да разбера цялата куха традиционна романтика на кръстоносните походи. После се заредиха Колумб, Кортес и другите конквистадори, които с огън и меч, с мъчения и с християнството ужасиха тези уединени индианци пуебло, кротко сънуващи под слънцето на своя Баща. Видях и хората на островите в южните морета, покосявани от огнената вода, сифилиса и едрата шарка, донесена с дрехите на мисионерите.
Това ми стигаше. Онова, което от наша гледна точка наричаме колонизация, мисии сред езичниците, разпространяване на цивилизацията и пр. – всичко това има друго лице, достойно за едно поколение от разбойници и пирати. И всички онези орли и хищни създания, които украсяват нашите гербове, ми се сториха подходящи психологически съответствия на нашата истинска природа.
Превод Саня Табакова, Лора Табакова
Карл Г. Юнг „Автобиография”
Издателство „Леге Артис” 2012
Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.12.2019
.
Речник
Анима и Анимус
Персонификация на женската същност на несъзнаваното в мъжа и мъжката същност в това на жената. Тази психологическа бисексуалност е рефлексия на биологичния факт, че по-големият брой мъжки (или женски) гени са решаващият фактор в определяне на пола. По-малкият брой контраполови гени изглежда произвежда съответен контраполов характер, който обикновено остава несъзнаван . Анимата и анимусът се проявяват най-типично в персонифицирана форма като фигури в сънищата и фантазиите („сънищно момиче, „сънищен любовник”), или в ирационалностите на мъжкото чувство и женското мислене. Като регулатори на поведението, те са два от от най влиятелните архетипове.
Анима и Анимус (К. Г. Юнг)
„Всеки човек носи в себе си вечния образ на жена, не образа на тази или онази конкретна жена, а един дефинитивен женски образ. Този образ е е фундаментално несъзнаван, един наследствен фактор от първичен произход, запечатан в живата органична система на човека, един депозит, така да се каже, на всички впечатления, предизвикани някога от жена… Тъй като този образ е несъзнаван, той винаги е неосъзнато проециран върху личността на любимия и е една от главните причини за страстното привличане или отблъскване.”
К. Г. Юнг (The Development of Personality, CW 17, p. 198)
„В своята първична „несъзнавана” форма анимусът е съставен от спонтанни, непреднамерени мнения, които оказват мощно влияние върху емоционалния живот на жената, докато анима, подобно на това, се състои от чувства, които по-нататък повлияват или изкривяват разбирането на мъжа („тя му завъртя главата”). Впоследствие анимусът иска да се проецира върху „интелектуалци” и всевъзможни „герои”, включително тенори, артисти, спортни знаменитости и пр. Анимата има предпочитания към всичко, което е несъзнавано, тъмно, съмнително и несвързано в жената, и също нейната неясност, фригидност, безполезност и прочее.”
К. Г. Юнг (The Practice of Psychotherapapy, CW 16, par 521)
“… никой мъж не може да разговаря с един анимус дори пет минути, без веднага да изпадне във властта на своята анима. Всеки, който все още има достатъчно чувство за хумор, за да изслуша обективно разговора, ще се изуми от смазващото количество баналности, неправилно използвани азбучни истини, вестникарски, литературни и всевъзможни клишета, чак до вулгарни ругатни и потресаваща алогичност. Това е разговор, който независимо от конкретните участници в него, се повтаря милиони пъти на всички езици по света.”
К. Г. Юнг (Aion CW 9, ii, p. 15)
„Естествената функция на анимуса, (както и на анимата) е да остават на (тяхното) място между индивидуалното съзнание и колективното несъзнавано; точно както персоната е нещо като пласт между аз-съзнанието и обектите на външния свят. Анимусът и Анимата би трябвало да функционират като мост или като врата, водеща към образите на колективното несъзнавано, както персоната би трябвало да бъде нещо като мост към света.”
К. Г. Юнг (Бележки към непубликуван семинар. „Visions”, 1, p. 116)
Архетип (К. Г. Юнг)
„Понятието за архетипа… произтича от повтарящите се наблюдения, че например митовете и вълшебните приказки от световната литература съдържат определени мотиви, които се появяват навсякъде. Ние срещаме същите тези мотиви във фантазиите, сънищата, бълнуванията и самозаблудите на индивидите, живеещи днес.Тези типични образи и асоциации са онова, което наричам архертипови идеи. Колкото са по-живи, толкова са по-специфично оцветени… Те ни впечатляват, влияят и омагьосват. Те произхождат от архетипа, който сам по себе си е непредставима, несъзнавана, предсъществуваща форма, която изглежда е част от наследствената структура на психиката, следователно може да се проявява спонтанно навсякъде, по всяко време. Поради своята инстинктивна природа архетипът лежи в основата на чувственооцветените комплекси и участва в тяхната автономия.”
К. Г. Юнг (Civilization in Transitition CW, par. 847)
“Многократно се сблъскваме с погрешната идея, че архетипът е обусловен предвид неговото съдържание, с други думи, че той е вид несъзнавана идея (ако подобен израз е допустим). Необходимо е да изтъкнем още веднъж, че архетиповете не са детерминирани с оглед тяхното съдържание, а само според тяхната форма, и само до твърде ограничена степен. Един примордиален образ* е детерминиран според своето съдържание само ако е бил осъзнат и следователно изпълнен с материал от осъзнато преживяване. Неговата форма обаче… може би би могла да се сравнява с аксиалната система на един кристал, която, така да се каже, преформира кристалната структура в майчина течност, макар че няма собствено материално съществувание. Това най-напред се появява в зависимост от специфичния начин, по който се свързват йоните и молекулите. Архетипът сам по себе си е празен и чисто формален, нищо повече от facultas praeformandi, една възможност за представяне, която е дадена а приори. Самите представи не са унаследени, само формите, и в това отношение те съответстват напълно на инстинктите, които също са детерминирани само във формата. Съществуването на инстинктите не може да бъде доказано повече, отколкото това на архетиповете, доколкото те не се проявяват конкретно.”
*Термин, първоначално използван от Юнг вместо архетип.
К. Г. Юнг (The Arhetypes and tne Collective Unconscious, CW 9, I, pp 79 F.)
„… изглежда ми вероятно истинската причина на архетиповете да не може да бъде осъзната, да е трансцендентна, поради която я наричам психоидна.”
К. Г. Юнг (The Structure and Dynamics of the Psyche, CW 8, p. 213)
Асоциация
Свързването на идеи, възприятия и пр. по сходство, съвпадение, противоположност и каузална зависимост. Свободна асоциация във фройдисткото тълкуване на сънища: спонтанните идеи, възникващи в сънуващия, които не са непременно свързани със ситуацията в съня. Насочена или контролирана асоциация в юнгианското тълкуване на сънища: спонтанни идеи, които действат от ситуацията на даден сън и постоянно се свързват с него
Душа (К. Г. Юнг)
„Ако човешката душа е нещо, то трябва да е непредставимо сложно и многообразно, така че не е възможно да бъде достигнато чрез проста интуитивна психология Нейният непространствен свят крие несметно богатство от образи, трупани милиони години жизнено развитие и станало устойчиво в организма. Съзнанието ми е като едно око, което прониква и в най-далечните пространства, въпреки че то е психичният не-Аз, който ги изпълва с непространствени образи. И тези образи не са бледи сенки, а страшно мощни психически фактори…. В допълнение към тази картина искам да изложа гледката на звездното небе нощем, защото единственият еквивалент на космоса вътре в нас е космосът отвън; и точно както постигам онзи свят с посредничеството на тялото, постигам този свят с посредничеството на психиката.”
К. Г. Юнг (Freud and Psychoanalisys. CW 4, pp331 f.)
Екстраверсия
Тип нагласа, която се характеризира със засилен интерес към външните обекти. Виж Интроверсия.
Интроверсия
Тип нагласа, характеризирща се с ориентация в живота към субективни психични съдържания. Виж Екстраверсия.
Инфлация
Разширяване на личността извън собствените граници чрез идентификация с персоната или с някой архетип, или в патологични случаи с историческа или религиозна фигура. Тя произвежда в човека преувеличено усещане за собствената му важност и обикновено се компенсира с чувство за малоценност.
Несъзнаваното (К. Г. Юнг)
„Теоретично не могат да се поставят граници на полето на съзнанието, защото то е способно на неопределено разширяване. Емпирично, обаче, то винаги намира своите граници, когато се изправи пред непознатото. То се състои от всичко, което не знаем, което, следователно, не е свързано с А-за като център на полето на съзнанието. Непознатото попада в две групи обекти: онези, които са навън и могат да бъдат преживени чрез усещанията, и тези, които са вътре и се преживяват непосредствено. Първата група обхваща непознатото от външния свят, втората – непознатото от вътрешния свят. Последната територия наричаме несъзнавано.
К. Г. Юнг (Aion CW ii, p. 3)
„…Всичко, което знам, но за което в момента не мисля; всичко, което веднъж е осъзнато, но е било забравено; всичко възприето от моите сетива, но незабелязано от осъзнатия ми ум; всичко, което непреднамерено и без да му обръщам внимание, чувствам, мисля, помня искам и правя; всички неща, които придобиват форма в мен и някога ще стигнат до съзнанието ми: всичко това е съдържанието на несъзнаваното.”
К. Г. Юнг (The Structure and Dynamics of the Psyche, CW 8, p. 185)
„Наред с тези, трябва да включим всички повече или по-малко преднамерени потискания на болезнени мисли и чувства. Наричам съвкупността от всички тези съдържания „лично несъзнавано”. Но върху и над това в съзнанието откриваме качества, които не са индивидуално придобити, а са наследени, тоест инстинкти като импулси, които извършват действия по необходимост, без съзнавана мотивация. В този „по-дълбок” слой ние откриваме… архетиповете. Инстинктите и архетиповете заедно в „колективното несъзнавано”. Наричам го „колективно”, защото за разлика от личното несъзнавано, то не е съставено от индивидуални и повече или по-малко уникални съдържания, а от универсални и които се случват редовно.”
(Ibid., pp 133 f.)
Първата група обхваща съдържания, които са неразделни компоненти на индивидуалната личност и също така могат да бъдат съзнавани; втората група формира, така да се каже, вездесъщо, непроменимо и навсякъде идентично качество или субстрат на психиката per se.”
Най-дълбоките „слоеве” на психиката губят своята индивидуална уникалност, отстъпвайки все по-навътре в мрака. „Ниско долу”, което означава, че те достигат автономните функционални системи, стават все по-колективни, докато се универсализират и разтворят в материалността на тялото, тоест, в химични субстанции. Телесният въглерод е просто въглерод. Следователно „на дъното” психиката е просто „свят”.
К. Г. Юнг (The Arhetypes and tne Collective Unconscious, CW 9, I, pp 173)
Персона
Първоначално – маската, носена от актьор.
Персона (К. Г. Юнг)
„Персоната… е индивидуалната система на адаптиране или държанието, което човек възприема, за да се справя съссвета. Всяко призвание или професия, например, има своя типична персона… Само че опасното е, че (хората) се идентифицират със своите персони – професорът – с учебника си, тенорът – с гласа си… Може да се каже, че с малки изключения, персоната е това, което не е в реалността, но както си мисли, както и другите, че е.“
К. Г. Юнг (The Arhetypes and tne Collective Unconscious, CW 9, i pp 122)
Примордиален образ (Якоб Буркхард)
Термин, първоначално използван от Юнг вместо архетип.
Психоиден
„Душевноболен“ или „квазипсихичен“
Психоиден (К. Г. Юнг)
„… колективното несъзнавано… представя психика, която… не може да бъде директно възприета или „представена“, за разлика от възприеманите психични явления и заради тяхната „непредставима“ същност аз ги нарекох „психоидни“.
К. Г. Юнг (The Structure and Dynamics of the Psyche, CW 8, p. 185)
Съзнание (К. Г. Юнг)
„Когато някой разсъждава върху това, какво всъщност представлява съзнанието, той е дълбоко впечатлен от крайно удивителния факт, че нещо, което се случва във външния космос, успоредно с това създава вътрешен образ, че, така да се каже, се случва и вътре, тоест: става съзнавано.”
К. Г. Юнг (Basel seminar, privately printed, 1934, p. 1)
Превод Саня Табакова, Лора Табакова
Карл Г. Юнг „Автобиография”
Издателство „Леге Артис” 2012
Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.11.2019
.
Базилид „Седем поучения към мъртвите”
Basilides „Septem Sermones ad Mortuos”*
*„Septem Sermones ad Mortuos” (Седем поучения към мъртвите) са написани и публикувани като частно издание от К. Г. Юнг през 1916 г. Юнг не се идентифицира с автора на публикацията, а ги приписва на християнския учител гностик Basilides (Базилид)
Поучение I
Мъртвите се завърнаха от Йерусалим, където не намериха онова, което търсеха. Те настояваха да ги приема и ме умоляваха да говоря, и аз започнах поучението.
Слушайте, започвам от нищото. Нищото е същото като Пълнотата. В безкрайността пълното не е по-добро от празното. Нищото е и пълно и празно. Бихте могли да кажете и нещо съвсем друго за нищото, например, че е бяло, или черно, че е или че не е. Нещо, което е безкрайно и вечно, няма качества, защото притежава всички качества.
Това нищо, или пълнота, наричаме ПЛЕРОМА. Вътре е нея изчезват и мисленето и битието, защото вечното и безкрайното няма качества. Няма живо същество в него, защото тогава то би се обособило от плеромата и би притежавало качества, които биха го различавали от плеромата като нещо определено.
В плеромата е нищото и всичкото. Безполезно е да се разсъждава върху нейната същност, защото това би означавало самоунищожение.
ТВОРЕНИЕТО не е в плеромата, а в самото себе си. Плеромата е и начало, и край на сътворените същества, Изпълва ги, както слънчевата светлина изпълва цялото въздушно пространство. Въпреки че плеромата прониква абсолютно навсякъде, сътворените неща все пак не са част от нея, както и едно напълно прозрачно тяло нито потъмнява, нито става по-светло от лъчите, които го пронизват. Ние обаче сме самата плерома, защото сме частица от вечното и безкрайното. Но ние не участваме в него, а сме безкрайно отдалечени от плеромата: не духовно или във времето, а по същество, понеже се различаваме от плеромата в същността ни на творение, което е ограничено във времето и в пространството.
Но тъй като сме частици от плеромата, значи тя също е в нас. Дори и в най-малката точица плеромата е безкрайна, вечна и цялостна, защото малкото и голямото са качества, които се съдържат в нея. Нищото е онова, което навсякъде е цялостно и непрекъснато. Само фигуративно говоря за сътворените същества като частици на плеромата. Защото всъщност плеромата наистина никъде не е разделена, понеже, фигуративно, плеромата е най-мъничката, (само предполагаема, но несъществуваща) точка в нас и безкрайния небесен свод наоколо. Но защо изобщо говорим за плеромата, щом тя е всичко и нищо?
Говоря за нея, за да започна отнякъде, а и за да ви освободя от заблудата, че нещо, което е вътре или вън, е неизменно или предварително установено. Всяко нещо, наричано неизменно или определено, е само относително. Само подложеното на промяна е устойчиво и определено.
Онова, което е променливо, обаче, е творението. Следователно единствено то е неизменно и определено, защото има качества: то дори е качество само по себе си.
Възниква въпросът: как е произлязло творението. Сътворените неща са възникнали, а не творението, защото то е качество на самата плерома, както не-творението, което е вечната смърт. Сътворяване има винаги и навсякъде, смърт има винаги и навсякъде. Плеромата притежава всичко: разграничимост и неразграничимост.
Разграничеността е творението. То се разграничава. Разграничеността е негова същност и поради това не може да разграничава. Именно затова човекът разграничава, защото неговата природа е разграничеността. Затова той различава в плеромата качества, които не съществуват. Той ги разграничава изхождайки от своята същност. Затова трябва да се говори за качества на плеромата, които не съществуват
Ще речете: каква полза има да се говори за това. Че нали ти сам каза, че не си струва да се разсъждава върху същността на плеромата.
Казах ви го, за да ви освободя от заблудата, че човек би могъл да мисли върху плеромата. Когато разграничаваме качествата ѝ, говорим от гледна точка на нашата собствена разграничителност. Но не сме казали нищо във връзка с плеромата. Да се говори за нашата разграничителност обаче е необходимо, за да можем достатъчно да се разграничаваме. Нашата същинска природа е разграничеността. Ако не бъдем верни на тази пририрода, ще се разграничаваме недостатъчно. Затова трябва да разграничаваме качествата
Какво, питате вие, ако не се разграничаваме? Ако не се разграничаваме, ще излезем извън природата си, извън творението. Ще изпаднем в неразграничеността, което е другото качество на плеромата. Ще попаднем в самата плерома и ще престанем да бъдем творения. Ще се разтворим в Нищото. Това е смъртта на творението. И тъй, ние умираме дотолкова, доколкото не се разграничаваме. Затова естественият стремеж на творението е към разграниченост, съпротива срещу първичното, опасно еднообразие. Това се нарича PRINCIPUM INDIVIDUATIONIS. Този принцип е същността на творението. Сега разбирате защо неразграничеността и неразграничаването представляват голяма опасност за творението.
Затова трябва да разграничавме качествата на плеромата. Те са двойки противоположности като:
Действащото и Недействащото
Пълнотата и Празнотата
Живото и Мъртвото
Различното и Еднаквото
Светлото и Тъмното
Горещото и Студеното
Енергията и Материята
Времето и Пространството
Доброто и Злото
Красивото и Грозното
Едното и Многото и т. н.
Двойките противоположности са онези качества на плеромата, които не съществуват, защото се уравновесяват взаимно. Тъй като ние сме самата плерома, притежаваме всички тези качества в себе си. Понеже основа на нашата същност е разграничеността, ние притежаваме дадени качества в името и под знака на разграничеността, а това означава:
1.Тези качества са разграничени и обособени едно от друго, затова не се унищожават, а са действени. Поради това сме жертва на двойките противоположности. В нас плеромата е разкъсана.
2. Качествата принадлежат на плеромата и ние можем и трябва да ги притежаваме и да живеем само в името на разграничеността. Ние трябва да се разграничаваме от качествата. В плеромата те се унищожават, а в нас – не. Разграничаването от тях освобождава.
Като се стремим към доброто или красивото, забравяме нашата същност, която е разграниченост, попадаме в плен на качествата на плеромата, каквито са двойките противоположности. Стремим се да постигнем доброто и красивото, но същевременно държим и злото, и грозното, защото в плеромата те са в единство с доброто и злото. Ако обаче оставаме верни на нашата същност, на разграничеността, ще се разграничаваме от доброто и красивото, а поради това и от злото и грозното, и тогава няма да попадаме в плеромата, т.е, в плен на нищото и разпадането.
Казахте, възразявате вие, че различното и еднаквото били също качества на плеромата. Какво било, ако се стремяхме към различност? Няма ли тогава да бъдем верни на същността си? И ако се стремим към наличност, пак ли ще трябва да попаднем в плен на еднаквостта?
Не трябва да забравяте, че плеромата няма качества. Ние ги създаваме чрез мисленето. В такъв случай, ако се стремите към различност или еднаквост, или към каквито и да било други качества, значи се стремите към мисли, които ви се внушават от плеромата, т. е, мисли относно несъществуващите ѝ качества. Докато тичате подир тези мисли, пак попадате в плеромата и постигате различност и еднаквост едновременно. Не вашето мислене, а вашата същност е разграниченост. И затова не трябва да се стремите към различност, тъй както си я представяте, а към ВАШАТА същност Ето защо в действителност има само един стремеж, а именно стремеж към собствената същност. Ако имахте този стремеж, нямаше да ви е нужно да знаете каквото и да било за плеромата и нейните качества, и въпреки това бихте достигнали до истинската цел на основата на вашата същност. Но тъй като мисленето отчуждава от същността, трябва да ви науча, как да го обуздавате.