още преводи – изток    

Към карта на сайта
Към още преводи – запад

Съдържание на страницата:

Пекин е готов на диалог „като между равни“ с Тайпе -  Чжао Шенан, Пу Чжендун (China Daily, Китай)
Проблемът с Тайван – Николас Гвоздев (The National Interest, САЩ).
Защо премиер-министрите на Русия, Индия и Монголия се събраха в Китай? (Коментар на „Женмин жибао“- онлаин)
Новости във външната политика на Китай по отношение на съседните страни – Синхуа (Коментар на „Женмин жибао“-онлаин)
Китайските СМИ призовават света към де-американизация – Newsland.
Тибет: прекратената война на ЦРУ – Джонатан Мирски  („The New York Review of Books“, САЩ).
Има ли в Сибир китайци? - Михаил Любин – китаист и експерт по Русия (Nowa Europa Wschodnia“, Полша)
Китай одобрява плана на Русия за създаване на Евразийски съюз – Ли Син („Хуаньцю шибао“, Китай).
На Китай е  необходима нова външнополитическа платформа с “китайска специфика”„Хуанцю шибао“, Китай
Китай взема курс към нов интернационализъм – “ Хуанцю шибао“, Китай)
Китайският път към щастието – „China Newsweek”,  Китай
Китайският модел разрушава хегемонията на „общочовешките ценности” -  „Женмин жибао“, Китай
В какво е тайната на дълголетието на китайската култура? – „Atlantico“, Франция

,

Пекин е готов на диалог „като между равни“ с Тайпе

„China Daily“, Китай

Пекин уважава обществения строй, приет в Тайван и е готов за провеждане на диалог „като между равни”, заяви във вторник 18.02 главата на КПК Си Цзинпин, очертавайки за първи път своята политика по отношение на Тайван.

Нищо не е в състояние да разруши връзката, която съществува между континентален Китай и Тайван,  и за да се разрешат проблемите на двустранните отношения, ние имаме достатъчно  „и търпение и увереност”, обяви секретарят на ЦК на КПК Си Цзинпин на състоялия се в Пекин разговор с почетния председател на Гоминдан-а Лян Чжан.

Си също така отбеляза, че, въпреки по предни заявления, Пекин приветства усилията на народа по пътя на мирното развитие на двустранните отношения. Аналитиците смятат, че този жест е общо послание на главите на КНР и тайванската  опозиционна Демократическа прогресивна партия.

Експертите предполагат, че главата на континентален Китай изпраща на Тайван ясен сигнал за това, че Пекин е готов да приеме реалното състояние на нещата и е отворен за диалог, предоставяйки по този начин пространство за маневри, достатъчно за мирното обсъждане и развитие на двустранните отношения.

За последен път Си Цзинпин се срещна с Лян Чжан през февруари 2013 година, няколко месеца след като Си стана генерален секретар на ЦК на КПК.

От времето когато Лян Чжан през 2005 година пристигна в КНР с визита „разтопила леда” в отношенията между КНР и Тайван и извеждането им от 56 годишна задънена улица, а тайванският лидер Ма Инцзю през 2008 година встъпи в длъжността глава на островното правителство, в отношенията от двете страни на Тайванския пролив настъпи съществено затопляне.

Но, така или иначе,  развитие беше фиксирано основно в икономическата сфера, така че сега Китай е най-големият търговски партньор на Тайван.

„Що се отнася до съществуващите вече дълго време политически разногласия от двете страни на Тайванския пролив, то ние сме готови да проведем консултации с Тайван на основата на принципа на равенство при съхранение на вярност към идеята за единен Китай и да направим необходимите за това стъпки”. – отбеляза Си Цзинпин.

„Ние уважаваме обществения строй и начин на живот, избрани от нашите тайвански съотечественици и бихме искали да споделим възможностите, които получихме благодарение на развитието на континентален Китай, на първо място именно с тях”, каза той.

Чжао Шенан, Пу Чжендун

 

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.02.2014

 

 

Проблемът с Тайван

„The National Interest“, САЩ

 

Преди шест години ние с Тревис Танер (Travis Tanner), отговаряйки на страниците на National Interest на критична статия на Гари Шмит (Gary Schmitt), писахме:

„Ние, също така, не сме съгласни с твърдението на автора, че Съединените Щати „не са длъжни да правят избор” между добрите отношения с Русия и Китай и подкрепата за съюзници – такива като Грузия и Тайван. Според нас, да се мисли така означава да се подменя действителното с желаното. Понякога се налага да се прави избор. И, бъдейки реалисти, ние смятаме, че този избор трябва да се основава на ясна оценка на външно-политическите приоритети на Америка”.

Сега се създава впечатление, че в основата на решението да се достави на Тайван значителна пратка въоръжения не лежи такава оценка. Тъй като то е прието на фона на разговори за укрепване на партньорството с Китай, възможно е да се остане с впечатление, че правителството на САЩ все още не е осъзнало необходимостта да направи избор.

Съществуват маса сериозни стратегически причини, по които Съединените Щати могат да желаят да продадат на Тайван съвременно оръжие. Но Вашингтон не трябва да си прави илюзии, че е възможно да доставя големи количества оръжия на Тайпе и да вярва, че това няма да окаже влияние на отношенията с Пекин. Администрацията на Обама не може да преследва заявената цел – укрепването на партньорството с Народната Република – като при това смята, че в двустранните отношения между САЩ и Китай е възможно, по някакъв начин, да не се отчита тайванския въпрос. Особено актуално е това сега, когато отношенията между Тайван и Китай отчетливо са се подобрили с идването на администрацията на Ма Инцзю (Ma Ying-jeou), която е започнала процес, който (впрочем, според мене не е много вероятно), в края на краищата, да доведе двете страни до примирие.

Днешният Wall Street Journal публикува мнението на професора по стратегически изследвания от Тамканския университет в Тайпе Александър Хуан (Alexander Huang), който е убеден, че протестите на Пекин против продажбата на оръжие ще бъдат твърде ограничени. Но подобен оптимизъм може да се окаже преждевременен. В миналото всичко е могло да бъде така, както твърди професор Хуан. Но днес на Вашингтон е необходимо съгласието на Китай за начинания, които са извънредно важни за Съединените Щати. Става дума за ефикасността на санкциите срещу Иран, преоценката на юана, въпросите, свързани с изменението на климата. Заслужава си също така да се има предвид, че Китай просто може да откаже повече да купува от американски компании. Тази мярка е възможно да засегне, например Boeing. За президент, който има намерение за пет години да увеличи двойно американския експорт, за да създаде два милиона нови работни места, такава заплаха може да звучи напълно сериозно.

Впрочем, възможно е, администрацията на Обама, на базата на резултатите от първата година на власт, да е стигнала до извода, че Пекин няма намерение да се съобразява с ключовите интереси на САЩ. В такъв случай да се напомни на Китай, че Съединените Щати могат да предприемат някои стъпки, които да се отразят на ключовите интереси на Пекин (и същевременно да се укрепи лоялността на по-малките съюзници) изглежда разумна стъпка. Също така това може да бъде свързано с изменението на политиката по отношение на Иран по време на втората година от управлението. Ако, както по-рано писах на този сайт, екипът на Обама е стигнал до извода че санкциите са неефикасни и сега разглежда възможността за тайна операция в една или друга форма и/или се пренасочва към перспективата за смяна на режима, сътрудничеството на Китай не би било толкова важно – особено като се отчита, че Пекин никога не е способствал за значително усилване на санкциите. Разбира се, дипломатическите маневри могат да се продължат и по-нататък, но, ако сега администрацията подготвя „План Б” за Иран, то опитите да се търси подкрепата на Китай забележимо губят своята актуалност.

Възниква проблем в случай, че Вашингтон все пак очаква от Китай някаква подкрепа по редица въпроси – не само за Иран, но и за Афганистан/Пакистан, търговията, промяната на климата и т. н. и въпреки това е взел решение за доставката на оръжие, без да пресметне  потенциалните печалби и загуби. В политиката никога не се налага да избираш между само две алтернативи – винаги в нея съществува градация. Как именно Съединените  Щати трябва да разбират изискването на Конгреса да се окаже подкрепа на тайванския отбранителен потенциал, зависи от Вашингтон. Нека се надяваме, че в този конкретен случай последствията са били подробно премислени и нищо съществено не е било пропуснато. Тогава е възможно оптимизмът на професор Хуан отново да се окаже обоснован. За сега на нас ни остава само да се надяваме.

Николас Гвоздев – старши редактор на The National Interest, професор в областа на националната безопасност  в Военно-морския колеж на США (The U.S. Naval War College). Изложените в статията възгледи представят неговата лична гледна точка.

Николас Гоздев

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 22.02.2014

 

Защо премиер-министрите на Русия, Индия и Монголия се събраха в Китай?

 Пекин, 22 октомври

По покана на премиера на Държавния съвет на КНР Ли Кецян главата на правителството на РФ Димитрий Медведев, премиер-министърът на Индия Манмохан Сингх и премиер-министърът на Монголия Норовин Алтанхуяг от 22 Октомври започнаха официални визити в Китай. Тримата ръководители дадоха старт на своето посещение в КНР в един и същи ден. Такива интензивни визити са твърде редки в историята на китайската дипломация.

Основно внимание в хода на визитите на правителствата на РФ, Индия и Монголия в КНР ще бъде отделено на икономическите въпроси. От гледна точка на времето, едновременното посещение на премиер министрите на трите страни е резултат от съгласуван график. Действията на тримата ръководители в Китай няма да си противоречат едни на други, но зад случайностите се скрива необходимост.

Първо, това свидетелства за активната дипломатическа политика на Китай по отношение на близките страни. В протежение на последните години се увеличи количеството на сложните фактори в ситуацията около КНР, при тези условия китайското правителство от пето поколение прилага усилия за създаване на нова дипломатическа обстановка в близките страни. Последната визита на Председателя на КНР Си Цзинпин в други страни също беше в близолежащата Юго-Източна Азия. Предстоящата регулярна среща на главите на правителствата на Китай и Русия съвпада с първото заседание на новото правителството на КНР. Посещението на премиер министъра на Индия продължава двустранните срещи от 1954 година насам. Главата на Монголското правителство за първи път посещава КНР след промяната на властта в своята страна. Визитите на тримата ръководители ще окажат дълбоко влияние върху двустранните отношения на стратегическо партньорство.

Второ, даденият факт демонстрира привлекателността на теорията на прозрачната икономика на Китай. Стремителното развитие на КНР постави здрава основа за поддържане на икономически връзки с близките страни. В днешно време Китай стана най-големият търговски партньор за страните от региона, в това число и за Русия, Индия и Монголия. В условията на сложни международни икономически и финансови фактори съседните  страни следва да залагат на перспективите на стабилното развитие на китайската икономика. Стратегията на продължителното икономическо развитие на КНР по отношение на близолежащите държави притежава очевидна последователност. Търговско-икономическите отношения са от взаимно допълващ се, а не конкурентен характер.

Изложените от китайските ръководители в хода на задграничните им посещения идеи за създаване на „икономически пояс на Копринения път” и на „морски Копринен път” ще допринесат за огромни възможности за съответните страни. В сегашно време отношенията между Китай и Русия, Индия и Монголия се намират на нова отправна точка. Визитите на премиер министрите на трите страни в КНР постепенно ще разкрият големия потенциал на двустранното сътрудничество, най-вече, ще придвижат практическото взаимодействие в търговско-икономическата, инвестиционната и енергетическата сфери, ще издигнат двустранните връзки на ново равнище.

Трето, това отговаря на съвременните тенденции на взаимна изгода и печалба за двете страни. Безусловно  ключовите точки и изборът в дипломацията на всяка страна се установяват в съответствие със собствените интереси; между  държавите в една или друга степен съществува баланс на интереси. Позицията на Русия по развитието на отношения на стратегическо партньорство с Китай е искрена, но все пак някои възгледи на двете страни в търговско-икономическата сфера и по геополитиката в Централна Азия се разминават. Индия придава огромно значение на общите насоки с Китай в политиката по отношение на  развиващите се и възстановяващите се страни, но заедно с това я безпокоят погранични въпроси и пасивното салдо в търговията, а също така и китайско-пакистанските отношения. Монголия се намира между две големи страни – Китай и Русия, в своята външна политика тя залага на приоритет на връзките си с КНР и РФ, едновременно с това се надява, че дипломацията й на „трети съсед” ще предостави на държавата по-голямо стратегическо пространство и икономическа изгода. Но, като цяло Китай и трите страни са избрали път на стремеж към единство, при съхранение на съществуващите различия, още повече, че общите интереси са повече от разногласията, единно е мнението за съдействие укрепването на   стратегическото взаимодействие и задълбочаване на практическото сътрудничество.

Хуа Ивен: експерт по международните въпроси

„Жэнмин жибао” онлайн

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 3.11.2013

 

Новости във външната политика на Китай по отношение на съседните  страни.

Пекин, 25 октомври/Синхуа

 

Няма съмнение, че през настоящата година китайската политика по отношение на съседните  страни е постигнала значителни резултати. В двустранните отношения с повечето от съседните държави се поддържаше тенденция на всеобхватно и бързо развитие.

В най-голяма степен се прояви планираната на най-високо равнище структура.

През Март тази година председателят на КНР Си Цзинпин избра в качество  на първа спирка  от първата си задгранична обиколка Русия, която е най-големият по територия съсед на Китай. През Май премиерът на Държавния съвет на КНР Ли Кецян избра в качество  на първа спирка  от първата си задгранична обиколка Индия, която е най-големият съсед на Китай по численост на населението. През Септември Си Цзинпин направиха посещения в четири страни от Централна Азия. През Октомври Си Цзинпин и Ли Кецян  направиха посещения в пет страни от Юго-Източна Азия, а също така взеха участие в срещата на АТИС (Азиатско -тихоокеанско икономическо сътрудничество) в Индонезия както и в редица Източноазиатски срещи, като тази в Бруней,

Премиер министрите на Русия, Индия и Монголия на 22 Октомври в един и същи ден направиха посещения в Китай. Тези три страни имат изключително дълги граници с Китай, а за двете от тях Китай е главен търговски партньор. По оценка на външните СМИ, следващите едно след друго посещения на задграничните лидери демонстрира успехът на китайската външна политика на мир и приятелство.

Между Китай и АСЕАН (Асоциация на страните от Югоизточна Азия) днес са поставени цели за достигане към 2020 година обем на двустранна търговия от 1 трилион американски долара. Китай и Русия са си поставили цел до 2020 година обема на двустранната им търговия да достигне 200 милиарда американски долара. През Юни президентът на Република Корея Пак Кин Хе, възглавяващ голяма търговско-икономическа делегация, направи първа визита в Китай, двете страни ускориха създаването на зона за свободна търговия и изразиха надежда, че отношенията на Китай и Република Корея „ще се издигнат на по-високо равнище на развитие”.

От началото на тази година външната политика на китайските лидери е посветена на ускорено формиране на предпоставки за осъществяването на икономически зони въз основа на замисъла за „възраждане” на „икономически пояс на Великия път на коприната”, който ще минава през вътрешните райони на Евразия с население от повече от 3 милиарда човека; на инициативата съвместно с АСЕАН да се създаде”морски път на коприната” на 21 век; на придвижване напред на строителството на икономически коридор Бангладеш-Китай-Индия-Мианмар (Бирма), съединяващ Източна и Южна Азия; планиране създаването на „златен коридор” на базата на скоростна железопътна линия Китай-АСЕАН, който да съедини Югозападен Китай  с Югоизточна Азия.

Перспективите за обмен в хуманитарната и научно-техническата сфера са многообещаващи.

През тази година китайската външна политика по отношение на близолежащите страни  привличат внимание благодарение на мащабите, качеството и разширението на сферите на обмен  в хуманитарната и научно-техническата област. В Русия и Китай един след друг бяха проведени мероприятия под формата година на Русия/Китай; година на туризма; година на китайския/руския език; ще бъде организирана Година на дружбата между младежта на Китай и Русия. Ускорено сега се планира провеждане през следващата година на китайско-индийска „Година на дружбата и обмена”, разширяване на социалната базата на приятелство и сътрудничество. В следващите 3 до 5 години китайската страна ще предостави на страните от АСЕАН 15 хиляди стипендии за обучение в Китай.

Сега Китай се разглежда себе си и близолежащите страни, а и целия останал свят, в светлината на взаимния интерес, при което общи са и упадъка и процъфтяването. Дипломацията на високо равнище на Китай по отношение на определени държави непрекъснато ще усвоява все нови и нови сфери и ще придобива все по-глобално значение.

Коментар на „Женмин жибао“-онлаин

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 30.10.2013

 

Китайските СМИ призовават света към де-американизация

„Newsland.come”

По мнението на китайските СМИ настъпилата в САЩ бюджетна криза е благоприятна възможност за другите страни да сложат край на американската хегемония и да пристъпят към де-американизация на света.

„Необходимо е да се установи такъв световен порядък, при който еднакво да се уважават и защитават интересите на всички страни по света, без значение тяхната големина или влияние”, –  е заявлението на „Синхуа”, предава Yahoo.com..

От „Синхуа” са подчертали, че най-добре би било да се пристъпи към строителство на де-американизирано общество именно днес, когато американските консерватори и либерали са заети с отстраняване на последствията от бюджетната криза. Споменавайки вероятния дефолт на САЩ, от „Синхуа” са отбелязали, че американските междупартийни разпри са подложили на риск многобройните доларови активи на другите държави.

„Вместо да съзнават отговорността, която възлага на Вашингтон положението на  свръхдържава, той злоупотребява със своя статут, внасяйки в света все по-голям хаос”, – твърдят от „Синхуа”.

В изданието също така се подчертава, че развиващите се страни би трябвало да получат по-голямо влияние във водещите финансови институции, такива като Международния валутен фонд и Световната банка. Освен това от „Синхуа” са заявили за необходимостта да се избере нова международна резервна валута, която да замени американския долар.

Напомняме, че републиканците в конгреса на САЩ отказаха да гласуват бюджета и да вдигнат тавана на дълга, докато демократите не се съгласят с техните бюджетни искания. Фактически те в сряда оттеглиха своите искания за отмяна на реформата в здравеопазването (т.н. Obamacare), но бюджетът на страната в петък все още не беше приет.

По данни на аналитиците от Bloomberg, ако президентът на САЩ Барак Обама и представителите на републиканците не се договорят за тавана на държавния дълг, светът отново може да бъде въвлечен в икономическа депресия.

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.10.2013

 

Тибет: прекратената война на ЦРУ

„The New York Review of Books“, САЩ

 

През преобладаващата част от миналото столетие отношението на САЩ към Тибет се характеризираше с американското раболепие към Китай и неискрени и добри пожелания към Далай-лама. Още през 1908 година американският дипломат Уилиям Рокхил (William Rockhill) заявил на Далай-лама XIII: „Тесните и приятелски отношения с Китай са абсолютно необходими, защото Тибет влиза и е длъжен да влиза в състава на на Цинската (Манчжурската) империя за своето собствено благо.” . След 100 години по времето на Далай-лама XIV много малко се е изменило. След срещата през 2011 година с президента Обама в Картографската зала на Белия дом (Овалният кабинет би изглеждал твърде официален) Далай-лама бил изведен през задната врата, покрай кофите за боклук. Разбира се, всичко това е било направено, за да се избегнат обвинения от страна на Пекин, който оценява като „вмешателство” и най меката критика по повод политиката му по отношение на Тибет.

Така или иначе, това беше най-важното и драматично отстъпление и от най-минималистичния подход. В продължение на  двадесет години след  1950 година, когато китайците превзеха Тибет, ЦРУ провеждаше тайна операция с цел подготовка на тибетски въстаници и събиране на разузнавателна информация за Китай в рамките на своите усилия да сдържа разпространението на комунизма по света. Това сега е малко известно, но програмата на ЦРУ имаше забележителни успехи в областта на разузнаването, а също така осигуряваше поддръжката на Далай-лама. В навечерието на историческата среща на Ричард Никсън с Мао през 1970 година тази програма неочаквано беше прекратена и САЩ се върнаха към своята традиционна политика по отношение на Тибет. Но това не помогна да се приключи с наситената атмосфера на недоверие, която продължи да трови китайско-американските отношения. Китайското правителство не само добре беше информирано за програмата на ЦРУ, но и публикува през 1992 година официален документ по тази тема. Той съдържаше информация за действията на управлението, получена от надеждни западни източници, но като цяло вината се хвърляше върху „кликата на Далай-лама”. Тази фраза Пекин използва и до ден днешен.

Съпротивителното движение започна непосредствено след като Национално-освободителната армия нахлу в Тибет, след като националистите бяха разгромени и след като Пекин принуди правителството на Далай-лама да признае властта на Китай над този район. През 1955 година група местни тибетски водачи тайно подготви заговор с цел провеждане на въоръжено въстание и само година след това започнаха вълненията. Въстаниците обсадиха местните органи на държавната власт, убивайки със стотици държавните служители и китайците хан. През 1957 година бяха създадени въстанически организации и въоръжени бойни сили, които започнаха да убиват комунистическите ръководители, да осуетяват работата на службите по съобщенията, да нападат учрежденията и китайските армейски подразделения дислоцирани в този регион.

В същото време въстанието получи американска подкрепа, В началото на 1950-те години ЦРУ започна да търси възможности и способи за да окаже помощ на тибетците в рамките на своята разширяваща се кампания по сдържането на комунистически Китай. През втората половина на десетилетието беше стартиран проектът „Цирк”: започна се извеждане на бойци от тибетската съпротива,  за да бъдат обучавани зад граница, а на територията на Тибет, на стратегически важни места, се спущаха с парашути оръжие и боеприпаси. През 1959 година управлението откри секретен учебен център за тибетци в Кемп-Хейл, щат Колорадо. Мястото беше избрано на височина 3 хиляди метра над морското равнище, а местността напомняше  за Хималаите. Според един от източниците през лагера а преминали около 170 „партизани Камба”.

Но усилията на ЦРУ не доведоха до масово въстание против китайските завоеватели, затова пък станаха причина за един от най-важните успехи на разузнаването по време на студената война, доколкото през 1961 година тибетските бойци заловиха и предадоха на ЦРУ голямо количество китайски военни документи. От тях можа да се разбере за упадъка на моралният дух на китайските войници, когато те узнали за масовия глад, поразил Китай по време на Големия скок. Но през следващото десетилетие във Вашингтон възникнаха големи разногласия по отношения на действията на ЦРУ в Тибет и през 1971 година, когато Хенри Кисинджър подготвяше срещата на Никсън с Мао, програмата беше прекратена.

Въпреки че въпросът за Тибет не стоеше на дневен ред по време на преговорите в Пекин, епохата на официалната подкрепа на тибетците беше преминала, – пише  в книгата си от 1999 г., «Orphans of the Cold War: America and the Tibetan Struggle for Survival» (Сираци на студената война: Америка и тибетската борба за оцеляване) ветеранът от  ЦРУ Джон Кенет Кнаус (John Kenneth Knaus), работил там 40 години. – При новото управление на Кисинджър не се намери място за Тибет”.  През 1975 година президентът Джералд Форд можеше да каже на скептично настроения бъдещ лидер на Китай Дън Сяопин: „Позволете ми да ви уверя, господин вице премиер, че ние възразяваме срещу каквито и да е правителствени действия (на САЩ) по отношение на Тибет и не провеждаме такива”.

Много приятели на Тибет и почитатели на Далай-лама, които винаги са се изказвали протв насилията, смятат, че той самия нищо не е знаел за програмата на ЦРУ. Но един от братята на Далай-лама Гйало Тондуп (Gyalo Thondup) е бил тясно свързан с операциите на ЦРУ, а участващият в тях Кнаус пише: „Гйало Тондуп информираше своя брат Далай-лама за общите условия за помощта на ЦРУ”. По думите на Кнаус, от края на 1950 година управлението е плащало на Далай-лама по 15 000  долара на месец. През 1974 тези плащания са били прекратени.

През 1999 година аз попитах Далай-лама, не нанесоха ли вреда на Тибет тези операции на ЦРУ. „Да това е така, – отговори той, вмешателството се оказа пагубно, защото то беше насочено преди всичко към обслужване на американските интереси, а не към оказване на трайна помощ на тибетците, добави Далай-лама. „Когато американската политика по отношение на Китай се промени, те престанаха да ни оказват помощ, каза ми той, – В противен случай ние щяхме да продължим тази борба до край. Много тибетци възлагаха големи надежди на оръжието, което ЦРУ ни хвърляше от самолети, но после дойде китайската армия и тези надежди не се оправдаха. Американците имаха други планове, различни от тези на тибетците”.

 Това е абсолютно вярно, тези планове бяха изложени през 2010 година, от  владеещата тибетски език атроположка Карол Макгранахан (Carole McGranahan), която написа книга Arrested Histories: Tibet, the CIA, and Memories of a Forgotten War (Задържани истории: Тибет, ЦРУ и спомени за  забравени войни). Понякога авторът прекалено затруднява своето повествование със сложна антропологическа терминология, но, въпреки това, тя убедително ни показва, колко поразително се различават мненията на тибетските ветерани за операциите на ЦРУ от спомените на американските им партньори. Поразява примерът с военните документи, които тибетските партизани  са успели да получат, устройвайки засада на един висш китайски офицер. Тази сцена е показана с всичките и страшни подробности на огромна картина, която се съхранява в музея на ЦРУ във Вашингтон. В документите се говори не само за ниския морален дух на китайските войници. Там се разкриват мащабите на насилията и зверствата на китайците в Тибет. „Тази информация стана за тибетското правителство в изгнание единственото документално доказателство, свидетелстващо за китайските злодеяния и затова тя била безценна”, отбелязва Макгранахан. Но за документите и тяхното залавяне рядко е ставало дума по време на нейните беседи с ветераните. „Защо този успех, който толкова високо беше оценен от правителствата на САЩ и Тибет, не е така забележителен и паметен за партизаните?”

Една от причините е в това, че на тибетските партизани нищо не било казано за ценността на тези документи, които те не са могли да прочетат. Един от ветераните разказал на Макгранахан:

 Нашите бойци нападнаха китайски камиони и заловиха някакви документи на китайското правителство. След което американците ни повишиха заплатите. Никой не знаеше какви са тези документи. По това време въпроси не се задаваха. Ако задаваш много въпроси, останалите започваха да се отнасят към тебе с подозрение”.

Командирът на групата, организирал засадата, разказал на антроположката: Като награда ЦРУ ми даде награда – часовник Omega”. Но и той също почти нищо не знаел за важността на заловените документи. Както подробно пише Макгранахан, ветераните били предани на Далай-лама и това, което те искали било, той отново да стане върховен лидер на независим Тибет.

Когато мисията на ЦРУ приключила,  в политиката на Вашингтон по отношение на Китай Тибет минал на заден план. За това откровено пише Кнаус във своята втора книга „Beyond Shangri-la: America and Tibet’s Move into the Twenty-First Century” (Отвъд Шангри-ла. Америка и влизането на Тибет в двадесети и първи век). Работата е в това, че на американският президент му се налага да си има работа със световна държава, каквато е Китай. В твърде оплетени оруеловски изрази, оправдаващи липсата на внимание към Тибет, бившият заместник държавен секретар за Източна Азия Маршал Грийн (Marshall Green) казал на Кнаус: „Ние с нищо не бихме могли да помогнем на тибетците, освен да си подобрим отношенията с китайските комунисти, защото при такива отношения ние ще получим възможност да им оказваме натиск, така че те да провеждат по-умерена политика по отношение на Тибет”.Грийн казал, че това е било „оправданието, че се отдръпнахме от тибетците

 Наскоро американският президент ще се срещне с новия китайски лидер Си Цзинпин. Съветниците му напомнят за срещата на Бил Клинтън с тогавашния председател Дзян Дзъмин, която се състоя на 27 Юни 1998 година. На тази среща Клинтън увери Дзян: „Съгласен съм, че Тибет е част от Китай, автономен район на Китай. И мога да разбера, защо признаването на това е предварително условие за диалог с Далай-лама”. Разчитайки на своето добре известно обаяние, Клинтън добавил: „Срещнах се с Далай-лама. Смятам го за честен човек и предполагам, че ако се проведат разговори между него и председателя Дзян, те много биха се харесали един друг”. Дзян отметнал глава назад и се засмял.Забележката на Клинтон била отстранена от официалната китайска стенограма.

Tibet: The CIA’s Cancelled War

Джонатан Мирски (Jonathan Mirsky)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.09.2013

 

Има ли в Сибир китайци?

Nowa Europa Wschodnia“, Полша

Разказите за масовото заселване на китайци в Сибир имат забавна предистория. Всичко е започнало в средата на 90-те години с опитите  на губернатора на Хабаровския край Виктор Ишаев и на Приморския край – Евгения Наздратенко да не се подчиняват на централната власт в лицето на Елцин. Те са се опитвали да укрепят властта си, като изтъкват, че са незаменими и без тях регионите няма да просъществуват. След като решили, че в това отношение най-резултатно би било да разиграят „патриотичната” карта, те измислили проблема с китайската миграция. Били написани невъобразими глупости, че в регионите има милиони китайци, докато с най-голям напън би могло да ги докарат до 50 000. Към това се прибавили и различни легенди, като разказите за отровни китайски играчки. Историята е започнала да живее свой собствен живот. След контролираните от губернаторите местни медии, темата била подхваната и от централните, които са търсели сензации. Когато в Москва започнали да говорят за „китайската опасност”, към обсъжданията се включили известни интелектуалци като Сергей Михалков и Александър Солженицин, а след тях и опозицията. Своеобразен „рекордьор” станал Григорий Явлинский, който преброил пет милиона „колонизатори” – все още никой не е успял да го надмине.

В действителност там китайци практически няма. Най-смелите данни сочат, че по цяла Русия би могло да живеят около 750 хиляди, но и самите изследователи признават, че това е силно преувеличено. Биха се набрали 200-300 хиляди, като по-голямата част от тях живеят в Москва. В Далечния Изток живеят шепа китайци, повечето от тях след завършване на работния сезон се връщат по домовете си. Проблемът е възникнал в руското съзнание, доколкото руснаците вярват в териториалния детерминизъм: ако ние сме малко, а те са много, те рано или късно ще дойдат при нас. За сега китайците си траят и изчакват, а те умеят да бъдат търпеливи.

 Интервю с Михаил Любин – китаист и експерт по Русия

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.07.2013

Китай одобрява плана на Русия за създаване на Евразийски съюз

(„Хуаньцю шибао“, Китай)

Световната общественост днес широко обсъжда идеята за Евразийски съюз – концепция за интеграция, предложена от Русия, за да укрепи своето геостратегическо превъзходство в зоната на ОНД, да усили стратегическото си влияние в западната част на Атлантическия океан, а също така да ускори процеса на интеграцията си в икономическата система на Азиатско-Тихоокеанския регион. Страните от хипотетичния Евразийски съюз са наши непосредствени съседи на запад и север, освен това, вероятно, създаването на подобен съюз ще бъде основна тема на руската външна политика, затова Китай би трябвало да се отнесе към тази идея с най-голямо внимание.

Съгласно плана на президента Путин, Евразийския съюз предполага по-ефективно съвкупно използване на всички природни, икономически и човешки ресурси на страните-членки на съюза, по-дълбока интеграция на по-високо ниво. Целта на подобна интеграция е създаване на сила, която да стане влиятелен и в същото време независим  играч в бъдещите политико-икономически отношения и да въплъти мечтата на Русия за могъща евразийска държава. На първо място, за участие в съюза са поканени страните от ОНД.  За сега този съюз има икономически характер, но в бъдеще той може да стане както политическа така и военна сила.

Авторът на тези редове е убеден, че перспективите за създаване на такъв съюз са твърде мъгляви, присъстват прекалено много случайни величини. В тази ситуация Китай следва, както се казва, „да си изяснява ставащото,но да не се бърка, да бъде бдителен и да не оставя без внимание това, което се случва, да следи за хода на събитията, но да не се увлича в прекалени анализи”. Главните причини за такъв подход са няколко. Първо, на фона на това как глобализацията все по-дълбоко прониква в живота ни, създаването на Евразийския съюз е част от естествен исторически процес, неговото въплъщение в отделен регион. Второ, по-дълбоката интеграция на страните от евразийския регион, осъществена на базата на стабилността както в сферата на икономиката, така и в сферата на безопасността, ще позволи на страните от региона да стигнат до обща външно икономическа политика, ще способства да се изработят единни норми и закони, да се увеличи ефективността на сътрудничеството. Разходите по формалните процедури ще станат по-малки, ще нарасне дялът на взаимно допълващите се икономически интереси. Всичко това би било от полза за КНР. Трето, острието на такава политика едва ли е насочено срещу Китай, в това е коренната разлика на концепцията на Русия от американската политика за „връщане в Азиатско-Тихоокеанския регион”, насочена към сдържане на нашата страна.

Въплътяването  на Евразийския съюз в реалността е въпрос на време и за западните предели на КНР това е дело от огромна важност, на което трябва да се обърне цялото възможно внимание и, което трябва всестранно да се обмисли. Днес, когато ситуацията на източните ни морски граници става все по-напрегната, важността на това, което става на запад, е  разбираема без думи. На изток ние виждаме традиционните за нас заплахи за безопасността ни, които се обръщат в задънена улица, там ние се мерим с действителна военна мощ. На запад Китай се сблъсква с нови заплахи за безопасността си и  най-важното от всичко там е икономическото влияние. На текущия етап военната мощ, както и досега, е слабото място на КНР, а икономическата мощ – нашата гордост Ние следва, както се казва, „да развиваме преимуществата си и да минимизираме недостатъците”, т.е, първоначално да укрепим и сложим в ред нашите сухопътни граници, а след това да водим борба на изток, осигурили си стабилна база и гаранции за съществувание в качеството на държава силна както на суша, така и на море.

Като имаме предвид факта, че страните от бъдещия Евразийски съюз следват най-различни външнополитически курсове, ние сме длъжни да развиваме с тях двустранни търговско-икономически отношения, а също така и отношения на инвестиционно сътрудничество. Изхождайки от исторически и стратегически съображения, ние следва да се отнесем  с уважение и грижа към привилегиите и особеното положение на Русия в Средна Азия. Русия съхранява пасивност в сферата на развиване с нас икономически отношения, затова ние следва да се възползваме от нашите връзки със страните от Средна Азия в интерес на развитието на китайско-руските отношения, „притискайки” по този начин Москва,  за да активизира китайско-руското икономическо сътрудничество.

Китай трябва активно да участва в живота на този съюз от името на ШОС, малко  по малко задълбочавайки нашите познания за икономическата платформа на страните-членове на Евразийския Съюз. Създаването на зона за свободна търговия на ШОС е една от задачите на Китай, а мнозинството от страните-членки на съюза, така или иначе, членуват в ШОС. Помощта на партньора при въплътяване на неговите стремежи, основаваща се на принципа на взаимното разбирателство, също така позволява да се създадат благоприятни условия за нашето собствено развитие и залага фундамента за осъществяване на набелязаната стратегия. Не трябва да се надяваме, че някой ще дойде и ще ни тегли със себе си, в такъв случай бързо ще се окажем в канавката на историята. Покрай това, Китай трябва да поработи върху модела на взаимодействие с другите страни: не трябва да възникнат усещания, че Русия е Евразийският Съюз, а Китай – ШОС. Двете страни трябва да свържат заедно своите пътища на развитие, да се допълват една друга и да разчитат една на друга.

С една дума, Китай трябва да подходи към Евразийския Съюз предпазливо, внимателно да вникне в същността на проекта. Ние трябва, като минимум, да окажем на Русия морална поддръжка,  да не й поставяме „прът в колелата”, да не поставяме препятствия, умерено да участваме в дейността на съюза, с одобрение да следим неговите успехи, да виждаме перспективите и на това основание да изграждаме дългосрочни планове.

Ли Син

Авторът е професор от факултета по политология и международни отношения на Пекинския педагогически университет.

 

Превод (от превода на руски на Феодор Кокоров)
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 07.07.2013

n

На Китай е  необходима нова външнополитическа платформа с “китайска специфика”

„Хуанцю шибао“, Китай  (20.03.2013)

На 22 март председателят Си Цзинпин ще се отправи на задгранично пътуване, в рамките на което ще посети Русия и три африкански държави, също така ще вземе участие на среща на високо равнище на БРИКС, която се провежда в ЮАР. Фактът, че по време на своето първо задгранично пътуване след избирането си на поста председател на КНР Си Цзинпин посещава именно тези страни, се преценява като явно указание, че Китай, от една страна, има твърди намерения и за в бъдеще да развива китайско-руските партньорски отношения на стратегическо взаимодействие и, от друга страна, да съхрани приемствеността във външната политика, като съсредоточи вниманието си върху взаимодействието с развиващите се страни, в това число и с африканските.

Стратегическият характер на китайско-руските отношения е продиктуван от геополитическите фактори и така е било практически винаги. Това, което още повече ни обединява е, че в отношенията на западните страни с Китай и Русия винаги е съществувала някаква неопределеност, някаква дистанция. Нито Китай, нито Русия биха желали някакво обособяване. За нашите две страни са много важни отношенията със западния свят, но, така или иначе, в нашите двустранни отношения на стратегическо взаимодействие ги няма всички тези безброй пречки и препятствия, които постоянно възникват при сътрудничеството със Запада. Нашите две държави имат общи интереси, и  ние пределно ясно разбираме това.

Естествено и леко протичат взаимодействията на Китай и със страните от БРИКС: и да възникне някакво противоречие, въпросът открито се решава веднага без каквато и да е класова борба. Разбира се за поставянето на начало на приятелски връзки със страните от третия свят, също са необходими значителни усилия, необходимо е да се вложат много сили, но тези усилия дават незабавно резултат, както се казва „забиваш пръчката и виждаш сянката”. Развитието на сътрудничество със западните страни за нас също е много важно, но при това не можем да се разминем без най-различни усложнения, а, в случай, че такива усилия прави само Китай, то резултатите може да се каже, че са почти никакви.

В последно време в китайското общество все по-често се чуват гласове, които се застъпват за укрепване на връзките на Китай с развиващите се страни, все повече стават тези хора, които поддържат идеята за по-нататъшно задълбочаване на руско-китайското стратегическото сътрудничество. Като са се нагледали, как западните страни, едно след друго, блокират предложенията на Китай, независимо какви са те, мнозинството обикновени китайци се чувстват обезкуражени и дори изпитват дълбоко раздразнение.

Въпреки това Китай и за в бъдеще ще продължи своята уравновесена външна политика, защото подобен подход, както и до сега, отговаря на очакванията на китайското общество като цяло. Кое е най-важно за китайския народ? Да се запазят тенденциите на развитие и ръст, стабилност на международната обстановка, мир и съгласие между всички страни по света.

Но, необходимо е да се разбере, че когато става дума за международната обстановка, китайците, както и по-напред, не живеят с усещане за защитеност и сигурност. Западните страни се заблуждават, че Китай, ставайки по-богат и могъщ, сега е „прекалено самоуверен”,  липсата на увереност и страх от несигурността станаха основната съставляваща на отношението на китайците към външния свят. Това чувство на несигурност подтиква някои китайци, да изявят своята воля Китай по най-решителен начин да отстоява своята независимост. Още повече затвърдява  тяхната решителност фактът, че някои западни страни и някои съседи на Китай, имащи претенции към КНР, съвсем си развързаха ръцете.

Подобни възгледи все по-широко се разпространяват в китайското общество. Това предизвиква широка полемика, като се поставя въпроса, не е ли необходимо Китай да преразгледа основите на своята външната политика.

На новото правителство на Китай при вземане на решения по урегулирането на  конкретни външно-политически конфликти ще му се наложи в бъдеще да се сблъсква с все по силен натиск от страна на обществото. Демократизмът във външната политика вече стана привична за китайците концепция: и досегашното правителство при определянето на курса на външната политика беше принудено да се съобразява с общественото мнение, това е неоспорим факт.

Но ние сме убедени, че  външната политика трябва да си остане най-вече държавна грижа. Това е извънредно важна част от работата на държавата, за която са необходими специализирани знания. И макар че единственото задължение на външната политика да е защитата на интересите на страната и на китайския народ, тази политика в никакъв случай не бива да се определя от моментните настроения на масите. Влиянието на общественото мнение върху формирането на външната политика не бива да бъде неограничено. Народните маси в отношението си към външната политика на страната могат да си позволят да дадат воля на чувствата си, но задължение на държавата е да създаде такъв външнополитически апарат, в рамките на който китайските дипломати да притежават определена свобода за гъвкавост при вземане на решения, а също така този апарат да се изгради по такъв начин, че да стане привична част от китайското общество от епохата на плурализма.

По съвкупна държавна мощ Китай стана вече втората държава на света. Затова броят на стратегическите проблеми, с които ни се налага да се сблъскаме все повече ще расте. За да съхрани темповете на развитие  Китай трябва да си изработи по-глобална външно-политическа стратегия, при което тази стратегия трябва да съответства на текущата държавна обстановка и целите на страната. Опитът на другите държави не може да ни бъде от полза.

Необходима ни е нова външна политика „с китайска специфика”, която да включва в себе си такива характерни за китайската политика елементи като привързаност към мирно развитие, внимание към развиващите се страни, вярност на принципите на „добросъседство, мир и взаимна полза” в отношенията със съседите, непрестанен стремеж да се решават конфликтите на масата за преговори, а също така непоколебимо следване на принципа за „невмешателство във вътрешната политика” по отношение на всички държави.

На Китай е необходима външно-политическа платформа, но външната политика на КНР не може да служи за експанзия и хегемония, това противоречи както на нашия исторически опит, така и на фактите на обективната реалност. Китай не може да гледа на света с очите на слаба, притеснявана от всички страни, но няма и лекомислено да се заиграва със силата натрупана за всички тези години. КНР е развиваща се държава, уверена в своите сили, но предпазлива в своите действия. Съхраняването на такава позиция отговаря на нашите жизнени интереси.

Китайците трябва със сигурност да разберат, какво  искат да постигнат в този свят, след което неотклонно да се посветят на поставените цели и да не разпиляват стратегически сили за решаване на второстепенни задачи. Необходимо е точно да определим най-важните области за прилагане на усилия, без това не е възможно да се постигнат велики цели. Китай не е всемогъщ, но на най-важните направления, в особено важните области ние трябва да бъдем непобедими.

Редакционна статия
Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.04.2013

l

 

Китай взема курс към нов интернационализъм

 

(“ Хуанцю шибао“, Китай)

 

В миналото знамето на интернационализма се е развявало  високо във външната политика на Нов Китай. Но, така или иначе, по време на тридесет и повече години от началото на провеждането на реформи и откритост, идеологическата компонента на външната политика  отиде на заден план, на чело се оказаха непосредствените държавни интереси и знамето на интернационализма беше свито. Но дойде време да сложим  юзди на надпреварата  за печалби и да намерим баланса между духовното и материалните потребности. Обявяването на курса за „нов интернационализъм” във външната политика явно свидетелства за това, че е настъпил разцвет на системата на китайските ценности.

Курсът за „нов интернационализъм” отговаря на потребностите на китайската дипломация на този етап на развитие. По своята реална мощ Китай вече се е изкачил до ранга на втора световна държава, но международният авторитет на КНР не съответства на това положение, затова на нас ни е необходимо да увеличим своята нравствена съпричастност в световните дела. Вече всяка стъпка на КНР намира отзвук по целия свят и нашият път,  нашата съдба, все по-тясно се преплита със съдбите на  на всички страни по Земята, затова е необходимо да поемем върху себе си още по-голяма отговорност, да направим благополучието на „целия свят под Небесата” своя лична задача, да се научим ясно да определяме, кое ние поддържаме и против кое се борим, активно да вземаме участие в международния диалог и  да се захванем за решаването на глобалните задачи, като възприемаме всички страни по света в качеството на приятелски. Същевременно „новият интернационализъм” ще даде възможност на хората по-обективно и  по-рационално да погледнат на регионалните горещи точки и проблеми от международен характер, което ще ни позволи да придобием по-голяма свобода на действие, да се отърсим от пасивността, а също така ще ни позволи да направляваме ситуацията в това русло, което ни е необходимо.

За преминаване към политиката на „новия интернационализъм” всичко вече е готово.

Първо, ние имаме сили. За нас не ни е за първи път в обстановка на икономическа криза да затягаме коланите, за да изпълним своя интернационален дълг, правили сме го и по-рано. Но както не веднъж е казвал другаря Дън Сяопин, необходимо е да почакаме дотогава, когато силите на Китай ще нараснат и тогава  ще можем  да направим още по-голям принос в развитието на човечеството. И това време дойде.

Второ, ние сме уверени в своите сили. На по-ранните етапи на съществуванието на Новия Китай ние твърдо вярвахме в превъзходството на социалистическия строй и без страх встъпихме в мирно съревнование със страните от капиталистическия свят. Беше време, когато по пътя на социалистическото развитие нашите търсения почти бяха навлезли в задънена улица, народното ни стопанство се беше оказало на границата на катастрофата и ние нямахме сили, за да влияем върху света. Но после се разрази световна финансова криза, която отново показа всички недостатъци на капитализма и постави множество въпроси пред западния капиталистически строй. След всестранен анализ на разликата между различните политически системи и модели, хората отново се обърнаха с лице към идеалите на марксизма. За тридесет години ние постигнахме това, че нашата бързо растяща икономика се превърна в истинско икономическо чудо; отново се проявиха предимствата на социалистическия строй. Нашата убеденост в това, че нашият строй, стоящата зад него теория и избраният от нас път са правилни, укрепна.

Трето, ние натрупахме мощна база,  доколкото идеите на интернационализма като червена нишка преминават през цялата история на външната политика на Китай.

Четвърто, за това способстват нашите традиции и култура. Миролюбието, стремежът към по-голямо  взаимно доверие, добросъседско съществувание и хармония в отношенията с всички страни – всичко това е намерило отражение в традиционната култура на Китай и това постоянно намира паралели  с идеите на интернационализма, призоваващ към по-голяма сплотеност, взаимопомощ и сътрудничество. Да си припомним „Беседи и размисли” на Конфуций: „Човеколюбив човек е този, който, стремейки се да се утвърди (на правилния път),помага в това и на другите, стремейки се най-добре да извърши делата си, помага в това и на другите”; „Не прави на другите това, което не искаш те да ти направят”. В тези негови изказвания, които са неразделна част от традиционната китайска култура, се чувства духът на интернационализма.

Същността на „новия интернационализъм” е в това, че Китай трябва да поеме върху себе си по голяма международна отговорност и според силите си да оказва все по-голяма помощ на развиващите се страни, да полага още повече усилия за съхранение на стабилността на световния правов ред, да изпълнява още повече задължения и да се стреми да направлява развитието на международните отношения в справедливо и рационално русло.  В същото време преходът към политиката на „новия интернационализъм” означава, че в името на общите интереси на цялото човечество китайският народ е готов да отиде към всички възможни жертви.

„Новият интернационализъм” изисква, щото ние да отстраним тенденцията във външната политика, при която се поставя ударение върху материалната изгода и да увеличим нашата нравствена съпричастност в световните дела. Фактически, курсът към интернационализъм се явява отражение на китайската ценностна система в нашата външна политика. Между  основните ценности на  социализма е възможността да протегнеш ръка на цялото световно общество. Ние приемаме факта, че още дълго време капитализмът и социализмът ще съществуват заедно, и по тази причина „новият интернационализъм” изобщо не си поставя задача да разпали нова идеологическа борба, но се стреми да издигне нашата външна политика на равнището на загриженост за проблемите на човечеството като цяло и да усили нашата сплотеност с всички страни по света. Дипломацията на „новия интернационализъм” – това е, по своята същност, въплъщение на стремежите за провеждане в наше време на политика на истинска добродетелност, която да направи Китай държава, която да се ползва с уважение по целия свят.

 

Сун Жу

 

(Авторът е научен сътрудник в Китайския институт за съвременни международни отношения.)

 

Превод (от превода на руски на Федор Кокорев)
Shi-jian

 

Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.02.2013

k

Китайският път към щастието

(„China Newsweek” – Китай)

Китай трябва да вземе трудно решение и да принуди някои държавни органи да се откажат от погрешните методи на управление, при които те се ръководят изключително от данните на икономическата статистика,  при което  не се боят да влизат в конфликт с интересите  на населението. Населението, на свой ред, трябва да се събуди от все по-материалистичния начин на живот. По този начин  възстановяването на хармоничната и балансирана архитектура на развитието на Китай през XXI век ще стане китайския път към щастието.

По време на почивните дни при отбелязването на Националния празник на Китай и на традиционния Есенен празник, Китайската централна телевизия в програмата си „Новости” показа сюжет, в който кореспонденти на канала задаваха на обикновените хора по улиците един прост въпрос „Щастливи ли сте?” Отговорите на запитаните се оказаха твърде неочаквани. Искрените им отговори оставиха най-дълбоко впечатление в телезрителите.

През последните тридесет години икономическото развитие се намира в центъра на живота на страната, народът, от своя страна, направи придобиването и натрупването на богатство цел на своето съществувание. В този век на материализма политическата програма на правителството е насочена към постоянен икономически ръст, а в душите на обикновените хора процъфтява култа към потреблението. Материалните изисквания на жителите на Китай значително се повишиха, хората от средната класа все по-активно пътуват в  чужбина, китайските предприятия правят бизнес навсякъде по света.

Но така или иначе много китайци практически не се чувстват по-щастливи  отколкото по-преди. Някой даже се чувстват по-нещастни. В същност в това няма нищо удивително. Американският икономист Ричард Истърлин през 1974 публикува статия със заглавие „Може ли икономическият ръст. да подобри живота на човека: някои емпирически доказателства”. Статистически данни събрани в различни страни, показват, че ръста на икономиката и дохода на глава от населението не винаги водят към съответен ръст на броя на щастливите хора, а в някои страни това води и до тяхното  намаляване. Този знаменит „парадокс на Истърлинг” е известен също така и като „парадокс на щастието”

Хората, естествено, ценят своето благополучие. Всеки човек вижда щастието като крайна цел, към която трябва да се стреми. Във всички времена това е било основа на различни доктрини, а всяко религиозно учение е помагало на хората да намерят и съхранят щастието. Когато има богатство, но няма висше усещане за щастие, човек не може да бъде доволен от живота си.

Цел на правителство, отговорно за своя народ, трябва да бъде народното щастие. През 2005 година по време на двете сесии на ВСНП (Събранието на народните представители) и НПКЦК (Институт за  многопартийно сътрудничество и политически консултации)  членът на Китайската академия на науките Чен Годун представи своя проект: „Осъществяване на тезиса „човекът е над всичко”, за определяне на индекс на щастието на човека.” Предложената от академик Годун концепция „индекс на народното щастие” се състои в определяне на отношението на обикновените хора към собствения им живот и към текущите събития, в което се състои усещането за благополучие на народа.

В същото това време Националното Статистическо Бюро е разработило система от показатели на индекса „народно щастие”. През последните години градовете от всички провинции, ориентирайки се към международните стандарти, са изготвили собствени системи за отчитане на индекса на щастието. Но самото това разнообразие на оценка на благополучието на народа, пречи на определената от правителството цел.

Думите „щастие”, „благополучие”, „индекс на щастието” започнаха да звучат в Китай „на всеки ъгъл”. Преминаването от култа към БВП (брутен вътрешен продукт) към индексът на щастието направи задължително изискването за изменение на модела на развитие и осъществяване на идеята „човекът е над всичко”. През 2011 година, през първата година на 12-тата петилетка във всеки доклад за работата на правителството нееднократно се споменава „индексът на щастието” и се посочва, че ръстът на „индекса на щастието” е важна насока в държавната политика.

Но и до сега не е създадена общоприета система за отчет, отговаряща на националните особености на Китай. Днес при цялото многообразие на способите за оценка на нивото на щастието, основно е измерването на степента на удовлетворение на хората на техните материални и отчасти духовни потребности. Но това изразява само повърхностното усещане за благополучие, по-задълбочените механизми на щастието – например, комплексното усещане за щастие на психологическо ниво е много трудно да се измери. Да се измери индексът на щастие на отделния човек е много сложна задача, а да се даде оценка на по-дълбоките механизми на народното щастие, вероятно е въобще невъзможно.

По своята същност щастието се определя именно на нивото на психическата и духовната нагласа, те са тясно свързани с обстоятелствата от живота на конкретния човек – личната оценка на собствения му живот: щастието е също така  и в здравите и топли отношения с другите хора.. С една дума, щастието е свързано с живота на хората: без съмнение, то е свързано и с  политическия строй, но практически не зависи от наличието на материалните блага. По този начин, ако щастието стане основна цел на държавното управление, важно е да се преодолее култът на преклонение пред статистическите показатели и, полагайки грижи за икономическото развитие, престанем да се кланяме на материализма.

С други думи, създаването на народно благосъстояние както по-напред е неотделима част от ръста на индекса на щастието. И това е напълно естествено.

Развиващият се Китай, загрижен за икономическия ръст, подобряването на материалните условия за живот на народа, укрепването на равенството между хората и поставяйки ударение върху ефективността, трябва също така да следи за реда и уважението на личните ценности.

В Китай днес има места и ведомства, където пренебрегват мъдростта на дедите ни и все повече игнорират базовите изисквания и призиви на управляващата партия за изграждането на хармонично общество, към развитието на науката и техниката. Те поставят статистическите показатели на ръста на БВП по-високо, отколкото всестранното балансирано развитие на обществото.

Без съмнение държавната концепция за ускорено развитие на икономиката доведе до скок в икономическото развитие на Китай през последните 30 години, което стана основа за единството на целия народ. Това изигра огромна роля за изграждането на могъществото на съвременен Китай. Но след 30 години бързо икономическо развитие, определено е необходимо да забавим крачка, да се огледаме и да се замислим върху това, кое направи нашия живот по-малко щастлив, какво сме пропуснали при това надбягване.

В сегашния момент Китай и, по-специално, елитът на обществото, трябва да предприемат решителни усилия, за да превърнат концепцията „човекът и народът са над всичко” в неотменим принцип на ежедневното управление. Ако говорим конкретно, то някои държавни органи не трябва повече да се ръководят изключително от икономическите данни и при това даже да встъпват в конфликт с интересите на населението на страната. Нашият народ, на свой ред, трябва да се събуди от материалистическия начин на живот. По такъв начин, следвайки зова на народното сърце, необходимо е да реформираме строя; като уважаваме и продължаваме традициите, да бъдем хора с висока култура. Изграждането през XXI век хармонична, балансирана архитектура на развитие е китайският път към щастието.

Редакционна статия

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.02.2013

m

 

 Китайският модел разрушава хегемонията на „общочовешките ценности”

(„Женмин жибао“, Китай)

Историческата мечта на западната цивилизация винаги е била възтържествуването на общочовешките ценности в тяхното западно значение, докато мечтата на китайската цивилизация е „великото единство” Да Тун. В нашата епоха светът се нуждае от китайските ценности, защото именно в тях общочовешките ценности са намерили своят най-пълен израз.

Отдавна ли се е случило това – не е ясно, но вече сме привикнали, че, когато се говори за „общочовешки ценности”, ние подразбираме „западните ценности” и това се смята за нещо, което се разбира само по себе си. Това се е случило  и с понятието „цивилизованост”. Просветените западни страни са направили тази дума свой девиз и по такъв начин са си присвоили монопола върху културата. Именно за това сега се говори за „варвари” на подстъпите към цивилизования  Рим. За нашите съвременници, просветени европейци и техните сродници в САЩ, думите „съвременен” и „имащ всеобща ценност” са синоними.

Когато почетната титла светило на цивилизоваността премина от Европа в Америка, господството на западните ценности стана практически абсолютно. „Американски” и „западен” се превърнаха във взаимно заменящи се понятия, а самите американци станаха безспорен авторитет по въпросите на избора на модел за развитие, обявявайки,че вън от всяко съмнение американският либерално-капиталистически модел е венецът на историята.

Но възникналите неотдавна нови в икономически смисъл държави и по-специално Китай, станал най-характерния представител  на тази група страни, нанесе тежък удар по универсалните западни ценности, което, от своя страна доведе до най-различни „теории за жълтата опасност”.

Ето и прогнозите.

Първи вариант: Развитието на Китай скоро ще се прекрати, защото на Китай му липсват основните европейски ценности. Точно за това трябва да изпитваме безпокойство за състоянието на човешките права в КНР и да се надяваме, че в хода на отношенията им с Китай, на  „цивилизованите” страни ще се отдаде възможност да „експортират” зачатъците на общочовешките ценности, които по-късно ще е превърнат в стройна система.

Втори вариант: Китай си има своя собствена система от ценности, но тя не може да бъде общочовешка. Да не говорим, че Китай отрича съществуванието на универсални ценности. И като изходим от „всичко това”, Китай е враг на общочовешкия морал.

Трети вариант: Китайците притежават свой собствен възглед върху общочовешките ценности, който не отстъпва на западния и е въплътен в „китайския модел”. Този модел е заплаха за господството на европейските идеи и Китай активно го прокарва там, където е възможно Затова европейците ги вълнува, как биха те живели, ако китайските представи за общочовешки ценности се разпространят по целия свят.

При условията, когато Западът притежава безпрекословен авторитет по въпросите, засягащи универсалните ценности, Китай се оказва в капана на троен парадокс: не е от значение има ли Китай свои ценности или не, не е от значение как той се отнася към „общочовешките ценности”, все едно, той е заплаха за Запада.

Когато древно-китайските мислители  са говорили за „Поднебесната държава”, в действителност те са си представяли система от ценности, които се отнасят само за Източна Азия, докато западните „общочовешки ценности”, от своя страна, са само пречупване на универсалните ценности през призмата на западната култура. Съществуващите сега „общочовешки ценности” са продукт на западната цивилизация имаща предимството на господстваща цивилизация. Но сега това притеснява Китай в неговото морално-етическо  развитие.

За Китай единственият начин да се изкорени парадоксът на „жълтата опасност” е реглобализацията. Съвременната глобализация – това, по своята същност, е разпространение по целия  свят на западната духовна и материална култура. На нас ни е необходима глобализация от друг вид, глобализация на системите на ценности, която в границите на целия свят, ще уважава и подкрепя еднакво всички съществуващи култури, подходи и модели на развитие, напълно ще отразява цялото многообразие на различните цивилизации.

В съвременната епоха прозападните „общочовешки ценности” са оковали света в окови, а западната цивилизация е довела почти до нула културното многообразие на Земята. Но, така или иначе, европейските интелектуалци са осъзнали, че западната култура вече не може да се справи с непрекъснатото изменение на света.  И те започнаха, надпреварвайки се, да възлагат надежди на китайската цивилизация, като се надяват, тя да предложи за бъдещето някакъв нов път, отличаващ се от западния. С други думи, светът се нуждае от китайската мечта. За нас това е източник на сили и увереност, че избрания от нас строй е правилният и ние вървим по правилния път.

Китайската идея „променяйки себе си, променяш света”, в съвременната епоха станала част от официалната политика на Китай, днес се превръща в сила, способна да промени към по-добро нашата култура като цяло. Укрепването на държавата, възраждането на нацията, издигането на цивилизацията на по-високо равнище – именно в това триединство се съдържа основното послание на китайската политика за мирно развитие. Какво се разбира под „издигане на цивилизацията на по-високо равнище”?  - Да се изгради върху основата на китайските ценности система, подходяща за цялото световно общество. Да се създаде за благото на целия свят такъв строй, такава материална и духовна култура, която, намирайки своето начало в Китай, ще бъде продукт на съвместните усилия на всички страни и народи и ще служи на всички.

 „Издигане на цивилизацията на по-високо равнище“, означава преди всичко, преход от ограничено към глобално мислене и този преход е застъпен в заключителния доклад на 18-я конгрес на КПК. Този доклад непосредствено на няколко нива твърдо определя ценностите на китайския модел.  В личен план това е любовта към Родината,  преданост към трудовите задължения, добросъвестност, благонамереност. На нивото на семейството – равноправие, свобода, справедливост. На равнището на държавата – благополучие, могъщество, демократичност, цивилизованост и хармония. След което, върху тази база, докладът определи и основната, универсалната ценност, която да бъде на първо място по  цялата планета: „мир навсякъде под Небесата”. И точно в рамките на тази система от ценности, общи за всички хора по Земята, ще се формира днешен Китай, обединяващ в себе си три начала: традиционен Китай, съвременен Китай и Китай като част от световната общност.

Когато се спрем на тази гледна точка,  става ни ясно, че великото възраждане на китайската нация не е просто възвръщане към „изворите”, защото това не би решило тези проблеми, с които Китай се сблъсква днес. Още по-малко това е просто да се „слеят” западната и източната цивилизации: нашите пътища твърде се различават, а на Запада и неговите проблеми са му предостатъчни. Не, възраждането на китайската нация – това е три в едно: връщане към доброто, готовност да изберем най-доброто, което съществува в момента и създаването на нещо съвсем ново.

Какво означава това?

Да възстановим най-добрите неща, създадени от китайската култура и, в същото време да развием вече съществуващите в рамките на нашата цивилизация елементи на западната цивилизация и да вървим напред заедно с целия свят.

Когато приемаме ценностите на западната цивилизация трябва да отхвърлим мита за „общочовешките ценности” и да създадем система от истински ценности, които да са близки на всички, без изключение, представители на човечеството.

Да формираме нова общочовешка цивилизация и ставайки флагман на нова постзападна епоха и създавайки предпоставки за дълготрайно развитие на всички хора по света, Китай да бъде пример за всички.

Ван Ивей

Превод (от превода на руски на Федор Кокорев)
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.02.2013

 

В какво е тайната на дълголетието на китайската култура?

 („Atlantico“, Франция)

Atlantico: Кои качества на китайската култура ѝ позволиха да се съхрани до наши дни, докато мнозинството други велики цивилизации в крайна сметка са изчезнали?

Сирил Жавари: Първата от тези особености се състои в това, че сред всички зародили се на евразийския континент цивилизации, само китайската винаги се е намирала на една и съща територия. Става дума за цивилизация на отседнали селяни, които отглеждат ориз на една и съща територия от онези времена, когато човекът е изобретил земеделието. По този начин, в отличие от всички цивилизации, Китай не е бил изграден в резултат на завоевания или миграция. Всичко това е изключително важен елемент в осмислянето на историята от китайците, тъй като става въпрос за понятието за начало. Когато един народ мигрира или страната е подложена на анексия, това поставя мощен времеви граничен стълб за начало, нещо, което не съществува в Китай.

Второ, китайската култура е създала единствена по рода си писменост, която работи върху основата на осмислянето на идеи и ситуации, а не на звукове, както стоят нещата при всички други графически писмености на евразийския континент. Това на свой ред служи за основа на уникално постоянство, най-ярък пример за което служи този факт, че китайците не са сменяли политическата си система в продължение на 3000 години. Включително до ден днешен. Страната винаги е била управлявана от една партия: сега това са комунистите, докато по-рано страната са ръководили тези, които успешно са издържали  императорските изпити (и са заемали всички държавни постове от стражник до първи министър). Така възхитилата Волтер меритократия (власт на достойните) е давала възможност на всеки китаец да се явява на тях толкова пъти, колкото той намери за необходимо. В резултат, до епохата на Възраждането, Китай с много е изпреварвал целия останал свят. Разбира се за син на държавен служител е било много по-лесно да постигне успех на изпитите, но не са били редки случаите, когато жителите на някое село общо да заплатят за обучението  на най-способните от децата. Такава система неизбежно предлага най-добрите умове в служба на страната, за разлика от френския феодализъм, в рамките на който придвижването по обществената стълбица са можели да предложат само ордените. Много по-късно, с подема на буржоазията хората са започнали да разбират важността на образованието.

Сега в Китай действа подобна система, когато някой иска да се кандидатира за член на партията. Като начало се провежда тригодишно проучване на кандидата. Разпитват се всички, които са имали отношения с кандидата, неговите родственици, съученици, приятели, учители. В Комунистическата партия на Китай членуват 82 милиона човека, които представляват около 5% от населението (същият процент се е падал на държавните служители по време на епохата на императорите). Именно затова идеите на западната демокрация така трудно пущат корени в Китай. За Китайците дълготрайността е синоним за ефективност. Те не могат да проумеят, защо им е необходимо да сменят системата, щом като тя е работила добре толкова дълго време.

Отношението между видимото и невидимото също така е един от стълбовете на дълголетието на китайската култура. Другите евразийски култури се дистанцират от отношението с незримото било от ирационална, било от религиозна гледна точка.

И накрая, това може да изглежда парадоксално, става дума за „приятелското” отношение към промените. В Китай не съществува религия на спасението, не съществува ни рай, ни ад, нито вечност, които биха ни помогнали да се справим с настоящето. Единствената вечност е неизменното редуване на сезоните на годината. Затова няма нищо чудно, че основополагащата мисъл на китайската мисъл се нарича „И Дзин” или „Книга на Промените”. В нея се съдържа фраза, която подчертава възприемането на действителността по следния начин: единственото непроменящо се нещо са промените. Ние европейците ненавиждаме промените. В същото време именно това „дружеско” отношение на китайците им помогна да преживеят изключително силните сътресения на ХХ век. Китайският отговор на понятието за случайност – това е отговорът на селската култура: ритъмът на смяната на годишните времена е непоклатим, винаги след зимата идва пролетта, но никой не би могъл да каже слънчева ли ще бъде тя или дъждовна.

Atlantico: В Китай винаги е съществувал режим, който се е опирал на една партия. Как тази централна власт е могла да удържи такава голяма страна при такова голямо културно многообразие?

Сирил Жавари: Трябва да се разбере, че в рамките на монархията или система близка до нея личността на краля само в редки случаи се поставя под съмнение. В повечето случаи под ударите на общественото недоволство  са се оказвали министрите и префектите на областите. У нас забравят, че на 14 юли 1789 година народът на Франция постави статуята на Людовик XVI върху руините на Бастилията.

В Китай съществуват същите проблеми, само че умножени по размерите на страната. Мащабите на страната дават възможност на местните велможи да изопачават или да пренебрегват изцяло директивите на централната власт. Това е константа на китайската история, от която страната е страдала в продължение на цялата си история. Китайците не смятат, че живеят в тиранична държава, но несправедливостта, която поражда корупцията на местните велможи често излиза наяве. Не бива да се забравя и това, че китайските провинции по своите размери са равни на европейските държави. Представете си, че ни се наложи да накараме да работят заедно 87 европейски държави, при положение, че не ни се отдава да направим това с 27. Жителите на тези страни е възможно да имат различни културни традиции, различна кухня, дори различен език, но тях всички ги обединява китайската писменост. Именно тя е удържала цяла страната в пространството и времето. Като пример, всички показвани по телевизията филми са снабдени със субтитри, за да могат да бъдат показвани във всички провинции. Така и съвременният китаец може да прочете надпис върху каменна стела от времето на Конфуций, без да има понятие, какво е било произношението по онова време.

Atlantico: Каква е ролята на преобладаващите в духовния живот на Китай даоистки, конфуциански и будистки философии за дълголетието на китайската цивилизация?

Сирил Жавари: Преди всичко би трябвало да избягваме терминът „религия”, тъй като в такъв случай би ставало дума за нещо, което е несвойствено за Китай. Китайците наричат това мъдрост, която ги ръководи в тяхното ежедневие. Те се обръщат към даоистки свещеник, за да умиротвори невидимото, когато отварят нов магазин, но канят будистки свещеник, който да изпроводи техен близък в последния му път. Докато конфуцианството представлява нещо като кодекс за поведение в обществото, който е пригоден към живота в една пренаселена страна.

В същото време в страната съществуват външни признаци на религиозност, които са близки до западните ни разбирания: храмове, монаси, церемонии. При това, отношението към култа тук е съвършено различно, по-скоро става дума за молба, за диалог. Отношението към невидимите сили се отличава с твърде светски характер. Единствената истинска религия в Китай – това е култът към Императора, сина на Небето, когото безликата сила, сменяща годишните времена, е поставила владетел на Земята. По този начин отново се връщаме към тази селска традиция. Светският характер на култа придава на Китай огромни възможности за културно адаптиране. Последните примери за това не касаят духовното, но от това не стават по-малко впечатляващи: става дума за комунизма и капитализма.

Сирил Жавари,
специалист по Китай и автор на много книги за китайската култура.

Превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.12.2012