още преводи – запад    

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Как да се печелят приятели и как да се влияе на Путин.  (Възможно е да се възстановят руско американските отношения. Много е жалко, че Вашингтон постоянно ги влошава)  - („Foreign Policy“, САЩ.
Как да се вземат предвид интересите на Русия, Украйна и Запада? (В превода е пропусната уводната част на тази статия) – „The Washington Post”  САЩ.
Отново война в Европа? Не от наше име! – обръщение, подписано от немски политици, икономисти, журналисти и дейци на културата, с което те изразяват несъгласието си за война с Русия и се застъпват за нова политика на деескалация в Европа. -  „Die Zeit“, Германия.
Писмо на Хелмут Шмидт до Хелмут Кол: Аз споделям Вашето безпокойство. (Някога те бяха политически съперници: Хелмут Кол – председател на ХДС, а Хелмут Шмидт – канцлер на ГФР) – „Die Zeit“, Германия.
Западът се изплаши от нелиберализма на Орбан – „Česká Pozice“, Чехия
Геополитика на унижението – „Slate.fr“ Франция
Какво да се каже на Русия – „The National Interest“ САЩ        

Кризата в Украйна: Джон Кери и НАТО трябва да се успокоят и да направят крачка назад –
„The Guardian“,  Великобритания.
Обвиненията по адрес на Русия донякъде биха били оправдани, но ако Олимпиадата се провеждаше в САЩ…– Gazeta Wiborcza, Полша.
Сирия – бойно поле на САЩ и Русия – „American Thinker“ – САЩ.
Защо Америка злоупотребява със своята мощ?  – The American Conservative“ - САЩ.
Прав е бил не само Кейнс, но и Маркс. – „Publico.es“, Испания.
Декларация на Движението „Окупирай Уолстрийт”.
Проверяват работниците за наличие на душа. – „The Daily Mash „, Великобритания.

Стр. 2

Джо Щиглиц за кръвопийците от МВФ и Световна Банка (Разкрития на Джоузеф Щиглиц –  носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийствата на МВФ и Световната банка) -  Alter Information
Новият план за заробване  (Защо договорът за свободна търговия между ЕС и САЩ е най-строго пазената тайна)  – Pan.bg

,

Как да се печелят приятели и как да се влияе на Путин.
(Възможно е да се възстановят руско американските отношения. Много е жалко, че Вашингтон постоянно ги влошава).

„Foreign Policy“, САЩ

Mиналата седмица, когато рублата се срина по отношение на долара, а в Русия възникна заплаха за пълномащабна финансова криза, се появи новината, че президентът Обама има намерение да подпише закон, който по своята същност е равностоен на обявяване на война на Русия.

Този закон,който получи събуждащо определени спомени название „Акт за подържане на свободата на Украйна 2014” беще единогласно утвърден в палатата на представителите и в сената. В него не достига здрав разум, препълнен е с враждебни ултиматуми и неверни твърдения по повод на най-новата история. В закона Русия е наречена „заплаха за мира в целия свят” обвиняват я в нарушаване на Дпговора за ликвидация на ракетите с среден и малък обсег,  в него звучи призив към президента да „анализира готовността на САЩ и НАТО по договора”.  Там звучи настоятелен призив към Русия да прекрати дестабилизацията на обстановката в Украйна, да се откаже от Кримския полуостров (който тя анексира през март 2014  след свалянето на украинския президент Виктор Янукович), да изтегли войските си от Грузия (очевидно става дума за самопровъзгласилите се територии Абхазия и Южна Осетия, намиращи се под контрола на Русия след войната от 2008 година) и даже да прекрати помощта, която оказва на правителството на Башар ал-Асад в Сирия. В него Украйна, Молдовия и Грузия са наречени „важни съюзници извън НАТО”, а също така звучи изискване към Обама да въведе нови санкции и визови забрани против Русия.

Най-зловещият момент в закона е предоставянето на президента на пълномощия да „предостави на правителството на Украйна необходими артикули от военно естество, услуги и разузнавателна информация за защита на своята територия и суверенитет”. Даже без намек за ирония там звучи и призив към Руската Федерация „да се стреми към взаимоизгодни отношения със Съединените Щати на основа на съблюдаване на независимостта и суверенитет на всички страни”, а също така към „възстановяване на отношенията на сътрудничество между народите на САЩ и Русия на основата на общия стремеж към демокрация, права на човека и мир”.

Държавният секретар Джон Кери, изказвайки се по повод въведените вече против Русия санкции, обяви на 16 декември на пресконференция в Лондон: „Ние не искаме от това да пострада народа на Русия”, а също така „Нищо от това, което правим, не е насочено конкретно против народа”. Но „Законът за подържане свободата на Украйна” подава съвсем друг сигнал: САЩ действайки чрез Украйна, твърдо са решили да вървят към ескалация на спора с Русия – дори до въоръжен конфликт.

Никого не трябва да учудва, че реакцията на Москва се оказа далече не дружелюбна и примиренческа. Руското министерство на външните работи прие сигнала за сведение и нарече закона за подържането на свободата „враждебен”. Заедно с това то заяви, че Русия ще се въздържи от мерки в отговор на новия закон, докато той не доведе до конкретни действия от страна на Обама. През ноември министърът на външните работи Сергей Лавров обвини Съединените Щати в опит „за смяна на режима”. А депутатът от Държавната Дума Михаил Емелянов се изказа още по-откровено, предупреждавайки, че Русия „ не може спокойно да гледа на това, как САЩ ще въоръжават Украйна, с най-съвременни оръжия, в това число и бойни самолети. В тази връзка ние не трябва да се показваме слаби….. Като съдим по намеренията на САЩ, те искат да превърнат Украйна в наемен боец срещу Русия”.

Русия във всеки случай не „седи със скръстени ръце”. Независимо от санкциите, тя продължава безпрецедентна програма за военно сътроителство на стойност 375 милиарда долара. Москва, както и по-напред насочва своята авиация в провокационни полети с цел да провери натовските граници на неуязвимост. Само за една седмица от 8 до 14 декември Прибалтийските страни са вдигали по тревога своите самолети за да прехванат руските самолети рекорден брой пъти – 21. Вече за втори път през тази година руски боен самолет за малко да се блъсне в европейски граждански самолет (Москва оспорва това.) Русия на два пъти провежда военни учения с отработване на ядрено нападение на Варшава. А руските бойни кораби и подводници провеждат патрулиране в такива отдалечени места като бреговете на Австралия и САЩ.

През авдуст превъзбуденият лидер на крайнодясната Либерално-демократическа партия на Русия Владимир Жириновски отиде до там, че предсказа възможна „трета световна война”, която може да бъде започната от президента Владимир Путин, а също така предупреди „държавите-джуджета” от Източна Европа, че ако те позволят да бъдат използвани в качеството на бази (натовски явно) за нападение срещу Русия, ще ги грози „пълно унищожение”. При други обстоятелства такива враждебни и крайно безразсъдни заявления биха предизвикали само поклащане на глави в недоумение и във Вашингтон и в Москва, но днес те не изглеждат така.

Санкциите и все по-напрегнатото военно противопоставяне между Русия и страните от НАТО изобщо не повлияха за снижение на популярността на Путин, който съгласно допитванията на авторитетния Левада Център се ползва от подръжката на 85% от населението. Мнозинството от руснаците – 59%, съгласно последното допитване на този център – смятат, че страната върви по верния път. Санкциите убедиха руснаците в това, че Западът е предприел    настъпление срещу тях. Това убеждение има силен исторически резонанс и тази мисъл беше подчертана от самия Путин в неговото послание до Събранието на Федерацията на 4–ти декември и на пресконференцията на 18-ти декември. От резултатите от допитванията можем да си направим следния извод: за това тревожно състояние на нещата руснаците не обвиняват своя президент, а Съединените Щати и техните „марионетки” от Евросъюза. Тази гледна точка набиват настойчиво в техните глави държавните медии. Така или иначе, но след четирите вълни на натовско придвижване на изток в бившите предели на влияние на Съветите и Варшавския договор изглеждащия  неичерпаем източник на добра воля и благожелателност на руснаците по отношение на Запада пресъхна напълно.

Пресъхна не само запасът на добра воля, но и перспективите за мир между Русия и Запада. Не са необходими големи усилия за да си представим как някакъв нещастен случай, би могъл да доведе към открит конфликт. Руски  бомбардировач може да се сблъска с европейски граждански самолет във въздушното пространство на  НАТО или близо до него. Може да се случи случаен сблъсък на руска и американска подводница в  международни води.. Поради технически проблем Русия или САЩ могат да стигнат до извода, че противната страна е изстреляла свои ядрени ракети, което ще постави пред тях страшната дилема „да използват или да загубят своите ракети”. Това се случи през 1983 година, когато Съветският Съюз едва не прие натовското учение  Able Archer за истинско нападение. Възможностите за възникванe  на такива катастрофални по своите последствия случаи  значително могат да се намалят, ако двете стран запазят макар и най-елементарните основи на взаимно доверие.

Или, както твърде достоверно предполагат някои, Путин може да реши, че той нищо не печели даже от минимално сътрудничество със Запада. За да отвлече своя народ от усилващите се икономически трудности, той може да разпали сепаратистки настроения, да кажем в естонския град Нарва, където руснаците са мнозинството от населението, след което да изпрати там свои „малки зелени човечета”, рискувайки по този начин конфликт с НАТО. Това последното изглежда изключително маловероятно и нека да се надяваме, че няма да се случи.нищо такова. Но никой не предсказа, че Русия ще си върне Крим посредством тайна окупация – а тя го направи през март тази година.

 Но, в същност, въпросът трябва да се постави по следния начин: Нима Путин, който е вложил целия свой политически капитал при възвръщането на Кримския полуостров към Русия, може открито да капитулира пред американските законодатели и да заяви, че анексията е била огромна грешка? Нима той ще се извини смирено и разкаяно  пред украинското ръководство в Киев и ще се откаже от поддръжката на сепаратистите в Донбас? Нима ще върне ключовете от кабинета си в Кремъл, след което ще се качи на влака за да се върне в родния си Санк-Петербург?  Или просто ще се разствори в нощта, като пожелае всестранни успехи на своя приемник?

Ха. Как така Путин през 2012 г. го избраха за нов шестгодишен срок? Ако не се случи дворцов преврат или народно въстание (което е малко вероятно), шансовете за предсрочен отказ на Путин от власт са просто микроскопични. А, ако се съгласим с това, че Путин изобщо няма такива намерения, необходимо ни е политическо решение на проблема, ние трябва да изградим такива отношения с Русия, които ще осигурят (използвам   израз от епохата на студената война) „мирно съществувание” със Запада. Някои аналитици вече започнаха да разглеждат такава възможност. Сред тях са съветникът по националната безопасност в администрацията на Картър Збигнев Бжежински, изказал се на тази тема в Центъра за стратегически и международни изследвания (Center for Strategic and International Studies); бившият секретар Хенри Кисинджър, написал на тази тема статия за Washington Post: Самуел Чарап (Samuel Charap), подготвил есе за това списание. Аз също на два пъти писах за това за The Atlantic.

Казано като обобщение,  САЩ и Европа е необходимо в писмен вид да предложат на Русия следното: Украйна ще остане неутрална и няма да стане член на НАТО..

Това не е някакво пресилено предложение. В Източна Украйна продължава сепаратисткият конфликт, така че е крайно невероятно НАТО да се съгласи да приеме в своите редици Украйна. И, въпреки това, алиансът в своята декларация вБудапеща от 2008 година обеща това някога да се случи. Освен това Върховната Рада на Украйна току що прие закон, отменящ извънблоковия статут на страната, който беше утвърден със закон през 2010 година. Този законодателен орган съшо така издигна в качеството на общонационална цел встъпването в западния военен алианс. Лидерите на НАТО трябва да освободят украинците от тези заблуди. Ако те не направят това, и при това бързо, такова поведение би било безотговорно и безсмислено провакационно.

Русия направи такова предложение, но то беще отхвърлено.  През ноември Кремъл поиска  „стопроцентова гаранция” за това, че Украйна няма да стане член на НАТО – което да стане срещу съдействие за постигане на мир в Донбас. Това беше пробно предложение за прекраъяване на кризата, което никой даже не разгледа. В своето мартенско изказване по повод обединението на Русия и Крим Путин обоснова действията на Русия като резултат от възможността за разширяване на НАТО. Наистина, членството в НАТО и ЕС – в основата си са успоредни процеси. В тази светлина едва ли може да се смята неоправдана гледната точка на руското ръководство, което счита встъпването на Украйна в Североатлантическия алианс като много вероятна перспектива. Авторът на политиката за сдържане Джордж Кенан предупреди пре 90-те години на миналия век, че планираното тогава придвижване на НАТО плътно  до границите на Русия ще доведе до нова „студена война”, която може да завърши с „гореща”, като унищожи всички шансове за демокрация в Русия. Той беше прав – макар и отчасти. Не дай Боже да се окаже, че е бил прав изцяло.

Време е да прекратим разговорите за разширение. Така или иначе, противодействето за встъпване на Украйна в НАТО е силно и в Берлин, и в Париж. А това е важно. Защото в член 10 на Североатлантическия договор се говори за това, че която и да е страна може да бъде поканена да встъпи „само при наличието на единодушно съгласие”. Такова съгласие няма и не се очаква да има. И този въпрос трябва да бъде снет от обсъждане, За да не се повтори украинския сценарий с другите бивши съветски републики, НАТО е необходимо в писмена форма да се откаже от по-на татъшно придвижване на Изток.

Решението на въпроса със статута на Крим създава най-сериозни проблеми. Путин неотдавна сравни отношенията между Крим и Русия с отношението на евреи и  мюсюлмани към Храмовата планина   в Йерусалим.. Твърде озадачаващо изявление, за да не кажем нещо повече, като се отчита, че тази територия принадлежи на Русия едва от 1783 година, когато Екатерина II я е завладяла, отнемайки я от Османската империя.и до 1952 година, когато съветският ръководител Хрушчов я „подари” на Украйна. Така или иначе, кримската главоблъсканица може да намери решение с международен мандат, както в Светите Земи. За това е  необходимо под егидата на ООН да се проведе нов абсолютно прозрачен референдум за статута на полуострова. И в този случай и Русия, и Западът ще бъдат длъжни да признаят неговия резултат.

Срещу гаранции за неутралитет  на Украйна и за провеждане на референдум в Крим със задължителни за изпълнение резултати на Москва ще се наложи да се откаже да подържа бойците-сепаратисти в Донбас, извеждайки личния състав и техниката, които е изпратила в този регион (Кремъл отрича своето открито участие в конфликта в Източна Украйна, макар че на пресконференция на 18 декември Путин призна наличие там на руски „доброволци”). На Русия също така ще се наложи да потвърди своите задължения в рамките на подписания през септември протокол за прекратяване на огъня между въстаниците и правителството в Киев и за съблюдаване суверенитета на Украйна. А ако Украйна реши да встъпи в Европейския съюз, Русия не би трябвало да поставя пречки за това.

За да има стимул за Русия да прекрати подкрепата за сепаратистите в Донбас и да разреши провеждане на втори референдум в Крим, Съединените Щати и Европейският Съюз могат да обещаят незабавно да отменят икономическите санкции и визови забрани.

Предложенията, изложени  по-горе,  досега не са получли шанс за сериозно разглеждане. Заслужава си да си зададем въпрос, защо. Нима Съединените Щати нищо не са научили от продължилата дълги десетилетия студена война и опит от общуване с Кремъл? Нима Вашингтон напълно се отказа от дипломацията в полза на ултиматуми, при това по отношение на страна, която единствена притежава ядрен арсенал, способен да унищожи САЩ и целия свят? Нима американските политически ръководители не са разбрали до сега какъв ушърб на отношенията с Русия   нанесоха с  едностранното си изтегляне през 2002 година от историческия договор с Москва по противорaкетната отбрана?  Нима Съединените Щати така и не се убедиха в това, че техните вопиещи нарушения на нормите на международното право – преди всичко непредизвиканото навлизане в Ирак, стотиците удари по целия ислямски свят с прилагането на безпилотници, да не говорим за   многогодишната американска подкрепа на кръвожадни диктатори в Латинска Америка и на други места – само породиха цинично отношение към американските мотиви зад граница? Нима Белият дом не вижда, че разговорите за „американската изключителност” от другите страни се схвашат като късогледство и илюзии и противоречат на националната гордост на американците?

Ако говорим конкретно, то защо САЩ и ЕС са готови да рискуват заради Украйна, когато Русия превзе Крим, а украйнската армия не даде и един изстрел в отговор?  Нека да си припомним също така, че когато Москва помогна на въстаниците да  завладеят част от източна Украйна, около един милион от населението от този регион избягаха в Русия, а не в подконтролните на Киев територии.

Време е Съединените Щати и Европейският Съюз – и по-конкретно – Обама, канцлерът на Германия Ангела Меркел и президентът на Франция Франсуа Оланд да започнат опити за дипломатическо примирение с Русия. Съчетанието на санкциите и рекордно ниските цени на нефта води към сценарий на икономически апокалипсис. Русия се превръща  в страна, която при липса на доходи от въглеводородите не ще може да изплаща заплати и пенсии, частния сектор няма да има възможност да получава кредити нито в Русия, нито от чужбина, от девалвацията на руската валута цените на взнос на хранителни стоки, от който силно зависи Русия, ще станат крайно високи. В резултат на всичко това за Путин ще се появят немалко обективни причини да търси договорености. Колкото и да е неприятно за западните лидери, но ще им се наложи с него да имат работа в интерес на постигане на такива договорености.

За съжаление вместо това политическите ръководители и законодатели във Вашингтон тласкат отношенията с Русия в противоположно направление. Последният натиск на Запад по отношение на Русия, какъвто е подписаният от Обама враждебен „Акт за подържане на свободата в Украйна 2014” само още повече ще затрудни неизбежното и необходимо примирение с Москва. Това днес е съвършено ненужно нито на Русия, нито на САЩ, нито на Украйна.

Джефри Тейлър (Jeffrey Tayler)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 04.01.2015

н

Как да се вземат превид интересите на Русия, Украйна и Запада?

„The Washington Post”  САЩ

Преди да се предприемат (ответни на руските действия) мерки:  доставка на Киев отбранителни тежки оръжия и да се разместят в Балтийските страни структури на НАТО – това е логически разбираема, но потенциално контрапродуктивна реакция на украинската криза – лидерите на НАТО трябва да се опитат да постигнат разбирателство с Москва в името на създаването на нова европейска система за безопасност, приемлива за двете страни. Мнозина на Запад ще считат, че по този начин поощряваме недопустимите действия на Путин и Русия през изтичащата година. И все пак, подобен подход ще се използва не за поощрение на Путин и Русия, а за защита безопасността на Украйна – за нашата собствена безопасност.

Ако руският народ изпитваше все по-голямо отвращение от Путин, то в такъв случай би имало смисъл да се оказва натиск на Русия с помощта на санкции и заплахи за тяхното усилване, ако Путин се реши да изостри ситуацията. Но руският лидер се ползва с поддръжката на 85% от гражданите на страната, при което мнозинството руснаци смятат неговите действи за разумно възмездие за триумфалното разширение на НАТО, което след края на студената война се приближи до руските граници. При това, в сегашния  момент, Путин даже следва да се разглежда като умерена фигура в руския политически спектър.

В съответствие с някои идеи на бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър (Henry Kissinger), и като се опираме на предложенията на бившия съветник по националната безопасност Збигнев  Бжежински (Zbigniew Brzezinski), – двама големи американски стратези, които не можеш да заподозреш в склонност за умиротворяване на агресора или витаене в облаците, – ние сме длъжни да предложим на Русия сделка, която би трябвало да включва следните точки:

- Русия може да заяви своите исторически претенции за Крим, но при условие, че се задължи да проведе с участието на външни наблюдатели референдум, който да определи бъдещето на региона; при което въпросът за независимост трябва да бъде включен като един от вариантите на отговорите.

- Русия трябва да се съгласи да изтегли (под външен мониторинг) своите военни „доброволци” от Източна Украйна;

- След урегулиране на Кримския въпрос, Русия трябва да поеме задължението на постоянна основа да гарантира безопасността на цялата територия на Украйна, както това е зафиксирано в Будапещенския меморандум от 1994 година за безядрен статус на Украйна и другите бивши съветски републики.

- Украинската страна и САЩ трябва да се съгласят с това, Украйна да не претендира за членство в НАТО нито сега, нито за в бъдеще;

- Нова общоевропейска структура на безопасност на базата, например, на ОБСЕ (Организацията по безопасност и сътрудничество в Европа) да бъде създадена с цел да отстоява общоприетата териториална цялост на европейските държави. Това обединение трябва да даде на Москва усещането за равностойно партньорство и може да включва в своите редове членове на НАТО и държави от бившия Съветски Съюз;

- Всички сегашни членове на НАТО си остават в състава на тази организация. Но, като се отчитат новите съглашения по безопасността, Североатлантическият алианс се отказва от своето по-нататъшно разширение и му се отрежда само спомагателна роля при обезпечаването на европейската безопасност; при което НАТО преориентира своите бойни задачи отвъд пределите на Европа;

- Европейският съюз се съгласява да работи с Русия така че всякакви възможни отношения на Украйна с Европейския Съюз, включително членството на тази страна в ЕС, да не противоречат на участието на Украйна в руския проект по изграждане на Евразийския икономически съюз;

- Антируските санкции постепенно да бъдат – и, в края на краищата, напълно – отменени в степентта, в която всички избрени по-горе положения встъпят в сила.

Путин, по всяка вероятност, ще твърди, че такова съглашение не се различава от неговите цели и да го поднесе на руснаците като голяма победа. Възможно е неговата популярност да достигне до 88 или 90% – за известно време. Но след това, с времето, това негово постижение ще помръкне, а руските избиратели ще му поискат отчет и сметка по основното му задължение – да повишава през цялото това време жизнения им стандарт.

Ако в обозрима перспектива Русия проявява слабост, това означава, че Западът може да си позволи именно сега да отиде на компромис. Независимо от това, какво Западът ще направи, Русия много продължително време няма да има сила да доминира над своите съседи. И, ако дългосрочното съглашение, изложено от нас, не бъде сключено, то Русия ще продължи да демонстрира своята сила и воля и с това да продължи да създава проблеми.

Освен това, макар това да дразни някои, едновременното съблюдаване интересите на Русия, Украйна и Запада е една много далновидна политика, в сравнение с  подхода, при който някой печели, а друг губи. Над Централна Европа е надвиснала твърде голяма заплаха, а в същото време съществува  широк кръг от проблеми (като се започне с Иран и Близкия Изток и се свърши с Афганистан и Северна Корея) които не могат да се решат без сътрудничество между Русия и Запада и които имат голямо значение за безопасността на САЩ. Не ние започнахме този конфликт, но можем да вземем мерки, които значително да увеличат шансовете за неговото прекратяване.

Майкъл О’Хенлон (Michael O’Hanlon), Джереми Шапиро (Jeremy Shapiro)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.12.2014

 

 

Отново война в Европа? Не от наше име!

Повече от 60 човека – политици, икономисти, журналисти и дейци на културата са подписали писмо, с което изразяват несъгласието си с война с Русия и се застъпват за нова политика на деескалация в Европа. Те се обръщат към Федералното правителство, депутатите от Бундестага и медиите. Инициатори на писмото са бившият съветник на  канцлера Хорст Телчик (Horst Teltschik), бившият държавен секретар по безопасността Валтер Штютцле (Walter Stützle) и бившият замесник председател на Бундестага Анте Фолмер (Antje Vollmer). „На нас ни е необходим политически сигнал за това, че справедливата критика с адрес  руската политика по отношение на Украйна няма да доведе до това, прогресът, който беше постигнат по отношение на Русия през последните 25 години, да бъде сведен до нула”, – казва Телчик по повод мотивите за написване на това писмо.

Текст на обръщението:

Никой не иска война. Но Северна Америка, Европейският Съюз и Русия ще я направят неизбежна, ако не   се прекрати незабавно движението по пълната с опасности спирала на взаимни заплахи. Всички европейци, в това число и Русия общо носят отговорност за мира и безопасността. Да избегне заблудите е в състояние само този, който не губи тази цел от погледа си.

Конфликтът в Украйна показва, че манията за власт и господство както и по-напред не е преодоляна, на което всички се надявахме през 1990 година, когато завърши студената война. Но политиката на снижение на напрежението и мирните революции направиха хората твърде лениви и безгрижни. Това в еднаква степен се отнася и за Изтока и за Запада. Американци, европейци и руснаци забравиха за главното – че трябва да изгонят при своите взаимоотношения всяка мисъл за война. Защото иначе е невъзможно да се обясни опасното, от гледна точка на Русия, разширение на Запада на Изток без тясно сътрудничество с Москва, а също така незаконното, от гледна точка на международното право, анексиране на Крим от Владимир Путин.

Днес, когато възниква огромна опасност за континента, Германия носи особена отговорност за съхранение на мира. Без готовността на руските хора към помирение, без далновидността на Михаил Горбачов, без поддръжката на нашите западни съюзници и без проницателността на тогавашното ферерално правителство едва ли би могъл да се преодолее разколът в Европа. Мирното обединение на Германия се случи благодарение на широк и разумен жест от страна на страните победителки. Това беше решение от исторически мащаб. Преодоляването на противостоянието трябваше да бъде част от създаването на мирен и безопасен ред на пространството от Ванкувър до Владивостск, за което всичките 35 глави на държави и правителствата на страните членки на ОБСЕ се договориха с Парижката харта за нова Европа, подписана през Ноември 1990 година. Върху основите на съвместно формулирани принципи и първи конкретни мерки трябваше да се построи „Общия европейски дом”, в който безопасноста в еднаква степен би била гарантирана са всички държави участнички. Тази, поставена пред политиците от следвоенното време, цел, не  се отдаде да бъде постигната до ден днешен. И хората от Европа отново живеят в страх.

Ние, долуподписаните, призоваваме федералното правителство да осъзнае своята отговорност за мира в Европа. Нужна ни е нова европейска политика за разведряване. Тя може да стане възможна само върху основата на еднаква безопасност за всички и при наличието на равноправни партньори, уважаващи се един друг.

Правителството на Германия не върви по някакъв особен път, продължавайки в тази сложна обстановка да призовава към благоразумие и диалог с Русия. Потребността на руснаците от безопасност е също толкова законна, както и потребността от безопасност за немците, поляците, жителите на балтийските страни и украинците.

Ние не можем да изгоним Русия от Европа. Това би противоречило на историята, би било неразумно и опасно за мира. От времето на Виенския конгрес от 1814 година Русия е част от общопризнатите държави, определящи облика на Европа. Всички, който са се опитвали да изменят това състояние на нещата, са претърпели поражение в кървави войни – последна в този списък стои страдащата от мания за величие хитлерова Германия, предприела през 1941 година опит да   пороби, заедно с други страни, и Русия.

Ние се обръщаме към депутатите от немския Бундестаг – политиците, получили доверието на народа, които трябва да осъзнаят сериозността на ситуацията и да контролират федералното правителство да изпълнява своите задължения по съхранението на мира. Хората, които създават образа на врага и в едностранен порядък обвиняват  в нещо другите, задълбочават напрежението и то във време, когато са необходими сигнали за разведряване на обстановката. „Да се включват в състава другите”  вместо да се „изключват от състава другите” – ето какъв трябва да бъде лайтмотивът на немските политици.

Ние се обръщаме към всички медии, които трябва да изпълняват своите задължения по безпристрастното отразяване на събитията още по-убедително, откогато и да е по-рано. В своите статии и коментари  медиите демонизират цели народи, и се изказват неуважително за тяхната история. Всеки журналист, който е добре запознат с външната политика, ще разбере страха на руснаците, който те изпитват от момента, когато страните членки на НАТО през 2008 година поканиха Грузия и Украйна да постъпят в този алианс. Работата не е в Путин – главите на държавите идват и си отиват. Работата  е в Европа. Работата е в това, че хората  не трябва отново да започнат да се страхуват от война. И в този смисъл отговорното осветяване на събитията, в основата на което лежи солидно изучаване на ситуацията, може да изиграе важна роля.

На трети октомври 1990 година, в деня на обединението на Германия, федералният канцлер Рихард  фон Вайцзекер (Richard von Weizsäcker) каза: „Студената война приключи. Свободата и демокрацията скоро ще пуснат корени във всички държави…. Сега те могат да укрепят и обезопасят своите взаимоотношения  на институционално ниво до такава степен, че за първи път ще е възможно да се установи единен ред в живота и света. За народите на Европа с това самото започва принципно нова глава в историята. Ние можем да постигнем това, но възможно е и да не го постигнем. Ние се намираме пред  ясна алтернатива: да   обединим Европа или отново да се плъзнем в блатото на на националистическия антагонизъм – на историята са познати подобни  примери”.

До конфликта в Украйна, ние, европейците, смятахме, че вървим по правилния път. Сега, след  четвърт век, предупреждението на Рихард  фон Вайцзекер  е актуално, както никога.

Подписали:

Mario Adorf, Schauspieler
Robert Antretter (Bundestagsabgeordneter a. D.)
Prof. Dr. Wilfried Bergmann (Vize – Präsident der Alma Mater Europaea)
Luitpold Prinz von Bayern (Königliche Holding und Lizenz KG)
Achim von Borries (Regisseur und Drehbuchautor)
Klaus Maria Brandauer (Schauspieler, Regisseur)
Dr. Eckhard Cordes (Vorsitzender Ost-Ausschuss der Deutschen Wirtschaft)
Prof. Dr. Herta Däubler-Gmelin (Bundesministerin der Justiz a.D.)
Eberhard Diepgen (ehemaliger Regierender Bürgermeister von Berlin)
Dr. Klaus von Dohnanyi (Erster Bürgermeister der Freien und Hansestadt Hamburg)
Alexander van Dülmen (Vorstand A-Company Filmed Entertainment AG)
Stefan Dürr (Geschäftsführender Gesellschafter und CEO Ekosem-Agrar GmbH)
Dr. Erhard Eppler (Bundesminister für Entwicklung und Zusammenarbeit a.D.)
Prof. Dr. Dr. Heino Falcke (Propst i.R.)
Prof. Hans-Joachim Frey (Vorstandsvorsitzender Semper Opernball Dresden)
Pater Anselm Grün (Pater)
Sibylle Havemann (Berlin)
Dr. Roman Herzog (Bundespräsident a.D.)
Christoph Hein (Schriftsteller)
Dr. Dr. h.c. Burkhard Hirsch (Bundestagsvizepräsident a.D.)
Volker Hörner (Akademiedirektor i.R.)
Josef Jacobi (Biobauer)
Dr. Sigmund Jähn (ehemaliger Raumfahrer)
Uli Jörges (Journalist)
Prof. Dr. Dr. h.c. Margot Käßmann (ehemalige EKD Ratsvorsitzende und Bischöfin)
Dr. Andrea von Knoop (Moskau)
Prof. Dr. Gabriele Krone-Schmalz (ehemalige Korrespondentin der ARD in Moskau)
Friedrich Küppersbusch (Journalist)
Vera Gräfin von Lehndorff (Künstlerin)
Irina Liebmann (Schriftstellerin)
Dr. h.c. Lothar de Maizière (Ministerpräsident a.D.)
Stephan Märki (Intendant des Theaters Bern)
Prof. Dr. Klaus Mangold (Chairman Mangold Consulting GmbH)
Reinhard und Hella Mey (Liedermacher)
Ruth Misselwitz (evangelische Pfarrerin Pankow)
Klaus Prömpers (Journalist)
Prof. Dr. Konrad Raiser (eh. Generalsekretär des Ökumenischen Weltrates der Kirchen)
Jim Rakete (Fotograf)
Gerhard Rein (Journalist)
Michael Röskau (Ministerialdirigent a.D.)
Eugen Ruge (Schriftsteller)
Dr. h.c. Otto Schily (Bundesminister des Inneren a.D)
Dr. h.c. Friedrich Schorlemmer (ev. Theologe, Bürgerrechtler)
Georg Schramm (Kabarettist)
Gerhard Schröder (Bundeskanzler a.D.)
Philipp von Schulthess (Schauspieler)
Ingo Schulze (Schriftsteller)
Hanna Schygulla (Schauspielerin, Sängerin)
Dr. Dieter Spöri (Wirtschaftsminister a.D.)
Prof. Dr. Fulbert Steffensky (kath. Theologe)
Dr. Wolf-D. Stelzner (geschäftsführender Gesellschafter: WDS-Institut für Analysen in Kulturen mbH)
Dr. Manfred Stolpe (Ministerpräsident a.D.)
Dr. Ernst-Jörg von Studnitz (Botschafter a.D.)
Prof. Dr. Walther Stützle (Staatssekretär der Verteidigung a.D.)
Prof. Dr. Christian R. Supthut (Vorstandsmitglied a.D. )
Prof. Dr. h.c. Horst Teltschik (ehemaliger Berater im Bundeskanzleramt für Sicherheit und Außenpolitik)
Andres Veiel (Regisseur)
Dr. Hans-Jochen Vogel (Bundesminister der Justiz a.D.)
Dr. Antje Vollmer (Vizepräsidentin des Deutschen Bundestages a.D.)
Bärbel Wartenberg-Potter (Bischöfin Lübeck a.D.)
Dr. Ernst Ulrich von Weizsäcker (Wissenschaftler)
Wim Wenders (Regisseur)
Hans-Eckardt Wenzel (Liedermacher)
Gerhard Wolf (Schriftsteller, Verleger)

 

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.12.2014

,

Хелмут Шмидт: Аз споделям Вашето безпокойство

(Защо Хелмут Кол е прав, когато преупреждава за опасността от по нататъшния  разрив между Русия и Европа.)

Скъпи г-н Кол!

Повод за написването на това писмо е излязлата наскоро Ваша книга „С безпокойство за Европа”. Аз споделям Вашето безпокойство за мира на нашия континент и затова се присъединявам към Вашия призив.

Съгласен съм с Вас, че за стабилна европейска система на безопасност е необходимо да се привлече Русия. Това произтича от факта, че Русия винаги е била най-големият съсед и ще си остане такъв и през  ХХI век. Добрите отношения между Русия и Европейския съюз, а също така и с НАТО са в наш интерес.

Невероятно нарасналият брой на членовете на Европейския Съюз след подписването на Маастрихтския договор за сега не е довело до създаването на единство в областта на външната политика и безопасността. Европейският съюз предостави на НАТО решенията на въпросите по европейската безопасност на членовете на ЕС. И до сега Европа не се е възползвала от възможността за изграждане на „общ европейски дом”. Украинския конфликт ни показа, че мирът в нашия свят е твърде крехък. Европейският Съюз, Украйна, Руската федерация – всички страни допуснаха сериозни грешки.

Русия никога няма да гледа на Украйна така, както на останалите страни. Причина за това е руската история. Украйна има за Русия особено значение. Затова не бива да се поставя Украйна пред избора – Русия или Запад. Нещо повече, за Украйна трябва да съществува възможността за сближаване с Европа и едновременно с това тя да поддържа връзките си с Русия.

Докато Финландия, трите балтийски републики, Полша имат същата възможност да разчитат на НАТО за своята безопасност, както и останалите членки на алианса, включително Германия, Украйна не е член на НАТО и НАТО не може да гарантира нейната безопасност.

Съгласен съм с Вас: необходимо е да се спасят съхранилите се дипломатически канали и да се възстановят загубените. Навсякъде съществуват напрегнати, нервни настроения, особено в средствата за масова информация. По този повод на 25 Септември тази година в статия за  Die Zeit аз изразих мнение, подобно на Вашето. Вие сте прав: „Западът не може да мълчи по отношение на действията на Русия в Украйна. Но и Западът би могъл да се държи по-умно….. Именно затова и Западът, а също така Русия и Украйна трябва да внимават да не загубят всичко, което вече е постигнато”.

Положителните намерения на това писмо не биха могли да бъдат осъществени, ако то остане непубликувано. Затова след известно време аз ще го публикувам. Заедно с това ще се възползвам от възможността да Ви пожелая всичко най-хубаво, най-вече търпение към всички недостатъци, присъщи на нашата почтена възраст

Хелмут Шмидт (Helmut Schmidt)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.12.2014

.

Западът се изплаши от нелиберализма на Орбан.

 („Česká Pozice“, Чехия)

Либералните лидери съзнателно невярно интерпретират изявленията на унгарския премиер-министър, направени от него през август. По техните думи, Унгария губи мястото си в системата от ценности на европейските демокрации, При което по-голямата част от публикациите в рамките на една дискредитираща кампания, с помощта на манипулации, свежда посланието на Виктор Орбан до това, че Будапеща взема пример от Москва.

Коментирайки речта на Виктор Орбан, която той произнесе по средата на лятото, и която до днес предизвиква международни спорове, Фарид Закария, автор на понятието „нелиберална демокрация’, се нахвърли върху унгарския премиер: „Не бях и помислил, че ще се намери такъв европейски лидер, който с гордост да говори за нелиберална демокрация”.

По мнението на този влиятелен, живеещ в САЩ журналист, с това самото, Унгария се е отправила по пътя на путинизма, защото този политически модел, който се формира в Централна Европа, повече би подхождал на системата, изградена от руския президент. А тя се характеризира на първо място с национализъм, религия, държавен капитализъм и контролирани от правителството медии.

Три подобни системи на държавно управление

Мнението на този роден в Индия експерт по външна политика споделят аналитици, публикуващи в западните „меинстриим” медии. Те, освен това, подчертават, че Владимир Путин със своя пример е повлиял не само на унгарския премиер министър, но и на наскоро избрания на поста президент на Турция Реджеп Таийп Ердоган, който залага на авторитаризма, антизападните настроения и възкресяване на политическия ислямизъм.

Подобието на системите на държавно управление, които се формират в тези три страни, по мнението на експертите, не е случайно. Без да имат и представа от това, което се случва,  при тези режими на управление, те заявяват, че Путин, Орбан и Еродоган, макар и по различни способи, но по-удивително сложен начин са изградили модел, при който заради месианските отношения на народа и неговия вожд съзнателно се изключват разделението  на властите, плурализмът и прозрачността. А манипулирането на историческата идентичност, апелирането към империалистическото минало и наблягането върху местни традиции  са стратегии, чрез които на автократията се придава вид на демокрация.

И като продължават в същия дух, експертите отбелязват,че културният релативизъм се използва като оръжие против конституционните свободи. Възкресяването на порядките, съществуващи по времето на царска Русия, поощряване на ксенофобията в Унгария, и насаждането на мюсюлманския стил на обличане в Турция – това са все признаци на тази глобална тенденция. Освен това, тези, получили просветление свише, защитници на изключителността на модела на  либералната демокрация отбелязват, че на Путин, Орбан и Ердоган се е усладил вкуса на власта и са решили да държат браздите на държавното управление в своите ръце толкова дълго, колкото е възможно.

Според тези експерти за тези държавни ръководители идеологията, политиката и формалната демокрация са само средство за постигане на тази цел. Те по удивителен начин чувстват това, което би било по душа на гражданите и изпълняват мечтите им за връщане на предишното могъщество и слава, като при това изграждат своята идеология на базата на изключителността на народа, ксенофобията и национализма. Либералните „носители на истината от последна инстанция” с тези твърдения безапелационно постановяват своята присъда, но действително ли в тези три страни се формира общ модел, или общото при тях е само, че отричат либерализма?

Виктор Орбан разгневи западните медии 

Виктор Орбан, който без прекъсване вече 15 години говори за упадъка на либералния модел си е заслужил гнева на западните, най-вече американските медии, защото в своята реч, произнесена през лятото в университета в Балваниос, той изброи   аргументи, както  критични, така и  в защита на нелибералната демокрация, разграничавайки различни тенденции и сигнали.

Унгарският премиер каза, че новата организация на унгарската държава е изградена върху труд, който не носи либерален характер. Както той заяви, либералните принципи и способи на организацията на обществото не защитиха държавната собственост, хвърлиха държавата в дългове, а направиха семействата лихвени роби на банките. По думите на Орбан, икономическите изменения, които намират място по света, потвърждават, че държавите, основани на принципите на либерализма, не са в състояние да запазят своята конккурентоспособност. И че става повече от ясно, че държава на благосъстоянието е илюзия.

По думите на Орбан, „върви състезание за изобретяване на такива начини на организация на дадено общество или държава, която ще може по-добре от другите да направи този или онзи народ по-конкурентоспособен на международната арена”. Само с това може да се обясни, защо днес са толкова много тези, които се интересуват от такива системи – системи, които не са западни, не са и либерални, а възможно е да бъдат и нелиберални, даже може да не са демокрации, но, независило от всичко, правят народите успешни. Сега в международните анализи сияят такива звезди, като Сингапур, Китай, Индия, Русия и Турция.

Кризa на ценностите

Либералните лидери, които съзнателно невярно интерпретират изявленията на Орбан, тутакси се нахвърлиха върху него, като го упрекнаха, че Унгария губи мястото си в системата на ценности на европейските демокрации. Голяма част от статиите в една дискредетираща кампания, с помощта на грубо опростяване, или по-просто казано – манипулиране, сведе посланието на Виктор Орбан до това, че Будапеща взема пример от Москва. Американското издание New York Times открито призова Евросъюза да отнеме от Будапеща правото на глас.

Но Орбан казва „сбогом” не на демокрацията, а на либералната икономическа система, на която най-добре съответства епитетът „неолиберална”. Той не направи нещо друго, а в съответствие с нарастващата международна тенденция постави под съмнение изключителната спасителна роля на пазара. Орбан полага усилия за създаването на такава държава, която е способна да защити своите граждани, държава, в която фирмите, които осигуряват  услуги на държавата да се намират в собственост на държавата.

Такава позиция, критикуваща пазарния фундаментализъм, е била вече формулирана и от други. И Западът, макар и да не му е лесно, трябва да „да преглътне” ситуация, когато представител на някоя страна поставя интересите на своя народ по високо от интересите на финансовия капитал. Много са тези, които виждат, че Западът, а и Европейският съюз като част от него, преживява сериозна икономическа и ценностна криза. Но тази  по своята същност справедлива критика на системата, критика, която предлага алтернативни модели, завари развития свят в такъв момент, в който на каквито и да са критични гласове, привличащи внимание върху несполуките на системата като цяло, той реагира по-болезнено, откогато и да било по-напред.

Открито противопоставяне на политическите систeми

Всички най-много се ужасиха от термина „нелиберален”. Но по принцип в случая става дума за критика на пазарния фундаментализъм. Не по-малко ги уплаши и изброяването на тенденции и сигнали, в това число и недвусмислено сочещи към жизнеспособността на руския модел. И не случайно, пренебрегвайки различията, Орбан го представиха като явен поклонник на Путин. Донякъде за това допринесе и факта че Орбан е политик,  който открито се застъпва за външна политика, основаваща се не на ценности, а на интереси и, който следвайки този прагматизъм, подписа огромен контракт именно с Путин, например разширението на АЕС в Пакша. Поддържа строителството на газопровода „Южен поток” и, защитавайки унгарските интереси, критикува санкциите на ЕС против Москва.

При това, тези, които отстояват изключителността на модела на либералната демокрация, много добре знаят, че светът отново е в движение, че се води открита борба между политическите системи и че позициите на Запада в тази борба, в сравнение на тези на развиващите се страни, сериозно отслабват.

Хибридни системи

Навярно не е толкова важно, но само по себе си е неприятно, че тези изявления се праавят от  някой от лагера на „своите”, въпреки че Унгария не е важен фактор. Но безпокойство представлява фактът, че вирусът, във вид на все по-привлекателна и обещаваща перспектива, може да причини нови „заболявания”. Например в Централна Европа, където   макар и в по-предпазлива форма подобни въпроси от време на време се засягат и от словашкия премиер министър Роберт Фицо, а често – и от бившия чешки президент Вацлав Клаус.

A ако към това се прибави и това, че в Полша се готви за реванш Ярослав Качински, който това, че ненавижда Путин, не го спира да критикува евросъюзната логика, основана на либерализма, със същото въодушевление, както и Орбан, то нещата придобиват сериозен характер и нещо трябва да се направи.

В бъдещето, в така наречения евроатлантически свят, все по-често и все повече хора ще си задават въпроса доколко жестоката световната криза, която е в ход от  2008 година, е подкопала вярата в и демокрацията, и в глобалната демокрация. И въпросът както досега ще бъде ли  либералната демокрация необходимо условие за постигането на всеобщо благо? И не могат ли да правят това  и то успешно, други конфигурации?

Най-голямо предизвикателство за либералния модел представляват така наречените хибридни системи, които имат и демократични, и авторитарни черти. Такива смесени системи, които са разпространени в Латинска Америка, Азия и Източна Европа, и които обявяват формалните институти на демокрацията за остаряла обществена и културна даденост, като при това прагматично изтикват на преден план ефективността и стабилността. И успешността на такива системи се основава на факта, че за жителите на дадената страна те са адекватни и легитимни.

В търсенето на алтернатива

Тези системи са вече не преходно, а постоянно явление и е необходимо да се осъзнае това, И, че това е именно така, доказва тази буря, която се разрази върху унгарския премиер след неговото изявление. Всичко това не означава, че Орбан копира модела на Путин или Ердоган, както твърдят неговите критици.

Определлени черти могат да бъдат общи, например консерватизъм, традиционизъм или патриотизъм, свързани със защита на националните интереси, при което става дума за три различни строя, основани на различни традиции и различен социален опит. Но в същото време става разбираемо, че всички те дават на текущите световни събития други отговори, които не са такива, каквито са на либералите.

Унгария от тези три страни се намира в най-противоречива ситуация, защото в променящият се свят Унгария търси свой собствен път, без да пожелае, а и без да има възможност да излезе от пространството, което тя самата критикува по много поводи – а именно от западната обществена система.

В рамките на либералната демокрация Унгария иска да се раздели само с либерализма. Доколкото тези унгарски търсения на алтернатива могат да бъдат успешни, зависи в значителна степен от това, как ще завърши битката на Путин с Украйна (също съсед на Унгария). В този конфликт са заложени не само влиянието, но и позициите и моделите, които формират новия световен порядък.

Габор Штиер (Gábor Stier)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.10.2014

.

,

Геополитика на унижението

Slater.fr Франция

Западът е необходимо най-спешно да заеме по отношение на арабите, турците и руснаците точно същата позиция, която беше приета по отношение на Германия през 1945 г.: да вземе под внимание техните интереси, да не рaзкъсва връзките с тях, да им предложи съвместни проекти и им даде място в управлението на тези проекти. На първо място, що се отнася до Русия: необходимо е тя да  прекрати бойкота, защото той вреди най-вече на европейците и да ги привлече във борбата срещу радикалния ислям, която тя води  ежедневно в Кавказ.

Както се случва и в отношенията между хората, така и между нациите, унижението може да доведе само до  необмислени постъпки, нови войни и конфликти.

Затова е много важно да не се унижават другите, да се прояви уважение към тях. Ако не ни се отдаде да избегнем унижението, необходимо е да се съхрани диалогът поне до тогава, докато униженият все още е готов за разговори и не се е превърнал в нeпримирим враг, на който само със сила е възможно да попречим да не ни навреди.

Така през 1919 г. унижението на Германия с глупавия Версайлски договор  доведе до победата на нацизма, с който в последствие се наложи да се води борба.Точно така през 1995 г. унизителният отказ да се приеме Турция в ЕС я хвърли в обятията на ислямизма, който все още е умерен, но не е далече денят да се превърне във враг. По-нататък, след третата война в Персийския залив разформироването на прекрасно подготвената армия на Садам Хюсеин подтикна хиляди войници и офицери за формирането на ислямски халифат, който днес се стреми да обедини под своето крило всички обидени мюсюлмани във война на живот и смърт против Запада. Не бива да се забравят и основаните върху  жестокост и унижения отношения между Израел и Палестина, при които едните живеят с илюзията, че жънат победи във войната, а другите упорстват в стремежа си да унищожат еврейската държава.

И накрая, сега става дума за унижението на Русия, стремежът да се изолира от останалия свят затова, защото тя не е съгласна с това, към рускоезичното население на Украйна да се отнасят като към граждани от второ качество.  Особено глупаво изглежда поведението на поляците, които са готови да направят всичко за изолацията на Русия, така както готова на всичко беше Франция, за да изолира Германия през 20-те години на миналия век.

Третата световна война може да стане естествено продължение на тази геополитика. Вече и в Вашингтон, и в Москва се изказват националистически, конспиративни и воинствени мнения, които могат да доведат до най-лошия сценарий просто по пътя на натрупване на глупостта и злобата.

В действителност и от двете страни ще се намерят немалко хора, които не биха имали нищо против, ако напрежението в международните отношения се повдигне до такава степен, че да измести настрани ужасните последици от финансовата криза, създаде работа на отбранителната промшленост и да се ограби натрупаното в населението (с помощта на данъците или отлагане на плащанията по държавния дълг) в името на така наречената защита на родината, намираща се в опасност.

На първо място това се отнася до САЩ, които се намират далече от бъдещите бойни полета и не се нуждаят повече от енергоресурсите на Близкия Изток и Средна Азия. Те играят опасна игра с тази стратегия, която може да им помогне да преодолеят финансовата криза, но може да стане самоубйствена за Европа, която най-глупашки се движи във фарватера на САЩ

Франция може и е длъжна да излезе с предложение за промяна на доктрината. Тя трябва да има смелостта да скъса със „слугинажа” на другите европейци, и както неведнъж е постъпвала в миналото, да стане главна движеща сила на политиката на уважение. Даже ако и се наложи да постои в самота.

Жак Атали (Jacques Attali)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.09.2014

,

 

Какво да се каже на Русия

(„The National Interest“ САЩ)   

САЩ са много заинтересовани да се сложи край на ескалацията на кризата в Украйна. Обама с право има желание да премести своя фокус от Европа и Близкия Изток – върху Китай. Възстановяването на Украйна в качеството на буфер между Русия и Западна Европа ще помогне да се повиши нивото на безопасност от двете страни, за да се обърнем към Азия. Конфликтът в Украйна, напротив, ще засили разкола между Русия и Запада и ще усложни сътрудничеството по много въпроси, като се започне от контрола на въоръженията и борбата с тероризма и се завърши с Иран, Сирия и Северна Корея.

Ако администрацията разчита да преуспее в предотвратяване на конфликта, необходимо е да убеди Владимир Путин в това, че да се договориш е много по-добре, отколкото да се скараш. А именно американските власти са длъжни да му кажат някой неща – напомняния, предупреждения, заплахи и уверения.

Американските дипломати трябва да напомнят на Русия, че по времето преди да изпрати войски в Украйна, ситуацията там беше значително по-добра. Ако Путин не беше навлязъл, Русия би запазила надежден блок от избиратели в Крим, което би било полезно за нея, като се има предвид крехкия превес на гласовете на миналите избори. Освен това Русия би могла да дочака момента, когато Украйна неизбежно ще се отвърне от Запада – по причина, че трябва да въведе предвидените от МВФ мерки за икономии.Тя би могла да избегне изострянето на проблемите си с пазарите и валутата. Освен това Русия би могла да фокусира вниманието на медиите върху съмнителните личности в новото украинско правителство, а не да отвлича вниманието на журналистите, като ги насочва към своите собствени хора с маски.

 Просто напомняне на Путин: стратегическите позиции на Русия бяха значително по-благоприятни преди да се влоши ситуацията в Украйна и руският президент би могъл да възстанови тези позиции, ако намери изход от текущата криза.

Дипломатите са длъжни да отправят просто предупреждение: ситуацията ще се влоши, без да е от значение, как ще постъпи Вашингтон. Формалната анексия на Крим ще подтикне Украйна към НАТО и европейските държави ще се превърнат в противотежест на Русия. Украйна ще узакони крайнодесните партии в Киев – партии, които по-активно от другите се обявяват срещу руските интереси. В голяма степен ще бъдат отблъснати инвеститорите – най-вече защото ще повярват, че Путин има апетити и към други територии от Източна Украйна. Русия поставя под заплаха своята безопасност и своята икономика и може да загуби много, ако конфликта не бъде разрешен.

За да се подсили гореказаното, могат да го заплашат със специални санкции към специални руснаци. Практичността на икономическите санкции частично зависи от природата на режима. Санкциите са особено ефективни, ако лидерът на държавата се нуждае от подръжката на влиятелния икономически елит; ако санкциите са пряко насочени към този елит, то, най-вероятно, лидерът би отстъпил. Затова, ако министерството на финансиите определи тези, на които се опира Путин, САЩ биха могли да подготвят санкции, които да го принудят да преразгледа своите позиции. Санкциите не са панацея, но те могат да бъдат полезни в съчетание с други инструменти за сдържане и е свидетелство в полза на това, че Путин е зависим от инвеститорите.

И накрая, американските чиновници са длъжни да предоставят надеждни уверения в това, че Вашингтон ще удържи своите обещания, ако Русия тръгне към уреждане на кризата – даже ако тези обещания биха предложили признаване на руските интереси в региона и ограничаване на подкрепата на САЩ по отношение на Украйна. Да се убеди Русия в това ще бъде трудно. Руските лидери могат с право да се усъмнят в американските обещания, те вече повече от двадесет години наблюдават как Вашингтон поддържа разширението на НАТО. Освен това, те могат да се отнесат предпазливо към уверенията на САЩ по причина, че администрацията на Обама възприема текущата криза като морализаторска пиеса за борбата на доброто със злото – украинските протестиращи са в ролите на герои, докато злодеите са Кремъл и неговите съюзници.

Един прост способ да се установят отношения на доверие с Москва е да изменим публичната си риторика. Администрацията на Обама може да повдигне въпроса за ултрадесните протестиращи, които участваха в уличните протести и сега заемат важни постове в правителството. Трябва да подчертаваме важността на уважаването  на интересите на всеки в бъдеща Украйна, като смекчим гръмките разговори за непоклатимостта на сувернитета. Дипломатите биха могли спокойно да кажат, че американската общественост и конгрес не са се засилили да предоставят безсрочни програми за помощи – от тип, който би бил подходящ  за спасяването на агонизиращата украинска икономика. На практика, администрацията ще бъде доволна да се избегнат политически битки на тази тема, даже това да означава запазване на руското влияние в Киев.

Преди всичко, администрацията трябва да снижи нивото на своите очаквания и изисквания. Въпреки че Русия има солидни стратегически причини да възстанови статус-квото, Владимир Путин се показа като не толкова велик стратег. Но, така или иначе, в близко време той няма да въведе още войски – особено сега, когато е инвестирал в Крим руски национализъм и своята собствена репутация. А САЩ стоят пред сериозен риск от ескалация при слаба надежда на успех, ако продължават да настояват на пълно изтегляне на войските като задължително условие за начало на политически преговори. Шансът за успешна дипломация ще се запази, ако американските чиновници могат да формулират редица убедителни заплахи и обещания, защото шансовете за разрешение на кризата, което устройва САЩ, ще изчезнат, ако администрацията тръгне с предложения, които Русия няма как да приеме.

Джошуа Ровнър (Joshua Rovner)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.03.2014

,.

 

 


 Кризата в Украйна: Джон Кери и НАТО трябва да се успокоят и да направят крачка назад

 

(„The Guardian“, Великобритания)

Заплахата на Джон Кери да изключи Русия от „осмицата” и молбата на украинското правителство за оказване на помощ от страна на НАТО, означават една опасна ескалация на кризата, която е възможно да бъде сдържана, ако вземе връх трезвият разум. Във Вашингтон и Киев, както изглежда цари истерично настроение, доколкото новият украински премиер-министър заявява: „Ние сме на границата на катастрофата.” и започва мобилизация на резервисти в отговор на разместванията на руските войски в Крим.

Ако той имаше предвид икономическите проблеми на страната си, в неговите думи би имало смисъл. Но вместо това той заедно с много американски и европейски средства за масова информация излишно драматизира събитията на Изток, където рускоезичното население по разбираеми причини е разтревожено във връзка с това, че новите власти в Киев са отменили закон, според който руският език е бил официален в този регион. Те виждат в това доказателство, че антируските ултранационалисти от запада на Украйна,  станали доминираща сила във февруарското възтание, както и по рано, контролират столицата. Източна Украйна се опасява, че аналогична тактика на завладяване на държавните здания може да бъде приложена и при тях, против избраните от тях ръководители.

Нетърпеливият стремеж на Кери да накаже Русия и решението на НАТО да се отзове на Киев с провеждането на заседание на представителите на тази организация в Брюксел, беше грешка. Украйна не влиза в този съюз, така че никакви задължения за колективна отбрана не могат да се приложат тук. НАТО трябва да се въздържа от вмешателство в украинските работи – както на думи, така и на дело. Но стремежа на алианса за участие показва само колко несръчни са неговите  опити. В основата на кризата в  Крим и ожесточената съпротива на Русия от възможните промени стои неприкритият стремеж на НАТО да продължи своята започната преди двадесет години експанзия, придвижвайки се на Изток, в сферата на постсъветското пространство. Това придвижване възглави в своето време Бил Клинтън и беше подхванато от следващите администрации. Няма съмнение в това, че Пентагонът вижда в своите мечти тези дни, когато ВМС на САЩ ще сменят руския Черноморски флот в кримските градове Севастопол и Балаклава.

След като Украйна получи независимост, всички до едно допитвания до общественото мнение показваха, че мнозинството от населението е против членството в НАТО; но въпреки това, управляващият елит, на власт в страната до 2010 година, а сега отново дошлите на власт, неизменно игнорираха волята на народа. Съблазненото от  щедростта на НАТО и почувствало своята съпричастност към този глобален и високо технологичен клуб, украинското ръководство вземаше участие в съвместни учения и даже изпрати свои войски в Ирак и Афганистан.

Сваленият от власт  Виктор Янукович, въпреки цялата своя некомпетентност, корупция и злоупотреба с властта, първи в хода на своята предизборна кампания се изказа против членството в НАТО, след което убеди парламента да постави в основата на безопасността на страната принципа на неприсъединение по примера на Финландия, Ирландия и Швеция. НАТО отказва да се съгласи с това. Съвсем неотдавна, на 1-ви февруари, когато последната криза в Украйна току-що започна, генералният секретар на Нато Андерс Фог Рамусен заяви на конференцията по безопасност в Мюнхен: „Украйна трябва да притежава правото на свободен избор на собствения си път без външен натиск.” Намекът беше разбираем: ако не бяха тези противни руснаци, Украйна отдавна щеше да бъде една от нас. Ако Рамусен беше казал „Украйна избра неприсъединението и ние уважаваме нейния избор” това би било по-мъдро.

И сега не е късно да прояви малко от малко мъдрост. Разместването на руските войски в Крим по заповед на Владимир Путин, когото подържат мнозинството от руснаците, едва ли би могло да се нарече законно по условията на договора за мир и дружба между Русия и Украйна от 1997 година. Но тази незаконност е по-малка на фона на нахлуването в Ирак, под ръководството на САЩ или в Афганистан, което Съветът за Сигурност  санкционира едва няколко седмици по-късно. Сигурно е, че ако кризата намалее, то Русия ще се оттегли. Но преди това трябва да се възстанови законът за езика в източна Украйна и решително се пресечат действията на въоръжените групи на антируските националисти, които заплашват да завземат държавните учреждения на изток.

Рускоезичното мнозинство в този регион е точно толкова възмутено от корупцията на елита, безработицата и икономическото нравенство, колкото и народът на западна Украйна. Но то чувства, също така, че го обкръжават и провокират, а културното му наследство е в опасност. Отговорност за премахване на тази загриженост на изток е работа не на Вашингтон, не на Брюксел и не на Москва, а изключително на властта в Киев.

 

Джонатан Стил (Jonathan Steele)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на o2.03.2014

,

Обвиненията по адрес на Русия донякъде биха били оправдани, но ако Олимпиадата се провеждаше в САЩ…

 

Gazeta Wiborcza – Полша)

Ефектната церемония при откриването на игрите, без да се гледа отсъствието на петия олимпийски кръг, накара да поутихне малко лагера на критиците, но между другото в англоезичната преса продължиха да звучат гласове, че Олимпиадата в Сочи – това е афера с визнтийски размах от 50 милиарда долара, еманация на нездрави имперски амбиции на Путин, осъдително игнориране на руските гейове и лесбийки и така нататък.

Всички тези обвинения в определена степен са оправдани, но тяхното безкрайно повторение с известно закъсненение предизвиква в съзнанието ни нещо такова, което Гьоте наричаше дух на вечно противоречие. „А какво би станало ако зимната Олимпиада се провеждаше не в Сочи, а да кажем, в град Аспен в Колорадо? – ни шепне този коварен дух. – Какво биха казали днешните дежурни оплювачи?”

Ако отстояват чистотата на олимпийската идея, те биха говорили примерно така:

Защо Олимпиадата се провежда в страна, която вече 12 години държи затворени без съд и предявени обвинения 200 чуждестранни граждани?! Тези нещастни хора седят в затвора в Гуантанамо на Куба, където, както казват, не действа американското право…. Можем ли да си представим по голяма подигравка със закона? За сравнение момичетата от Pussy Riot, на които предявиха обвинения, излязоха от руската тъмница, след като седяха там по-малко от две години.

Защо Олимпиадата се провежда в страна, където се преследват гейовете?! В девет американски щата направо се забранява содомията, т.е, аналните контакти, които са включени в един параграф със зоофилията. А в други три щата (Тексас, Оклахома и Канзас) такъв вид секс е разрешен за хетеросексуалните двойки, но е забранен за хомосексуалните. За сравнение, в Русия действително са забранили пропагандата на хомосексуализма, но не постановяват, какво гейовете нямат право да правят в спалните си.

Защо Оломпиадата се провежда в страна, където и до сега прилагат смъртно наказание, и то, като при изпълнението му се използват варварски методи?! Само преди три седмици осъден в щата Оклахома умираше дълги 25 минути, издавайки ужасни стонове, защото го бяха инжектирали с некачествена отрова. За сравнение в Русия не се е прилагало смъртно наказание от 1996 година.

Защо Олимпиадата се провежда в страна с най-рестриктивна политика; държава, която държи в затворите 2,5 милиона собствени граждани?! Макар че американците са 4% от световното население, 25% от всички затворници по света са затворени в САЩ! Нещо повече, както обяви американският Върховен съд, например в Калифорния затворниците  се държат в препълнени килии и като цяло – при условия, несъвместими с човешкото достоинство…. За сравнене руският показател на числеността на затворниците е висок, но с много не може да достигне американските постижения.

Защо Олимпиадата се провежда в страна, която масово шпионира своите граждани и още по-безсъвестно подслушва и следи чужденците?! Американските спецслужби в продължение на много години подслушват разговорите на канцлера на Германия Ангела Меркел и президента на Бразилия Дилма Русеф. Тези две дами със сигурност не биха дошли в Аспен.

За сравнение руските спецслужби, даже и да подслушват някого, то не са допуснали да ги уличат в това. Те обнародват своите записи в редки и съвършено оправдани случай, например, когато заместник държавният секретар на САЩ произнесе в телефонен разговор  „Fuck the EU!”

Защо Олимпиадата се провежда в най-милитаризираната страна на света, която изразходва за въоръжения почти толкова, колкото всички останали страни взети заедно?! Русия харчи във военната сфера осем пъти по-малко от САЩ.

Нещо още по-лошо, американското общество взема пример от своите ръководители и също се въоръжава: в частни домове се съхраняват около 300 милиона броя огнестрелно оръжие, в това число и картечници с пълнители с капацитет от няколко десетки патрона! Законът в град Аспен разрешава да се носи оръжие, включително напоказ, на обществени места. И как при такива условия би могла да се осигури сигурността на спортистите? Та нали Аспен се намира в този щат, където един луд отишъл в едно кино, преоблечен като Батман и започнал да стреля с картечница по зрителите.

За сравнение руснаците притежават общо 13 милиона броя огнестрелно оръжие и ако се намалят от това число пистолетите, с което са въоръжени сътрудниците на КГБ, това  количество ще стане още по-малко. Цивилен гражданин може да си купи оръжие, само ако получи държавно разрешение.

И накрая, защо Олимпиадата е провежда в Аспен, където от 1 януари 2014 година легално и без каквито и да е ограничения се продава марихуана?! Как могат да се подхвърлят младите спортисти на такова изкушение? Какъв пример ще бъде даден на младежите по целия свят? За сравнение продажбата на марихуана в Сочи е строго забранена.

Да, както виждате, Олимпиадата в Аспен също би повдигнала маса въпроси. При условие, че подхождаме към Америка и Русия по един и същ начин, което ще рече да ги оценяваме трезво, без да се ръководим от симпатии или предубеждения.

Но нали на това сме свидетели, не е ли така?

Мариуш Завадский

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.02.2014

 

Сирия – бойно поле на САЩ и Русия

„American Thinker“ – САЩ.

На 12 Септември 2001 година уважаваният френски вестник Le Monde публикува статия написана от Жан-Мари Коломбани (Jean-Mary Colombani). Главната идея на тази статия е заключена в едно кратко изречение, ехото от което прозвуча във всички ъгълчета на света: „Всички ние сме американци”. Руското правителство не направи изключение и изрази своята солидарност с жертвите на нападението на тоталитарния ислям в Ню Йорк.

Събитията, случили се по света през десетилетието след 11 септември, ни навеждат на два важни въпроса. Първо, какви са били главните фактори, способствали за рязкото влошаване  на двустранните отношения между САЩ и Русия? Второ, съществува ли някакъв що-годе сполучлив сценарий за излизането на САЩ от, както изглежда, безнадеждната ситуация, предизвикана от катастрофалната загуба на влияние на Америка в Близкия Изток.

Без съмнение, в отношенията между Москва и Вашингтон имаше кратък период на взаимно разбирателство в началото на президентските мандати на Джордж Буш и Владимир Путин. Непосредствено след терористичните актове на 11 септември руският лидер беше един от първите лидери на чужди държави, които изразиха своите съболезнования на шокираната и убита от скръб Америка. Владимир Путин също така оказа и съществена помощ по време на първия победоносен период на военната кампания в Афганистан през есента на  2001 година. В края на 2001 и началото на 2002 година изглеждаше, че личните взаимоотношения между Джордж Буш и Владимир Путин практически са достигнали прага на дружба.

Но се оказа, че този праг е твърде висок и лидерите на страните така и не можаха да го преодолеят при възникването на маса проблеми и конфликти. Съюзът между Вашингтон и Москва, за който мечтаеше Борис Елцин, а също и потенциалното приятелство между Буш и Путин беше погълнато от пожара на Иракската война. Влошаването на  отношенията между САЩ и Русия продължи на фона на развитието на конфликтите на Балканите и в Грузия. И в двата случая САЩ и Русия се оказаха на различните страни на барикадите. А с началото на гражданската война в Сирия конфронтацията между Вашингтон и Москва се изяви в своята остра форма.

Именно тогава беше необходимо американските и руските политици да бъдат готови със свои приоритети и стратегия, която трябваше да способства за постигане на техните цели. Разногласията между Москва и Вашингтон по въпроса за конфликта в Сирия имаха извънредно сериозни, съвършено неочаквани и абсолютно логични последствия, повлияли на престижа и рейтингите на лидерите на двете страни.

Резултатите от допитванията, провеждани по целия свят в течение на продължително време, се оказаха идентични, въпреки че американските медии не искаха да забележат това. Изясни се, че на Владимир Путин се отдаде да стане най-успешния политик в света, а рейтингът на президента Обама, междувременно, се понижи, точно в такава степен,  в каквато се намали влиянието на Америка в света и, в частност, – в Близкия Изток.

Главната цел на президента Путин по отношение на сирийската криза, без съмнение, се заключаваше в това, да съхрани отдавнашните и тесни отношения, установени преди няколко десетилетия между Съветския Съюз и основателя на династията Асад, Хафез Асад.

Изключително важен фактор, определящ политиката на президента Путин по отношение на Иран и Сирия, станаха вътрешните проблеми на Русия. Най-сериозният проблем, с който сега се сблъсква Русия, е засилването на терористичната активност на ислямистите в Кавказ.

Накратко казано, президентът Путин не желае да се сблъска с засилената ислямистка заплаха, предизвикана от присъединяването на шиитската компонента от Иран към бунтовниците-сунити, действащи в Кавказ. За да предотврати възникването на подобна опасност, на Москва е необходимо като минимум да съхрани нормални отношения с Иран.

Още една важна причина, заради която Москва поддържа режима на Асад, е страхът от това, че най-вероятното последствие от неговото евентуално срутване ще бъде превръщането на Сирия в антируска ислямска държава. Не бива да се забравя и това, че стотици джихадисти от кавказкия регион сега се сражават против армията на Башар Асад.

Никой няма да оспорва това, че всички действия на Русия по отношение на сирийската криза се основават на щателно планирана и изкусно реализирана стратегия. Няколко примера: отношенията между Москва и Техеран в контекста на сирийската криза не оказаха никакво влияние върху отношенията между Москва и Тел-Авив. Още едно впечатляващо постижение на руската дипломация стана това, как на Москва се отдаде да запълни свободната ниша, образувана в резултат на влошаването на отношенията между Вашингтон и Кайро след свалянето на ислямския режим на Мурси от водачите на Египетската армия.

Когато говорим за действията на САЩ по отношение на сирийската криза, следва да отбележим, че даже при най-повърхностен поглед върху политиката на Вашингтон в Сирия, очевидно е това, че Америка не притежава каквато и да е последователна стратегия, призвана да защити американските интереси. Именно съзнателната слепота, типична за администрацията на Обама, по отношение на заплахата, която представлява от себе си радикалният ислям, предопределя неефективността на американската стратегия в Сирия. Смяната на главата на Държавния департамент не доведе до никакви резултати. Разликата между Хилари Клинтън и  Джон Кери се заключава само в техния стил, но не и в същността на тяхната политика.

И двамата най-висши дипломата на Америка се съсредоточиха върху мантра, която веднъж беше формулирала Клинтън: „Асад трябва да си отиде!” Мадам държавен  секретар никога не каза дума за това, какви са нейните планове за в бъдеще, в случай, че се сбъдне нейната мечта. Нима тя не се опасяваше, че джихадистите, които биха имали най-голяма полза от падането на режима, на фона на неизбежния хаос биха могли да заграбят властта в страната? Що се отнася до намеренията на Кери, от които той се ръководеше през напрегнатото лято на 2013 година, то такива хора като него и сенатора МакКейн, винаги са готови да въвлекат САЩ в извънредно опасна кампания с предварително известни негативни последствия. Въздушният удар по Сирия би могъл да се окаже от полза за джихадистите, а също така да доведе до това, че към съседните страни (по специално Ливан и Йордания) да потеглят още по-многочислени колони бежанци, отколкото са сега.

Тази катастрофа беше предотвратена не от нерешителността на президента на САЩ, който не знаеше как  и какво трябваше да прави, а от инициативата на президента Путин, който предложи да се унищожат запасите от химическо оръжие, принадлежащи на режима на Башар Асад.

Единствената прилика между външнополитическите стратегии на САЩ и Русия е трагичното отсъствие на разбиране за мащабите на ислямо-тоталитарната заплаха, която е надвиснала и над двете страни. Когато Вашингтон най-накрая разбере, че за САЩ съществува значително по-голяма заплаха от Русия, а лидерите в Москва осъзнаят, че САЩ съвсем не са най-главният враг на Русия, това  ще стане повратен момент за цялата система от международни отношения.

Осъзнаването на тази истина ще помогне да се намери решение на проблемите, станали ябълка на раздора в отношенията между САЩ и Русия, в това число и проблемите, отнасящи се до Сирия.

  Проф. Георги Гунев

Превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.01.2014

 

Защо Америка злоупотребява със своята мощ?

 („The American Conservative“ - САЩ)

Андрю Басевич (Andrew J. Bacevich)  разсъждава (The misuse of American might, and the price it pays  - “Los Angeles Times„)  върху това, защо военните действия на САЩ през последните двадесет години често завършват с провали:

 „Как може да се обясни тази зееща пропаст между намерения и резултати?

В своята същност страстното и сляпо увлечение по военната сила води до това, че високопоставените граждански функционери, независимо от партийната им принадлежност, а също и най-висшите военоначалници, независимо от вида на въоръжените сили и род войска погрешно разбират и неправилно прилагат този военен инструмент. Силата е добра в някой случаи и най-вече – за защита на това, което ни принадлежи. Но Съединените Щати в последните десетилетия не се задоволяват с отбраната, а се стремят да използват сила за разширяване на собственото си влияние и власт, а също така и за разпространяване на своите ценности.”

Съществуват няколко причини, с които е възможно да се обясни предпочитането и прилагането на военния вариант на действие. Първата се съдържа в огромната разлика във военната мощ на САЩ и тези страни, с които Америка се сблъсква лице с лице. Слабите държави, или, в крайна сметка, тези, които са значително по-слаби от САЩ и техните съюзници, през последните двадесет години са главните обекти на военна интервенция. Значително по-лесно е да подкрепиш прилагането на  „ограничени” удари, въздушни войни и даже пълномащабни военни действия спрямо малобройни, лошо въоръжени и лошо подготвени войски, отколкото спрямо противник, който е добре въоръжен и е в състояние да нанесе в отговор значителни загуби на нападателя. Наред с това САЩ и техните съюзници притежават достатъчно икономически и военни преимущества, които им позволяват да разходват пари и ресурси в такива количества, които са непосилни за повечето други страни. Затова, докогато те могат да проявяват такава разточителност, в тях винаги ще съществува съблазънта да се поддадат на това изкушение. Има още една причина – тя е в предположението, че САЩ не се подлагат на опасността на сериозен ответен удар, когато предприемат нападение спрямо друга страна. И накрая, в нашата политическа култура и във външнополитическите дебати съществува определен предразсъдък, проявяващ се в това, че  пред „бездействието” ние предпочитаме „действието”. И за съжаление, „действието” се разбира като военна намеса и нищо друго. Ако САЩ не предприемат военни действия, или в краен случай, не подпомагат активно една от страните в конфликта, тях често ги обвиняват в „бездействие”, независимо каквото друго прави правителството по дадения въпрос. А доколкото невоенните варианти се приравняват към пасивност, те винаги ще са в губеща позиция по отношение на призивите към „действие”

Да вземем за пример  интервенцията в Либия. Това е добър пример за това, как Съединените Щати и техните съюзници прибягват към прилагане на сила, „защото ние можем”, а не защото съществува някаква необходимост да се отстоява нашата безопасност или съществува заплаха за нея. Да, съществуваше определено безпокойство по повод на това, че правителството на Либия в отговор на военната интервенция може да осъществи терористични актове. Но то нямаше никакви шансове да нанесе сериозен удар на възмездие по отношение на тези държави, които го нападнаха. Докато политическите ръководители не обръщат внимание на последствията от подобна интервенция, която е „сработила” в този тесен смисъл, че е била свалена управляващата власт, военните интервенции ще бъдат, както и по-напред, надценяване на военната сила и прекомерно доверяване на нея като на ефективно средство за „разширяване на собственото влияние и власт, а също и за разпространение на собствените ценности”. Там, където скептиците и опонентите виждат провалите и неуспехите на безумните и дестабилизиращи ситуацията войни, които ние в никакъв случай не е трябвало да започваме, тези, които са подкрепили подобен род интервенции ги сочат като доказателство, че те могат да „свършат работа”.

Даниъл Ларисън (Daniel Larison)

Превод Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.01.2014

 

Прав е бил не само Кейнс, но и Маркс

„Publico.es“, Испания

Една от причините за финансово-икономическата криза, на която не се обръща достатъчно внимание, това е еволюцията в разпределението на доходите от капитала и от трудовата дейност след Втората световна война. Конфликтът между труда и капитала, на който Карл Маркс отделя особено внимание считайки го едва ли не пътеводна нишка в историята („историята на човечеството е история на класовата борба”), престана да се разглежда при анализа на съвременните кризи. Смени го анализът на поведението на един от сегментите на света на капитала, а именно финансовия капитал, а на конфликта между капитала (и не само на финансовата му съставляваща) и труда не се отделяше достатъчно внимание. Въпреки това, наличните данни  продължават да сочат към важността на отношението между труда и капитала при зараждането на съвременните финансово-икономически кризи.

В периода между края на Втората световна война и седемдесетте години (така наречената „златна ера” на капитализма), общественият договор между света на труда и  света на капитала (в съответствие с който първият се съгласяваше с принципа на частната собственост върху  средствата за производство в замяна на повишената работна заплата (при условията на повишаване на производителността на труда и изграждането на държава на всеобщото благоденствие) доведе до значително увеличаване на доходите от трудовата дейност, достигнало своя максимум през 70-те години. Дялът на работната заплата (като компенсация за работника) в националния доход достигна рекордни показатели. В тези 15 страни, които впоследствие образуваха Европейския съюз (най-развитите икономически страни на Европа) този дял представляваше 72,9% за Германия, 70,4% за Франция,, 74,3% за Италия, 72,2% за Великобритания, 74,3% за Испания. От другата страна на Атлантическия океан, в САЩ, този показател беше 69,9% (Еврокомисия, статистическо приложение, таблица 32, есента на 2011 г.).

Това положение предизвика ответна реакция от страна на света на капитала, който си възвърна разпределението на доходите. Политиката провеждана от президента Реган в САЩ и Маргарет Тачър във Великобритания беше насочена към увеличаване на доходите от капитала, отслабвайки и размивайки по този начин обществения договор. Повсеместният характер на тази политика доведе до преразпределението на доходите в полза на капитала за сметка на доходите от трудова дейност. Като следствие, дялът на последните в националния доход значително се понижиха. През 2012 година те представляваха 65,2% за Германия, 68,2% за Франция,, 64,4% за Италия, 72,7% за Великобритания, 58,4% за Испания. Средно той беше 66,5% и беше значително по нисък от цифрите на първия състав, наброяваш 15 страни.

Снижението в GDP (вътрешния брутен продукт) на дела на доходите от трудовата дейност създаде голям проблем с дефицита на търсене от страна на частни лица, което породи икономическата криза. Този дефицит протече незабележимо вследствие на редица  обстоятелства, едното от които стана обединението на Германия през 1990 година и огромните разходи по интеграцията на Източна Германия със Западната, което се финансира чрез значителен ръст на бюджетния дефицит. Ако през 1989 немският бюджет беше профицитен (0,1%GDP) то към 1996 година той стана дефицитен (3,4% GDP). Ръстът на държавните разходи оказа стимулиращо въздействие върху немската и съответно, европейската икономика, вътре в която немската икономика продължава да играе първостепенна роля.

Второто обстоятелство, прикриващо отрицателното въздействие на снижаването на доходите от трудова дейност върху търсенето от частни лица, стана огромната задлъжнялост на семействата и предприятията, образувала  се успоредно със снижението на доходите от трудова дейност. За тази задълъжнялост способстваше въвеждането на еврото, в резултат на което започна да се проявява тенденция към съвместяване на банковите интереси на страните от еврозоната и Германия. Замяната на немската марка с еврото доведе до „германизация” на всички банкови лихви, Испания стана нагледен пример за това. Цената на парите никога не е била толкова ниска, създавайки по този начин условия за огромна задлъжнялост, в която се оказа Испания. В същото време, когато в държавния сектор се наблюдаваше профицит, в частния имаше огромен дефицит, минал незабелязано в резултат от общата задлъжнялост (вследствие от снижението на доходите от трудовата дейност).

Това положение, което остро се усеща в Испания и в други переферийни страни от еврозоната, се разпространи във всички страни на еврозоната. Средногодишният ръст на заплатите в страните от еврозоната се понижи от 3,5% в периода 1991 – 2000 година на 2,4% в периода 2001 – 2010 година. Значителният ръст на задлъжнялостта е предизвикан именно от горепосочените фактори

От друга страна повишената доходност на спекулативната активност в сравнение с производствената (върху която отрицателно се отрази спадането на търсенето) обяснява повишения риск и финансовата нестабилност, предизвиканата поява на „балони”  в това число и ипотечни. Когато ипотечните „балони” се спукаха, най-напред  в САЩ, то възникна усещането, че финансовата криза е възникнала в САЩ и  ще се ограничи в тази страна. Но никой не предположи, че европейските банки и в частност, немските (включително спестовните каси) са дотолкова свързани с американските, и че започналата в САЩ финансова криза незабавно ще удари по европейския финансов капитал и на първо място, по немския. Немските банки, в това число Sachsen LB, IKB Deutsche Industriebank, Hypo Real Estate, Deutsche Bank, Bayern LB, West LB, DZ Bank и други, се наложи да се спасяват с помощта на държавни средства, включително и с средства на Централната банка на САЩ и Федералния резерв. Немските банки и спестовни каси пострадаха от краха на ипотеките в Испания, в резултат на което испанските банки бяха принудени да се обърнат с молба за помощ (включително и спестовните каси). По своята същност, това означаваше спасението на немския финансов капитал вложил в обекти в Испания почти 200 милиарда долара, които сега се опитва да си върне, оказвайки помощ на испанските банки. Както се вижда от последните данни, тази помощ в бъдеще ще бъде изплатена от испанските държавни фондове.

Преразпределението на доходите в полза на капитала за сметка на труда доведе до остър дефицит на търсене (като следствие на икономическата криза) и стремителен ръст на задлъжнялоста и спекулативната активност (като следствие на финансовата криза). Подобен конфликт между труда и капитала играе ключова роля при възникването на съвременните кризи, което показва, че е бил прав не само Кейнс, но и Карл Маркс.

Marx (y no sólo Keynes) llevaba razón

Висенс Наварро (Vicenç Navarro)

Превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 30.09.2013

 

Декларация на Движението „Окупирай Уолстрийт”

30.09.2011 New York City

Като сме се събрали заедно, за да изразим солидарно чувството си за тоталната несправедливост, трябва да не забравяме какво ни събра тук. Ние говорим така, че всички хора, които се чувстват ощетени от корпоративните сили по света, да знаят, че ние сме техни съюзници.
Като един народ, обединени, ние осъзнахме реалността: бъдещето на човешката раса изисква обединяването на своите членове; нашата система трябва да защитава нашите права, и при корупцията на тази система, от отделният индивид зависи да защити своите собствени права и тези на своите близки; демократичното правителство произтича от хората, но корпорациите не търсят морал при извличането на богатства от хората и от Земята; никаква истинска демокрация не е постижима, когато този процес е подвластен на икономическата мощ. Ние идваме при вас в момент, в който корпорациите, които поставят печалбата над човека, личният интерес над закона и потисничеството над равенството, управляват нашите правителства. Ние мирно се събрахме тук, което е наше право, за да бъдат следните факти чути:

Те взеха къщите ни чрез процеси на незаконни възбрани, въпреки че нямаха оригиналната ипотека.

Безнаказано използват парите на данъкоплатците и продължават да дават прекомерни бонуси на Изпълнителните Директори.

Те увековечиха неравенството и дискриминацията на работното място, основаващо се на възраст, цвят на кожата, пол, полова идентичност и сексуална ориентация.

Те най-безотговорно отровиха храните, които употребяваме и подкопаха селскостопанската система чрез монополизация.

Те реализират печалби чрез мъчения, изолация и жестоко отношение спрямо безброй животни, като целенасочено укриват тези практики.

Те продължават да търсят начини да лишат работещите от правото им да преговарят, за по-добро заплащане и по-безопасни условия на работното място.

Те държат студентите за заложници чрез десетки хиляди долари дълг за образование, което само по себе си е човешко право.

Те непрекъснато манипулират хората на труда и използват машинации, за да орежат здравното осигуряване на работниците и тяхното заплащане.

Те влияят на съда, за да бъдат оправдани, без да им се търси виновност или отговорност .

Те харчат милиони долари за юридически екипи, които да търсят начини, как да ги измъкнат от договори, отнасящи се до здравното осигуряване.

Те продават нашето лично пространство като стока.

Те използват военната и полицейската сила, за да потискат свободата на пресата.

В преследване на печалби те умишлено отказват да изтеглят от пазара дефектни стоки, застрашаващи живота ни.

Те следват опасна икономическа политика, въпреки катастрофалните последици, които тази политика предизвика и продължава да предизвиква.

Те дариха огромни суми на политици, които носят отговорност, за да ги управляват.

Те продължават да блокират алтернативни източници на енергии, за да ни държат зависими от петрола.

Те продължават да блокират генерични (с широко приложение) медикаменти, които могат да спасят човешки живот или да донесат облекчение, с цел да защитят инвестициите си които им носят сигурни печалби.

Те целенасочено прикриват петролни разливания, аварии, мошенически счетоводства и неефективни компоненти в преследването си на печалба.

Те умишлено държат хората неинформирани и изпълнени със страх, чрез контролът си върху медиите.

Те се съгласяват на частни договори, за да умъртвят затворници дори при силни съмнения относно тяхната вина.

Те увековечиха колониализма, тук и зад граница. Те участват в убийства и мъчения над невинни цивилни зад граница.

Те продължават да създават оръжия за масово поразяване с цел да получават правителствени поръчки.

До хората по света,

Ние, Генералната Асамблея на Ню Йорк, изпълнили Уолстрийт, на Площада на Свободата, ви призоваваме да отстоявате своята сила.

Упражнявайте своето право мирно да се събирате; да изпълвате публичното пространство; да изпълнявате действия с които да изтъквате проблемите пред които сме изправени, и да сътворявате решения, достъпни за всички.

На всички общности, които предприемат действия и образуват групи в духа на пряката демокрация, ние предлагаме нашата подкрепа, документация, и всички източници с които разполагаме.

Присъединете се към нас и да направим така, че гласът ви да бъде чут !

Превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.06.2013

 

Проверяват работниците за наличие на душа

(NEW technology will allow companies to check whether workers have traces of humanity in their system.)
(„The Daily Mash „, Великобритания)

Разработени са нови технологии, с помощта на които ръководствата на компаниите биха могли да проверят, има ли в организма на работниците остатъчни признаци на човечност.

Ръководителите на предприятията твърдят, че за обезпечаване на оптимална производителност на труда е важно, работниците да са автомати, които да се интересуват само от парите, както и от бонусите, които им се дават от време на време. Специалния прибор-анализатор Hu-Meter изследва проби от потта на работниците с цел да установи в нея остатъци от такива качества като способността да се надяват, да са съпричастни, а също така и наличието на въображение – признаци, обикновено показващи наличие на душа.

При установяване на кое да е от тези качества, асоциирани с наличието на човечност, приборът издава еднократен предупреждаващ звуков сигнал, означаващ, че изследвания може да си събира багажа.

Разработчикът  на прибора Tom Booker споделя „Някои работници все още живеят със старите представи, че им плащат за определено количество отработени през седмицата часове, а останалото време, което прекарват извън предприятието, принадлежи на тях самите. Това е старомоден и много примитивен поглед върху нещата.

Всички работници са съгласни, че единствените приемливи начини за прекарване  на свободното време са тренировките в спортна зала и сглобяването на пакетирани разглобени мебели”

На работници, пробите от потта на които са показали остатъци от наличие на душа, може да се разреши продължително гледане  на програмите на ITV2 (развлекателен телевизионен канал ориентиран за показване на сапунени опери, шоу, викторини и готварски рецепти) – до тогава, докато не загубят способността си да се радват и изпитват удоволствие.

Превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.05.2013

 

 

Към карта на сайта / към  началото на страницата