проф.  Тончо Жечев (1929-2000) http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/07/line.png

Към карта на сайта

Български автори: Стоян Михайловски  Андрей Пантев  Исак Паси  Тончо Жечев  Ради Радев   Александър Милев   Вера Ганчева  Недялка Попова  Светлана Стойчева  Димитри Иванов  Николай Райнов

Съдържание на страницата:

Тончо Жечев „Консерватор по принуда, опит и убеждение“

(Тончо Жечев в мрежата:
Българският Великден или страстите български (откъс);
Страстите български: Цариградски разговори с Тончо Жечев – лято`93“ – документален филм на Тома Томов, 1 част;
Страстите български: Цариградски разговори с Тончо Жечев – лято`93“ – документален филм на Тома Томов, 2 част;
Тончо Жечев във  Всяка неделя;
Литературен форум – Памет за Тончо Жечев)

 

 

 

Консерватор по принуда, опит и убеждение

Разговор с Тончо Жечев

Професор Жечев, поканихме ви за разговор върху консерватизма и в културата, защото сте между малцината български интелектуалци, които проявяват постоянен интерес към това направление в политическата мисъл. Тези доказателства са във вашите книги, публикувани в период, когато вглеждането в нашата история от подобна позиция не беше популярно занимание….Всъщност вие смятате ли се за консерватор?

В известен смисъл имам право да се разглеждам като консерватор по принуда, насила консерватор. Защото и аз започнах като деветдесет и повече  на сто от своето поколение – в прогресивна среда, с илюзиите на ремсистите от моето село и гимназия, след това в университета и обществения живот през четиридесетте и петдесетте години. И тъкмо наблюденията, конфликтите, сътресенията в тази среда тласнаха мисълта ми в други посоки, насочиха ме към други заключения, в края на краищата доведоха нещата до там, че някъде от шестдесетте години минавам, ща или не ща, за консерватор.

Всичко започна с един мой доклад за националното своеобразие на българската литература през 1965 година, който стана предмет на широки дискусии, материалите от който излязоха в отделна книга. В тая дискусия имах за опоненти голямата част от значителните имена от тогавашната литература като Димитър Димов, Богомил Райнов, Георги Джагаров,  Цветан Стоянов, Пантелей Зарев, Андрей Гуляшки, Васил Попов, Симеон Султанов и много други. Може да с каже – останах соло. Отчасти ме подкрепи Александър Геров, но не по теоретични, а по лични симпатии. Като гледам сега този доклад, виждам колко бледо, абстрактно-теоретично, умствено той предава целия оня ужас, който ме беше обзел в средата на това десетилетие – ужас от опасния път, по който беше поела нашата литература. Като сега си спомням душевната болка, от която се беше родил този доклад, почти физическото болезнено усещане, че, ако не се опомним и завърнем към своите традиции и корени, ще изчезнат в пространството и света неповторимите български звуци, песни предания, преживявания, ще се обезсмислят животът и страданията на нашите предци! Светът ще продължи по своя път като заличи от духовната карта невероятните плачове, радостни подрипвания, стенания, възторзи и печал на нашите деди. Създаваше се ситуация, в която нашата култура беше заплашена да изчезне също така безвъзвратно, както по онова време изчезваше вселената на класическото българско село. Всичко това малко тревожеше  „честните и здравомислещи“ прогресисти, както се шегувахме тогава с Кръстьо Кумюджиев, Здравко Петров и Цветан Стоянов. Това беше нашият псевдоним за повърхностната, но винаги напредничава революционна интелигенция.  От тук някъде  датира разминаването на пътищата ми с много хора и идейни кръгове, с Емил Манов, с Искра Панова и всички последвали опоненти, с които съм бил преди това приятел. За задълбочаването на този процес изиграха роля и много други фактори, някои от които си заслужава да бъдат отбелязани.

В новата ситуация, вече оформен човек, аз нямаше как да не забележа зад повърхностния рационален слой на идейните си убеждения дълбоките предразположения на собствената си природа и характер. Наистина от най-ранна възраст живея в София, но това не променя с нищо обстоятелството, че в определящите дни, в детството си съм се формирал в селска среда, сред селяни, изпълнени и преизпълнени със здрав смисъл, в патриархално семейство, чийто духовен живот започва и свършва с традицията, дори с повторението на предците, чийто духовен глад се засища от преданието, а представата за смисъл и съдържание на живота се изчерпва с повторението на пътя на предшествениците. Този свят и порядък имаха такава хипнотична сила върху мен, толкова преувеличено усещах топлината им сред студените каменни грамади на града, че не можех да се почувствам докрай гражданин, софиянец. И досега имам чувството, че съм живял като квартирант в града, при това с лоши хазяи. В душевен смисъл и като предпочитания си останах селянин и колкото и да е смешно, съм готов да се гордея с това, ако не за друго, защото тъй дълго съм могъл да пренеса едно чувство, една привързаност и принадлежност.

Всичко това имаше немаловажно значение, защото в новата насока, която взеха издирванията и мислите ми, аз преоткрих рода си, родното си място, уроците, които бях получил в детството. Така например едва сега за мене станаха понятни и изпълнени с дълбок смисъл думите, които бях чувал от моя незабравим дядо по майка Марин, и който, ако бях останал в руслото на повърхностния либерализъм, сигурно щях да смятам за бабини деветини“ Моят дядо беше безкрайно скептичен към всякакви промени, беше готов за тях само след солидна проба, при доказано сериозни резултати. Той не се зарадва когато смениха Кьосеиванов с Богдан Филов, отнесе се извънредно резервирано, когато на мястото на Божилов дойде Багрянов, направо с ужас прие завръщането на Кимон Георгиев на политическата сцена след Девети септември и т.н., и т.н. Всички тези смени бяха придружени с лукавия му присмех, с неизменното му предупреждение таман се нахранят едни въшки, идват да храним други въшки. Неговите уроци бяха неповторими. Виждайки моите увлечения и илюзии, той ме предупреждаваше: Тоньо, казваше, един ден ще разбереш какво е прогресът! Някога, когато аз бях млад, в селото почти нямаше власт – еди кметски и един пъдар. Виж сега колко са! Но дори кметския и пъдаря да ги нямаше, всичко щеше да си остане както си е, пак всеки щеше да тръгне по работата си сутрин, да се върне вечер, да спи спокоен и т.н. Какво ще стане сега, ако осъмнем една сутрин без власт? Ще се изколим с брадви! Това е той вашият напредък“. Като сега ги виждам двамата с дядо Атанас, поседнали в хладното мазе да отдъхнат и пийнат. Дядо Атанас се оплаква – от ТКЗС, от порядките, от общината. Дядо Марин, свикнал да чака само лошото от идващите дни, лукаво го подиграва: Танасе ти от социализма като се оплакваш, какво ще правиш при комунизма, бе!“ Искам да кажа, че в трезвата, натурална, чужда на илюзии селска мисъл човек можеше да получи и стимули, и някаква подготовка за ценността на консервативната душевна нагласа и мисъл.

Към всичко това могат да се прибавят и заниманията ми с историята на българската литература, с българската история, както и с могъщата и изстрадала руска религиозна мисъл от края на миналия и началото на настоящия век. Откриването на Бердяев и Владимир Соловьов беше нашето истинско откриване на Америка“. То сполучливо се прибави към Гьоте и Шпоенхауер, които, никой няма да отрече, също се отдалечават от прогресивното и либералното мислене. Известна гордост изпитвам от това, че ние с Кръстьо Кюмджиев заразихме някои наши руски приятели, след това видни интелектуалци, като им открихме Леонтиев и Розанов, Всичко това е достатъчно да обясни защо върху мен никога  не е имала духовна власт културата, която Трилинг нарече противоположна култура“, т.е, мисълта и маниерът на авангардизма, на революционното съзнание, на разрушителните идеи. И сега не мога да реша дали тази нова насока ме е отвела към историята на българската национално-църковна борба или заниманието с национално-църковната борба е дало решителния тласък към тоя начин на мислене. Едно е ясно, че отдаването на дължимото на просветителите и еволюционистите в ония времена на революционна екзалтация не можеше да мине безнаказано, не можеше да не те нареди в съзнанието на хората в противоположния на революционерите стан. Както всъщност и стана. Ако проследите полемиките, писанията срещу „Българският Великден“ и „Митът за Одисей“, ясно ще видите, че в тях няма нищо друго освен обвинения в консерватизъм, в непричастност и  дори в подкопаване  на революционната истина. Никой не си даваше труда да докаже, че не съм прав. Всеки беше убеден, че като докаже, че не съм революционер, че съм консерватор, априори е доказал не само, че не съм прав, но че съм и грешен, вреден. Съжалявам, дълго отговарях на първия ви въпрос, но той ме върна към стари, незараснали рани.

Нашата история се е сложила така, че чисти модели“ на политически или културни явления в нея няма. Как виждате българската традиция в политиката на фона на западноевропейската традиция? И какви са нейните персонални превъплъщения?

Понякога съм стоял онемял пред фигури от нашето Възраждане! Трябваше да изобретя  словосъчетанието монолитни смешения“, за да охарактеризирам, някак да се справя с явленията. Помислете само за д-р Петър Берон, не днешния, политика, а прадядо му, който за нацията е учител, останал със своя „Рибен буквар“, т.е, дошъл да ни научи на азбукито, чиста проба възрожденец. Но опитайте се да го погледнете от ъгъла на тогавашна Европа с неговите усилия да създаде световна система на науките тъкмо във времето на диференциацията им, с научните му занимания и стремежи, напомнящи алхимиците на средновековието. Д-р Петър Берон с единия крак е тук, на наша почва, с другия – неизвестно къде, губи се от погледа ни, става непонятен и нам, а и на Европата. Нещо като гигант и същевременно карикатура на гигант. Това ми даваше основание тогава да заговоря за бероновия комплекс“ на нашата интелигенция. Но и това малко откритие на един проблем предизвика неистов вой. Ако сте забелязали най-голямото интелектуално престъпление и на прогресивните, и на реакционните сили у нас е, че бясно искат да пресекат в зародиш самия порив за самопознание, а не да си разказваме легенди един на друг. А проблемът тук е безкрайно важен, той опира в сърцевината. Защото как ще разбереш и оцениш един Захари Стоянов, ако не се замислиш за невъобразимото съчетание на епохи само в един единствен творец и човек – ами че Захари носи в себе си, и то в живо съчетание, черти на човека от всички времена на човечеството – от пастирската епоха, през робската, през религиозно-средновековната, възрожденската, просветителската, необуржоазната до декадентската. Къде в света ще намериш такова нещо, при това експонирано в могъща, непостижима проза с поробваща сила, проза, която представя почти всички жанрове на модерната проза – документалистика, история, биография, автобиография, памфлет, фейлетон, политическа публицистика и т.н. Моят консерватизъм не се състои в нищо друго, освен в упоритост да се стои на своя почва като се усвоява и използва световен опит. Няма защо да се гонят и преповтарят откритите вече неща. Нашият опит и фигурите на на нашия живот дават обилен материал за обобщения, за оригинални теории, за духовно творчество, което си заслужава труда. И няма защо като папагали по-малко талантливо или направо бездарно да повтаряме другите.

Така е с българския консерватизъм, за който питате. Непреходно значение за него, както и за буквално всичко у нас, има обстоятелството, че в нашето развитие от седми век насам, външните фактори имат решаващо значение. За разлика от нашата природа, в нашето общество всичко расте насила и дето расте, там вехне! Геостратегическото положение, което Аспарух избра за новата държава предопредели изглежда всичко останало. Преди всичко, не е било възможно в близост до най-могъщата империя на средновековието – Византия – да се създаде друга също така могъща и самостоятелна в в политическо и духовно отношение държава. Още Княз Борис I е разбрал и драматично е преживял тази участ на страната си и нейната зараждаща се култура. Неговите опити, във връзка с приемането на християнството, да опипа почвата навсякъде – при Лудовик Немски, при папа Николай I, при патриарх Фотий – с дипломация на лъв, хванат в клетка: никаква свобода да маневриране! Малцина у нас знаят, че самото понятие Трети Рим е българско понятие, създадено в епохата на Иван Александър. Но ние бяхме много близо до Втория; Търновград е много близо до Константинопол, за да създаваме Трети Рим. И идеята беше подхваната от руското духовенство, за да се наложи и затвърди Москва. А ние си останахме трансмисия за славянските култури. Самостоятелните и могъщи държави, колкото и да са противни за личността, имат това предимство, че охраняват самостоятелни и могъщи култури. От момента, в който ние не можехме вече да разчитаме на независимо и дълготрайно съществувание, трябваше да се простим с перспективата за органично, постепенно, естествено, нормално развитие, в което има посяване, растеж, цвят, плод. Оттук насетне трябваше да сме готови едно да сеем, друго да жънем, едно да мислим, друго да излиза. В края на краищата – нищо да не излиза. Така че английският, но и френският, германският, италианският, дори руският консерватизъм са израснали и са се развивали на своя почва, до днес се подхранват от своя почва. А тук почвата е камениста за всяка оригинална идея. Погледнете само развитието на най-типичния български консерватор Тодор Икономов! Това е люшкане и завои на сто и осемдесет градуса. Едва ли някои е започвал като толкова отчаян радикал, дори нихилист, участник в една от най-големите маневри в нашата църковна история като униатството, т. е, участие в игра с цялата осветена от вековете традиция. И същият този човек узря за консервативните идеи в практично-политически план. Може да ви звучи кощунствено, но ще ви кажа, че всичко у нас е не толкова плод на естествено посяване и узряване, колкото от разочарование от посятото и поникналото. В страни като нашите разочарованието е колосален фактор, отчаянието и следващите го отчаяни теории за спасение, за чудо, спасително чудо, подхранват и поддържат един неунищожим обществен инфантилизъм.

Консерватизмът е поначало силно обвързан с конкретната историческа действителност. Трудно е да съпоставяме нашенския консерватизъм като направление в политиката със западните варианти на консерватизма. И все пак – сравнението е основен начин за себепознаване. Към какви изводи навеждат подобни сравнения.

Разбира се, най-важното следствие от главната особеност на нашето народностно и национално битие беше, че консерватизмът, опазващите тенденции в нашето общество и култура можеха да пребивават само в задния двор на обществото. Ние сме обречени да се развиваме при безпрепятствено разгръщане само на прогресивни, радикални, разрушителни, революционни  теории и настроения. Отмъщението на естествения ред на нещата разбира се не закъснява – самите прогресивни и либерални, разрушителни, революционни теории и настроения в тия условия, несрещайки никакви препятствия по своя път, развивайки се без съпротива, са обречени да останат повърхностни, епидермални, разочароващи при всяка втора стъпка. Там където тъй радостно се разделят със своето минало са обречени на тъжно бъдеще. Където не е имало искрен и дълбок консерватизъм, няма искрен и дълбок либерализъм. Това са закони на живота. Най-същественото следствие от липсата на здрава консервативна тенденция в незрелите източни общества е отбелязана в един откъс от Константин Леонтиев, който искам да цитирам, въпреки че нямам никакви просветителски илюзии, че някой ще научи нещо някога.. У нас се учат само когато се опарят., никой не се учи как да избегне опарването. Цитатът гласи следното: „От гледна точка на общественото устройство на християнските народчета на Изток може да се каже, че те са европейци, съвременни предимно (курсивът навсякъде е на К. Л.), че те в известен смисъл са повече европейци, отколкото французите и англичаните. Ако оставим настрана английското общество, в което се е съхранило толкова средновековно и оригинално дори и в наше време, да вземем за сравнение само французите… Във Франция има легитимисти, ултрамонтани, хора от най-крайния  бял консерватизъм. Те няма да възтържествуват, да речем никога. Но тяхното съвкупно давление във всички движения на френското общество значително е отклонявало към центъра средния диагонал на социалните сили, неудържимо стремящи се към лявата страна.….. Всичко това взето заедно е давало във Франция в течение на цял век, от 1798 година до наши дни, силен отпор на разрушителното движение, давало е необходимото могъщество на тази макар и временна реакция, която при цялата своя непригодност все пак не допуска досега френският народ да отстъпи на пътя на окончателното си разложение. Ни у гърците, ни у българите, ни у сърбите е имало и не може да има ултрамонтани, ни династически партии с идеи, ни крупна и трайна собственост, нито родове с надменни и оправдани от историята претенции, няма сериозни съсловия или корпоративни предания….. Най-крайните консерватори сред източните християни, мислено пренесени във всяка от великите държави на Европа, едва-едва биха попаднали като членове на десния център, не повече. Къде трябва да отиде при такива условия средният диагонал на обществените отношения?“  Наляво, Наляво и само Наляво!

Възможен ли е вносът на консервативни идеи? Например консерватизмът на Константин Леонтиев. Успява ли той да се впише като нещо органично в българския политически живот?

Всички значителни идеи, играли роля в нашия граждански и духовен живот са вносни. Тук само ги посипват с нашенски лют пиперец или ги разреждат с бистра балканска водица. Обречени от определен момент да догонваме другите, ние най-често се обричаме на подражание. Няма нищо по-измамно от вземането на готово – уж резултатно, а крайно нездраво и нетрайно. В живота на един народ имат значение само изстраданите идеи, идеите, чийто процес на възникване, развитие, резултати е отначало до край изживян. Ние най-често искаме да се ползваме от готовите резултати, без да познаваме процеса на достигането им. Това прави начинанията ни нетрайни и повърхностни.

За да се разбере слабостта на местния консерватизъм в паралел с европейския, трябва да се вземат предвид много фактори. Например една такава кардинална особеност на българското народностно общество, че от края на четиринадесети век насетне, след като поробителите ликвидират аристокрацията, то се развива без вътрешна йерархия, при изравнени за всички робски условия, без свое дворянство и шляхта, които все пак, дори в нетрайните условия на европейския Изток, могат да бъдат пазители на преданието, на скрижалите. А още преди това не е имало рицарство, другата прослойка, в която се корени европейският консерватизъм. Трябва да добавите и особената съдба на българската династична традиция, възстановяването на монархията вече извън и след като едва ли не е афиширана като чуждо тяло. Размислете се най-после върху живота, делото, съдбата на най-завършения и идейно подкован консерватор Стоян Михайловски и ще ви се разкрие цялата трагедия не само на личността, но и на обществените движения у нас. Консерваторът Михайловски, ученикът на Паскал, Жозеф дьо Местр и Боналд, религиозният мислител, елинския чорбаджия е в постоянна война с монархията, с институциите, с Фердинанд I. Във война и опозиция с всички. Неговите сатири и агитки са любимото четиво за декламации по социалистическите вечеринки и представления. Понякога съм склонен да разглеждам цялото наше консервативно направление от Възраждането насетне като род либерализъм, краен десен либерализъм, който минава за консерватизъм. Стъписан от всичко това, като историк на черковната борба, аз открих и се спрях на Константин Леонтиев. Наистина е невероятно, че такава широкомащабна, почти всенародна църковно-национална борба в една страна може да се развие и приключи без собствено феодална, аристократична, клерикална в по-тесния смисъл на думата опозиция, без да се надигне отвътре глас срещу грубото използване на църковния обряд и традиция за пряко политически цели, без нито една забележима фигура, обърната към византийското минало на православието, без задълбочена теологическа и догматическа защита на традицията. По някаква случайност руският аристократ Константин Леонтиев замести цяла липсваща партия в нашия църковен спор, чрез устата му проглаголи хилядолетие византизъм по нашите и славянските земи. Но той беше съвсем страничен фактор и мислител за нашето движение, неговите идеи не участваха реално в неговото развитие. Консерватизмът на Леонтиев ни най-малко не помогна за минималното вглъбяване на българския либерализъм.

Виждате ли реални перспективи за бъдещето развитие на една от основните опори на консервативния обществен ред у нас – църквата?

Тук стигаме, разбира се, до най-същественото. След монополното положение в духовния живот на църквата през средновековието по редица причини у нас тя не става алтернатива на светския духовен и политически живот, а в значителна степен тяхна функция. В известен смисъл велика заслуга на българската православна църква е, че даде покрив, форма, оръжия, средства на българската политическа борба за правото на национално признание и самоопределяне, за етническото сплотяване в рамките на Турската империя Не са толкова много епизодите, с които православната църква може така да се гордее, както с извоюването на църковна независимост като символ и решителна крачка за национална независимост. Но този решаващ епизод в нашата политическа и църковна история направи така, че окончателно утвърди българската църква, и без това подготвена от византийската традиция, на пътя на пряката зависимост от политиката, утвърди я преди всичко като политически фактор, задълбочи зависимостта й от властта,  пребиваването й предимно в царството на Кесаря. И забележете как стремително лети надолу, намалява относителната тежест на църквата в обществения живот паралелно с разгръщането на гражданските свободи.  Сякаш църквата се изчерпва, нейните задачи се изпълняват успешно от други, тя става декоративен елемент в държавния живот. Може да изглежда парадоксално, но българската църква има повече тежест, нейната роля и място се чувстват по-намясто във времената на робство и тоталитаризъм! Гражданските свободи, свободното българско общество сякаш я правят излишна. Тази особена роля на църквата предопредели в голяма степен консервативното движение и настроения у нас. Все пак без клерикална основа консерватизмът олеква, той получава същите повърхностни и епидермални измерения както и либерализмът. В края на краищата само църквата може да гарантира както неизменността, така и развитието на една и съща основа на дадена човешка общност. Без нейната дълготрайна, хилядолетна традиция като главна опора няма как да не се наруши контюнюитетът на народностното, национално развитие. А оттук идва и слабостта на силите, които трябва да държат за охраняването, съхраняването, запазването на ценностите на това развитие.

Какво мислите за идеята за равенството, която като че се е вкоренила твърде дълбоко в нашето съзнание, при това в най-популисткия си вариант?

Няма нищо по-противоестествено от принципа за равенството, с който един лицемер като Русо подлъга човечеството. Погледнете природата и всичко в нейния царствен порядък и ще разберете колко противно на естественото е да смятаме, че равенството е щастливото бъдеще на света. Никак не е случайно, че най-несправедливите, най-ужасните, непоносимите за човека общества дойдоха в името на равенството, под флага на егалитаризма. (Съвършено друг и напълно справедлив е необходимият принцип на свободното общество, за равенството на всеки пред закона!) В края на краищата ние ще си останем незряло,  болно, неустроено общество до момента, в който изстрадаме докрай аристократичния принцип, за който английското общество започна да узрява още в края на XVIII век – никой не е привилегирован, всички са привилегировани! Завиждам на Дизраели, че пръв е произнесъл мисълта, която чувствам, усещам с цялото си същество като права – Революциите на континента са борба против привилегиите, а в Англия те са борба за привилегии! Ето това е, което отличава здравословното английско общество от континенталните и предопределя до голяма степен решаващата роля, която консервативната мисъл и действия имат в системата на английския живот.

Забележете – всички идеи и действия насочени към въвеждане на равенство в обществото, достигат най-много до разпределението и преразпределението на натрупаните до тогава богатства. Свърши ли се тая работа, настъпва неизбежен провал. Защото с идеите и действията, насочени към установяването на равенството, нито може да се съхрани събраното, нито – още по-малко- то да се умножи и увеличи. Изобщо тук имаме работа с една човешка утопия, която продължава да се използва от безбожни демагози, които се множат прогресивно на земята от  осемнадесети век до днес.

Посткомунистическият период, в който навлезе България, предполага събуждане на стремеж към истинско, задълбочено политическо самоопределение. Нямам предвид всеки да се определи като симпатизант на една от съществуващите у нас политически партии и организации. Още по-малко – задължителното членство в избраната партия и активно участие в осъществяването на нейните цели. Имам предвид отърсване от предишната повърхностност  на отношението към политиката, опознаване на собствената нагласа на индивида, осъзнаване на собствената ценностна система. И ако се съгласите, че това вдълбочаване в себе си все още липсва, дали обяснението не е в преобладаването у нас на един в известен смисъл „еднокрак“ либерализъм – отрицаващ, но несъздаващ?

За липсата на мистични глъбини, често израждащи се до банално късогледство в либералната мисъл, може да се съди по такъв блестящ ум като Джон Стюард Мил, който през миналия век е казал, че капитализмът е толкова лош, че каквото и да донесе социализмът, по-лошо няма да стане. Кой днес може да повтори тези думи? Либерализмът и неговата естествена екстремна левица паразитират върху едно масово умонастроение, че от съществуващото по-лошо не може да има. А може, може и още как може! Винаги ме е отвращавало априорното отрицание на всичко съществуващо в името на мъглявите смътни представи за нещо по-добро, без то да е изпробвано и проверено.Постоянните негативистични тенденции сред нашата интелигенция, нейният разрушителен патос, нейният чужд на постепенното и солидно реформаторство богомилски дух, всякога са ми били безкрайно чужди. В този смисъл се чувствах самотен. Близки са ми явления и фигури у нас, които никога не успяха да станат нито кумири, нито просто учители на нашата интелигенция – Райно Попович, Гаврил Кръстевич, Екзарх Йосиф, Иван Вазов, Алеко Константинов, Симеон Радев, Тодор Икономов, Йордан Йовков, Елин Пелин, цар Борис III, Иван Шишманов, Боян Пенев, Николай Лилиев, Александър Балабанов. и т. н. Да се държи на доброто, на постигнатото, от което да се тръгне, скептично и критично да се оглеждат нововъведенията, да се внимава с експериментите в обществото, защото в края на краищата те неизбежно стават експерименти с човешкия живот, това би трябвало да е поуката от нашия досегашен исторически живот. Казвам всичко това, но сам не вярвам, че някой наистина ще извлече необходимите уроци от нашия страшен отиващ си век, който започна с най-дивото варварство зад лустрото на най-голямата цивилизация. Убеден съм също, че е време да се роди и укрепне една постоянна консервативна насока в нашия живот през следващото хилядолетие като противодействие на хлъзгането към хаоса, надолу към дъното, някаква съпротива, която, ако не друго, ще позволи да се държим на рубежа, откъдето почва спускането към бездната, а при благоприятни обстоятелства да можем да продължим напред, да направим крачка в нужната посока. В този смисъл българската съдба ще зависи до голяма степен от създаването на духовна нагласа и умонастроение в това здраво консервативно направление.

А какво мислите за твърдението на Хайек (в статията му „ Защо не съм консерватор“), че на социалистите им било по-лесно да се превърнат в консерватори поради ред сходства в доктрините, но истински либерали не можели да станат?

Хайек е изключително умен мъж, но както всички либерали – той рядко се добира до мъдростта. Тя е нещо по-висше от ума. Мисля, че събитията в посттоталитарната епоха сами го опровергават, за да има смисъл аз да правя същото. Невъзможно е да се скрие генетичната връзка на целия европейски социализъм с предшестващия го, а някъде и съпътстващ го буржоазен либерализъм. Това, което се нарича консерватизъм при социалистите и комунистите, изразява несъвършенството на езика. Ние имаме навика да наричаме с една и съща дума съвършено противоположни неща. Консерватизъм в социалистическите и комунистическите среди се нарича тяхната доктринална обремененост, неспособността да гледат действителността право в очите, идеологическата мъгла, в която плуват, придържането към постулатите, страхът от промяната, объркването и паниката пред постиженията на научно-техническата революция и т. н. Но нима това има нещо общо с насоката и мисълта на истинския здрав консерватизъм, на творчеството в съхраняващ и строителен дух, както го виждаме у Гьоте, Шелинг, Шопенхауер, Карлайл, Бередяев, Михайловски? Или в историческата практика на английския консерватизъм! Пък и погледнете социалистите след загубата на властта – нима се ориентираха към истински консервативни направления и действия. На тая тема бих могъл да се разпростра извънредно широко, тъй като имам личен опит, катастрофален личен опит да впръсна малко доза умерен консервативен серум в средата на социалистите както преди събитията от 1989 година, така и веднага след тях. Почвата се оказа не просто камениста. Направо удряш в скала.

Благодаря ви за разговора. Надяваме се, че той ще играе ролята на едно добро въведение към тази книжка на ПАНОРАМА ноември 1992 г., която посветихме на консерватизма, не защото очакваме, че ще направим нашите читатели консерватори и не просто, за да им дадем накуп информация по избраната тема от няколко гледни точки. Надяваме се да ги подтикнем към политическо самоопределение на едно по-високо равнище, а то, от своя страна, гарантира така необходимата на всички ни стабилност в нестабилната политическа ситуация в страната.

Ноември 1992 г.

Катя Митова

Списание за култура и хуманистика
ПАНОРАМА
Бр. 3-4 1992

Качено на сайта iztoknazapad.com на 7.09.2013

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 

 

 

Save

Save

Save