български автори  http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Български автори: Стоян Михайловски  Андрей Пантев  Исак Паси  Тончо Жечев  Ради Радев   Александър Милев   Вера Ганчева  Недялка Попова  Светлана Стойчева  Димитри Иванов  Николай Райнов

Съдържание на  страницата:

Стоян Михайловски (1856-1927)
Ограничете суверенитета  на невежите;
Метаполитически апофтегми (фрагменти).
Размисли на Стоян Михайловски за прогреса и традицията – cao.bg

(Стоян Михайловски в мрежата:
Политически и философско-религиозни размишления – slovoto.bg;
Върви, народе възродени – slovoto.bg),

 

 

Стоян Михайловски

Ограничете суверенитета  на невежите

Да се говори за цивилизация на балканските народи е цяла аномалия.

За тая цивилизация няма две мнения между разумните хора: тя е лъжовна. Тя е повърхностна; тя е едно слабо вънкашно варосване, едно нищожно лустро, едно прозрачно було. Зад нея личат грубите инстинкти, зверската жестокост, хищността, коварството, вероломството, омразата, мстителността.

Зад нея личат – казано с две думи – робските пороци.

Робували дълги столетия, газени от своите боляри, от византийците, от османлийците, от фанариотите – оприличавани на жива човешка стока, безсловесно стадо – балканците са станали негодни за интензивен вътрешен живот, за живот идеен, за живот оплодотворен от светли мисли и мощни чувства; у тях липсва всяко понятие за социална дисциплина, за морален ред, за расова солидарност, за народен дълг. Те живеят чисто материален живот, сиреч не живеят, а животарят, животинстват. Те ценят само едно достойнство, само една способност у човешкото същество – хитростта; да се превръща чрез грабеж общото благо в частно благо, ето що минава у тях за върховно изкуство и най-потребно знание. Това са двуноги вълци.

Как да въздействуваме върху подобни люде? Как да подкачиме цивилизаторско дело между човешки твари, тъй дълбоко покварени и изродени? Как да насадиме нравствено-духовни инстинкти в души, тъй жалостиво помрачени?

Едно време, когато хората не знаеха да правят хартия, пергаментите, които я заместяха, биваха употребявани няколко пъти последователно: по-рано написаното се изтриваше грижливо, па се написваха нови работи.

Така трябва да сe постъпва и с душата на тълпите. Преди да напишем в нея нови работи – трябва да изтрием това, което е било написано по-рано; трябва да разчистим  почвата от буренаци, за да насадим полезни растения.

Както и да разсъждаваме върху модусите за насаждане на култура у безкултурните тълпи, винаги биваме принудени да се спрем на следната Авг. Контова формула:

„Не почвайте никакво преустройство от промяна на уредбите; обновете общата съвест, обновете общата мисъл, обновете общия дух и поставете ги те да обновят общия ред! Иначе казано: пресъздайте само вътрешния живот на тълпите – и оставете ги те да пресъздадат своя вънкашен живот.“

Тези думи не само мнение на един велик мислител, те са последното слово на социалните науки по въпроса за превъзпитанието на народите.

Социологията, философията на историята и психологията на тълпите еднакво твърдят, че прогресът трябва да върви отдолу нагоре – сиреч, трябва да обвзима най-напред публичната психика и после да прониква в публичните институции и закони.

У балканските народи наопаки. Прогресът дохожда отгоре надолу – сиреч бива наложен чрез властнически повеления и постановления, чрез законодателни мерки и решения.

А такъв прогрес е псевдопрогрес.

Законите нямат, не могат да имат за цел да придобиват нови пътища за общия живот; те само освещават новите пътища – сиреч идеята да докажат, че новите пътища отговарят на една потреба.Иначе казано, не са законите, които творят ново духосложение,, а наопаки – новото духосложение твори закони

Промяната в публичното устройство, вършена периодично, е огледало, в което трябва да се отражава промяната у хората.

Публичната душа не е никак, както многома мислят, в ръката на законодателя буца восък, на която той може да дава каквато ще форма.

Съвсем наопаки, законодателят има работа с образ и физиономия, чиито отличителни краски и черти той е длъжен строго да зачита и охранява.

Обновата не може да бъде ни  преиначение, ни изопачение.

Обновата на общата съвест и на общия дух, от който трябва да се почнува всяко преобразование на външния живот, не е работа на законодателя, а е работа на наставника, на учителя, на апостола, на моралиста, на водителя, на писателя, на книжовника, на свещеника и пр.

Според енергичното изражение на Конта, законодателят поставя в уредбата това, което наставникът е поставил в духовете.

Законодателят е крояч,който трябва да даде на обществото такава одежда от каквото то има нужда, а никак не най-красивата мантия, каквато би могла да излезе из ръцете на един протомайстор дрехар.

Лека-полека като се развива обществото и успоредно с него като се развиват и наредбите – цивилизацията ще се усиля: тя не е  друго нещо освен сбор от всичките уроци на живота, от всичките поуки на историята, от всичката опитност, що донасят борбите и патилата, от всичките сияния на разума и на разсъдъка, от всичките съкровища на любовта и милосърдието. Но никога не е бивало и не ще би никога такова чудо: цивилизацията да се импровизира, културното прераждане да дойде изведнъж!

Няма да скрием, че когато решихме да напишем настоящата статия, ний искахме да отговорим на онези кабинетни мечтатели, за които спасението на българщината  стои в усилянето на демократизма.

Политическата формула, която ние препоръчваме, е диаметрално противоположна.

И ето я:

Ограничете суверенитета на невежите! Всички злочестини на България изхождат от незачитането на следната историческа аксиома:

Че нищо не е толкова вредоносно и гибелно, колкото власт и сила, дадени на тълпи убоги.

1927 г.

Списание за култура и хуманистика
ПАНОРАМА
Бр. 3-4 1992

Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.09.2013

 

Метаполитически апофтегми (фрагменти)

Всяко социално или политическо преустройство бива плод на назряването на една идея в умовете.

Това назряване трябва да се изчака с търпение.

Преждевременна промяна в общото дело е по-вредна от произволите, против които е насочена; събаряй, когато имаш вече материал за ново градение.

Колкото и странно да бъде това изражение – прибързана еманципация, – историците често го употребяват, особено когато ни рисуват положението на онези народи, които добиват в периода на своето политическо отрочество институции, родени у стари общества.

Прибързаната еманципация – или, ако щете, случайно приобретената свобода – вселява хаос в умовете и хаос в нещата, като възвестява светостта на правдините там, където робските пороци са синтезирани в абсолютно презрение към длъжността!

Прибързаната еманципация прочее, като не е реализация на един душевен ламтеж към добрините на волността, не само не докарва културен живот – по-още усиля тиранството.

За да премахнем всякакъв натиск из обществото, не са достатъчни благородният блян и смелата инициатива на кабинетния мечтател: il faut creer une ame au peuple – трябва да създадем общонародна душа.

Алчущите за социално прераждане младежи умеят да отсичат трънето на минали грехове и заблуждения – ала винаги забравят да изтръгнуват корените му!

***

Българската история: хиляда години абсолютизъм.

В старо време – у независимите прабългари – велможески абсолютизъм.

Във времето на турската управия – абсолютизъм на господстващото племе.

Във времето на фанариотите – абсолютизъм на по-просветените елементи.

Иначе казано:

Абсолютизъм от името на кастовите интереси, абсолютизъм от името на племенните интереси; абсолютизъм от името на духовното превъзходство.

Една стара българска поговорка дума:

„Властник със сила, духовник с книга – докараха ни до този ред!“

Яви се московецът и донесе еманципацията.

На българина се каза:

„Ти до вчера не беше нищо; ти ще бъдеш занапред всичко! Тебе прокарваха за човешка стока; ти ще овладееш върховен суверенитет! Свободата, която ти не беше в състояние да добиеш чрез борба – даваме ти я в дар: пази я!“

Пак абсолютизъм!

Абсолютизъм на невежеството – абсолютизъм на Тонковците, – толкова несносен, колкото и абсолютизмът на олигархиите!

Как тълпите опазиха свободата, за която не бяха принесли никакви жертви и която, следователно не можеха да оценят – свидетелствува тази многознаменателна подумка, сформирана от трийсет години насам среди крайдунавските отпущеници:

„Слободия от неволя по-лошо!“

Сиреч: няма по-голямо робство от побъркана свобода!“

Списание за култура и хуманистика
ПАНОРАМА
Бр. 3-4 1992

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.09.2013

p

Размисли на Стоян Михайловски за прогреса и традицията

Творецът на социологията, Авг. (Огюст) Конт, излага основното начало на тая наука в следните седем думи: toute réforme doit commencer par les consiences – всяка реформа тряба да почнува от съвестите. Идентично твърдение намираме и у други великан на френската мисъл, Тен: l’emancipation sans l’éducation est une hérésie scientifique – еманципация без възпитание е научна ерес.

Подобно учение минава за назадничавост и мракобесие в България – страна, където истината не бива зачитана, ако не е приятна – и където от социалните науки не се иска да показват и да доказват нещо, а да развиват обична или модна някаква пандера… Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности: Свобода или смърт! Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани: Слободия, по-зла от неволия!

Защо това? Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници. Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода.

Разбира се, каквито мощни и да бъдат нашите доводи, ние не храним надежда, че ще можем да убедим елевтероманите и да ги ориентираме в пътя на светлата и живоносна действителност. Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани.

Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал: Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата!

Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист: Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш! Истината е безсмъртна. И като безсмъртна – истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее.

Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар.

В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство. Такава е съдбата на духовно безоките народи.

Той (законодателят) е длъжен да знае, че в душата на сегашния човек се таи едно наследство от обичаи и вярвания, оставено от десетки изчезнали поколения, че между настоящето и миналото има неразрушими духовни връзки, че внезапен и насилствен преход от един мироглед в други, от едни начала в други, от едно обществено Верую в друго може да докара смъртоносна криза посред народните маси; и знаейки това, той е длъжен лека-полека да преправя, да поправя и да подобрява съществуващите наредби, а не да ги премахва изцяло и да ги заместя набърже с нови…

С една реч, законодателят е длъжен да зачита този върховен принцип в развоя на народите, принципа на постепенността и мудността на прогреса!

В древни времена Цицерон думаше: Non nova, sed noviter! Това значи: работи съвършено нови тряба да се избягват. Всяко обновление тряба да състои само в нови форми! Дълги столетия подир великана на римската философска мисъл друг велик мислител, Бейкън, думаше: Nihil innovetur, nisi quod traditum est. Сиреч: каквото обновление и да вършим, тряба да го съгласуваме с традициите!

В нови времена един френски академик изказва същото мнение по следния начин: Всяка нова социална наредба тряба да бъде последица на едно сдружение и съчетание между следните две сили: от една страна, една нова идея, която се стреми да реализира себе си, и от друга страна, съществуващия у народните маси психически елемент. Не подири ли подобно сдружение, новата идея ще си остане суха абстракция.

Авторите на Търновската конституция говореха: Новото публично устройство ще създаде нови хора! Тая надежда не се оправда, а се оправда твърдението на историята, че ново публично устройство не може да създаде нови хора, а наопаки, новите хора създават ново публично устройство. А нови хора не се изкалъпват моментално, не се импровизирват. Нов свят не иде внезапно.

Изражението нов свят е едно от най-безсмислените игродумства. Нов свят не може да има, нов свят не е имало никога, нов свят никой не е виждал. Историята говори само за градуирана трансформация.

Младите политикани и кабинетни мечтатели, навикнали да зачитат само онези мъдродумства, които ласкаят техните влечения, силно протестират против твърдението, че за да променим публичното духосложение, потребно е да работим през дълъг наниз от десетилетия, а може би и столетия.

Те думат: Искаме ускорено назряване! Искаме бърз прогрес! Уви, те не знаят що искат! Те не знаят, че прогрес изкуствено усилен не е нищо друго освен изкуствено приближен упадък и изкуствено докарана провала. И действително, епохите и фазите на напредъка са епохи и фази на живота – та като ускоряваме напредъка, сиреч като съкращаваме казаните епохи и фази, ние всъщност съкращаваме живота!

Нашите читатели знаят какво се нарича в Западна Европа enfant precoce – дете преждевременно развито; дете, у което умствените, нравствените и физическите сили са добили необикновено развитие и усиляне; дете, което на дванадесет или четиринадесет години мисли, чувствува, говори и действува като четиридесетгодишен мъж. Такива деца преживяват твърде бърже своето земно битие- като вземат, тъй да речем, три години в една година: те минават и отминават, без да оставят диря, като същински призраци.

Такива биват и онези народи, чието унапредване е било безмерно ускорено, нека речем лудешки ускорено. Тяхното битие е един минутен сън. Тяхната история е история на едно видение.

Принципът- или както го нарича Спенсер, историческият закон за мудността на прогреса – почива върху факти, които констатираме, когато наблюдаваме живота на обществата. Тези факти показват у човека един звяр – сиреч едно същество, у което злите наклонности се продължават от поколение на поколение.

Тези факти ни дават да разберем, че звярът у човека се усиля, когато искаме – изведнъж, без всяка градация – да го превърнем в същество чисто, светло, ангелско; тези факти ни дават да разберем, че няма по-зловредно насилие от подобрение, извършено извън всяка еволюция, от импровизирано съвършенство.

За да се издигне в светлите висини на истинното, доброто и хубавото, човешката душа има нужда от повседневно и дългогодишно култивиране. Тя е като едно деликатно градинско цвете, което почва да глъхне и да вехне – ако не се грижим за него – и най-после бива удавено в трева и буренак. А тълпата – предадена на тежка и непрекъсвана работа, осъдена, както дума Библията, да се прехранва с пот на челото си, не е годна за никаква бърза самопросвета, за никакво оживително пречистително самовъздействие. Поради това по пътя на прогреса човечеството едва ли прави по една стъпка на столетие.

Източник: ЦЕННОСТИ И ОБЩНОСТ  / cao.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.04.2015

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 

 

Save

Save