български автори  http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Исак Паси

Съдържание на  страницата:

…….Исак Паси „Томас Ман“
Предговор към първото и второто издание
Съдържание
Първа глава: Градът и семейството Буденброкови (откъс)
Глава четвърта: Гений и епоха  / Доктор Фаустус (откъс)

……..Исак Паси – Философски литературни етюди – Превъплъщенията на оптимизма – Волтер – „Кандид“ (уводните страници)

.
.(Волтер „Философски новели“ – Моята библиотека – chitanka.info)

..

 

Исак Паси

Томас Ман

Предговор към първото издание

Тази книга не е историческа, липсва ѝ хронологичност – първото условие за всяка история. Тя не изследва пътищата на литературното развитие на Томас Ман, неговите неуспехи и триумфи. Любителите на историческата монументалистика ще бъдат разочаровани от нея.

Тази книга не е монографична, липсва ѝ пълнота – първото условие за всяка монография. Тя не изследва дори всички от „големите романи“ на Томас Ман, от нейното внимание отпада първият от тях, „Буденброкови“, тя не се занимава с т.нар. малки романи – „Негово кралско височество“, „Лоте във Ваймар“, „Избраникът“ и „Признания на авантюриста Фепикс Крул“, а така също и с новелите. Любителите на тематическа изчерпателност ще бъдат разочаровани от нея.

Но тази книга не е и сборник статии или просто избрани проблеми от наследството на един писател, защото има определен критерий на подбора. Нейните четири части са насочени към най-философските сфери в творчеството на Томас Ман: неговата поетика, такава, каквато е отчасти извлечена от неговата проза и отчасти претворена в нея, и трите философски романа: „Вълшебната планина“, „Йосиф и неговите братя“ и „Доктор Фаустус“.

Томас Ман е може би най-философски настроеният, най-философски мислещият и най-философски творящият от писателите на този век. За него философията е не само въпрос на традиция, на немска традиция, но и първостепенен духовен инструмент на творчеството, идейно съдържание и архитектоника на прозата. В изкуството на Томас Ман философията заживява разкошен художествен живот, извървяла вече дългия път от собствената си същност до изкуството.

Затова по отношение на Томас Ман една от възможните задачи на литературната критика е да приближи философията от изкуството до собствената ѝ същност, следователно, да чете философската проза философски и така да върви по обратния път от изкуството, за чиято художествена конкретност тя не бива да забравя, към изходните позиции на рефлексията. Такава е задачата, поставена пред тази книга.

Исак Паси, София 1974

***

Предговор към второто издание

 (…)Тази книга разглежда  четирите монументални произведения на Томас Ман Буденброкови, Вълшебната плсанина, Йосиф и неговите братя (преднамерено и условно цялата тетралогия се разглежда като една книга) и Доктор Фаустус.  Това са четирите глави от тази книга, чиято петата  глава разглежда  най-важните проблеми , тенденции и насоки на Томас Мановата есеистика, неразделна от целокупното литературно творчество на Томас Ман. Така виждам сферата  и предназначението на това издание

Исак Паси, София  2008 г.

***

Съдържание

Предговор към първото издание

Предговор към второто издание

Първа глава. Градът и семейството . БУДЕНБРОКОВИ

Втора глава. Човек и време. ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА

Трета глава. Мит и живот. ЙОСИФ И НЕГОВИТЕ БРАТЯ

Четвърта глава. Гений и етика. ДОКТОР ФАУСТУС

Пета глава. Есеистика.

Издава фондация  К О М

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.05.2018

.

 из Първа глава  ГРАДЪТ И СЕМЕЙСТВОТО /  БУДЕНБРОКОВИ

 

1.  Томас Ман е роден на 6 Юни 1875 г. в град Любек. Рядко родният град е играл толкова важна и значима роля в творчеството – ранно и зряло – на един писател, колкото Любек в творчеството на Томас Ман.

Макар по времето, когато се е раждал Томас Ман, Любек вече да е  загубил много от миналото си величие и слава, те още са присъствали в мълвата и спомена, в самочувствието на „днешните „бюргери”.

А някога малкият и почти провинциален Любек е бил главен и централен град на  ханзейския съюз (ханза – възникнало още през Средновековието обединение (гилдия) на  търговците, търгуващи със всички страни, до които Балтийско море им е осигурявало пряк достъп) и въпреки малките си размери и сравнително неголемия брой жители до много по-късни времена е запазвал своята самостоятелност, нещо като държава в държавата.

Сред тази незабравима слава на на някогашния Любек – законно основание за гордост – е протичало детството и юношеството на Томас Ман, а още едно основание за тази гордост е било и това, че  бащата на Томас Ман – Томас Йохан Хенрих Ман, е бил сенатор, един от уважаваните и признати първенци на града.

Томас Ман се чувствал задължен да отдава – при всички възможни поводи – заслужено признание към Любек, към това, което е получил като дар от него, макар че онова, което сам Томас Ман е дал на родния си град, в никакъв случай не е по-малко и по-незначително.. Затова и когато не е директно споменаван,  Любек живее в цялото творчество на Томас Ман в пълното му жанрово многообразие. Ето и признанията: „Старият ханзейски град Любек на Балтийско море, моят роден град, който макар никога да не е назован, представлява сцена на историята ми.”

.

2. Сенаторът Томас Йохан Хайнрих Ман, бащата на Томас Ман, не е смятал себе си за щастлив човек. Получил в наследство една преуспяваща фирма, въпреки личните си качества той е трябвало да я ликвидира, може би защото банкрутът е бил неизбежен. Подкрепа от родствениците си не е могъл да получи, а опора в синовете си не успял да намери. Старият Ман не е виждал в семейството си нищо славно. Той не е могъл и да си представи, че много по-късно неговата снимка отново и отново ще се препечатва, но не заради самият него, а в биографиите на прославените му синове.

Бъдещето на едно семейство не зависи само от комерческия успех Ликвидацията на старата любекска фирма за търговия със зърнени храни става ако не причина, то най-малкото съществен повод за един литературен просперитет  – с такъв идеен капитал и с такива духовни дивиденти, за каквито дори не е мечтал достопочтеният любекски сенатор и търговец.  Упадъкът на семейството е превъплътен в изкуството, а това се оказва великолепно начало на един литературен възход. Краят на търговците става начало на писателите. С Буденброкови започва литературната слава на Томас Ман – Буденброкови е първият от неговите големи романи.

Не само уважаваният любекски сенатор не е виждал нищо славно в сина си. И учителите в любекската реална гимназия Катаринеум не са знаели, че този лош ученик Томас (жалко ,че баща му е сенатор), който така и не успява да завърши по общия ред класовете на гимназията, един ден ще прослави всичко свързано с родния град – и същата тази гимназия.

А и никой от гражданите на Любек  не се е досещал, че само след няколко години с гордост ще нарича Томас Ман свой съгражданин, че Любек ще му отдава безкрайни почести.

Такова нещо всички те – родители, учители, съграждани, не са могли и да подозират. И в известен смисъл са били прави. Защото в онова, което те са измервали чрез тесните стени на своя град, не се е побирало нещо друго, за което е бил необходим целият свят.  Много по-късно, в годините на признанията и равносметките, Томас Ман великодушно отдава дължимото на разумната неразумност на онези с които е започнал живота си – ние, буденброковците, след нашето разпадане като бюргери, се пръснахме из света нашироко и дадохме на живота повече, отколкото  можаха да дадат нашите почтени прадеди, затворени зад своите тесни стени.

.

3. Томас Ман замисля и осъществява своя епически първенец Буденброкови в сравнително ранна възраст – първото му издание е през 1901 г., когато авторът му е само на 26 години. Замислен е като семейна сага в духа на съществуващата традиция на скандинавската литература, към която младият автор е проявявал особен интерес и привързаност.

Но семейната сага дава на Томас Ман великолепната възможност да покаже и упадъка на едно семейство, и тъкмо това е поставеното от автора поясняващо подзаглавие на романа. Тъкмо то – подзаглавието – показва как и защо от поколение до поколение постепенно отслабват жизнената енергия, виталната енергия, виталността, приспособеността на Буденброковите, съпроводени и от постепенното западане на някога цъфтящата търговска фирма, как постепенно упада и бюргерската устойчивост, достолепие и могъщество, докато най-сетне при последния от тях – Хано -  бюргерското потъва в нетленния свят на музиката…..

 ,

4. В първия си роман Томас Ман успешно изпробва всички теми, които се оказват най-близки на душата му и по-късно фигурират – същите или видоизменени – в последвалите монументални романи – Вълшебната планина, Йосиф и неговите братя и Доктор Фаустус. А сред тях са:

-          здравето и болестта

-          времето и безвремието

-          геният и посредствеността

-          животът и болестта

Издава фондация  К О М

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.05.2018

.

Из  Глава четвърта ГЕНИЙ И ЕПОХА  / ДОКТОР ФАУСТУС

През лятото на 1947 г. постоянното издателство на Томас Ман, което сега се нарича Берман-Фишер, публикува неговия роман Доктор Фаустус.  Сега вече не беше необходима преценката на онзи нещастен болен евреин, критика Самуел Дублински. Около петдесет години преди това той направи едно предсказание за Буденброкови, което времето напълно потвърди, с годините значението на тази книга ще расте и тя ще се чете от още много поколения. Авторът на Доктор Фаустус вече е всеизвестен писател, зад него освен Буденброкови и новелите стоят още Вълшебната планина и Йосиф и неговите братя, които го нареждат сред класиците на века, и той не се нуждаеше от окуражителните слова, казани някога за младия и малко известен белетрист. Но тъкмо затова личната и писателска отговорност на Томас Ман ставаше много по-голяма – целият литературен свят щеше да се взре в романа на 72 годишния прославен писател. Може би Доктор Фаустус ще остане неговия последен роман, равносметката на един дълъг и богат литературен и граждански живот. Но вниманието на литературния свят се предизвиква и от обстоятелства извън славата, извън литературната репутация на художника. Доктор Фаустус не е нито замислен нито осъществен като един роман, като един измежду другите романи. Още преди недвусмислените признания на Томас Ман става ясно, че това е роман за епохата под формата на крайно съмнителния и греховен живот на един художник, че в този роман има много от умонастроенията на неговия творец, че той е една искрена изповед. По късно идват и признанията. Доктор Фаустус е най-скъпото, което писателят е създал, защото му струва най-скъпо, защото най-много е писан с кръвта му, защото с някаква дива  безогледност и възбуда, които никога не ще забрави, му е отдал най-много от своя живот., от своето най-дълбоко Аз, защото е книга на сърцето му и резюме на живота му. Доктор Фаустус е първото от неговите големи творчески начинания, което той си е представял до подробностите още от самото начало, за което е знаел какво иска и какво възлага, чиито духовни и физически измерения той предварително е виждал не в „магически кристал”, а ясно като на длан. И може би не толкова за това, че седемте десетилетия житейски и петте десетилетия  писателски опит са дали своите плодове – пълното покритие на творческото намерение с творческия резултат, а по-скоро защото, както сам признава, никой от своите герои (освен може би Хано Буденброк) Томас Ман не е обичал толкова много, колкото своя доктор Фаустус, своя Адриан Леверкюн. Обичал го е така, както човек обич себе си и онези, в които вижда себе си. Като измисления му биограф Серенус Цайтблом той го обгражда със своята угрижена любов още от времето на неговото надменно ученичество до изпълнението на дяволското проклятие.

*       *      *

Всеки литературен досег до Доктор Фаустус поставя въпроса Ман – Шьонберг. Сам Ман вижда в Шьонберг един от прототиповете на  на своя трагичен герой. На екземпляра от Доктор Фаустус, подарен на прославения композитор, той собственоръчно написва На истинския.  Формулираната в глава XXII глава на романа музикална концепция на Леверкюн, така наречена дванадесеттонова серийна техника, в действителност е изобретена от  Шьонберг, а и много от теоретическо-музикалните части на Доктор Фаустус са задължени на Шьонбердовото учение за хармонията. Ако връзката на Адриан Леверлюн с Ницше е повече фактическа и биографическа, връзката му с Шьонберг е  повече идеологическа и техническа. Тази безспорно по-здрава връзка скоро след излизането на романа придобива нежелателна скандална форма – през 1945 год. Шьонберг написва в Saturday Review of Literature  остър протест против срещу Томас Ман, обвинявайки го в плагиатство, в незачитане на неговата литературна собственост. Протестът на Шьонберг принуждава Томас Ман, макар и неохотно  да прибави към романа една бележка, в която признава теоретическата зависимост на своя герой от учението на Шьонберг – това е единственото място в книгата, където се споменава името на Шьонберг. Ако тази литературна история трябва да се прецени и днес, когато вече не е актуална и двамата ѝ участници не са живи, не може отново да не се „даде правото” на Томас Ман. Адриан Леверкюн не е Арнолд Шьонберг, колкото и да му е задължен, и Томас Ман има всички основания, за да подчертава тази разлика. „Твърдението, че Адриан Леверкюн бил Шьонберг, че литературният образ следвало да бъде негов портрет, е толкова безсмислено, че не зная как ще се отнеса към това. Няма никаква допирна точка, няма дори сянка от прилика между произхода, унаследеното, житейския път, характера и съдбата на моя музикант и съществуванието на Арнолд Шьонберг.”*

*Т. Ман,  До Saturday Review of Literature, За себе си и за другите.  стр. 422

Музиката на Леверкюн, включена в системата на романа, придобива значение не заради музикалния и ефект, не заради резултатите, до които тя като музика би се домогвала, защото те са предварително изключени в едно литературно произведение, а с оглед на литературните цели, на литературния ефект, които тя преследва. Дванадесеттоновата техника е едно възможно литературно средство, толкова убедително, колкото и някое друго музикалнотехническо изобретение, тя има значение на литературна условност.

След като е принуден да прибави към романа краткия послеслов с признанието на Шьонберг, Томас Ман още веднъж обяснява създалата се ситуация във Възникване на Доктор Фаустус. Романът на един роман. Тук той е по-откровен, отколкото в неохотно написаната и неохотно добавената към романа забележка: „Това става донякъде против личното ми убеждение. И не толкова защото тази забележка ще направи известен пробив в сферично затворения мой роман, а защото в сферата на моята книга, в този свят на договаряне с дявола и на черната магия дванадесеттоновата техника добива такава обагреност, такъв характер, какъвто в тази техника – не е ли тъй? – фактически не са налице и които я правят до известна степен мое достояние, тоест достояние на моята книга. Идеята на Пьонберг поначало и така, както аз съм я използвал за моята литературна цел, са неща толкова далечни едно от друго, че независимо от съображенията за стил на мене щеше да ми изглежда просто обидно да назовавам неговото име в текста.”*

*Томас Ман  Литературна есеистика I, стр.315.

Дванадесеттоновата техника е само „цитат”, още един наред с многото други „цитати” в такова сложно музикално-символическо произведение като Доктор Фаустус. И тук връзките с прототипа са очевидни (автографът, с който Томас Ман подарява Доктор Фаустус на Шьонберг гласи: На истинския), но като „цитат” тя вече е включена в една затворена система и в нея живее втори, различен, друг живот.

Но в едно отношение дванадесеттоновата техника макар и в пределите на литературната условност, разкрива вътрешносмислова близост с изкуството на Леверкюн и нейните цели вече по самата им същност се покриват с целите на даденото на Адриан-Леверкюново изкуство. Защото чрез дванадесеттоновата техника по-добре, по-адекватно,  и по-експресивно могат да се изразят хаосът, ирационализмът, безумието на епохата Обективният идеологически смисъл на музиката на Арнолд Шьонберг съвпада с далечната обективна цел на  на музиката на Адриан Леверкюн и двамата художници се оказват вътрешно родствени. Но само те ли?Леверкюн  прилича на още много модерни художници, обхванати от искрена омраза към буржоазно пошлото, към фашизма и мракобесието, изразили в творчеството си  протеста срещу буржоазната баналност, срещу безчовечните изстъпления на фашизма. С тази именно критична страна в естетиката и творчеството на много художници модернисти се родее  Адриан Леверкюн, на нея е той духовно близък, от нея практически произхожда. Тук той би могъл да се нареди не само до Шьонберг, но и до Пикасо, , Брак, Леже, Матис, Кете Колвиц. Разбира се, като композитор най-близък му е Шьонберг.

Издава фондация  К О М

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.08.2018

 .

Исак Паси

Превъплъщенията на оптимизма

Волтер „Кандид”

Волтер проживя успешно дните си. Той беше един от щастливите хора на земята. Достигнал до 84-годишна възраст, завоювал световно признание, оказал неизмеримо въздействие върху мисълта на епохата, той е от малцината призвани, които можаха да дадат името си на цял един век. И то на такъв век като осемнадесетия. Твърде рано Волтер прояви истински финансов гений и придоби богатството,  към, което цял живот и така несполучливо щеше да се стреми в следващия век Оноре дьо Балзак. Твърде рано той си осигури високи покровителства, от липсата на които през следващия век така щеше да страда Стендал, малко известният Анри Бейл. Още преди да настъпи последната му зрелост, той изгради своята „крепост” Ферне на границата между Франция и Швейцария и тя му даде възможност според случая да бъде ту швейцарец между французите, ту французин между  швейцарците, т. е, даде му онази независимост, която беше немислима през миналия век, дори и за най-великите писатели на Франция – за Корней, Расин и Молиер. Като че ли на шега подхвърленото от негов съвременник прозвище le roi Voltaire, крал Волтер, съдържаше не по-малко истина от многобройните и обемисти съчинения за неговото дело, които той още приживе имаше възможност да чете. Само еди крал, един крал на мисълта, можеше да стане предмет на такова внимание от страна на хората, които притежаваха действителните атрибути на кралската власт, и да бъде обсипван от милостите и подаръците на толкова меценати. Пруският Фридрих II, руската Екатерина II, датският Христиан VII, шведският Густав III, полският Станислав-Август са само в началото на списъка от високопоставени особи, с които Волтер е поддържал връзки или пък които са търсели неговата дружба. От многобройните портрети, оставени от съвременните му художници, ни гледат хитри очи с остър и пронизващ поглед и усмивката, сякаш застинала в иронична маска – дотолкова иронията е неотделима от същността на Волтер, – неизменно присъствува в почти всички портрети и изображения от онова време. Такъв човек не може да бъде несретник, винаги мамен от съдбата, преследван от нейните зли шансове. Волтер не е Сервантес.

И толкова е по-странно и по-парадоксално, че същия този Волтер, най-ироничният, най-острият, най-злъчният писател на XVIII в., почти през целия си живот остана и като пример на наивността, че той непрекъснато бродеше от илюзия до илюзия, без да успее да излезе от това море на илюзиите. 84 години не му стигнаха да се освободи от тях, сигурно не би му стигнало и още толкова време. Не случайно в своите „Мемоари” той тъжно отбелязва: „Във Франция трябва да бъдеш или наковалня, или чук; аз се родих наковалня.” Не случайно той е съвсем откровен, когато в едно писмо признава, че в живота си твърде много е гонил вятъра.

Още в ранна младост Волтер разбира фалша на йезуитското образование, след това е принуден да ликвидира с надеждите за лично сътрудничество с аристокрацията, после изпитва и милосърдието на кралете – Филип Орлеански го изпраща в Бастилията, Людовик XV го изгонва от Париж (на мадам Помпадур стават известни някои волни преценки на Волтер по неин адрес), личният му приятел Фридрих II нарежда да бъде спрян в свободния град Франкфурт (под унизителния претекст, че е откраднал стихотворенията му) и едва ли не само хитрата Елисавета II успява да го заблуди относно своята „просветена” монархия. Прогонен от Прусия, както и преди от Париж, Волтер не намира спокойствие и в калвинистката женевска република. Неуспехи съпътстват дори „научната кариера” на Волтер. Френската академия два пъти е отхвърляла кандидатурата му (през 1734 и 1473), докато го избере едва на третия път през 1746 г. В числото на илюзиите на Волтер влизат и чисто философските – това убеждение, че мненията управляват света, тази вяра, че е възможна просветена монархия че дългът на философа е да бъде учител на монарси. Не по-малки са били и самоизмамите на Волтер в най-интимния му живот……..

След горчив личен опит Волтер е трябвало да определи стойността на оптимизма и да се убеди, че щастието е твърде относително, че успехите са капризна птица, че малко са онези, които получават, каквото заслужават – все едно добро или лошо. Когато с цената на личния си опит достигна до тази идея, Волтер беше вече зрял философ и мъдър писател, пред когото се прекланяше цяла Европа. Но затова пък тя стана една от най-съкровените му идеи, свидна рожба на духа, и той я реализира в най-великолепното от великолепните си произведения, весело и мъдро, игриво и дълбоко, реализира я във великия „Кандид”. „Кандид” се появи след така дълго продължилата младост на Волтер, той е първото значително произведение на фернейския патриарх, най-личната, най-интимната му книга. Стефан Цвайг казва, че от десетките томове написани от Волтер, само „Кандид” останал жив. Нека той да не е единствената жива книга на Волтер – и днес може да ни въодушеви блестящата проза на неговия „Философски речник”, – но несъмнено „Кандид” е най-живата, най-подвижната и в най-голяма степен способна да прескача от век на век.

Едва ли Волтер е съзнавал истинското значение на своето произведение, едва ли го е поставял много по-високо от дидактическата поема по повод Лисабонското земетресение. Нито написаните през 1759 (годината в която излиза „Кандид”) и напечатаните едва през 1784 г. „Мемоари”, нито съставения през 1776 г. под негова редакция от секретарят му Ваниер „Биографичен очерк”, показват, че той е отреждал на „Кандид” някакво по-особено място сред своя тежък литературен багаж, с който според самия него е така трудно да се добереш до потомството. Но habend suafata libelli, книгите имат своя съдба. И понякога тяхната съдба би изненадала собствените им автори, защото може да върви по пътища, различни от пътищата на творците им. Могъл ли е да предвиди Еразъм Ротердамски, че полушеговитата пародия „Похвала на глупостта” ще се окаже по-значима за потомството от цялото му останало учено творчество, взето вкупом? Предвиждал ли е едноръкият испанец, че значението на неговото велико произведение ще се простре далеч, далеч извън поставената от самия него и без следа от всяка превзета скромност задача да съдейства за изчезването на рицарските романи? Могъл ли е Шекспир да предвижда чисто литературното значение на своите драми за бъдещето (извън създаването на собствен репертоар за собствения му театър)?  Сигурно не, защото тогава той би публикувал своите произведения и днес не би съществувала тази Шекспирова проблема, породена от факта, че половината от онова, което се нарича Шекспиров канон, не е било напечатано от автора и през живота на автора. Така и „Кандид” се оказа нещо много повече от онова, което е мислил дори неговият хитър и прозорлив автор: едно откровение, една поука, една съдба на човека, и поради това жива и устойчива, здраво вкоренена в човешката участ през много епохи.Защото „перото на гения е винаги по-голямо от самия гений, то винаги се издига далеч над неговите, свързани с времето желания”*

*Heine. Einlleitung zum Don Quichotte.

Гьоте веднъж подхвърлил в разговор с Екерман: „Никога не е имало поет, чийто талант да му е бил всеки момент под ръка, както на Волтер.“

Не може ли да се направи една крачка по-нататък от тази така добре схваната от Гьоте особеност на таланта на Волтер? И защо Волтер е бил толкова продуктивен, защо толкова умело е контролирал своя дар? Поне една от причините за това трябва да се търси в дълбоко рационалистичния; характер на неговото дарование. Волтер е най-рационалният от всички френски писатели на XVIII и не само на XVIII век. Едва ли е имало друг творец на изящна литература, чиято фантазия да е така подчинена на дисциплиниращата роля на разума. Историята на литературата познава и други писатели, отдали на философската проза и лирика толкова, колкото и Волтер – Милтън, Шилер. Но ако поне при Шилер философията слиза до поезията, при Волтер по-скоро обратно, художествената проза се издига до философията, самата философия се излага на езика на френската белетристика от XVIII век. Може би френската философия не е от най-дълбоките. Но сигурно тя е най-изящната. И това изящество идва от френската художествена проза.

Героите на „Кандид” са колкото герои на белетристично творение, толкова и герои на философски диалог, затова те ни изглеждат нещо средно между действащи характери и статични морални портрети. Този литературен интермундиум обяснява много от особеностите на жанра и от особеностите на героите. От една страна, не можем строго да им вярваме като на участ на индивида, защото и рязката гротеска, и концентрираната ирония отчасти деперсонализират героите на „Кандид” Те започват да ни интересуват не толкова като съдба на човека, колкото като съдба на идеята, на човешкото. Това е, което ги сближава с героите от един чисто философски диалог. Но, от друга страна,  подобно на авантюристичната белетристика от епохата „Кандид” е препълнен с действие, с напрежение, което идва от ситуацията и опитите тя да бъде преодоляна, самата проза е драматически раздвижена. „Кандид”, както и „Задиг”, е най-драматургичната от повестите на Волтер, философска драма в почти същата степен, в каквато и философска повест. Макар и насочена към философските сфери, тук иронията най-често не е сурова, остра, безкомпромисна. Тя е лека, фриволна, изразява се чрез шега и като че невинно съжителства с безобидното, разтваряйки се в събитието, в приключението, в нещастните преживелици. Всичко в „Кандид” – от събитията до стила – е абсолютно френско, или най-малкото напълно волтерианско. Тук са си дали среща блясъкът, свободата и играта, за да направят истински фойерверк, някакъв букет от сапунени мехури в летен ден, събрал всички нежни цветове на слънцето.

„Кандид” се открива с портрет на самия Кандид. Ето го и него: „Юноша, когото природата беше дарила с мек и благ нрав. Лицето му издаваше неговата душа. Той съдеше за нещата справедливо и твърде простосърдечно: затова аз мисля го наричаха Candide” (фр. чистосърдечен). Този именно чист, простосърдечен и искрен младеж трябва да понесе безброй беди и само в няколко десетки страници на повестта да преброди света едва ли не във всичките му физически и морални измерения. Тъкмо неговото простодушие трябва да илюстрира прастарата истина, че на земята много често добрите страдат, а лошите добруват, че доброто извира от злото и злото от доброто.

Както в Шекспировия „Макбет”, в прокобата на вещиците:

FAIR IS FOUL, AND FOUL IS FAIR.

(ДОБРОТО Е ЗЛО И ЗЛОТО Е ДОБРО.)

Кандид най-искрено вярва, че първата степен на щастието е да бъдеш роден барон Тундер-тен-тронк, втората – да бъдеш неговата прекрасна дъщеря Кунигонда, третата –  да виждаш Кунигонда всеки ден и четвъртата – да слушаш Панглос, най-великия философ в областта, а следователно, на цялата земя. Но след като веднъж целува Кунегонда (третата степен на щастието), Кандид получава здрави ритници от самия барон Тундер-тен-тронк (първата степен на щастието) и бива позорно изгонен от най-красивия и най-приятния от всички възможни замъци, като същевременно изгубва възможността да слуша лекциите на Панглос (четвъртата степен на щастието).

От тази целувка започват всички нещастия на Кандид (един от най-съществените пунктове в учението на Панглос, че никое следствие не настъпва без причина в този най-добър от всички възможни светове). Заради същата фатална целувка той противно на желанието си попада в армията на краля на българите, т. е, на прусаците, където е принуден да споделя нерадостното ежедневие на пруския войник. И когато Кандид решава да упражни краката си по своя воля (другия съществен пункт във философската концепция на Панглос е учението за свободната воля), него го арестуват и осъждат , като му предлагат да избере (пак свободна воля) между 12 куршума в главата и 72000 удара с пръчки. Упражнил правото си на свободна воля, като избира пръчките, Кандид успява да получи 4000 пръчки, когато случайното минаване на българския (пруския) крал преустановява тази процедура и му спасява живота. Наистина кожата му е смъкната така, че позволява да се видят всички мускули и нерви, но в замяна на това той все още е жив и следователно с открита възможност да участва във войната между българите (прусаците) и аварите (французите), където, разбира се, пак наблюдава този най-добър от всички светове.

След като се измъква от армията, Кандид попада в Холандия, страна прочута със своето богатство и благополучие. Но там нови беди очакват простодушния само защото, още не е чувал, че папата е антихрист. В Холандия Кандид среща своя учител Панглос с вид малко съответстващ на неговия фанатичен оптимизъм: покрит с гнойни язви, с безжизнени очи, с изкривена уста, с прояден нос, с черни зъби, с глух глас, кашлещ и то така, че при всяко кашлене по един зъб му пада от устата. Това все са следствия от причини, този път следствия,  причинени от любовта и сифилиса.

От Панглос Кандид научава, че Кунигонда е била изнасилена от войниците, че баща й, майка й и брат й са убити, а най-прекрасният замък е разрушен напълно. Тъкмо когато Кандид и Панглос донякъде се  успокояват от преживяното, те попадат в Лисабон в деня на страшното земетресение, отнело живота на 30 000 души. И пак беди и изпитания в този най-добър от всички възможни светове: Кандид получава нов бой, обесват Панглос и всичко това като средство против земетресения. Но в Лисабон Кандид намира Кунигонда. Наистина вече тя не е това, каквато е била, успяла е да наслади и българския капитан, и евреина търговец дон Исахар, и великия инквизитор, но, както тя самата признава, от тези беди не винаги се умира, пък и Кандид я намира все така прекрасна. Затова той убива двамата си съперници (евреина и инквизитора) и избягва заедно с Кунигонда. Но не се свършват мъките в най-добрия свят: по пътя ги ограбват, после полицейските органи ги настигат в Буенос Айрес и Кандид трябва пак да се раздели със своето току-що намерено съкровище. Така той се озовава в йезуитската република в Парагвай и след нови неприятни приключения бива заловен от човекоядците, които едва не го изяждат, мислейки го за йезуит. От човекоядците Кандид случайно попада в страната Елдорадо. Само в тази страна той се чувства добре, но затова тя е Елдорадо, красива и призрачна, разкошна и несъществуваща.

След като напуща Елдорадо, ударите върху главата на Кандид се сипят с почти същата бързина: ограбват го, (тъкмо защото е простодушен), после боледува в Париж, после го арестуват, после напразно очаква Кунигонда във Венеция, докато най-сетне я намира в Константинопол. Междувременно Кунигонда е била наложница на темпераментния губернатор на Буенос Айрес и вече е съвсем друга в сравнение с годините, прекарани в прекрасния замък: почерняла, с възпалени очи, изсъхнала шия, набръчкани бузи, с зачервени и олющени ръце. Но за верния Кандид това няма толкова голямо значение. Постигната е третата степен на щастието, всеки ден да вижда Кунигонда.

Кандид, Кунигонда и Панглос не са единствените нещастници на земята. Те дори не са някакво изключение, защото се движат, живеят, общуват със съвършено себеподобни. Безкрайна е върволицата от несретници в „Кандид“: баронът и баронесата Тундер-тен-тронк, братът на Кунигонда и Мартен, старицата-прислужница, убитите и ранените във Френско-пруската война, жертвите на Лисабонското земетресение, негърът пред вратите на Суринам, проститутката Пакета и брат Жирофле, писатели, учени, актьори, детронирани крале, царе и султани, удавени везири и мюфтии,набити на кол техни приятели. Навсякъде страдащи, наранени физически и духовно хора, молепсани от съдбата. Или в най-добрия случай, преситени циници като Пококуранте. Само в Елдорадо…. но нали затова е Елдорадо.

Тъкмо това неимоверно струпване на злини ни предпазва от прекалено духовно участие, от вживяване във всяка индивидуална участ, за това ни пречи и съзнателната гротескова деформация, която ни поднася маската вместо участта. Ето защо в „Кандид“ героите възкръсват така лесно, както и умират. Кандид получава 4000 удара с пръчка, но пак се сражава. Кунигонда я промушват с нож в корема, но все пак и оставят много наслади в същия този корем, Панглос обесват, но въжето се скъсва и той оживява.Кандид пронизва с шпага чак до дръжката  брата на Кунигонда, но той остава жив и т. н, и т, н. Тук умират само тези, които трябва да умрат, и оживяват всички, които трябва да разсъждават за смъртта на другите и за смисъла на живота, В „Кандид” има твърде много злини, за да могат да се приемат като лична  съдба на човека-Кандид и дори на неговите приятели, но злините не са толкова много, за да не се приемат като участ на човечеството-Кандид. Онова, което за индивида е много, за обществото може да бъде дори малко. В него, в обществото са войните и земетресенията, и болестите и убийствата, и бедността и грабежа, и насилието и измамата. Драматургическата партитура на Кандид е съставена не от личности, а от идеи. Тя е написана не за изключението, а за правилото, не за случайното, а за необходимото. В какво се състои тази драматургия на идеите и кои по-точно са идеите-действащи лица? Съвсем точно тук лицето е само едно. Оптимизмът. „Кандид” ни показва физиономиите на оптимизма, неговите странни превъплъщения и контраверсии.>>

Исак Паси
Философски литературни етюди
НАУКА И ИЗКУСТВО 1968

Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.10.2013

.

.

 

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 

Save

Save

Save