Джералд   Уитроу (1912- 2000)         http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/07/line.png

Към карта на сайта


Стр. 1, 2

Съдържание на страницата:

Естествена философия на времето (The Natural Philosophy of Time)

 II Индивидуалното време

1. Идея за време
2. Психологически източник на идеята за време

3. Социологическо развитие на идеята за време

4. Биологично време (I)
5. Биологично време (II)

 

II Индивидуалното време

1.Идея за време

Независимо от тясната връзка връзка с универсалния световен ред, източникът на идеята за времето се намира в ума на човека. Това ясно разбирал още от Аристотел. Ако само душата или интелектът са в състояние да преценяват, то „възможно е да възникне съмнение, ще съществува ли време при отсъствието на душа или не?” Той мислел, че без душа не би имало никакво време, но би съществувало само движение, атрибут на което е времето, ако само е възможно да си представим движение, съществуващо без душа като негова движеща сила.* Аристотел не започнал да развива тази мисъл, тъй като смятал, че, когато ние изследваме природата и ролята на времето, ние се държим като същества, обладаващи душа, за която времето е този аспект на движението, който прави движението измеримо. Освен това, по негово мнение, нашият ум обезателно е задължен да се подчинява на световния ред, който управлява както нашето възприятие на времето, така и процесът за неговото измерване. За Аристотел всяко движение се съотнася към кръговото движение на Първото небе, или сферата на неподвижните звезди, осъществяващо се в присъщото му време.

*За разлика от Демокрит, който смятал, че атомите се движат сами по себе си, Аристотел се придържал към по анимистична гледна точка, но фактически идеите му били във висша степен умозрителни. Неговото понятие „психе” (обикновено превеждано като „душа”, но не съвпадащо с питагорейското, християнското или картезианското понятие) означавало естествена предполагаща цел функция на живото тяло. Отношението на живия организъм към неговата „психе” наподобявало отношението на флейтата към свиренето на флейта (J. H. Randall).

В късната античност анализът на Аристотел бил подложен на изчерпателна критика от Плотин и най-вече от св. Августин, който посочил, че ако разглеждаме движението като измеримо в термините на времето, а времето – в термините на движението, то ние опасно близо се приближаваме към кръг в определенията. „Измервам ли го аз, Боже мой и какво измервам в него, сам не зная”. Съгласно Августин, времето и движението трябва да се различават едно от друго, даже по-грижливо отколкото прави това Аристотел. По-специално, времето не е длъжно да се съотнася с движението на небесните тела: защото, ако небесните тела прекратят движението си, но грънчарското колело продължи да се върти, ще бъде възможно да се измерва неговото въртене.   Въпреки че не може да се твърди, че всяко завъртане представлява ден, можем твърдо да се надяваме, че по някакъв начин отразява преминаването на времето. Аналогично, когато по молбата на Исус Навин Слънцето се спряло, времето продължило напред, защото „даже в тези случаи, когато телата се движат ту по-бавно, ту по-бързо, а понякога се установяват в покой, – и тогава времето служи за измерването не само на продължителността на движението, но и на покоя…… Така че движението не е време”

Неудовлетворен по начина, по който Аристотел тясно свързва времето с движението, св. Августин се обърнал към душата, а не към физическия ред в света, като краен източник и стандарт за времето.*

*Идеята, че времето съществува per se (абсолютното време) явно не се е разглеждала от античните мислители, със следните изключения:
(1) Съгласно Стратон Ламисакски, ученик на Аристотел, „денят, нощта и годината не са нито време, нито част от времето, но съответно светлина и тъмнина и завъртане на Слънцето и Луната, в своята същност времето е величина
(quantity), в която те съществуват.
(2) Както съобщава авторът от
II век Ибн Абу Саид Гален считал, че „движението не създава за нас време, то създава само дни, месеци и години. От друга страна, времето съществува pre se, а не е случайно следствие на движението.

Затова в тебе, душа моя, – възкликва Августин, – измервам аз времето.” Със своето решение на проблема той ни е дал  един от най-проницателните анализи в историята на този предмет. Вместо да се обърне към движението с неговите пространствени асоциации той разглежда чисто времеви явления, по-скоро слухови, отколкото зрителни, такива, като четенето на стихове и звученето на гласове.  „С протяжността на кратката сричка ние измерваме протяжността на дългата сричка…… По същия начин определяме мярката (spatium) на кое да е стихотворение, с мярката на стиховете, мярката на стиховете – с мярката на стихотворната стъпка, Мярката на стъпката – с мярката на сричките и протяжността на дългите срички – с протяжността на късите срички. Като, при това, ние имаме предвид не пространството на страниците, върху което всичко това се разполага (защото това би означавало да измерваме място, а не време), а преминаване по живия глас, произнасящ думи”. И все пак ние не получаваме фундаментална единица или скала на времето, „защото за кратката сричка може да се употреби повече време, отколкото за дългата, ако се произнесе тя по-бързо”. Но това разглеждане му е подсказало, че „времето в действителност е някаква протяжност. „Но в какво се заключава тази протяжност и къде се намира тя, не го разбирам, освен ако то е неотменяема представа на нашия ум”. След това Августин разглежда проблема за измерване с помощта на глас, произнасящ отделен звук и се сблъскал с характерна главоблъсканица, отнасяща се до противоречиви на пръв поглед едно с друго понятия на последователност и продължителност. Ясно е, че не можем да измерваме заеманото от звука време нито до произнасянето на звука, нито след това, когато звукът отсъства. Можем ли, в такъв случай, да измерваме времето в този период, когато звукът звучи? Августин посочва, че това би било невъзможно, доколкото се предполага, че настоящето е мигновено и не притежава протяжност.  Защото всеки промеждутък от време, колкото и кратък да е, задължително би бил свързан или с миналото или с бъдещето. По този начин св. Августин е стигнал до извода, че ние можем да измерваме времето само в случай, когато умът е в състояние да съхрани в себе си отпечатък от нещата в тази последователност, в която те се появяват, даже след като  са изчезнали. „В тебе, душа моя, измервам аз времената; и когато ги измервам, то измервам не самите предмети, които преминават,  преминали са и ги няма, оставяйки впечатления в тебе, аз тях измервам, като присъщи ми образи, измервайки времената. Ако не е така, ако това не е вярно: то или времената имат самобитно съществувание, или аз не измервам времената”. Макар че св. Августин не е могъл да обясни, как умът може да служи като точен хронометър от външен порядък на физическите събития, трябва да го смятаме за велик пионер в изучаването на вътрешното време.

След публикуването на „Начала”-та  на Нютон философите-емпирици Лок, Бъркли и Юм разглеждали произхода на понятието за време като  признавали, че то е последователност от идеи в ума, но  не били в състояние да обяснят, как тази последователност се съотнася с физическото време. Бъркли се оплаквал, че „всеки път, когато се опитвах да изградя проста идея за време отделно от последователността на идеите в моя дух, която да протича единно и съпричастно на всичко съществуващо, аз се губех и се оплитах в затруднения без изход”. Той предполагал, че „продължителността на някакъв краен дух трябва да бъде определима по количеството идеи или действия, които следват едно след друго в този дух”. Но Бъркли не обърнал внимание на проблема за еднородност и универсалност на времето и в „Първи диалог между Хилас и Филонус” Филонос предполага, че идеите могат да следват една след друга два пъти по-бързо в един ум, отколкото в друг. Независимо от това прав ли е или не Завирски, изразяващ недоволство от това, че „Бъркли явно отхвърля не само абсолютното време на Нютон, но и времето в обичайния му смисъл”*, няма съмнение, че нито Бъркли, нито Юм са могли да дадат някакво обяснение на различието, което ние правим между времето на подреждането на нашите идеи и времевото подреждане на външните обекти, които ние имаме претенции, че можем да познаем с помощта на идеите.

*Бъркли е задължен за тази мисъл на Лок, но тя е възможно да бъде проследена до Хобс. Възражения срещу нея от гледна точка на здравия разум е била ясно  формулирана от съвременника и критика на Юм Томас Рейд (Thomas Reid, Essays on intellectual Powers of Man, Edinburgh, 1785: “Аз по-скоро съм склонен да мисля, че истинно е точно обратното. Когато човек страда от болка или очакване, той едва ли може да мисли за нещо друго, освен за своето страдание; и колкото повече неговият ум е зает с този изключителен предмет, толкова по-дълго му се струва времето. От друга страна, когато той се развлича с приятна музика, жива беседа и интересни преживявания, имаме, видимо, много бърза последователност на идеите, но времето ни се струва кратко”.

Особено внимание на този много важен момент е обърнал Кант. Той предполагал, че времето е форма на „интуицията”, съответстваща на нашето вътрешно чувство, така че ние само си представяме, че състоянията на нашия ум при самонаблюдение се намират във времето, но в същност те не лежат във времето. Въпреки че Кант смятал, че всяко знание започва с опита, той не разглеждал времето (или пространството) като изведено от опита. „Времето не е емпирично понятие, извлечено от някакъв опит. В същност, съществуванието или последователността дори не биха влизали в състава на възприятията, ако в основата им не лежеше a priori представата за време. Само при това условие можем да си представим, че събитията съществуват в едно и също време (заедно) или в различно време (последователно). Въпреки че Кант бил горещ последовател на Нютон, той отричал, че времето представлява някаква абсолютна реалност. По мнението на Кант, понятието време „е заключено не в обектите, но само в субекта, който си представя обектите”. С други думи, времето (както и пространството), по същество имат отношение към деятелността на ума, а не към нещата в себе си. Но независимо че времето представлява само промеждутъчно условие на проявите на външните обекти (които ние си представяме и като съществуващи в пространството) то е също непосредствено условие за това наше вътрешно чувство, благодарение на което ние си представяме себе си като съществуващи само във времето.

2. Психологически източник на идеята за време

В края  на XIX век кантовата идея за времето като необходимо условие за нашето възприятие на физическия свят беше подложено на решителна критика от страна на психолозите. Гюйо (Guyau, Jean-Marie (1854-1888)) в своята блестяща работа „Произход на идеята за времето” (La genese de l’idee de temps), публикувана през 1898 година, две години след неговата смърт, се обърнал от формалния проблем, поставен от Кант, към разглеждане на действителното развитие на понятието за време. Гюйо считал  времето за неаприорно условие, а за следствие от нашето възприятие на света, което е резултат от дълга еволюция. Гюйо утвърждавал, че то в същност е продукт на човешкото въображение, воля и памет. В противоположност на английските еволюционисти и еволюционистката школа, възглавявана от Хърбърт Спенсер, които разглеждали идеята за време като източник на идеята за пространството, Гюйо утвърждавал, че даже ако можем да използваме едно за измерване на друго, времето и пространството са твърде различни идеи със свои собствени характерни черти. Освен това, идеята за пространството първоначално се е развила до идеята за времето. В епохата на първобитното умствено развитие от последователността на идеите не възниква автоматично идеята за тяхната последователност, докато движението във всички направления е отговорно за възникването на идеята за пространството като начин за възприемане на едновременни усещания произхождащи от различни части на организма. Идеята за събитията и тяхното подреждане във времето е възникнала след идеята за обектите и тяхното подреждане в пространството, тъй като последната се отнася към възприемането или самото впечатление, докато първата зависи от репродуктивното въображение или представата. Крайният източник на идеята за времето лежи в нашето възприемане на сходство и различие. И двата са необходими, доколкото голямото несходство на следващите един след друг образи, възникващи в съзнанието, са почти толкова неефективни, колкото малкото несходство, тъй като всеки нов образ ще занимава изцяло нашето съзнание, изключвайки това, което е дошло по-рано. Следователно, определена степен на  непрекъснатост и регулярност в еднородния поток на усещания е необходимо условие са възникване на идеята за времето. Затова, твърди Гюйо, времето не може да бъде чисто априорно понятие.

Не мисля, че този аргумент, независимо от неговата убедителност, напълно опровергава идеята на Кант, в съответствие с която времето представлява от себе си „форма на нашето вътрешно чувство, т. е, интуиция за нас самите и нашето вътрешно състояние”, макар да не можем да се съгласим с Кант, че времето не представлява нищо друго, освен това. Но Гюйо допускал, че човешкият ум обладава способност, явно не присъща на животните, да създава идея за времето от нашето опознаване или осъзнаване на някои черти, характеризиращи данните на опита. Даже ако Кант не е разкрил източника на тази способност, доколкото той разглежда нашата идея за времето като неизменен умствен „скелет”, нямащ никаква еволюционна история, той най-малкото е разбрал сложната специфика на човешкия ум.

Задължени сме на Гюйо за някои проницателни предположения относно пътя, по който се е развила тази способност на ума. Гюйо отхвърлил наивното предположение на Хърбърт Спенсър, че идеята за времето е била изведена от примитивното осъзнаване на времевата последователност. Напротив, Гюйо твърди, че на примитивната степен на умствено развитие не е имало никаква концепция за едновременност, нито последователност. Гюйо предполагал, че идеята за времето е възникнала тогава, когато човекът започнал да осъзнава своите реакции на удоволствие и болка и свързал тези реакции с последователността на мускулните си усещания. „Когато детето е гладно, то плаче и протяга ръце към своята кърмачка: ето зародишът на идеята за бъдещето. Всяка потребност предполага възможност за нейното удовлетворение, съвкупността от такива възможности ние означаваме с термина „бъдеще”. Времето би преградило достъпа към себе си на същество, което нищо не пожелава, което към нищо не се стреми …..Бъдещето не е само, това, което идва към нас, но и това, към което ние отиваме”. Психологическият източник на понятието време затова се намира в осъзнатото разбиране на разликата между желанието и удовлетворението. Чувството за цел и свързаното с него усилие е крайния източник на идеята за причината и действието, но хората в края на краищата са изработили понятия за еднородна времева последователност и определен каузален процес благодарение само на редица научни абстракции.

По мнението на Гюйо, понятието за време винаги е било вътрешно свързано с понятието пространство. Фактически бъдещето е това, което лежи отпред и към което се стремим, докато времето като минало лежи отзад и вече не се разглежда. „Най-общо, последователността е абстракция на задвижващо усилие, извършвано в пространството, което когато бъде осъзнато, се превръща в намерение”. Идеята за цел е  свързана с някаква посока в пространството и, по този начин, с движение. В резултат, времето може да се счита за абстракция на движението, която е свързана с последователност  от усещания на мускулни усилия и съпротива, проявяваща се по протежение на линията от първоначалната точка на пространството към друга точка, която движението желае да достигне.

По този начин, Гюйо утвърждава, че по същото време когато са се създали пространствените концепции,  вероятно тогава човекът започнал напълно да осъзнава своите движения и да размишлява върху тях и времевите понятия могат да бъдат сведени до усещания за усилия и умора, свързани с тези движения. Но, както впоследствие е подчертал Жане, на човека му се е наложило да придобие способност да прави разлика между съответните усещания за започване, продължение и завършване на действието. През последните години стана очевидно, че умствените способности на човека са потенциални способности, които той може да реализира на практика, само като се научи да ги използва. Защото, докато животните наследяват различни специални схеми на сенсорно осъзнаване (awareness), под название „освободители” (releasers),  доколкото те действат като автоматически включватели на специфични типове действия, човекът наследява само един „освободител”, който се предава на детето с майчината усмивка. Затова човекът е принуден да се научи  да  създава всички свои други схеми на осъзнаване (awareness) изхождайки от своя собствен опит. Следователно, нашите идеи за време и пространство, които съгласно Кант, действат така, както ако бяха освободители, трябва реално да смятаме за умствени (mental) построения , придобити в процеса на научаване.

3. Социологическо развитие на идеята за време

Хипотезата на Гюйо, гласяща, че първоначалният източник на човешката идея за време лежи в натрупване на усещания, което е създало вътрешна перспектива, насочена към бъдещето, се подкрепя от мнението на съвременните антрополози, че огромното развитие на челния дял на мозъка на homo sapiens може да бъде тясно свързано с растящата възможност за приспособяване към бъдещи събития, защото, макар че неандерталецът е могъл да открие в себе си някакъв елементарен интерес към бъдещето (почти сигурно е, че те са погребвали мъртвите си), възникването на съвременният човек е свързано със силно нарасналата тенденция да гледа напред. Принципно доказателство за това се заключава в бързото развитие на сечивата, които за разлика от примитивните брадви (handahes) на неандерталците са били използвани за създаване на все по-широк асортимент от нови сечива (харпуни, риболовни кукички, игли с ухо и т. п.) за използване в бъдеще.

Жизнено важна крачка в развитието на разбирането на човека за времето е било откритието, че тази устремена напред перспектива може да се разглежда ретроспективно: в течение на своя живот в ума ни се е образувала някакъв отпечатък на това, което първоначално е присъствало в нашите мисли и чувства. Постепенното развитие на мисленето и паметта,  навярно е било тясно свързано с прехода от евокативното „слово”, насочено към бъдещето, към описателното „слово”, насочено към миналото. Това зависело от опознаването на предметите с продължително съществувание, на които е било възможно да се дадат имена, което изглежда е било във висша степен трудна крачка.

Хипотезата, съгласно която доисторическото развитие на идеята за време е било тясно свързана с развитието на езика, се подкрепя от факта, че макар първоначално времето да се е разглеждало в термините на пространственото въображение, производно на зрението*, то в действителност е много по-тясно свързано със слуха, който играе преобладаваща роля в развитието на речта. Фундаментален както за времето, така и за речта, е ритъмът. Ритъмът представлява повторение, функцията на което се заключава в затвърдяване на това, което трябва да бъде изявено. Освен това, в него се проявява естествена тенденция към кинестетическа стимулация на самосъхранението Това може да се обясни с това, че самата нервна система се намира в състояние на очакване и по тази причина е готова за съответен разряд в нужния момент. Високо развитото чувство за ритъм на племето му дава възможност да функционира като добре смазан механизъм както в условията на лов, така и на война.

*Японците даже са намерили практическо приложение на обонянието за да определят с негова помощ времето. Неотдавна от учени от Токийския университет е бил намерен часовник на около двеста години, периодично изпускащ аромат на тамян. Малки късчета тамян, подредени върху часовника едно след друго и изгарящи едно след друго, така че всяко от тях изпуска различен аромат, което дава възможност на този, който помирише часовника да определи съответното време. („The Illustrated London News”, 5 Юли 1958)

При първобитния човек интуицията за време се обуславяла по-скоро от чувството за ритъм, отколкото от идеята за непрекъсната последователност. Съществувало не отчетливо чувство за време, а само някакви времеви асоциации, които разделяли времето на интервали, подобно на тактовете в музиката. Оказва се даже, че с възникването на цивилизацията, първостепенна важност се е придавала по скоро на едновременността, отколкото на последователността. Определени религиозни и жертвени актове са се извършвали при особени обстоятелства, често свързани с конкретни фази на Луната или слънцестоенето, и само при тези обстоятелства. В средновековна Европа първите крачки за създаване на механични часовници са били предизвикани от потребността в манастирите точно да бъде определян часа на различните религиозни служби, а не толкова за някакво желание да се регистрира хода на времето.

 В първобитната мисъл ние намираме безброй примери на вярата в това, че обектът или действието са „реални” само  дотолкова, доколкото те имитират или повтарят идеалния прототип. Следователно, ние се сблъскваме с парадоксална ситуация, че при своето  първо съзнателно осмисляне на времето човекът инстинктивно се опитва да превъзмогне или да отстрани времето*. По-специално, всяка ритуална жертва се е смятала повторение на първоначалната божествена жертва и съвпадала с нея. Както е посочено от Мирча Елиаде на базата на многочислени примери, животът на древния човек се характеризира с повторение на архетипни актове и непрекъсната репетиция на едни и същи изначални митове, като по този начин той се стреми да живее в непрекъснато настояще**.

*В своята статия „Произход на религиите” („The Hibbert Journal” 57 1959) С. Дж. Брандон твърди, че на този стремеж първоначално е даден тласък като следствие на умственото и емоционално напрежение в резултат на откритието на човека това, че всяко живо творение се ражда и умира, и това откритие интуитивно го е довела до до опит да „надхитри” безжалостния поток от време при помощта, например, на „ритуалното увековечаване на миналото”.
Професор Брандон смята, че първоначално религията противодействала на осъзнаването от човека на времевия процес, „ужасът от който се фокусира в смъртта, но се облекчава с обещанието за нов живот, изразен в явлението раждане”. За да защити този възглед той привежда следните археологически данни: по времето, когато човекът от  късния палеолит погребвал умрелите и ги снабдявал с оръжия, сечива и даже храна, а също така със стилизирани примитивни фигурки, символизиращи майчинството и по този начин обещание за нов живот, няма данни, че той е имал понятие за божество (или, че той е проявявал някакъв интерес към небесните явления).
 
**Този извод се потвърждава от поведението на съхранилите се първобитни раси, например австралийските аборигени. Макар в децата на аборигените да се откриват като цяло същите умствени способности, както и при белите деца, на тях им е много трудно да свързват времето с часовете. „Те са в състояние много точно да запомнят положението на стрелките и циферблата на часовника, но не и да свържат часовете  с времената на деня, което явно сочи  някакъв умствен недостатък, който някои от тях се изхитряват да преодолеят. Причината за това се заключава в това, че  в техния живот за разлика от нашия, не господства времето“. (C. Railing A Vanishing Race, „The Listener” 62 1959)
Разбира се, всички първобитни хора притежават някаква идея за време и някакъв метод да го отчитат, обикновено основаващ се на астрономически наблюдения. Например австралийските аборигени фиксират времето на предполагаемо действие, поставяйки камък, да кажем, в разклонение на дърво така, че Слънцето да го освети в определен час. Освен това не по-малко забележително е че Русо, който превъзнасяше „благородния дивак”, изпитвал отвращение към времето и часовниците. Когато си загубил джобния часовник, той благодарил на небето, че вече няма да знае колко е часът (E. Cassiter, „Rousseau, Kant, Goethe“, Prinston, 1945).
 

Този възглед беше подкрепен от опити от близкото минало да се изтълкуват културните особености на древните цивилизации. Например, обяснявайки характерните явления от древноегипетската цивилизация – обожествяване на фараона, погребването му в пирамида, погребението на котки и кучета, мумифицирането на умрелите, Хенри Франкфорт отхвърли възгледа на Шпенглер, че египетската цивилизация е била въплъщение на осъзнато отношение към бъдещето и, вместо това, е достигнал до значително по-правдоподобен, според мене, извод, че египтяните са имали много слабо чувство за историчност или чувство за миналото и бъдещето. Защото те са си представяли света статичен и неизменен. Светът е излязъл напълно Готов от ръцете на Твореца. Историческите събития са били, следователно, не нещо друго, а повърхностни нарушения на установения ред или повтарящи се събития които никога не са били от такова значение, че да променят нещо. Миналото и бъдещето – изобщо не представляващи самостоятелен интерес –  напълно се подразбирали в настоящето;, и….обожествяването на животни и фараони, пирамидите, мумификацията, а също така някои други на пръв поглед несвързани една с друга черти на египетската цивилизация са нейни морални максими, форми на нейната поезия и проза – всички те могат да бъдат разбрани като резултат на основното убеждение, че само неизменното има истинско значение.

Както отбелязва изтъкнат френски асирлог „ние трябва да признаем факта, че древните жители на Месопотамия не са разглеждали историята в тази светлина, в каквато я разглеждат нашите съвременници. Те са се интересувал най-вече от себе си и практически през цялото време са били доволни от съществуващото”* Даже за гърците цялата история се е свеждала най-общо към съвременната им история. Още повече, времето, регистрирано от техните слънчеви, пясъчни, водни и т. п. часовници „повече е приличало на нерегулярното течение на река, отколкото на строго градуирана скала”** И ако се натъкваме на примери на абстрактни спекулации с относително големи промеждутъци (alons) от време, особено при древните индуси, ние откриваме, че въпреки че времето е обект на най-сложни изчисления, то се разглежда като вечно повторение на космическия ритъм.

*G. Confenau, Everyday Life in Babilon and Assiria, London 1954

Като цяло в първобитните общества и в най-древните цивилизации изменението се е смятало за не непрекъснат процес, произтичащ във времето, а за накъсан и скокообразен. Принципните изменения в природата са се разглеждали като случващи се внезапно, но неизбежно в кръговрат с определен ритъм. Аналогично, протичането на живота на човека се представял във вид на поредица от периоди, прекратяващи се с неочаквани кризи и промени. Началото на всеки период се отбелязвал с определени ритуални церемонии, които, както първи е отбелязал ван Генеп, в различните култури се различават само в детайлите си, но, всъщност, са универсални.

*A. van Gennep, Les Rites de Passage, Paris, 1909

Действително, дълъг е бил пътя от нееднородността на митическото време с неговите особени святи дни и щастливи и нещастни делници към еднородността на физическото време, признавана от съвременния цивилизован човек.

По този начин, независимо от своята ограниченост, древната концепция за времето е имала огромно значение за развитието на цивилизацията. Нарастващото освобождаване на мисълта на човека от господството на непосредствените чувствени впечатления, неизбежно се е съпровождало от развитието на осмислянето на времето и човешките представи за вселената. Докато първобитния човек се е стремил нагледно да си представи всички природни процеси и чисто субективно ги разглеждал като намиращи се във властта на произволни демонични сили, на които е възможно да се повлияе с помощта на магии, цивилизованият човек е склонен все повече и повече да насочи своята мисъл към съзерцание на универсалния световен ред. В тази най-велика революция в  човешката мисъл небесните тела са играли фундаментална роля. Те престават да го интересуват изключително от гледна точка на техните непосредствени физически действия, които започват да се разглеждат като неизменни еталони за време, гарантиращи истинска синхронизация на събитията. По този начин, от първоначалното осмисляне от човека на ритъма и периодичността, постепенно е възникнала абстрактната идея за световното еднородно време. Но тази концепция, както и концепцията за пространството, не е била ясно формулирана в математически термини до протичането на научната революция от XVII век*.

*В средновековна Европа, както и в средновековен Китай и доколумбовска Америка, времето не се разглеждало във вид на непрекъснат математически параметър, то било разпределено на отделни годишни времена, знаци на зодиака и т.п., при което всяко от тях е имало свое особено влияние. В китайската мисъл вселената се уподобявала на огромен организъм, подложен на циклични изменения, които се намирали във властта ту на един, ту на друг компонент, а тяхната последователност се подчинявала на идеята на взаимната им зависимост. (M. Granet, La Pensee Chinoise, Paris, 1934).
 
 

4.Биологично време (I)

През последните години бяха проведени много изследвания за изясняване на биологическата и физиологическата основа на нашето осъзнаване (awareness) на времето. Традиционно ние разглеждаме нашето тяло като притежаващо пет чувства: зрение, слух, осезание, вкус и обоняние; но не притежаваме ли и някакво чувство за осъзнаване на времето? На този въпрос са били давани най-различни отговори. Например Мах в противоположност на Кант твърди, че времето не е априорно условие за умствената дейност, но трябва да се разглежда като особено апостериорно усещане, което по неговото мнение, било свързано с „работата на вниманието”. Гюйо посочва, че усещането за време е смътно, неподредено и твърде податливо на грешки. Пиер Жане отива още по-далече и категорично отхвърля идеята за Zeitsinn (чувство за време): „Не трябва да се интерпретира като първично (елементарно) усещането за продължителност, този сложен и сравнително късен феномен, който ние разбираме много лошо, тъй като нашите представи за време са твърде неопределени”.

Но, въпреки трудностите и объркаността на нашето съзнателно осмисляне на времето, т. е, времето на психологическо равнище, появяват се все повече доводи в полза на съществуванието на надеждни биологически часовници не само в човека, но и в животните и даже в растенията.

Някои най-интересни изследвания по този въпрос бяха направени при изучаване прелета на птиците. Специалистите твърдят, че птиците са в състояние да поддържат определен курс по положението на слънцето и с помощта на някакъв вид „вътрешен часовник”. Макар този механизъм да е още малко известен, смята се, че във много случаи, той притежава изключителна точност. Този вътрешен часовник, съвместно с вродената способност да усещат положението на слънцето по небето, позволява на младите и неопитни птици да летят приблизително във вярната посока по време на есенните прелети. В забележителна серия от експерименти Крамер приучава скорците да се хранят на едно място и в определено време на деня, след което ги изпитвал по друго, различно от първото, време. Крамер открил, че те все пак откривали мястото на хранилките. Той направил извод, че птиците могат да следят регулярното денонощно движение на слънцето и че притежават някакъв вид вътрешен часовник, който им дава възможност действително да измерват течението на времето. Той открил също, че, ако ги държи в закрито помещение, осветявано с електричество, въпреки това те изменят своята ориентировка в течение на деня в съответствие с въртенето на земята, доказвайки вътрешната природа на този процес.

Още по забележителни са резултатите от експериментите по миграцията на warbles, направени във Фрайбург от Зауер. Тъй като тези птици летят главно нощно време, току що излюпени пиленца са били поставени в специално конструирана изследователска клетка вътре в планетарий, където птиците живеели с илюзията за вечно лято. Без всякакви външни намеци за годишното време, когато настъпила есента, те започнали безпокойно да летят нощ след нощ, като че ръководени от вътрешни часовници, че е дошло време да променят мястото си. Освен това експериментите показали, че те се водят по звездите с помощта на точно чувство за време, което им дава възможност да координират картината на небето по всяко време на годината с географията на земната повърхност.

Устойчива денонощна ритмичност била открита при много животни. Често тя се съхранява, даже когато те са отделени от определено обкръжение, с което те периодично трябвало да се съобразяват. Например, медузите на брега се разтварят, когато водата ги покрие, но, ако ги преместят във вана с морска вода,те продължават да правят това в съответствие с приливите и отливите, въпреки че във ваната няма нито приливи, нито отливи. Напълно точен вътрешен механизъм за контрол на времето се открива и при насекомите. По специално, медоносните пчели, явно притежават много добра памет за време, която ги предупреждава, че е безполезно да пътешестват до цветята по всяко време, защото цветята дават нектар само в определено време от деня. Известния познавач на пчелите Карл Фриш е открил, че е възможно те да бъдат научени да летят към хранилка на определено място по едно и също време в продължение на много дни, но не по различно време, благодарение на което се открива съществуванието на някакъв вътрешен денонощен цикъл. И пчелите ще продължават да посещават това място по едно и също време, въпреки че хранилката е празна.

В много случаи се оказва, че биологичните часовници зависят по някакъв начин от метаболичната активност. В случите когато животните спят зимен сън, биологичните часовници могат ефективно да бъдат изключени. Много често върху биологичните часовници малко или много оказва влияние външната температура Така например Леб е открил, че ако мухите се държат при твърде високи температури, те бързо стареят и скоро умират. Пчели, които са подхранвани с химикали, които ускоряват техния метаболизъм се стремят да отидат по-рано при цветята, от които обикновено получават нектар. От друга страна, ако са държани в хладилник в промеждутъка между полетите, те отиват при цветята по-късно.

В предели, съвместими с жизнените  функции, повишението (или понижението) на температурата предизвиква ускорение (или забавяне) на физиологическите процеси. Причина са това е, че нивото на температурата е първичен фактор, контролиращ химическата активност, лежаща в основата на тези процеси. Когато температурата на организма се повиши, органичната активност се усилва, вътрешните метаболични часовници вървят по-бързо и усещаната продължителност на единица време съответства на по-кратък интервал физическо време.

Но, съществуват данни, че даже при много студенокръвни животни съществуват биологични часовници, върху които малко влияят измененията на температурата, най-малко в пределите на приблизително 10 до 300С.  Това е трудно разбираемо, ако часовниците зависят от метаболичната активност и ни кара да мислим, че тези часовници е възможно да бъдат клетъчни. Например Ф. А. Браун и неговите асистенти, работейки в Уудс-Хоул, Масачузетс са изследвали часовници, които контролират ритъма на разширение и свиване на пигментните клетки на раци със защитно оцветяване. В течение на деня черният  пигмент на гръбни клетки се разпространява по тези клетки и прави рака тъмен, като по този начин го защитава от хищници. С настъпването на нощта ракът избледнява, тъй като пигментът се концентрира в ядрата на клетките, а с разсъмването цикълът започва отново. Няколко такива рака са били поместени в тъмна стая в която се поддържа постоянна температура и било отчетено, че колебания на температурата в границите от 26 до 60С  не влияят върху ритъма. Макар че при по-ниска температура съществуващото разпространение на клетъчния пигмент да е било значително по-малко отколкото при високите, часовниците на раците, свързани с последователна промяна на цвета, си вървели съгласно смяната на деня и нощта с грешка от около няколко минути за два месеца. В случаите, когато температурата се понижи почти до  00 C , ритъмът изчезва. Но, когато отново се повиши, ритъмът се възстановява, но със съответното изоставане по фаза. Например, когато ниската температура се е поддържала в продължение на шест часа, възстановеният ритъм изоставал по фаза с четвърт цикъл, а ако ниската температура се задържи 24 часа, възстановеният ритъм би се намерил във фаза.

Освен това, било забелязано, че периодът на максимално потъмняване се стреми да настъпи приблизително по-късно с пет минути всеки ден. Този период съответства на времето на максималния отлив, което се изменяло с такава скорост ден след ден. Оттук било ясно, че, освен 24 часов цикъл, би трябвало да има и друг цикъл от 12 часа и 25 минути. Установило се, че този ритъм също съществува със забележителна точност. Обобщавайки, Браун предсказал, че „развитието на точни независими от температурата вътрешни часовници е от полза, помагайки на организмите да се приспособяват към околната среда и за поддържането на тяхната жизнеустойчивост, и че те могат да бъдат открити във всички живи същества”.

Фактически всяка жива клетка може да притежава свой часовник. Това не е удивително, ако си припомним, че клетката, в отличие, да кажем на камъка, обикновено притежава своя история на живота, заключаваща се в точна последователност на процесите. Смята се за възможно да се разработи лабораторна техника, посредством която да се синхронизират „историите на живота на всички клетки на дадена култура”.

5. Биологично време (II)

Що се отнася до човека, може да се каже, че неговото чувство за време е подложено на сравнително малки изменения от гледна точка на времето, независимо от огромните изменения в околната среда. Но при човека вътрешната температура се поддържа практически постоянна, независимо от външната температура. В класическия експеримент от 1936 година Р. Б. Маклауд  и  В. В. Роф  са открили, че двама човека, разположени в изпитвателна камера съответно за 48 и 86 часа, са определяли времето с такава точност, че тяхната относителна грешка не надхвърляла един процент. Но тези оценки не бива строго да се сравняват с наблюдаваните при птиците и пчелите подобни явления, които явно имат чисто автоматична физиологическа основа. От друга страна, мнението на Лок, че хората нямат никакво възприятие  за време, „но при размишление върху потока от идеи те откриват следването на една идея след друга при тяхното осъзнаване”, очевидно съвършено не подхожда за обяснение на високата степен на точност при този експеримент.

Интересен, но от по-различен тип е експериментът за проверка съществуването на някакъв вид часовник в подсъзнанието, е бил проведен от Дж. Редууд Андерсън с използването на canabis indica (хашиш). Експериментът, както пише Андерсън на Уолтър де ла Мар, се заключава в оценка на интервали от време по време на разговор (с някой, който не се намира под въздействие на наркотик), така че изпитваният да не може по някакъв начин съзнателно да определи протичането на времето. Той бил обсебен от халюцинация за огромна измерителна лента, разграфена не в инчове и футове, а в секунди, минути, дни и години. По протежение на лентата се е движила стрелка. Когато неговият събеседник му съобщавал времето, стрелката отбелязвала това време върху скалата. Ако събеседникът го помолел да съобщи, кога са изминали, да кажем пет минути и тридесет секунди, се оказало, че той е в състояние да направи това съвършено точно. Андесън повторил този експеримент много пъти и всеки път успешно. За изпитвания халюцинацията изглеждала напълно реално съществуваща. „Не мога да кажа какво време се отчита на скалата, но тя беше разчетена за много години напред; стрелката точно определяше даден момент  –  в ляво върху нея беше миналото, а в дясно – бъдещето, в същото време скалата се движеше постоянно и неумолимо”.

Много вероятно е, че постоянната температура на човешкото тяло е решаващият фактор, свързващ индивидуалното време на човека с универсалното физическо време и предохраняващ отношението им от излишна неустойчивост. Тази хипотеза е била проверена от Г. Холанд, който в своето изследване на „химическата основа на нашето чувство за време” е открил, че при хора с повишена  температурата химическите часовници вървят по бързо и затова външното време изглежда като че върви по-бавно.

Важен времеви процес при човека, а и при животните, е процесът за контрол на съня. Знаем, че в мозъка съществува „център на събуждането” и, е възможно да съществува и  „център на заспиването”, но все още не знаем, как те обезпечават денонощния цикъл, подложен, обаче, и на някои колебания, обусловени от външни стимули. Д. О. Хеб счита, че би трябвало да съществува физиологически синхронен процес в ствола на мозъка, който в своята основа не е зависим от сенсорна регулация.

Процесите свързани с физиологическото време на човека, се разпадат на две групи повтарящи се процеси, подобни на свиването на сърцето и на прогресиращите процеси, подобни на склерозата на тъканите и артериите. Повтарящите с процеси, обаче, често са подложени на прогресивни изменения. Това явление е било детайлно изучено от Леконт де Нуйи, особено по отношение на скоростта на заздравяване на външни рани. Така например, времето за извършване на единица възстановителен процес средно е четири пъти по-дълго при човек на петдесет години, отколкото при едно дете на десет години, и става така, като че  звездното време тече четири пъти по-бързо при човек на петдесет години отколкото при дете на десет години.

Съществува друга алтернатива: когато разглеждаме скоростта на протичане на звездното време като постоянна, откриваме, че физиологичното време при различните хора е различно, а, също така, тя се променя при един и същ човек при различните стадии от неговия живот. Лекот де Нуйи предполага, че, макар че не всички биологичните явления се забавят с една постоянна скорост при процеса на стареене, все пак ние можем да говорим за основно физиологично време, свързано с размножението на клетките, тъй като това е „основното явление при изграждането на живата материя”.

Фактът, че забавянето на органичните процеси с възрастта най-общо е флуктуиращ, а не напълно регулярен процес, може да изглежда противоречащо на нашата хипотеза за много точните вътрешни часовници, но последната се отнася само за кратки интервали от време в сравнение с нормалната продължителност на живота, докато флуктуацията на физиологическото време се отнася за значително по-дълги интервали.

Физиологическото време се различава от физическото с това, че то е всъщност вътрешно време, време, свързано с област от пространството заемана от живи клетки, които са относително изолирани от останалата вселена.  Физиологическото време се регулира от реакцията на клетките на измененията вътре в тази област, например скоростта на натрупване на отработените продукти. Ако съставът (composition) по изкуствен начин се поддържа постоянен, то животът в нея би бил действително вечен, но в природата продължителността на живота се контролира от факта, че не е възможно да бъдат избегнати бавноите прогресивни изменения в тъканите на клетката. По  този начин, постепенното забавяне на нашите физиологични процеси създават илюзия, че когато станем по-възрастни, времето се стреми да ускори своя ход. Тази илюзия е облагоприятствана и от психологически фактори. Когато ставаме по-възрастни, не само нашият живот се стреми да стане по-пълноценен, но също така и единицата за физическо време става по-кратка и по-кратка част от нашия минал живот. Но и при тези, животът на които е сравнително пуст, физическото време минава по-бързо, когато те стареят.

Физиологическото време също така се различава от психологическото време с това, че на последното влияят съзнателни фактори, например интелектуалната нагласа (mental attitude). Но, както твърди видния физиолог Алексис Карел, психологическото време не е продукт на един от тези фактори. Всяка клетка регистрира времето по своему. „Регистрирането на времето от тъканите е в състояние, вероятно, да достигне прага на съзнанието и да предизвиква неопределено чувство в глъбините на беззвучно течащия поток на нашето „аз”, поток, в който плуват състояния на нашето съзнание, подобно на проблясъците на светлината на прожектор по тъмната повърхност на необятна река”.

Въпреки това, макар най общо да се счита, че човешкото чувство за време не е свързано със специален телесен орган, в течение на последните около тридесет години физиологът Анри Перон и някои други са предполагали, че определянето на времето от човека, вероятно, зависи най-вече от процесите в централната нервна система, в частност от мозъчните ритми (които се ускоряват с увеличение на температурата на тялото) Тази хипотеза неотдавна беше разработена от физика У. Гудди и значително по подробно от математика Норберт Винер.

Разбира се, освен нервната система, има много органи на тялото с ритмичен характер на своята активност, особен артериален пулс, който отдавна е известен със своя най-общо казано регулярен ритъм при постоянни условия. Но Гудди, твърди, че благодарение на своята обобщаваща функция като краен посредник на нашето осъзнаване на всички ритмични механизми на тялото, които в основата си са не нервни, централната нервна система представлява от себе си вътрешен часовник от последна инстанция. Добре е известно, че паметта и предвиждането, както и здравия смисъл, съсредоточаването на вниманието, способността за съждения и т. п. се нарушават, ако е повредена мозъчната кора. Гудди посочва, че тези различни процеси имат една обща основополагаща черта, загубата на времевата оценка. Така че, ако паметта пропадне, то припомнянето и подреждането на миналото време се нарушава. Загубата на способността за съсредоточаване на вниманието е обусловена от неспособността да се съхрани „на малка скала” сенсорномоторната активност, непосредствено отнасяща се до настоящето, а загубата на способността за предвиждане, здравия смисъл и способността за съждения означава дефект „на напред гледащата памет” или предсказването. Ако тези способности са развити недостатъчно, то болният не е в състояние да оценява степента на вероятност на бъдещите събития въз основа на информацията, постъпваща от миналото.

На неврофизиологическо равнище, – пише Гудди, – ние трябва да очакваме, че ще открием данни за система от часовници, особено ако тези данни предполагат, че (а) кората на мозъка играе роля на изчислител и че нейната функция е в отбора, диференцирането, кондензирането и абстрахирането на ритмите и схемите на невронна активност” и че (б) възприятието зависи от пространствено-временното подреждане на нервната дейност. Ние трябва да сме в състояние да дедуцираме още по-напред, че характерна особеност на неврофизиологическият часовник на кората е опростен ритъм, абстрахиран от множеството нервни клетки, процеси,канали и импулси.

От времето на новаторските изследвания  на английския физик Р. Кейтън през 1875 година е известно, че мозъкът генерира електрически токове. С по-нататъшното усъвършенстване на регистриращите прибори Х. Бергер откри през 1924 година непрекъснатата ритмична дейност на мозъка. Но едва през 1934 година Едриан и Матюс убедително показаха, че електроенцефалограмите, зарегистрирани под формата на разлика в потенциалите между двойка електроди, прикрепени външно на черепа, представляват най-общо казано ефективен запис на дейността на мозъка. Съответната разлика в потенциалите е много малка, от порядъка на десет микроволта, но честотите на колебанията са по съществени от амплитудите. Показването на записите във вид на хармоника е много сложно, но в крайна сметка са били открити четири основни типа ритми, всеки от които се характеризира с различна честота на колебанията. От тях най-важен за нормалния възрастен човек е така нареченият алфа-ритъм, честотата на който се колебае от осем до дванадесет ритъма в секунда.  Гудди твърди, че този ритъм е крайна абстракция от всички други ритми на тялото ритми и е вътрешният часовник сам по себе си.

Тази хипотеза е подложена на съмнение вследствие на това, че алфа-ритъмът изчезва, когато мозъкът е най-активен. Като правило, това е най очевидно, когато очите са затворени и субектът почива. Ако той отвори очи и започне интензивно да мисли над проблем, оказва се, че е много трудно този ритъм да се открие. Но, въпреки това, чувството за време в субекта се съхранява.

Норберт Винер показа, все пак, че, тъй като ние сме в състояние да генерираме алфа-ритъм изкуствено, като въздействаме на очите с проблясъци от външни импулси със скорост от около 10 в секунда, разумно е да предположим, че естественият ритъм е реакция на мозъка на миганията, които предизвикват негови собствени вътрешни колебания. Щателният анализ на записите показа, че в областта около обособената средна честота, близка до 10 херца, съществува остър пик с голяма интензивност и с малка ширина по честота (по-малка от 0,1 херц) в центъра. Винер твърди, че тази тясна лента представлява часовникът на мозъка, който върви с точност от около две хилядни или около три минути на денонощие. В полза на тази интерполация той привежда данни от неотдавнашен анализ на явлението „време на реакция”, т. е, времето на закъснение на нашата реакция на подаден сигнал. Вместо съществувание на фиксиран интервал между въздействието, да кажем на очите и последващо задействане на мускулите съществува, пише той, „реално доказателство за това, че окото не може да предаде на мозъка своето дразнение, преди в определен момент  да „тик-такне” часовникът в мозъка, а честотата на тиктаканията е около десет в секунда”. Точно така  както, когато импулсът се движи от мозъка към мускулите, той се предава не непрекъснато, но трябва да почака, да „тиктакне” друг часовник, а този часовник, както изглежда, тиктака със същата скорост. Затова Винер заключава, че разглежданият часовник съвпада с часовника, намиращ се в центъра на алфа-ритъма.

Що се касае до възможния механизъм на този часовник, то колегите на Винер М. Брезьо, Дж. Барлоу и У. Розенблит са открили, че някои локални колебания на активността в мозъка, явно, имат тенденция да се синхронизират една с друга. Следователно колкото и нестройни да са осцилаторите на мозъка, те могат въпреки това да съставят сравнително синхронна комплексна система. Освен това, предварителният математически анализ открива разпределение на интензивност около централната честота с широчина, подобна на широчината на разпределение, получена по-рано от електроенцефалограмите, с остра, тясна лента на честоти с голяма честота в центъра. Винер  предполага, че „тук ние имаме механизъм, който осигурява точността на часовника на мозъка”.

Следва продължение:

превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 3.11.2013

Към карта на сайта / към  началото на страницата