философия / религия – преводи на български 

 Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Дубравка Угрешич – Четенето забранено
Въпросите за отговора,  (Глобализацията – капани и перспективи) – есета

Мантра
Глобалният гражданин
Идеологията
Културата
Стереотипизацията
Масовата култура
Локално-глобално
Музеализацията
Turn off, turn on
Врявата
Врявата е музика

(Дубравка Угрешич в мрежата – „Министерство на болката“ от Дубравка Угрешич.)

 

Дубравка Угрешич

Четенето забранено

Мантра

Думата „глобализация“ е актуалната глобална мантра.  Понятието пътува по света като стар и изтъркан  куфар, облепен с различни етикети, претоварен от значения и наелектризиран с идеологически заряд. Интелектуалците, които са призовани да осмислят значението и съдържанието на понятието, твърде често попадат в знакови капани. Отчасти причината за това се крие в самата природа на  vogue words (модни думи), които са „толкова по мъгляви, колкото по-ясни претендират да бъдат“, както казва Зигмунт Бауман в книгата си „Глобализацията“, но също така и  в полисемантичността на понятието простиращо се от икономиката до екологията; от технологията и комуникацията до  статуса на държавата; от културата и медиите до геополитиката; от организацията на транснационалните компании до реинтеграцията на националната идентичност; от философията и възприятието на времето и пространството до социологията и глобалните миграции. При това всичко е преплетено; трудно е да се говори за едното, без да се спомене другото, което пък от своя страна налага да се вземе предвид и третото. Третата причина, която усложнява осмислянето, се крие в силния му идеологически заряд. Гледана отвън, глобализацията прилича на димна завеса с цветовете на дъгата, през която се прокрадва усмихнатото лице на Далай лама, проповядващ, че багрите сред цветята край нямат.

Глобалният гражданин

Кой всъщност е глобалният гражданин? Той е бърз, преуспяващ и разумен, той е господар на тялото си, технологиите и информацията, той знае кой е и какво иска и в крайна сметка купува точно това, което иска. Той е консуматор с висока степен на самосъзнание, обядва японско суши и вечеря унгарски гулаш. Той е подвижен, изпитва удоволствие от работата си, ненадминат професионалист е. Той е мобилен, прозорлив и прецизен като куршум. Той e handyman (момче за всичко), който поправя света и носи със себе си идеята за напредъка. Той всъщност осъществява напредъка. Този обаятелен образа на нашия идеален съвременник (който е нещо като реализация на детската приказка за Супремен) пътува глобално: пред малкия екран с него могат да се отъждествят както нюйоркският бизнесмен, така и австралийският абориген.

В реалния живот (ако такъв изобщо съществува) нещата изглеждат по-различно. Ако спада към богатата част на човечеството (която е само една трета), нашият съвременник трудно би могъл да проумее логиката на сметката си за тока, камо ли пък себе си и мястото си в света. Всекидневният му живот става все по-виртуален. Силата, която притежава, е виртуална, реалността на координатите, които доскоро са го определяли (работа, класа, етническа принадлежност, раса, вероизповедание, култура) – или просто той така си е мислел – му се изплъзва все повече. Богатото предлагане на „идентичности“ на пазара ще му помогне да се освободи от фрустрацията си и да си намери нещо точно по своята мярка: от традиционния Blut und Boden (кръв и земя) пакет до научно третираната бисексуалност. В избора си той би могъл да се опре  и на най-различните coaches (треньори), които му се предлагат на всяка крачка: от „бащата на нацията“ и „духовните гурута“ до модните дизайнери и пластичните хирурзи. За разлика от психоаналитиците днешните coaches не бързат да ни обясняват кои сме – защото във виртуалния свят подобно нещо е абсолютно безсмислено, – а какво бихме могли да бъдем.

Ако спада към другите две трети от населението на Земята, нашият съвременник е гладен или „просто беден“.  Двата свята, богатите и бедните, живеят разделено. „Богатите са глобални, бедните са локални, но между тях няма причинно-следствена връзка“ (Бауман). Статистиката подкрепя убедително споменатото разделение с цифри. В момента (2002 г.) в света има 358 глобални милиардери, чийто доход е равен на дохода на 2,3 милиарда души.

Идеологията

Идеологията на глобализацията е също толкова привлекателна, колкото и продуктът й – глобалният гражданин. Глобализацията е преди всичко синоним на модерното време, в което работата (сякаш сме попаднали в комунизма) означава наслада.

Идеологията на глобализацията успя също така да обедини и хармонизира противоположни идеи: идеята за универсализма, а оттам и налагащата се стандартизация , и идеята за неприкосновеното право за различие и неповторимост. Глобализационната идеология, която поглъщаме всекидневно от малкия екран, потвърждава тази хармония със снимките на индийките, облечени в сари, които „сърфират“ суверенно по Интернет, или на омотаните от глава до пети арабки, под чиито чадори прозвънява мобифон.

Спектакълът на глобализацията е богато украсен със старите революционни идеи за братство, равенство и свобода, които този път се реализират в света без граници. От практическа гледна точка глобализацията е магьоснически трик. Защото само магията може да направи така, че рекламираният свят без граници да премахва и същевременно да запазва държавните, националните, етническите, религиозните, расовите, географските и другите географски граници.

Докато идеологията е мека, практиката е твърда. С практиката на света без граници се срещат милиони хора, които се стичат от „лошите“ към „по-добрите“ светове. Освен големите бройки на върнатите или издъхналите по време на нелегалните преходи емигранти съществува и диаспората на „мъртвите души“ (някъде около 10 милиона души, според мълвата), които циркулират като сенки из „по-добрите“ светове без никакви идентификационни „бумаги“.

Дизайнерите на глобализационния спектакъл разполагат с всичко необходимо: пари, медии, власт и най-вече – привлекателна проекция. Скептиците, които се опитват да разберат какво се крие зад пъстрата завеса с цветовете на дъгата, са определяни обикновено като party-poopres, „фундаменталисти“, които по-вероятно биха предпочели да умрат, отколкото да утолят жаждата си с някоя глътка от глобалната Coca-Cola. При етикирането не се прави разлика. Така в коша на противниците на глобализацията могат да се окажат едновременно и Слободан Милошевич, и Ноам Чомски.*

* Най-пресният пример  за идеологическо етикиране може да се види по CNN по време на срещата на Световната банка и Международния валутен фонд в Прага през септември 2000 година, когато бяха организирани протестни демонстрации срещу политиката на двете институции, при което демонстрантите наброяваха около 12 000 души, а полицаите – 11 000. Репортерът от CNN Уолтър Роджърс определи демонстрациите  като „антикапиталистически“,  а демонстрантите като „неокомунисти“, „неомарксисти“, „анархисти“, „левичари“, заговорници, които копаят гроба на капитализма“. Разбивайки витрините на  Kentucky Fried Chicken  и Mc Donald’s, те разбиват и символите на глобализацията, казва Уолтър Роджърс. – Б. а.

В рамките на тази опозиционно изградена идеологическа структура се разиграва „демократична“ медийна битка за напредък и бъдеще срещу традиционализма, за високи технологии срещу „плуга и мотиката“, за глобална комуникация срещу изолацията, за ценностите на прогресивния свят срещу ценностите на изостаналия, за свободен пазар срещу бедността, за миролюбивото мнозинство срещу твърдоглавото и войнолюбиво малцинство. Изходът от битката е предварително решен.

Културата

Тези, които се занимават с култура, често попадат в идеологическия капан, скалъпен от глобализационния агиттроп. Съществува преобладаващо мнозинство, което чинно купува ценностите на съвременната култура, и незначително малцинство, което подлага всичко на проверка. Скептиците получават най-често етикетите „елитаристи“, „култур-песимисти“ и „закостенели традиционалисти“.

Сериозната критика срещу глобализацията не идва само от „периферията“, от редиците на постколониалните, non western теоретици, но и от самия и „епицентър“, от редиците на американската интелигенция. Американските критици изобщо не се съмняват, че глобализацията е просто другото име на „американизацията“ с глобален обсег, на американския културен империализъм. Западноевропейските интелектуалци са много по-предпазливи, опасяват се да не ги натикат в една и съща идеологическа ниша с талибаните. Източноевропейските интелектуалци мълчат. В травматизираните посткомунистически среди всяка проява на критика се етикира веднага като „ляв тероризъм“ и заговор за „завръщането на комунизма“. Освен това има голяма опасност да ги тикнат в един и същи кош с близките на режима родни критици, защото не е кой знае каква тайна, че държавните медии отприщват „антиамерикански“ и „антиевропейски“ чувства винаги, когато се наложи беззаконията на родната мафия да бъдат маскирани като антиглобалистки жест в защита на националното право на различие.

Днес интелектуалците се занимават с проблемите на глобализацията в културата, с амбивалентността й, с преплитането на идеологията, парите и пазара в културата, с въпроси за съдбата на книгата  в епохата на електронните медии, със стратегиите на медийния brainwashing (промиване на мозъци) и цензурата. Занимават се също със състава на медийните конгломерати, с ролята на телевизията. мястото на образователните институции, Интернет, както и с последиците от доминацията на американската масова култура, която не само изтласква „високата“ култура (включително и американската) в периферията, но с течението на времето снижи и собствените си стандарти На теоретиците на културата им е ясно, че в настоящия момент заедно с износа на хранителни продукти американската infotaintment (information & entertainment – информация и забавление) индустрия представлява най-печелившата американска експортна дейност. В този смисъл експанзията й може да бъде спряна много трудно. Онова, което все още се продава и съответно купува в медийния експортен пакет, също представлява предмет на сериозни анализи.

Колкото до самата стратегия обаче, върху нея американският „културен империализъм“ няма исторически copyright*. Това, което усложнява цялата глобализационна структура – а в нея е включена и културата – са димензиите, станали възможни благодарение на технологията. Компютърните технологии са виртуалната основа на глобализацията, но, кой знае, вероятно те са и бъдещата й гробница.

*По времето на социалистическия блок, например системата на културната размяна функционираше по принципа на частичната реципрочност, като се изключи езикът – руският – който беше „служебен“ език, какъвто днес е английският. Съществуваха институти, преводачи и издателски къщи: книгите циркулираха в рамките на социалистическия блок. Освен размяната на „висока култура“ имаше и „развлекателна индустрия“, предтеча на американската развлекателна култура. През шейсетте години югославските партизански филми (имитация на американските western – филми) се радваха на главозамайващ успех в целия социалистически блок, включително и Китай. Югославската  поп-музика, като някакъв вид трансмисия на „западняшката“ музика, имаше огромен пазар в социалистическите държави. Телевизионните сериали – полски, чешки, югославски – получаваха големи печалби в иначе малкия социалистически пазар. В предамериканско време, в началото на петдесетте, на югославския пазар бяха пуснати индийски филми. Преди „американизацията“ за един кратък период югославската телевизия беше „италианизирана“. Днес бившия „социалистически“ пазар – от Хърватско до Китай – го окупираха американските, но и много по-евтините мексикански телевизионни сапунки. – Б. а.

Стереотипизацията

По своята същност глобализацията е  „фундаменталистки концепт“, който успя да наложи „монопол върху балансирания плурализъм“ Универсалният плуралистичен език стана „служебен език“ на глобализацията, казва Бодрияр в книгата си „Пароксизмът“.

Да се спрем за момент на „служебния език“. За да можем да осъществим комуникация – а глобализацията е комуникация, – е необходимо да се установи общ език, система, в рамките на която да се осъществява размяна на информация или, когато става въпрос за културата – размяна и взаимодействие на културни продукти.

На кого следователно продаваме културните си продукти? Кой е този реален, но и въображаем език, към който ги отправяме, кой е най-желаният ни адресат? Американската културна индустрия напълни с всичко възможно глобалния пазар, така че всеки купувач, от папуанеца до португалеца, е добре дошъл. Местните производители си остават у дома, предлагайки благата си на местните пазари, или пък се устремяват към американския или западноевропейския пазар. Полският писател едва ли се е засилил да го публикуват в Индия. Ако изобщо се случи подобно нещо, то ще представлява приятно изключение. Въпреки напълно оправданата си постколониална обида и индийският писател няма да се натяга да го публикуват в „някаква си там“  България. Впрочем публикуването на англо-американския пазар – откъдето по-нататък се извършва глобалната трансмисия на културните блага – за писателя означава нещо като билет от глобална лотария.

Освен американския друг важен адресат е западноевропейския пазар. Важността обаче съвсем не означава реципрочност. Въпреки че половината от американската издателска индустрия е в ръцете на сънародника му Бертелсман, на немският писател ще му се наложи да кисне в нюйоркското издателство точно колкото и на руския или италианския му колега.. При това с абсолютно еднакви шансове за публикуване. Но и американският писател със сериозни литературни амбиции няма да има кой знае каква преднина пред европейските си колеги.

Как се осъществява комуникацията на културния продукт на „глобалния“ културен пазар? В магазинчетата за сувенири из западноевропейските градове могат да се открият хумористични картички със стереотипните характеристики на гражданите на съответните държави от Обединена Европа. Тези картички ни убеждават за пореден път, че англичаните са „студени“, холандците – „стиснати“, а французите – „арогантни“. Тези сувенирни стереотипи са безобидна шега сред „свои“, които никога не биха се обидили от подобно нещо. Затова между „своите“ няма „цветнокожи“ французи, „турцизирани“ германци, „понемчени“ немци и „индуизирани“ англичани.

И все пак тези картички представляват и езиково съобщение, което създава в чувствителния възприемател усещането, че езикът на обединението (Европа) е език на стереотипизацията. Любимият европейски лозунг unity through diversity – общност в различието – третира европейското различие като репертоар от различни стереотипи. Оказва се, че стереотипите означават именно националната идентичност, че тъкмо чрез стереотипите се осъществява правото на различие, но също така и че националната идентичност не е нищо друго освен пакет стереотипи.

Стереотипизацията е езикът  на политиката, телевизията, масовата култура (ако не беше така, нямаше да е масова) и – най ефикасния език на глобалния пазар.

Остава да се запитаме дали – след прокламираната идеология на света без граници, постколониалните теории, всичкообединяващите медии, свободната размяна на културните продукти – стериотипите останаха основната формула на комуникацията. Дали например след падането на Стената студеновоенните стереотипи изчезнаха, или само промениха съдържанието си? Какво се случва, когато текстът на културата попадне в система, която обещава комуникация без граници, а се основава на стереотипизация? Дали стереотипите на пазарния етикет, който всъщност продава продукта, са възможно най-добрия вариант и доколко представлява истинското му съдържание? Не са ли тъкмо стереотипите основният език, чрез който всеки продукт, включително и самите текстове на културата, успява да осъществи глобална комуникация?*

*Глобалният културен пазар измества така бързо и безапелационно идейните тенденции на нашето време – постколониализъм, феминизъм, политика на идентичността, че човек понякога започва да се пита дали всъщност и самият пазар не си измисля идейни тенденции, за да си осигури по-лесна печалба. Днешният глобален културен пазар е наводнен с продукти, които затвърждават посочените вече идеологически мантри и ги превръщат в политически коректен кич, който много трудно би могъл да се оспори, без да се попадне в идеологически капан. Ани Тан (Ami Tan), съвременна американско-китайска писателка, може например да се определи като символична фигура на тенденцията към self-ориентализация в литературата. Често писатели и писателки (почти като поп-изпълнители) се появяват на кориците на книгите или на web-страниците в нещо като semi-ориенталски одежди – с тюбетейки, тюрбани или ферджета на главата като някакви свети проповедници на постколониалното право на различие.  Същият semi-ориенталски миш-маш може да се открие и в романите им. Културните продукти (филмите, книгите, поп-музиката, които се нароиха по време на войната в бивша Югославия например, допринесоха за „балканизация на Балканите“. Колкото до „балканските“ творци, излизането им на глобалния пазар ставаше много по-лесно, в случай, че произведенията им потвърждаваха стереотипите за „Балканите“ и „войната на Балканите“. Най-успешният пример за тази предопределена от пазара self-балканизация са филмите на Емир Костурица (underground например). – Б. а
 

Масовата култура

Ценностите на масовата култура, колкото и да изглежда неубедително, могат да се сравнят с ценностите на културата на аматьорството, която процъфтяваше по времето на комунизма и имаше огромно популярно-образователно значение.

Основната предпоставка за съществуванието на пазара е демократичността. Всеки е добре дошъл и като консуматор, и като производител (всеки може да публикува книга, да нарисува картина или да стане поп-звезда). Докато през комунизма ентусиазмът на културното аматьорство угасна много бързо, отстъпвайки място на професионализма (каквото и да означаваше това), в  съвременната пазарна култура културният ентусиазъм изобщо не би могъл да замре, защото масовата култура носи големи пари.

Пазарът произвежда съвършени глобализационни продукти. Продуктите на масовата култура не разбиват стереотипите (защо им е да режат клона, на който седят?!), а ги утвърждават и разширяват. Дори когато произведението е ценно и уникално, пазарът пак ще направи всичко възможно, за да го напъха в удобна стериотипна „опаковка“. Така стойностният японски филм например ще бъде препакетиран като японско суши. По този начин глобалният пазар се превръща в поле за трансмисия и експанзия на културни стереотипи. Към японския културен mainstream продукт ще се прикачи корейски, към корейския – тайвански. Така менюто на културата се разраства, без да променя същността си.

Американската телевизионна култура например бълва непрекъснато все нови и нови sit-com-и, предназначени за многобройните групи и подгрупи на американското общество: расови (китайци, корейци, порториканци, кубинци, негри), социални (бедни, средни и богати), за различните сексуални ориентации (гей, лесбийски, хетеро), възрастови (деца, юноши, хора на средна възраст, пенсионери), полови (жени, мъже), професионални (студенти, лекари, адвокати). Масовата култура разширява ефикасно репертоара си с нови консуматорски групи, но никога не забравя основната си предпоставка: тя е демократична (общодостъпна), тя по един или друг начин е „образователна“ (гей-каналите например образоват и смиряват преобладаващата non-gay зрителска публика), но също и „морална“, което просто означава, че никога не нарушава утвърдените ценности (семейни, религиозни, етнически, расови, национални и други).

Глобалните културни продукти ми приличат на богато илюстрираната детска енциклопедия „Светът около нас“, каквато и аз имах едно време. Детската енциклопедия беше „популярна“, „образователна“ и „морална“. Днес често ми се струва, че светът от детската ми енциклопедия е изскочил навън  и го виждам да оживява на телевизионния екран, на улицата, в супермаркета, в магазинчетата за сувенири, в туристическите агенции. Първия урок по глобализация получих още през детството си. Днес, що се отнася до културата, живея нейния повърхностен, инфантилизиран вариант.

Локално-глобално

Опозицията локално-глобално е една от най-манипулативните формули на глобализационната идеология. При това локалното (националното, етническото, регионалното) подразбира правото на различие в противовес на глобалното, което го заплашва да унифицира всички тези различия. Така, прикривайки се зад същата тази идеология, местните манипулатори могат най-спокойно да прокарват в практиката политиката си на вътрешна хомогенизация и регионален тотален контрол. Колкото до онези, които не приемат подобна подмяна на ценностите, техният единствен изход си остава глобалното.

Самата аз имах възможност да преживея лично местната практика на унищожаване на културата в името на културата, на разрушаване на паметници и  заличаване на книги, на цензурирането и изтриването на културната памет. След подобен опит, ако трябва да избирам между локалното и глобалното, без никакви колебания бих избрала глобалното, каквото и да означава то. Дори  когато „художествената“ комуникация е изкривена, глуха или непълна (сякаш в местната среда е пълна?!), когато е дискриминационна (сякаш у дома не е?!), дори когато ми отнемат правото да се изказвам (сякаш в къщи не ми е отнето!), дори и когато съществува опасност да прочетат романа ми като наръчник за водопроводчици* (у дома го четат като наръчник за подривна дейност срещу държавата!), аз пак ще предпочета глобалното. Ще избера глобалното, дори тогава, когато по някой американски sit-com хвана репликата „Нямам идея. Ще попитам домашната си прислужница, тя има Ph.D.**, тя е българка“ – и на такива попадам често. Страхът ми от локалното е по-силен от скептицизма ми по отношение на глобалното. Така, благодарение на травматичния ми опит с локалното, глобалното обира допълнителни точки.

* В рецензията на някакъв роман, публикуван наскоро в The New York Book Reviews, открих следното описание на наративната стратегия: „(….) наративното налягане на романа му се отприщва на талази, също като водата в източноевропейските водопроводни мрежи.“ – Б. а.
** Докторска дисертация. – Б. пр.
 
 

Музеализацията

„Културните дейци“ се оплакват с пълно право, че американската филмова индустрия унищожава малката кинематография. Впрочем някои малки кинематографии се самоунищожиха много по-успешно, отколкото ако това го беше направила американската филмова индустрия.

В Загреб например имаше известна аниматорска школа. Много хърватски аниматори бяха признати и прочути, а благодарение на това за известно време Загреб се превърна в притегателен център за много световноизвестни художници. В интерес на истината бавното замиране на школата започна малко по-рано, но главния удар (етническото прочистване) го нанесе закостенялата националистическа хърватска културна среда по времето на т. н. национална хомогенизация. Наскоро един американски производител направи DVD, посветени на източно-европейския анимационен филм. В един от тях има филми и на загребската анимационна школа. Така благодарение на компютърните технологии един малък сегмент от южноевропейската култура беше съхранен. И го запазиха точно те – американците.

Благодарение на технологиите, но и на идеологията си,глобализацията отвори възможности за протекция, музеизация и утвърждаване на малките култури. Дали обаче музеизацията на културата означава култура? Дори и ако музеизацията представлява пазарна дейност, маскирана като загриженост за културата, резултат в крайна сметка е един и същ: спасено е онова, което можеше да изчезне напълно.

Turn off, turn on*

Когато употребяваме понятия от типа на художествен текст (художествено произведение, картина, филм и т. н.), обикновено не се замисляме особено за техните значения. Междувременно се озовахме в света на сломените перспективи, където вече дори самото изкуство престава да означава онова, което по-рано подразбираше. Постколониалните теории съживиха проблема за идентичността на Другия, за неговата култура и естетическите му канони и стандарти. Светът, в който доминираше западноевропейският културен канон, вече е невъзможен. Другият (жената, геят, азиатецът, африканецът, албанецът, аборигенът) изисква позицията му да бъде реинтерпретирана, дестереотипизирана,, деколониализирана и да получи равни права и възможности. В изискването си за преосмисляне на отношенията между колонизатора и колонизирания Другият обикновено предполага, че идентичността на колонизатора е цялостна и стабилна. Но това вече съвсем не е така. Западноевропейската култура – като стабилна ценностна система, доминирала векове наред, днес в контекста на доминацията на американската масова култура, може много лесно да бъде разчетена като музей, подобен на музеите на индианските ръчни занаяти или африканските маски с единствената разлика, че е малко по-голям и богат.

* Изключване, включване. Б. пр.

Неусетно изниква въпросът, какво става със самото изкуство? Западноевропейският канон, който беше разрушен преди няколко десетилетия, никога не беше повторно възстановен. Ироничният деструктивен жест на Марсел Душан се повтаря вече няколко десетилетия наред в една или друга форма, но така и на променя основното си съдържание. Можем ли в променения контекст на сломените перспективи, различни културни идентичности а оттам следователно и различен статус и функция на литературата в света на глобалния пазар, да кажем със сигурност, че сме наясно, какво точно влагаме в понятието художествен текст? Дали всъщност не лепим стар етикет на съвсем нов продукт?

Днес колонизатор е Пазарът. Пазарът всмуква всеки отпор, взема си бележка от всяка критика и нещо повече – предвижда е далеч преди да се е  появила и така я обръща в своя полза Пазарът ни колонизира, без дори да се усетим, колонизира ни със собствените ни ценности, независимо дали се наричат идентичност, етническа принадлежност, право на различие или нещо друго. Срещу парите, медийните магнати, конгломератите, срещу монопола на дистрибуторските мрежи или ,  казано по-общо „пазарния фундаментализъм“, включващ в себе си и културата, едва ли съществува ефикасен отпор.

Стратегията от типа „срещу парите с пари „би могла да възстанови по някакъв начин нарушения баланс, но пък веднага възниква въпросът коя култура ще вземат под крилото си „меценантите“. Европейската културна бюрокрация често не пести пари, когато става въпрос за „репрезентативна“ култура или култура на репрезентацията (идеите на европеизма, европейските културни стандарти, защитата на регионалните култури и езици и други подобни). Подобно разбиране за функцията на културата не се различава кой знае колко от националното. Фестивалите, музеите, институциите, NGO* и културните мениджъри представят но и бюрократизират културата. При такива условия от културата много трудно би могъл да се очаква някакъв отпор.

* Неправителствени организации. Б. пр.

Стратегията turn off също не изглежда особено ефективна. Така например преди време жителите на Фирмингтън, щата Кънектикът, решили да започнат борба срещу телевизията. Местната библиотека организирала TV turn off и жителите на Фирмингтън не гледали телевизия цял месец. Подготвяйки нова TV turn off акция, прочутата Mrs. Bobcock направила следното изявление: „Кой знае дали сегашната ни акция ще успее да постигне ефекта на миналогодишната, когато имахме фантастичен media coverage*.

* Отразяване в пресата. Б. пр.

Тези, които са изпаднали в пълна резингация, настояват да се включим в погребалното шествие на дългата и богата епоха, в която съществуваше феноменът, наречен изкуство. „Изкуството умира не защото вече не съществува, а защото го има в излишък,“ – казва Бодрияр.

Колкото до онези, които смятат, че с „изкуството“ нещо не е наред, но все пак има някаква надежда, тях ги чака тежка работа.  В рамките на сложната и амбивалентна структура на глобализацията „оптимистите“ най-после би трябвало отново да поставят въпроса какво е това изкуство, а после да изградят система, според която да се извършва естетическо оценяване и преоценяване.  По-нататък „оптимистите“ ще трябва да открият възможности за демаркетизация на културата за wording of the world* (G. Spivak), a също така и за wording of aesthetik world**, за артикулация на новата култура, която вероятно ще се нарича транснационална. „Оптимистите“ биха могли да загърбят всичко и да положат основите на нова културна утопия, която – ако приемем деленето, което Хлебников направи преди осемдесет години по отношение на участниците в културата,, разделяйки ги на consumers (потребители) и creators (производители) – ще върне покрива над главите на онези, другите: „романтиците“, „фантазьорите“, „неприспособимите“. Защото тъкмо те в крайна сметка го загубиха.

*Артикулация на света. Б. пр.
** Артикулация на естетическия свят. Б. пр.

Врявата

Реализацията на подобни проекти предполага съществуванието поне на минимална култура на интелектуалния отпор.  Днес обаче живеем в културно пространство, стремящо се към безконфликтност, в което културата на монолога (или нарцисизма) изтласква диалога в периферията. Културата на монолога се настани стабилно във всички сфери на обществения живот, включително и в интелектуалната. Глобализационният делириум на комуникацията, който би трябвало да означава диалог, на практика се реализира като монолог. Днес абсолютно всеки бърза да изпрати съобщението си до света. Саморекламата се превърна в модел на поведение.  „Творческият“ или интелектуалният акт най-често просто представлява просто реализация на жаждата за  самореклама. На глобалния пазар всички ние сме продавачи, дори и когато изглежда точно обратното.  Всеки вади автоматично визитната си картичка, всеки се натиска да бъде изслушан дори когато няма какво да каже. Сякаш текстовете на културата престанаха да влизат в диалог с другите текстове на културата – както с традиционните, така и със съвременните. Сякаш всички връзки между тях се прекъснаха – нито се конфронтират, нито се допълват, всеки текст циркулира сам за себе си дори когато си прилича с някой друг като две капки вода.

Откровеността на Божиите представители – градинарската мантра на Далай-лама (или на Мао Дзедун) за цъфтенето на хилядите цветя или вариацията на същия мотив в песента на Мадона, където певицата поучава: Expess yourself, don’t repress yourself* бяха възприети от освободените маси с догматизъм, подобаващ само на истинските праведници. В глобализационния свят индивидът чувства безкрайността си повече от когато и да било. Затова и всеки си знае своето и никой никого не слуша. Изслушването, казват, е подчиняване на доминацията на другия. Говоренето е реализация на личната свобода и превъзходство над онези, които се съгласяват на подобно нещо.

* Изяви се, недей да се подтискаш. Б. а.

Глобалната врява е неописуема. Дори и ангелите, чиито трудови характеристики включват търпеливостта и милосърдието, обикалят напред-назад с восъчни тапички в ушите. В тази ситуация единственият приемлив естетически избор, който остава на хората с добър вкус, е мълчанието.

 Врявата е музика

Това, естествено, е само един частен поглед върху нещата. На конференцията Forum 2000, проведена в Прага и посветена на глобализацията, музикантът Питър Гебриъл говори за началото на станалата толкова популярна днес world music* . Когато веднъж попаднал в едно африканско село, единственото средство за комуникация се оказал езика на тъпана. „Барабанихме заедно. Наслаждавахме се, вдигайки врява заедно“ – казва Гебриъл.

* Световна музика. Б. пр

Мнозина определят глобалната култура като фундаментално постнационална, миграционна и хибридна.  Докато някой смятат, че глобалната култура няма център, мнението на мнозинството е, че в момента най-големият производител и посредник на глобалната култура е Америка. Европа, този „бляскав музей на величественото минало“ се оказа неспособна да „генерира свои собствени форми на масовата културна продукция“, смята Фредерик Джеймсън (в сборника The Cultures of Globalization) „Смъртта на модернизма означаваше едновременно и край на хегемонията на европейското изкуство и култура.“  Опитът за създаване на „нов европейски културен синтез“ се оказа недостатъчно силен, за да може да противодейства успешно на американската доминация, твърди Джеймсън. Подобно е положението в бившите социалистически страни, които се оказаха „неспособни  да генерират оригинална култура“. Единствено „мумифицираната“ култура, която върви в пакет с религиозния фундаментализъм, успява  да окаже  истински отпор  на американизацията. По-нататък Джеймсън посочва, че технологическите възможности и парите (както е случаят с Япония) все още  не са гаранция за наличието на достатъчно конкурентоспособна алтернатива на американската културна доминация.

Ако всичко това е така, ако действително проблемът не е в парите и високите технологии, на какво тогава Америка дължи изключителната си привлекателност? „Съединените американски щати са един вид културна лаборатория, и свободна търговска зона за производство, циркулация, внос  и изпробване на материалите, предназначени за света, организиран около миграционното различие“ – пише А. Аладурай в книгата си Modernity at Large*. „В определен смисъл този експеримент вече започна. Съединените щати се превърнаха в един огромен битак, който привлича целия останал свят. Тук има за всекиго по нещо: японецът може да открие подходящи места за отмора под формата на игрища за голф и търговски къщи за недвижимо имущество; на Европа и Индия се предлагат бизнес management идеология и стратегии; на Бразилия и Близкия изток – идеи за soap opera; на Югославия – премиери; икономически решения има специално за Полша, Русия и всеки, който реши да пробва; християнски фундаментализъм – за Корея; а постмодерна архитектура – за Хонконг.“

* С модернизма напред. Б. пр.

Америка се оказа най-уютното идеологическо гнездо на глобалната култура. С основание или не, Америка се превърна в метафора на глобалнат постнационална, миграционна и хибридна културна мешавица, на културата на парите и glamour*, но и на новите идеи, виталността, бързината и технологическото бъдеще, на модерността, с други думи. Америка е културен идеал, но и антиидеал, предмет на възхищение, но и на отрицание, тя е динамичен генератор на културни войни, моди и стилове, тя е бленуван life  style. Светът е точно толкова „американизиран“, колкото и самата Америка е „кореанизирана“, „испанизирана“, „русифицирана“, „японизирана“, „виетнамизирана“, „кубанизирана“. С други думи, всички ние сме Америка, без значение дали и на нас, и на нея това харесва. И всички заедно вдигаме обща врява.

* Блясък. Б. пр.

А като сме стигнали дотук, ония ангели, дето ходят с восъчни тапички в ушите, кой ги знае, току виж се оказало, че не са си сложили восъчни тапички, а уолкмени!

2000

превод Людмила Миндова

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА – КАПАНИ И ПЕРСПЕКТИВИ
ЧЕТЕНЕТО ЗАБРАНЕНО – есета
сп. ФАКЕЛ, кн.4 2002

Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.11.2013

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 

 

 

 

Save

Save