Западът, познат и непознат http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Стр. 1, 2

Съдържание на страницата:

„Корабл и страствование на воздух“ – репортаж от първия демонстрационен полет с балон в Цариград – сп. „Любословие“ от Август 1844 г.
Shi Jian  – Спирката на времето
Иван Методиев –„ За целта”, „За неуловимото” и „За познанието” – из стихосбирката му „Структури” .
Христо Фотев – „За Свободата“ , от стихосбирката „Спомен за един жив“ 1982 г.


 

Корабл и страствование на воздух

Онова, дето слушахме, че у Европа някои хора возвишават се на воздух и ходат в някоя доволна висота под небето сос разновидни като кораблски направи, с това се сподобиха в Цариград да видат, които се случиха там.

На 26-й Юния един европеанин  Комасх с дозволением на отоманското началство и В. Е. султан Абдул Меджид возвиси се пред очите на толкова цариградски народ според следователния пример.

Воздушния корабл беше приуготовлен в една ливада близу при един султански кьошк щтото е у  едно широко поле на Хайдар-Паша, гдето от двете страни на полето секи зрител (сеирджия) можеше да гледа возвишуването му. Цариградскио народ без число беше се стърчал още сутрина за да гледат това первовидно в Цариград  на воздух странствование, което стана после по пладнина почти по един часа и половина. В. Е. дойде в кьошкът около пладнина. Дипломатите чужди (елчиите) беха дошли мало нещо по напреш, за които бяха приустановени способни и собствени шадъре, гдето наблизу беха и други цариградски големци.

То не се описува лесно тоя художествений на воздух сосуд, тази мурафетска направа, но за някое понятие нека кажем мало нещо. Тази направа, сос която се возвишават на воздух, като един орел, става секаковидна, сиреч и околчеста и четвероуголна, а най повече обаче под видом корабля, като гемия, сиреч направена сос тънки мушами, и като запали внетре спирто (върла ракия) искарва от нея колкото воздух има та станува тогава легка, и тогава може да стои на воздух и да ходи така, каквото ходи по водата и зима в себе си толкова товар, колкото може да понесе.

Като стана почти един часа по пладина, вятърнио корабл начна да се клати и да подхрипнува, като едно малко още без крила пиле (птиче), но запираше се по мало мало сос въжетата сос които беше вързан. Засили се два пъти с преугодна някоя благодарност к Величество Его, към кьошкът сиреч гдето седеше обиколен сос сичките си дворници. Сичкио народ мълчеше и чекаше с големо нетърпение минутата на возвишението му. Около единия час по пладнина сичките приуготовления беха станали. Напокон, като приима поздравленията султанови и дозволението на В. Е. за да соверши на воздух странствование, г-н  Комасх флезна во вятърния си корабл и като поздрави султана, развърза въжетата, с които беше вързан корабло му, засили се и возвиси се на вишина сос една пречудна скорост и бързина право нагоре високо и остави доле един многочислений народ удивен и очуден за такова зрение и гледане кое се сподоби на животът си первий път да види.

Возвишуването се содружаваше сос музиката султанова още от первата минута. Като се возвишаваше, г-н Комасх остануваше да падат свити малки части (парчета) книжки, в които беха написани стихове и песни за похвала и слава на Величество Его. Като се возвиси право нагоре, ко една висота доволна, вятърнио корабелщник (гемиджия) отправи се сос някое чудно бързане към Никомидия. По 15 минути после изгуби се от очите на хората, които се разнесоха после….

Списание „Любословие” – август 1844 г.
Издател Константин Фотинов

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.09.2014

.

СПИРКАТА НА ВРЕМЕТО

(опит творбата, творецът и зрителят да се слеят в едно)

Спирка на времето! Какво е спирка на времето? Има ли нещо, което да стои зад това словосъчетание? Присъства ли като нещо реално, па макар и не ежедневно, в нашия опит?  Има ли някой, който да ни каже: „Да, аз съм бил на спирката на времето! Там смених посоката на времето“  или „Да, бил съм на спирката на времето! Слязох там. Живях три месеца в едно чудесно градче наблизо. Прекарах си там чудесно! Починах си от времето!”

Това, че никой не ни е казал, че е бил на спирката на времето – слизал на спирката на времето, качвал се е от спирката на времето или е сменял там посоката на времето, това не означава, че не съществува спирка на времето! Но и обратното не би било доказателство! Хората обичат да говорят небивалици. И в много случаи си вярват сами. Дотолкова са убедителни.

Аз съм търсач на спирката на времето. Откак се помня, съм изпитвал копнеж да я намеря. Търсел съм я и тогава, когато не бях наясно, че търся спирката на времето.

Намерих ли я след толкова много години? Това, което намерих, спирката на времето ли е? За себе си вярвам, че я намерих. Убеден съм, че я намерих! Но така ли е, както се казва, „Един Господ знае”!

Може би се заблуждавам! Но, какво е да си заблуден? Ако знаеш, че си заблуден, всъщност, заблуден ли си? А, ако не знаеш? Та нали за съвършеномъдрите  всичко около нас е заблуда, „майя”. И почти винаги, заблудите не са ли чудесни. Когато гледам в you tube клип от „Нощта” с Жана Моро и Марчело Мастрояни, сцената в бара с черната танцьорка и саксофонът, нямам думи да опиша как звучи, не го ли преживявам, както първия път, когато гледах филма, а  това беше в моята младост. И самият филм, самият филм и тогава не е ли бил  „майя на квадрат”, заблуда в свят, който сам по себе си е „майя”. И друг филм, пак от 60-те години. И пак с Жана Моро, но този път с тромпета на Майлс Дейвис: „Асансьор към ешафода”. Той също ли е  заблуда „на квадрат”?

Или записът на песента “Where the Flowers have Gone”? на Марлене Дитрих от 1939 година. Марлене Дитрих, име, което винаги съм знаел, поне, откак се помня. От филмите, когато след късните прожекции, съм се правил на заспал, за да ме носят на ръце до вкъщи. От песента „Лили Марлен”. От филма „Шанхай експрес”, който помнех само като заглавие и който, благодарение на един торент, можах да видя  след толкова много години. Не оживяват ли с тези няколко имена: Жана Моро, Марчело Мастрояни, Марлене Дитрих, миналото и толкова много спомени, свързани един с друг. И те ли идват в моето настояще, или аз се връщам при тях в миналото. И има ли значение, щом всичко е „майя”.

„Спирка на времето!” От много време това словосъчетание ми е като идея-фикс! Всичко започна с един откъс от лекциите на Рихард Вилхелм (по-късно  ще говоря за него):

За постигане на хармония е необходимо да се заеме правилна средна позиция. Времето, както беше казано, е необходимо за възприемане на противоположностите. Важно е да престанем да бъдем играчка в ръцете на времето, защото времето става истинска реалност само за тези, които го възприемат от неподвижна точка.

Дотогава, докогато сме подхвърляни от един миг към друг, докогато нашето въображение точно възпроизвежда фантазиите на нашето минало и се обръщаме ту със страх ту с надежда към бъдещето – ние не сме нещо повече от вещ между вещите, предоставени на волята на съдбата, подобно на всички други механични обекти.

Но когато ни се отдаде да възприемем в някоя средна точка и времето, и неговата противоположност, без да отхвърлим нищо, кръгът се затваря и времето се преживява като Вечност.

 Да спреш, да бъдеш наблюдател отстрани, да не си подвластен на времето! Но еднопосочна ли е тази спирка? От миналото към бъдещето?  Само от миналото към бъдещето или и в обратната посока!

Не е ли като да си на малка спирка и да наблюдаваш как влаковете, редувайки се профучават покрай тебе. В двете посоки. Някои от тях, макар и рядко, спират и ако си купиш билет, можеш и ти да пътуваш. В посоката, която си избереш! Да избереш посока обратна  на посоката  на времето!

Пътуване във времето. Защо хората си мечтаят за машина на времето, защо искат да отидат в миналото, колкото по-назад, по-добре:

  • за да задоволят любопитството си и да разкрият тайни, които ще ги направят интересни в очите на другите;
  • за да донесат предмети, които сега са уникати и ще ги направят богати;
  • за да се върнат в младостта си, когато са били в разцвета на силите си и са могли да кроят планове за бъдещето си.

Уви, няма и никога няма да има, толкова мощен локомотив, който да преодолее напора на времето и успешно да се движи срещу него. Нищо от физическия свят не може да преодолее причинно-следствената зависимост на събитията, да я обърне в обратна посока, от следствие към причина.

„Божието – Богу. Кесаревото – кесарю!”

Да! „Кесаревото – кесарю!” Това, което е в сила като забрана, за физическите обекти, неделими от пространствено-времевия континуум, се отнася само за тях, като тяхното съществувание се ограничава в тук и сега.

И човекът е осъден да живее реално тук и сега, в непрекъснато обновяващ се кратък миг на съществувание, между миналото, което е оставило своя отпечатък върху настоящето, но самото то е изчезнало в небитието; и бъдещето, което е само една потенция – възможност и вероятност. И всичко, което му се случва, добро или лошо на човека, му се случва  в този кратък миг, тук и сега.

Да! „Божието – Богу”. Но, къде в този кратък, безкрайно малък сегмент от време, са спомените, преживяванията, радостите и скърбите, сбъднатите надежди и разочарованията. Къде са хората, които сме обичали и мразили, и на които Атропос е срязала нишката на живота, която Клото е изпрела, а Лахезис (какво вълнуващо име!) е отмерила. И къде в този кратък, безкрайно малък миг на съществувание са надеждите и упованията ни, мечтите и съмненията ни? В бъдещето! Но бъдещето е само една потенция – възможност и вероятност. В него нищо не съществува, защото то самото не съществува.

Не, миналото съществува за нас като нещо реално и няма по-голямо нещастие от това, да загубиш паметта си (за миналото)! И бъдещето съществува! Не по-малко нещастие е да изпаднеш в дълбока меланхолия и хоризонтът ти да се стесни до сегашния миг на съществувание.

Щом като има минало (всички разсъждения по-горе се сведоха до това) не съществува и пречка да съществува и спирка на времето. Защото, когато се движиш в една посока, за да тръгнеш в обратната, задължително трябва да спреш. И да застанеш на перона на Спирката на времето.И да изчакаш влакчето от миналото, което един малък и много мощен локомотив ще отведе, където копнееш да бъдеш, където вече си бил и дори още по-назад във времето. Стръмно е миналото, затова и времето се спуща от миналото към бъдещето с помитаща всичко мощ и устрем. Затова локомотивът трябва да е малък, но мощен.

Влакче от миналото, което се връща в миналото и отива в бъдещето само тогава, когато това бъдеще е станало част от миналото.

Спирка (на времето), влакче, (парен) локомотив –  не мога да си представя, нещо друго, което да е свързано с придвижване от едно място до друго, което да събужда толкова асоциации с движение свързано с миналото. Но време е да ги оставя тук и да продължа да излагам мислите си  – какво имам предвид, когато говоря за отиване в миналото.

Преди да се опитам да отговоря на този въпрос, още малко предистория.

Преди много години прочетох лекциите на големия немски синолог Рихард Вилхелм върху „И цзин” – , „Китайската книга на промените“. В тези лекции Рихард Вилхелм просто и образно запознава своите слушатели с основите на китайската философия, като прави паралели с европейската традиция.

Същността на изкуството е главна тема на лекциите му и присъства в почти всички лекции.

  • Изкуството като изкуство на въображението – поезия и пластични изкуства;
  • Изкуство на чувствата, на усещанията – музиката;
  • Изкуството на външните прояви – искуството на поведението и изкуството да живееш достойно живота си.

Според „И Дзин”, така както го разбира Вилхелм (достатъчно е да спомена, че най-добрият превод на тази книга на европейски език е неговият, направен още през второто десетилетие на XX век) изкуството е в основата на всичко. И най-вече – да живееш достойно  е изкуство, да имаш правилно поведение е изкуство.

За този, който живее достоен за човека живот, самотата е нещо непознато, той никога, при никакви обстоятелства, не е самотен;  сам – да, но самотен – никога. Почти е сигурно, че, направил своя избор да живее достойно,   жестоко ще страда, ще бъде оплют, заслугите му няма да бъдат зачитани, и когато каузата заради която е страдал, възтържествува, той ще бъде забравен. Но той не е самотен, делото на което се е посветил го прави съпричастен към достойни хора като него, той има тяхната подкрепа и съпричастност, независимо от разстоянията и независимо от това, че повечето от тях са живели във време, далече преди неговото.

Да се върнем малко назад. Твърдо стоя на становището, че причинно следственият закон за разполагане на явленията във времето е непоколебим. Но на него са подвластни, както имах повод да кажа по-напред, само материалните обекти. „Кесаревото – кесарю!”.

Но духът не е подвластен на законите от материалния свят, зависим е от тях, но не и подвластен.

Още веднъж ще се върна на лекциите на Вилхелм. Той казва много, но не казва всичко. Той казва много, но много повече премълчава, по простата причина, че най-важните послания на духа не могат да се изразят с думи. Те са в недоизказаното, в намека. В празното пространство върху картината. В паузата в музикалната пиеса. В мълчанието, като част от поезията и словото най-общо.

В намека, в недоизказаното, е същността на източното изкуството. Така както покоят е главното в движението.

Където няма думи там действа въображението. В момента на паузата се ражда образът. В паузата е единствения шанс, за да се хване мига, когато той се докосва до небитието.

Въображението запълва незапълненото, като че се стреми да стане предмет на изкуството. Субектът и обектът се сливат в  едно. Във висшия миг на творческо вдъхновение се установява връзка на взаимно проникване и творецът се слива с творението си.

Последните два абзаца съм написал в курсив, това са основни принципи на източното изкуство, по-специално на дзенското.

Но паузата, намекът, недоизказаното не са характерни само за изкуството на Изтока. Въпреки, че не са издигнати в основен принцип, тези прийоми са част от всяко произведение на изкуството и на Запада.

В западната живопис, ще взема за пример  живописта, най широко намекът се прилага в рисунката. Рисунката е в началото на творчеството на човека от зората на човечеството. Но за мене, рисунката е и върхът на изобразителното изкуство.

Убеден съм в това, защото при рисунката, и творецът, и зрителят  стават в най-голяма степен част от художественото произведение. при условие, художникът да намери такава мяра на недоизказаност, която да прави образа продължение на живота.

Като пример, за да подкрепя твърдението си, ще предложа жокеите на Едгар Дега. В някой негови рисунки конят е загатнат само с няколко драски. Но няма съмнение, че това е кон, и то изключително животно, това се усеща от стойката на ездача.  А може и да е кобила. Правя това допълнение, не за да не ме обвинят в сексизъм, а защото правя асоциация с даоската притча за княз Му и Чу Фан-хао. В рисунката на Дега почти ги няма външните белези, но е изобразил същественото. Никой, дори и най-ограничения зрител, не би се усъмнил, че човекът на рисунката е възседнал кон. Кон, не кранта!

Ще се върна на притчата, за да цитирам По-ло:

 „Той (Чу Фан-хао) прониква в строежа на духа. Интересувайки се само от същественото, забравя незначителното; прониквайки във вътрешните достойнства, губи представа за външните белези. Той вижда това, което му е нужно и не обръща внимание на ненужното.”

Дега е „забравил за незначителното” и е постигнал съвършенство, изобразявайки същественото в конската природа. Приближил се е до идеята на Платон за кон, който е идея за всички съществуващи коне. Постигнал е съвършенство в изобразяването на коня и жокея, но за да стане това произведение на изкуството, е нужен съучастник в това дело. И колкото по-чувствителен е този съучастник, толкова по-съвършен ще бъде резултатът. Но както имах случай да кажа по-напред, при условие, художникът да намери такава мяра на недоизказаност, която да прави образа продължение на живота.

Винаги когато погледът на някого падне върху която и да е рисунка на голям творец, и съвременен, и от миналото, творецът и зрителят съвместно ще създават произведение на изкуството. Доколко наистина ще бъде произведение на изкуството зависи вече от зрителя, но върху това аз ще се спра още веднъж по-надолу.

Това че „незначителните” неща в по-голяма степен намират заедно със съществените, място в по-комплицираните, ако мога така да се изразя, жанрове живопис в западното изкуство, ни най-малко не ми дава право да ги лиша от достойнство. Например творбите на фламандските майстори. Които рисуват „и сянката, която хвърля забития в стената пирон”. Това, че оставят по-малко място за съучастие на зрителя, може би се дължи в голяма степен на това,  че нямат доверие в неговата способност, да отиде малко по-напред и да ги посрещне в изграждането на творбата. Фламандските майстори са велики художници. Портретът, който най-много харесвам и който държа на десктопа на компютъра си е „Момичето с перлената обица” на Вермеер ван Делфт.

Чувствам се като наказан, когато чета в статии, посветени на източното изкуството, фрази като: Субектът и обектът се сливат в  едно. Художниците и поетите постигат недуалността на изкуството и на света. Празнотата, паузата, съединява творението, твореца и зрителя.

Сливането на творението, твореца и зрителя. Звучи страхотно. Но кога и как става това? Само посветени ли могат да постигнат това, да станат едно с творението и твореца?

Но, трябва да призная, никога съзнателно не съм правил такова усилие. От субект, наблюдател, да стана обект, част от един по-общ план, който да включва творението, твореца и мене, но като обект в този план.

Избрах си една картина на фламандски майстор. „Шахматна партия” от романа на Артур Перес Реверте. Не съм много сигурен дали тази картина (на ван Хойс според романа), не е художествена измислица на автора. Направих някой проучвания, но без резултат. Но картината беше подходяща, защото в нея се съдържаше огледално изображение на част от присъстващите в нея. А това ми беше необходимо, защо, ще поясня по-надолу.

Накратко за картината. Централните фигури на картината са двама мъже с вид на благородници (епохата е преди около 400 години), те са седнали от двете страни на една маса и са погълнати от шахматна партия, която, ако се съди по разположението на шахматните фигури  е започнала доста отдавна. В дъното, до заострен готически прозорец, е седнала млада дама, четяща някаква книга, вероятно молитвеник.

В кръгло огледало отстрани е изобразено отражението на двамата мъже и шахматната дъска с фигурите между тях. Младата дама е застанала под такъв ъгъл спрямо огледалото, че нейното отражение в него не се вижда от мястото където е застанал зрителят на картината. От това, че отражението й липсва в огледалото, не следва, че тя липсва и на картината. Но, в огледалото не е отразен и зрителят и той не е застанал под подходящ ъгъл спрямо огледалото.

Нека да анализираме казаното до сега. Има три плана в тази ситуация. Третичен план – в огледалото са отразени двамата благородници, но без дамата и зрителя, но без съмнение те съществуват извън огледалото.

Вторичен план – картината. Тя, ако се приеме за огледало, отразява двамата благородници и дамата. Без зрителя.

И първичен план – в него са всички и благородниците и дамата и зрителя и художникът.

До сега не казах нищо за художника. Той е там защото зрителят е съпричастен с художника, вижда картината с неговите очи, отишъл е в неговото време. Слял се с него и е постигнал, това, което в дзенбудизма се нарича общуване отвъд феномените. И в това общуване е единственият път към  истинското разбиране на изкуството.

Трябваше, според теорията, която си изградих,  да присъствам в едно ново измерение, където огледалото и картината са огледални отражения, първично и вторично на обекти присъстващи наравно в това измерение. И това, че някой от тях: зрителят (аз) и художникът липсват в тези две отражения, това се дължи на законите на оптиката на това пространство. В това пространство аз, зрителят, съм на най-преден план, останалите,  са зад мене и са само „отразени” (без художника), в картината и огледалото. Ситуация, подобна на тази в пещерата на Платон. Но най-същественото е – да присъствам там не като гост, наблюдател, а като обект, наравно с тези, които са за постоянно там.

И ако това се случи, то това би било, не само сливане с творбата и художника, но и пътуване във времето. До времето на твореца – 400 години назад.

„Шахматната партия” беше подходяща за обмисляне на стратегия, но невъзможна за целта ми  да влезна в едно ново пространство, защото съществуваше само на няколко страници в романа на Реверте.

И сега ще говоря за най-същественото, за моето преживяване, което определям като пътуване в миналото и което ме подтикна да го опиша, защото се страхувах, че едно толкова ярко за мене усещане, ако е случайно и не се повтори, постепенно с времето ще избледнее и ще се слее с другите ми спомени и накрая ще изчезне, като че не го е имало.

Имам един албум рисунки „Шедьоври на рисунката XIX – XX век” – издание на КОРВИНА БУДАПЕЩА  1962 година. Оригиналите са в Будапещенския музей на изящните изкуства, където са известни като сбирка на Пал Майовски.

За толкова години, откак го имам, много пъти съм го разглеждал, някой работи по-често, други по-рядко.

И така, ще разказвам подред. Беше късно вечерта. Взех албума. Полулегнах на дивана, облегнах се на две възглавници и поставих тежкия албум върху подвитите си колене. Отворих го на първата рисунка, акварел на Давид Кокс (1783 – 1859) „Пейзаж със завръщащо се стадо”.

И други път по този начин съм разглеждал албума, но в  реда на мислите, които изложих по-нагоре, бях обладан от желанието, да се опитам да отида по-далече от други път, да бъда, да  стана обект в едно общо пространство с картината и нейния творец. Това, в този момент, ми се струваше  напълно възможно.

Но, както и други път, нищо особено не се случи. Удобно се бях облегнал, нищо не нарушаваше тишината. Просто наблюдавах спокойно, без да мисля, пейзажа, нарисуван на акварела. Стадото овце, което се приближаваше. Двама мъже, единият със сигурност беше овчарят на стадото, другият, може би беше втори овчар на същото стадо, може би не. Разговаряха или може би, вървяха мълчаливо. Бяха далече и не можех да разбера със сигурност.

Чувствах се добре, беше късно вечерта, беше време да си лягам, но ми се искаше да остана там, колкото може по-дълго.

Погледът ми се спираше върху отделни детайли на картината: пред група дървета имаше някакви храсти, зад тях се таяха някакви сенки. Две бели петна, малки и с неопределена форма  се открояваха на друго място. Не си задавах въпроси, какви са тези сенки, тези петна. Не се опитвах да ги оприлича на нещо. Просто ги приемах такива, каквито са. Гледах ги.

Беше ми приятно чувството, че нямам роля в тази ситуация, че нищо не ме задължава да наблюдавам, да правя заключения и оценки. Това беше нещо толкова ново и вълнуващо.

Най-трудният момент в дзенската медитация е да не позволиш на мислите да завладеят съзнанието ти, и в непрекъснат поток да се гонят една друга, и да те отдалечават от концентрацията, към която се стремиш.

Но сега не бяха необходими усилия да прогоня намесата на мислите. Картината ме обсебваше така, както би било, ако наблюдавах течаща вода или огън.

И изведнъж, без преход, осъзнах, че стадото макар и с малко се е приближило, като че виждах, и овцете, и двамата мъже по-ясно от преди.

Обзе ме чувство на еуфория, на възторг, бях повече от уверен, че виждам пейзажа с очите на художника, Така той е виждал стадата да се приближават по този път, докато е рисувал. Бях успял да отида в неговото време, първата половина на XIX век

Какво ли би било, да видя пътя пуст! Но това, сигурен съм, е възможно само за тези, които дълго време са се пречиствали, като посветените, които посягат да извадят от чашката петдесетте стръка бял равнец с които да гадаят по великата книга „И Дзин”.

Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.03.2013

.

Иван Методиев

За целта

Ако във вселената има някаква цел, тази цел трябва да бъде пред очите ни. Тя трябва да се съдържа във всяко нещо – от най-нищожното до най-великото.

Една звезда не казва повече от един охлюв.

Пустинните пясъци могат да утолят жаждата като планинска река.

Ако вселената е единна, всичко съществуващо трябва да отразява някакъв най-общ стремеж. Познаеш ли песъчинката, познаваш смисъла.

Който има смисъла, има и пътя. Който има пътя, върви към щастието. Дори и цялото звездно небе не ще помогне на слепеца да узнае това, което знаещият познава чрез прашинката.

 Нави казва:

„Този, който не прозре истината в мрака,
даже всичките слънца пътя му да осветят,
истина по този път няма да дочака!

 И още казва:

Мъдрият вижда в нищожното висшите цели!
Даже калтa
има небесна  душа.

На глупостта й е тясно дори на небето!
Ясният ум
в шепа зрънца е побран.

 Всичко е устремено към една цел и всичко съществуващо е израз на движението към целта. Този камък, тази пчела, това дърво имат всичко, което търсиш.

Ти, който търсиш своя път,
До тази шипка приседни –
Тук пътя сам ще те намери! –

Казва Нави.

И още казва:

-Това, което търсиш е пред очите ти. Накъдето и да тръгнеш, ще вървиш подир собствения си дъх.

 .

За неуловимото

 ,

Ела, ела очакван дъжд,
сълза в окото на безкрая!

Ще бъда днес човек-трева,
чрез жаждата ще се позная!

И дълго в мене ще звучи
Стихът на стръкчето с което

ще завърши мисълта
на облаците по небето!

Така пееше Синан край реката – бос за случайните пътници, които бягаха от дъжда, гол за природата, която се сливаше с душата му. Приближи се тогава един рибар, хвърли мрежата си във водата и рече:

- Странни са твоите думи! Не ме докосват, а ме докосват. Не ги разбирам, но ги разбирам! Ти сякаш хвърляш мрежа върху света с надеждата да уловиш истината….Но никой не може да види улова ти или да го пипне с ръка! И аз мога да съдя за него само по блестящите люспи, които са разпръснати тук и там.

- Сигурен ли си, че ще намериш истината там, където ще я намериш? – попита Синан.

Знай, че тя не е това, което остава в мрежата, а в това, което преминава свободно и през най-ситната мрежа!

Истината е в догадките,
а не във фактите.

- Но какъв е смисълът да поставяш мрежи тогава! – извика рибарят – Какъв е смисълът да поставиш мрежи, след като не можеш да уловиш истината!

- Аз не искам да уловя истината – каза Синан. – Аз искам да я освободя!

k.

За познанието

 ,

Къде е тръгнал този скитник?
Така и си отмина – само
цвета на шапката му помня.

- Истината и лъжата са глътки вода от един извор – каза Нави. Те са клони от едно и също дърво.

И ето, има истини, които са като сухи клони. И има лъжи, натежали от плодове, които могат да спасят живота на пътника.

Чу го тогава един търговец на добитък – лукав човек – и извика:

- Как така, учителю! Нима искаш да ни нахраниш с плодовете на лъжата?

- Не с плодовете на лъжата, а с плодовете на дървото! – отговори Нави.

 .

ИВАН МЕТОДИЕВ „СТРУКТУРИ”
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ 1989

Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.09.2014

,

,

Христо Фотев

Книга за свободата

 

Не на площадите – а в нашите души
Тя – Свободата – се изгражда и руши.

По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.

На себе си прилича – и на любовта.
По-неизменна и по-лична от кръвта…

Тя е надеждата ми в действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с „Мила“

в часът, когато твоя биография
внезапно стане Тя – не епитафия!

Тя е сюжета на живота ми в една
завършена от край до край вълна.

Ти, в темпа й дъгообразния, по име,
презиме и фамилия – търси ме!

Между покрусата срещу ми – и възторга.
Не в досието ми – в сияйната му морга.

Не в алкохолните ми жестове – ела!
Търси ме в спомена за бившите крила.

В нощта пропукана от връзката интимна
на шепота – със барабаните на химна.

От „Я люблю тебя“ търси до „Ай лъв ю“ -
там – на пристанището в златното ревю.

Не питай как опитомява Тя водата -
бедрата й – стихийно-дълги под луната.

В това пристанище аз целия съм „Да“.
Едно голямо и прекрасно „Да“… Вода

и свобода… Търси ме в сянката й зрима,
мен – лоцмана на нейните хиляда псевдонима!

И в ларингса на нейното мълчание – по име,
презиме и фамилия – търси ме.

Ти – на когото сме в митичните везни,
изгубилите свойта свобода, помни!

И не убивай с устните си нажежени
ти – автографа й в сърцата им ранени!

На вцепенените им рамена – и дни
ти ангелическата пластика върни!

Не я захвърляй в паметта им ужасена
подобно статуя в морето пред Микена,

в морета финикийски, гръцки, стари -
григорианско-мавзолейни календари.

И Ти, о, Свобода – над паметта ми бди!
Пространство има там без твоите следи

и тишина е там – печална и голяма…
Но там… И сптомена от болката го няма.

Понякога – внезапно прозвънти в нощта
пукнатина – през корпуса на моите неща

и в блясъка й Ти – момиче – Майко моя!
Върху ти – сянката от пламъка на Троя,

и майка ти (Хекуба лозенградска) с боси -
по-боси от сълза нозе, към мен те носи.

Навярно е от там – в самата си душа
аз свойто щастие внезапно да руша.

Вината ми пред вас – с какво да я измеря?
Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.

Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя – чужда болко.)

Или във скока ми над думите? Къде?
Коя от тях ще ме спаси – и предаде?

Не зная… Но във всички ти по име,
презиме и фамилия – търси ме!

Изгубя ли – или любовно подаря
от теб – о, моя Свобода, една искра,

най-малката, срещу ми всяко огледало
внезапно да изхвърли бившото ми тяло…

И Ти, о, Господи, където и да си,
за ужасените, вдигни ме, ти коси,

хвърли ме в орбита, изваяна от сяра
пред кулата бургаска, там на тротоара,

и гларуса – акула твоя – да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни!

Да спра – но как? Когато автора е Тя.
Аз всички календари ще и посветя.

И всички часове – секунда по секунда.
Тя – на сезоните ми баграта и грунда.

Без златните протези на една лъжа…
Това призвание – да ви принадлежа

е Тя… И аз съм от усмивката до стона
във вас – частица от душата й – синхрона…

В часа, когато Свободата се възправя -
Тя може би не е с крила, но окрилява.

Тя е отворена пред всички ни врата.
Единственото страшно „Не“ срещу смъртта.

Аз имам правото – по-точно свободата
да я сравня със светлината и водата -

с – артезианската – по пластика вода
Голямата и отговорна Свобода

случайното си кратко име да забравя -
в концлагера на любовта ви да я правя,

да се усмихна аз и да поема риска -
донякъде ли? Не! Тя целите ни иска!

Тя – Свободата се изгражда и руши
не в директивите – а в нашите души.

На думите е Тя душата строга.
Как ражда – и как бди над диалога.

И никой няма право… Само Тя
ми дава право да говоря – и летя!

Тя е живота ми във действие и сила.
В деня, когато ще пристъпя с – Мила,

о, мила, сладка Свобода – и разбера
високо – там в нощта, – че няма да умра.

1.

І. О, Свобода – единствена – в която
съм целият – и в името ти свято

да се живее трябва – и умре…
Върни ми ти Сарматското море!

Ти с бившите му три по три вълни
срещу ми хоризонта въздигни.

На въздуха му ти върни – на щорма
Сарматската неудържима форма.

Небето му от здраве – и стомана.
(О, мои рамене с криле от пяна.)

ІІ. …Да се роди най-синьото – в момента
сияйната му ти смъкни плацента -

изстреляй го в очите ми с една -
единствена – Сарматска – правълна!

(Ти, свята майко на аквамарина.)
Мечтая пак кръвта ми да е синя.

Да ме изпълни твойта светлина.
В сърцевината крехка на деня

да вдигна аз с усмивка разгневена -
до бяло сянката си нажежена.

ІІІ. И сянката ми – Господи – да свети,
тъй както е със бившите поети

и мъртвите звезди… Върни ми ти
пространството, в което се лети!

Да се завърна пак във свойто тяло
(по-леко и от въздуха – в начало).

Отново да си спомня аз в нощта,
че съм частица светла от света -

да зная пак, че съм една частица
в агонията си на скръбна птица…

ІV. Но ти отново ме вдигни – вземи ме
във себе си – случайното ми име

картотекирай в свойта тишина…
Хилядата – върни ми – имена

уханни и пластични, и прекрасни,
непоклатими в тъмните си гласни

и съвършени – в своите тела…
на птица, на дърво – и на пчела,

и на трева… На сянка пред ловците.
Аз – първата цигулка на щурците.

V. Мечтая – някой да ме призове!
За корна на всички гласове

човешки – за единство аз мечтая.
За тембъри – прогонени от рая…

Съавторство мечтая аз – едно
за полети създадено звено,

аз плача в асансьора към небето…
О, Свобода – най-после ти морето,

наречено Сърматско, ми върни!
Върни ми ти крилатите вълни!

VI. Водата му върни ми ти – въртопа
с последните спирални на потопа.

Най-сладката (кристала на солта
пирамидално да блести в нощта).

Летяща – в глъбините си – стихия
над Африки, по-крехки от хартия.

С най-първата утайка от сребро -
на паметта й – плахото ядро.

Невинността в дълбочина – и време,
преди убийството да ни обземе.

VІІ. Ти – който трябва да си на небето!
Най-стръмното – наречено девето -

където и да си, спомни си ти
часът на изстрела – и ми прости!

За изстрела в очите на делфина.
По палубите – кървавата тиня…

Душите им – къде са те сега?
(Понякога – треперя от тъга.)

Не се извръщай ти, да зная само
с криле ли са до дясното ти рамо?

VІІІ. Но утре – тишина ще ме затрупа.
В отломъците й – търсете трупа.

Фламингото – в неделя – ще умре
с копнежа си по своето море…

Как мога пак да изреча словата:
„Бъди по-монолитна от водата

и въздуха“?… Не мога аз – мълча!
Аз ужаса си как да изреча?

Участието ми – вината – края?
Кой реставрира корпуса на рая?

ІХ. Коя ръка в нощта ще реставрира
Орфеевата – из праха й – лира?

В нощта – коя душа ще призове
кентаври – ангели и зверове?

Сарматската акустика къде е?
В която цялата вселена пее?

Как плаче рамото ми за една
заслушана със мен в нощта сърна -

езика да си спомня аз отново
преди смъртта му в жестове и слово.

Х. Началото на песента – с уста,
погълнала достойно горестта…

Аз ще си спомня всичко изначало
в сбогуването си със свойто тяло -

достойно всичко аз ще понеса.
И ще крещя към всички небеса,

о, Свобода – единствена, – в която
съм целият – и в името ти свято

да се живее трябва – и умре -
върни ми ти Сарматското море!

Върни ми ти Сарматското море!

2.

О, Свобода – къде си ти – ела!
Не спомена за птици, а крила

монтирай ти със пръсти от стомана
на паметника ми от морска пяна.

Да тръгна пак под твоите звезди.
Отново да съм вожда на следи

спасителни – в пустини от забрава.
През болката на всяка моя става

- на паметта ми есенна през фронта…
Срещу ми да пристъпи хоризонта!

…До глезени в пламтящата трева.
През болката на моята глава,

тъй както през сълза аз да прекрача!
От партера – до покрива на здрача

и по-нагоре… (С твойта най-дълбока
въздишка надари ме ти пред скока.)

През циферблата на една лъжа -
в уюта на смъртта – да продължа,

да продължа – да прелетя със цяло
юношество през краткото си тяло.

Ах, нещо трябва тук да се спаси!
Не бившите – в хербария – коси.

Невинна и жестока ти води ме
безмилостно – през голото ми име,

на майка ми – единствена – в гласа…
През името си, както през роса

с оловна стъпка – без да се обърна.
Да зная аз, че няма да се върна

и въпреки скръбта си – да не зная…
Кой ме очаква – майко моя – в рая?

Какво от себе си да съхраня?
Живота си ли – в сейфа на деня

със треперящи пръсти да запазя?
Любовно пак – и нежно – да прегазя

въздишки – и кореми – и коси!
(Ти за смъртта ли, скъпа, ме спаси!)

Със сянката ми ти гарнирай хола!
Пак покривите ти – мадоно гола,

с главата си искряща да разтворя…
…Търси ме – из небето – в асансьора!

Да съм отново с хиляди сърца.
И през съня на своите деца

на пръсти – безвъзвратно да премина!
Жестокостта им да взривя – невинна.

През тях отново аз да се родя!
Понякога – нощта им – да градя,

кристалните да вдигна аз панели
на сънищата им призивно-смели -

в най-крехкия, да съм една незрима
частица – да ме няма и ме има…

 И всичко пак докрай да понеса!
Секундата на любовта – часа

на болката (безкрайната й ролка).
Най-страшното – и времето без болка

да понеса достойно… И летя!
(Прегъва ме – атласа – от цветя.)

Пак да пронижа с цялото си тяло
сърцата им – от розово до бяло!

С усмивка аз, по детски, да прескоча
на любовта ви паметната плоча.

Защото спра ли – ще се вкаменя.
Ще се превърне в статуя деня.

Нощта в най-нощната ще се превърне.
Във себе си водата ще се върне -

не ще открий сърцето на леда.
Смили се ти над мене, Свобода!

(Над всички ни смили се.) Изпълни ме
отново със летящото си име,

да тръгна пак до лявото ти рамо
към нещо по-добро и по-голямо.

Да съм отново пък с едно дете
- Мария – и усетя как расте

във вените си – пулса на децата…
Една-единствена да е жената!

Как мога пак да съм с една жена -
на всички други – без да изменя

и да заслужа милостта им свята?
Аз помня диалога на цветята

със птиците (една от тях ме вика).
Върни ми ти на птиците езика!

Езика Ти на риска – ми върни!
Над мене се сведи и ме вдигни

от тротоара за косите – с лудо
и неотстъпно – насити ме чудо -

с вълшебството на простите неща…
Бургаски булеварди на нощта!

Издялани от камъни – и тръпки,
пак се вдигнете с нощните ми стъпки,

отново да сме заедно – и будни,
свободни – карнавално-многолюдни…

Да се изправя пак срещу една
сънувана – циментова стена -

стената – да усетя аз – как диша.
На нея – под луната – пак да пиша

не зная как, какво – но под това
(което вий наричате слова)

на колене да падне тишината…
И аз – да се разтворя в имената

на всички ви… Дълбоко и далече…
И да ме вземе хоризонта вече.

3.

ХІ. О, Свобода единствена – в която
съм целият – и в името ти свято

да се живее трябва – и умре…
Върни ми ти Сарматското море!

На старта ми върни възможността.
Вълшебството – отново да раста

секунда по секунда към небето…
(За детството си не скърбя.) Детето

да съм отново аз, преди да зная,
че съм дете – в сърцето на безкрая.

ХІІ. Да се родя отново – и изплача
на името си в сребърната чаша,

на тялото си – в млечната вълна.
Присъствието – плътно – на жена

единствена, о, Свобода, върни ми!
Преди да зная краткото й име -

какво ми казва, че това е Тя?
В прегръдката и кръгла да летя

и името й да не зная – само
внезапното, до болка мое, Мамо…

ХІІІ. И в сянката й, Господи, отново
аз да пристъпя с първото си слово -

по леко от крило – върни ми ти
пристанището с четири врати!

До разрушената напълно – пета…
(На четири морета парапета.)

И Тя внезапно с гъвкави коси,
с коси свободни Тя да изруси

Морето… Как се казваше! Наверно
е Мраморно морето – или Черно.

ХІV. Да крача пак стъпало по стъпало
в закрилата на крехкото й тяло -

на алта й – по всички стъпала…
Стремителното чувство за крила

да ме обземе целия… Да вика
срещу ми Тя – отново Тя с езика

на скръбната си майка. И в нощта
магичната му мощна красота

завинаги върху ни да се спусне -
да съм дете на властните й устни.

ХV. Аз – първото, до болка, нейна „Да!“
Но само ти, прекрасна Свобода

си мярка за осанката й златна.
Върни ми чудото – да я отганта!

С любовни пръсти да я избера!
От ужаса – внезапно да умра

секунда след сърцето си – спаси ме!
от страшната агония на име,

което се страхува да умре -
Сарматското – върни ми ти – море!

ХVІ. В началото върни ме ти. (В начало
бе ритъма на детското ми тяло.)

Пак да превърна в светлина нощта!
На детското си дишане – мощта

да е без ехо… (Избуявай, време,
в косите ми.) единственото бреме,

най-светлото – без никаква следа
по тротоара, както по вода

да тръгна аз и да вървя отново…
На въздуха – дланта е от олово!

ХVІІ. Но (да пребъде светлото ти име)
отново надари ме ти – вгради ме

в любовното единство на света…
Кой казва, че е опера смъртта?

Оркестърът й помня аз, и хора!
Върни ми смелостта да се повторя

в квартала там – на края на града!
С печалните си бежанци (стада

от ангели) да тръгна към небето -
последното ми погранично гето.

ХVІІІ. Дори въздишка аз не ще забравя!
С отломъци от сънища – да правя

в нощта срещу неделя – домове…
Как спомена (аз помня) се кове

със устни, вкаменени от тревога.
И до върха на ноктите си – строга

тракийската носталгия – свеща
да вдигне тя – и прекоси нощта

на стаята… къде е тази стая?
В която, за да се спася, мечтая?

ХІХ. Ти думите върни ми, за които
аз на кръвта си с аленото мито

ще заплатя… И после – ще мълча!
Достатъчно в последните звуча

на призрачните граници клавиша!
Усилието страшно – да се диша

аз зная – и смъртта си във смъртта
на другите – аз зная… И неща

по-горди от надеждата – аз зная!
- Не ме търсете в паркинга на рая!

ХХ. Каквото трябва – аз ще разруша!
Не се страхувай – моля те – душа,

и се склони над своето начало!
(Случайна ли си в крехкото ми тяло?)

О, дай ми сила – да го понеса
и да крещя към всички небеса:

О, Свобода единствена – в която
съм целият – и в името ти свято

да се живее трябва – и умре -
върни ми ти Сарматското море!

Върни ми ти Сарматското море!

4.

Не на площадите – а в нашите души
Тя – Свободата – се изгражда и руши.

По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.

На себе си прилича – и на любовта!
По-неизменна и по-лична от кръвта!

Тя е надеждата ми в действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с – Мила…

В часът, когато твоя биография
внезапно стане Тя – на епитафия!

Тя е сюжета на живота ми в една
завършена от край до край вълна.

Ти в темпа й, дъгообразния, по име,
презиме и фамилия – търси ме!

Между покрусата срещу ми – и възторга.
Не в досието ми – в сияйната му морга

Не в алкохолните ми жестове – ела!
Търси ме в спомена за бившите крила.

В нощта, пропукана от връзката интимна
на шепота – със барабаните на химна.

От „Я люблю тебя“ търси до „Ай лъв ю“ -
там – на пристанището в златното ревю.

Не питай как опитомява Тя водата -
бедрата й – стихийно-дълги под луната.

В това пристанище аз целия съм „Да“!
Едно голямо и прекрасно“Да“… Вода

и Свобода… Търси ме в сянката й зрима!
Мен – лоцмана на нейните хиляда псевдонима.

И в ларингса на нейното мълчание – по име,
презиме и фамилия – търси ме!

Ти – на когото сме в митичните везни,
изгубилите свойта свобода помни!

И ни убивай с устните си нажежени!
Ти – автографа й в сърцата им ранени!

На вцепенените й рамена – и дни
Ти ангелическата пластика върни!

Не я захвърляй в паметта им ужасена
подобно статуя в морето пред Микена,

морета финикийски, гръцки, стари -
григорианско-мавзолейни календари.

И Ти, о, Свобода – над паметта ми бди!
Пространство има там без твоите следи

и тишина е там – печална и голяма…
Но там – и спомена от болката го няма.

Понякога – внезапно прозвънти в нощта
пукнатина през корпуса на моите неща

и в блясъка й ти – момиче – майко моя…
Върху ти – сянката от пламъка на Троя.

И майка ти (Хекуба лозенградска) с боси -
по-голи от сълза нозе към мен те носи.

Вината ми пред вас? С какво да я измеря?
Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.

Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя чужда болко.)

Или във скока ми над думите? Къде?
Коя от тях ще ме спаси – и предаде?

Не зная! Но във всички ти по име,
презиме и фамилия – търси ме!

Изгубя ли – или любовно подаря
от теб – о, моя Свобода, една искра -

най-малката – срещу ми всяко огледало
внезапно да изхвърли бившото ми тяло…

И Ти, о, Господи – където и да си
за ужасените вдигни ме ти коси,

хвърли ме в орбита, изваяна от сяра,
пред кулата бургаска – там на тротоара,

и гларуса – акула твоя да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни.

Да спра – но как? Когато автора е Тя!
Аз всички календари ще й посветя.

И всички часове – секунда по секунда.
Тя – на сезоните ми баграта и грунда.

Без златните протези на една лъжа.
Това призвание – да ви принадлежа

е Тя… И аз съм от усмивката до стона
във вас, частица от душата й, синхрона…

В часът, когато Свободата се възправя.
Тя може би не е с криле-но окрилява!

Тя е отворена пред всички ни врата.
Единственото страшно „Не“ срещу смъртта.

Аз имам правото – по-точно свободата
да я сравня със светлината и водата -

с артезианската – по пластика – вода.
Голямата и отговорна Свобода

случайното си кратко име да забравя -
в концлагера на любовта ви да я правя,

да се усмихна аз и да приема риска -
донякъде ли? Не! Тя целите ни иска!

Тя – Свободата – се изгражда и руши
не в директивите – а в нашите души!

На думите е Тя душата строга.
Как ражда – и как бди над диалога.

И никой няма право! Само Тя
ми дава право да говоря – и летя.

Тя е живота ми във действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с – Мила,

о, мила, сладка Свобода… И разбера
високо там – в нощта, – че няма да умра.

От стихосбирката на Христо Фотев „Спомени за един жив“ 1982 г.

к

Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.03.2014

Към карта на сайта / към  началото на страницата

Save

Save

Save