философия / религия – преводи на български 

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Жан Бодрияр  АМЕРИКА

Оцеляване.

Жан Бодрияр „Защо не всичко е изчезнало“

Хегемонна и дигитална
Насилието причинено на образа

Жан Бодрияр „Прозрачността на злото“

Оргията
Трансестетика

К. С. Луис* – Човешката порочност

*Клайв Стейпълс Луис, известен повече като К.С. Луис е британски писател, критик, професор, теолог и християнски апологет.

,

Жан Бодрияр

АМЕРИКА

Оцеляването

Executive Terminal
Basic Extermination
Metastatic Consumption

Навсякъде на дневен ред е оцеляването, сякаш под действието на някакво неясно отвращение от живота или пък колективно желание за катастрофа (но не бива да го приемаме твърде сериозно – то е и известна игра на катастрофа)Разбира се, цялото снаряжение за оцеляване, включително диетите, екологията, опазването на секвоите, на тюлените или на човешкия вид, иска да докаже, че ние наистина сме живи (както всички въображаеми феерии се опитват да докажат, че действителния свят наистина е действителен). Което не е чак толкова сигурно. Защото не само не съществува потвърждение, че сме живи, но и в това общество съществува парадокс и той е, защото човек дори не може да умре, защото вече е мъртъв……. Именно в това е истинското напрежение. И то не произлиза само от атомните технологии, то произлиза също и от леснината на живота, която ни превръща в оцелели. С ядрените технологии няма да имаме нито време, нито съзнание, че умираме. Но дори в това хиперохранявано общество вече нямаме съзнание, че умираме, защото прекомерно сме преминали в един прекомерно лесен начин на живот.

Изтребването е било същото това нещо, но под формата на предвещание. Онова, което е било отнето на депортираните в лагерите на смъртта, е била самата възможност да разполагат със собствената си смърт, да я разиграват, да я залагат, да я жертват – друг е обсебил възможностите им да умрат. Именно това се случва.

Превод Зорница Китинска

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.04.2018

Жан Бодияр

Защо не всичко е изчезнало

АКО говоря за времето, то е защото то още не е.
   Ако говоря за едно място, това е защото то е изчезнало.
   Ако говоря за един човек, то е защото е мъртъв.
   Ако говоря за времето, то е защото то вече не е.
Да говорим тогава за света, от който е изчезнал човекът.

Става дума за изчезване, а не за изчерпване, измиране или унищожение. Изчерпването на ресурси, измирането на видове, това са физични процеси или природни феномени.
Тъкмо в това се състои цялата разлика: Видът човек е несъмнено единственият вид, който открива специфичен модус на изчезването, нямащ нищо общо с природните закони. Може би дори изкуство на изчезването.

Да започнем с изчезването на реалното. За смъртта на реалността в епохата на медиите, на виртуалното и на мрежите, е казано достатъчно много – почти без да са си поставяли въпроса кога е започнало да съществува реалното. Но когато погледнем по-детайлно, виждаме, че в модерността реалният свят започва да съществува с решението той да бъде преобразуван и то чрез науката, аналитичното познание за света и технологичното му приложение – тоест, следвайки Хана Арент, с откриването на архимедова точка извън света (като изхождаме от откриването на телескопа от Галилей и откриването на математическото пресмятане), посредством които естественият свят определено бива дистанциран. Това е моментът, в който от една страна човек се освобождава от света, като го анализира и преобразува, но същевременно му придава силата на реалност. Следователно може да се каже, че по парадоксален начин реалният свят започва да изчезва тъкмо в момента, когато започва да съществува.
Придавайки смисъл, стойност и реалност на света, посредством изключителната си познавателна способност човек предизвиква същевременно и паралелно с това процеса на разпадане. („Анализирам” означава буквално „разпадам”.)
Но ние несъмнено трябва да се върнем още по-назад: до понятието и езика. Като си представя нещата, дава им имена и ги обхваща в понятия, човекът се грижи за това те да съществуват, но същевременно ги тласка към загубата им, откъсва ги по фин начин от тяхната сурова реалност. Така класовата борба съществува от момента, в който Маркс я нарича така. Несъмнено обаче в най-интензивната си форма тя съществува само преди това свое наричане. След него тя е единствено в процес на отслабване. Моментът, в който нещо бива наричано – бивайки овладяно от представата и понятието, е тъкмо моментът, в който то започва да губи енергията си – като съществува опасност да се превърне в истина или да се наложи като идеология. Същото може да се каже за несъзнаваното и неговото откриване от Фройд. Понятието се явява, когато нещото започва да изчезва.
Совата, казва Хегел, започва полета си привечер.
Глобализацията: може би за нея се говори толкова много – като за очевидност или за неоспорима реалност – защото вече е прекрачила върховния момент в движението си и ние вече сме под влияние на нещо друго.
Така реалното изчезва в понятието. Още по-парадоксално обаче е тъкмо обратното движение, чрез което понятието или идеята (но също фантазмът, утопията, мечтата, желанието) изчезват в самото си реализиране. Именно тогава, когато поради излишък на реалност всичко изчезва, когато благодарение на разгръщането на една – както ментална, така и материална – технология, човекът е в състояние да отиде докарая на възможностите си и тъкмо поради това изчезва, отстъпвайки място на един изкуствен свят, който го изтласква – чрез едно интеграционно движение, представляващо в известен смисъл най-висшият стадий на материализма. (Маркс: идеалистичният стадий на интерпретацията и неудържимата трансформация, която води до един свят без нас.) Този свят е абсолютно обективен, защото в него вече няма никой, който да го види. Превърната в чиста операция, представата ни е вече непотребна, а и изобщо вече не е възможно никакво представяне.
Защото ако същностното за човека е да не отива докрая на възможностите си, то за техническият обект е съществено именно да изчерпва своите и дори да отива отвъд тях, при което прокарва една демаркационна линия между себе си и човека, като стига толкова далеч, че разгръща безкрайни функционални възможности срещу самия човек, имплициращи рано или късно неговото изчезване.
Така тласканият от работата на негативното, от мотора на противоречието модерен свят, който е имал пред себе си Маркс, се е превърнал, поради прекаленото си осъществяване, в един друг свят, в който, за да съществуват, нещата вече не се нуждаят дори от своята противоположност, светлината няма нужда от сянката, женското от мъжкото (или обратното?), доброто вече няма нужда от злото – свят, който вече няма нужда от нас.
Вижда се, че начинът по който човек изчезва (и разбира се, всичко свързано с него – „антиквариатността” на Гюнтер Андерс, агонията на ценностите и т.н.) резултира от една вътрешна логика, една интегрирана антиквариатност, а именно от това, че видът е реализирал най-грандиозния си проект, прометеевския проект за завладяване на универсума и на неизчерпаемо знание – и тъкмо това го тласка към изчезването му, и то много по-бързо отколкото в случая с животинските видове, а именно, посредством налаганото от самия вид ускоряване на една еволюция, нямаща вече в себе си нищо естествено.
Всичко това следва не някакъв нагон към смъртта, инволутивна или регресивна предразположеност в посока на недиференцирани форми, а напротив, един импулс за изразяване на цялата си сила, за максимално разгръщане на възможностите си, по-точно казано, мечтата за премахване на смъртта.
Но най-учудващото е, че води необратимо до нея. Това крайно усилие на живота (на ероса, ако под това разбираме разгръщането на всички свои способности, задълбочаването на знанието, на съзнанието и на удоволствието) води до същия резултат на виртуалното изчезване на вида човек – като че ли някъде тази съдба е била програмирана и ние сме само привеждащите в действие тази програма в продължение на дълъг период от време (което неизбежно ни кара да мислим за апоптозата, процеса, при който клетките сами провокират процеса на саморазрушението си.)
Всичко това може да създаде впечатлението – или илюзията – за една фатална стратегия, за едно такова развитие, в чийто край сме прекрачили така наречения от Канети vanishing point, при който човечеството незабелязано е напуснало реалността и историята, всяко различаване на истина и лъжа е изчезнало и така нататък.
В този случай ние и тялото ни не сме повече от фантомни части, слабите съставни части или детската болест на един технологичен апарат, далече надхвърлящ нашите граници (както и мисленето е само детската болест на изкуствения интелект или човекът – детска болест на машината или реалното – детска болест на виртуалното).
Обаче цялото все още остава затворено в една еволюциониска перспектива, която мисли всичко по образеца на линеарен процес – начало и край, причина и следствие, раждане и смърт, появяване и изчезване.
Все пак, изчезването може да се мисли и по друг начин – като еднократно събитие и като обект на специфично желание, като желанието да те няма, което изобщо не е негативно, а напротив: може да бъде желанието да видиш как изглежда светът когато ние отсъстваме (фотографията), или желанието да погледнеш отвъд края, отвъд субекта, отвъд всяко значение, отвъд хоризонта на изчезването, ако все още има случване на света, непрограмирано явяване на нещата. Една област на чисто проявление, на света какъвто е (а не на реалния свят, който е само свят на представата), който може да произлезе само от изчезването на всякакви принадени стойности.
Това са предпоставките на едно изкуство на изчезването, на една друга стратегия. Разпадане на стойностите, на реалното, на идеологиите, на крайните цели.
Но същевременно и една игра, възможността на една игра с всичко това, на изкуство (но в никакъв случай не в културния или естетическия смисъл), което е близко до изкуството на войната.
Самото изкуство в модерното съществува само на основата на изчезването си – не само изкуството да оставиш реалното да изчезне за сметка на друга арена на действието, но и изкуството да снемеш себе си в процеса на самото му упражняване (Хегел). Тъкмо чрез това то превръщаше себе си в събитие, беше капитален залог – казвам съвсем нарочно „беше”, защото днес изкуството е изчезнало, но не го знае, което е и най-лошото, и продължава да препуска по пътя си в една перманентна кома.
То се превръща в парадигма на всичко онова, което надживява собственото си изчезване. Има такива, които играят със собственото си изчезване, които дори прекаляват в играта си с него като с жива форма, и има такива, които са в процес на изчезване и го преживяват като липсват, чрез непоявяване. Например ясно е, че сцената на политиката представлява само отражение на сенките в една пещера и живите същества в нея, движещи се вътре, откъснати от действителността, но без да го знаят. (Списъкът на всичко, което е изчезнало по този начин, би бил дълъг: институции, ценности, индивиди…) За съжаление напълно е възможно самите ние като вид, отдавна също да сме станали част от това изкуствено преживяване, от това доживотно траене на нещо, което е изчезнало, но не е престанало да изчезва, например във формата на клонирането, на дигитализирането и на мрежите. Докато цялото изкуство се състои в това да знаеш как да изчезваш, преди да умреш и вместо да умреш.
Във всеки случай нищо не бива просто така изличено и от всичко, което изчезва, остават следи. Проблемът е, какво остава, след като всичко е изчезнало. Малко е както при Котарака при Луис Карол, чиято усмивка остава в пространството, след като самият той изчезне. Или като при Божия съд: Бог изчезва, но оставя своя Съд. Само по себе си усмивка на котка е нещо доста страшно, а какво остава за усмивка без котка… А и Божият съд е сам по себе си страшен, да не говорим за Божи съд без Бога…

По този начин можем да мислим, че всичко, което изчезва – институции, ценности, идеологии, самите идеи – продължава да води таен живот и да има тайно влияние, както се говорело за античните богове, които в епохата на християнството се били превърнали в демони. Всичко, което изчезва, просмуква живота ни в много малки дози, но често те са по-опасни от видимата инстанция, която ни владее. В нашата епоха на толерантност и прозрачност изчезват забрани, контроли и неравенства, едно след друго, но само за да бъдат още по-добре внедрени в менталната сфера. Дори можем да си представим и проследим следите на миналите си животи, да не говорим за несъзнаваното. Нищо не изчезва завинаги. Но за да не практикуваме парапсихология и да останем в рамките на психологията, нека да погледнем как стоят нещата с изчезването на субекта – като отражение на изчезването на реалното.
А именно, субектът действително изчезва – субектът като инстанция на волята, на свободата, на представата, субектът на властта, на знанието, на историята изчезва, но оставя своя призрак, своя нарцистичен двойник, малко по подобие на усмивката, която котката оставя да витае в пространството. Субектът изчезва, но в полза на една дифузна, носеща се във въздуха, несубстанциална субективност: една ектоплазма, която обгръща всичко и го превръща в огромна повърхност, отразяваща празно, отчуждено от реалността съзнание – тъй като всички неща излъчват една необектна субективност – при което всяка монада, всяка молекула е обхваната в мрежата на определен нарцисизъм, на вечно възвръщане (retour-image). Това е картината на субективност в края на света, от която е изчезнал субектът като такъв, тъй като вече не се намира във връзка с нищо. Субектът е жертва на този фатален обрат, в известен смисъл на него вече нищо не му противостои, нито предметът (обектът), нито реалното или пък другият.
Нашите най-големи врагове ни заплашват вече единствено с изчезването си.

Голямото изчезване следователно е не просто това на виртуалното превръщане на нещата, на потъването на реалността като един безкрайно отразяващ се образ в образа, а отиващото в безкрайност делене на субекта, едно преминаващо във верижна реакция пулверизиране на съзнанието във всякакви процепи на реалността. В крайният случай съзнанието (волята, свободата) е навсякъде, смесва се с хода на нещата и поради това става излишно. Това гласеше и анализът на кардинал Ратцингер по отношение на религията: Религия, която се асимилира от света, която поставя себе си в съответствие със (политическия, обществения и т.н.) свят, става излишна. Същото важи за изкуството: тъй като все повече се смесва с обективната баналност и поради това престава да се различава от живота, то става излишно.
Впрочем, можем да назовем и едно позитивно изчезване: това на насилието, на заплахата, на болестта или на смъртта; но както знаем, всичко, което бива изтласкано или елиминирано по този начин, свършва в лошо вирусно инфилтриране на социалното, както и на индивидуалното тяло.

Следователно, невъзможно е на изчезването, на изчезването като форма, да се припише някаква определена цел (както впрочем и на явяването), била тя от порядъка на доброто или на злото. Отвъд всякакви фантазми, с които го обграждаме и при напълно оправданата надежда да видим как определени на брой неща окончателно изчезват, все пак трябва да върнем, да възстановим престижа или чисто и просто властта, влиянието на изчезването, и то не като финално, а като иманентно измерение, дори бих казал, като витално измерение на съществуването. Всичко живее изключително върху основата на изчезването си и ако искаме да интерпретираме нещата в цялата им яснота, то трябва да го направим при съблюдаване на изчезването им. Няма по-добър растер за анализ.

Искам още веднъж да подчертая пълната двусмисленост на отношението ни към реалното и изчезването му. Зад всеки образ нещо е изчезнало – и тъкмо това съставлява неговата привлекателност. Зад виртуалната реалност във всичките й (телематични, информативни, дигитални и т.н.) форми, е изчезнало реалното – но тъкмо това фасцинира целия свят. Следвайки официалната версия ние създаваме култ около реалното и принципа на реалността – но дали наистина реалното е това, на което посвещаваме този култ, или е по-скоро неговото изчезване?
Следователно една и съща, и в еднаква степен глобална ситуация, можем да преживеем като проклятие – според общо разпространената критическа версия – или като наслада, даваща ни убежище, в известен смисъл като щастлива съдба.
Противоречив двоен постулат, който не може да бъде разрешен.

Това систематично изпаряване на една реалност, на чието гаснене ние в известна степен се наслаждаваме, може да бъде особено добре онагледено в актуалната съдба на образа, изчезването на образа в неумолимия преход от аналоговото към дигиталното. Съдбата на образа е показателна, защото откриването на техническия образ във всичките му форми е последното ни голямо откритие в ожесточеното търсене на „обективна” реалност, обективна истина, които техниката да отрази като огледало… Сега обаче като че ли самото огледало се е оплело в играта и всичко се е превърнало в една дигитална виртуална реалност – като при това съдбата на образа е само нищожен детайл в тази антропологическа революция.

.

Хегемонна и дигитална

Ако благодарение на разгръщането на една безкрайна материална или ментална технология посредством излишък на реалност всичко изчезва, ако човекът е в състояние да стигне края на възможностите си, то тъкмо посредством това той пристъпва в един свят, от който същевременно бива изгонен. Защото, ако както вече споменахме, същностното на живото същество се състои в това да не отива до края на възможностите си, то същностно на техническия обект е именно това: да изчерпва докрай възможностите си и да ги разгръща спрямо всичко и срещу всичко, включително и срещу самия човек, което в по-близка или по-далечна перспектива включва неговото изчезване. В края на този неудържим процес, който води до един съвършено обективен универсум, представляващ в известна степен висш стадии на реалността, вече няма субект, няма никой, който да вижда този универсум. Този свят вече не се нуждае от нас, също толкова малко се нуждае и от представата ни – впрочем, никаква представа вече не е възможна.

За да бъде илюстриран този преход към хегемониалното, няма по-красива от аналогията със станалата дигитална и едновременно с това освободила се от негатива и от реалния свят фотография. Двете явления имат непредвидими последствия – разбира се, на различни нива. Край на сингуларната презентност на обекта, защото той може да бъде конструиран дигитално. Край на сингуларния момент на фотографския акт, защото образът може да бъде непосредствено изтрит или възпроизведен. Край на неопровержимото свидетелство на негатива. Същевременно изчезват отлагането и дистанцията, тази празнина между обекта и образа, която представлява стадият на негатива. Аналоговата снимка е създаден от света образ, благодарение на медията на филма тя включва в себе си още едно измерение на изображението. Противно на това, дигиталният образ е образ директно произлязъл от екрана и смесващ се с масата на всички други образи, които са възникнали също от екрана. Той попада в областта на течащото и е подчинен на автоматичното функциониране на апарата. Ако калкулацията и дигиталното побеждават формата, ако програмата триумфира над погледа, може ли тогава да се говори все още за фотография?

Всичко това не е чисто техническа перипетия: с този обрат към дигиталното цялата аналогова фотография, всеки образ – разбран като конвергенция на изхождащата от обекта светлина с изхождащата от погледа светлина – бива пожертван и окончателно прогонен. В процеса на дигитализация скоро вече няма да се намери филм, чувствителна повърхност, върху която нещата да се впишат като негатив. Ще има само една програма за образи, един дигитален ефект в милиарди пиксели, както и една невъобразима лекота на снимки, на разпечатване и „фотосинтезиране” на всичко възможно. Казано метафорично, с възхода на дигиталното изчезва цялото богатство на играта на присъствие и отсъствие, появяване и изчезване, тоест цялото богатство на фотографския акт. (Докато фотографският акт оставя обекта за един кратък момент да се прояви в своята „реалност”, при виртуалния образ или дигиталната снимка няма нещо такова, да не говорим за магията на постепенното просветване на образа в процеса на проявяването.)

Точно това промени света, както и начина, по който ние виждаме света.

В последно време ултра бързият технологичен прогрес бе породен от абсурдната идея „да освободи” реалното с помощта на образа и образа с помощта на дигиталното. Това „освобождаване” на реалното и на образа се извърши чрез разточително обилие и скоростно умножаване. Това означава да бъдат забравени предизвикателството и риска, които стоят в основата на фотографското действие, крехкостта и амбивалентността на отношението към обекта – може да се каже „провала” на погледа: всичко това е съществено за фотографията, а и изобщо е нещо рядко! Фотографията не може да бъде освободена!
Още веднъж: това е само малък пример за масово случващото се във всички области. Особено в областта на мисленето, на понятието, на езика и на представянето. Същата съдба да бъдат дигитализирани очаква и духовния свят, и цялото поле на мисленето.

От едно към друго понятие, но сценарият е винаги еднакъв: с програмно управляваната конструкция 0/1, представляваща вид интегрално смятане, съответно интегрална калкулация, изчезва цялата символична артикулация на езика и на мисленето. Скоро вече няма да има повърхност, която да е възприемчива за конфронтация, никакво напрежение на мисленето между илюзия и реалност, никаква празнота, никакво мълчание, никакво противоречие – а само едно единствено непрекъснато течение, един единствен интегриран кръговрат. А на дигиталната интелигентност ѝ е присъща, нещо повече: тя ни принуждава (по същия начин, по който дигиталното принуждава образа) към същата лекота, същата нетрайност на продукцията и натрупването, на „фотосинтезиране” на всичко възможно, което е реално. Гигантската илюзия се състои в това да бъде заменено мисленето с избуяваща калкулация или снимката с избуяване на образите. Колкото повече напредваме в тази посока, толкова повече се отдалечаваме от тяхната тайна, от удоволствието от тях. Симптоматично за това е прекомерната привилегия, която се отстъпва на мозъка, не само в неврологията, но във всички области. Да не говорим за скорошното предложение, което Le Lay направи по отношение на отделянето на време, което да е на разположение на мозъка (на разположение за реклама на Кока кола) – който бе надминат в неволния си цинизъм само още от следното предложение на отговарящия за културата на град Париж, Кристоф Жирар: “Ние искаме мозъка да е на разположение, но не за рекламата и капитала, а за култура и творчество!”
Като оставим това настрана: Напълно нелепо е мозъкът да се превръща в рецептор, терминал от синапси или екран за церебрални образи в реално време. (В този смисъл би било дори по-малко абсурдно един „функционален” мозък да бъде съотнесен към рекламния пазар, отколкото да се разглежда като основа на „творчеството”!) Накратко: когато се изхожда от погрешната предпоставка на всяка теория на комуникацията („Всички ние сме рецептори и предаватели, които не се познават”) и от мозъка се прави модел за преработка на данни, една супер машина по подобие на други дигитални машини, мозъкът и (виртуалната) реалност функционират само вече като интерфейс, като превключване или като огледало, по една и съща програма – при което цялото това има като резултат означаваното от нас като изкуствен интелект. В тази взаимовръзка, на мозъка като стратегически извор на мисленето определено сме дали предимство и му осигуряваме – за сметка на всяка друга форма на интелигентност, особено за сметка на тази на злото която бива изтласкана в областта на ненужните функции – хегемонна власт, съвсем по подобие на онази хегемония, която властва в геополитическата сфера. Същият монопол, същият пирамидален синтез на властта.

Всичко това са характеристики на глобален процес на хегемония, поради което разясненията за фотографията и дигиталното могат да важат като микро модел за обобщаващ анализ на хегемонията. Защото тя не е нищо друго освен абсорбиране на цялата негативност в човешките дела, като редукция до най-простата, единна и безалтернативна формула 0/1 – чистото различие на потенциала, в което ни се иска да изчезнат дигитално всички конфликти.

.

Насилието причинено на образа

Външното насилие, което се причинява на образа, е това на синтетичния, компютърно генериран образ, който произлиза ex nihilo от дигиталната икономия и от компютъра.
Това е краят на въображението на образа (image), със стоящата в основата му „илюзия”, защото в синтетичната операция вече няма референция, реалното вече няма място (n’a plus lieu), за да се състои (avoir lieu), защото бива произведено непосредствено като виртуална реалност.
Дигиталната продукция отстранява образа като аналог, отстранява реалното в смисъла на нещо, което може да бъде „въобразено”. Фотографският акт, този момент на изчезване както на субекта, така и на обекта в една и съща моментна конфронтация – спусъкът отменя за момент света и погледа, един синкоп, една малка смърт, която освобождава действието на машината – тъкмо този момент изчезва в digital processing.
Всичко това неизбежно води към смърт на фотографията като самобитна медия. Заедно с аналоговия образ изчезва същността на фотографията. Аналоговият образ бе все още свидетел на една изключително директна наличност на субекта срещу обекта. Едно последно забавяне на разсейването и на вълната на дигиталното, които ни очакват.
Още проблемът с референцията беше почти неразрешим: какво е значението на реалното? Какво е значението на представянето? Но ако с виртуалното референта изчезва и се изпарява в техническото програмиране на образа, ако вече не става дума за реален свят, противостоящ на чувствителния филм (същото важи за езика, който от своя страна, подобно на филма, е чувствителен спрямо идеите), то тогава не е възможно никакво представяне.

Но идва и нещо по-лошо. Аналоговият образ се отличава с това, че в него се разиграва един вид изчезване, дистанция или стихване на света. Това нищо в сърцето на образа, за което говори Уорхол.
Докато в дигиталното или, казано по-общо, в синтезирания, генериран от компютър образ вече няма негатив, няма нищо „запазено”. Там нищо не умира и нищо не изчезва. Образът е вече само резултат от даване на заповеди на програма, влошен от автоматичното предаване от един носител на друг: компютър, мобилен телефон, екран на телевизор и така нататък – автоматизираността на мрежата, която съответства на автоматизираността на конструкцията на образа.
Трябва ли тогава да бъде спасявано отсъствието и празнотата? Струва ли си да се спасява това нищо в сърцето на образа?
Да извлечеш смисъла означава във всеки случай да оставиш да се прояви същественото, а именно, факта, че образът е по-важен от това, за което говори – точно както езикът е по-важен от това, което означава.

Образът трябва да остане в известен смисъл чужд и на самия себе си. Той не трябва да рефлектира себе си като медиум, не трябва да смята себе си за образ. Трябва да остане фикция, фабула и по този начин да служи като ехо на неразградимата фикция на събитието. Той не трябва нито да попада в собствената си клопка, нито да се затваря в обратната връзка с образа. Но най-лошото за нас е тъкмо невъзможността на един свят без обратна връзка с образа, свят, който непрестанно, винаги отново и отново бива възприеман, разбиран, филмиран, фотографиран – и то още преди да е бил видян. Една смъртна опасност за „реалния” свят, но също за образа, защото когато той се смеси с реалното и абсорбира все повече реално и го рециклира, вече няма образ, поне не като изключение, като илюзия, като паралелен свят. Във визуалния поток, който ни залива, на него дори не му остава време да се превърне в образ.
Мечтая за образ, който да е ècriture automatique на единствеността на света – така както в известния византийски спор на иконоборците относно образа. Те считали за автентичен само онзи образ, в който божеството непосредствено присъства, като например върху кърпата на Вероника – автоматичен запис на божествения лик, един вид отпечатък, аналогичен на фотографския филм, но без намесата на нечия човешка ръка („Acheiropoieta”). И напротив, всички създадени от човешка ръка икони („Cheiropoieta”) за тях били измамни образи на божественото и поради това най-бурно отхвърляни.
Обратно на тях, фотографският акт е в известен смисъл „ахейропойетичен”. Като автоматичен запис на светлината, без да преминава пътя през реалното и да взема идеята на реалното, фотографията би могла да бъде така, тъкмо чрез тази автоматизираност, прототип на една освободена от човешка ръка буквалност на света. При което светът би създал себе си като радикална илюзия, като чиста следа, без някаква симулация и без човешка намеса, но най-вече не и като истина, защото ако има един биещ на очи продукт на човешкия дух, то това е истината и обективната реалност.

Има силно изразена склонност да се придава смисъл на фотографския образ. Това означава да се карат обектите да заемат поза. Самите неща започват да позират в светлината на смисъла, веднага щом усетят върху себе си погледа на един субект.

Не подлежим ли винаги на дълбоката илюзия за един свят, който функционира без нас? На поетичното изкушение да видим света при отсъствието ни, свободен от всяка човешка, твърде човешка воля? Интензивното удоволствие от поетическото говорене се състои в това да се види езика функциониращ от само себе си, в неговата материалност, в неговата буквалност, без да преминава пътя през смисъла – тъкмо това ни омагьосва. Точно както в анаграмата, анаморфозата, скритата „фигура в килима”. The Vanishing Point of the Language.

Не функционира ли и фотографията като разбулване на скрития „образ в килима” – в двойния, както технически („проявяване”), така и метафизичен („откровение”) смисъл на френската дума révelation? The Vanishing Point of the Picture.

За снимката серията е почти съдбовна, защото фотографският апарат (преди всичко дигиталният) се стреми към безкрайно експлоатиране на възможностите си. Тъй като на сериалния дигитален образ му липсва детайлно вникване в света, тъй като не е в състояние да изчерпи смисъла и явленията му, той изпълва празнотата с умножаване на самия себе си. В граничния случай, който ние живеем в момента, по този начин се достига до безспирна поредица от заснимания и възгледи.
Но тогава, това вече не е снимка и казано буквално, вече не е дори образ. Тези снимки участват по-скоро в смъртта на образа. Тази смърт се извършва непрекъснато, и то във всички тези образи, които се натрупват в сериите и „тематичните” поредици – които вярват, че се натрупват, докато всъщност взаимно се анулират – в които едно и също събитие бива илюстрирано до пресищане.
По този начин се упражнява насилие върху света, но и върху образа, върху суверенността на образа. Но един образ трябва да бъде суверен, трябва да разполага със собственото си символично пространство. Когато образите са живи – тук не обсъждаме „естетическото” качество – те осигуряват това символично пространство, като елиминират безкрайно много други образи. Между (истинските) образи съществува постоянно съперничество. Но при дигиталното, чието дефилиране на образи напомня по-скоро на последователността на генома, ние имаме работа тъкмо с противоположното на това.

Обратната перспектива би била фотографията в чистата ѝ абстракция (cosa mentale), намиращата се в главата визия на един фотографски свят – без да е необходимо той да бъде материализиран чрез снимката -, като светът се представя така, както го преобразува обективът. В известен смисъл вътрешният екстаз на фотографията.
Тотално дерегулиране на образа – снимката може на всяка цена да загуби себе си в халюцинаторно фрагментаризиране, в един технически делириум на видимостта, когато на фрактално и микроскопично равнище всичко изисква да се появи. При това вече не става въпрос за изчезване в рамките на играта на формата, а за автоматично заместване, при което светът започва да прескача от един към друг образ, точно както в духовната диаспора на мрежите индивидът може да се разтвори и по този начин да придобие определена спектралност съответно призрачност.
Последният стадии на това дерегулиране е синтетичният, генериран от компютъра образ. От фалшифицираните снимки на умиращата Диана та чак до изфабрикуваните в студио репортажи става ясно: край на неповторимият момент на директно заснетата фотография, последен проблясък на актуалност в едно виртуално измерение, в което образът вече няма нищо общо с времето.
Във виртуалния образ вече няма нищо от пунктуалната точност, този punktum във времето, което аналоговият образ представлява. Преди, във времето на „реалния свят”, ако може да се каже така, фотографията свидетелстваше, както изяснява това Роланд Барт, за едно невъзвратимо отсъствие, за нещо, което веднъж завинаги е било присъстващо. Дигиталната снимка обаче съществува в истинско време и свидетелства за нещо, което никога не се е състояло, чието отсъствие не значи нищо.
В това дигитално либерализиране на фотографския акт, този безличен процес, в който медията сама генерира образите като на поточна линия – без прекъсване, пък било то и техническо – може да се види съвършената форма на тази сериалност. В областта на образа тя е в известна степен еквивалент на изкуствения интелект. По този начин заснетите от един дигитален апарат образи могат да се разглеждат глобално като безкрайна серия, с всякакви възможности за манипулация, игра, коригиране, обратна връзка с други образи, и изобщо всякакви неща, които са немислими в „аналоговия” свят. Това е и краят на всеки съспенс: Образът е наличен едновременно със сцената – комичен промискуитет. (А колко чудесно беше бавно напредващото явяване на образа при полароида!) Точно това липсва на дигиталното: времето за появяване, без което дигиталният образ е само случаен сегмент на универсалната пикселизация, която няма абсолютно нищо общо с погледа или с играта на негатива и на дистанцията. Един нов поглед към света (monde), един нов мироглед, този на глобализацията (mondialisation) – всичко се подчинява на една и съща програма, всички образи – на един и същ „геном”. Затова е погрешно прехода към дигиталното да се разглежда просто като технически прогрес, автоматизъм на по-високо ниво, че дори окончателно освобождаване на образа.
Защото тук ние наистина имаме работа с апогей: беше ни обещано, че дигиталното ще проправи пътя към интегралния образ, който би бил освободен от всички принуди, свързани с границите на реалното. Така че съвсем не е пресилена аналогия, ако отнесем най-общо тази революция и към съществото човек, което благодарение на тази дигитална интелигентност би било най-сетне свободно да се движи в една интегрална интелигентност, свободно от всяка история и всяка субективна принуда.
В края на вземането на властта от тази машина, обединяваща в себе си цялата човешка интелигентност, става ясно, че отсега нататък човекът съществува за сметка на собствената си смърт. Става безсмъртен само за сметка на технологичното си изчезване, вписването си в порядъка на дигиталното (менталната диаспора на мрежите).

Символ на едно жизнерадостно развлечение, идеалният паяк, който плете мрежата си, докато бива плетен от своята мрежа. Още по-точно: „Не съм нито мухата, която се оплита в мрежата, нито паякът, който плете мрежата, а самата мрежа, предаваща във всички посоки, без център и без нещо друго подобно на моята същност.”

Но това е отворената форма на безсмъртието, в действителност присъдата за рода човек вече е направена и негово олицетворение е превъзходството на изкуствения интелект.

На границите на това систематично изчезване, което, както може да се предположи, е прието от всички, чиято динамика обаче остава все още загадъчна (за какво мечтаят дигиталните овце, Дик?), изплуват няколко обезпокоителни и парадоксални въпроса:

1. Дали всичко е обречено да изчезне – или, казано по-точно: Дали всичко вече не е изчезнало? (Което е свързано с много далечния парадокс на една философия, която никога не се е състояла: ЗАЩО ИМА НИЩО, А НЕ ПО-СКОРО НЕЩО?)

2.Защо не всичко е универсално?

3.Ние сме омагьосани от химерата на една интегрална реалност, от алфата и омегата на една дигитална програмираност. Реалното се лута като лайтмотив през различни дискурси. Но в действителност, не сме ли омагьосани не толкова от реалното, колкото по-скоро от неговото изпаряване, неговото неизбежно изчезване?

4.От което следва наистина мистериозния въпрос: Как тази неустоима световна сила успява да ограби различията на света, да го унищожи в неговата крайна сингуларност? И как става така, че светът от своя страна е така уязвим от ликвидацията, от тази диктатура на интегралната реалност и толкова омагьосан от нея – не директно от реалното, но от изчезването на реалността? Паралелно с това се явява следният въпрос: Откъде идва тогава крехкостта, уязвимостта на тази световна сила от второстепенни и сами по себе си незначителни събития (rogue events, тероризъм, но също така образите от Абу Гхраиб и т.н.)?

Без да отговаряме на тези неразрешими въпроси, без съмнение е удачно да обърнем внимание върху онази друга антропологична революция, която противостои като екзактна антитеза на нашата настояща „революция” на дигиталното, но за която никога не става дума. (Може дори да се каже, че за нея и иначе никога истински не се е говорело, освен в някои бързо принасяни в жертва ереси.)

ДУАЛНОСТТА. Неприкосновеното златно правило на дуалността. Не е необходимо да достигаме чак до корените на антропологията, за да се натъкнем на този радикал на човека, който е навсякъде, не само онзи, който поддържа вечно висящи поставените по-горе въпроси, но и този, който винаги осъжда на провал човешките предприятия (все основани върху синтез и интегралност, както и върху съзнателното забравяне на всички форми на обратната връзка на всичко онова, което не иска или не може да се интегрира или примири…).
НОРМАЛНИЯТ човек живее постоянно зависим или във взаимна зависимост – от своя модел (какъвто и да е той: модел на поведение, обществен проект или проект на въображението), но едновременно с това, в перманентно предизвикване на този модел. В едно и също движение той бива мотивиран и демотивиран. За да се разбере това не е нужна нито психология или психоанализа, както впрочем и коя да е хуманитарна наука. Последните съществуват само за да примирят непримиримото. Следствието: човекът постоянно прави както всичко необходимо, за да е успешен даден модел, така и същевременно всичко, което е нужно, за да се провали. И тук не е нужно да има упадък, или перверзия или някакво влечение към смъртта. Тази антагонистична енергия човек черпи от своя първоначален дуализъм. Тъкмо това е нормалният човек и всеки стремеж той да бъде примирен със самия себе си и да намери решение на поставените по-горе въпроси, се основава на суеверие и мистификация.
НЕНОРМАЛНИЯТ е онзи, който днес едностранчиво и позитивно се държи здраво за това което е и което прави. Подчиненост, интегрално регулиране и проверка (напълно нормализираното съществуване). Безброй са онези, които са се съюзили с реалността, със собствената си реалност, чрез изтласкване на всяко дуално или неразрешимо размишление. Тази позитивна кристализация, това снемане на съмнението по отношение на реалния, неизбежно реалния свят, остава напълно неразгадаема. Това повдига въпроса за интелигентността на злото.
Чрез техническата манипулация ние биваме опростявани.
А с дигиталната манипулация това опростяване достига шеметно темпо.
Какво се случва със скритото говорене на злото? Същото важи за някогашната радикалност: когато тя се отдели от примирения със себе си и хомогенизиран благодарение на дигиталното индивид, когато всяко критическо мислене изчезне, тогава радикалността преминава в самите неща. Скритото говорене на злото преминава в самата техника.
Защото дуалността не може нито да бъде отстранена, нито ликвидирана – тя е правило на играта, правило от вида на ненарушим пакт, който потвърждава възвратимостта на нещата.
Когато човекът бива напуснат от собствената си двойственост, ролите се разменят: сега машината е тази, която започва да боксува, да отказва, която става перверзна, диаболична и започва да говори скрито. Двойствеността бодро преминава на другата страна.
Когато субективната ирония изчезне – а тя изчезва в играта на дигиталното –, тогава иронията става обективна. Или замлъква.

В началото беше думата. Едва по-късно идва мълчанието.

Самият край изчезва…

януари 2007
Editions de l’Herne, Paris 2007

Забележка: Превод от немски: Мария Добревска

Източник:http://grosnipelikani.net

.

Прозрачността на злото

Оргията

Ако трябва да се определи сегашното състояние на нещата, аз бих го нарекъл състоянието след оргията. Оргията, това са експлозивните модерни времена, донесли ни освобождение във всички области. Политическо освобождение, сексуално освобождение, освобождение на производителните сили, освобождение на разрушителните сили, освобождение на жената, на детето, освобождение на несъзнаваните нагони, освобождение на изкуството, освобождение чрез освобождаване на всички модели и антимодели за възприемане на действителността. Беше тотална оргия – на реалното, рационалното, сексуалното, на критиката и антикритиката, на всичко свързано с развитието и кризите в развитието. Извървяхме всички пътища на истинското производство и виртуално свръхпроизводство на предмети, знаци, послания, идеологии, удоволствия. Днес всичко е освободено, залозите са направени и пред нас стои решаващият въпрос: КАКВО ДА ПРАВИМ СЛЕД ОРГИЯТА?

Понастоящем можем само да симулираме оргия и освобождение, да се правим, че продължаваме напред, ускорявайки ход, докато в действителност въртим на празни обороти, защото целите на освобождението са зад гърба ни и това, което ни тормози, обсебва, е, че резултатите са ни изпреварили и всички знаци, форми, желания са на наше разположение. Какво да правим тогава? Намираме се в състояние на симулиране само преиграваме сценарии, които вече са поставяни – истински или виртуално. Обитаваме свят на осъществени утопии, в който най-парадоксално трябва да живеем така, сякаш утопиите ни не са се осъществили. Но след като са и след като не можем да се надяваме, че на нас ще се падне да ги осъществим, остава ни само да ги хиперосъществим чрез безкрайно симулиране. И ние безкрайно възпроизвеждаме идеали, фантазии, образи, мечти, които вече са зад нас, но които все пак се чувстваме длъжни да възпроизвеждаме с някакво фаталистично безразличие.

Всъщност революцията се е състояла, само че не така както очаквахме. Освободеното се е освободило само за да може безпрепятствено да премине на постоянна орбита. От дистанцията на времето сме в правото си да кажем, че неизбежният завършек на всяко освобождение е да създава и подхранва мрежите. Освободените неща са обречени на непрекъсната комутация и оттам – на усилваща се неопределеност и несигурност.

Нищо (дори Бог) вече не изчезва с края или със смъртта си, а изчезва чрез размножаване, заразяване, насищане и прозрачност, чрез изтощение изтребление, чрез симулационна епидемия, чрез преминаване във вторичното съществувание на симулацията. Няма вече фатален начин на изчезване, а фрактаклен* начин на разсейване.

(* От „фрактал” – природен обект, състоящ се от включени един в друг подобни все по малки мотиви, забележими при напречен разрез – снежинка, примерно.)

Вече нищо не се отразява истински нито в огледалото, нито в системата от огледала (която само отразява съзнанието до безкрайност). Логиката на вирусното разсейване на мрежите не е вече логиката на стойността, нито на равностойността. Няма революция, а кръжене и регресия на стойността. В едно и също време принудителното центростремително движение и ексцентричност на всички системи, вътрешна метастаза, трескаво самозаразяване, което ги кара стремително да се разпростират извън логиката си, но не да се възпроизведат такива, каквито са, а за да засилят могъществото си, да придобият фантастичен потенциал, разигравайки собствената си гибел.

Всичко товa ни води до въпроса за съдбата на стойността. Преди време, в неуверен опит за класификация, бях въвел понятието трилогия на стойности, включвайки в нея естествения стадий на потребителската стойност, търговския стадий на обменната стойност и структурната стойност на знаковата стойност. Естествен закон, търговски закон, структурален закон за стойности. Тези разграничения са формални, разбира се, но то е малко като при физиците, които всеки месец измислят по една нова частица към микрофизиката на подобното. След естествения стадий, след търговския, след структурния, ето че идва и фракталният стадий на стойността. На първия съответстваше естествен референт и стойността се развиваше според естествената употреба на нещата. На втория съответстваше общ референт и стойността се развиваше според логиката на стоката.На третия съответства код и стойността се разгръща, опирайки се на сбор от модели. При четвъртия стадий, фракталния или вирусния, или още лъчистия, изобщо няма референт, стойността се разпръсква във всички посоки, прониква във всички пролуки, заема всичко наоколо, без да се опира на каквото и да било. При фракталния стадий вече няма съответствие, има само нещо като епидемия на стойността, размножаване и случайно разпръскване. Същото важи и за стойността в по-широк смисъл, в смисъл на ценност. Впрочем, за да бъдем точни, не би следвало да говорим за ценности, тъй като това размножаване, тази верижна реакция обезсилва всяка оценка. Отново става като в микрофизиката – да се оценява чрез критерии като красиво или грозно, истина или лъжа, добро или зло е толкова невъзможно, колкото и да се изчисли скоростта на някоя частица и заедно с това да се определи и местоположението ѝ. Доброто и злото не са двата края на вертикала, нищо вече не се подрежда във вид на абциси и ординати. Всяка частица следва собственото си движение, всяка ценност или част от ценност проблясва за миг в небето на симулатора, след това изчезва в пустотата по начупена линия, която може само по изключение да се пресече с друга. Такава е схемата на фракталното, такава е схемата на днешната ни култура

К. С. Луис

Човешката порочност

Нищо не е по-добър признак на утвърдена гордост от това, човек да се смята за достатъчно смирен.
………………………………………………….William Law “Serious Call” cap. XVI

Примерите, дадени в преходната глава, трябва да покажат, че любовта може да причини болка на своя обект, но, за да стане напълно достоен за нея само при положение, че обектът се нуждае от промяна.  А защо ние, хората се нуждаем от толкова много промени?  Християнският отговор, че сме станали толкова лоши чрез употреба на свободната си воля – е толкова добре познат, че едва ли трябва да се повтаря Но в реалния живот е много трудно да се докара тази доктрина до съзнанието на съвременния човек, а дори и на съвременния християнин. Когато апостолите проповядвали, те са могли да съзрат дори и в езичниците, които са ги слушали, едно реално съзнание, че заслужават Божия гняв. За да успокоят това съзнание, са съществували езическите обичаи, а епикурейската философия твърдяла, че избавя хората от страха от вечното наказание. Ето на такъв фон Евангелието се е оказало добрата вест. То донесло новината, че е възможно изцелението на хората, които знаят, че са нравствено болни. Но всичко това се е променило. Сега на християнството се налага да проповядва диагнозата (сама по себе си много лоша вест), за да се намерят хора, които да чуят за лечението.

За това съществуват две основни причини. Едната е фактът, че от около сто години, така сме се съсредоточили върху една от добродетелите („доброжелателство”  или милосърдие), че повечето от нас не смятат нищо, освен доброжелателството за истинско добро, а жестокостта за истински лошо. Такова несиметрично нравствено развитие не е рядкост и в другите епохи също са притежавали своите любими добродетели, а са били странно безразлични към други. И ако трябва да култивираме някоя добродетел за сметка на другите, никоя няма по-големи претенции от милосърдието – защото всеки християнин трябва с погнуса да отхвърли тайното пропагандиране на жестокостта, която се опитва да изтрие милосърдието от лицето на света, наричайки го с имена като „хуманитаризъм” или „сантименталност” Но истинският проблем е, че „доброжелателството” е едно качество, което прекалено лесно можем да припишем  на себе си по доста неоснователни причини.  Всеки се чувства благосклонен, ако няма нещо, което  да го дразни в момента. Така човек лесно започва да се примирява със всичките си други пороци чрез убеждението си, че „сърцето му е на мястото си”, „че не би настъпил и мравка”, макар в действителност да не е направил и най-малката жертва за друг  човек. Мислим, че сме добронамерени, докато всъщност сме само доволни. Не е лесно обаче, при същите условия да си представим себе си като въздържани, целомъдрени или смирени.

Втирата причина е влиянието на психоанализата върху общественото съзнание и по-точно теорията за задържането и потискането. Каквото и да означават в действителност тези термини, отпечатъкът, който напрактика са оставили върху повечето хора е, че  чувството на срам е вредно и опасно нещо. Доста сме се потрудили да премахнем това чувство на смаляване, това желание да се скрием, което или самата Природа, или традициите на едва ли не цялото човечество, приписват на страхливостта, нецеломъдрието, лъжата и завистта. Казва ни се „да извадим нещата на открито” не, за да бъдем смирени, а на основанието, че тези неща са най-нормални и не трябва да се срамуваме от тях. Но ако освен цялото християнство не е лъжа, разбирането за себе си, което имаме в моменти на срам, трябва да е единствено правилното, а дори и езическото общество обикновено е смятало „безсрамието” за краен упадък на душата. Опитвайки се да изкореним срама, ние сринахме един от бастионите на човешкия дух, лудо ликувайки при това, както са ликували троянците, когато разрушили стените си и вкарали коня в Троя. Не знам дали може да се направи нещо друго, освен да започнем да строим наново, колкото се може по-бързо. Безнадеждна работа е да се премахне двуличието чрез отстраняване на изкушението за това двуличие – откровеността, изпаднала под границата на срама, е много евтина откровеност.

От съществена важност за християнството е едно възстановяване на старото чувство за грях. Христос приема за дадено, че хората са лоши. Докато наистина не почувстваме това Негово становище като правдиво, макар и част от света, който Той дойде да спаси, ние не сме част от публиката, към която са отправени думите Му. Липсва ни първото условие да разберем, какво има предвид Той. А когато хората се опитват да бъдат християни без тази предварителна осъзнатост на греха, резултатът почти винаги е определено негодувание спрямо Бога, като един, който винаги предявява неизпълними изисквания и е винаги разгневен необяснимо защо. Много от нас понякога тайно са изпитвали към умиращия селянин, който на призива на свещеника за покаяние, отвърнал: „Какво зло съм Му сторил аз на Него?” Там е проблемът, я!

Най-лошото, което сме сторили на Бог, е че не Му обръщаме внимание – защо Той не ни върне жеста? Да си живее и да остави и нас да си живеем. Защо трябва точно Той от всички същества да бъде „разгневен”? Нали Му е лесно да бъде добър?

Обаче в момента, когато човек изпитва истинска вина, моменти твърде редки в живота ни, всичкото това богохулство изчезва. Усещаме, че с човешки качества могат да се оправдаят много неща, но не и това – тази невероятно долна и гадна постъпка, която никой от приятелите ни не би извършил, от която и този пълен скапаняк Х би се срамувал и която за нищо на света не бихме позволили да се разчуе. В такъв момент ние наистина виждаме, че в характера ни, така както се разкрива в тази постъпка, трябва да е омразен на всички добри хора, а ако има и сили над човека – и на тях. Един Бог, който не би погледнал на това с непримирима погнуса, не би бил добро същество. Ние дори изобщо и не можем да си мечтаем за такъв Бог – все едно да искаме да бъде премахнат всеки нос във вселената и миризмата на сено, на рози, на море никога да не може да зарадва някое създание, защото се оказва, че собственият ни дъх вони.

Само казваме,че сме лоши, Божият „гняв” изглежда варварска доктрина, още щом осъзнаем собствената си лошота, той се оказва неизбежен – едно естествено следствие от божията доброта. Следователно, да държим вечно пред себе си прозрението, извлечено от такъв момент, какъвто описвах, да се научим да разпознаваме същата реална и непростима поквара под все повече и повече от многобройните и маски, е наложително за истинското разбиране на християнската вяра. Това разбиране не е нова доктрина. Нищо подобно не пробвам в тази глава. Аз просто се опитвам да накарам читателя (а още повече и себе си) да преодолее един pons asinorum – да направи първата крачка навън от утопията и пълната заблуда. Но в последно време заблудата е станала толкова силна, че трябва да прибавя няколко съображения с надеждата да направя действителността по-правдоподобна.

1. Ние се заблуждаваме, като гледаме външността на нещата.Предполагаме, че вероятно не сме много по-лоши от Y, когото всички признават за свестен човек и със сигурност (макар да не го твърдим на глас) по-добри от противния Х. Дори в повърхностно отношение навярно се лъжем. Не си мислете, че вашите приятели ви считат толкова добър като Y. Самият факт, че избирате да се сравнявате с него, е подозрителен – най-вероятно той е с цяла глава над вас и вашия кръг. Но нека допуснем, че и вие, и Y не изглеждате „лоши”.  Доколко видът на Y е заблуждаващ, си е между Y и Бога. Неговият може и да не е заблуждаваш, но Вие знаете, че вашият е. Това сигурно ви изглежда само един трик, тъй като аз мога да кажа същото и на Y, а следователно и на всеки друг човек Но точно там е работата. Всеки, който не е нито много свят, нито много надменен, трябва да „живее съобразно” с това, какви му изглеждат другите хора – той знае, в него си седи онова, което пада далече под най-безгрижното му държание сред хора, дори под най-разпуснатите му думи. В един миг време, докато приятелят ви търси точната дума, какви мисли минават през ума ви? Никога не сме казвали и пълната истина. Можем да си признаем гадни неща – най-долната страхливост или най-прозаичната дребна мръсотия, но тонът е фалшив. Самият акт на признаване – безкрайно лицемерният поглед, проблясъкът на остроумие – всичко това отдалечава фактите от самия вас. Никой не може да предположи колко близки и в определен смисъл колко присъщи на личността ви са били тези неща, колко единни с всичко останало – там долу на дъното, в сънливата вътрешна топлина те не са предизвикали такъв дисонанс, не са били чак толкова странни и отделими от целия вас, както изглеждат щом се обърнат в думи. Ние предполагаме, а често и вярваме, че обичайните пороци са единични изключения и правим обратната грешка по отношение на своите добродетели като слабият тенисист, който нарича обичайната си форма „лоши дни” и смята редките си успехи за нещо нормално. Аз не мисля, че е наша вината, задето не можем да кажем пълната истина за себе си – упоритото вътрешно къкрене на презрението, на ревността, на похотливостта, на алчността и самодоволството просто не биха се претворили в думи. Но важното е, че не трябва да бъркаме своите неизбежно ограничени думи с пълното отражение на най-лошото, което е в нас.

2.В наши дни една здравословна по своята същност реакция се надига срещу чисто личностните или фамилни разбирания за нравствеността – това е едно ново събуждане на обществената съвест. Ние се чувстваме въвлечени в една несправедлива социална система и споделяме една обща вина. Това е напълно вярно, обаче неприятелят може да използва дори и истината, за да ни заблуди. Внимавайте да не би да използвате представата си за обществена вина, за да отвличате вниманието си от онези лично ваши банални старомодни вини, които нямат нищо общо със „системата” и с които можете да почнете да се справяте, без да чакате хилядолетното царство. Защото общата вина, навярно не може, а сигурно не се и усеща толкова силно, както личната вина. За повечето от нас, такива каквито сме днес, тази представа е само оправдание да не навлезем в истинския проблем. Когато се научим на практика да познаваме собствената си греховност, едва тогава можем да почнем да мислим и върху обществената вина, но не и чак толкова много. Обаче трябва да се научим да вървим, преди да хукнем да тичаме.

3.Ние споделяме една странна заблуда, че самото време премахва греха. Аз съм чувал други, чувал съм и себе си, да разказваме, и то през смях, за жестокости и измами, извършени в детството ни, сякаш изобщо не са свързани с настоящия разказвач.  Но самото време изобщо не влияе нито на факта, нито на вината от греха. Тя не се измива от времето, а чрез покаянието и чрез кръвта на Христос – и ако сме се покаяли за тези отдавнашни грехове. Трябва да си спомняме цената на нашето прошение и да бъдем смирени. Колкото до факта на самия грях, възможно ли е изобщо нещо да се премахва? За Бог всички времена са общо настояще. Не е ли възможно по някое от направленията на Своята многомерна мъдрост Той вечно да ви вижда в детската стая да късате крилата на някоя муха, вечно да се подмазвате и да лъжете като ученик, вечно в онзи момент на страхливост или наглост като войник? Спасението може би не се състои в премахването на тези вечни мигове, а в съвършеното смирение, което вечно носи срама си, радвайки се на възможността, която той отваря за Божието състрадание и доволно, че ще бъде достояние на вселената. Навярно в този вечен миг св. Петър (да ми прощава, ако греша) завинаги се отрича от Учителя си. Ако е така, то тогава наистина ще е вярно, че повечето от нас, в сегашното ни състояние, ще „трябва тепърва да свикват” с вкуса на „Небесните радости” и че някои начини на живот ще направят това свикване с вкуса невъзможно. Навярно загубените ще са тези, които не смеят да отидат на това публично място. Разбира се аз не мога да съм сигурен в това, но смятам, че е добре да имаме предвид и тази вероятност.

4.Трябва да се пазим от чувството , че „безопасното място е сред множеството”. Естествено е да се чувства, че ако всички са толкова лоши, колкото казва християнството, то тогава лошотията е нещо оправдано. Ако всички момчета се издънят на изпита, тогава може би въпросите са били прекалено трудни? Така се чувстват преподавателите в това училище докато не научат, че има и други училища, където 90% от момчетата са се справили със същите тези въпроси. Тогава те започват да подозират, че вината не е в изпитващите. Също и много от нас са имали възможността да живеят в някой местен кръг на човешкото общество, някое определено училище, колеж, батальон или работно място, където атмосферата е била лоша. И така в този кръг определени действия са се считали за най-нормални („всички го правят”), а някои други са непрактично добродетелни или донкихотовски. Но когато сме излизали от лошото общество, ние сме правили ужасяващото откритие, че нашето „нормално” е нещото, което никой свестен човек не би и помислил да стори, а нашето „донкихотовско” се взима за дадено като минималния стандарт за приличие Това, което ни се е виждало като нездрави и фантасмагорични скрупули докато сме били в „кръга си”, сега се оказват единствените мигове на разум, които са ни радвали там. Ще бъде мъдро да посрещнем вероятността целият човешки род (бъдейки нещо незначително във вселената) да е на практика един точно такъв кръг от зло – едно изолирано лошо училище или батальон, където минималното приличие минава за героична добродетел, а пълната поквара – за оправдаемо несъвършенство. Обаче дали има някакво доказателство, освен самата християнска доктрина, че това е така? Боя се, че има. На първо място това са онези странни индивиди, между нас, които не приемат местния стандарт, които демонстрират поразителната истина, че в действителност е възможно и едно доста по-различно поведение. Още повече съществува и истината, че тези хора, дори да са разпръснати надлъж и нашир из времето и пространството, притежават подозрителното умение да се съгласяват едни с други с основното – сякаш се намират в контакт с някое по-широко обществено мнение извън кръга. Това, което е общото между Заратустра, Еремия, Сократ, Гаутама, Исус*, и Марк Аврелий е нещо наистина важно. Трето – ние намираме у себе си дори в момента теоретично одобрение на това поведение, което никой не практикува. Дори и вътре в кръга ние не казваме, че справедливостта, твърдостта, милосърдието и въздържаността нямат стойност, а само че местните нрави са толкова справедливи, смели, въздържани и милосърдни, колкото може разумно да се очаква. Почва да изглежда, че пренебрегваните училищни норми, дори и в това лошо училище са свързани с един по-широк свят и че когато свърши срокът, може да се срещнем лице в лице с общественото мнение на този външен свят. Но най-лошото от всичко е това: не може да не виждаме, че само тази степен на добродетелност, която сега считаме за неизползваема, може изобщо да спаси човечеството от катастрофа дори и на тази планета. Критерият, който изглежда като дошъл в „кръга” ни отвън, се оказва ужасяващо  уместен за условията вътре в кръга – така уместен, че едно последователно практикуване на добродетелтта от човешкия род дори за десет години, би изпълнило  земята от полюс до полюс с мир, изобилие, здраве, радост и душевен покой както нищо друго не би могло. Може и да е традиция там долу да се считат полковите наредби за мъртва буква или за неизпълним план, но дори и сега всеки, който спре да размисли, може да види, че когато срещнем неприятеля, това пренебрежение, ще коства живота на всеки един от нас. Точно тогава ще завидим на „ужасния” човек, на „педанта” или „ентусиаста”, който наистина е научил своята рота да стреля, да се  окопава и да си пести бутилката с вода.

*Споменавам и Въплътения Бог между човешките учители за да наблегна на факта, че принципната  разлика между тях и Него не е в нравственото учение (което разглеждам тук) а в Личността и Служенето.

5. По-голямото общество, на което тук аз противопоставям човешкия „кръг”, може според някои хора и да не съществува, пък и нямаме никакви данни за това. Не срещаме нито ангели, нито несъгрешили светове. Но пък, дори и в нашия свят можем да получим някаква представа за истината. Различните епохи и култури могат да бъдат считани като „кръгове”, сравнени помежду си. Бях споменал преди, че тези различни епохи са изобилствали с различни добродетели. Тогава, ако изобщо сте се изкушавали да мислите, че ние,съвременните западноевропейци не може да сме действително чак толкова лоши, защото сме сравнително човечни (ако с други думи сте считали, че Бог може да бъде доволен от нас по тази причина), запитайте се дали смятате, че Бог  е бил длъжен да преглътне жестокостта на жестоките епохи, защото те са изобилствали с целомъдрие и смелост? Веднага ще разберете, че това е нещо невъзможно. От това, как ни изглежда жестокостта на нашите прадеди, можете да получите някаква представа за това как нашата мекушавост, плахост и привързаност към светските неща биха изглеждали на тях и как двете трябва да изглеждат пред Бога.

6. Навярно постоянното ми опяване върху думата „добронамереност” вече е надигнало протест в ума на някои от читателите. Не сме ли наистина един непрекъснато ожесточаващ се свят? Вероятно сме, но аз считам, че сме станали такива точно при опитите си да сведем всички добродетели до добронамереност. Защото Платон правилно е учил, че добродетелта е една. Не можеш да бъдеш добронамерен, без да притежаваш всички останали добродетели. Ако въпреки че си страхлив, самомнителен и мързелив, все пак не си причинил прекалено голямо зло на някой друг, това е само защото още не се е случвало благоденствието на твоя ближен да се сблъска с твоята безопасност, самодоволство или спокойствие. Всеки порок води до жестокост. Дори едно добро чувство като състраданието, ако не се контролира от милосърдието и справедливостта, води през гняв към жестокост. Повечето зверства се подбуждат като се държи сметка за зверствата на врага, а състраданието към подтиснатата класа, когато е отделено като цяло от нравствения закон, води по един много естествен начин до непрестанните жестокости на едно управление на терора.

7. Някои съвременни теолози правилно протестираха срещу преобладаващото нравствено тълкувание на християнството. Святостта на Бога е нещо повече и по-различно от нравственото съвършенство. Неговите изисквания към нас са нещо повече и по-различно от изискванията на нравствените задължения. Аз не го отричам, но това схващане, също като другото за съвкупната вина, много лесно се превръща в бягство от истинския проблем. Бог може и  да е нещо повече от нравствено доброто, но Той не е и по-малко. Пътят към обещаната земя минава през Синай.  Нравственият закон може и да съществува, за да бъде превъзмогван, но не и за онези, които не са признали изискванията му към себе си, които после не са се опитали с всички сили да ги изпълнят и които честно и открито не са посрещнали провала си.

8. „Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава”(Яков 1:13). Много философски школи ни насърчават да прехвърляме отговорността за поведението си от своите рамене върху някоя вродена потребност в природата на човека и по този начин косвено към Създателя. Популярни форми на този възглед са еволюционната теория, че това, което наричаме зло, е неизбежното наследство от нашите животински прародители или идеалистичния принцип, че това е само резултат от нашата ограниченост.  Християнството, ако съм разбрал правилно Павловите послания, наистина признава , че идеално подчинение на нравствения закон, който намираме записан в сърцето си и който откриваме, че необходим, даже и на физическото ниво, е на практика невъзможно за хората. Това би причинило големи трудности относно нашето покорство, ако съвършеното  подчинение изобщо е имало на практика някаква връзка с живота на повечето от нас. Напълно е възможно да има някакво подчинение, което нито вие, нито аз сме успели да достигнем през последните 24 часа. Големият проблем не трябва да се използва като още едно средство за избягване на същността на нещата.  Повечето от нас са обезпокоени не толкова от Павловия въпрос , а от простото становище на Улиям Ло: „Ако сега спрете и се запитате защо не сте токова благочестиви, колкото са били първите християни, вашето собствено сърце ще ви отвърне, че не е от невежество или от некадърност, а защото никога не сте го възнамерявали напълно.”

Тази глава ще бъде разбрана накриво, ако някой я опише  като ново издигане на доктрината на Пълната  Поквара. Аз не вярвам на тази доктрина отчасти поради логичното основание, че ако покварата ни беше пълна, нямаше да знаем, че сме покварени и отчасти, защото опитът ни показва доста доброта в човешката природа. Не ви препоръчвам и всемирно униние. Чувството на срам бе оценено не като чувство, а поради прозрението към което води. Смятам, че това прозрение трябва постоянно да присъствува в човешкия ум, но дали болезнените чувства, които го придружават, трябва също да бъдат насърчавани, е техническият проблем в тази духовна насока, за който като обикновен мирянин, нямам призвание да пиша. Моето собствено мнение (доколкото е важно) е, че всичката мъка, която не идва или от покаянието за определен грях и води към конкретно подобрение или възстановяване, или от състраданието и да води към взаимопомощ, е просто излишна и, аз считам, че ние всички грешим също толкова като ненужно нарушаваме апостолското предписание да се „радваме”, колкото и по други начини.След първия шок смирението е весела добродетел – само надменният неверник, който в хватката на непрекъснатите разочарования се опитва отчаяно да запази своята „вяра в човешката природа”, е наистина тъжен.

Аз се стремя към интелектуален, а не към емоционален ефект – опитвам се да накарам читателя да повярва, че сега на практика ние сме същества, чийто характер в някои отношения трябва да е погнуса за Бога, както е (когато наистина го забелязваме) погнуса и за нас. Вярвам, че това е факт, а съм забелязал и, че колкото е по-свят един човек, толкова по-пълно осъзнава този факт. Навярно сте си представяли, че това смирение у светиите е една религиозна заблуда, на която Бог се смее. Това е много опасна грешка. Тя е теоретически опасна, защото ви кара да отъждествите една добродетел (т. е, съвършенство) с една заблуда (т. е, недостатък), което е глупост. Тя е опасна и на практика, защото кара човек да бърка своите първи прозрения относно собствената си поквара с наченките на ореол около глупавата си глава. Напротив, разчитайте на това – когато светиите казват, че те, дори и те, са долни, те записват една истина с математическа точност.

.

Превод: Светла Бинкова

СЪВРЕМЕННИК кн. 2 1995 г.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.03.2014

Към началото на страницата    Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save