философия / религия – преводи на български 

Към карта на сайта

.

Съдържание на страницата:

Карел Чапек – Апокрифи
Накъде е тръгнал светът
Агатон
Като едно време
Смъртта на Архимед
За десетте праведника
За петте хляба
Веруюто на Пилат
Император Диоклетиан
Брат Франциск
Ромео и Жулиета
Хамлет принц датски

Карел Чапек  – Дванадесет прийома за полемика или пособие по вестникарски дискусии

.

Карел Чапек
Апокрифи

Накъде е тръгнал светът

Пред пещерата беше тихо. Размахали копия, мъжете още в ранна утрин потеглиха по посока към Бланско или към Раец^*, където бяха открили следите на стадо елени; през време на отсъствието им жените беряха боровинки из гората и екливите им викове и високото им бърборене само от време на време долитаха насам; децата джапаха някъде долу из рекичката — впрочем кой ли можеше да ги опази тия дечурлига, тая пакостлива и дива сган. И ето, в чудната тишина старият първобитен човек Янечек дремеше под топлите лъчи на октомврийското слънце; собствено той хъркаше и свиреше с носа си, но се мъчеше да се представи, като че ли не спи, а пази пещерата на племето и е пълновластен господар над нея, както се и полага на един стар главатар.

* Бланско, Раец – градчета в Моравия. Многобройните пещери тук представляват богати находища на костени и каменни оръдия и други следи на човека от ранния и късния палеолит, както и на следи от селища на първобитните ловци

Старата Янечкова беше проснала: една прясно одрана меча кожа и се беше заела да я почиства с парче остър кремък. Тая работа трябва да се извърши най-добросъвестно, педя по педя — а не както прави това младата, мина през ума на старата Янечкова; тая лудетина ще я остърже надве-натри и ще хукне при децата да се глезо̀ти и мляска с тях… Тя, и кожата ще трае толкова я, мисли си старата Янечкова, къде ти, ще се спари и ще се скапе; ама аз няма да й се бъркам в нищо, зарича се старата Янечкова, щом синът си мълчи и не й казва нищо… Което си е право, младата никак не умее да пести. Я виж, тук пък кожата е пробита, ето на точно в средата на гърба! Леле, недоумява старата, кой ли е бил тоя умник, та е промушил мечката откъм гърба? Ето сега цялата кожа отива на вятъра! Моят никога няма да направи такова нещо, възмущава се бабичката, той винаги ги улучваше в шията…

— Ооох — изохка в тоя миг старият Янечек и потърка очи. — Още ли не са се върнали?

— Ами — измърмори старата. — Ще има да чакаш.

— Хе — изпъшка дядото и запремига сънен. — Тя, тяхната, е лесна. Ами. А жените къде са?

— Да не съм ги пасла? — изръмжа старата. — Хойкат някъде, къде ще са…

— Ох-ох-ох — прозина се дядо Янечек. — Хойкат някъде. Вместо да, вместо да, кажи го де, такова… Така е то. Тая работа на нищо не прилича!

Замълчаха; старата Янечкова бързо и със злобна припряност стържеше кожата.

— Знаеш ли — обади се Янечек, като се почесваше замислено по гърба. — Ще видиш, че пак нищо няма да донесат. И как ще донесат: закъде са те с тия техни костени копия — Колко пъти съм му казвал на сина: „Гледай, думам, няма толкова твърд и як кокал, че да става за копие!“. Макар да си жена, и ти ще признаеш, че нито костта, нито рогът притежават, как да го кажа — такава пробивност, разбираш ли? Удариш на кокал, е и, кокал с кокал пробива ли се, а? Ясно! А вземи каменното копие, ехеее — Вярно, не е лесно да се направи, ама за сметка на това пък излиза копие и половина. Ама той, синът, взема ли ти от дума?

— Така е — отвърна с горчивина госпожа Янечкова. — Не щат вече да слушат.

— Да не би да им заповядвам нещо — ядосва се дядото. Те от дума не отбират! Вчера, знаеш, намерих ей там под скалата един, ама да знаеш колко хубав плосък кремък. Стига само малко да го клъцнеш по крайчеца, та да се позаостри, и става връх за копие — един път. Взех го аз и го показвам на сина: „Гледай, казвам, парче и половина, к’во ще кажеш?“ — „Ами да, казва той, но за какво ти е?“ — „Ами, казвам му аз, като го поокълцаш, ще стане за копие.“ — „Я остави, тате, рече ми той, кой ще вземе да се пипка с тая работа? Нима няма в пещерата цели купища от тия боклуци, за нищо не стават; както и да се мъчиш да ги привържеш за копието, не могат да се закрепят, за какво са ми?“ — Мързеливци — изкряска изведнъж старецът. — Днес вече никой няма търпение да обработи като хората едно парче кремък, там е работата! Разглезили са се! Разбира се, да направиш костен връх на копие е лесна работа, но пък се и чупи лесно. Нямало значение, казва синът, счупи ли се, слагаш нов и свършено. Хубаво, ама докъде ще я докарат така? Час по час да си сменяват копията! Кажи де, кога се е чувало такова нещо? Едно време с един солиден връх от кремък карахме години! Ти слушай мене, ще видиш, че един ден ще се върнат към нашите изпитани каменни оръжия! Затова ги събирам аз, къде що намеря, ще го скътам: стари стрели и чукове, и ножове от кремък — боклуци било това!

Старият човек чак се задушаваше от мъка и възмущение.

— Тъй е то — обади се баба Янечкова, дано го разтуши. — Същото е и с кожите. „Мамо, казва ми младата, защо било нужно, кай, да се остъргва толкова кожата, жалко било за труда. Я опитай, казва, веднъж да обработиш кожата с пепел, поне няма да мирише.“ — „Мене ще ме учиш ти — сопна се бабичката на отсъствуващата снаха, — знам си аз работата! Открай време само сме ги стъргали и какви кожи ставаха! Е да, като си скъпиш труда, то се знае — само да изклинчат от работа гледат! Затова все нещо измислят, все нещо променят… Да щавиш кожи с пепел. Де се е чувало таквоз нещо!“

— Точно така — прозя се Янечек. — Кога ли са признавали за хубаво онова, което сме правили ние. Не били, кай, удобни за държане каменните оръжия. Не отричам, ние не държахме толкова на удобствата; а днес — сакън, сакън, да не ви излязат пришки на ръцете! Кажи ми ти сега, накъде е тръгнало всичко и докъде ще я докарат? Вземи днешните деца. „Остави ги, бе дядо, казва снахата, да си играят.“ Хубаво, ама какво ще излезе от тях един ден?

— Поне да не вдигаха такава гълчава — оплака се старата. — Невъзпитани са до немай-къде!

— Това е то днешното възпитание — провъзгласи старият Янечек. — А като река понякога да кажа нещо на сина, той ще ми отвърне: „Ти не ги разбираш тия работи, тате, днес е друго време, друга епоха“ — то дори и за костените оръжия не можело да се каже, че били последна дума. „Един ден, казва, хората ще измислят още по-инакъв материал…“ Ето това, знаеш ли, вече е прекалено: като че ли някога някой е виждал друг, по-здрав материал от камъка, дървото и кокала! Сега вече и ти самата, която си една глупава жена, трябва да признаеш, че — че — че това минава границите на всичко!

Янечкова отпусна ръце в скута си.

— Ами откъде — каза тя — се вземат у тях всичките тия глупости?

— Абе, казват, че сега това било модерно — фъфлеше беззъбият старец. — Моля ти се, ей там, в тази посока, на четири дни път оттук, се домъкнало някакво ново племе, една такава чужда паплач, и те, казват, така ги правели тия работи… Та да знаеш, от тях са всичките дивотии на нашите. И костените оръжия, и всичко. И дори — дори ги купуват от тях — развика се той ядосан. — Срещу хубавите ни кожи! Като че ли някога от чужденците е идвало нещо свястно! Не бива да има никакво вземане-даване с тая чужда сбирщина! И изобщо добре да се помни това, което са ни завещали нашите прадеди: появи ли се някъде чужденец, връхлитай го и го очиствай. Така си е открай време: какви ти там церемонии, трепи ги наред. Ех, тате, казва синът, днес условията са други, сега се въвежда размяната на стоки… Размяна на стоки! Като утрепя някого и му взема всичко, което има, давам ли нещо срещу това — защо ми е притрябвала някаква си там размяна? — Ех, тате, казва синът, за това се плаща с живота на хората, за тях било жалко! — Там е цялата работа: жалко било за живота на хората! Такива са те, днешните им схващания — мърмореше недоволен старият човек. — Бъзливци са те, там е работата. Жалко, кай, за убитите хора! Ами я ми кажи ти, сине майчин, как ще се изхранят толкова хора един ден, ако не се избиват? Те и сега елените са малко пущините, че после ли! Гледай ги ти, за човешкия живот им е жал; а традициите не зачитат, прадедите и родителите си не уважават… И това ако не е разложение — възкликна възбуден дядо Янечек. — Оня ден, гледам, някакъв сополко драще с въглен по стената на пещерата изображение на бизон. Аз го пернах по главата, а синът казва: „Остави го, бе тате, виж бизона, като жив го е докарал!“ — Е, това вече на нищо не прилича! Кога е било децата да хайлазуват така? Като нямаш друга работа, момче, вземи парче кремък, па го окълцай, а не да рисуваш бизони по стената! Кому са притрябвали тия идиотщини?

Старата Янечкова строго стисна устни:

— То да бяха само бизони — отрони тя след малко.

— Че какво друго? — попита дядото.

— Ами нищо — въздържаше се Янечкова, — срам ме е да го кажа… Знаеш ли — реши се тя изведнъж, — тая сутрин намерих… в пещерата… парче от мамутски бивен. Изрязан като… като гола жена. И гърди, и всичко си има, разбираш ли?

— Не думай — смая се старецът. — Че кой го е изрязал?

Янечкова възмутено сви рамене:

— Де да знам. Трябва да е някой от младите. Аз я хвърлих в огъня, но… Ей такива гърди имаше! Тфю!

— …Е, бива, бива, ама чак толкова — едвам можа да каже дядо Янечек. — Каква извратеност! Знаеш ли, така е само защото са се хванали за кокала! Такива мръсотии на нас никога и през ума не са ни минавали, те, тия неща, от кремък не могат и да се изрежат. — Ето накъде отива работата! Това са те, техните изобретения! Все ще измислят разни работи, все ще правят нововъведения, докато провалят и унищожат всичко — И ще видиш — в пророческо изстъпление извика първобитният човек Янечек, — тя, тая работа, дълго няма да кара!

.

Агатон

Академиците на Беотия* поканиха атинския философ Агатон да им прочете лекция за философията. Въпреки че не беше блестящ оратор, Агатон прие поканата, за да допринесе според силите си за пропагандирането на философията, която, според думите на историка, „изглеждаше в упадък“. В определения ден той пристигна в Беотия, но за лекцията беше още рано; затова Агатон излезе на разходка в околностите на града и в лятната привечер се любуваше на полета на лястовиците над атинските покриви. Когато удари осем часът, той отиде в лекционната зала, но я намери почти празна; само пет-шестима души седяха на пейките. Агатон седна край катедрата и реши да почака малко, докато се съберат повече слушатели; той разгъна свитъка, на който беше написана лекцията му, и потъна в четене.

*Област в средна Гърция, обкръжена от планини.

Тоя свитък съдържаше всички основни въпроси на философията; започваше с теорията на познанието, даваше се в него дефиниция на истината, подлагаха се на унищожителна критика погрешните възгледи, тоест всички философии по света с изключение на Агатоновата, и се набелязваха в общи линии висшите идеи. Когато Агатон стигна дотук, той вдигна очи: всичките му слушатели бяха девет на брой. Обзе го гняв и мъка; той удари със свитъка о масата и започна лекцията си така:

— Дами и господа, или по-скоро, андрес бойотикой^*, нямам впечатление градът ви да проявява особен интерес към възвишените въпроси на нашия дневен ред. Аз зная, мъже беотийци, в този момент ви занимават повече изборите за местното булѐ**, а тук няма място за мъдрост, нито дори за разум: изборите са работа на хитреците.

* Беотийци (беотийски мъже)
** съвещателно тяло в гръцките градове, което било избирано от гръцките граждани за озвестен период за да ръководи градските работи.

В този миг Агатон се сепна и се позамисли.

— Я чакайте, чакайте — подхвана той отново, — тъкмо в този момент неволно аз казах нещо, за което досега не съм разсъждавал. Аз споменах трите думи: хитрост, разум, мъдрост. Изрекох ги в състояние на гняв. И трите означават някаква способност на интелекта; чувствувам, че те имат съвсем различно значение, но сега трудно бих могъл да кажа по какво се различават. Извинете, аз веднага ще се върна към темата; нека само си поизясня съдържанието на тези три думи.

— Всъщност, ясно е; — продължи той след малко — противоположност на хитростта е глупостта, докато противоположност на разума е лудостта. Но кое противопоставяме ние на мъдростта? Има идеи, господа, които не са нито хитри, тъй като са твърде прости, нито разумни, тъй като напомнят лудостта, и все пак са мъдри. Мъдростта не прилича нито на хитростта, нито на разума.

— Мъже беотийци, в ежедневния си живот ние, както се казва по гръцки, пет пари не даваме за дефинициите на понятията, и все пак много точно ги различаваме. За някого ще кажете, че е хитър крадец; никога обаче няма да го назовете „разумен“ или дори „мъдър крадец“. Ще похвалите шивача си, като изтъкнете, че цените му са разумни, но няма да кажете, че са мъдри. Тук очевидно има някаква разлика, която ви пречи да смесвате думите.

Когато кажете за някого, че е хитър селяк, вие с това очевидно искате да кажете, че умее изгодно да продаде стоката си на пазара; ако кажете, че той е разумен селянин, вие навярно искате да кажете, че той изобщо е добър стопанин; но когато го назовете мъдър селянин, това може би означава, че той живее правилно, че знае много и умее да посъветва хората, като се отнася сериозно и с разбиране към тревогите им.

Или, да кажем, хитрият политик може да не бъде нищо друго освен един шмекер и вредител на републиката; но разумен ще назовеш само този политик, който, достоен за похвала, умее да ръководи делата за обща полза; докато мъдрият политик, господа, сигурно всички чувствувате това, с една дума, такъв човек ние наричаме „баща на отечеството“ или някак подобно; от това се вижда, че мъдростта крие в себе си нещо особено сърдечно.

Когато кажа за някого, че е хитър, аз имам предвид някакво забележително качество; все едно да кажа, че пчелата има жило или че слонът има хобот. Съвсем другояче ще отбележа, че пчелата е трудолюбива или че слонът е извънредно силен; в това вече има известно признание, аз уважавам силата, но не уважавам хобота. Със същата сериозност ще изтъкна за някого, че е разумен. Но кажа ли, че е мъдър, това вече, уважаеми, е друго нещо, то е все едно да кажа, че го обичам. С една дума, хитростта е дар или талант; разумът е предимство или сила, но мъдростта е добродетел.

Сега вече аз зная каква е разликата между тия три думи. Хитростта е обикновено жестока, злонамерена и егоистична; дири да намери слабостта на ближния и съумява да я използува за своя полза; тя води към успех.

Разумът бива жесток към човека, но е справедлив по отношение на целта; търси общата полза; когато открие слабост или изостаналост у ближния, гледа да я отстрани с поучение или дисциплина; води към изправление.

Мъдростта не може да бъде жестока, тъй като тя е самата благосклонност и симпатия; тя вече не търси дори общата полза, тъй като твърде обича хората, за да може да обича някаква по-нататъшна цел; намери ли ближния слаб или жалък, тя му прощава и го обича; води към хармония.

Мъже беотийци, чували ли сте някога определението „мъдър“ да се дава на нещастен човек, или на весел, или на кисел и разочарован? Кажете, защо сме свикнали, в нефилософския живот поне, да наричаме мъдър този човек, у когото има най-малко ненавист и който добре се разбира със света? Повторете за себе си много пъти думата „мъдрост“ и пак я повторете; кажете си тази дума, когато сте радостни или тъжни, когато сте уморени, възмутени и нетърпеливи; ще доловите в нея тъга, но тъга кротка; радост, но радост, повтаряща се постоянно и нежно; умора, но умора, изпълнена с импулси, търпение и безкрайно опрощение; и всичко това, приятели, звучи прелестно и тъжно — такъв е гласът на мъдростта.

Да, мъдростта е някаква особена тъга. Своя разум човекът може да вложи цял в творчеството си, може да го осъществи чрез своя труд. Мъдростта обаче винаги ще остане над всяка творба. Мъдрият човек е като градинарят, който наторява лехата или привързва розата към колчето и при това мисли може би за създателя. Делото му никога няма да обхване, нито ще въплъти мъдростта му. Разумът се проявява в делото, мъдростта в преживяването.

Обаче мъдрите поети и хора на изкуството съумяват да вложат в творбите си и това преживяване; те раздават мъдростта си не чрез дела, а направо чрез преживяването. И в това се състои особената цена на изкуството, и нищо в света не може да се сравни с нея.

Ето, аз съвсем се отклоних от темата. Но какво бих могъл да кажа още? Ако мъдростта е в преживяването, а не в мислите, тогава излишно е да ви чета това, което е написано в свитъка.

.

Като едно време

При Евпатор, гражданин на Тива* и кошничар, който, седнал на двора, плетеше кошници, дотича неговият съсед Филагор и още отдалече извика:

* Голям град в древна Гърция, разорен в 335 г. преди н.е. заради бунт при възцаряването на Александър Велики.

— Евпаторе, Евпаторе, остави кошниците си и слушай! Страшни работи стават!

— Пожар ли има някъде? — попита Евпатор и се накани да стане.

— По-лошо от пожар — каза Филагор. — Знаеш ли какво е станало? Ще съдят пълководеца Никомах! Едни казват, че бил влязъл в тайни преговори с тесалийците^* , а други твърдят, че го били обвинявали в някакви връзки с партията на недоволните. Ела по-скоро, събираме се на агората!**

* Жители на Тесалия, източната част на Северна Гърция. Тесалия достига най-голям разцвет през VI век преди н.е., когато покорява всички малки племена по периферията си и прави опит да подчини и Средна Гърция

** Място в старогръцките градове, където е бил съсредоточен общественият живот и са били обсъждани въпроси от общ интерес

— Че какво ще правя там? — попита Евпатор нерешително.

— Много е важно — отвърна му Филагор. — Там вече има цял куп оратори; едни казват, че е невинен, а други — че е виновен. Ела да ги слушаме!

— Почакай — каза Евпатор — само да довърша ей тая кошница. И ми кажи в какво собствено го обвиняват тоя Никомах?

— Та тъкмо това не се знае — рече съседът му. — Говорят се разни работи, но властта мълчи, следствието още не е приключило. А на агората е истински панаир! Някои викат, че Никомах е невинен…

— Я чакай; как могат да викат, че е невинен, като не знаят още в какво го обвиняват?

— Няма значение; всеки от тях е чул нещо и говори само за това, което е чул. Всеки има право да говори за това, което е чул, нали? Аз съм склонен да вярвам, че Никомах е искал да ни предаде на тесалийците; един човек го каза и разправяше, че някой си негов познат видял някакво писмо. Друг пък казваше, че това било заговор против Никомах и че той знаел какви ли не неща по този въпрос. — В тая работа имала пръст и общинската власт. Чуваш ли, Евпаторе? Сега въпросът е…

— Чакай — каза кошничарят. — Сега въпросът е: добри ли са или са лоши законите, които сме гласували? Каза ли някой нещо по този въпрос на агората?

— Не, но не за това става въпрос; думата е за Никомах.

— А каза ли някой на агората, че служителите, които водят следствието против Никомах, са лоши и несправедливи?

— Не, за това изобщо не е ставало дума.

— За какво тогава се говори там?

— Нали ти казвам: за това дали Никомах е виновен или невинен.

— Я слушай, Филагоре, ако жена ти се скара с месаря, задето й е дал ексик месо, ти какво ще направиш?

— Ще подкрепя жена си.

— Ами! Най-напред ще провериш грамовете на месаря…

— И без тебе знам какво да направя.

— Хубаво. След това ще провериш дали теглилката в ред.

— Няма нужда да ми даваш ум, Евпаторе, аз си знам.

— Виж, така те искам. А след като видиш, че грамовете и теглилките са в ред, ще претеглиш още веднаж месото и веднага ще разбереш кой е прав, месарят ли, или жена ти. Интересно, Филагоре, — хората проявяват повече ум, когато става въпрос за парчето месо, което са купили, отколкото когато става въпрос за обществените работи. Виновен ли е Никомах, или е невинен? Това ще проличи на теглилката, ако теглилката е в ред. Но ако искаш добре да претеглиш, не бива да духаш в блюдото на везните, та да се наклонят на едната или на другата страна. Защо твърдите, че служителите, които водят следствието по делото на Никомах, са мошеници или не знам там какви?

— Никой не е казвал такова нещо, Евпаторе?

— Помислих, че не им вярвате; но ако нямате основания за недоверие, защо, по дяволите, им духате във везните? Това трябва да е или за това, че не сте заинтересувани да излезе наяве истината, или пък че това е подходящ случай за вас да се разделите на две страни и да се карате. Махайте се, по дяволите, всички вие, Филагоре: аз не зная дали Никомах е виновен, но всички вие решително сте виновни в това, че ви се иска да нарушите правото. Гледай колко е лош тая година материалът; чупи се, сякаш е слама, няма никаква еластичност. Студено е времето, Филагоре; но това е божа работа и не зависи от нас, хората.

,

Смъртта на Архимед

Тя, историята с Архимед, не се е случила точно така, както я описват; вярно е наистина, че е бил убит, когато римляните превзели Сиракуза*  но не е истина, че в къщата му нахълтал някакъв римски войник да дири плячка и че Архимед, задълбочен в чертаенето на някаква геометрична конструкция, изръмжал недоволен: „Не ми разваляй окръжностите!“ Преди всичко Архимед не е бил някакъв разсеян професор, който да не вижда какво става около него; напротив, по природа той бил истински военен, който изобретил за Сиракуза различни бойни машини за отбрана на града; освен това римският войник не е бил някакъв пиян мародер, ами един образован и амбициозен щабен стотник, на име Луций, който много добре е знаел с кого има работа и съвсем не бил дошъл да граби, ами още на прага отдал чест и казал:

* Най-старата дорийска колония в Сицилия и едно от най-старите гръцки селища в Сицилия изобщо. Основана около 734 г. преди н.е., тя се разраства твърде скоро в резултат на оживената търговия, която води. През време на Първата пуническа война сиракузкият цар Хиерон своевременно се присъединил към римляните. След смъртта на Хиерон обаче Сиракуза влязла в преговори с Картаген, затова римляните я обсадили през 213 г. преди н.е. и след две години я превзели и опустошили.

— Бъди здрав, Архимеде!

Архимед вдигнал поглед от покритата с восъчен слой табличка, на която той наистина чертаел нещо, и казал:

— Какво има?

— Архимеде — казал Луций, — ние знаем, че без твоите военни машини Сиракуза не би се удържала нито месец; така ние бяхме принудени да се разправяме с нея цели две години. Ние, военните, ценим тези неща, не се съмнявай в това. Отлични машини. Поздравявам те.

Архимед махнал с ръка.

— Че това нищо не е, моля ти се. Обикновени метателни механизми — ами, играчка и половина. От научно гледище това няма особено значение.

— Но от военно има — заявил Луций. — Слушай, Архимеде, аз съм дошъл да ти предложа да работиш за нас.

— За кои вас?

— За нас, римляните. Не може да не си разбрал, че Картаген*  е в упадък. При това положение защо трябва да му се помага? Сега ще му видим сметката на Картаген, ти си гледай работата. А вие всичките би трябвало да ни помагате.

* Древен град, основан към края на 8 век преди н.е. на северния бряг на Африка (на североизток от град Тунис). В Третата пуническа война (149–146 г. преди н.е.) градът бил превзет от римляните и разорен.

— Защо? — измърморил Архимед. — Та ние, сиракузците, сме си гърци. Защо ще ви помагаме?

— Защото живеете в Сицилия, а на нас Сицилия ни е нужна.

— За какво ви е нужна?

— Защото искаме да наложим господството си над Средиземно море.

— Аха — казал Архимед и замислен се загледал в табличката си. — Че за какво ви е притрябвало това?

— Който е господар на Средиземно море — казал Луций, — той е господар на света. Това е толкова ясно.

— Нима се налага да бъдете господари на света?

— Да. Мисията на Рим е да стане господар на света. И аз ти казвам, че той ще стане.

— Може би — казал Архимед и започнал да бърше нещо на табличката си. — Но аз не бих ви съветвал да правите това, Луций. Слушай да ти кажа, ще станете вие господари на света, но един ден бая зор ще видите да защищавате световното си господство. Жалко за усилията, които ще отидат на вятъра.

— Няма значение; за сметка на това ние ще бъдем велика империя.

— Велика империя — смънкал Архимед. — Дали ще начертая окръжността малка или голяма, от това тя няма да се измени, все си остава окръжност. Границите пак си остават — никога няма да останете без граници, Луций. Мислиш ли, че голямата окръжност е по-съвършена от по-малката? Мислиш ли, че ще бъдеш по-голям геометър, ако начертаеш по-голяма окръжност?

— Вие, гърците, непрекъснато си играете на аргументи — възразил стотникът Луций. — Ние доказваме правотата си по-иначе.

— Как?

— С дела. Ето например ние превзехме вашата Сиракуза. Следователно Сиракуза ни принадлежи. Това ясно доказателство ли е?

— Да — казал Архимед и се почесал с калема по главата. — Да, вие превзехте Сиракуза; само че това вече не е и няма да бъде тая Сиракуза, която беше досега. Тя, знаеш ли, беше голям и прославен град, сега вече Сиракуза никога няма да бъде велика. Жалко за Сиракуза!

— Затова пък Рим ще бъде велик. Рим трябва да бъде най-силният по цялото земно кълбо.

— Защо?

— За да устои. Колкото сме по-силни, толкова повече врагове имаме. Ето защо трябва да бъдем най-силни.

— Колкото се отнася до силата — промърморил Архимед, — аз падам малко физик, Луций, и ще ти кажа едно нещо. Силата действува и в резултат на това се обвързва. Колкото по-могъщи ставате, толкова повече сили ще изразходвате за поддържане на могъществото си; и един ден ще дойде момент…

— Какво искаш да кажеш?

— А, нищо. Аз не съм пророк, драги; аз съм само физик. Силата се обвързва. Повече нищо не зная.

— Слушай, Архимеде, не искаш ли да работиш за нас? Нямаш представа какви перспективи ще се открият пред тебе в Рим. Ще имаш възможност да строиш най-силните военни машини на света.

— Ще прощаваш, Луций; аз съм стар човек и бих искал да осъществя още само една или две от своите идеи. Както виждаш, тъкмо съм се заловил да чертая нещо.

— Архимеде, не те ли привлича мисълта да завладяваш заедно с нас света?… Защо мълчиш?

— Извинявай — измънкал Архимед, наведен над своята табличка. — Какво каза?

— Казах, че един човек като тебе би могъл да завладее света…

— Хм, да завладявам света — казал Архимед, дълбоко замислен. — Не се сърди, но тук аз имам нещо много по-важно. Знаещ ли, нещо трайно. Нещо, което ще остане.

— Какво е то?

— Внимавай да не ми заличиш окръжностите! Това е начинът, по който се изчислява повърхността на кръгов сектор.

По-късно било съобщено, че ученият Архимед загинал при случайни обстоятелства.

,

За десетте праведника

И рече Господ: голям е поплакът против Содом и Гомора и грехът им е твърде тежък.
Ще сляза и ще видя дали постъпват тъкмо тъй, какъвто е поплакът против тях, който стига до Мене,  или не: ще узная.
И като потеглиха мъжете оттам, отидоха в Содом; Авраам пък стоеше още пред лицето на Господа.
Тогава Авраам се приближи и рече: нима ще погубиш праведника с нечестивеца заедно?
В тоя град може би има петдесет праведника; нима ще погубиш и не ще пожалиш това място заради  петдесетте праведника в него?
Не може да бъде Ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника с нечестивеца заедно, та същото да стане, с праведника, каквото и с нечестивия; не може да бъде това от Тебе! Съдията на цялата земя ще постъпи ли неправосъдно?
Господ рече: ако намеря в град Содом петдесет праведника, заради тях ще пожаля целия град.
Авраам отговори: ето, реших се да говоря на Господа, аз, който съм прах и пепел:
Може би до петдесетте праведника да не достигнат пет; нима заради петте Ти ще погубиш целия град?
Той отговори: няма да го погубя, ако намеря там четирийсет и пет.
Авраам продължи да говори с Него и рече: може би ще се намерят там четирийсет? Той отговори: няма да направя ТОВА и заради четирийсет.
И рече Авраам: да се не прогневи Господ, задето ще говоря: може би ще се намерят там трийсет?
Той рече: няма да направя ТОВА, ако се намерят там трийсет.
Авраам рече: ето аз се реших да говоря на Господа: може би ще се намерят там двайсет? Той отговори:  няма да го погубвам и заради двайсетте.
Авраам рече: да не се прогневи Господ, задето ще кажа още веднъж; може би ще се намерят там десет?
Той отговори: Няма да го погубя и заради десетте. Господ си тръгна, като престана да говори с Авраама.
Авраам пък се върна на мястото си.
…………………………………………………………………………     (Битие, 18, 20–33)

И когато се върна на мястото си, Авраам повика жена си Сара и й каза:

— Слушай какво научих от много сигурен източник, но никой не бива да узнае за това. Господ е решил да погуби Содом и Гомора заради греховете им. Той сам ми го каза.

И рече му Сара:

— Виждаш ли, аз откога ти го казвам? И когато ти разправях какви неща стават там, ти ги защищаваше и ме гълчеше: „Мълчи, казваше, що се бъркаш в тия работи, какво те е грижа тебе!“ А сега на, аз откога го казвам, нищо друго не можеше да се очаква. Преди известно време говорих с жената на Лот и й казах: „Госпожа, на какво прилича това?“ Ти как мислиш, Господ ще погуби ли и жената на Лот?

И отговаряйки й, Авраам рече:

— Точно това е въпросът. По мое настояване, така да се каже, Господ склони да пощади Содом и Гомора, ако се намерят в тях петдесет души праведници. Но аз го убедих да слезе на десет. Затова те и повиках, та двамата заедно с тебе да изберем за Господа десет души праведници.

И рече Сара:

— Хубаво си направил. Жената на Лот ми е приятелка, а Лот е син на брат ти Харан. Не казвам, че Лот е праведен, нали си спомняш как беше насъскал ратаите си против тебе, моля ти се; трябва да признаеш, че тая работа никак не беше хубава, той не е искрен към тебе, ама нали ти е племенник, — макар че Харан не се отнасяше към тебе, както прилича на роден брат, но какво да се прави, рода сме.

И тя продължи със следните думи:

— Кажи на Господа да пощади Содом. Такава съм си аз, на никого не мисля злото. Просто краката ми се подкосяват, като помисля колко народ може да погине. Иди и се застъпи пред Господа да се смили над тях.

И отговори Авраам:

— Господ ще се смили, ако се намерят десет души праведни. Аз мисля, че можем да Го посъветваме, да му кажем кои са те. Нали познаваме всички, които живеят в Содом и Гомор. Защо да не помогнем на Господа да намери десет души праведници?

И рече Сара:

— Няма нищо по-лесно от това. И двайсет, и петдесет, и сто души праведни мога да му посоча. Господ знае, че никому не съм пакостила и никому няма да напакостя. Та значи едната ще бъде жената на Лот, вторият — Лот, твоят племенник, макар че е неискрен и завистлив, но няма какво, рода е. Стават двама значи.

Авраам рече:

— И двете им дъщери.

А Сара каза:

— Ти не знаеш каква безсрамница е Есха, по-голямата. Не я ли забеляза как въртеше задник пред тебе? Сама майка й ми каза: „Есха ми създава големи грижи, ще се успокоя, когато се омъжи“. По-малката изглежда по-скромна. Но щом искаш, брой ги и двете.

И рече Авраам:

— Стават четири души праведни значи. Кой друг да посочим още?

И отговори Сара:

— Щом ще броиш и двете момичета, ще трябва да сложиш и годениците им, Йобаб и Себоим.

Но Авраам рече:

— Какви ги плещиш такива, та Себоим нали е син на стария Доданим. Нима може синът на крадеца и лихваря да бъде праведен?

И рече Сара:

— Аврааме, направи го, моля ти се, заради семейството. С какво е по-лоша Мелха от тая кокетка Есха; нека и тя си има свестен годеник като нея. Тя е порядъчно момиче и поне не върти кълка пред старите си роднини, които би трябвало да уважава.

И отговори Авраам:

— Да бъде както казваш. Значи с Йобаб и Себоим стават вече шест души праведни. Остава да намерим още четири.

И рече Сара:

— Това вече е лесно. Чакай, кой още в Содом е праведен?

Авраам отговори:

— Аз бих казал старият Нахор.

И каза Сара:

— Учудвам се как изобщо можеш да говориш за него. Нима не спи тоя старец с разни курветини езичници? Сабатах решително е по-праведен от него.

Сега вече Авраам пламна от гняв и рече:

— Сабатах е клетвопрестъпник и идолопоклонник. Не можеш да искаш от мене да го предложа на Господа в числото на праведните. В такъв случай по-добре да се спрем на Елмодад или Елиаб.

На това Сара отвърна:

— Трябва да знаеш, че Елиаб прелъсти жената на Елмодад. Ако Елмодад беше мъж на място, щеше да натири жена си, тая кучка. Но ти можеш да предложиш Наман, комуто никой за нищо не връзва кусур, защото е смахнат.

И отговори Авраам:

— Няма да предлагам Наман, но ще предложа Мелхиел.

И рече Сара:

— Ако предложиш Мелхиел, да знаеш, че няма да говоря с тебе. Нима не беше Мелхиел, който ти се присмиваше, че нямаш син от мене, ами от държанката си Агар?

Тогава Авраам рече:

— Няма да предложа Мелхиел. Как мислиш, да включа ли между праведните Езрон или Яхелел?

А Сара отговори, като рече:

— Яхелел е развратник, а Езрон общува с ахадските мръсници.

И рече Авраам:

— Ще предложа Ефраим.

А Сара рече:

— Ефраим казва, че равнината Мамре, на която пасат и нашите стада, е негова.

Авраам след това рече:

— Не е праведен Ефраим. Ще предложа Ахирам, сина на Ясиел.

И рече Сара:

— Ахирам е приятел на Мелхиел. Ако предлагаш, предложи Надаб.

Авраам отвърна:

— Надаб е скъперник. Ще предложа Амрам.

И рече Сара:

— Амрам искаше да спи с държанката ти Агар. Не знам какво чак толкова е намерил у нея. По-добър е Асриел.

И рече Авраам:

— Асриел е вятърничав човек. Няма да предлагам на Господа палячовци. Ами какво ще кажеш, да му посоча Намуел? Не, и Намуел не е кой знае каква стока. Защо пък точно него?

А Сара рече:

— Какво не ти харесва Намуел? Вярно, че е глупав, но е набожен.

И рече Авраам:

— Нека е така. Намуел да бъде седмият.

След това Сара рече:

— Чакай, остави го Намуел; той — нали знаеш — не е чужд на содомския грях. Кои още бяха в Содом? Чакай да си припомня: Кахат, Салфад, Итамар…

Тогава Авраам рече:

— Прогони тази мисъл. Итамар е лъжец, а колкото се отнася до Кахат и Салфад, нима и двамата не се числят към партията на проклетия Пелег? Но може би ти познаваш някоя праведница в Содом? Припомни си, моля ти се.

И рече Сара:

— Няма такива.

Наскърби се Авраам и каза:

— Нима няма десет души праведни в Содом и Гомора, та да пощади заради тях Господ тези хубави градове?

А Сара рече:

— Иди, Аврааме, иди още веднъж при Господа, падни на колене пред него, разкъсай одеждата си и кажи: „Господи, Господи, аз и Сара, жена ми, разплакани, те молим да не погубваш заради греховете им Содом и Гомора“.

И му кажи: „Смили се над тия грешни люде и изчакай. Имай милост, Боже, и ги остави да живеят. Обаче от нас, Господи, от нас, хората, недей иска да ти посочим десет праведни от целия твой народ.“

,

За петте хляба

Какво не ми хареса у него ли? Ще ви го кажа открито, съседе: не че имам нещо против учението му. Съвсем не. Веднъж слушах една негова проповед и, ще си призная, насмалко и аз да стана негов ученик. Върнах се аз тогава в къщи и казвам на братовчеда си, сарача: знаеш ли, много изпусна; ако питате мене, той е истински пророк. Много хубаво говори, което си е право; сърцето ти хваща; очите ми тогава се бяха налели със сълзи, идеше ми да затворя дюкяна и да тръгна с него, та никога да не го загубя от погледа си. Раздай всичко, което имаш, каза той, и ме последвай. Обичай ближния си, помагай на бедните и прощавай на тия, които ти причиняват зло, и такива ми ти работи. Аз съм обикновен пекар, но като го слушах, усещах в себе си една такава особена радост и болка, не знам как да го кажа: такава тежест чувствувах, че ми идеше да коленича и плача, и в същото време ми беше така хубаво и леко, като че ли всичко се свличаше от мене, всичките грижи и ядове. Та казвам му аз тогава на братовчеда: засрами се, простако, тъпо говедо; от лакомия не знаеш какво говориш, интересува те само кой колко има да ти дава, само за десятъка, налозите и лихвите, дето ги дължиш, приказваш; вземи по-добре раздай на бедните всичко, що имаш, напусни жена и деца и тръгни с него…

И за това, дето лекува болните и овладените от бесовете, няма да го упрекна. Вярно, това е някаква страшна и неестествена сила; ама не е ли ясно, че нашите фелдшери са шмекери, а че и римските не падат по-долу; като е за пари, не се отказват от тях, ама като ги повикаш при някого на смъртно легло, ще вдигнат рамене и ще кажат, че трябвало по-рано да ги потърсиш. По-рано! Покойната ми жена две години боледува от кръвотечение; по какви ли доктори не я водих, нямате представа колко пари разпилях и никой не й помогна. Ако беше се появил на времето, както сега обикаля по градовете, щях да се свлеча пред него на колене и щях да му кажа: Господи, излекувай тази жена! И тя би се докоснала до одеждата му и би оздравяла. А така колко изстрада, бедната, не е за разправяне… Та това, дето лекува болните, го одобрявам. То се знае, фелдшерите са се разпискали, измама и мошеничество било, иска им се да му забранят и какво ли не; това е естествено, всеки си гледа интереса. Който иска да помага на хората и да спасява света, винаги ще се сблъска с нечии интереси; на всички не можеш угоди, то си е така. Та казвам, защо да не лекува болните, че и умрелите нека възкресява. Но това, с петте хляба, това не трябваше да го прави. Като пекар, ще ви кажа, че това беше много несправедливо по отношение на нас.

Вие не сте чували за случката с петте хляба, така ли? Как може да не сте чували; всички пекари са възмутени от тая случка. Но да ви разкажа. Голямо множество от народ го последвало на едно пустинно място и там той лекувал болните. А когато се свечерило, към него се приближили учениците му и казали: „Пусто е това място, а времето напредва. Освободи хората да идат до околните селища и да си купят храна.“ А той им казал: „Няма нужда да търсят храна, дайте им вие да се нахранят“. Тогава те му казали: „Имаме само пет хляба и две риби“. А той им рекъл: „Донесете ги тук“. И като наредил на множеството да седне на тревата и като взел петте хляба и двете риби, погледнал към небето, благословил ги и разчупвайки ги, давал на учениците си, а учениците пък на множеството. И яли всички и се наситили. Събрали трохите, що останали, и напълнили до дванайсет коша. Тези пък, които яли, били пет хиляди мъже, отделно жените и децата.

Ще се съгласите, съседе, че такова нещо не го търпява никой пекар; къде ще му иде краят така? Представете си, че това стане нещо обикновено: хрумне ти и с пет хляба и две риби насищаш пет хиляди души — че тогава какво остава за пекарите: дигай си чуковете и върви копай гробища; не съм ли прав? Колкото се отнася до рибите, как да е; те се въдят сами във водата и който когато поиска, може да си налови колкото ще. С пекаря е друго, брашното и дървата той ги купува скъпо и прескъпо, държи чирак и му плаща заплата; плаща наем за фурната, че данъци, че не знам какво още; пак да е доволен накрая, ако му остане някой и друг грош да преживее и да не тръгне по просия. А той, той само погледне към небето и ето ти хляб за пет или не знам за колко хиляди души народ; брашното му е без пари, не му трябва да докарва дърва от не знам къде си, никакви разноски, никакъв труд — ясно, и аз знам да раздавам така хляба безплатно, не е ли така? А пък не го е грижа, че по такъв начин лишава местните пекари от заслужена печалба! Казвам ви, непочтена конкуренция е това и трябва да се забрани. Нека поне плаща данък като нас, ако иска да упражнява пекарския занаят! Идват вече хора при нас и казват: „Как, вие луди ли сте, толкова пари за някакво си самунче хляб? Без пари трябва да го давате, като него, и то какъв хлебец, да знаете: бял, мек и дъхав, да се не наяде човек“ — Ето вече и цените на печивото бяхме принудени да намалим; честна дума, даваме го под костуемата цена, само и само да не затворим кепенците; но докъде ще я докараме така, ето какво ни цепи главата. Казват, че на друго място нахранил четири хиляди мъже, отделно жените и децата, със седем хляба и няколко риби, но там събрали само четири коша трохи; и на него изглежда вече работата му не върви така добре, но каква полза, след като съсипе съвсем пекарското ни съсловие. И ще ви кажа, че го прави само от омраза към нас, пекарите. Вярно, търговците на риба също са надали вой, но нали знаете, те пък не знаят колко да искат за рибата си; тяхното отдавна вече не е почтен занаят, не е като пекарството.

Да се разберем, съседе: аз съм вече стар човек и съм съвсем сам на тоя свят; нямам жена, нямам деца, от какво мога да имам нужда. Оня ден казвам на помощника си, че ще му харижа пекарницата си, да се заеме мъжки с нея, да я смята за своя. Не се касае тука за личния ми интерес, честна дума, аз бих предпочел наистина да раздам имотеца си и да тръгна с него да проповядвам любов към ближния и всичко онова, което проповядва той. Но като виждам как се е опълчил против нас, пекарите, викам си: Да имаш да вземаш! Като пекар аз виждам, че това не е никакво спасение за света, а е истинска съсипия за нашето съсловие. Съжалявам, но това не мога да му го простя. Не стават така тия работи.

То се знае, ние подадохме оплакване срещу него до Ананий и до наместника — обвиняваме го в нарушение на цеховия устав и в подстрекаване на народа: но нали знаете каква бюрокрация е в тия учреждения. Вие поне ме познавате, съседе: аз съм кротък човек и не търся разправиите, но ако той дойде в Ерусалим, ще изляза на улицата и ще почна да викам: Разпнете го! Разпнете го!

.

Веруюто на Пилат

И отговори Исус: Аз затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината.
Всякой, който е за истината, слуша гласа ми.

Пилат му рече: що е истина? И като каза това, пак излезе при юдеите и им рече:аз не намирам никаква вина у него.

                                                                                          (Ев. на Св. Йоан, 18, 37–38)

Привечер един уважаван в града мъж, на име Йосиф Ариматейски, също Христов ученик, дойде при Пилат и помоли да му даде Христовото тяло. Пилат разреши и каза:

— Той бе разпнат невинен.

— Ти сам го предаде на смърт — възрази Йосиф.

— Да, предадох го — отговори Пилат — и хората без друго си мислят, че съм направил това от страх пред неколцината кресльовци и техния Варава. Достатъчно беше да изпратя пет души войници и те щяха да млъкнат. Но не е там въпросът, Йосифе от Ариматея.

— Не е там въпросът — продължи той след малко. — Но когато говорих с него, аз видях, че след непродължително време неговите ученици ще разпъват другите; в името на неговото име, в името на неговата правда ще разпъват и изтезават всички останали, ще преследват другите истини, ще носят на ръце други варави. Тоя човек говореше за истината. Какво е истината? Вие сте странен народ, който много приказва. Гъмжите от фарисеи, пророци, спасители и други сектанти. Всеки от вас, който открие някаква истина, забранява всички останали истини. Все едно столарят, който направи нов стол, да забрани да се сяда на другите столове, направени от не знам кого си преди него. Като че ли с това, че е бил направен нов стол, всички стари столове са били унищожени. В края на краищата възможно е новият стол да е по-добър, по-хубав и по-удобен от останалите; но защо, дявол да го вземе, умореният човек да не може да седне на който и да било мизерен, прояден от червоточина или каменен стол? Уморен и съсипан, той се нуждае от почивка; а вие просто насила го смъквате от седалката, на която се е отпуснал, за да се премести на вашата. Не мога да ви разбера, Йосифе.

— Истината — възрази Йосиф Ариматейски — не е като стола и почивката; тя е по-скоро като повелята, която говори: иди там и там и извърши едно или друго; разбий противника, превземи този град, накажи предателството и подобни. Който не изпълни такава заповед, е предател и враг. Така трябва да се гледа на истината.

— Ех, Йосифе — каза Пилат, — нали знаеш, че съм войник и че по-голямата част от живота си съм прекарал между войници. Винаги съм изпълнявал заповедите, но не затова че те са били истината. Истината беше, че съм бивал уморен или жаден; че съм тъгувал по майка си или съм мечтал за слава; че един войник тъкмо е мислел за жена си, а друг за нивата и воловете си. Истината беше, че без заповед никой от тези войници не би тръгнал да убива други хора, еднакво уморени и нещастни. Какво тогава е истината? Вярвам, че поне малко се придържам о истината, когато мисля за войниците, а не за заповедта.

— Истината не е заповед на командира — отговори Йосиф Ариматейски, — а повеля на разума. Та ти виждаш много добре, че тази колона е бяла; ако бих твърдял, че е черна, това би противоречило на разума ти и ти не би ми позволил да правя това.

— Защо не? — отговори Пилат. — Аз бих си казал, че ти трябва да си много нещастен и мрачен човек, щом виждаш бялата колона черна; бих се опитал да те поразсея; наистина, от този момент аз бих ти оказвал повече внимание, отколкото преди това. И ако това би била най-обикновена грешка и само грешка, аз бих си казал, че в твоята грешка все пък има много от твоята душа, както в твоята истина.

— Няма МОЯ истина — каза Йосиф Ариматейски. — Съществува единствена истина за всички.

— И коя е тя?

— Тази, в която вярвам.

— Ето на — бавно продължи Пилат. — Все пак това е ТВОЯТА истина. Вие сте като малките деца, които вярват, че целият свят се свършва с хоризонта и че зад него няма нищо повече. Светът е голям, Йосифе, и в него има място за много неща. Аз мисля, че и в действителността има място за много истини. Ето, аз съм чужденец в тази страна и моята родина е далеко зад хоризонта; и все пак не бих казал, че тук се живее неправилно. Еднакво чуждо ми е и учението на този ваш Исус; следва ли от това тогава, че трябва да твърдя, че е неправилно? Аз мисля, Йосифе, че всички страни са добри; но светът трябва да бъде страшно широк, та всички да се вместят в него една до друга и една след друга. Ако някой рече да постави Арабия на мястото на Понта, това, естествено, не би било правилно. Същото е с истините. Би трябвало да се създаде един крайно голям, пространен и свободен свят, за да могат да се вместят в него всички съществуващи истини. И аз мисля, Йосифе, че той е такъв. Когато се изкачиш на много висока планина, виждаш, че предметите се сливат и някак си преминават в една равнина. От известна височина и истините се сливат. Човек, разбира се, не живее и не може да живее на висок връх; за него е достатъчно да вижда своя дом, своята нива, и едното, и другото пълни с истини и предмети; там е мястото, на което той тежи и най-добре може да работи. Но от време на време той може да отправи взор към планината или към небето и да си каже, че гледани оттам, неговите истини и предмети съществуват наистина и че нищо от тях ни най-малко не се е загубило, но че в същото време те се сливат с нещо далече по-свободно, което вече не е негова собственост. Да сраснеш с тази широка гледка и при това да работиш на малката си нивица, това, Йосифе, е нещо почти като религиозен ритуал. И аз си мисля, че небесният отец на въпросния човек наистина съществува някъде, но че той съвсем нормално си съжителствува с Аполон и другите богове. Те отчасти се проникват едни в други, отчасти съжителствуват редом. Виждаш ли, на небето има много място. Доволен съм, че там се намира и небесният отец.

— Ти не си нито топъл, нито студен — каза Йосиф Ариматейски^*. — Ти си само хладен.

* Ариматея — място, известно само във връзка с името на Йосиф Ариматейски; предполага се, че това е днешното селище Раматаим.

— Не съм — отвърна Пилат. — Аз вярвам, горещо вярвам, че истината съществува и че човекът може да я разбере. Би било лудост да се мисли, че истината е само за това, за да не може човекът да я разбере. Той може да я разбере, да, но кой? Аз или ти, или може би всеки? Аз вярвам, че всеки има дял в нея; и този, който казва да, и този, който казва не. Ако можеха тези двамата да се обединят и да се разберат, по такъв начин би възникнала цялата истина. Да и не, естествено, не могат да се обединят, но хората могат да правят винаги това; в хората има повече истина, отколкото в думите. Аз храня повече разбиране за хората, отколкото за техните истини; но и в това има вяра, Йосифе Ариматейски, и за това е нужно да подхранваш ентусиазма си, да се поддържаш в екзалтация. Аз вярвам. Вярвам без всякакво съмнение. Но какво еистината?

.

Император Диоклетиан

Тази история сигурно би била по-увлекателна, ако героинята й беше дъщерята на Диоклетиан* или друго девствено същество; но за беда поради необходимостта да се спази историческата истина, героиня е сестрата на Диоклетиан, зряла и достолепна матрона, според императора, малко истерична и превзета, от която старият тиранин до известна степен се страхуваше. Ето защо, когато му съобщиха за нея, той прекъсна аудиенцията си с наместника на Киренайка (от когото със силни думи той изразяваше недоволството си) и отиде да я посрещне на самия вход.

* Гай Аврелий Валерий Диоклетиан, около 243–316 или 313) — римски император през периода от 284 до 305 г., през време на чието владичество се е състояло последното жестоко гонение на християните в 303 г.

— Е как е работата, Антония? — забъбри той престорено добродушно. — Да чуем какви са желанията ти? Имаш ли пак някакви пострадали от пожар? Или може би ще трябва да сторя нещо против изтезаването на хищниците в цирка? А може би желаеш да въведеш часове по нравствено възпитание в легионите? Е хайде, изплюй камъчето и сядай.

Но Антония остана да стои права.

— Диоклетиане — започна тя едва ли не тържествено, — аз ТРЯБВА да ти кажа нещо.

— Аха — каза покорно императорът и се почеса по тила. — Но Юпитер ми е свидетел, че тъкмо днес имам толкова работа! Не може ли да отложим разговора за друг път?

— Диоклетиане — продължи неотстъпно сестра му, — аз идвам да ти кажа, че ТРЯБВА да прекратиш тия преследвания на християните.

— Моля ти се — промърмори старият император, — какво така изведнъж — след почти триста години. — Той изгледа внимателно развълнуваната матрона; със своите строги очи и конвулсивно събрани за молитва, изкривени от подагра ръце тя изглеждаше патетично.

— Е добре — каза той бърже, — нека поговорим; но преди всичко бъди така любезна и седни.

Антония неволно се подчини и седна на крайчеца на стола; с това нещо от войнствената й стойка се изгуби, тя се смали и обърка; ъгълчетата на устата й се пречупиха в плач.

— Тия хора са така свети, Диоклетиане — отрони тя, — и така красиви във вярата си… Аз зная, че ако ТИ ги познаваше… Диоклетиане, ти ТРЯБВА да ги опознаеш! Ще видиш, че… че след това ще имаш съвършено друго мнение за тях…

— Но моето мнение за тях съвсем не е лошо — възрази леко Диоклетиан. — Аз зная много добре, че това, което се говори за тях, са празни приказки и клюки. Тия работи ги измислят за тях нашите авгури* — нали знаеш, най-обикновена омраза, породена от съперничество, какво да ти разправям. Аз наредих да се провери и научавам, че тия християни били иначе съвсем порядъчни хора. Много добри и пожертвователни.

* Предсказатели в древния Рим.

— Защо тогава ги преследваш толкова? — смаяна попита Антония.

Диоклетиан попривдигна веждите си.

— Защо ли? Що за въпрос, моля ти се? Нима това не се прави открай време? И при това никак не личи да са намалели. Тия приказки за преследванията са страшно преувеличени. Разбира се, от време на време все трябва да накажем някого за назидание…

— Защо? — повтори въпроса си матроната.

— По политически съображения — каза старият император. — Виж какво, мила моя, аз бих могъл да приведа цял ред причини. Например тази, че народът желае това. Pro primo* това отвлича вниманието му от други неща. Pro secundo, това недвусмислено му внушава съзнанието, че властта има здрава ръка. И pro tertio, това у нас е, така да се каже, национален обичай. Ще ти кажа, че никой разумен и отговорен държавник не посяга без нужда на обичаите. Това буди само чувство на несигурност и — хм, и някакво разложение. Златна моя, та аз през време на управлението си съм направил много повече нововъведения, отколкото който и да било друг. Но те трябваше да станат. Няма да правя неща, които не са наложителни.

* Рro primo, pro secundo, pro tercio (лат.) — първо, второ, трето.

— Но справедливост, Диоклетиане — каза тихо Антония, — справедливост трябва да има. От тебе аз искам само справедливост.

Диоклетиан вдигна рамене.

— Преследването на християните е справедливо, защото става в съответствие със съществуващите закони. Ама ще кажеш, че аз бих могъл да премахна тези закони. Бих могъл, но няма да го направя. Мила моя Тони, minima non curat praetor^*; с такива глупости аз не мога да се занимавам. Моля те да имаш предвид, че на плещите ми е легнало цялото управление на империята; при това, мойто момиче, трябва да знаеш, че аз основно го преустроих. Аз прекроих конституцията, аз реформирах сената, централизирах администрацията, организирах цялата бюрокрация, извърших ново разпределение на страната по провинции, коригирах статута им — всичко това са неща, които ТРЯБВАШЕ да бъдат направени в интереса на държавата. Ти си жена и не разбираш това; но най-важните задачи, които стоят пред един държавник, са административните. Ти сама прецени какво представляват някакви си там християни в сравнение… В сравнение… е, да кажем, в сравнение с организирането на имперския финансов контрол. Глупости.

* minima non curat praetor (лат.) — Преторът (висш римски чиновник) не се интересува от незначителните неща.

— Но за тебе, Диоклетиане — въздъхна Антония, — е толкова лесно да направиш това…

— Лесно е. А и не е лесно — каза императорът определено. — Аз поставих цялата империя на нови административни основи, а хората, може да се каже, почти не знаят за това. Защото аз им оставих техните обичаи. Като им подхвърля един или друг християнин, те имат впечатлението, че всичко си е по старому, и си кротуват. Мила моя, държавникът трябва да знае докъде може да стигне с реформите си. Така е.

— Значи само за това — горчиво каза матроната, — само за да ти е мирна главата от тукашните лентяи и кресльовци…

Диоклетиан направи гримаса.

— Щом настояваш, и за това. Но ще ти кажа, че съм чел книгите на твоите християни и дори съм размишлявал по тези въпроси.

— И какво лошо намери в тях? — не се сдържа Антония.

— Какво лошо ли? — каза императорът замислен. — Напротив, има нещо в цялата работа. Любовта и изобщо тия работи — това презрение например по отношение на светската суета… Това всъщност са съвсем хубави идеали и ако не бях император, знаеш ли, Тони, дори някои неща в тяхното учение страшно ми харесаха; само да имах повече време и да можех да помисля за душата си…

Старият император удари раздразнено с длан по масата.

— Но това е абсурд. От политическо гледище съвършено невъзможно. Това не може да се осъществи. Нима може да се създаде божие царство? И как ще се администрира то? С любов? С божието слово? Да не познавах хората, да повярвам. От политическо гледище това учение е толкова незряло и неосъществимо, че… че… че просто трябва да се наказва.

— Ама нали те не се занимават с политика — защищаваше ги пламенно Антония. — И в техните свещени книги няма нито дума за политика!

— За един държавник политик — каза Диоклетиан — всичко е политика. Всичко има политическо значение. Всяка идея трябва да получи оценка от политическо гледище, осъществима ли е, какво може да излезе от нея, до какво може да доведе. Дни и нощи, дни и нощи съм си блъскал главата как би могло да се реализира в политическо отношение християнското учение и виждам, че това е невъзможно. Повярвай ми, християнската държава не би могла да просъществува дори и един-единствен месец. Моля ти се, може ли да се организира армията на основата на християнските принципи? Могат ли да се събират данъци в съгласие с християнските начала? Биха ли могли да съществуват в християнското общество роби? Аз имам опит, Тони: нито една година, нито един месец не бих могъл да управлявам в съгласие с християнските принципи. Ето защо християнството никога няма да се прихване. То може да бъде религия на занаятчиите и робите, но никога, никога не може да бъде държавна религия. Изключено. Помисли само, тия техни възгледи за собствеността, за ближния, за неприемливостта на всякакво насилие и така нататък, всичко това са прекрасни, но на практика неосъществими неща. За практическия живот не ги бива, Тони. Кажи тогава кому са нужни…

— Може би са неосъществими — прошепна Антония, — но това все още не означава, че са престъпни.

— Престъпно — каза императорът — е това, което вреди на държавата. А християнството би парализирало суверенната власт на държавата. Дума да не става. Мила моя, върховната власт се упражнява на тоя, а не на оня свят. И ако казвам, че християнската държава по принцип не е възможна, по силата на логиката това означава, че държавата не може да търпи християнството. Всеки отговорен политик трябва съвсем трезво да се обяви против нездравите и неосъществими мечти. И без туй това са само халюцинации на безумни и роби…

Антония стана, тя дишаше тежко.

— Диоклетиане, знай тогава: аз станах християнка.

— Не може да бъде — леко се учуди императорът. — Е, защо пък не? Нали ти казвам, че има нещо в тая работа, и доколкото това ще си остане твоя частна работа… Ти, Тони, недей мисли, че не проявявам разбиране за такива неща. И на мене ми се иска още веднъж в живота си да бъда човешка душа: иска ми се, Тони, да зарежа и императорство, и политика, и всичко… след като завърша реформата на имперската администрация, искам да кажа, и други някои неща от подобен характер, а след това, след това ще отида някъде на село… и ще чета Платон*… Христос… Марк Аврелий**… и тоя техния, Павел*** ли се казваше, как ли… но сега извинявай, имам едно важно политическо съвещание.

* Платон (427–347 преди н.е.) — старогръцки философ идеалист, основател на философска школа, наречена Академия.

**  Аврелий Марк Антоний (121–180) – римски император, автор на философския трактат „Записки“, основател на катедра по философия в Атина.

*** Павел от Тарс — светец от началото на християнската ера, от противник на християнството станал по-късно деен християнски мисионер.

.

Брат Франциск

По шосето към Форли^* (там, където пътят се отклонява за Луго) някакъв просещ монах** се спря у един ковач; монахът беше дребен на ръст, леко прегърбен и широката му усмивка разкриваше няколко жълти зъба.

* Главен град на едноименна област в Италия, в провинцията Емилия на река Монтоне а Ронко

** Франциск  Асиски (1182–1226) — основател на ордена на францисканците, чийто идеал бил животът при пълно въздържание, посветен само на мисионерска, проповедническа и благотворителна дейност

— Помози бог, братко — весело каза той на ковача, — днес аз още не съм ял.

Ковачът се изправи, обърса потта от челото си и си помисли нещо за разните празноскитащи.

— Заповядайте — промърмори той. — Все ще се намери някоя бучка сирене.

Жената на ковача беше бременна и набожна; тя поиска да целуне ръка на монаха, но той веднага скри и двете си ръце и забъбра:

— Моля, майчице, не е ли по-добре аз да ви целуна ръка? Наричат ме брат Франциск, просякът. Бог да ви благослови.

— Амин — въздъхна младата ковачка и отиде да донесе хляб, сирене и вино.

Ковачът не беше от приказливите; забил поглед в земята, той стоеше съвсем безпомощен.

— Откъде идвате, домине? — попита той най-сетне.

— От Асизи — каза монахът. — На доста път оттук, братко. Няма да повярвате колко поточета, лозя и пътеки има по света. Човек не успява да ги обходи, а би трябвало, братко, би трябвало. Навсякъде божи твари и когато пътуваш по света, сякаш се намираш на едно непрекъснато молебствие.

— Веднъж аз ходих чак до Болоня — каза ковачът замислен, — ама това беше много отдавна. Нали знаете, домине, ковачът не може да нарами със себе си ковачницата.

Монахът кимна с глава.

— Да ковеш желязото — каза той, — е все едно да служиш на бога, ковачо. Огънят е хубаво и свято нещо. Да, да, братът огън, жива божа твар. Когато желязото омекне и стане гъвко — ой, каква красота, ковачо! А пък да се взираш в огъня — това е истинско откровение.

Монахът по момчешки прегърна коленете си и се разприказва за огъня. За овчарския огън, за димящите огнища из лозята, за горящата борина, за свещите и за пламтящия, обхванат от огън храст. През това време ковачката постла бяло платно на масата и приготви хляб, сирене и вино; ковачът разсеяно примигваше, като че ли гледаше в огън.

— Отче — каза тихо жената на ковача, — не искате ли да похапнете?

Брат Франциск чупеше хляба с ръце и поглеждаше озадачено към ковача и жена му. „Че какво става с вас двамата, чудеше се мислено той, какви сте такива мълчаливи и особени. Такива добри люде, мъжът цяла мечка, жената ще става майка скоро, какво става с вас, какво ви гнети?“ От смущение и от жал яденето взе да пресяда на гърлото на брат Франциск. „С какво да ви развеселя, божи люде? Може би да ви разкажа весели истории от моите странствувания? Или да ви попея и да се покълча пред вас, та да разтуша жената, която чака бебе?“

Вратата се пооткрехна. Жената на ковача вдигна ръка и пребледня. На вратата се подаде покорна куча глава с плахи очи.

Ковачът скочи, жилите на челото му се наляха с кръв и той се втурна към вратата.

— Марш оттука, проклето животно! — изрева той и ритна вратата. Кучето изскимтя и избяга.

Брат Франциск се натъжи и смутен, започна да прави топчета от хляба.

— Ковачо, ковачо — не се сдържа той, — какво ви е сторила тази божа твар?

Ковачът загрижено се обърна към жена си.

— Джулиана — измърмори той, — хайде! Хайде де! Жената се опита да се усмихне, устните й трепереха, тя стана, бледа, замаяна, и без да каже дума, се отдалечи. Ковачът я проследи с мрачен поглед.

— Братко — прошепна Франциск съжалително, — защо прогони своя брат кучето от трапезата? Аз си отивам.

Ковачът гневно изхърка.

— Щом искате да знаете, домине — каза той грубо — това куче… На Великден ние очаквахме гости. Щеше да ни навести сестрата на жена ми от Форли, момиченце още… Не дойде. След две седмици пристигнаха да си я вземат родителите й… Търсихме момичето, никъде ни помен от него. Една седмица преди Задушница кучето ни се появи някъде откъм полето и довлече нещо в муцуната си, остави го на прага. Като погледнахме, какво да видим — вътрешности. Едва по-късно намерихме каквото беше останало от момичето…

За да се овладее, ковачът хапеше устните си.

— Не знаем кой е сторил това. Бог ще накаже убиеца. Но кучето, домине… — ковачът махна с ръка. — А аз не мога да го убия, това е най-лошото. Не ти дава и да го изпъдиш. Обикаля около къщата и скимти — Представяте ли си, домине, колко е ужасно — ковачът прекара грубата си ръка през лицето си. — Не можем и да го гледаме. Нощем вие на вратата.

Брат Франциск потръпна.

— Ето такава е работата — изгъгна ковачът. — Извинете, домине, ще отида да видя Джулиана.

Монахът остана сам в стаята. В настаналата тишина той се почувствува неудобно. На пръсти излезе на прага. Недалеч, подвил опашка, стои жълтият разтреперан пес и го гледа с плах поглед. Брат Франциск се обърна към него. Кучето понечи да мръдне опашка и изскимтя.

— Ех, ти, бедното — измънка Франциск и се опита да насочи поглед другаде, но кучето мръдна опашката си без да сваля поглед от него.

— Е, какво искаш? — промърмори смутено брат Франциск. — Мъчно ти е нали, братко? Трудна работа.

Кучето пристъпи на едно място и затрепери от възбуда.

— Хайде, хайде — взе да го успокоява Франциск. — Никой не иска да говори с тебе, а?

…Кучето скимти и пълзи в краката на монаха. Брат Франциск изпитва някакво отвращение от него.

— Хайде, хайде, махай се — убеждава го той. — Защо си сторил това. Та то е било святото телце на момиченцето…

Кучето лежи в краката на светеца и вие.

— Хайде, стига, моля ти се — мърмори Франциск и се навежда над кучето. То замръзва в напрегнато очакване…

В този миг на прага се появиха ковачът и жена му, търсеха своя гост. И какво да видят, клекнал пред къщата, монахът чеше зад ухото ридаещото куче и тихо му говори:

— Виждаш ли, братко, виждаш ли, мой мили, защо ми лижеш ръцете?

Ковачът се изсекна. Франциск се обърна към него и плахо забърбори:

— Знаете ли, ковачо, то така жалко скимтеше! Как го казвате?

— Брако — измърмори ковачът.

— Брако — каза свети Франциск и кучето веднага го близна по лицето. Брат Франциск стана. — Стига скръб, братко, благодаря ти. А аз да вървя, ковачо.

В тоя миг той търсеше начин да се сбогува и не се досещаше; застанал пред ковачката със затворени очи, той се мъчеше да си припомни някаква благословия.

Когато отвори очите си, младата жена беше коленичила пред него, а ръката й — върху главата на кучето.

— Слава богу — въздъхна Франциск и откри жълтите си зъби. — Бог да ви възнагради за това!

А кучето, скимтейки от бясна радост, хукна да тича около светеца и коленичилата жена.

.

Ромео и Жулиета

Младият английски аристократ Оливер Мендевил, който беше в Италия на специализация, получи вест във Флоренция, че баща му, сър Уилям, е напуснал този свят. С тежко сърце и обилни сълзи сър Оливер се сбогува със синьорина Мадалена, като й се закле, че ще се върне колкото се може по-скоро, и заедно със своя слуга потегли към Генуа.

На третия ден те бяха изненадани от силен дъжд тъкмо когато влизаха в някакво селище. Сър Оливер се спря с коня си под един стар бряст.

— Паоло — каза той на слугата си, — виж дали няма някакво albergo*, където да изчакаме, докато премине дъждът.

* albergo (итал.) — странноприемница, хан, кръчма,

— Колкото се отнася до слугата и конете — обади се някакъв глас над главата му, — алберго има ей там зад ъгъла; но вие, кавалиеро, ще окажете голяма чест на моя дом, ако се подслоните под скромния му покрив.

Сър Оливер свали широкополата си шапка и се обърна към прозореца, откъдето към него се беше ухилил един стар отец.

— Vossignoria reverendissima* — почтително каза той, — вие проявявате извънредна любезност към един чужденец, който напуска прекрасната ви страна, обременен с благодарност за всичко хубаво, с което така разточително е бил отрупван.

* vossignoria reverendissima (итал.) — ваше преподобие.

— Bene*, мили ми синко — каза свещеникът, — но ако продължите да говорите още малко, ще се измокрите съвсем. Бъдете така любезен и слезте от тая кобила, но малко по-живичко, че дъждът е проливен.

* bene (итал.) — добре.

Когато molto reverendo parocco^* излезе да го посрещне на коридора, сър Оливер остана учуден: толкова дребен свещеник той не беше виждал досега; като му се покланяше, той беше принуден да се наведе толкова ниско, че кръвта нахлу в главата му.

* molto reverendo parocco (итал.) — достопочтен пастир.

— Оставете това — каза свещеникът. — Аз съм само един обикновен францисканец, кавалиере. Наричат ме падре Иполито. Ей, Мариета, донеси салам и вино. Оттук, господине, тук е безобразно тъмно. Вие сте инглезе, нали? Ето, от времето, когато вие, англичаните, се отделихте от римската църква, Италия гъмжи от англичани. Разбирам, синьор. Трябва да ви е мъчно за нея. Гледай, Мариета, този господин е инглезе. Бедният толкова млад, а вече англичанин! Отрежете си от салама, кавалиере, истински веронски е. Аз ви казвам, за виното по-добро мезе от веронския салам няма, имат много здраве болонците с тяхната мортадела. Дръжте винаги на веронския салам и на солените бадеми, мили ми синко. Не сте ходили във Верона? Жалко. Там е роден божественият Веронезе^*, синьор. Имайте предвид, че и аз съм от Верона. Прочут град, господине. Наричат го града на скалигерите**. Хареса ли ви винцето?

* Божествения  Веронезе — Паоло Веронезе, всъщност Паоло Калиари (1528–1588), родом от Верона, италиански художник, класик на декоративизма. Неговите фрески с религиозна, историческа и военна тематика украсяват много от домовете и дворците във Венеция и други италиански градове.

** Верона — градът на скалиерите — един от най-старите градове във Венецианската област по двата бряга на р. Адидже, в който от 1260 до 1397 г. е управлявал италианският род дела Скала, Скалигери.

— Gracias^*, padre — измънка сър Оливер. — У нас, в Англия, Верона се нарича градът на Жулиета** .

* gracias (итал.) — благодаря.

** Жулиета Капулети — героиня от трагедията на Шекспир „Ромео и Жулиета“. Лоренцо и Парис са персонажи от същата трагедия

— Я гледай ти — учуди се падре Иполито. — Че защо така? Досега не съм чувал там да е имало някаква княгиня Жулиета. Вярно, има вече четиридесет години, откакто не съм ходил — коя Жулиета може да бъде това?

— Жулиета Капулети — обясни сър Оливер. — Знаете ли, у нас има една такава пиеса… от някой си Шекспир. Много хубава пиеса. Знаете ли я, падре?

— Не, но почакайте, Жулиета Капулети, Жулиета Капулети — бъбреше падре Иполито. — Аз би трябвало да я зная. Аз съм ходил у Капулети с падре Лоренцо.

— Вие сте познавали монаха Лоренцо? — възкликна сър Оливер.

— Как да не съм го познавал? Аз, господине, съм му прислужвал като министрант. Слушайте, да не би това да е оная Жулиета, която се омъжи за граф Парис? Нея я знам. Много набожна и изобщо знаменита госпожа беше тая графиня Жулиета. Капулети тя беше по баща, от ония Капулети, дето въртяха търговия с кадифе.

— Не може да бъде същата — заяви сър Оливер. — Капулети, за която ви говоря, е умряла съвсем млада, и то по най-трогателния начин, който бихте могли да си представите.

— Аха — каза молто реверендо, — в такъв случай не е тя. Жулиета, която познавах, се омъжи за граф Парис и му роди осем деца. Образцова и много почитана съпруга, млади господине, дано Бог ви даде такава. Вярно, говореха, че преди това си била загубила ума по някакъв млад crapulone^*… Ех, синьоре, за кого не се говори по нещо? Младостта, нали знаем, е неразумна и луда. Бъдете доволен, кавалиеро, че сте млад. Между инглезите има ли млади хора?

* crapulone (итал.) — гуляйджия.

— Има — въздъхна сър Оливер. — Ах, отче, и нас ни изгаря пламъкът на младия Ромео.

— Ромео? — каза падре Иполито и отпи. — Трябва да го познавам. Кажете, не беше ли той оня млад sciocco* оня перко, оня нехранимайко от семейството на Монтеките, който рани граф Парис? Говореха, че заради Жулиета. Да, точно така. Жулиета трябваше да се омъжва за граф Парис — добра партия беше този Парис, синьор, много богат и много добър млад човек, — но Ромео бил решил, че той трябва да вземе Жулиета… Такава глупост, господине — мърмореше падре. — Като че ли богатите Капулети можеха да дадат дъщеря си на някого от фалиралите Монтеки. А освен това Монтеките поддържаха Мантуа, докато Капулети бяха на страната на миланския херцог. Не, не. Аз мисля, че това assalto assassinatico^**против Парис беше един обикновен политически атентат. Днес всичко е политика, мили ми синко. Разбира се, след тази разбойническа постъпка Ромео трябваше да избяга в Мантуа и вече не се върна.

* sciocco (итал.) — глупак.

** assalto assassinatico (итал.) — нападение с цел убийство.

— Имате грешка — не се сдържа сър Оливер. — Извинете ме, падре, но историята не е такава. Жулиета обичала Ромео, но родителите й я принуждавали да се омъжи за граф Парис…

— Те много добре са знаели защо — съгласи се старият свещеник. — Ромео беше ribaldo^* и поддържаше Мантуа.

* ribaldo (итал.) — негодник, нехранимайко

— Но преди сватбата с Парис отец Лоренцо й доставил един прах, след употребата на който тя трябвало да изпадне в мнима смърт — продължаваше сър Оливер.

— Това е лъжа — остро възрази падре Иполито. — Отец Лоренцо никога не би направил това. Но истината е, че Ромео нападна Парис на улицата и го нарани. Може да е бил пиян.

— Простете, отче, но работата е била съвсем друга — протестира сър Оливер. — Истината е, че Жулиета е била погребана. Над гроба й Ромео пронизал Парис с меча си…

— Чакайте — каза свещеникът. — Преди всичко това не се случи над никакъв гроб, ами на улицата близо до паметника на Скалигерите. А освен това Ромео не го прониза, ами само го нарани в рамото. Как си я представяте тая работа вие, да не мислите, че е толкова лесно да убиете някого с меч. Я опитайте вие, млади господине!

— Scusi* — възрази сър Оливер, — аз видях това още на премиерата. Граф Парис наистина бе пронизан в двубоя и умря на място. Под впечатлението, че Жулиета наистина е умряла, Ромео се отрови в гробницата й. Така е, падре.

* scusi (итал.) — извинете.

— Ами — мърмореше отец Иполит. — Отровил се бил. Избяга в Мантуа, приятелю.

— Извинете, падре — настояваше Оливер, — аз със собствените си очи видях — нали седях на първия ред! В следващия миг Жулиета се събуди и като видя, че любимият й Ромео е мъртъв, също взе отрова и умря.

— Какви ги приказвате — разсърди се падре Иполито. — Чудно, кой ги е съчинил тия клюки. Вярно, че Ромео избяга в Мантуа и че бедничката Жулиета от мъка направи опит да се отрови. Но то какво беше, кавалиере, детинщина; моля ви се, та тя беше едва на петнайсет години. — Аз зная това от същия оня Лоренцо, млади господине; разбира се, аз тогава бях ей такъв ragazzo* — и добрият отец посочи една височина около лакът от земята. — Жулиета после я откараха при леля й в Безенцано, за да забрави. Там я посети граф Парис, ръката му беше още в превръзка, и както става в такива случаи, от това излезе голяма любов. След три месеца се ожениха. Ecco^**, синьоре, така стават тия работи в живота. Аз самият бях министрант на сватбата, с едно бяло стихарче.

* ragazzo (итал.) — момче.

** ecco (итал.) — ето

Сър Оливер седеше покъртен.

— Не се сърдете, отче — каза той накрая, — но в английската пиеса това е хиляда пъти по-хубаво.

Отец Иполито изпухтя.

— По-хубаво! Не виждам какво му е хубавото, когато двама млади хора се самоубиват. Не е ли жалко, млади господине. Да ви кажа ли, много по-хубаво е, че Жулиета се омъжи и роди осем деца, и какви деца, майко моя: същински ангелчета.

Оливер тръскаше глава.

— Това не е то, мили ми падре; вие не знаете какво е това великата любов.

Дребният свещеник замислено примигаше.

— Голямата любов? Аз мисля, че това е, когато двама души са в състояние да се понасят цял живот… вярно и предано… Жулиета беше рядка жена, скъпи ми господине. Тя възпита осем деца и стоя до съпруга си и му служи до самата му смърт. — Та така значи, у вас наричали Верона град на Жулиета, а? Това е много хубаво; от страна на вас, англичаните, това е много хубаво, кавалиере. Госпожа Жулиета, лека й пръст, беше наистина отлична жена.

Младият Оливер, който беше изпаднал в някаква разсеяност, се сепна:

— Ами какво стана с Ромео?

— С него ли? И аз не знам точно. Бях чувал нещо за него. — А, да, сетих се. В Мантуа той беше се влюбил в дъщерята на някакъв маркезе — но как му беше името? Монфалконе, Монтефалко, или нещо подобно беше. Е, кавалиере, това беше онова, което вие наричате велика любов! Дори беше я отвлякъл или нещо подобно — то беше някаква извънредно романтична история, но съм забравил подробностите; моля ви се, това се случи в Мантуа. Но казваха, че било някаква passione senza esempio*, някаква изключителна страст, господине. Така поне се говореше. Ето, синьоре, той, дъждът, спрял.

* passione senza esempio (итал.) — безподобна страст.

Сър Оливер стана и малко неловко се изправи в цял ръст.

— Бяхте много любезен, падре. Thank you so much^*. Бих ли могъл да оставя тук нещо… за вашите бедни енориаши — смънка той, като се изчерви, и пъхна под чинията няколко зекина^**.

* thank you so much (англ.) — много благодаря.

** zecchino (итал.) — златна венецианска монета, цехин.**

— Гледай, гледай — ужаси се падре Иполито и размаха пред него ръце — какво правите вие, толкова пари за парченце веронски салам!

— Освен това и за вашия разказ — добави веднага младият Оливер. — Той беше — а, беше твърде, твърде — не знам как да кажа. Very much, indeed*.

* very much, indeed (англ.) — наистина, твърде много.

В прозорците светна слънце.

.

Хамлет принц датски

Дванадесет прийома за полемика или пособие по вестникарски дискусии

Това кратко ръководство е насочено не към участниците в полемики, а към читателите, за да могат поне приблизително да се ориентират в прийомите на полемичната борба. Говоря за прийоми, а съвсем не за правила, защото във вестникарските полемики, за разлика от всички други видове борби – един срещу един, дуели, схватки, мачове, турнири и въобще състезания в мъжки стил, няма никакви правила – поне у нас. В класическата борба, например, не се допуска противниците да се ругаят по време на състезание. В бокса не може да се нанесе удар във въздуха, а после да се заяви, че противникът е нокаутиран. При атака на щик не е прието войниците от двете страни да се клеветят взаимно – това правят спрямо тях журналистите в тила.
Но всичко това и даже много повече са напълно нормални явления в словесните полемики, и трудно е да се издири такова, което запознатите със споровете в изданията биха признали за непозволен похват, непознаване на боя, груба игра, измама или непочтена уловка. Затова и няма никаква възможност да се изброят и опишат всички прийоми на полемичната борба: дванадесетте от тях, които ще посоча, са само най-разпространените, срещащи се във всяко, даже в най-непретенциозното сражение в печата. Желаещите могат да ги допълнят с дузина други.

1. Despicere (да се гледа отвисоко – лат.), или прийом първи.

Състои се в това, че участникът в диспута трябва да накара неговия противник да почувства интелектуалното му и морално превъзходство, с други думи, да му даде да разбере, че той, противникът му, е човек ограничен, слабоумен, графоман, бърборко, пълна нула, раздута величина, епигон, неграмотен мошеник, цървул, плевел, декласиран човек и въобще субект, недостоен да се разговаря с него. Такава априорна предпоставка ви дава правото на този високомерно-поучаващ и самоуверен тон, който е неотделим от понятието “дискусия”. Да полемизираш, да осъждаш нещо, да не се съгласяваш и едновременно да запазиш известно уважение към противника – това не влиза в нашите национални традиции.

2. Прийом втори, или Termini (терминология – лат.).

Този прийом се заключава в използването на специални полемични словесни обрати. Ако Вие например, напишете, че господин Хикс, според Вас, не е прав в нещо, то господин Хикс може да отвърне, че Вие “вероломно се нахвърляте върху него”. Ако Вие считате, че, за съжаление, в нещо не достига логика, то Вашият противник ще напише, че Вие “ревете” над това или “проливате сълзи”. Аналогично: “пръскате слюнки” вместо “протестирате”, “клеветите”, вместо “отбелязвате”, “обливате с помия” вместо “критикувате”, и така нататък. Ако сте тих и безобиден човек, с помощта на подобни изрази Вие ще бъдете нагледно обрисуван като раздразнителен, налудничав, безотговорен и отчасти ненормален. А това вече от само себе си обяснява защо Вашият уважаем противник се нахвърля върху Вас толкова емоционално: той просто се защитава от вероломните Ви нападки и ругатни.

3. Прийом трети, известен под названието Caput canis (тук: да се приписват лоши качества – лат.).

Състои се в изкуството да се употребяват само такива изрази, които могат да създадат за противника единствено отрицателно мнение. Ако сте предпазлив, можете да бъдете наречен страхлив, ако сте остроумен – могат да кажат, че претендирате за остроумие, ако сте склонен към прости и конкретни доводи – може да се обяви, че сте посредствен и тривиален, ако имате склонност към абстрактни аргументи – ще е изгодно да Ви представят като неразбираем и заплетен схоластик и така нататък. За ловкия полемист просто не съществуват свойства, гледни точки и душевни състояния, върху които да не може да се залепи етикет, с чието название е достатъчно да се разобличи поразителната пустота, тъпота и нищожество на противника.

4. Non habet (тук: да се констатира отсъствие – лат.), или прийом четвърти.

Ако сте сериозен учен, над Вас леко ще удържат победа с помощта на третия прийом, заявявайки, че сте бавно мислещ, многословен моралист, абстрактен теоретик или нещо от този род. Но могат да Ви унищожат, прибягвайки и до прийома Non habet. Може да се каже, че на Вас не Ви достига тънко остроумие, непосредственост на чувствата и интуитивна фантазия. Ако Вие се окажете именно непосредствен човек, притежаващ тънка интуиция, Вас могат да ви сразят с твърдението, че не Ви достигат твърди принципи, дълбочина на убежденията и въобще морална отговорност. Ако сте разсъдъчен, то Вие за нищо не ставате, тъй като сте лишен от дълбоки чувства, ако ги имате, то Вие сте просто мекушав, защото не Ви достигат по-високи рационални принципи. Вашите истински свойства нямат значение – трябва да се открие какво не Ви е дадено и да Ви очернят за това.

5. Пети прийом, наречен Negare (тук: да се отрича наличието на…, да се отрича очевидното – лат.).

Състои се в простото отрицание на всичко Ваше, всичко, което Ви е присъщо. Ако Вие, например, сте учен, може да се игнорира този факт и да се каже, че сте повърхностен и многословен дилетант. Ако в течение на десет години упорито твърдите, че (да допуснем), вярвате в баба Яга или Едисон, на единадесетата година за Вас може да се заяви в полемиката, че Вие никога досега не сте се издигали до позитивната вяра в баба Яга или Томас Алва Едисон. И това ще мине, защото непосветеният читател нищо не знае за Вас, а посветеният ще изпита злорадство от факта, че отричат очевидното при Вас.

6. Imago (тук: подмяна – лат.) – шести прийом.

На читателя се пробутва някакво невъобразимо чучело, нямащо нищо общо с действителния противник, след което този измислен противник се унищожава. Например, опровергават се мисли, които никога не са и минавали през главата на противника и които той, естествено, никога не е изказвал; посочват се като примери действително глупави и грешни тезиси, които, разбира се, не му принадлежат.

7. Pugna (убиване – лат.) – прийом, родствен с предходния.

На противника или концепцията, която той защитава, се дава лъжливо название, след което цялата полемика се води срещу този произволно избран термин. Прийомът се използва най-често в така наречените принципни полемики. Противникът се обвинява в някакъв “изъм”, от който той после трябва да се спасява.

8. Ulises (Улисс (Одиссей) – символ на хитрост – лат.) – прийом осми.

Главното в него е да се отклоните встрани и да говорите не по същество. Благодарение на това полемиката изгодно се съживява, слабите позиции се маскират и целият спор придобива безкраен характер. Нарича се и “да преумориш, да измъчиш противника”.

9. Testimonia (свидетелства – лат.).

Този прийом е основан на това, че понякога е удобно да се използва авторитет (все едно чий), например, да се заяви – “Още Пантагрюел е казал” или “както е доказал Трейчке”. При известна начетеност за всеки случай може да се намери някакъв цитат, който на място да убие противника.

10. Quousque… (до кога… – лат.)

Прийом, аналогичен на предходния. Отличава се само с отсъствието на пряко позоваване на авторитет. Просто се казва: “Това вече отдавна е отхвърлено”, или “Това вече е отминал етап”, или “На всяко дете е известно” и така нататък. Срещу това, което е опровергано по такъв начин, не се налага да се изтъкват никакви нови аргументи. Читателят вярва, а противникът е принуден да защитава “отдавна опроверганото” – задача доволно неблагодарна.

11. Impossibile (тук: не трябва да се допуска – лат.).

Да не се допуска, че противникът може да е прав в нещо. Ако му се признае макар и троха ум и истина – загубена е цялата полемика. Ако дадена фраза не може да се опровергае, остава още възможността да се каже: “Господин Хикс се заема да ме поучава…”, или “Господин Хикс оперира с такива плоски и отдавна известни истини, като “откритието му…” … Накратко, винаги ще се намери нещо, не е ли така?

12. Jubilare (да се тържествува – лат.).

Един от най-важните прийоми. Състои в това, че бойното поле винаги трябва да се напуска с вид на победител. Опитният полемист никога не бива победен. Претърпелият поражение винаги се оказва неговият противник, когото са съумели да “убедят” и с който е “свършено”. По това полемиката се и отличава от всеки друг вид спорт. Борецът на тепиха честно се признава за победен; но, струва ми се, още нито една полемика не е завършвала с думите: “Дайте ръката си, убедихте ме”. Съществуват още много други прийоми, но ми спестете описанието им, нека тях да ги търсят литературоведите в нивата на нашата журналистика.

превод Георги Ангелов
Източник:  Литературен свят

Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.03.2015

 

 

 

 

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save