Папа  Франциск   

http://iztoknazapad.com/wp-content/uploads/2012/03/line.png

Към карта на сайта

Стр. 1, 2

Съдържание на  страницата:

Този път революцията на Франциск се предаваше „на живо“ – Красимир Иванджийски
Папа Франциск  Генерална аудиенция: „Липсващи бащи – осиротели семейства“  – (пълен текст) –  catholic-news.bg
Папа Франциск откри Синода за семействата. Приветствена реч на Папа Франциск при откриване (пълен текст) –  catholic-news.bg
Синодът на епископите не е парламент, а място, в което действа Светият Дух!  – catholic-news.bg
Новият език на Евангелието в защита на живота на Папа Берголио предизвиква известно недоумение –  „Il Foglio“, Италия

Интервю с Папа Франциск: „Аз съм един грешник“ – catholic-news.bg

Кой е Хорхе Марио Берголио?
Защо станахте йезуит?
Какво означава за един йезуит да бъде Папа?
Обществото на Исус
Примерът: Отец Фавр, „реформираният свещеник:
Да чувстваш църквата
Стара и млада Църква

Църквата – полева болница

Първият папа от религиозен орден от 182 години
Какво мислите за дикастериите в Рим?
Втори Ватикански Събор
Да търсим и да намираме Бог във всички неща
Сигурност срещу заблуждения
Трябва ли да бъдем оптимисти
Изкуство и творчество
Граници и експериментални области

m

Този път революцията на Франциск се предаваше „на живо“

Красимир Иванджийски

С две свои действия папа Франциск, глава на Римокатолическата църква, взриви основите на западния свят, на либералния капитализъм и на „новия световен ред“.

Първо беше най-новата енциклика на папата Lauda do Si, която призова открито към културна революция, чиято цел ще бъде екологията, наречена от папата „интегрална екология“. Зад това определение всъщност се крие визията на Запада за нов световен ред, т.е. Франциск призова към антизападна социална и политическа революция.

Второто събитие беше визитата на Франциск в Боливия на 9 юли 2015 г., където той извърши няколко неща наведнъж:

  • най-напред се извини на коренното население на Америка за престъпленията на католическата църква и получи като подарък от боливийски първи президент от индиански произход Ево Моралес стилизиран дървен кръст с формата на сърп и чук;
  • на второ място последва неговата реч на Световната среща на народните движения в Санта Круз, организирана в сътрудничество с Папския съвет за справедливост и мир и с Папската академия за социални науки, на която присъстваха делегати от целия свят.

Обръщението на папата към пристигналите от цял свят делегати направо беше невероятно. Мирът, справедливостта, свободата и оцеляването на човечеството имат нов, силен и смел приятел. Може би именно заради това Франциск в края се обърна към присъстващите да се молят за него. Знаеше, че от този момент става мишена на силните на този свят, на онези, които са системни врагове на човечеството – световната плутокрация, ционизмът, аристокрацията…

Веднага последваха оценките: „Комунизмът на Франциск“, „Правдата на папата“, „Папата срещу капитализма“.

Нещо такова не помня, въпреки че следя католицизма от десетилетия /ще припомня, че съм един от малцината живи журналисти, които в началото на 70-те години имаха възможност да се срещнат с кардинал Карол Войтила, /по-късно Йоан Павел ІІ/ в Краков и, че през всичките тези години, особено заради въвличането на България от ЦРУ в атентата срещу папата, съм анализирал ставащото във Ватикана критично. Но сега нещата там могат и да се променят наистина по революционен начин. Дали ще позволят на Франциск да направи това?

Лично никога не съм допускал, че римски папа особено йезуит, ще е способен на такава радикална еволюция. Може би заради това Франциск няколко пъти спомена, че неговият „мандат“ може да е кратък, което беше странно, имайки предвид, че папата е и „доживотен пост“. Но Франциск се връщаше няколко пъти към тази тема – че ще бъде папа може би четири-пет, а може би две-три години. Дали иска по този начин да въведе „президентство“ в църквата, т.е. няколкогодишни мандати за папите, а не доживотно присъствие на немощни старци. Или пък това беше подготовката за разглежданите тук събития и евентуално предвиждане на „наказателна операция“ срещу него от страна на онези, които така яростно критикува. Не знам.

От онова, което направи за две години, Франциск е много последователен, съсредоточен и целеустремен и въвеждаше постепенно нова динамика и съдържание на религията не само към католиците, но и към всички хора.

Думите на Франциск в Боливия бяха определени като „мюнхенска реч на папата“. Всъщност беше боливийска. Резонансът и мащабът на засегнатите проблеми превъзхождаха сензационното изявление е на Путин в Мюнхен през 2007 г. Главното, което ги обединяваше /вероятно неслучайно преди пътуването си до Боливия Франциск се срещна и с Путин във Ватикана и свързва тези две речи е критиката на актуалния световен ред и на цялата капиталистическа система, решимостта за противопоставяне и постигане на промени, както и откритото предизвикателство към виновниците за това положение. Католическата църква /не говоря за българската църква, която е затънала до гуша в аморал и безпътица/ се връща не само в обществения, но и в политическия живот. Връща се на възможно най-високото равнище. Периодът на преклонението пред парите приключи. Махалото се задвижи в другата посока.

Защо? Нали така нареченият рационален подход изглеждаше нерушим? Обратното – непредвидливостта, причинена от парите, придоби глобални мащаби, излезе извън националните граници и стана проблем на световно равнище. Сега са експлоатирани не класи или съсловия, а цели държави, особено в Третия свят, откъдето идва и самият Франциск, и където влиянието на църквата продължава да е силно, за разлика от потъналия в разкош и престъпления англосаксонски „първи“ свят.

„Алчността за пари е поставена начело на социално-икономическата система. Това разрушава обществото, обрича и поробва мъжете и жените, разрушава човешкото братство, настройва хората един срещу друг и поставя под заплаха нашия общ дом“ – бяха думите на Франциск. От времето на социализма в СССР и Източна Европа не са звучали толкова сериозни и толкова високо произнесени думи за това, че алчността е деструктивна, гнусна и омерзителна. Целият капиталистически свят е построен върху парите и експлоатацията на труда. Но изведнъж римски папа пред целия свят съобщи, че това не само че е несправедливо, но е и неморално. Тези думи са атентат, покушение срещу основите на съвременния световен порядък на Запада, установен под англоамериканската хегемония.

Ватикана взе курс на конфронтация с Вашингтон преди известно време. И, разбира се, обратното. Латиноамериканското турне на Франциск даде нов тласък в развитието на тези процеси. Англосаксонският модел на политиката, в който две партии имитират някаква видимост на политическа борба, докато зад тях политиката се определя от бизнеса, банките и мафията остава в миналото. В политиката се връщат идеите-национални,религиозни и социални. Те все по-бързо изтласкват ерзац-идеологиите, като борбата за правата на сексуалните малцинства, която отдавна прерасна във фарс.

Нуждата от морал, справедливост и традиционни ценности обаче не беше унищожена. Потребителството и паразитизмът не изтласкаха истинските обществени идеали.

Дали това е някаква тактическа игра на папа йезуит. Едва ли. Защото става в момент, когато силата на такива думи и действия е направо унищожителна. Това е системна критика. Франциск започна тази атака доста отдавна и я доразви в споменатата енциклика Laudato Si, публикувана малко преди визитата му в Боливия.

Да се върнем към тази енциклика. Известно беше, че Франциск ще ангажира своя авторитет и на католическата църква, в годината с преломно значение за глобалния климатичен дебат. През декември ще се състои в Париж срещата на ООН по тази тема. Тя трябва да приеме нов международен договор по въпроса за защита на климата. Досегашните преговори са театър на взаимните обвинения на богатия Север срещу бедния Юг.

Франциск избра най-подходящия момент. Предшестваше го друг анонс. В края на април във Ватикана беше проведен семинар, на който участниците от различни религии приеха декларация, в която се отбелязваше, че причиненото от човека глобално затопляне /охлаждане/ е факт и, че спирането му е морален дълг на всеки човек.

Тази идея беше продължена в енцикликата Laudato Si, с още по-радикални тези. В нея папата призоваваше към смела духовна културна революция. От тези три думи може да се извади втората, и да останем „смела революция“.

Защото Франциск пишеше, че унищожението на околната среда на планетата има структурен характер и е резултат от обществено-политическия и икономически ред, градящ се върху насилието. Растящото неравенство вътре в обществата и между държавите произтича от действащия модел на капитализма, в който доминира свободният пазар и печалбата, заради които всичко на Земята – от хората до растенията и животните, са обект на експлоатация. Един от ефектите на този модел е потребителството, най-силната днес идеология, тласкаща човечеството към задоволяване на все повече измислени и безсмислени нужди на консумизма.

По този начин Франциск разширява екологията, превръщайки я в интегрална, т.е. цялостен проект, градящ се върху уважението и достойнството на човека от самото начало.

Заради това енцикликата на папата е адресирана до всички хора с добра воля – ако революцията трябва да успее, трябва да засегне целия свят и да ангажира всички ресурси на човечеството.

Едновременно обаче между Ватикана и режима в Киев се наблюдава рядко единодушие. Няма осъждане на силовото превземане на православните храмове, няма порицание на нацистките, расистки и русофобски изказвания на новите власти. Може да се появят и „новоизпечени“ украински кардинали. Залага се на придвижването на католическата църква от украинската територия на Изток към Русия.

В документа личат и латиноамериканските корени на папата. Той се солидаризира и с хората от развиващите се страни и използва тяхната култура и постижения. Защото именно в Боливия и Еквадор се развива концепцията за BuenVivir, което не означава стремеж към по-добър живот /dolce vita/, а грижи за хармонията в нейното обществено, икономическо и екологично измерение.

Папата от Аржентина показа на цялото човечество, че безвъзвратно завършва ерата на евроатлантическия универсализъм, свеждащ се до фалшивото убеждение, че само Европа и САЩ могат да са източник на икономически, технологични и политически модели, които трябва да се приемат от всички. Това доведе човечеството до сегашната пропаст. За да бъде избегната е необходимо нещо, съдържащо се в думата „революция“

Този път революцията беше предавана на живо по телевизията от далечна Боливия. Дано сте схванали за какво става дума.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 21.08.2015

 

,

 Папа Франциск „Генерална аудиенция: „Липсващи бащи – осиротели семейства“  (пълен текст)

Пълния текст на катехизиса на Папа Франциск от последната генерална аудиенция, състояла се в аула „Павел VІ“ на Апостолическия дворец във Ватикана на 28 януари 2015 г. Вероучителната беседа на Светия Отец бе посветена на ролята на бащата в семейството.

„Скъпи братя и сестри, добър ден!

Отново се връщаме на катехизисите, посветени на семейството. Нека днес се оставим да бъдем водени от думата „отец“, „баща“. Една дума, която е по-скъпа от всяка друга за нас, християните, защото това е името, с което Исус ни е научил да се обръщаме към Бог: „Отче“. Смисълът на това име придоби една нова дълбочина, именно от начина, по който Исус го използваше, за да се обръща към Бог и да показва Своите специални отношения с Него. Благословената тайна на вътрешната интимност на Бог Отец, Син и Свети Дух, открита от Исус, е сърцевината на нашата християнска вяра.
Думата „баща“ („отец“) е позната на всички. Това е една универсална дума. Тя е израз на едно фундаментално отношение, чиято реалност е стара колкото историята на човечеството. Днес обаче сме стигнали до там да твърдим, че обществото ни е едно „общество без бащи“. Казано с други думи, особено в западната култура, фигурата на бащата сякаш символично отсъства, изчезнала е, премахната е. На пръв поглед това бе възприето като един вид освобождение: освобождение от бащата-господар; от бащата като представител на закона, който е наложен отвън; от бащата като цензор на щастието на децата и пречка пред еманципацията и независимостта на младите. Понякога, в някои семейства, в миналото царуваше авторитаризмът, в някои случаи дори подчинението: родители, които се отнасяха с децата си като със слуги, без да уважават личните нужди на тяхното израстване; бащи, които не са им помогнали да поемат свободно по пътя си – не е лесно обаче да възпитаваш дете в свобода; бащи, които не са им помогнали да поемат собствените си отговорности, за да градят бъдещето си и това на обществото.
Това, разбира се, не е добро поведение. Както обаче често се случва, от една крайност се минава в друга. Проблемът на нашето съвремие сякаш вече не е толкова натрапчивото присъствие на бащите, колкото тяхното отсъствие, тяхното бездействие. Често татковците са толкова концентрирани върху самите себе си и работата си, а понякога и върху собствената си реализация, че забравят за семейството. И оставят сами малките и младите. Още като епископ на Буенос Айрес започнах да усещам измерението на сирачеството, което днес децата преживяват; и често питах татковците дали си играят с децата, дали са имали смелостта и любовта да прекарват известно време с децата. И отговорът в повечето случаи бе тежък: „Но аз не мога, имам толкова много работа…“. И така, бащата отсъстваше от онова дете, което растеше, не играеше с него, не, не прекарваше време с него.
Сега, в рамките на тази поредица от размишления за семейството, бих искал да кажа на всички християнски общности, че трябва да сме в по-голяма степен участващи: отсъствието на фигурата на бащата от живота на малките деца и младежите води до пропуски и рани, които могат да бъдат и много тежки. И всъщност, отклоненията при децата и подрастващите могат, в голяма степен, да се дължат да тази липса, на липсата на авторитетен пример и насока в техния всекидневен живот, на липсата на близост, на липсата на любов от страна на бащите. Чувството, че са сираци, което изпитват много младежи е много по-дълбоко, отколкото ние си мислим.
Те са сираци в семейството, защото татковците често отсъстват от дома, в това число и физически, но най-вече защото когато са там, те не се държат като бащи, не разговарят с децата си, не осъществяват своята възпитателна задача, не дават на децата си пример, придружен с думи, онези принципи, онези стойности, онези правила на живота, от които те се нуждаят като хляб. Качеството на възпитанието се нуждае толкова повече от бащиното присъствие, колкото повече бащата е принуден заради работата да стои далеч от вкъщи. Понякога изглежда сякаш татковците не знаят добре какво е мястото им у дома и как да възпитават децата. И тогава, изпаднали в колебание, те се въздържат, оттеглят се и пренебрегват отговорностите си, сякаш намират убежище в едни резервирани отношения с децата, така да се каже с равен резултат „нула на нула“. Истина е, че трябва да бъдеш „спътник“ на детето си, но без да забравяш, че си баща! Ако се държиш само като равнопоставен спътник с детето, това няма да му се отрази добре.
Този проблем го виждаме също и в гражданското общество. Гражданското общество със своите институции има една ясна отговорност, бихме могли да кажем „бащинска“ отговорност към младите, една отговорност, която понякога бива пренебрегвана или бива упражнявана зле. И обществото често ги оставя сираци и не им предлага честна перспектива. Така младите остават осиротели откъм сигурни пътища, по които да могат да преминат; осиротели откъм учители, на които да се доверят; осиротели откъм идеали, които да стоплят сърцата им; осиротели откъм ценности и надежди, които да ги подкрепят всекидневно. Изпълнени са с идоли, сърцето им е откраднато; обзети са от мечти за забавления и удоволствия, но не им се дава работа; биват заблуждавани с бога на парите, а истинските богатства биват отричани.
И така, ще бъде добре всички, бащи и деца, да чуят отново обещанието, което Исус даде на Своите ученици: „Няма да ви оставя сираци“ (Ив 14, 18). В действителност Той е Пътят, по който трябва да се премине, Учителят, Който да бъде слушан, Надеждата, която може да промени света, че любовта ще победи омразата, че можем да имаме едно бъдеще на братство и мир за всички. Някой от вас може да ми каже: „Но, отче, днес Вие бяхте много негативен. Говорихте само за отсъствието на бащите, за това какво се случва, когато бащите са далеч от децата… Истина е, исках да подчертая това, тъй като следващата сряда ще продължа този катехизис, като ще се спра на красотата на бащинството. Ето защо реших да тръгна от мрака, за да стигна до светлината. Нека Господ ни помага добре да разберем тези неща. Благодаря“.

Превод: © www.catholic-news.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 30.01.2015


Папа Франциск откри Синода за семействата.
Приветствена реч на Папа Франциск при откриване (пълен текст)

 Catholic-news.bg   

Тази сутрин (6-ти октомври 2014) Папа Франциск откри работата на Синода за семействата с темата „Пасторалните предизвикателства на семейството в рамките на евангелизацията“. В кратката си реч той призова присъстващите синодални отци да говорят открито и да слушат смирено, защото само така може да се тръгне по общ автентичен път и припомни, че те ще представляват гласа на Църквата.

„Това е голяма отговорност: Да се представляват реалностите и проблемите на църквите, за да се върви по път, който е път на Евангелието на семейството. Едно от най-важните условия е: Ясни думи. Никой да не казва:`Това не трябва да се казва; той ще помисли това или онова за мен…` Вичко трябва да се казва с яснота.“

Папата каза, че един кардинал му писал след последната консистория през февруари 2014 г., на която ставало въпрос за семейството, че било жалко, че някои нямали смелост да кажат някои неща от уважение към Папата, тъй като мислели, че той е на друго мнение. Във връзка с това той каза:

„Така не може, това не е в духа на Синода, защото всичко трябва да се каже, което чувстваме в Господ, че трябва да се каже: без респект към хората, без страх. А същевременно трябва да слушаме със смирение и да приемаме с отворено сърце това, което казват събратята. С тези две нагласи се върви в духа на Синода.“

Папата още веднъж настойчиво помоли участниците в Синода да се придържат в работата си към тези две точки. Той поясни:

„Правете това изцяло в мир и спокойствие, понеже Синодът протича винаги „cum Petro et sub Petro“, а присъствието на Папата е гаранция за всички и защита на вярата.“
Накрая Папа Франциск каза, че желанието му е духът на Синода да намери израз и в избора на говорител, генерален секретар и президентите на синода.

„Първите двама се избират директно от пост-синодалния съвет, който се избира от участниците в последния Синод. А тъй като президентите се избират от Папата, аз помолих същите участници в миналия Синод до придложат някои имена и избрах тези, които те ми предложиха.“(по zenit.org)

Качено на сайта iztoknazapad.com на 30.12.2014

,

,

Приветствена реч на Папа Франциск при откриване на първото заседание на Синода на епископите, посветен на семейството

Ватикана, Синодална аула, 6 октомври 2014 г.

k

Ваши Превъзходителства, Ваши Блаженства, братя и сестри,

Отправям сърдечното си „добре дошли“ на тази среща и ви благодаря от сърце за вашето загрижено и компетентно присъствие и съдействие.
От ваше име бих искал да изразя своята жива и искрена благодарност към всички онези, които работиха с отдаденост, търпение и компетентност през дългите месеци, проучвайки, оценявайки и работейки по темите, текстовете и дейността на това извънредно Общо събрание.
Позволете ми да се обърна със специална и сърдечна благодарност към кардинал Лоренцо Балдисери, генерален секретар на Синода, към монс. Фабио Фабене, помощник-секретар, а заедно с тях – към всички отговорници, автори, консултанти, преводачи и целия персонал на секретариата на Синода на епископите. Те работиха неуморно и продължават да работят за добрия изход на настоящия Синод. Наистина ви благодаря и нека Господ ви възнагради за това!
Също благодаря на Постсинодалния съвет, на отговорника и на генералния секретар; на епископските конференции, които наистина работиха здраво, а заедно с тях благодаря и на тримата делегирани председатели…
Благодаря и на вас, скъпи кардинали, патриарси, епископи, свещеници, монаси и монахини, миряни, за вашето присъствие и участието ви, което обогатява работата и духа на колегиалност и синодалност за доброто на Църквата и семействата! Именно този дух на колегиалност пожелах да присъства и при избора на отговорник, на генерален секретар и делегирани президенти. Първите двама бяха избрани директно от Постсинодалния съвет, който пък бе избран по време на последния Синод. Тъй като обаче делегираните председатели трябваше да бъдат избрани от Папата, аз помолих същия този Постсинодален съвет да предложи имена. Номинирах тези, които съветът ми предложи.
Вие сте гласът на Църквите по места, групирани на ниво „локални Църкви“ посредством Епископските конференции. Универсалната Църква и Църквите по места са божествена институция; сдружените локални Църкви са човешка институция. Този глас вие го носите в „синодалността“. Това е една голяма отговорност: да сте носители на реалността и проблемите на Църквите, за да им помогнете да вървят по онзи път, който е Евангелието на семейството.
Едно необходимо основно условие е ясното говорене. Някой ще каже: „Това не може да се казва; ще си помислят за мен това или онова…“. Трябва да казваме онова, което мислим, с parresia (от гръцки – има се предвид „свободно изразяване“, „казване на всичко, което има да се казва“ – бел. прев.). След последния консисторий (февруари 2014 г.), по време на който се говореше за семейството, един кардинал ми написа следното: „Жалко, че някои кардинали нямаха смелостта да кажат някои неща от респект към Папата, смятайки, че Папата може да мисли другояче“. Това не е добре, това не е синодалността, защото трябва да се каже всичко онова, което чувстваме в Господа, че трябва да се каже: без съобразяване с хората, без притеснение. И в същото време трябва да се вслушваме със смирение и да приемаме с отворено сърце онова, което казват братята. С тези две нагласи се упражнява синодалността.
Точно за това ви моля, за тези две нагласи на братя в Господа: говорете с parresia и слушайте със смирение.
И го правете с голямо спокойствие и мир, защото Синодът се свиква винаги cum Petro et sub Petro (лат. „С Петър и под (властта на) Петър“), и присъствието на Папата е гаранция за всички, както и опазване на вярата.
Скъпи братя, нека всички си сътрудничим, за да се прояви ясно динамиката на синодалността. Благодаря!.

Превод от италиански: © www.catholic-news.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 24.12.2014


,

Синодът на епископите не е парламент, а място, в което действа Светият Дух!

Както съобщихме по-рано, по време на генералната аудиенция на 10 декември 2015 г. Папа Франциск започна нов цикъл от катехизиси, посветени на семейството. В първата си беседа той направи обобщение на протеклия през октомври извънреден Синод на епископите по темата за християнския брак и християнското семейство. Така Папа Франциск предложи своя поглед за протеклото синодално събрание. Публикуваме пълния текст на казаното от Светия Отец.

 

Скъпи братя и сестри, добър ден!

Приключихме цикъла от катехизиси, посветен на Църквата. Нека благодарим на Господ, че ни даде възможност да изминем този път, преоткривайки красотата и отговорността да принадлежим на Църквата, да сме Църквата – всички ние.

Сега започваме един нов етап, един нов цикъл, чиято тема ще бъде семейството – тема, която започваме именно в периода между две събрания на Синода, посветени на тази толкова важна реалност. Затова, преди да навлезем в различните аспекти на семейния живот, днес бих желал да говоря именно за синодалното събрание, провело се през октомври, чиято тема бе: „Пастирските предизвикателства пред семействата в контекста на новата евангелизация“. Важно е да припомним как протече това събрание, как премина то и какво произтича от него.

По време на Синода медиите свършиха своята работа – имаше големи очаквания, огромно внимание, – и ние им благодарим, защото те го отразиха изобилно. Много новини, много! Това стана възможно благодарение на пресслужбата, която всеки ден провеждаше брифинги. Често обаче погледът от страна на медиите бе малко в стила на спортните или политическите хроники: често пъти се говореше за два отбора – „про“ и „анти“, за консерватори и прогресисти, и т. н. Днес бих искал да разкажа какво се случи по време на Синода.

Първо искам да кажа, че бях настоял синодалните отци да говорят откровено и смело и да слушат със смирение, като казват с кураж всичко онова, което е в сърцето им. По време на Синода нямаше някаква предварителна цензура, като всеки можеше, а и трябваше, да казва онова, което бе в сърцето му, онова, което искрено си мисли. „Но това ще предизвика спор“ – казваха някои. Да, така е, чувствахме се така, както са спорели и апостолите. Както казва текстът: проведе се усилен спор. Апостолите се караха помежду си, защото се опитваха да търсят Божията воля по отношение на езичниците – дали да влязат в Църквата или не. Тогава това бе нещо ново. Винаги когато се търси Божията воля по време на синодално събрание има различни гледни точки, както и спор, а това не е лошо нещо! Винаги, когато това се прави смирено и с дух на служение, става дума за събрание между братя. Предварителната цензура би било нещо лошо. Не, не, всеки трябваше да каже онова, което мисли. След първоначалния доклад на кардинал Ердьо, се състоя един пръв, основен момент, в който всички отци имаха възможност да говорят, както и да слушат. Бе показателна нагласата за слушане, която отците имаха. Момент на голяма свобода, през който всеки изрази онова, което мисли, с parresia (от гръцки – има се предвид „свободно изразяване“, „казване на всичко, което има да се казва“ – бел. пр.) и доверие. Като основа на изказванията послужи т. нар. „Работен инструмент“, плод на предишните консултации в цялата Църква. И тук трябва да благодарим на секретариата на Синода за огромната работа, която бе свършена преди и по време на асамблеята. Те наистина бяха страхотни.

Нито едно изказване не постави под съмнение фундаменталните истини за тайнството Брак, а именно: неразтрогваемостта, единството, верността и откритостта към живота (срв. Втори Ватикански събор, Gaudium et spes, 48; Кодекс на каноническото право, 1055-1056). Тези неща не бяха поставени под въпрос.

Всички изказвания бяха обединени и по този начин се стигна до втория момент – проект (чернова – бел. пр.), озаглавен Доклад след дискусията. И този доклад бе дело на кардинал Ердьо и се състоеше от три точки: вслушване в контекста на предизвикателствата пред семейството; поглед, съсредоточен в Христос и Евангелието на семейството; сравнение по отношение на пастирските перспективи.

По това първо синтезирано предложение се състоя дебат по групи, което бе третият момент. Групите, както обикновено, бяха разделени по езици, тъй като така е по-добре и се общува по-лесно: италиански, английски, испански и френски. В края на своята работа всяка група представи доклад и всички доклади на групите бяха публикувани веднага. Всичко бе дадено с цел да има прозрачност и да се знае какво се случва.

След това – всъщност това е четвъртият момент – комисия проучи всички направени предложения от групите, разделени по езици, и бе оформен Заключителен доклад, който запази предишната форма – вслушване в реалността, поглед към Евангелието и пастирски ангажимент. Този доклад обаче се опита да включи и постигнатото от дискусиите по групи. Както винаги, бе утвърдено и Заключително послание на Синода – по-кратко и с по-популярен език в сравнение с доклада.

Така протече синодалното събрание. Някои от вас може би ще ме попитат: „Караха ли се отците?“. Вижте, не знам дали са се карали, но говореха силно, да, наистина. Именно това е свободата, това е свободата, която съществува в Църквата. Всичко се случваше „cum Petro et sub Petro“ (lat. „С Петър и под властта на Петър“ – бел. пр.), т.е. в присъствието на Папата, което е гаранция за всички за свобода и доверие, както и гаранция за ортодоксията (правилното учение – бел. пр.). И накрая, с едно свое изказване предложих един обобщен прочит на синодалния опит.

И така, официалните документи от Синода са три: Заключителното послание, Заключителният доклад и заключителното изказване на Папата. Други няма.

Заключителният доклад, който бе крайната цел на всички размишления, направени по диоцези до онзи момент, вчера бе публикуван и ще бъде изпратен на епископските конференции, които ще дискутират по него в контекста на следващото редовно събрание през октомври 2015 г. Казвам, че бе публикуван вчера – да, той вече бе публикуван по-рано, – но вчера бе публикуван с въпросите, отправени към епископските конференции и по този начин се превръща в истинска рамка за следващия Синод.

Трябва да знаем, че Синодът не е парламент, в който има представител на тази Църква, на онази Църква, на еди-коя си Църква… Не, той не е това. Да, в него има представители, но структурата му не е парламентарна. Става дума за нещо напълно различно. Синодът е едно защитено пространство, така че в него да може да действа Светият Дух; не се състоя битка между фракции, както това е позволено в един парламент, а се състоя среща между епископите, дошли тук след дълга подготвителна работа, която сега ще намери продължение в друга работа – за доброто на семействата, на Църквата и на обществото. Това е един процес, един нормален синодален път. Сега този доклад (Relatio) се връща в местните Църкви, като в тях продължава работата, свързана с молитва, размишление и братска дискусия, за да бъде подготвено следващото събрание. Това именно е Синодът на епископите. Нека го поверим на закрилата на Дева Мария, нашата Майка. Нека тя ни помага да следваме Божията воля, вземайки такива пастирски решения, които да помогнат повече и по-добре на семейството. Моля ви да придружавате това синодално пътуване до следващия Синод с вашата молитва. Нека Господ ни освети, нека стори така, че със зрялост да стигнем до онова, което като Синод трябва да кажем на всички Църкви. Именно затова е важна вашата молитва“.

Превод от италиански: catholic-news.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.12.2014

.

Новият език на Евангелието в защита на живота на Папа Берголио предизвиква известно недоумение

(„Il Foglio“, Италия)

След големите катехизиси на кардиналите Камило Руини и Раймонд  Бурке в съботното утро и след месата в катедралата на Свети Петър на следващия ден всички очаквали проповедта на Папа Франциск по време на неделната литургия в отговор на разгърнатото по целия свят движение в защита на живота. Това било кулминацията на деня, посветен на Евангелието на Живота (Evangelium Vitae). Събитието е част от Годината на вярата и е призвано да „свидетелства за свещенното значение на живота”. За първи път след своето избиране Папа Франциск изнася публична меса, посветена на важен  в етически план въпрос, а именно – защитата на живота от момента на зачеването до естествения край. В събота в църквата Сан Джовани деи Фиорентини кардинал Руини осъди „поведението на мнозина политици, смятащи се за католици, но гласуващи в полза на мерки, узаконяващи абортите и евтаназията”. По мнението на бившия председател на Италианската епископска конференция, достойно за порицание е и „поведението на избирателите, които не се замислят много-много над своя избор”. Той говори за все по-оскъдното чувство за църковна принадлежност, което е плод на „неправилно разбиране на понятието за мирянство”.

Но на следващия ден Папата предпочете да не засяга принципи, по които не може да се постигне съгласие. „Ние гледаме на Бога  като на Бог на живота. Разглеждаме Благата вест като път на свободата и живота. Живият Бог ни прави свободни. Да кажем „да” на любовта и „не” на егоизма, да кажем „да” на живота, а не на смъртта, да поддържаме свободата и да се откажем от робството и зависимостта от устойчивите идоли на нашето време”, – казаа понтификът по време на хомилията, прочетена от импровизирания амвон пред катедралата на площада на Свети Петър. Той нито веднъж не произнесе думи като аборт и евтаназия. Само в самото началото на проповедта се позова на енцикликата Evangelium Vitae, на Йоан Павел II от 1995 г. Именно на нея бяха посветени двудневните празненства и месата. Разбира се, призивът да се каже „да” на живота, а не на смъртта, „да се приеме и винаги да се свидетелства за Евангелието на Живота” е ясен и не прекъсва линията, провеждана от неговите предшественици в защита на свещения смисъл на живота. Но Папата не произнесе никакви по-конкретни думи, не промълви  нито дума по повод законите, не им направи морална оценка, не говори за неопровержими ценности. Виждаме промяна на стила, към който всички, обявяващи  се в защита на живота, са длъжни да се адаптират.

„Папата е решил да печели време, – каза за Il Foglio президентът на асоциацията „Наука и Живота” Паола Ричи Сидони. – Аз мисля, че той иска да се подготви и да даде по-лична оценка на тези важни теми, а не да се придържа към тези общи места. Във всеки случай, ние вече можем да доловим неговата позиция, близка до традиционната. Това време за подготовка не трябва да се оценява нито в позитивен, нито в негативен смисъл. В края на краищата, църквата отделя огромно внимание на това събитие. Да изчакаме следващите стъпки. Ако тези теми станат животрептящи, тогава вмешателството на понтифика би било желателно”. Президентът  на Движението за живот и глава на организаионния комитет на кампанията „Един от нас” (тази инициатива е с намерение да получи одобрението на милиони хора от населението на света, за да поиска прекратяването на манипулациите с човешки ембриони) Карло Казини казва: „Рано или късно ще настъпи момент, когато Франциск открито ще се изкаже по тези въпроси. Аз оставам с впечатление, че в настоящия момент той не желае твърдо да се изкаже по въпроса за живота пред тези, които мислят по различен начин”.  „Има разлика между Войтила и Берголио, – добавя Казини. –  Йоан Павел ІІ срина Берлинската стена, разделяща два свята, които не желаеха да се разберат едни други. Той направи това благодарение на огромната енергия на думите. На мене ми се струва, че Франциск използва друг тип език, който постепенно прониква в подсъзнанието и сърцето. Той се опитва да разруши стената на условностите в човешкия живот. Вярвам, че в края на краищата прошката и смирението ще се слеят в защита на живота”. „Във всеки случай необходимо е да се почака по-подробния коментар на голямата енциклика”, обясни Казини

Матео Матцуци (Matteo Matzuzzi)
18/06/2013

Превод: Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 12.10.2014

.

Интервю с Папа Франциск: „Аз съм един грешник“

В четвъртък бе публикувано интервю на Папа Франциск за йезуитското списание „Civilta’ Cattolica“, водено от неговия директор Антонио Спадаро, SJ в „Санта Марта“ на 19, 23 и 29 август 2013 г. Въпросите са изпратени от главните редактори на различни йезуитски списания в Европа. Това е първото по-дълго интервю с Папа Франциск.

.

Кой е Хорхе Марио Берголио?

Въпросите са пред мен, но аз решавам да не спазвам подготвения от мен план и питам Папата малко ненадейно: „Кой е Хорхе Марио Берголио?“. Той ме поглежда мълчаливо. Питам го дали може да му се задава този въпрос. Той ми дава знак, че одобрява въпроса и казва:

„Не знам каква дефиниция би била най-подходяща… Аз съм един грешник. Това е най-точното определение. И то не е само израз, не е литературен жанр. Аз съм грешник“. Папата продължава да размисля, развълнуван, сякаш не е очаквал този въпрос, сякаш е принуден да даде и друго обяснение.

„Да, може би мога да кажа, че съм малко обигран, знам как да се държа, но е вярно и това, че съм безобиден. Но най-добрият синтез, който ми идва отвътре и който смятам за най-подходящ е: „Аз съм грешник, когото Господ е погледнал“. И повтаря: „Аз съм човек, когото Господ е погледнал. Винаги съм усещал, че моето мото „Miserando atque eligendo“ е много вярно за мен“.

Мотото на Папата идва от проповеди на Св. Беда Достопочтени, който в коментара си към епизода с призоваването на Свети Матей пише: „Исус видял един митар и като го погледнал с любов и го избрал, му казал: Последвай ме!“ Папата добавя: „Струва ми се, че латинският герундив „miserando“ е непреводим както на италиански, така и на испански. Бих го заместил с друг герундив, който изобщо не съществува: „misericordiando“.

Със скок на мисълта, чийто смисъл не разбирам веднага, Папа Франциск продължава размишлението си:
„Не познавам Рим. Познавам само няколко места от града. Сред тях е „Санта Мария Маджоре“ – там съм ходил винаги“. Усмихвам се и му казвам: „Това го разбрахме много добре, Свети Отче!“. „Да – продължава Папата, – познавам „Санта Мария Маджоре“, „Свети Петър“… Но когато съм идвал в Рим, винаги съм живял на Via Scrofa. От там често отивах в църквата „San Luigi dei Francesi“; ходех там, за да разглеждам картината за призоваването на Матей, нарисувана от Караваджо“.

Започвам да разбирам какво иска да ми каже Папата. „Този пръст на Исус, който сочи към Матей – такъв съм аз, така се чувствам, като Матей“. Папата става така решителен, като че ли намира образа за себе си, който е търсил: „Това е жестът на Матей, който ме поразява: „Той взема парите си, сякаш иска да каже: „Не, не са мои, не са мои тези пари! Виж, това съм аз: грешник, когото Господ е видял“. Ето това казах, когато ме попитахте дали приемам избирането ми за Папа. После каза тихо: „Peccator sum, sed super misericordia et infinita patientia Domini nostri Jesu Christi confisus et in spiritu penitentiae accepto.“

.

Защо станахте йезуит?

Продължавам с първия от подготвените въпроси: Свети Отче, какво ви подтикна да постъпите в Обществото на Исус? С какво ви докосна по-специално Орденът на йезуитите?

„Исках да направя нещо повече, но не знаех какво. Бях в семинарията. Харесваха ми доминиканците и имах приятели доминиканци. Но после избрах Обществото на Исус, което добре познавах, тъй като семинарията бе поверена на йезуитите. Обществото на Исус ме впечатли с три неща: мисионерският характер, общността и дисциплината. Това е странно, защото по природа съм недисциплиниран. Но дисциплината на йезуитите, начинът им да се отнасят към времето, ме впечатлиха много“.

„И още нещо, което за мен има наистина фундаментално значение: общността. Аз не се виждам като самотен свещеник. Аз се нуждая от общност. И това става ясно от факта, че живея тук, в „Санта Марта“. Когато дойдох в дома, по жребий ми се падна стая №207. Стаята, в която сега се намираме, беше стая за гости. Реших, че ще живея тук, в стая 201, защото, когато влязох във владение на папското жилище, усетих в себе си едно „Не“. Папският апартамент в Апостолическия дворец не е луксозен. Но в крайна сметка прилича на обърната фуния. Голям и просторен е, а входът му е много тесен. Влизаш вътре капка по капка. Това не е за мен. Без хора не мога да живея. Трябва да живея живота си заедно с други хора.“

.

Какво означава за един йезуит да бъде Папа?

Питам Папата какво означава за него, че е първият йезуит, избран за епископ на Рим: Как разбирате служението на цялата Църква, за което бяхте призован, в светлината на духовността на Св. Игнатий? Какво означава за един йезуит да бъде избран за Папа? Кой пункт от йезуитската духовност ви помага най-много в изпълнението на тази длъжност?

„Различаването е едно от нещата, които са занимавали Св. Игнатий най-много. За него то е средство за борба, за да бъде опознат по-добре Господ и да бъде следван от най-голяма близост. Винаги ме е вълнувала една максима, с която се описва визията на Свети Игнатий: „Non coerceri a maximo, sed contineri a minimo divinum est“ (Да не си ограничаван от голямото и въпреки това да си в най-малкото е божествено). Мислих много върху това изречение и с оглед на ръководенето, на изпълнението на длъжността на супериор: Да не се оставяш да те завладее по-голямото пространство, а да си в състояние да останеш в по-тясното. Тази добродетел на голямото и малкото е великодушието, позволяващо ни постоянно да гледаме хоризонта от положението, в което се намираме: всеки ден да уреждаме големите и малките неща на ежедневието с голямо и отворено за Бога и за другите сърце. Това означава – в големите хоризонти на Божието царство: много да бъде обхванато, да се повиши стойността на малките неща.“

„Тази максима предлага параметри за спазване на коректно отношение за различаване, за да се гледа на Божите неща от „гледна точка“ на Бога. За Св. Игнатий големите принципи трябва да бъдат включени в пространствените, времевите и личните обстоятелства. Йоан ХХІІІ застана на тази ръководна позиция, повтаряйки принципа: „Omnia videre, multa dissimulare, pauca corrigere“ (Всичко да се види, много да се обхване, малко да се коригира). Защото когато той видя всичко, големите измерения, сметна, че ще трябва да се справя с малкото, в много малки измерения. Може да имаме големи проекти и да ги реализираме, залагайки на малко дребни неща като основа. Или може да използваме слаби средства, които се оказват по-ефективни, отколкото силните, казва свети Павел в Първото послание до коринтяните.“

„Различаването се нуждае от време. Мнозина, например, си мислят, че промените и реформите трябва да станат в кратки срокове. Вярвам, че на човек винаги му е необходимо достатъчно време, за да постави основите за една истинска, ефективна промяна. И това е времето за разграничаване. Понякога обаче разграничаването ни кара веднага да направим нещо, което всъщност сме искали да извършим по-късно. Така беше и с мен през тези месеци. Различаването винаги става в присъствието на Господ, като внимаваме за знаците, за нещата, които се случват, слушаме, съчувстваме на хората, особено на бедните. Моите решения, също и онези, които са свързани с обикновения ежедневен живот, като използването на обикновен автомобил, са свързани с духовното разграничаване, отговарящо на изискването, което произтича от обстоятелствата, хората и четенето на знаците. Разграничаването в присъствието на Господ ме направлява в моя начин на ръководене“.

„Но аз съм недоверчив към решения, които се вземат импровизирано. Винаги се отнасям с недоверие към първото решение, т.е. към първото нещо, което ми дойде на ума. Обикновено то е погрешно. Трябва да почакам, вътрешно да преценя, да имам необходимото време. Мъдростта на разграничаването премахва неопределеността на живота и ни кара да намираме най-подходящите средства, които не винаги съвпадат с това, което изглежда голямо и силно“.

.

Обществото на Исус

И така, разграничаването е крайъгълен камък в духовността на Папата. В него се изразява по специален начин неговата идентичност на йезуит. Затова го питам как според него Обществото на Исус може да служи днес на Църквата, в какво се състои неговата особеност, но също и какви рискове има.

„Обществото на Исус е институция, която е в напрежение, винаги в основата на нещата в напрежение. Йезуитът не е центриран. Само по себе си Обществото на Исус не е центрирано: Центърът му е Христос и неговата Църква. Следователно: Щом Обществото на Исус има за център Христос и Църквата, то има две фундаментални отправни точки на уравновесеност, за да живее в периферията на обществото. Но ако Обществото на Исус насочва погледа си твърде много към себе си, то се поставя в центъра като солидна, добре въоръжена структура и така се излага на опасността да се чувства сигурно и нескромно. Обществото на Исус трябва да има винаги пред погледа си ` Deus semper maior`, търсенето на все по-голямата Божия слава; то трябва да има пред себе си Църквата, истинската невеста на Христос, нашия Господ, Христос Цар, който ни спечелва и на когото ние жертваме цялата си личност и цялата си съдба, въпреки че сме само глинени съдове. Това напрежение постоянно ни води извън себе си. Това, което прави Обществото действително силно, е тогава едновременно бащинското и братско средство на `равносметката на съвестта`, тъй като именно то му помага да се отправи по-добре в мисия.“

Тук Папата се позовава на една специална точка от конституциите на Обществото на Исус, където е записано, че „йезуитът трябва да разкрива съвестта си“, това означава „своето вътрешно състояние, което да живее така, че началникът да бъде по-наясно и по-разсъдлив, когато изпраща лицето да изпълни задачата си.“

„Трудно е обаче да се говори за Обществото на Исус“, продължава Папа Франциск: „Когато се обяснява много, съществува опасността от недоразумения. Обществото на Исус може да се представя само в разказвателна форма. Само в разказа може да се направи разликата, но не и във философското или в богословското изложение, където може да се дискутира. Стилът на Обществото на Исус не е стилът на дискусията, а онзи на разграничаването, което разбира се допуска дискусията в процеса. Мистичната среда никога не дефинира границите си, не усъвършенства мисленето. Йезуитът трябва да е винаги човек на отвореното, откритото мислене. В Обществото е имало времена, в които са живели със строго, затворено, по-скоро инструктивно-аскетично, отколкото с мистично мислене; това изкривяване е създало Epitome Instituti.

Тук Папата се позовава на един вид практическо обобщение, съставено в Обществото на Исус през ХХ век, което било в употреба и на което гледали като на заместител на конституциите. Този текст дълго време характеризирал обучението на йезуитите; стигнало се дотам, че някои дори вече не четяли конституциите, които всъщност са основаващият текст. За Папа Франциск в Обществото на Исус през това време правилата криели опасност да навредят с пренатовареност на духа на ордена, завладени от изкушението да се разяснява и точно да се определя в детайли харизмата.

Папата продължава: Йезуитът винаги мисли по-нататък, в непрекъснатост, с поглед към хоризонта, в чиято посока трябва да върви , докато има Христос в центъра. Това е истинската му сила, тя го кара да бъде креативен и щедър в търсенето. Затова днес повече отвсякога то трябва да бъде contemplativa in actione (съзерцателно в активното действие), трябва да има дълбока близост към цялата Църква, разбирана като `Божи народ` и `свята йерархична Майка Църква`. Това изисква много смирение, жертва, смелост, особено когато човек преживява неразбиране или е цел на недоразумения и клевети, но това е най-плодотворното поведение. Ние мислим за миналите напрежения заради китайските и малабарските ритуали, както и за мисиите в Парагвай.“

„Аз самият съм свидетел на недоразумения и проблеми, които Обществото на Исус преживя и в последно време. Сред тях са тежките времена, когато ставаше въпрос за разширение на `четвъртия обет` на подчинение към Папата за всички йезуити. Това което ми даваше сигурност по времето на отец Педро Арупе, бе фактът, че той е мъж на молитвата, мъж, който прекарваше много време в молитва. Спомням си как, седнал на пода като японците, той прекарваше дълго време в молитва. По този начин той се държеше правилно и вземаше верни решения.

.

Примерът: Отец Фавр, „реформираният свещеник“

На това място се запитвам дали сред йезуитите от началото на Обществото на Исус да днес има фигури, които са го впечатлявали специално. И затова питам Папата дали има такива, кои са те и защо. Папата започва, назовавайки Игнатий и Франц Ксавери, но след това се спира на една фигура, която йезуитите познават, но която вероятно не е общоизвестна: блаженият Пиер Фавр (1506-1546) от Савоя. Той е един от първите спътници на свети Игнатий, първият, с когото той споделя стаята, когато двамата следвали в Сорбоната. Третият в тази стая бил Франц Ксавери. Пий ІХ го обявява за блажен на 5 септември 1872 г.; процесът за канонизация е в ход.

Папата посочва едно издание от Пиер Фавр „Мемориали“, което накарал да издадат двама йезуити-специалисти (Мигел А.Фиорио и Хайме Х. Амадео), когато бил провинциал. Изданието, което особено допада на Папата е това от Мишел дьо Сарто. Питам го защо е впечатлен така имено от Фавр, кои черти у него му харесват:

„Диалогът с всички, дори с отдалечените и противниците, скромната набожност, може би известната наивност, непосредствената разполагаемост, внимателното му вътрешно разграничаване, фактът, че е бил мъж на големите и силни решения и същевременно е бил способен да бъде толкова благ, толкова благ…“
Докато Папа Франциск изброява главните черти на любимия му йезуит, разбирам колко много действително тази фигура е била за него пример в живота. Мишел дьо Сарто нарича Фавр просто „реформиран свещеник“, за когото вътрешният опит, догматичната формулировка и структурната реформа са свързани тясно и нераздено помежду си. Струва ми се понятно, че Папа Франциск се вдъхновява точно от този вид реформа. След това Папата продължава с размишление за истинското лице на основателя на Обществото на Исус:

„Игнатий е мистик, не аскет. Дразня се, когато чувам някой да казва, че духовните упражнения били тогава в духа на Игнатий, когато се провеждали в тишина. В действителност и упражнения, които се провеждат в ежедневието, а не в тишина, могат да бъдат напълно в духа на Игнатий. Онова изопачено течение, което подчертава аскетизма, мълчанието и покаянието се е разпространило особено в испанската среда и в Обществото на Исус. Аз пък съм близо до мистичното течение на Луи Лалмон (1578-1635) и Жан-Жозеф Сурин (1600-1665). Пиер Фавр също е бил мистик.

Какъв вид управленчески опит продължава да зрее от подготовката на отец Берголио – първоначално той е бил супериор на дома, а след това на провинцията в Обществото на Исус? Стилът на управление на Обществото е предпоставка за решението на супериора, но също и конфронтацията с неговите консултанти.

И така, питам Папата: „Мислите ли, че Вашият опит в ръководеното от миналото може да ви послужи за настоящото ръководство на цялата Църква?“ След кратък размисъл Папа Франциск става сериозен, но остава съвсем спокоен:

„Да Ви кажа честно: В опита си като супериор в Обществото не винаги съм се държал така коректно, че да съм направил необходимите консултации. И това в никой случай не беше добро. В началото стилът ми на ръководене като йезуит имаше много недостатъци. Беше трудно време за Обществото на Исус: Цяло поколение йезуити пропадна. Затова още на много млади години бях избран за провинциал. Бях само на 36 години – лудост! Трябваше да се справям с много трудни ситуации и вземах решенията си по много суров и личен начин. Да, но трябва и да добавя нещо: Когато поверя нещо на някого, му имам пълно доверие. Той трябва да допусне наистина много сериозна грешка, за да се откажа от него. Независимо от това, на хората им е втръснало от авторитаризма. Авторитарният ми и бърз начин да вземам решения ми докара сериозни проблеми и обвинението, че съм ултраконсервативен. Имах период, в който преминах през голяма вътрешна криза , когато живеех в Кордова. Сигурно не съм бил като блажена Имелда, но никога не съм бил един от `десните`. Моят авторитарен начин да вземам решения причиняваше проблеми.“

„Говоря за тези неща като житейски опит и за да стане разбираемо какви опасности съществуват. С времето научих много. Господ ме удостои с тази педагогика в ръководенето, въпреки моите грешки и грехове. Например, като епископ на Буенос Айрес имах всеки 14 дни среща с моите шестима ауксилиарни епископи и много пъти през годината със съвета на свещениците. Поставяха се въпроси и се отваряше пространство за дискусия. Това много ми помогна да вземам най-добрите решения. А сега чувам определени лица да ми казват: `Човек не трябва много да се съветва, а да решава.` Но аз вярвам, че консултацията е много важна. Консисториите и Синодите са например важни места за действителното и активно провеждане на тези консултации. Но те трябва да се правят в по-гъвкава форма. Пожелавам си реални, не формални консултации. Комисията на осемте кардинали – тази група за консултации – е не само мое решение, но и плод на волята на кардиналите, както тя беше изразена при общите събрания преди Конклава. И аз искам да има истински, не формални консултации.“

,

Да чувстваш с Църквата

Оставам при темата за Църквата и се опитвам да разбера какво точно означава за Папа Франциск „да чувстваш с Църквата“, за което свети Игнатий пише в духовните си упражнения. Папата отговаря, без да се бави, с една представа:
„Образът на Църквата, който ми харесва, е този на светия Божи народ. Дефиницията, която чество използвам, е тази на съборната конституция ‚Lumen gentium‘ № 12. Принадлежността към един народ има голяма богословска стойност: В историята на спесението Бог е избавил един народ. Няма пълна идентичност без принадлежност към един народ. Никой не бива спасяван сам, като изолиран индивид. Бог ни привлича към себе си и при това наблюдава сложната структура на междучовешките отношения, които протичат в човешкото общество. Бог влиза в тази динамика на народа.
„Народът е субектът. А Църквата е Божият народ. По пътя на историята – със своите радости и страдания. Да чувстваш с Църквата означава за мен да бъдеш в Църквата. А целостта на верните е неминуемо във вярата. Тя показва тази непогрешимост във вярата посредством свръхестественото усещане за вярата на целия Божия народ по пътя. Така резбирам днес ‚Sentire cum ecclesia‘, за което говори свети Игнатий. Когато диалогът на верните с епископа и с Папата върви по този път и е лоялен, тогава той има подкрепата на Светия Дух. Следователно това не е чувстване, което се отнася до богословите.
„То е като при Мария: Искаме ли да знаем коя е тя, питаме богословите. Искаме ли да знаем как да я обичаме, трябва да питаме народа. От своя страна Мария е обичала Исус със сърцето на народа – както четем в Магнификат. Затова не трябва да се мисли, че разбирането на ‚Sentire cum ecclesia‘ е обвързано само с това да се чувства с йерархичната част от Църквата.“
След кратка пауза за размисъл Папата уточнява сухо, за да се избегнат недоразуменията: „Разбира се, трябва да се внимава, за да не се мисли, че тази форма на непогрешимост на всички верни, за която говоря в светлината на Събора, е вид популизъм. Не, това е опитът на `светата йерархична Майка Църква`, както я е нарекъл свети Игнатий, на Църквата като Божи народ, пастири и народ заедно. Църквата е целостта на Божия народ. Аз виждам светостта в Божия народ, неговата ежедневна святост. Има `една средна класа на светостта`, в която всички можем да участваме, за която говори Малег.
Папата се позовава на Жозеф Малег, негов любим писател французин, роден през 1876 г. и починал през 1940 г. Той има предвид най-вече незавършената му трилогия , Pierres noires : Les Classes moyennes du Salut,. Някои френски критици го наричат също „католическият Пруст“.
Папата продължава: „Виждам светостта в търпеливия Божи народ: Жената, която отглежда децата си, мъжът, който работи, за да занесе хляб вкъщи, болните, възрастните свещеници, които имат толкова наранявания, но и една усмивка, защото са служили на Бог, сестрите, които толкова много работят и живеят една скрита святост. Това е за мен светостта за всички. Често свързвам светостта с търпението: търпението не само като hypomoné, като вземането върху себе си на събитията и обстоятелствата на живот, но и като издръжливост в продължаването на пътя всеки ден. Това е светостта на борещата се Църква, за която говори свети Игнатий. Това е била светостта на моите родители, на моя баща, на моята майка, на моята баба Роза, която ми е направила толкова добро. В моя Бревиар имам завещанието на баба ми Роза. Често го чета: За мен то е като молитва. Тя е светица, която толкова много е страдала – и нравствено. Винаги е вървяла напред с кураж.“
„Тази Църква, с която ние трябва да мислим и да чувстваме, е домът на всички – тя не е малък параклис, който може да приеме само една групичка от избрани личности. Не бива да редуцираме Вселенската църква до защитно гнездо за нашата посредственост. Църквата е майка. Църквата е плодородна и такава трябва да бъде. Виж, когато забелязвам отрицателен начин на поведение у служители на Църквата или у монаси и монахини от ордени, първото, което ми идва на ум е: `Заклет стар ерген` или `Стара мома!`. Те не са нито бащи, нито майки. Те не са били в състояние да продължат живота. Но когато чета биографиите на мисионерите-салезиани, които отишли в Патагания, чета история, изпълнена с живот, с плодотворност.
Друг пример от тези дни: Видях, че вестниците се занимават с телефонния разговор, който проведох с едно момче, което ми бе написало много хубаво писмо. За мен това беше акт на плодотворност. Осъзнах, че едно подрастващо момче се е запознало с един свещеник и му разказва нещо от живота си – Свещеникът не може да каже: `Пет пари не давам!` – Тази плодотворност ми се отразява много добре.“

.

Стара и млада Църква

Оставам при темата „Църква“ и задавам на Папата въпрос в светлината на последния Младежки Световен Ден: „Това голямо събитие отново насочи прожекторите към младежта, но и към тези `духовни бели дробове`, които представляват младите Църкви. Какви надежди произтичат от тези Църкви за цялата Църква?“
„Младите Църкви проявяват синтез от вяра, култура и живот по пътя. Той е различен от синтеза на старите Църкви. За мен отношението между по-старите и по-младите Църкви прилича на отношението между млади и възрастни в едно общество: Те строят бъдещето – едните със своята сила, другите със своята мъдрост. Разбира се, винаги има риск. По-младите Църкви се смятат за самостоятелни и автономни, по-старите искат да наложат на по-младите своите културни модели. Но бъдещето се строи заедно.“

.

Църквата – полева болница

При оттеглянето си Папа Бенедикт ХVІ характеризира света като субект на бързи промени. Той се вълнува от много съществени въпроси за живота във вярата, което изисква физически и духовни сили. Питам Папата, също и в светлината на това, което той тъкмо ми каза: „От какво специално се нуждае Църквата в този исторически момент? Необходими ли са реформи? Какви са Вашите пожелания за Църквата през следващите години? За каква Църква `мечтаете`?“
Папа Франциск тръгва от началото на въпроса ми и започва: „Папа Бенедикт извърши акт на святост, акт на величие, на смирение. Той е Божи човек.“ Папа Франциск показва голяма симпатия и огромно уважение към своя предшественик.
„Виждам съвсем ясно“, продължава той, „че това, от което се нуждае Църквата днес е способността да лекува раните и да стопля сърцата на хората – близост и връзка. Виждам Църквата като полева болница след битка. Тежко ранения не бива да питаме за холестерина или високата захар. Трябва да лекуваме раните. Тогава можем да говорим за всичко друго. Да лекуваме раните, да лекуваме раните… Трябва да започнем ниско.“
„Понякога Църквата се е затваряла в дребните неща, в малките правила. А най-важното нещо е първата вест: `Исус Христос те спаси.` Служителите на Църквата трябва да бъдат преди всичко слуги на милосърдието. Изповедникът, например, винаги е в опасност да бъде много строг или да не държи много на принципите. Нито единия от двамата не е милосърден, защото в действителност никой не се грижи за човека. Ригористът си измива ръцете, защото той се ограничава със заповедта. Небрежният си измива ръцете, като просто казва: `Това не е грях` – или нещо подобно. Хората трябва да бъдат придружавани, раните да бъдат лекувани.“
„Как се отнасяме ние към Божия народ? Мечтая си за Църква, която е майка и пастирка. Слугите на Църквата трябва да са милосърдни, да се грижат за човека, да го придружават – като добрия самарянин, който измива ближния, почиства го, вдига го. Това е чисто Евангелие. Бог е по-голям от греха. Организационните и структурните реформи са вторични, те идват след това. Първата реформа трябва да е тази на отношението. Слугите на Евангелието трябва да са в състояние да стоплят сърцата на хората, да вървят с тях през нощта. Те трябва да водят разговор и трябва да могат да се спускат в нощта, в тяхната нощ, без да се изгубват. Божият народ иска пастири, а не функционери или държавни духовници. Специално епископите трябва да бъдат хора, които търпеливо да умеят да подкрепят стъпките на Бога с неговия народ, така че никой да не изостава. Те трябва също да могат да придружават сатдото, което знае как да тръгне по нови пътища.“
„Вместо да бъдем само Църква, която приема и посреща с отворени врати, да се опитваме да бъдем Църква, която намира нови пътища, която е способна, да излиза извън себе си и да тръгва към тези, които не идват при нея, които напълно са си отишли или са равнодушни. Причините, каращи някого да си тръгне от Църквата – когато ги разбираме и преценяваме добре – могат да доведат и до завръщането. Необходими са кураж и смелост.“
Обобщавам това, което Папата казва и се позовавам на факта, че има християни, които живеят в църковно неуредени или в сложни ситуации, християни, които по един или друг начин имат открити рани. Мисля за разведените и повторно встъпилите в брак, хомосексуалните двойки, други тежки ситуации. Как може да се поддържа в такива случаи мисионерска пастирска грижа? На какво да се акцентува? Папата показва, че ме е разбрал и отговаря:
„Трябва да възвестяваме Евангелието по всички улици, да възвестяваме вестта за Божието царство и – също и с нашето благовестие – да се грижим за всяка форма на болест и рани. В Буенос Айрес получавах писма от хомосексуални лица, които са `социални рани`, защото винаги се чувстваха осъдени от Църквата. Но Църквата не иска това. На връщане от Рио де Жанейро казах, че когато една хомосексуална личност има добра воля и търси Бог, тогава аз няма да съм такъв, който я съди. Казах това, което разяснява Катехизисът. Религията има право да изразява личното убеждение в служенето на човека, но Бог го е направил свободен в творението: Не бива да има духовно вмешателство в личния живот. Веднъж някой ме запита провокативно дали не одобрявам хомосексуалността. Отговорих му с друг въпрос: `Кажи ми: Ако Бог види някоя хомосуксална личност, той с любов ли ще погледне на факта или ще я осъди и ще я отхвърли?` Винаги трябва да гледаме личността. Тук навлизаме в тайната на личността. Бог придружава хората през живота и ние трябва да ги придружаваме и да изхождаме от ситуацията им. Трябва да ги придружаваме с милосърдие. Когато това става, Светият Дух дава на свещеника да каже това, което е правилно.“
„Това е величината на изповедника: да преценява всеки случай за себе си, да може да различава кое е правилно за един човек, който търси Бог и неговата милост. Изповедалнята не е инструмент за мъчение, а място на милосърдието, на което Господ ни подтиква да направим възможно най-доброто. Мисля си и за ситуацията на жена, чийто брак се е разтрогнал и през който тя е направила и аборт. Сега тя е отново омъжена, доволна е и има пет деца. Абортът я обременява и тя наистина се кае. Тя иска да продължи като християнка. Какво ще направи изповедникът?“
„Ние не можем да се занимаваме само с въпроса за аборта, с хомосексуалните бракове, с методите за предпазавне от бременност. Така не може. Не съм говорил много за тези неща. Бях упрекнат за това. Но когато се говори за това, трябва да се вземе предвид контекстът. Впрочем възгледите на Църквата са известни, а аз съм син на Църквата. Но не може да се говори безкрайно за това.“
„Ученията на Църквата – догматични или нравствени – не са всички равностойни. Мисионерската пастирска грижа не е обсебена от това да натрапва куп учения без разлика. Мисионерското възвестяване се концентрира върху същественото, върху необходимото. То е и това, което най-много привлича, което кара сърцето да пламне – като при учениците от Емаус. Следователно трябва да намерим ново равновесие, иначе и нравствената постройка на църквата ще се срути като къщичка от карти, ще заплаши да загуби свежестта си и вкуса на Евангелието. Възвестяването на Евангелието трябва да е по-просто, дълбоко и въздействащо. Тогава от това възвестяване ще потекат моралните последици.“
„Казвайки това, си мисля и за нашата проповед и за съдържанието на проповедите. Една хубава проповед, една истинска проповед трябва да започва с първата прокламация, с вестта за спасението. Няма нищо по-солидно, по-дълбоко, по-силно от това известяване. След това трябва да дойде катехизацията. После може да се извади и нравствено заключение. Но възвестяването на спасителната Божия любов трябва да предшества моралното и религиозно задължение. Днес като че ли често преобладава обратният ред. Проповедта е мярката за определяне на близостта и възможността за среща между пастир и народ. Който проповядва, трябва да познава сърцето на своята общност, за да види къде е жив и жарък въпросът за Бог. Евангелската вест не бива да бъде скъсявана до няколко аспекта. Дори и да са важни, те не могат сами да покажат центъра на Исусовото учение.“

.

Първият Папа от религиозен орден след 182 години

Папа Франциск е първият Папа, който идва от религиозен орден, след камалдула Григорий ХVІ, избран за папа през 1831 г., преди повече от 182 години. Затова питам: „Какво е днес специфичното място на братята и сестрите от ордени в Църквата?“
„Хората от религиозните ордени са пророци. Те са онези, които са избрали да следват Исус, които са избрали живота си в послушание към Отца, бедността, живота в общност и целомъдрието. В този смисъл обетите не могат да се превръщат в карикатури, в противен случай, например, животът в общност става ад, целомъдрието – живот на стар ерген. Обетът за целомъдрие трябва да е обет за плодородие. Хората от религиозните ордени са призвани в Църквата да бъдат пророци, които свидетелстват как е живял Исус на тази земя и които показват какво ще бъде Божието царство в своето съвършенство. Монахът или монахинята от орден никога не бива да се отказват от пророчество. Това не означава, че се обявяват срещу йерархичната страна на Църквата, когато пророческата функция и йерархичната структура не съвпадат. Говоря за едно положително предложение, което обаче не бива да всява страх. Спомняме си за това, което са направили толкова много велики свети монаси, мъже и жени от ордени след игумена Антоний. Да бъдеш пророк означава понякога да си шумен – не знам как трябва да се изразя. Пророчеството предизвиква шум, врява – някои мислят `цирк`. Но в действителност тяхната харизма е да бъдат квас: Пророчеството прокламира духа на Евангелието.“

.

Тъй като Папата споменава йерархията, го питам:

„Какво мислите за дикастериите в Рим?“

„Дикастериите в Рим (конгрегации, съвети и други институции) са в услуга на Папата и епископите. Те трябва да помагат на местните Църкви или на Епископските конференции. Те са институции на служението. В отделни случаи, когато не биват разбирани правилно, има опасност да станат места за контрол. Впечатляващо е да се видят обвиненията за липса на правоверност, които пристигат в Рим. Мисля, че те трябва да бъдат проверявани от Епископските конференции, които от своя страна могат да получат помощ от Рим. Случаите се обработват най-добре на място. Дикастериите в Рим са посредници, те не са автономни.“

Напомням на Папата, че при ръкополагането и предаването на палиумите на 34-мата нови архиепископи на 29 юни той подчерта „пътя на синодалност“; да води обединената Църква към това „да расте в хармония със служението на примаса“. Оттук и въпросът ми: „Как може да се съгласува върховенството на Петър със синодалността? Кои пътища са по-практични, също и в икуменическа перспектива?

„Трябва да се върви заедно: народ, епископи, Папа. Синодалността трябва да се живее на различни нива. Може би е време да се промени методът на Синода, защото настоящият ми се струва статичен. Това може да има после и икуменична стойност – особено с нашите православни братя. От тях още повече може да се научи за смисъла на епископската колегиалност и традициите на синодалността. Усилието за общ размисъл с поглед към това как Църквата е била управлявана в първите векове преди разрива между Изтока и Запада ще донесе плодове точно навреме. В икуменичните отношения е важно това: не само по-добре да се опознава това, което Духът е посял в другите, но също така преди всичко по-добре да се признава като подарък и за нас. Бих искал да продължа размисъла за примата на Петър, който започна през 2007 г. от `смесените комисии`. Той доведе до подписването на документа от Равена.Трябва да се продължава по този начин.“

Опитвам се да разбера как Папата вижда бъдещето на църковното единство. Той отговаря: „Трябва да вървим обединени в различията. Няма друг път, за да станем едно. Това е пътят на Исус.“

А ролята на жената в Църквата? На няколко пъти Папата обърна внимание върху тази тема. В едно интервю той подчерта, че значението на жената в Църквата не е достатъчно ясно, тъй като изкушението на мъжкото господство е попречило да се види тази роля, която се полага на жената в обществото. Той поде отново въпроса в самолета, на връщане от Рио де Жанейро и подчерта, че липсва задълбочено богословие за жената. Затова го попитах: „Каква трябва да бъде ролята на жената в Църквата? Какво да се направи, за да стане днес тя по-явна в Църквата?“
„Пространствата за решаващо женско присъствие в Църквата трябва да бъдат разширени. Но аз се опасявам от една „мъжественост във фуста“, защото жената има различна структура от тази на мъжа. Думите, които чувам за ролята на жената в Църквата често са вдъхновени от идеология на мъжественост. Жените поставят дълбоки въпроси, на чието предизвикателство трябва да отговорим. Църквата не може да бъде самата себе си без жените и тяхната роля. Жената е задължителна за Църквата. Мария – една жена – е по-важна, отколкото епископите. Казвам това, защото не бива да се смесва функция с достойство. Затова трябва да се задълбочи представата за жената в Църквата. Трябва да се работи още повече върху едно задълбочено богословие на жената. Само ако се върви по този път, може да се мисли по-добре за функцията на жената вътре в Църквата. Женският гений е необходим на местата, където се вземат важни решения. Предизвикателството днес е: осмисляне на специфичното място на жената и там, където в различни сфери на Църквата се упражнява власт.“

.

Втори Ватикански Събор

Какво реализира Втори Ватикански Събор? Какво беше? – Питам Папата в светлината на предишните изказвания и очаквам дълъг отговор с акценти. Имам обаче впечатлението, че Папата гледа на Събора просто като на толкова недискусионен факт, че не си струва да се говори по-дълго, за да се подчертае значението му.

„Втори Ватикански Събор бе нов прочит на Евангелието в светлината на съвременната култура. Той предизвика движение на обновление, идващо от самото Евангелие. Плодовете бяха огромни. Достатъчно е да си спомним за литургията. Работата по литургичната реформа бе служение на народа, като нов прочит на Евангелието, изхождайки от конкретната историческа ситуация. Да, там има линии, които сочат върху херменевтиката на приемствеността и прекъсването. Но едно е ясно: Динамиката на актуализирания прочит на Евангелието от днес, което е свойствено на Събора, е абсолютно необратима. След това има специални въпроси като литургията по стария обред. Мисля, че решението на Папа Бенедикт беше мъдро. То беше свързано с помощта на няколко души, които имаха тази особена чувствителност. Но за мен рискът за идеологизиране на ‚Ordo Vetus‘, инструментализирането му, е много опасно.

.

Да търсим и да намираме Бог във всички неща

Това, което Папа Франциск казва за предивзвикателствата днес, е формулирано особено добре. Преди години той писа, че за да се види реалността, е необходим поглед на вяра, иначе действителността се вижда само отчасти, фрагментарно. Това е тема и на енцикликата „Lumen fidei“. Спомних си за някои пасажи от речите на Папа Франциск по време на Младежкия Световен Ден в Рио де Жанейро. Прочитам му ги. „Бог е реален, когато се открива днес“, „Бог е навсякъде“. Това са изречения, отразяващи изказването на свети Игнатий „Да търсим и да намираме Бог във всички неща“. Затова питам Папата: „Ваше Светейшество, как става това: Да търсим и да намираме Бог във всички неща?“

„Това, което казах в Рио де Жанейро, има значение, обусловено от времето. Де факто съществува изкушението да се търси Бог в миналото или в бъдещите възможности. Със сигурност Бог е в миналото, защото го намираме в отпечатъците, които е оставил. Той е и в бъдещето, като обещание. Но – нека кажем – `конкретният Бог` е днес. Ето защо вайкането никога не помага, никога, за да се намери Бог. Жалването колко варварски бил светът днес понякога може само да скрива, че в Църквата има желание за ясно съхраняван ред, за защита. Бог идва към нас днес.“

„Бог се показва в обусловеното от историята откровение, във времето. Времето разкрива процеси, пространството ги кристализира. Бог се намира във времето, в текущите процеси. Не е необходимо да се превилигироват обвързаните с времето възможности, дори те да са за дълъг срок, в сравнение с действителните процеси. По-скоро трябва да довеждаме процесите в действие, отколкото да заемаме пространствата. Бог се открива във времето и присъства в процесите на историята. Тази е причината да имат предимство действия, които предизвикват динамика. Това изисква също търпение и чакане.“

„Срещата с Бог във всички неща не е емпирично `Еврика`. Ако искаме да се срещнем с Бог, искаме веднага да го констатираме – в основата – с емпирични методи. Така няма да се срещнем с Бог. Ние го намираме по-скоро в лекия полъх на Илия. Сетивата, които възприемат Бог са тези, които св. Игнатий нарича `духовни сетива`. Св. Игнатий изисква да се отвори духовната чувствителност, за да се срещне Бог – отвъд чисто емпиричното приближаване. Необходима е контемплативна нагласа: Това е чувството, че вървим по правилния път на разбирането и любовта спрямо нещата и ситуациите. Знакът за това, че сме на правилния път, е знакът на дълбокия мир, на духовната утеха, на любовта към Бог и всички неща в Бог.“

.

Сигурност срещу заблуждения

Щом като срещата с Бог не е „емпирично Еврика“, казвам на Папата, и щом като става въпрос за път, по който се интерпретира историята, може ли да се правят и грешки?

„Да, при това търсене и намиране на Бог във всички неща винаги остава една сфера на несигурност. Трябва да я има. Ако някой твърди, че е срещнал Бог с абсолютна сигурност и не е докоснат от сянката на несигурността, тогава нещо куца. За мен това е много важен ключ за обяснение. Ако някой има отговор на всички въпроси, то това е доказателство, че Бог не е с него. Това означава, че той е фалшив пророк, който използва религията за самия себе си. Големите водачи на Божия народ като Мойсей винаги са оставяли място за съмнение. Трябва да оставяме място за Господ, не за нашите сигурности. Трябва да сме смирени. Несигурност имаме при всяко истинско решение, което е отворено за потвърждение чрез духовна утеха.“

„Затова рискът при търсенето и намирането на Бог във всички неща е желанието да се обясни всичко, като да се каже с човешка сигурност и арогантност: `Тук е Бог.` Тогава намираме само един Бог по наша мярка. Правилната нагласа е тази на свети Августин: да търсим Бог, за да го намерим, да го намерим, за да го търсим винаги. А често ние намираме само опипом, както четем в Библията. Това е опитът на големите отци на вярата, които са ни пример за подражание. Би трябвало да се прочете ХІ глава от Посланието до евреите: Аврам е тръгнал, без да знае накъде трябва да върви – във вярата. Всички наши предци във вярата са умрели с поглед към обещаните блага – но винаги от разстояние… Животът ни не ни е даден като либрето на опера, в което всичко е написано. Нашият живот е вървене, странстване, дейност, търсене, гледане… Трябва да се влезе в приключението за търсене на срещата и в оставянето ни да бъдем търсени от Бог, в оставянето ни да се срещнем с Бог.“

„Защото Бог е напред, Бог винаги е този, който е пръв… Бог е малко като цвета на бадема в твоята Сицилия, Антонио, който винаги разцъфва пръв. Това четем у пророците. Зтова Бог срещаме, когато вървим, по пътя. Тук някой може да каже: Това е релативизъм. Релативизъм ли е? Да, когато го разбираме зле – като мъгляв пантеизъм; Не, когато го разбираме в библейския смисъл, за който Бог е винаги изненада. Затова никога не знаеш къде и как ще го срещнеш. Не ти определяш времето и мястото на срещата с него. Ето защо трябва да се забележи срещата, да се открие. От основно значение за това е разграничаването.“

„Когато християнинът е реставратор, легалист, когато той иска всичко да му е ясно и сигурно, тогава той не намира нищо. Традицията и споменът за миналото трябва да ни помогнат за смелостта да отваряме нови пространства за Бог. Който днес постоянно търси дисциплинарни решения, който по преувеличен начин търси `сигурността` в учението, който упорито търси загубеното минало, има статична и насочена назад визия. По такъв начин вярата става идеология сред мнозина. Имам една догматична сигурност: Бог е в живота на всяка личност. Бог е в живота на всеки човек. Дори когато животът на един човек е бил катастрофа, когато е разрушен от пороци, от дрога или други неща: Бог е в живота му. Можем и трябва да го търсим във всеки човешки живот. Дори когато животът на една личност е земя пълна с тръни и плевели, въпреки това винаги има място, на което да порасне доброто семе. Трябва да имаме доверие в Бог.“

.

Трябва ли да бъдем оптимисти?

Тези думи на Папата ми напомнят за по-предишни размишления, в които кардинал Берголио пише, че Бог вече живее в града, жив, смесил се с всички и съединен с всеки. По мое виждане това е друг начин, за да се изрази това, което св. Игнатий е написал в духовните упражнения, именно, че Бог „работи и действа“ в нашия свят. Затова го питам: „Трябва ли да сме оптимисти? Какви са знаците на надежда в наше време? Как може да бъдем оптимисти в един свят на кризата?“

„Не ми харесва употребата на думата `оптимист`, защото тя изразява психологическа нагласа. Повече ми харесва използването на думата `надежда` – в съответствие с това, което се намира в ХІ глава на Посланието до евреите, което вече цитирах. Отците са преминали през големи трудности. А надеждата не разочарова – както четем в Посланието до римляните. Помислете си за първата загадка от `Турандот` на Пучини!“, ми казва Папата.

Спомних си за тази загадка на принцесата, която е като отговор на надеждата: „В тъмната нощ лети призрак с преливащи цветове. Той се издига и повдига криле над черното безкрайно човечество. Целият свят го вика и и го умолява. Но призракът изчезва със зората, за да се роди отново в сърцата. И всяка нощ той се ражда, а през деня умира!“ Стихове, които изразяват желание за надежда, която тук е призрак с преливащи цветове, който изчезва през деня.

Папа Франциск продължава: „Християнската надежда не е призрак и тя не мами. Тя е богословска добродетел и определено е дар от Бога, който не може да се редуцира до чист оптимизъм. Бог не разочарова надеждата, той не може да отрече сам себе си. Бог е обещание.“

.

Изкуство и творчество

Трогнат съм от цитата из „Турандот“, с който Папата говори за тайната на надеждата. Бих искал да знам повече за неговото отношение към изкуството и литературата. Припомням на Папата, че през 2006 г. той каза, че големите творци са в състояние да представят трагичните и болезнени реалности с красота. Питам го кои са предпочитаните от него художници и писатели. Има ли нещо общо помежду им?
„Обичал съм много автори, които са много различни. Обичам много Достоевски и Хьолдерлин. От Хьолдерлин бих искал да спомена поемата за рожденния ден на неговата баба, която притежава голяма красота. За мен тя е и духовно много красива. Тя завършва със стиха, че човек запазва това, което детето е обещало. Това много ме трогна, защото аз много обичах баба си Роза. Там Хьолдерлин поставя баба си до Мария, която е родила Исус. За нея той е приятелят на земята, който не е гледал на никого като на чужд. Прочетох три пъти и ‚Promessi sposi‘ и сега го държа на масата, за да го прочета отново. Манцони ми е дал толкова много. Баба ми ме накара като дете да науча наизуст началото на ‚Promessi sposi‘ : ‚Quel ramo del lago di Como, che volge a mezzogiorno, tra due catene non interrotte di monti…‘. Много ми допадаше и Джерард Менли Хопкинс SJ.“

„Сред художниците се възхищавам от Караваджо. Неговите картини ми говорят. Но също и на Шагал с неговото бяло разпятие… В музиката обичам Моцарт – естествено. ‚Et Incarnatus est‘ от Меса в с-moll е нендаминато: носи те към Бог. Обичам Моцарт, изпълняван от Клара Хаскил. Моцарт ме изпълва. Не мога да мисля за него, трябва да го слушам. Обичам да слушам Бетовен, той е като Прометей. Най-много се доближава до Прометей Фуртвенглер. И после Страстите от Бах. Произведението на Бах, което толкова обичам е арията `Смили се, Боже`, плачът на Петър в `Страстите по Матей`. Толкова е възвишено! На друго ниво – не по същия начин отвътре – обичам след това Вагнер. Харесва ми да го слушам, но не винаги. Най-доброто е „Пръстенът“ на Фуртвенглер в Скала през 1950 година. Но също и „Парсифал“ на Кнапертсбуш от 1962 година.“

„Трябва да говорим и за киното. `La strada` на Фелини е като че ли филмът, който най-много съм обичал. Аз се идентифицирам с този филм, в който има косвена препратка към свети Франциск от Асизи. Мисля, че съм гледал и всички филми на Анна Маняни и Алдо Фабрици, когато съм бил 10-12 годишен. Друг филм, който много обичах беше ‚Roma, città aperta‘. Филмовата си култура дължа преди всичко на моите родители, които често ни водеха на кино.“

„Както и да е: По принцип обичам трагичните автори, преди всичко повече класическите. Има много хубава дефиниция, която Сервантес е вложил в устата на Караско, за да възхвали историята за Дон Кихот: `Децата го държат в ръцете си, младежите го четат, възрастните го разбират, възрастните го възхваляват.`Това за мен може да е добра дефиниция за класик.“

Наясно съм, че съм завладян от напътствията на Папата и разбирам, че бих искал да навляза в живота му посредством избора му в изкуството. Ще е дълъг път, мисля си. Той ще включи и киното – от италианския неореализъм до „Угощението на Бабет“. Сещам се за други автори и произведения, които той е цитирал при други случаи – също и по-млади и по-малко известни или регионално значими автори. От „Мартин Фиеро“на Хосе Ернандес до поезията на Нино Коста и „Il grande esodo“ на Луиджи Орсениго. Мисля също и за Жозеф Малег и Хосе Мария Пеман. И естествено за Данте и Борхес, но и за Леополдо Маречал, автора на „Adan Buenosayres“, „El banquete de Severo Arcangelo“ и „Megafon o la guerra“.

Мисля предимно за Хорхе Луис Борхес, защото Берголио го е познавал лично като 28-годишен професор по литература в колежа „Непорочно Зачатие“, в Санта Фе (Colegio de la Immaculada Concepcion). Берголио преподавал последните две години в лицея и подготвял учениците си за творческо писане. Имах подобно преживяване като него, когато на същата възраст бях в „Istituto Massimo“ в Рим; тогава създадох „Хартиената бомба“, за което му разказах. Накрая го помолих да разкаже своята история.

„Беше малко рисковано“, каза той: Трябваше да накарам учениците си да изучават `El Cid`. Но на тях това не им харесваше. Те искаха да четат Гарсия Лорка. Тогава реших, че ще четат `El Cid` вкъщи. А в час разглеждах авторите, които учениците харесваха. Естествено, че те искаха да четат повече `пикантните съвременни произведения като ‚La casada infiel‘ oder Klassiker или ‚La Celestina‘ на Фернандо де Рохас. Но четейки това, което ги привличаше в момента, те като цяло намираха вкус към литературата, към поезията – и така преминаваха и към други автори. За мен това беше голям опит. Завърших прогрмата, но по неструктуриран начин, т.е. не така, както беше предвидено, а както се получи естествено от четеното на авторите. И този подход ми хареса много. Не обичах да следвам зададена програма, а да знам повече или по-малко къде искам да стигна. След това ги накарах и да пишат. Накрая реших Боргес да прочете два разказа от моите ученици. Познавах секретарката му, която ми бе учителка по пиано. Много се харесаха на Боргес. И той предложи да напише предговор за сборник.“

„Тогава, Свети Отче, значи, че творчеството е важно за живота на един човек?“, питам го. Той се засмива и казва: „За един йезуит е изключително важно. Йезуитът трябва да бъде креативен.“

,

Граници и експериментални области

Да, творчеството е много важно за един йезуит. Когато Папа Франциск прие свещениците и сътрудниците от Civiltà Cattolica,той изтъкна три други важни характеристики за културната дейност на йезуитите. Връщам се в мислите си към този ден, беше 14 юни. Спомням си, че преди срещата с групата в предварителния разговор той обяви триадата: диалог, разграничаване и граници. Той постави особен акцент на последната точка и цитира Папа Павел VІ, който в една прочута реч пред йезуити казал: „Навсякъде в Църквата, дори и в най-трудните и екстремни области, в пресечните точки на идеологиите, на местата с тежки социални проблеми е имало и има конфоронатция между неотложните нужди на хората и вечното послание на Евангелието, и там винаги са били и са йезуитите.“
Молбата ми към Папата е за обяснение: „Помолихте ни да бъдем внимателни, за да не изпаднем в `изкушението за приспособяване на границите: Трябва да се отиде на границата и тя да не се носи у дома, за да бъде лакирана и култивирана. ` За какво се отнася това? Какво точно искахте да ни кажете с него? Интервюто, което водя сега с него е обсъдено с група списания, издавани от Обществото на Исус: „Какво е пожеланието Ви към тях? Какви да бъдат техните приоритети?“
„Трите ключови думи, които отправих към Civiltà Cattolica могат да се разпрострат до всички списания на Обществото на Исус – може би с различни акценти, според техния вид и целите им. Когато настоявам особено за границите, се позовавам на необходимостта, че човекът, който работи в областта на културата е включен в контекста, в който той работи и мисли. Винаги съществува опасност да попаднем в капана да си представяме, че сме в изпитателна станция. Нашата вяра обаче не е експериментално поле на вярата, а вяра по пътя , историческа вяра. Бог се откри като история, не като компендиум от абстрактни истини. Страхувам се от изпитателните станции; защото в тях проблемите се хващат и се носят у дома, където да се култивират, да се лакират – извън контекста им. Границите не бива да се носят вкъщи, човек трябва да живее на границата и да бъде смел.“
Питам Папата дали може да посочи пример въз основа на личния си опит.
„Когато говорим за социални проблеми, едно е да се срещнем, за да разгледаме проблема за дрогата в един беден дом. Друго е да отидем там, да живеем там, да видим проблема отвътре и да го изследваме. Има едно гениално писмо на отец Арупе до Centros de Investigacion y Accion Social (CIAS) за бедността, в което той ясно казва, че не може да се говори за бедността, ако липсва опит от директното потапяне в тези места, където се живее бедността. Тази дума `потапяне` е опасна, тъй като някои членове на ордени я разбраха като мода и така се случиха инциденти, защото не беше направено правилно разграничаване. А това е наистина важно.“
„А има толкова много граници. Да помислим за сестрите, които работят в клиники: Те живеят по границите. На една от тях съм много благодарен. Когато в болницата имах проблеми с белия дроб, лекарят ми даваше пеницилин и стрептомицин в определени дози. Сестрата, която имах, утрои дозата, защото усети. Тя знаеше какво трябва да прави, защото беше по цял ден при болните. Лекарят, който наистина беше способен, живееше в лабораторията си, сестрата живееше на границата и през целия ден говореше с границата. Да култивираш границата означава да се ограничиш с една дистанцирана позиция и да се затвориш в лабораторията. Това са полезни неща, но отразяването трябва да започва при нас винаги с опита.“

„Civilta’ Cattolica“

„Католически новини“catholic-news.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 02.06.2014

Към началото на страницата

Към карта на сайта