художествена проза – преводи на български 

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Томас Ман Пролетна буря – Есета, том I
Вечно женското (фрагмент)

Томас Ман За себе си и за другите (есета)
Възхвала на благодарността
Възхвала на преходността

Томас Ман  Иосиф и неговите братя
„Пролог. Слизане в ада“ – (фрагмент)

Томас Ман „Вълшебната планина“
„Какво бе животът“ – (фрагмент от глава пета „Проучвания“)

Томас Ман за раздвоението в душата на художника

Слово на Томас Ман произнесено на тържеството по случай 80-ата годишнина от рождението на Фридрих Ницше – 15 октомври 1924 г.

 

 

,

Томас Ман

Иосиф и неговите братя

Пролог. Слизане в ада

Дълбок е кладенецът на миналото. Дали не трябва да го наречем бездънен?

Такъв кладенец е той дори тогава и може би именно тогава, когато става дума и въпрос за миналото, за миналото макар и само на човека, на това загадъчно същество, което включва в себе си нашето собствено, естествено-радостно и свръхестествено злочесто битие, чиято тайна, напълно обяснимо, е алфата и омегата на всичките ни изказвания и въпроси, придавайки на всички тези изказвания странна припряност и пламенност и на всички тези въпроси – особена настойчивост. Защото тогава излиза наяве, че колкото по-дълбоко загребваме, колкото по-надолу пипнешком проникваме в пропастната глъбина на миналото, толкова по-очевидно става, че първоосновите на човешката същност, на нейната история, на нейната цивилизация са напълно недостижими за нашето изследване, че в каквито и да е невероятни дълбочини на времето да потапяме оловото на нашия лот, тези първооснови все отново и отново и все по-далеч ни убягват в някаква безкрайна бездънност. Действително уместни са другите „все отново и отново” и „все по-далеч”, защото това, което не се поддава на изследване, сякаш ни се надсмива и си играе с нашата изследователска настойчивост: то ѝ предлага мними опорни точки и крайни цели, зад които щом ги достигнем, пред нас се разкриват в миналото нови далечини, също както става с пътника, когато е тръгнал край морския бряг: тук не може да се стигне до никакъв край, защото зад всяка кулиса от пясъчни дюни, до която пътника се добира, пред погледа му се простират нови далечини и той вече се мами от нова поредица възвишения.

Така че всяко начало, което приемаме за праначало на дадено предание, отнасящо се до известна общност, народност или семейство от едноверци, има фактически, на практика, условен характер, поради което, макар и да знаем, че така до същинската дълбочина на кладенеца никога не се стига, споменът ни все пак може да се задоволи и с подобно условно праначало, като се спре на определена националност и започне от дадена историческа личност.

Младият Иосиф, например, синът на Иаков и на миловидната Рахил – този Иосиф, който живеел по времето, когато във Вавилон царувал Куригалзу, косеецът, господарят на четирите страни на света, царят на Шумер и Акад, великият любимец на Бел Мардук – един строг и същевременно великодушен повелител, чиято брада била така изкусно накъдрена, че приличала на отряд добре строени щитоносци, – а в Тива, в Долната земя, която Йосиф бе свикнал да нарича „Мицраим” или „Кеме, черната”, ослепително сияел на хоризонта сред своя дворец – за обща възхита на родените в праха – Негова святост Добрият бог, наричан „Амун е доволен”, сиреч третият носещ това име въплътен син на Слънцето; когато благодарение на мощта на на своите богове Асур се засилвал, а по големия път покрай морето, от Газа нагоре към проходите на Кедровите планини, царски кервани разнасяли за дворците на Междуречието и Египет почтителни дароприношения от лазолит и щемпелувано злато; когато из градовете на аморейците във Вет-Шан, Айалон, Та’анек, Урасалим се служило на Аштарта, а в Сихем и Вет-Лахама се разнасял седемдневен плач за Истинския син, за Разкъсания, а в Гебал, в Града на Книгата, се молели на Ел, който не се нуждаел от храмове и обреди; и така този Иосиф, който живеел в засенчения от терпентинови дървета и вечно зелени скални дъбове бащин стан недалеч от Хеврон в областта Кенана, в земята наричана от египтяните Горен Ретену, Иосиф, значи, всеизвестно приятен младеж, унаследил тази приятност особено от майка си, която била хубава и прекрасна като месечината по пълнолуние и като звездата на Ищар, когато тихо плава по чистото небе, но бе получил освен това духовни дарби и от баща си, с които в известен смисъл го превъзхождал – Иосиф, най-сетне (споменаваме за пети или шести път с удоволствие неговото име, защото в името има нещо тайнствено и на на нас ни се струва, че като го овладяваме, придобиваме заклинателна власт над личността на този живял някога в далечното минало тъй приказлив и изпълнен с жизненост младеж) – Иосиф например виждал, че всичко е започнало – тоест всичко, което се отнасяло до него – във един южновавилонски град на име Уру, този град той бил свикнал да нарича на своя диалект „Ур Кашдим”, сиреч „Ур халдейски”. ……

 

***

Къде трябва да търсим праначалата на човешката цивилизация? Каква е нейната възраст? Но достатъчно е само да поставим този въпрос, и пред нас мамещо се разкриват все нови далечини.  Когато говорим за „древност”, ние имаме предвид най-вече гръко-римския свят, следователно свят сравнително още съвършено нов. Ако отидем по-назад  до така нареченото „коренно население” на Гърция,   до пелазгите, ще видим, че преди те да са се настанили из островите, тези места са били населени от действително коренни вече  жители, едно племе, предшествало в овладяването на морето финикийците, нещо, което ги превръща от  „първи морски разбойници” само в една кулиса на миналото. Но това още е нищо, науката е все повече склонна да допуска и дори е стигнала до убеждението, че тези „варвари” са били колонисти от Атлантида, от потъналия континент отвъд Херкулесовите стълбове, който е свързвал някога Европа с Америка. Но за да бъде той първата населена област на земята, е толкова съмнително,  че граничи вече с невероятното, много по-вероятно е, че началната история на цивилизацията, включително и тази на премъдрия Ной, е свързана с много по-древни и още по-отдавна изчезнали континенти.

Това са вече недостижими за представите ни далечини, които можем само смътно да обозначим със споменатия обичаен египетски израз, „Това беше по времето на Сет!”, и народите на Изток са постъпвали толкова умно, колкото и благочестиво, когато са приписвали на боговете първоначалното си приучване към културен живот. Червникавомургавите хора в Мицраим са виждали в онзи страдалец Усири благодетеля, който пръв ги е научил да обработват земята и им е дал закони, но бил възпрян в тази си дейност от нападналия го под облика на див глиган коварен Сет. А китайците смятат за основател на своята държава императора-полубог, именуем Фу-Хи, който въвевл у тях животновъдството и ги научил на благодатното изкуство на писмеността. Да ги научи и на астрономия още тогава през 2852 година преди нашата ера, това висше същество ги е сметнало изглежда за недозрели, защото според техните летописи в тази наука те били въведени едва след около тринайсет века от великия чуждестранен император Тай-Ко-Фоки, макар че синеарските жреци-звездобройци сигурно са разбирали нещо от знаците на зодиака вече от няколкостотин години преди това, тъй като до нас са стигнали сведения, че един от участниците в похода на Александър Македонски до Вавилон успял да препрати на Аристотел надраскани на изпечена глина халдейски астрономически рисунки, които биха били днес на 4160 години. Това е напълно възможно, защото с наблюдение на небесните светила и с календарни изчисления са се занимавали още в Атлантида, чиято гибел според Солон настанала девет хиляди години преди раждането на този учен, което ще рече, че единайсет хиляди и петстотин години преди нашата ера хората са били вече дорасли да се занимават с тези високи изкуства.

Че изкуството да се пише не е по-младо, а по всяка вероятност много по старо, се разбира от само себе си. За писмеността може да се каже, че тя води началото си от дните на Тод. Изображението на изписан свитък виждаме и по най-старите египетски паметници, а ние знаем и за един папирус, който е бил притежаван шест хиляди години преди нашата ера от Хор-Сенди, цар от втората тамошна династия, и този паметник още тогава минавал вече за толкова древен, че според тогавашните твърдения Сенди го бил получил в наследство от Сет. При царуването на Снофру и споменатия вече Хуфу, синове на Слънцето от четвъртата династия, по времето, когато са били изградени пирамидите в Гизех, грамотността сред низшите слоеве на народа е била вече толкова разпространена, че днес се проучват наивните записи, надраскани от работниците по огромните каменни блокове. Но това разпространение на писмеността още през онези толкова далечни времена не трябва да ни учудва, ако си припомним сведението дадено от тамошните жреци за писмената египетска история.

Но ако дните на вече утвърдената с писмени знаци реч са тъй безбройни, къде тогава да търсим началата на устната реч? Най-старият език, казват бил индогерманският, индоевропейският, санскритският. Но повече от сигурно е, че тази първоначалност е избрана така прибързано, както и всяка друга, и че тук пак е имало някой друг по-стар език, включващ корените на арийските, семитските и хамитските наречия. Навярно той ще е бил езикът, на който се е говорило на Атлантида, в континента, чийто силует неясно се мержелее,  като едва видима предпланина, като едва видима кулиса, сред мъглата на далечното минало, но този континент едва ли ще да е бил първата родина на вече говорещия човек.

,

Томас Ман, „Иосиф и неговите братя“,
превел от немски Страшимир Джамджиев,
Издателство „Народна култура“, София

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.01.2017

.

 

 Томас Ман

Вълшебната планина

Какво бе животът

Какво бе животът? Не се знаеше. Сам, животът, несъмнено се усещаше, че съществува — щом като се появеше, но и сам той не знаеше какво е. Съзнанието като първична сетивност несъмнено се събуждаше донякъде още при най-низшите, най-неоформените степени на неговата поява, но не бе възможно да се свърже тази първа поява на съзнателни процеси с някоя точка на неговата обща или индивидуална история — например да се обуслови съзнанието от наличието на нервна система. Низшите животински форми нямаха нервна система, камо ли пък главен мозък, но никой не се решаваше да им отрече способността за възприемане на дразнения. Можеше също да се анестезира самият живот, не само определени органи на сетивността, които бе създал той, не само нервите. Човек можеше временно да преустанови сетивността на всяка надарена с живот материя от растителното и животинско царство, можеше да наркотизира с хлороформ, хлоралхидрат или морфин яйцеклетки и сперматозоиди. Съзнанието само по себе си бе, значи, просто една функция на организираната в живот материя, а при по-висше развитие функцията се обръщаше против собствения си носител, почваше да се стреми към разбиране и обясняване на феномена, който бе предизвикала — един изпълнен с надежда и безнадеждност стремеж на живота към себепознание, едно ровене на природата сама в себе си, което в края на краищата е напразно, защото природата не може да се превърне в познание, животът не може сам себе си да подслуша.

Какво бе животът? Никой не знаеше. Никой не знаеше естествената точка, където бе възникнал и припламнал. От тая точка нататък нищо в областта на живота не беше без приемственост или с недобра приемственост, но самият живот изглеждаше възникнал непосредствено. Ако по това можеше да се каже нещо, то бе следното: строежът на живота трябва наистина да е на много високо равнище, след като в целия нежив свят не се среща абсолютно нищо подобно. Между амебата с привидните крачка и гръбначното животно разстоянието бе малко, незначително в сравнение с разстоянието между най-елементарното явление на живот и онази природа, която дори и мъртва да бъде наречена не заслужаваше, тъй като бе неорганична. Защото смъртта бе само логичното отричане на живота, а между живота и безжизнената природа зееше пропаст, която науката напразно се опитваше да прехвърли. Стараеха се да я запълнят с теории, които тя поглъщаше, без това да повлияе на дълбочината и ширината й. За да открият някакво съединително звено, стигнаха до нелепата хипотеза за съществуването на безструктурна жива материя, на неорганизирани организми, които от само себе си се срастват в белтъчния разтвор както кристалът в матерната луга — докато всъщност органическата диференциация продължи да бъде предпоставка и проява на всеки живот и докато не може да се открие живо същество, което да не дължи съществуването си на някакъв родител. Ликуването, с което измъкнаха от най-скритите дълбини на морето първичната протоплазма, завърши със срам. Оказа се, че са смятали гипсови утайки за протоплазма. Но за да не спрат пред някакво чудо — а животът, който бе изграден от същите вещества както неорганичната природа и се разпадаше пак в тях, би бил, без посредствени звена, едно чудо — та, за да не спрат пред чудото, се видяха принудени да повярват в самозараждането, тоест в произхода на органичната материя от неорганичната, което впрочем също така би било едно чудо. Тъй продължиха да измислят междинни степени и преходи, да допускат съществуването на организми, които стоят по-ниско от всички познати досега, от своя страна обаче имат за предшественици още по-първични опити на природата за живот, пробионтите, които никой никога няма да види, защото не ги хваща и най-силно увеличаващият микроскоп; преди тяхната предполагаема проява вероятно се бил извършил синтезът на белтъчните съединения…

Какво, значи, бе животът? Той бе топлина, топлинен продукт на едно запазващо формата си непостоянство, една треска на материята, която придружаваше процеса на безспирен разпад и нов синтез на белтъчни молекули, неустойчиво заплетени и неустойчиво изкусно построени. Той бе битието на това, което всъщност не би могло да има битие, което само със сладостноболезнена мъка се крепеше върху точката на битието в този преплетен и трескав процес на разпад и обновление. Той не бе материален, но не бе и дух. Той беше нещо между двете, един феномен, носен от материята подобно на дъгата върху водопада и подобен на пламъка. Но макар че не беше материален, той бе чувствен до похот и погнуса, идентичен с безсрамието на материята, станала чувствителна и възбудима, той бе развратната форма на битието. Той бе едно тайнствено, но осезаемо раздвижване всред целомъдрения студ на всемира, една похотлива и потулена нечистота: усвояване и отделяне на хранителни вещества, дъх на екскреция на въглероден двуокис и гадни вещества от потаен произход и естество. Той бе буен растеж, разцъфтяване и оформяне на нещо набъбващо и съставено от вода, белтъчини, сол и мазнини — нещо, което бе възможно само поради свръхравновесието на своята неустойчивост и бе ограничено от свои собствени закони за развитие; това нещо наричаха плът, то се идентифицираше с формата, висшия образ, красотата, а всъщност беше олицетворение на чувственост и похот. Защото тази форма и красота не почиваха върху духа — както в произведенията на поезията и музиката, не почиваха и върху някаква неутрална и одухотворена материя, която по невинен начин олицетворява духа, както формата и красотата на изобразителните изкуства. Напротив, те — формата и красотата — бяха носени и образувани от една по неведоми пътища събудена за похот субстанция — органичната, гниеща и вездесъща материя, вонящата плът…

В тая осветена от мъртвата планета мразовита нощ образът на живота се появяваше пред младия Ханс Касторп, който почиваше над искрящата долина със съгрято от кожата и вълната тяло. Този образ блуждаеше някъде в пространството пред него, далечен и въпреки това почти осезаем — човешкото тяло, плътта, матово бяла, със своя собствена миризма, със свои собствени измерения, леплива, ето я и кожата с всичката нечистота и дефектност на своята природа, с петна, палили, пожълтявания, драскотини и рогово-мазолести места, покрити с деликатните пътеки и завитите връхчета на рудиментарното лануго. Той се бе облегнал, отпуснат, изолиран в своята топличка сфера от студа на неодушевеното; главата му бе увенчана от нещо хладно, рогово, пигментирано, което бе продукт на кожата му; ръцете му бяха сключени зад тила; той гледаше изпод спуснатите клепачи с очи, които изглеждаха изкривени поради едно видоизменение на кожата на клепача; устните му бяха полуотворени; подпрял се беше върху единия си крак, така че мускулатурата на носещата бедрена кост силно изпъкваше, докато коляното на стъпилия на пръсти натоварен крак бе в положение на вътрешна флексия. Той бе застанал така, усмихнат, извърнат встрани, грандиозен, а белезникавите лакти бяха опънати напред, изтъквайки чифтовата симетрия на строежа на тялото му: две опорни точки. На излъчващите остра миризма тъмни подмишници отговаряше още по-тъмният мистичен триъгълник на слабините, тъй както червеният епителен отвор на устата отговаряше на очите, а отвесно разтегнатият пъп отговаряше на червеникавите пъпки на гърдите. Командвани от един централен орган и от двигателни нерви, които изхождаха от гръбначния мозък, коремът и гръдният кош се движеха, плевроперитонеалната кухина се свиваше и разпускаше, дъхът, стоплен и овлажнен от лигавицата на дихателния канал, наситен с отпадъчни вещества, излизаше между устните, след като в алвеолите на белия дроб бе отдал в процеса на вътрешното дишане своя кислород на хемоглобина на кръвта. Ханс Касторп разбра, че това тяло живееше в тайнствената пропорция на своите членове, хранени от кръвта, осеяни с преплетени нерви, вени, артерии, капиляри и оросени от лимфа; вътрешният му скелет се състоеше от изпълнени с костен мозък тръбести кости, от плоски, прешленови и коренови кости, които с помощта на калциеви соли и колаген са се укрепили от първоначалната опорна субстанция — първичния гел, за да посят тия членове; имаше още синовия и гладко смазани кухини, сухожилия и хрущяли на ставите, имаше повече от двеста мускули, имаше централни рецептори, които служеха на храненето, дишането, сетивността и възбудимостта, имаше предпазни обвивки, серозни кухини, богати на секреции жлези, имаше една система от тръби и цепнатини, които по сложни пътища съединяваха чрез отвори на тялото вътрешната среда с външния свят; Ханс Касторп разбра, че това тяло, това негово „аз“ е една жива единица от висш разред, далече не вече от вида на ония най-прости същества, които дишат, хранят се и дори мислят с цялата повърхност на тялото си, а построено от безброй такива миниатюрни организации, които произхождат от една-единствена, размножили са се чрез постоянно повтарящо се деление, събрали са се за разни служби в съюзи, изолирали са се, специално са се развили и са създали форми, които са били условие и резултат на техния растеж.

И тъй тялото, което се рисуваше насреща му, това отделно същество и жизнено „аз“, беше едно невъобразимо множество от дишащи и хранещи се индивиди, които — поради органично подчинение и специални задачи — в такава степен бяха загубили своето индивидуално битие, свободата и пряката връзка с живота, толкова бяха се превърнали в анатомични елементи, че службата на едни от тях се ограничаваше единствено в сетивност по отношение на светлина, звук, допир, топлина, други пък можеха само да изменят формата си чрез свиване или да произвеждат сокове, а други бяха едностранно развити за защита, за подкрепа, за транспорт на сокове или за размножение. Имаше и охлабвания при това съединено в едно висше „аз“ многообразие — случаи, когато множеството индивиди бе съединено само по един лек и съмнителен начин в по-висше живо същество. Нашият изследовател Ханс Касторп се замисляше върху появата на клетъчни колонии, той се научи за съществованието на полуорганизми, водораслите, чиито отделни клетки, обвити само в една пихтиена мантия, често се намираха далече една от друга, многоклетъчни образувания, които не биха могли да отговарят на въпроса дали да ги смятат за поселище от отделни индивиди или за единични същества и тяхното изявление странно би се колебаело между „аз“ и „ние“. Тук природата показваше нещо средно между висшия социален съюз на безброй елементарни индивиди за образуване на тъканите и органите на една поставена над тях индивидуалност и свободното единично съществование на тези прости индивиди: многоклетъчният организъм бе само една поява на цикличния процес, в който протичаше животът и който бе кръговратът от едно биологическо създаване до друго. Актът на оплождането, половото съединяване на две клетки, стоеше в началото на изграждането на всеки многоклетъчен индивид, както стоеше в началото на всяка поредица от генерации на отделно живеещи елементарни създания, и водеше отново назад към себе си. Защото този акт продължаваше през много поколения, които не се нуждаеха от него, за да се размножават посредством постоянно повтарящо се деление, докато настъпваше моментът, когато създадените по безполов път наследници се виждаха принудени отново да прибегнат към копулацията и кръгът се затваряше. Така изглеждаше сложната държава на живота, произлязла от съединението на две родителски клетки, колективният живот на много безполово създадени поколения от клетъчни индивиди; нейният растеж зависеше от тяхното размножение и кръгът на биологическото създаване се затваряше, когато се появяваха полови клетки, специално образувани елементи за продължение на рода, които намираха пътя към ново смешение за създаване на живот.

Подпрял един обемист ембриологически том върху диафрагмата си, нашият млад изследовател проследи развитието на организма от този момент, когато сперматозоидът, един от многото, но винаги пръв, се задвижва от камшичените удари на задната си част, удря с главата си пихтиената обвивка на яйцето и се вмъква в зачатъчната пъпка на яйцето, която протоплазмата на яйцеклетката издува насреща му, когато усети неговото приближаване. Никоя шега и измишльотина не е пропуснала природата, когато се е касаело да се устрои развитието на този процес. Имаше животни, при които мъжкото паразитства в червата на женското. Имаше други, при които ръката на оплодителя се вмъква през устата чак до вътрешностите на оплодяемата, за да остави там семената си, след което, нахапан и изплют, избягва на пръсти за заблуда на науката, която на гръцки и латински го е определила като самостоятелно живо същество. Ханс Касторп прочете за крамолата между школите на овисти и анималкулисти; едните поддържали, че яйцето само по себе си е завършена малка жаба, куче или човек, а семето само допринася за неговия растеж, докато другите виждали в сперматозоида, който притежавал глава, ръце и крака, едно предварително оформено живо същество, на което яйцето служело само като основа за изхранване; накрай се спогодили, че яйцеклетката и сперматозоидът са произлезли първоначално от размножителни клетки, които не се различават една от друга и имат еднакви заслуги. Той видя едноклетъчния организъм на оплоденото яйце на път да се превърне чрез прищъпване и деление в многоклетъчен, видя клетките да се събират в първичната пластинка, зародишното мехурче да се вгъва и да образува чашковидна кухина, която да поема дейността по храненето и храносмилането. Това бе личинката, първакът, гаструлата — основната форма на всеки животински вид, основната форма на въплътената красота. Нейните два епителни пласта, външният и вътрешният, сетивният и смилателният, се явяват като първични органи, от които се образуват чрез вгъвания и издавания жлезите, тъканите, сетивните телца и апофизите. Една лента на външната зародишна пластинка задебеляваше, сгъваше се като улей, затваряше се в нервна тръбица и ставаше гръбначен стълб, мозък. И докато феталната лига се превръщаше във влакнеста съединителна тъкан, затвърдяваше в хрущяли, защото пихтиените клетки почваха да произвеждат колаген вместо муцин, той видя, че на някои места съединителнотъканните клетки извличат от междуклетъчната течност калиеви соли и мазнини и се вкостеняват. Ембрионът на човека седеше свит, имаше опашка, по нищо не се различаваше от ембриона на свинята — с грамадна пъпна връв и безформени, неразвити крайници, с лицева цепнатина, легнала върху издутия корем; в очите на една наука, чиято представа за истината бе неласкателна и мрачна, развитието на този ембрион се явяваше като беглото повторение на една зоологическа племенна история. За известно време той имаше хриле като хрущялна риба. Изглеждаше позволено и необходимо, с оглед на стадиите на развитието, които преминаваше ембрионът, да вадим заключение за не особено хуманистичния вид, който е имал завършеният човек на праисторическите времена. Трепкащи мускули са защищавали кожата му от насекоми, същата е била гъсто окосмена, имал е широко разпространена обонятелна лигавица, щръкналите му, подвижни уши са взимали живо участие в мимиката и са се ориентирали към шума много по-умело, отколкото сега. Тогава той е имал разположени отстрани очи, защитени от трети, мигащ, клепач, а третото око, чийто рудимент е хипофизната жлеза, е имало задача да наблюдава въздуха. Този човек е имал освен това много дълга чревна тръба, много кътници и звукови торби на гълтача, които са му служили за реване; мъжките полови жлези са били скрити в коремната кухина.

Анатомията одираше и препарираше за нашия изследовател членовете на човешкото тяло, тя му показваше техните повърхностни и техните вътрешни, задни мускули, сухожилия и връзки — на бедрата, на стъпалото и особено на мишницата и предмишницата, научи го на латинските имена, с които медицината, тази отсенка на хуманистичния дух, ги бе назовала и обозначила по благороден и галантен начин, и го пусна да проникне чак до скелета, чийто строеж му откри нови зрителни пунктове, отдето можеше да се наблюдава единството на всичко човешко и включването на всички дисциплини в него. Защото тук той по най-забележителен начин си спомни за своята същинска — или трябва да кажем: предишна — професия, за научната степен, с която се представи на срещналите го тук горе господин д-р Кроковски и господин Сетембрини. За да научи нещо — все едно какво беше то, — той бе опознал във висши учебни заведения кое-що от статиката, от еластичните подпори, от натоварването на детайлите и от конструкцията като изгодно стопанисване на механическите материали. Детински би било да смятаме, че инженерните науки, правилата на механиката биха могли да намерят приложение в органичната природа, но също толкова малко можеше да се каже, че са изведени оттам. Принципите просто се повтаряха и потвърждаваха. Принципът на кухия цилиндър бе приложен в строежа на дългите тръбести кости по начин, че имаше един точен минимум твърдо вещество, който отговаряше на статичните изисквания. Едно тяло, бе учил Ханс Касторп, което трябва да отговаря на известни изисквания на натиск и опън, може да бъде построено само от пластинки и връзки и ще има същите характеристики както едно плътно тяло от същата материя. Така можеше да се проследи как при създаването на тръбестите кости, едновременно с образуването на компактно вещество по повърхността, вътрешните части, които механически не бяха вече нужни, се превръщаха в мастна тъкан — жълт костен мозък. Бедрената кост бе един кран, при чиято конструкция органичната природа — чрез посоката, която бе дала на костните гредички — бе изпълнила съвсем същите криви на натиск и опън, които Ханс Касторп би трябвало да изобрази графически, ако имаше пред себе си уред със същите натоварвания. Той с удоволствие установи това, защото се видя свързан в три отношения с бедрената кост и изобщо с органичната природа — в лирично, в медицинско и в техническо отношение, — толкова много бе се оживил; и тези три отношения — тъй смяташе той — бяха обединени в човешкото отношение, бяха разновидности на един и същ силен стремеж, бяха отрасли на хуманитарните науки…

При всичко това действията на протоплазмата оставаха съвсем необясними — животът сякаш бе възпрепятстван сам себе си да разбере. Болшинството биохимични процеси бяха не само непознати, но и в тяхната природа бе да се спотулват от наблюденията. Почти нищо не се знаеше за градежа, за състава на единицата живот, която наричаха „клетка“. Каква полза от това да се установят съставните части на мъртвия мускул? Живият мускул не можеше да се изследва химически; дори тези промени, които предизвикваше мъртвешкото вцепенение, бяха достатъчни, за да сведат до нула всяко експериментиране. Никой не разбираше обмяната на веществата, никой не разбираше същината на нервните функции. На какви свойства дължаха някои тела своя вкус? В какво се състоеше различната възбудимост на известни сетивни нерви от излъчващите мирис вещества? Какво беше миризмата изобщо? Специфичната миризма на животни и хора почиваше върху летливостта на вещества, които никой не би могъл да назове. Съставът на секрета, който наричат пот, бе слабо проучен. Жлезите, които го отделяха, произвеждаха миризми, които несъмнено играеха важна роля при бозайниците; значението им за човека също не бе проучено. Физиологичното значение на очевидно важни части на тялото бе забулено в мрак. Можеше да оставим настрана сляпото черво, което бе една мистерия и в което при питомния заек по правило намират едно кашесто съдържание, за което не могат да кажат как ще излезе оттам или как ще се поднови. Но какво да кажем за бялото и сивото вещество на главния мозък, какво да кажем за зрителните хълмове, които са свързани с очния нерв и със сивите отложения на „моста“. Веществото на главния и гръбначния мозък толкова бърже се разлагаше, че нямаше надежда да се изследва някога неговият строеж. Какво прекъсваше дейността на мозъчната кора при заспиване? Какво пречеше на стомаха сам да се смели, явление, което се наблюдава понякога при трупове. Отговаряха: животът; особената съпротивителна сила на живата протоплазма — и сякаш не забелязваха, че дават едно мистично обяснение. Теориите за такова ежедневно явление като повишението на телесната температура си противоречаха. Повишената обмяна на веществата имаше за следствие повишено топлопроизводство. Но защо не се повишаваше компенсационно, както обикновено, и топлоизлъчването? На контракционни състояния на кожата ли се дължеше спирането на потната секреция? Но такива бяха доказани само при студени тръпки, защото иначе кожата бе по-скоро гореща. „Топлинният удар“ характеризираше централната нервна система като първоизточник на причините за повишена обмяна, както и за устройството на кожата, което се задоволяваха да наричат патологично, тъй като не знаеха как другояче да го определят.

Но какво значение имаше цялото това незнание в сравнение с безпомощността, в която бяха изпаднали пред явления като паметта или пред оная, другата, по-удивителната памет, която се нарича унаследяване на придобитите белези. Невъзможността дори само да се намекне за механично обяснение на такива действия от страна на клетъчното вещество бе пълна. Сперматозоидът, който предаваше на яйцето безброй видови и индивидуални черти на бащата, се виждаше само под микроскоп, дори най-голямото увеличение го показваше все още като хомогенно тяло и не даваше възможност да се определи произходът му, защото при различните животни изглеждаше досущ еднакъв. Това бяха организационни условия, които ни караха да допуснем, че подробностите около клетката с нищо не се различават от подробностите около по-висшето тяло, в чийто строеж участва тя; че тя следователно също е един по-висшестоящ организъм, който от своя страна също така се състои от живи делими частици, от индивидуални живи единици. Преминаваха принудително от привидно най-малкото към още по-малкото, разлагаха елементарното на поделементи. Нямаше съмнение, че както животинското царство се състоеше от различни видове животни, както животинско-човешкият организъм се състоеше от цял един животински свят от видове клетки, така и организмът на клетката се състоеше от един нов и многообразен животински свят от елементарни живи единици, чиято големина бе далеч под границата на видимото под микроскопа; тези живи единици растяха самостоятелно — самостоятелно според закона, че всяка може да създаде само подобна на себе си, — размножаваха си и колективно служеха на следния по-висш организъм съгласно принципа на разделението на труда.

Това бяха гените, бионластите, биофорите — Ханс Касторп се зарадва, че в тая мразовита нощ се запозна поименно с тях. Оживен, той се запита като как ли ще изглежда при по-добро осветление елементарната им природа. Тъй като бяха носители на живот, трябваше да бъдат организирани, защото животът почиваше върху организацията, ако обаче бяха организирани, те не можеха да бъдат елементарни, тъй като един организъм не е елементарен, той е многообразен. Те бяха живи единици на по-ниско равнище от живата единица на клетката, в чийто органичен строеж участваха. Но ако беше така, те трябваше, макар и да бяха по-малки от всички представи, сами да бъдат „построени“, и то органично — да бъдат „построени“ по реда и организацията на живота; понятието за жива единица бе идентично с понятието за строеж от по-малки, подчинени, тоест от живи единици, организирани за по-висш живот. Докато от делението се получаваха органични единици, които притежават свойствата на живота — способностите за асимилация, растеж и размножение, нему не бяха поставени граници. Докато ставаше дума за живи единици, само неправилно можеше да се говори за елементарни единици, защото понятието „единица“ включваше в себе си до безкрайност съпонятието „подчинена, градивна единица“, елементарен живот значи нещо, което бе живот, но още бе елементарно, не съществуваше.

Но макар и без логично съществование, би трябвало в края на краищата такова нещо по някакъв начин да е налице, защото идеята за самозараждането, тоест за възникването на живота от мъртвата природа, не можеше да се отхвърли и пропастта във външната природа, която напразно се мъчеха да запълнят, тази пропаст между живот и безжизненост, трябваше по някакъв начин да се запълни или прехвърли в дълбините на органическата природа. Някога делението трябваше да доведе до „единици“, които са съставни, но още не са организирани, които посредничат между живот и безжизненост — група от молекули, които служат за прехода между организирания живот и чистата химия. Но стигне ли до химическата молекула, човек се озовава близо до една бездна, която е зейнала много по-мистериозно от пропастта между органична и неорганична природа: до бездната между материалното и нематериалното. Защото молекулата се състои от атоми, а атомът не е дори такава величина, че да може да се нарече извънредно малък. Той е толкова малък, едно толкова миниатюрно, ранно и преходно валмо на нематериалното, което още не е материално, но вече е подобно на материалното, това валмо от енергия, че вече и още едва можем да си го представим като материално, а по-скоро като средна и гранична точка между материалното и нематериалното. Възникна проблемът за едно друго самозараждане, много по-загадъчно и авантюристично от органичното самозараждане — проблемът за самозараждането на веществото от невеществото. И наистина пропастта между материя и нематерия изискваше също така повелително, не, още по-повелително да бъде запълнена, отколкото пропастта между органичната и неорганичната природа. Налагаше се да има една химия на нематериалното, на невеществените съединения, от които възникваше веществото, така както организмите възникваха от неорганични съединения; атомите можеха да представляват пробионтите и монерите на материята — по своята природа веществени, но и още не такива. Но стигнем ли до „не може по-малко“, изгубваме мащаба; „не може по-малко“ изведнъж се оказва равностойно на „ужасно голямо“ и крачката до атома без преувеличение се оказва съдбоносна. Защото в момента на последното деление и намаление на материалното внезапно пред нас се разкрива астрономическият космос!

Атомът бе една заредена с енергия космическа система, всред която се носеха космически тела, обикаляйки около слънцеподобен център, и през чието етерно пространство се движеха с бързината на светлината по ексцентрични траектории комети под влиянието на централното тяло. Това бе само едно сравнение, както бе само сравнение, когато наричахме тялото на многоклетъчното същество „клетъчна държава“. Градът, държавата, организираната по принципа на разделение на труда социална общност, можеше не само да се сравни с органичния живот, тя го повтаряше. Така в недрата на природата се повтаряше с най-далечно отражение и макрокосмическият звезден свят, чиито рояци, купчини, групи и фигури заедно с бледния месец висяха над искрящата от мраза долина и над завития презглава изследовател. Не бе ли разрешено да се мисли, че известни планети на атомната слънчева система — на тези пълчища и млечни пътища от слънчеви системи, които изграждат материята, не бе ли възможно да се мисли, че едно или друго от тези интеркосмически тела се намират в същото състояние, благодарение на което на земята има живот? За един млад изследовател, малко омаян вътрешно и с малко „ненормална“ кожа, който имаше що-годе познания из областта на непозволеното, това не бе някаква безсмислица, а една повелително налагаща се и напълно убедителна спекулация, характеризираща се с логична истина. „Древността“ на космическите звездни тела би била едно несъстоятелно възражение, тъй като мащабът за голямо и малко се е загубил едва тогава, когато е излязъл наяве космическият характер на „най-малките“ веществени частици и когато по същото време са били разклатени понятията за „вън“ и „вътре“. Светът на атома е едно „вън“, както по всяка вероятност планетата, която обитаваме, е една дълбоко „вътре“. Не бе ли мечтаната дързост на един изследовател говорила за „животни на млечния път“ — космически чудовища, на които плътта, костите и мозъкът бяха изградени от слънчеви системи? Ако това бе така, помисли Ханс Касторп, то в момента, когато човек мисли, че е стигнал до края, всичко започва отново! Тогава може би вътре в себе си, в най-съкровените свои глъбини, той, младият Ханс Касторп, лежеше още веднъж, още сто пъти в топли завивки на една балконска лоджия, гледаше осветената от бледата луна мразовита високопланинска нощ и с вкочанели пръсти и пламнало лице проучваше от хуманистична и медицинска гледна точка жизнените процеси.

Патологичната анатомия, един том от която той държеше в кръга на хвърляната от настолната лампа червена светлина, му говореше чрез един текст и илюстрациите към него за същността на обединението на паразитиращите клетки и за инфекциозните тумори. Касаеше се до тъканни форми — и то особено богати тъканни форми, — предизвикани от нахлуването на чужди клетки в един организъм, който се е оказал гостоприемен за тях и им е предложил по някакъв начин — би трябвало да кажем — благоприятни условия за растеж. Не само че паразитът отнемаше храната на окръжаващата го тъкан, но той като всяка клетка обменяше вещества, при което произвеждаше органични съединения, които се оказваха удивително отровни, невъзвратимо гибелни за гостоприемния организъм. Успели бяха да изолират токсините на някои микроорганизми и да ги представят в концентрирано състояние; учудиха се, когато установиха, че и най-малките дози от тия вещества, които просто се числяха към реда на белтъчните съединения, предизвикват най-опасните прояви на отравяне и бърза гибел, ако се вкарат в кръвообращението на едно животно. Външната проява на тази разруха беше едно разрастване на тъканите, патологичен оток — като реакция на клетките към дразненето, предизвикана от заселените помежду им бацили. Образуваха се възли колкото лещено зърно, съставени от клетки с лигавицоподобна тъкан, между които или в които се бяха загнездили бацилите; някои от тях бяха огромни, извънредно богати на протоплазма, изпълнени с много ядра. Този подем обаче довеждаше до разруха, защото ядрата на грамадните клетки почваха да се смаляват и да се разпадат; тяхната протоплазма загиваше поради коагулиране; други части на окръжаващата тъкан попадаха под въздействието на чуждите дразнители; възпалителни процеси се разпростираха и засягаха съседните съдове; привлечени от бедата, пристигаха кръвни телца; смъртоносната коагулация напредваше, а междувременно разтворимите бактериални отрови отдавна бяха упоили нервните центрове, организмът имаше висока температура, гърдите бързо вдишваха и издишваха, всичко, така да се каже, залитайки, вървеше към своето разложение.

Толкова за патологията, науката за болестта, за изтъкването на тялото в страданието — едно изтъкване, което, като изтъкване на физиката, бе същевременно и изтъкване на удоволствието — болестта бе развратната форма на живота. А животът? Беше ли той само едно инфекциозно заболяване на материята — както и това, което наричаме самозараждане на материята, бе може би само болест, растеж поради някакво дразнене на нематериалното? Първоначалната крачка към злото, към удоволствието и към смъртта трябва несъмнено да търсим там, където, предизвикано от гъдела на някаква непозната инфилтрация, се е осъществило онова първо сгъстяване на материята, онзи патологично бурен растеж, който е бил наполовина удоволствие, наполовина защита — най-ранното предварително стъпало към субстанцията, преходът от нематериалното към материалното. Второто самозараждане, зараждането на органичното от неорганичното, е било само едно злокачествено прерастване на физиката към съзнание, тъй както болестта на организма е едно замаяно прерастване и неморално свръхподчертаване на неговия физически елемент — оттук е имало само една стъпка до живота по авантюристичния път на станалия непочтен дух, изпълнен със свян и топлина рефлекс на събудената за сетивност материя, която е била готова да се подчини на своя будител…..

Томас Ман
Вълшебната планина
Превод Тодор Берберов

НАРОДНА КУЛТУРА 1972

Качено на сайта iztoknazapad.com на 03.12.2014

,

Томас Ман за раздвоението в душата на художника

Томас Ман е роден в град Любек на 6 юни 1875 година. Баща му, богат търговец, сенатор в Сената на града, е човек, който споделя традиционни ценности и добродетели. Майка му е нежна и поетична, с влечение към изкуствата.

Томас Ман учи в лицей, а след смъртта на бащата семейството се настанява в Мюнхен. Завършва гимназия, работи като стажант в застрахователна компания. Много скоро Томас Ман започва да пише разкази за списания. Заедно с брат си Хайнрих прекарват известно врееме в Рим, за кратко време пребивава в казармата и през 1901 г. публикува романа „Буденброкови”, в който описва упадъка на една фамилия, историята на четири поколения на това семейство. Томас Ман е удостоен с Нобеловата награда за литература през 1929 година.

Веднага след като през януари 1933 г. Хитлер поема властта в Германия, Томас Ман  напуска родината си и отива в Швейцария. По-късно живее известно време във Франция, връща се отново в Швейцари и през 1938 година емигрира в Съединените щати. Става професор в университета на Принстън и продължава да пише. След края на Втората световна война, през 1949 година, посещава Германия, удостоен е с наградата „Гъоте”. През 1952 година се връща окончателно в Европа, живее близо до Цюрих, където умира на 12 август 1955 година.

Основните теми в творчеството на Томас Ман са упадъкът на ценностите сред буржоазията, раздвоението между живот и дух, чувствителността на човека на изкуството, който се изправя отчужден и безпомощен срещу обичайните неща в живота.

В новелата „Тонио Крьогер”, част от която публикуваме по-долу, е изразено именно това напрежение между човека на изкуството и гражданина, между духа и живота. Творецът живее в раздвоение. Той не може да се отдаде непринудено на мига, копнее да се избави от самотата и да намери утеха в топлината на  обикновения живот, но в същото време счита този ежедневен живот за незначителен. Тонио Крьогер, художникът, усеща мисията си като величие, но същевременно и като проклятие, той е един „залутан буржоа”, творец с нечиста съвест.

n

Откъси от новелата „Тонио Крьогер”:

„Вярно е, че през пролетта работим лошо, но защо? Защото сме под властта на сетивата. И защото е нескопосник онзи, който мисли, че творческата личност има право на такива усещания.  Всеки истински и искрен творец ще се усмихне над наивността на това заблуждение, присъщо на некадърници … може би меланхолично, но ще се усмихне. Защото това, което казваме, не бива никога да бъде главното, а само хладен материал, от който сякаш на игра, спокойно и самоуверено трябва да изваем художественото творение.

Ако сте прекалено заинтересована от това, което имате да кажете, ако сърцето ви бие прекалено топло за него, то можете да бъдете сигурна, че ще претърпите фиаско. Вие ставате патетична, ставате сантиментална, под ръцете ви се ражда нещо мъчнопостижимо, тромаво-сериозно, неовладяно, неиронично, блудкаво, скучно, банално. И какво се получава накрая: безразличие у хората, разочарование и мъка у вас самата…

Защото е така, чувството, топлото, сърдечното чувство винаги е банално и непотребно, художествени са само дразненията и студените ескизи на нашата покварена, на нашата артистична нервна система. Нужно е да бъдем нещо извънчовешко и нечовешко, да стоим в някаква странно далечна и безучастна връзка с човешкото, за да сме в състояние и изобщо да се опитаме да го играем, да си играем с него, да го изобразим ефектно и естетично.

… Няма на света проблема, по-мъчителна от проблемата на художествените творци и тяхното влияние върху людете. Вземете например най-чудноватото произведение на най-типичния и затова най-властен творец, вземете една тъй нездрава и дълбоко двусмислена творба като „Тристан и Изолда” и наблюдавайте въздействието, което тя упражнява върху някой млад, здрав, съвсем нормално чувстващ човек. Ще видите извисеност, крепкост, топло, искрено въодушевление, може би подтик към собствено „художествено” творчество.

… Друга, не по-малко забавна страна на въпроса е, разбира се, предвзетостта, безразличието и ироничната умора спрямо всяка истина, понеже е факт, че никъде на света не цари такова безмълвие и такава безнадеждност, каквито виждаме в средата на остроумните хора, които могат и дявола да продадат. Всяко познание е за тях старо и отегчително. Ако изречете някоя истина, която може би сте овладели и обладавате сега с известна юношеска радост, на вашата делнична просветеност ще се отговори с едно съвсем кратко изпускане на въздух през носа.

… Едва ли някога ще проумея как може да се издига като идеал необичайното и демоничното. Не, „животът”, изправен като вечен антипод на духа и на изкуството, не се представя на нас, необикновените, като нещо необикновено, като видение с кърваво величие и свирепа красота – а нормалното, благонравното и любезното е царство на нашия копнеж, е животът в неговата прелъстителна баналност.

Не, мила, съвсем не е творец онзи, който бленува съкровено за рафинираното, ексцентричното и сатанинското, който не познава копнежа по безгрижното, простото и живота, копнежа по малко приятелство, привързаност, интимност и човешко щастие – по тайния и томителен копнеж, по обикновеното блаженство!

Превод: Димитър Стоевски;

Томас Ман, Тонио Крьогер
Издателство „Народна култура”, София 1978 г.

източник: cao,bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.06.2015

,

Слово на Томас Ман,
произнесено на тържеството по случай 80-ата годишнина от рождението на Фридрих Ницше – 15 октомври 1924 г.

Дами и господа, бих искал предварително да ви уверя, че сухото слово няма да прекъсне за дълго езика на музиката. Моята задача – слава богу – ни най-малко не се състои в това да изнеса пред вас нещо подобно на доклад, на литературно-критичен конферанс за Ницше. Аз отчитам психологическото обстоятелство, че способността да систематизираме ни напуска, че дълбоки задръжки карат думите ни да секват при опита в публично изказване да изясним, формално да обхванем тема, която представлява едно от основните събития за нашия дух, събитие от определящо, формиращо значение.

Не, задачата, която в най-добрия случай можех да си поставя, не изисква от мен нищо повече от това да изясня пред вас с няколко думи смисъла на днешното тържество, да очертая мислите и чувствата, които лежат в основата му и оправдават неговата форма.

Да обясня защо решихме да почетем паметта на дръзкия, пророчески властващ и възпитаващ гений, в чест на когото сме се събрали тук, не с речи, а с музика, означава да разкрия какво е той за нас днес, в какъв смисъл тъкмо сега, тъкмо в този момент за Германия и Европа ние го възприемаме като наш нравствен учител.

Той е обичал музиката повече от всеки друг: напомняме го, за да обосновем своето решение. Той е бил музикант. Никое изкуство не е било по-близко до сърцето му от музиката; всяко друго е оставало в осмислените му пристрастия далеч назад след нея. Той е различавал хора на зрението и хора на слуха, причислявайки себе си към вторите. Почти не се е изказвал за изобразителното изкуство и явно не е ознаменувал с него своите големи мигове. Езикът и музиката са арената на неговите преживявания, на неговите любовни и познавателни авантюри, на неговата продуктивност.

Самият му език е музика и свидетелство за изтънчен вътрешен слух, за виртуозност на чувството за мелодика, темпо, ритъм на привидно немерената реч, с които той остава неподражаем в немската проза, а вероятно и изобщо в европейската. Не само родството и вътрешната съпринадлежност на критиката и лириката изграждат феномена Ницше, феномена на лирика на познанието.

По гениално самобитен и художествено въздействащ начин той разкрива своеобразната взаимовръзка и вътрешното единство между критика и музика. Критика обаче означава диференциране и взимане на решение и именно музиката е тази, с която са свързани най-значимите решения на неговата душа и неговия дух, на неговата пророчески властваща съвест.

Казано накратко: отношението му към музиката е равнозначно на страст, влечение. Но какво е страстта? Как елементът на „страдание” се преплита в значението на тази дума, на това понятие? Какво е онова, което кара любовта да страда? Това е съмнението. На едно място Ницше казва, че любовта на философа към живота е като любовта към жена, която те кара да се съмняваш. Същото той е могъл да каже и за любовта си към музиката. Тя е любов, пронизана от жилото на съмнението, което я е превърнало в страст; и когато страстта се определя като изпълнена със съмнение любов, то това е под негово влияние.

Нека продължим да питаме: Откъде идват пророческите и възпитателни съмнения на властничеството и съвестта, пуснали в любовта му към музиката жилото на страстта и проблемността? Ще се опитаме да отговорим – оттам, че съвсем по немски той почти поставя знак на равенство между музиката и романтизма, че ориста, посланието на неговия героизъм се изразява в това да отстоява себе си в този пропит от върховно очарование комплекс от душевни сили, в музикално-романтичното, в романтично-музикалното – тоест би могло да се каже в немското.

Истинският смисъл на неговия героизъм е себепреодоляването. В името на живота той с цялата си гениалност се бори срещу „аскетичните идеали”; но самият той е герой на онази „вътрешна аскетичност”, която представлява моралната форма на революцията. Той, подобно на Вагнер, от когото, вслушвайки се в съвестта си, се отрича, когото обаче обича до края на живота си, според духовния си произход е закъснял син на романтизма.

Все пак фактът, че Вагнер е силен и щастлив творец, прославил и осъществил себе си, а Ницше, за разлика от него, е себепреодоляващ се революционер, води дотам, че единият просто възвеличи и с безкрайна обаятелност беляза края на една епоха, докато другият се превърна в пророк и водач към новото бъдеще на човечеството.

Това е той за нас: приятел на живота, пророк от по-висш род, наставник в преодоляването на всичко онова в нас, което противоречи на живота и на бъдещето, това ще рече на романтичното. Защото романтичното е песента на носталгията по миналото, магическата песен на смъртта; и феноменът Вагнер, който Ницше така безкрайно обича и който властващият му дух е принуден да преодолее, не е нищо друго освен парадоксалният и вечно завладяващ феномен на покоряващото света опиянение от смъртта.

Зная колко много от вас – въпреки Ницше, дори въпреки Гьоте – се бунтуват вътрешно срещу възприемането на романтичното като нещо болезнено и враждебно на живота. Нима то не е най-съкровеното, най-здравословното нещо, най-голямото благотворение, родено от най-дълбоките глъбини на народния дух? Да, няма съмнение! Само че това е плод, който макар и здрав и пращящ от свежест, в определен момент е твърде склонен към разложение и гнилота, той е наслада за душата, ако му се любуваш в подходящото време, но в следващия миг той внася разложение и гнилота сред любуващото му се човечество.

Това е плод на живота, заченат от смъртта и износен от смъртта. Това е чудо на душата – може би най-върховното пред лицето на безсъвестната красота и благословено от нея, но все пак наблюдавано с основателно недоверие от очите на отговорно властващата жизнеутвърдителност и свързано с въпроса за себепреодоляването след окончателната повеля на съвестта.

Да, себепреодоляването, може би и днес в него се крие същността на преодоляването на тази любов – на тази магия за душата с горчиви последствия. Всички ние сме нейни чеда и познаваме нейната сила. Като омайник на душата някой може да е придавал на носталгичната песен драматично мащабни размери и така да е подчинявал света. Може да е градил дори царства, земни, твърде земни царства, силни, гледащи към бъдещето и ни най-малко носталгични – в които песента, ако мога така да се изразя, е деградирала в електрическа грамофонна музика.

Но нейният най-добър син може би все пак е онзи, който, надделявайки над себе си, изживя живота си за нас и умря с онези думи на уста, които едва успяваше да изрече, които и ние все още едва можем да изговорим, пророческите думи за любовта към живота и за бъдещето.

Уважаеми дами и господа, днес се говори и ратува много за дългоочакваното духовно оздравяване на Европа. Но какво означава духовно оздравяване? Това е идеалното, принципно откъсване от смъртта и обръщането към живота. То обаче е трудно и причинява болка; защото Европа е романтичен континент; тя боледува от своето минало, от опасното за живота излишество на историческа благочестивост, аристократична привързаност към смъртта, които трябва да преодолее, ако не се мисли за твърде изтънчена за живота и не е решена да умре. Твърде изтънчена за живота?

Но проблемът за аристократизма, за благородството – та той е решен от Ницше, в ущърб на смъртта, в полза на живота! Да имаш добра воля днес не означава нищо друго, освен да подкрепяш тази негова позиция, означава да имаш воля да помогнеш според силите си на този пропаднал и съсипан континент и, разбира се, на първо място, на собствения си народ при този поврат, при това преодоляване, което е преди всичко преодоляване на себе си – дори да има опасност себепреодоляването да се сметне за самоизмяна и изобщо за измяна.

Голямото, илюстративно себепреодоляване при Ницше, така нареченото отвръщане от Вагнер, прилича на измяна. Доброжелателите му се жалват, че няма да свърши добре човек, който непрекъснато реже клона, на който седи, и една от главите в най-хубавата книга за него, тази на Бертрам, е озаглавена Иуда. Но тъкмо защото Ницше се прояви като Иуда, днес в неговото име – а не в името на онзи имперски романтик – се кълнат всички, които вярват в бъдещето, и именно той се превърна в евангелист на един нов съюз между земята и човека.

С музиката, както казахме, са свързани най-известните решения на неговия дух. Неговият героизъм отстоява себе си чрез нея и намира изкупление и спасение в нея. „Музиката и сълзите – казва той на едно място, – почти не правя разлика между тях.”

Нима не е подходящо да почетем паметта му с музика! С най-възвишена музика, изпълнена от най-големия виртуоз на инструмента, на който, както се твърди, Ницше също е импровизирал майсторски. Радвам се, че мога да замълча, за да послушам с вас – и да си представя, че и той слуша заедно с нас.

Превод от немски: Ренета Килева;

Източник: http://litclub.bg ;

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.06.2015

,

Към началото на страницата
Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save