художествена проза – преводи на български 
Към карта на сайта 
Архив 2012-14 2015
Съдържание на страницата:
Албер Камю „Чумата“ (фрагменти)
Еманюел Роблес – „Лисицата”
.
Албер Камю
Чумата (фрагменти)
Което важи за всички други злини на света, важи и за чумата. Може да извиси духовно някого. Но когато човек вижда каква нищета и какво страдание носи, трябва да е луд, сляп или подъл, за да се примири с чумата.
***
– Не зная какво ме чака, нито какво ще дойде след това. Зная само, че в момента има болни и трябва да се лекуват. После ще разсъждаваме – и те, и аз. Но най-належащото е да ги лекувам. Браня ги доколкото мога, това е всичко.
– Да – каза Тару, – мога да го разбера. Вашите победи все пак ще бъдат винаги временни, там е работата.
Лицето на доктор Рийо се помрачи.
– Винаги, зная това. Но не е основание да спрем борбата.
– Не, не е основание. Ясно ми е обаче какво представлява тая чума за вас.
– Да – каза Рийо, – нескончаемо поражение.
***
Отец Панлу не се побоя да каже: „Братя мои, дойде часът. Трябва или всичко да приемем, или всичко да отречем. А кой измежду нас ще посмее да отрече всичко?”
Доктор Рийо си помисли, че Панлу бе стигнал до границата на ереста, когато отецът пак заговори страстно, че именно тази повеля, това изрично искане представлява Божията благодат за християнина. То е и неговата добродетел. Той знаеше, че мнозина свикнали с класическия морал, отличаващ се с повече милосърдие, ще останат неприятно засегнати от такава прекомерна добродетел. Но религията през време на чума не е като всекидневната религия и макар Бог да допуща и дори желае човешката душа да си отпочива и да се радва на щастието, иска от нея да бъде изключителна при крайното нещастие. Днес Бог проявява милост към чадата си, като ги поставя в тежко изпитание, но чрез него те ще постигнат най-голямата добродетел – тази на Всичкото или Нищото.
През миналия век един невежа автор твърдеше, че е открил тайната на църквата, заявявайки, че няма чистилище. Под това подразбираше, че няма полумерки, има само рай и ад и човек може да бъде само или спасен или осъден, според своя избор. Панлу нарече това ерес, която една безпътна душа може да роди. Защото чистилище съществува. Но несъмнено идва време, когато това чистилище не е много надеждно, настъпват времена, когато няма простими грехове. Всеки грях става смъртен и всяко равнодушие престъпно. Това значеше или всичко или нищо.
***
Защото може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение. Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа – няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най- ясно виждане.
Да, ако е вярно, че хората се нуждаят от примери и образци, които да наричат герои, и ако в нашата история непременно трябва да има един такъв, разказвачът предлага именно този незначителен, безличен герой, който нямаше нищо друго освен доброто си сърце и своя смешен наглед идеал.
***
Доктор Рийо смяташе, че именно това е истинското нещастие, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние.
“Вие нямате сърце!” – бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?
***
Рийо поклати глава, както правеше обикновено, и каза, че щом Рамбер е избрал щастието, то си остава лично негова работа и той няма какво да му противопостави като довод. Чувства се неспособен да прецени кое е добро и кое лошо.
Да – отвърна Рамбер, – но е срамно човек да бъде щастлив сам.
***
Не, не знаете, защото това са подробности, за които не се говори. Сънят на хората е по-неприкосновен, отколкото живота на чумавите. Не бива да пречим на добрите хора да спят спокойно. Бихме проявили лош вкус, добрият тон налага да не упорстваме. Но оттогава спя зле. Лошият вкус остана в устата ми и аз не съм престанал на упорствам, тоест да мисля.
Ето защо реших да отричам всичко, което отблизо или отдалеч, поради добри или лоши основания, причинява смърт или оправдава причиняването на смърт от момента, в който се отказах да убивам, се обрекох на окончателно изгнание. Други ще правят историята… Казвам само, че на тази земя има палачи и жертви и че трябва, доколкото е възможно, да не се съгласяваме да бъдем с палача. Слушал съм толкова разсъждения, които без малко щяха да ми разбъркат главата и които са объркали доста други глави, за да ги накарат да се съгласят с убийството … Следователно заявявам, че има палачи и жертви и нищо повече. Ако заявявайки това ставам палач самият аз, то поне това е мимо волята ми. … Ето защо аз реших за всеки случай да застана на страната на жертвите за да огранича злините.
***
Човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете е резултат от волята, която не бива никога да отпада. Честния човек, който не заразява никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога.
***
Пък най-сетне страшно глупаво е да се живее само с чумата. Разбира се, човек трябва да води борба за жертвите, но ако престане да обича всичко останало, за какво му е тази борба?
***
И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.
Превод Надежда Станева
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.12.2016
.
,
Еманюел Роблес
Лисицата
Храстите изглеждаха тебеширени от наситената светлина, а над блатото вече трептеше мараня. Още един от тези лепкави и празни дни, в които убиваш времето из хладните стаи с червена мозайка в четене на романи, взети от учителката и чакаш да дойде вечерта. Още по тъмно Марк, мъжът й, беше отишъл на лов с чичо си и тя се беше събудила от кучешкия вой.
Градско чедо тя бе проявила интерес към селския живот само при първата си почивка, а сега я беше обхванала носталгия по морето.Съжаляваше за Сен Рафаел, мечтаеше за плажове, за игриви вълни, за гмуркания в хладни зелени води.
От кокошарника долетя загадъчен шум и тъй като знаеше, че е сама – лелята на Марк беше слязла в селото, – тя бутна десния кепенец: това, което видя я стъписа. На двадесет метра до отсрещната постройка в полога, където стопанинът прибираше носачките едно животно я гледаше така настойчиво, че тя се уплаши. То стоеше неподвижно и тя се успокои. Различи под слънчевите лъчи, които преминаваха през дъсчения таван, огненочервено тяло, дълга, рунтава опашка, лъщящи очи и остра муцунка. Триъгълната глава, наострените уши и тръпнещите ноздри подчертаваха лукавия, почти подигравателен израз. Отначало не можа да назове това животно, после си каза, че може да бъде само лисица. Тя беше виждала лисица само на картинка и сега тази и се стори поразително реална. Беше се ядосала на себе си, задето плака след тръгването на Марк, но завладяна от видението, забрави за това. Лисицата не помръдваше. Козината й се губеше сред сламата около нея, толкова близки бяха двата цвята. Елен едва долавяше дишането й. Харесваше я, намираше я чаровна не само с изящните й форми, огромната й жизнена енергия, но и с всичко онова, което й говореше за свобода, независимост и риск. Да прибавим към това и славата й на хитро същество, способно да се измъкне от най-трудните положения, я хипнотизираше, смущаваше я. Внезапно лисицата се изпъна, скочи от мястото си, хукна към гората и опашката й се развя като червен пламък.
Щом лисицата се скри, Елен затвори прозореца и остана неподвижна в полумрака, боса върху мозайката с разтворен на гърдите и корема пеньоар, съзнавайки, че има лек за нея, че има изход от потискащата безполезност на съществуванието й, от отчаянието и че би могла да намери себе си.
* * *
На свечеряване Марк се върна и тя сама не разбра какво я накара да скрие от него тази случка. Те бяха женени от шестнадесет месеца. Той работеше като чиновник в Министерството на финансите в Париж. Бе изчакал да спечели един конкурс, за да си осигури по-добро положение в службата и тогава се ожени за нея. Този тъй педантичен мъж си беше разпределил времето така, че всяка отпуска да се завръща в родната ферма, където бе протекло по-голямата част от детството му. Беше нисък и леко прегърбен, с малко едра глава и гъста коса и имаше манията да си брои изпушените през деня цигари и да съобщава дали е трета, пета или девета, без да надвишава десетата – беше си определил тази разумна бройка.
На вечеря леля Матилда съобщи, че нямало да поднесе предвидения омлет, защото някакъв кокошкар се бил вмъкнал в курника и свил яйцата. Не оставил ни едно! Знаел си работата. Добре, че кокошките се били промъкнали през тесния проход от другата страна на оградата, където той явно не беше посмял да ги последва.
– Някаква лисица броди от известно време наоколо – отбеляза чичото, – надушва всичките ми капани.
Три дена по-късно, когато Марк и чичо му пак бяха на лов с кучетата, Елен отново чу глухо шумолене в кокошарника. По това време лелята и прислужницата перяха на другия край на фермата. Тя бързо отиде до прозореца и дръпна пердето. Навън въздуха пареше. Видя я притиснала една удушена кокошка, стори й се, че тъмата в душата й се разсейва, че сърцето й е съвсем обикновено, способно да се вълнува силно. Въпреки че не беше вдигнала почти никакъв шум, лисицата беше нащрек, двете й лапи върху жертвата, ушите наострени, муцуната – обърната към нея. Да, тя също виждаше жената, наблюдаваше я с онзи хитър поглед, който така пленяваше Елен. На моменти отваряше леко уста, като че ли се смееше и й се подиграваше. Или току се облизваше с пъргав език. Елен се възхищаваше от ловкостта й, а тя все я държеше под око, сякаш и казваше отдалеч:
– Това е скъпа, аз си имам свои закони! Аз не съм чиновник. Животът ми не е осигурен. Всеки изживян ден е завоевание за мен, ново и опасно приключение. Но именно така обичам да живея.
– Гледай ме, казваше подигравателният поглед. – Каквото и да си въобразяваш, всъщност си като тези кокошки, ни повече, ни по-малко и си имаш същата ограда наоколо.
Искаше й се да се приближи, да протегне ръка, да я погали, макар да бе убедена, че едно такова желание е толкова безумно, колкото да искаш да тръгнеш по вълните. Постепенно Елен откриваше в себе си нежно чувство, което се отърсваше леко като клон, дълго притискан от речни камъни.
Изведнъж, сграбчила жертвата си в уста, лисицата изскочи от полога, побягна пъргаво въпреки товара, промъкна се през тръните и изчезна. Пламналият зноен ден още по-силно блесна в очите.
Елен уморено пусна пердето и избърса потта, избила по слепоочията и врата. Усещаше, че този миг е изтъкан от много тънка нишка, много нежна, по-различна от нишките на всекидневието. За първи път тя изпита необходимост да излезе сама, да вземе колелото на лелята и дълго да обикаля знойните поля. Чувстваше как у нея се завръщат всички желания, всички неясни стремежи от детството. Да, знаеше, че зад гърба й говорят и я намират студена и необщителна, но на кого би могла да довери терзанията си, кой би могъл да я защити от тях? Понякога, когато Марк тежеше на гръдта й заспал, тя плачеше в тъмното.
По лека рокля, с голи рамене, косите вързани с шалче, тя се хвърли в ослепителната светлина, като че наистина тичаше на любовна среща. Мирисът на нажежен въздух и гореща земя я опияни и тя се изтегна под боровете, разтреперана от умора и вълнение, за първи път осъзна, че тялото и действително съществува и тя повдигна роклята си, разтвори я широко, за да усети как слънцето гали краката й и младите й гърди, как огнените му стрели проникват в нея.
Когато Марк се върна вечерта, тя нищо не му каза за разходката, която бе запомнила с всички подробности. И без това Марк беше силно възбуден от новината, че лисицата е идвала пак и е задигнала една от най-добрите носачки, една худанка и че лелята беше открила само дългите пера и малко кръв.
– Ще я пипнем, няма начин, каза той с необичайна стръв.
Вечерта, преди да заминат за Париж, зад къщата два изстрела и бесен лай огласиха пристройката. После долови ликуващите викове на мъжете.
– Пипнах я! Ела да я видиш!
Върху сухата земя лисицата лежеше настрана. Не беше още мъртва, но сачмите бяха разкъсали вътрешностите й. Едва поемаше дъх, езикът и висеше от нежната муцунка, небцето й беше ярко розово, зъбите – много бели и остри.
Като стигна до нея Елен отблъсна едно нападателно куче. Тогава лисицата я потърси с поглед – помръкващ, примирен поглед, в който нямаше страх. Чичото каза: ”Разкошна кожа”, а тя се задушаваше, сякаш умираше тя самата, сякаш кръвта й, по-гъста потече по-бавно в жилите й.
Тя се изправи вътрешно опустошена, неспособна да каже нито дума. Мъжът и се смееше, хванал лисицата за опашката, държеше я над кучетата, а те скачаха, лаеха , зъбеха се свирепо. За миг Елен видя на фона на гаснещия залез осквернения образ на малкия хищник. Тя отстъпи, мъчеше се да се задържи на повърхността, да устои на отчаянието, но изведнъж се обърна и побягна с всички сили към широките поля. Тръните деряха краката й, а тя тичаше право пред себе си, докато падна изнемощяла, но без да отрони нито сълза.
– Елен! Полудя ли? Къде отиваш – гонеше я Марк.
Целият свят бавно потъваше, никога и нищо нямаше да го спаси и тя пожела с цялата си душа да изчезне с него.
– Елен, удари ли се?
И в същия миг той я стигна, надвеси се над нея с едрата си глава с почти диво изражение. Гърдите му хриптяха, а в ръцете си още държеше пушката.
– Елен, какво сега…..
Тя постоя така неподвижно няколко секунди, легнала на една страна сред камъните. Виждаше го отдолу нагоре, чудовищен, с широко отворени ноздри, стиснал оръжието си под мишница, двойната цев насочена в земята.
– Но какво има сега? Какво става? И долавяше в гласа му повече изненада, отколкото вълнение.
Вместо да отговори, тя се вслуша в нещо, което окончателно умираше в нея, което вече дори не се опитваше да спаси.
После той поиска да й помогне да се изправи на крака, а тя се измъкна и го отблъсна яростно:
– Остави ме! Мразя те!
Смаян, той я погледна, без да помръдне. И тя отново хукна право пред себе си към хълмовете, облени в синя вечерна светлина. Марк виждаше как проблясват белите и крака сред храстите и се отказа да я гони. Умело прехвърли пушката в ръката си, нервно я сложи през рамо и с наведена глава се върна при чичо си. Той стоеше на оградата с ръка на челото, загледан в далечината.
Превод Денка Дамянова
Еманюел Роблес „Сянката и брегът” Изд. Георги Бакалов, Варна – 1972.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 10.08.2015
Към карта на сайта /към началото на страницата