религия/философия Пер Лагерквист (1981-1974) 
Към карта на сайта 
Съдържание на страницата:
Пер Лагерквист – „Варава“ (Par Fabian Lagerkvist – „Barabbas“)
Разпятието на Исус
Хипотетична среща между Варава и възкресения Лазар
,
Пер Лагерквист
Варава
Разпятието на Исус
Всички знаят, как висяха те на кръстовете и кои бяха тези, събрани около него – майка му, и Мария Магдалена, и Вероника, и Симон от Киренея, този който носеше кръста, и Йосиф от Ариматея, който, когато го свалиха от кръста, го обви с плащеницата. Малко по-надолу по склона, стоеше още един човек, който не откъсваше очи от умиращия човек по средата, от началото до края той наблюдаваше неговата агония. Името на този човек е Варава. За него е написана тази книга.
Той беше тридесет годишен, беше як, но жълтолик, брадата му беше червеникава, косите черни. Веждите му също бяха черни, а очите – хлътнали, като че искаха да се скрият. Под едното от тях той имаше дълбок белег, който се губеше от поглед в брадата. Но как изглеждаше този човек, не е толкова важно.
Той следваше тълпата по улиците от преторианския палат, но на разстояние и когато изтощеният рави падна под кръста, той забави крачка и изчака малко, и кръста накараха да носи този самият Симон. Мъжете в тълпата бяха малко, без да се броят римските войници разбира се; придружаваха осъдения най-вече жени и един орляк дечурлига – тези хлапаци бяха винаги тук, когато водеха някого по улицата за да го разпънат. Не биха пропуснали такова развлечение. Но много скоро, уморени, се върнаха към обикновените си игри, но не пропуснаха да се загледат по човека с белег на бузата.
И ето той стоеше на хълма за екзекуции и гледаше този, който висеше на средния кръст и не можеше да откъсне очи от него. Той изобщо не искаше да дойде тук, защото всичко наоколо беше омърсено, пълно със зараза, казваха, че всеки, който стъпи на това окаяно, проклето място, ще остави тук част от душата си и ще се върне тук, за да не го напусне никога. Черепи и кости се валяха разхвърляни навсякъде, заедно с повалени, полуизгнили кръстове, за нищо не ставащи, те лежаха тук, защото никой не искаше да докосне нещо на това място. Но защо той стоеше тук? Какво правеше той на Голгота, той, който беше освободен?
Главата на разпънатия клюмна, дишаше тежко, малко му оставаше да живее. Нямаше нищо в него, което да излъчва сила. Тялото му беше мършаво и изнемощяло.Ръцете кльощави, като че никога не са вършили някаква работа. Странен човек. Рядка брадица, гърдите необрасли с косми, като на момченце. Той не го хареса.
Когато го видя, още тогава, в двора на двореца, той веднага почувства, че този не е е като другите хора. Защо – това той не можеше да каже, просто чувстваше това. Не си спомняше да е срещал някой, който да е като него. Но може би на него така да му се беше сторило, защото той току що беше излязъл от тъмницата в подземието и очите му не бяха се приспособили към слънчевата светлина. Ето защо когато го бе видял, човекът изглеждаше обкръжен с някакво сияние. Сиянието след малко изчезна, разбира се, зрението му отново стана както винаги, видя и всичко останало зад фигурата, стояща самотно в двора на двореца. И все пак, помисли си той, имаше нещо много странно в него, той не приличаше на никой друг. Имаше нещо много странно в това, този човек да е затворник и да бъде осъден на смърт, така както самият той беше. Не можеше да си обясни това. Не че това го засягаше – но как са могли да осъдят такъв човек? Повече от ясно беше, че той е невинен.
И така, този човек го поведоха за да го разпънат – а на него самия му свалиха веригите и му казаха, че е свободен.Той нямаше нищо общо с това. Това си беше тяхна работа. Тяхна беше волята, кого да освободят и нещата се случиха по този начин. И двамата бяха осъдени на смърт, но един от двамата трябваше да бъде освободен. Той беше удивен от техния избор. Когато му сваляха веригите, той беше видял другия човек, между римските войници да изчезва под арката и кръстът вече беше на гърба му.
Той остана на мястото си, загледан през празната арка.След което един от стражниците го блъсна и му кресна: „ Защо стърчиш тук със зяпнала уста, свободен си!“ И той се окопити и излезе през същия свод, и когато видя другия да влачи кръста по улицата, тръгна подире му. Защо, не знаеше това. Не знаеше и защо стои тук час след час, наблюдавайки разпъването и дългата агония, макар че той нямаше никаква работа с него.
Тези, които стояха около кръста, защо и те трябваше да бъдат тук? Със сигурност, защото са искали да го направят. Никой не ги принуждава да дойдат тук сред тази зараза. Те без съмнение са роднини и близки приятели. Странно беше, че те не се безпокояха, че това място е заразно и нечисто
Онази там жена би трябвало да е майка му. Въпреки че тя ни най-малко не приличаше на него Но кой би могъл да прилича на него? Личеше си, че тя е селска жена, лицето й беше сурово и мрачно, тя постоянно бършеше устата и носа си, защото едва удържаше сълзите си. Но не плачеше. Тя не скърбеше по същия начин както останалите и не гледаше към него като тях. Затова повече от сигурно тя беше майка му. Нейната мъка беше много по-голяма от тази на другите, но като че тя го упрекваше затова, че виси тук, че го бяха разпънали. Той беше направил нещо, за да му се случи това, на него, чистия и невинния, за това тя го обвиняваше. Но тя знаеше, че той е невинен – затова беше сигурен, че това е майка му. Каквото и да беше направил, тя знаеше, че той е невинен.
Той самият беше без майка. И без баща, не беше и чувал някой да ги спомене. Нямаше и родственици, поне не познаваше такива. И ако той беше един от разпънатите, никой не би проронил и сълза за него. Не и за него. Как само се биеха в гърдите,държаха се така, като че никой досега не беше преживявал такава скръб, и как ридаеха, как се жалваха през цялото време.
Той познаваше много добре този, който беше на десния кръст. Ако той случайно го забележеше, вероятно щеше да си помисли, че Варава беше там заради него,за да го види как страда, и да злорадства, че така му се пада. Но не беше така. Не за това той беше там. Но нямаше нищо против да го види разпънат. Ако някой заслужаваше такава смърт – това беше този негодник. И не за това, за което беше осъден, а за нещо съвсем друго.
Но защо гледаше него Варава, а не онзи по средата, който висеше там вместо него. Нали заради него беше дошъл тук. Този човек беше го принудил да дойде тук, той имаше странна сила върху него. Сила? Ако някой изглеждаше немощен, това беше той. Положително никой не можеше по-окаяно да виси на кръста, другите двама ни най-малко не изглеждаше да страдат толкова, колкото него. Те със сигурност бяха по-издържливи от него. Той дори нямаше сили да държи главата си изправена, тя безпомощно беше клюмнала настрана.
Но ето той все пак я надигна, мършавите му лишени от косми гърди се надигнаха с въздишка и езикът му облиза пресъхналите му устни. Едва чуто промълви, че е жаден. Войниците, които хвърляха зарове по-надолу по склона и които с досада се питаха защо разпънатите все още не умират, не го чуха. Но една от жените отиде при тях, за да им каже. Тогава един от тях се надигна неохотно, натопи една гъба в гърне с оцет, и я протегна нанизана на края на една тояга към осъдения, но когато той вкуси тази мътна течност, – я отказа. Негодникът стърчеше там и се хилеше, а когато се присъедини отново към своите приятели, всички те се разсмяха, развеселени от случилото се. Какви копелета!
Сродниците, или каквито там му се падаха, гледаха с отчаяние разпънатия човек, стенанията, на който едва се чуваха, ясно беше, че той скоро ще издъхне. И добре би било това да стане по-скоро, помисли си Варава, за да не страда повече нещастният човек. Да свършва това по-скоро! Да свърши, за да се махне от тук и никога повече да не помисли за това отново…….
Но изведнъж на хълма притъмня, като че слънцето си беше отишло; непрогледна тъмнина, и насред тази тъмнина на върха на хълма разпънатия извика с пълен глас:
Боже мой! Боже мой! Защо ме изоставяш?
Звучеше ужасно. Какво искаше да каже той? И защо стана тъмно? Беше посред бял ден. Напълно неразбираемо. Трите кръста се провиждаха смътно, изглеждаха злокобно. Със сигурност ще се случи нещо ужасно. Войниците бяха скочили на крака, сграбчили оръжията си – каквото и да се случи те винаги най-напред се хващат за оръжията си. Стояха около кръстовете с копия в ръце, чуваше ги да си шепнат уплашено. Изплашиха се! Не се хилеха вече. Суеверни бяха, разбира се.
Самият Варава беше изплашен. И се зарадва, когато започна да се развиделява и всичко наоколо стана по-нормално. Ставаше бавно по-светло, като че се зазоряваше. Денят се разстилаше по хълма и по маслинените дървета и птиците отново зачуруликаха. Беше също като, че настъпваше утро.
Родствениците стояха около кръста без да помръднат. Нямаше повече нито ридания, нито вопли. Те стояха приковали погледи в човека на кръста – дори и войниците бяха направили това. Всичко притихна.
Можеше вече да си тръгне оттам. Защото случващото се беше приключило, и слънцето грееше, и всичко беше както обикновено. Просто беше притъмняло за малко, защото той беше умрял.
Да, време беше да си тръгне вече. Разбира се, че беше. Нямаше за какво да стои тук, защото другият беше умрял. Нямаше причина. Свалиха го от кръста – видя това преди да си тръгне. Двама мъже го обвиха с чисто ленено покривало – и това забеляза. Тялото беше така бяло и те го завиха така внимателно, като че се страхуваха да не го наранят, да не му причинят болка, толкова странно се държаха. Разпънали го бяха и всичко беше свършило, какво толкова? Странни хора бяха, няма съмнение. А майка му стоеше със сухи очи, вперила поглед в това, което беше нейния син, и суровото, мургаво лице не беше в състояние да изрази скръбта, а само факта, че тя не можеше да схване с ума си това, което се беше случило и никога нямаше да го прости. Варава я разбираше добре.
Когато тъжната процесия мина близо край него, мъжете носеха обвитото тяло, а жените вървяха отзад, едната от жените пошепна нещо на майката, сочейки Варава. Тя се спря и го погледна с такава жал и укор, и той знаеше, че никога няма да го забрави. Те продължиха по посока пътя към Голгота, след което свърнаха наляво.
Той ги следваше на разстояние, за да не го забележат. В една градина те положиха тялото в гроб изсечен в скалата. И след като се помолиха до гроба, изтъркулиха един голям камък пред отвора в скалата и си тръгнаха.
И тогава Варава пристъпи към гроба и постоя там за малко. Но не се молеше, защото той беше злосторник и молитвата му нямаше да бъде приета, особено сега, когато неговата вина не беше изкупена. Освен това, той не познаваше този мъртвия човек. И все пак постоя там за малко.
След което тръгна по пътя за Йерусалим.
Превод Shi-jian
Pär Lagerkvist „Barabbas” – CHATTO & WINDUS, London 1954
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.09.2015
.
Пер Лагерквист
Варава
Хипотетична среща между Варава и възкресения Лазар
„ – Какво е царството на мъртвите? …….. Как изглежда то? Ти си бил там! Кажи ми, как изглежда то!
– Как изглежда? – каза мъжът (Лазар), гледайки го въпросително. Той, като че не можеше да разбере, какво Варава има предвид.
– Да! Какво е то? Какво си преживял там?
– Нищо не изпитах, – той отговаряше, но като че не одобряваше нетърпението на другия..- Просто бях умрял. А смъртта е нищо.
– Нищо?
– Да, какво би могла да бъде?
Варава го гледаше с невярващи очи.
– Искаш да ти кажа нещо за царството на мъртвите? Не мога.
Царството на мъртвите е нищо. То съществува, но е нищо.
– Да, – продължи Лазар, гледайки го с празен поглед, – царството на мъртвите е нищо. Но за този, който е бил там, това нищо е нещо по-различно.”
Превод Shi-jian
Pär Lagerkvist „Barabbas” – CHATTO & WINDUS, London 1954
Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.09.2015
Към карта на сайта / към началото на страницата