български автори 
Към карта на сайта 
Съдържание на страницата:
Димитри Иванов – Предговор към „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“
Димитри Иванов – Статия за християнството.
,б
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет
Звездобройците от Галилея знаеха, че всички цифри се променят, когато ги делим или умножаваме по други цифри. Но нулата не се променя. Някои казаха, че тази цифра е магическа и с нея не трябва да се борави. Знаци като нула и безкрайност противоречат на естеството на математиката, чиято задача е да измерва. Разсъдливият и добронамереният се пазят от такива знаци.
Източна хроника
Високата оценка на съветската пък и на световната литературна критика за тази книга дойде малко неочаквано. P. M. Пърсиг беше ново име, „Зен и…“ беше нова книга, „грууви“ беше ново понятие.
Ще започнем с него и с начина, по който започна то.
Преди да навлезе в литературата, явлението „грууви“ се беше изявило в други области. Ето коя бе най-разбираема за масите:
Секунди преди гола стадионът „Уембли“ стана на крака, когато линията на спринта на Боби Чарлтън се пресече с траекторията на топката. Звукооператорът намали силата на тона, защото стрелките на транслатора пред него бяха отскочили на червено. Въпреки това насочените микрофони уловиха нечий глас, който извика „Грууви!“, и го предаде на няколко континента.
„Грууви“ вече беше станало нещо повече от възклицание. Боби си отиваше от футболната игра. Преди него публиката беше виждала на терена футболисти, които желанието да победят правеше свирепи и сковани. Обработени от психолозите на отбора, доведени до състояние на пълна мобилизация на волята, те като че бяха понесли твърде тежко за тях психическо бреме. Съзнанието, че бранят националния престиж, ги беше парализирало; с понижени способности да рискуват и импровизират, те по-скоро се сражаваха, отколкото играеха и така превръщаха футболната игра в нейно собствено отрицание. Защото каква игра е тази, при която главното ти усещане е страхът, че няма да изпълниш възложената задача? Ето защо печелеха не онези, които превръщаха спорта в отговорност, а тези, за които той беше удоволствие и за които футболната игра си оставаше игра. Тези, които също като Боби бяха …”грууви”.
Това беше през 60-те години, „грууви“ беше начин на поведение и форма на изява.
Но „грууви“ се роди не на спортните терени, а в света на джаза. Джазът е импровизация, а за импровизация трябва настроение. Онези музиканти, които се ръководеха от своя импулс и от удоволствието, че свирят, даваха най-много настроение на слушателите. Те бяха „грууви“. Другите, може би виртуозни изпълнители, които излизаха на подиумите, за да осъществят с музикални средства своите лични амбиции, не бяха „грууви“. Те правеха не джаз, а музикална кариера. Накрая се оказа, че само са искали да я направят.
Разбира се, за да бъдеш „грууви“, трябва да си толкова виртуозен, че да не мислиш за изпълнението — стигнал си до онази изпълнителска висота, при която се отдаващ на вдъхновението си. Не мислиш за него, само го изразяваш спонтанно, изпитваш удоволствие от това, че доставяш удоволствие и на другите. Ти си “грууви”
Този, който е „грууви“, не работи. Той просто прави нещо, което много обича да прави.
Появи се песен (тя беше „грууви“, разбира се) за един хълм, по който има кутийки, много кутийки, някои червени, други сини, трети жълти и в други цветове. И в тези кутийки — всички те спретнати, приветливи и еднакви, живеят малки семейства, добродетелни, спретнати (и квадратни като кутийките). Те си имат добри, възпитани деца, които ще станат старателни колежани (в колежа ще станат още по-квадратни) и после ще се оженят за добри момичета и на свой ред ще заживеят в спретнати къщички като квадратни кутийки. И ще мислят спретнати, квадратни мисли …
Песента „грууви“ беше включена в плочата „Песни за социална справедливост“ заедно с песента за „Мама Паркс“, която седнала в автобуса на местата за бели и когато тя седнала, светът (южните щати) станал на крака. Също и за онзи, който „бе мъж сред мъжете, вярваше в бога, загина за страната си… защо?“ (виетнамската война тогава още продължаваше).
Тези, които мислят квадратни мисли, са квадратни хора. В установения обществен ред квадратните са най-удобни, защото квадратчетата така добре се подреждат едно до друго. Петоъгълните, елипсовидните, всички други личности не се вместват така удобно в архитектурата на обществото. Те не са удобни за обществената сграда. Квадратните мисли се вписват в установените форми на общественото съзнание. Другите мисли не са съвместими с тях. Противостоенето бе неизбежно: „квадратни“ срещу „грууви“.
Квадратните младежи, родени в квадратни къщички, ще станат адвокати, лекари — продължава песента за къщичките. Преди това те са били усърдни колежани, чисти, подстригани; мислещи тъй, както ги учат. Обществото възнаграждава тези, които приемат установената стълбица от стойности, без да се съмняват в нея. Вярващият в бога загива (във Виетнам) за своята страна. Вярата в „американската мечта“ продължава. Колкото по-опровергана е мечтата, толкова повече вярата в нея става обществено ценна. Институциите възнаграждават онези, които вярват в мечтата или се държат тъй, сякаш й вярват.
Явленията „хипи“ и „битник“ бяла форми на съмнение в официалната вяра в общественото устройство. Да отречеш установения ред в общоприетата стълбица от ценности, още не означава, че имаш какво да им противопоставиш. Дълги немити коси? (Защото колежаните от квадратните къщички са чисти, с коса, дълга два пръста, както е целият училищен отбор по ръгби.) Опожаряване на университета? (Защото в него се насаждат квадратните начини на мислене.) Антивоенен протест? Това вече е по-сериозно. Следователно трябва да се вземат мерки.
Хипикултурата трябваше да се неутрализира. Начините за това бяха два: като се действува, за да бъде тя изкоренена или пък приобщена. Избран беше вторият начин — буржоазните форми на поведение са достатъчно еластични в случай като този.
„Грууви“ беше включен в стълбицата на стойностите. Големите фирми за плочи и записи превключиха на „грууви“.
Антимодата в облеклото беше отхвърляне на диктата на модните къщи. Хлапачките, презиращи облеклото на „квадратните“ напук на фирмите за готово облекло, извадиха от скриновете роклите на своите баби и ги облякоха. Но фирмите започнаха да ги произвеждат; те превключиха на антимода и от нея може да се печели. Така антимодата пак стана мода. Превърна се в собственото си отрицание. Влезе във витрините на магазините, макар че се беше появила като протест срещу тях и като тяхно отрицание.
Явлението „битничество“ също беше всмукано в системата от форми на обществено поведение. Системата се оказа достатъчно еластична — тя успя да абсорбира онези начини на обществено поведение, които я отричат, но не я застрашават и си остават протестни настроения, без да се издигнат до ранга на идеология. „Грууви“ беше опитомено. Но не напълно.
Когато книгата на P. M. Пърсиг излезе в първото от своите издания (сега 20, без да се броят преводите), годината беше 1974. „Грууви” вече не беше нещо ново. Освен начин на обществено поведение то се беше превърнало във философия и в нейното отрицание. „Грууви“ вече беше форма на съмнение в стойностите.
Когато Пърсиг пишеше книгата си (началото на 70-те годени), “груви” вече беше форма на съмнение в стойностите. „Грууви“ беше антиидеология, без да прераства в идеология. По начало съдържаше „нещо детинско“, отказ да се разсъждава. Вече беше ясно, че „грууви“ може да умре, но не може да порасне.
В ежедневието „грууви“ се комерсиализираше, В литературата — не; там само пазарните успехи започнаха да дават основание за обвинения, че в „грууви“ има все пак нещо комерсиално. Във всеки случай „грууви” внесе едно ново светоусещане в литературата на САЩ.
Появиха се имитации на „грууви“. Те бяха различими. Приличаха на човек на средна възраст, който е облечен по младежка мода. Имитациите се отличаваха от истинското явление по това, че затлъстяваха, пускаха шкембето на общественото признание.
Синове и дъщери от улегнали семейства, които тръгват със спален чувал, раница, едни джинси, два чифта чорапи и три ти-шъртс, за да се изтягат няколко седмици на площад „Пикадили“ или край Босфора? Защо не? Най-упоритите ще стигнат до Катманду — или ще заживеят в комуна в Калифорния, или като скуотери в Лондон. После ще се оправят, ще влязат в релсите, изживели детския си протест. Ще приемат установената система от ценности и ще казват: „О, на младини и аз бях бунтар, но човек поумнява…“Наистина някои няма да се завърнат от Изтока, други ще прекалят с опиатите, трети ще потънат трайно в дебрите на някоя нова религия. Но те ще бъдат единици.
Съществуващата обществена организация прие всичко това като безвредни форми на протест; предпазни клапи за отреагиране на незадоволеност от ежедневието, което системата предлага.
След като мина през музиката и спорта, през модата и философията, „грууви“ стигна до политиката.
Професионалните политици станаха малко „груви“. Някои — много „грууви“. Метаморфозата беше интересна. Най-напред косите им станаха малко по-дълги, дрехите малко по-младежки. Отношението им към самите себе си — по-небрежно, към колегите им — по-хлапашко, към собствената им професия — по-безцеремонно. Губернаторът на Калифорния увери избирателите си, че няма абсолютно никакви идеи. Ще решава всеки проблем чак когато той стане неотложен; той самият няма да бъде обременен от мисловната инерция на човек, който има мнение по нещата. На въпроса накъде клони, каза, че тези, които клонят нанякъде, са като в кану (гребат от едната страна на лодката), а той кара каяк: загребва веднъж отляво, веднъж отдясно. Когато го преизбираха, президентът, каза, че американците гласували за него, за да отбележат международната година на детето.
Канадският премиер беше показан по списанията как прави челна стойка и двойно салто от трамплин. Той беше особено „грууви“. Повечето от политиците „грууви“ действуваха за опазване на природната среда, за децентрализация на икономическата и политическата власт, за демографски контрол. Политиката „грууви“ монополизира недоволството срещу традиционната консервативна десница, за да не допусне това недоволство да се идеологизира и да тръгне по пътя, който води към създаване на революционна левица.
След като разгледахме „грууви“ в различните му прояви, остава ни тази, която е засега литературно най-смайваща. Това е книгата на Робърт М. Пърсиг — „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“.
В тази книга героите са физически необрисувани. Не знаем дали очите им са кафяви или зелени, нито дали са ниски или високи. „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ е книга без секс, без физически обрисувани образи. Защо това обезплътяване?
Тя е книга на идеи — тъкмо това й е интересното. И (макар че никой не умира) — книга за смъртта. Федър е умрял като личност, макар че е жив физически.
В книгата има едно дете — момченцето Крис. Внушението е, че всички деца умират. Детето — това е едно същество, което преминава през нашия живот и изчезва в юношеството. Детското в него умира. Остава понякога неумиращата любознателност, стремежът да вникнеш в същността на явленията, да разбереш света и самия себе си.
По композиция тази книга напомня „Кентавърът“ на Джон Ъпдайк: в центъра на повествованието и тук стоят един баща и неговият син-юноша. Но по съдържание произведението на Робърт М. Пърсиг е библия на дуализма. Дали Пърсиг ни кара да си спомним за Хегел? Това не е въпрос, а отговор.
Докато четеш „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, питаш се; къде, къде ли по-рано съм срещал това? Дали съм го чел? Или съм го мислил? Или съм го имал като усещане, необлечено в словесен изказ?
Накрая си задаваш още и въпроса: „Не е ли това малко като Хегеловия дуализъм?“ Не можеш да си отговориш с „да или „не“; не стигаш до краен отговор, само до още един въпрос. Но на този въпрос няма как да не се задържиш по-дълго; той не ти излиза от главата и така постепенно се превръща в квалификация на книгата на Пърсиг. Затова този въпрос има функцията на отговор, без да има същността на отговор.
Този отговор (всъщност въпрос) не ни хрумва веднага. Причината е, че обикновено сме склонни да сравняваме един писател с друг писател: търсим мерилото за него в света на литературата, а не в света на философията. Ала книгата на Пърсиг е с голяма философска обемност.
Една от нейните тези е дуализмът на съзнанието. Ако решим да не си служим повече с понятието „груви“, двата типа съзнание, за които Р. М. Пърсиг пише, са утилитарното и неутилитарното. Практицизмът, противопоставян на чистата мисловност. И наред с противопоставянето — първото и второто съставят една дуалистична система.
Също — противостоене между „класически“ и „романтически“ светоглед. Първото е „антигруви“, второто е „груви“. Противостоенето означава конфликтност; но все пак едното и другото съставят система, чието равновесие ще се наруши, ако едното начало надделее над другото.
Дали равновесието между противостоящите начала е необходимо за психическото равновесие? При P. M. Пърсиг равновесието не е статично. То е динамично — вечно нарушавано и вечно възстановявано.
Дуалистичната система, като всяка друга система за логически анализ, е едностранчива, макар и вярна; тя не е нещо повече от мисловен инструмент, предупреждава авторът. Но тя е (именно при него) средство да погледне от нов ъгъл към духовния живот на двадесетия век.
В същото време книгата на P. M. Пърсиг съдържа безброй отзвуци от сегашната американска действителност. Наред с това — злободневни социални проблеми.
„От двете страни на улицата, по която минава, след като излиза от апартамента, той никога няма да ги съзре през бетона, тухлите и неона, но знае, че вътре са погребани гротескни, изкълчени същества, навек осъдени да изпробват похватите, които ще ги убедят, че притежават качество; осъдени да опитват неестествени. Пози на стил и блясък, купени от модните списания с гланцови корици и другите средства за масова информация, издържани от продавачите на материя. Представя си ги нощем, сами, събули рекламираните си модни обувки и чорапи, съблекли фееричното си бельо, загледани през мътните стъкла към гротескни архитектурни черупки отвъд, когато позите отстъпват и истината се промъква, единствената истина, която съществува тук, която крещи до небето: господи, тук няма нищо освен мъртъв – цимент и тухли.
Това е жесток пасаж от жестока книга, но авторът не е представител на критическия реализъм, а негов продължител в полето на философията и социологията.
Робърт М. Пърсиг е и политически философ. „Социалният строй е отражение на една мисловна система“ — пише той. Когато съществуващите обществени институции биват назовавани „система”, това название е правилно, защото институциите са организационна материализация на мисловни позиции.
Структурата, системата изисква от нас да се придържаме към определени образци на обществено поведение — разсъждава Пърсиг.
Героят на книгата не се е придържал към тези образци. Затова той е изчезнал. Един съд е решил, че неговото психическо разстройство е неизлечимо и е издал разрешение за анихилаиията на личността му. Чрез поредица сеанси — високофреквентни токови удари, минаващи, през мозъчните полукълба — старата личност е унищожена. Дали това е съшият човек? Съдът и лекарите считат, че да — те просто са го снабдили с адекватно обществено поведение.
Но самият той мисли, че главното е личността. А не скелетът и мускулите, които са останали. Старата му личност е изчезнала, но е останала като призрак.“ Не се знае дори името му. Героят условно нарича своето предишно „аз“ Федър. Защо е убит един характер? Виновна за това е пак системата…
Един завод, разсъждава P.M. Пърсиг, също е система от зависимости, взаимни връзки, причини и следствия; също един мотоциклет; също едно правителство.
Да се унищожи един завод, да се въстане срещу едно правителство, да не се поправи един мотоциклет, означава да въстанеш против следствията, не срещу причините. Докато борбата е против следствията, истински промени не са възможни.
Ако революция свали правителството на една система, но логическите закони, по които това правителство е било изградено и е функционирало, останат непроменени, тогава тези закони ще се възпроизведат в следващото правителство — предупреждава Пърсиг.
Изводът е забележителен. Това, че тъй добре го изразява тъкмо американски писател, е закономерно. САЩ са образец на двупартийна политическа система, при която смяната на правителството никак не означава смяна на системата. Отново дуализъм? Ни най-малко. Двупартийността е формална.
Работата е там, че P. M. Пърсиг е изразил всичко това достатъчно художествено, за да бъде убедителен, и достатъчно умно, за да не го представи като безапелационна истина.
Мисловните системи са относителни. Авторът е продължител на една хуманистична традиция. Книгата му е малка стъпка по безкрайния път на търсене на истината. За него тя е един призрак. Вярно, че призраците са неуловими. Важното обаче е, че когато преследваш един „призрак“, ти крачиш напред.
Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.03.2014
бн
Димитри Иванов – статия за християнството
Арамейският език оставил писмени следи 900 години преди Христа, но с финикийски букви (и с изписване само на съгласните). А официалният език в съвременен Израел (иврит) се оформил чак между VIII и Х век след Христа. После го позабравили. След това бил „реставриран“. Елизер бен-Йехуда (1858-1922), писател и лексикограф, е създателят на съвременния иврит, който е официалният език в Израел.
Първите ционисти не предвиждали такова нещо; те смятали, че един ден, когато се създаде държава на евреите, в нея ще се говори идиш (смесица от немски, полски и иврит), а елитът ще говори немски. Ивритът, преди Елизер бен-Йехуда да го съживи, бил останал само като език на богослужението и на свещените книги, както нашия църковно-славянски. До ХIХ век той бил мъртъв език, като старогръцкия и латинския. Но не е тъй стар. Оформил се 18 столетия след арамейския език.
На арамейски говорели – естествено – в Арам. Ако Арам ни напомня за композитора Арам Хачатурян, то е, защото арамейците (прадеди на асирийците), макар че живеели в Сирия, Месопотамия и Палестина, тръгнали от Арабия и се разселили чак в Прикавказието – в подножието на Арарат, някогашна Армения, която била много по-голяма от днешната.
Иисус и учениците му си говорели на арамейски.
„Боже мой, Боже мой, защо ме изостави“, вдигнал глава към небето прикованият Иисус. Задал въпроса си на арамейски. 33 години преди това той се родил във Витлеем – на мястото където е Рождественският храм, който израелската армия държа под обсада до миналата седмица. На арамейски Витлеем означава „град на хляба“. И сега можеш да чуеш арамейски по някои места (например в днешна Сирия) и богослужението е на арамейски. Но не споменавай арамейския език, когато влезеш в гръцката патриаршия в Цариград; там говорят шепнешком, всяка дума се чува и патриаршията е – запомни това – Вселенска и за нея е много важно Писанията да са били най-напред на гръцки, не на арамейски, който бил език на простолюдието, и ти разбираш, че въпросът не е верски, не е езиков, а е политически – пак политика.
През V век във Византия започнали да се карат дали Иисус е Богочовек, или се родил като човек и после станал син божи; моно-същностен ли е той или е нещо като стерео – т.е. двойствен. Появили се несторианци и монофисти; още – такива на компромисно становище и – освен това – такива на официална позиция, водеща към още по-трудноразбираемото триединство. Египет, Сирия и Армения (а те били византийски провинции) направили от „моното“ знаме на своя политически сепаратизъм, за да се отцепят от Византия. Пак политика!
И днес арменците – които са християни още от 301 г. – са като другите православни, но не съвсем – наричат патриарха си „католикос“; те са „моно“ – така както са „моно“, а не „стерео“ християните от коптската (египетската, етиопската) и яковитската (сирийската) църква, където знаят арамейски. Католиците са стерео (Filioque): Светият дух изхожда от Отца и Сина (двуначалие). А според нашия православен догмат Бог е един по същност и троичен по лица (единоначалие). Трите лица са Отец, Син и Светият дух (догмат за Света Троица). Значи ние сме моно.
Освен предполагаемият арамейски оригинал на евенгелието на Йоан съществува арамейска версия на евангелието на Матей – вероятно тя е първоначалната. Авторите на повечето от книгите на Новия завет, изглежда, говорели на арамейски и записвали на гръцки, но също на арамейски.
Защо така? Защо не на един-единствен език? Поради една важна причина. Първите християнски произведения са езиково разнородни, защото били предназначени за различни групи християни. В края на XX век протестантски богослови вече разполагаха със защитима теория, че евангелията (поне първите три) произтичат от единен арамейски източник, може би два. И тъй като на арамейски Светият дух е в женски род, Womens-lib и всички други феминистки могат да спят спокойно, уверени в правотата си.
Иисус имал адвокат. Да, точно тъй – адвокат в лицето на Прокула, жената на Пилат. Такова било мнението на православните копти и те провъзгласили Прокула за светица. Протестантите и католиците не удостоили адвокатското съсловие със светица-покровителка.
Не ми се ще да злословя за финансисистите, но – сърби ме езикът и не мога да го премълча – техният човек е Юда Искариотски. Един много сериозен анализ в седмичника „Икономист“ започваше така:
„Финансистите, чийто патрон е Юда…“
Да, зная, че може да ми се отвърне – Юда става и за патрон на журналистите, понеже дал информация къде да намерят Иисус. През 1980 казах това по радиото в деня на печата и после ми звъниха възмутени колеги.
Ала все пак, Юда си е на финансистите. Като един от 12-те ученици на Иисус той бил касиер, ковчежник и иконом на групата; накратко – занимавал се с финансите й. Имал интересни схващания за дънъчната система в Римската империя и за политическите събития, които тази система ще предизвика. Когато започна разпродажбата на източноевропейски банки, пак „Икономист“ написа:
„Ако искате да се сдобиете с малка банка, правите следното: Избирате си голяма банка и започвате да чакате… „
Не се визираше само България – страната, в чийто език Юда е станал глагол и има дума „изюдване“. Но май за такова нещо ставаше дума.
Навремето гръцкият бил език на философията и поезията, латинският – на правниците и пълководците, а арамейският – език на простолюдието.
Историческия Юда не можем да демаскираме. Вероятно и той, както Иисус, е от Галилея. Изглежда, имал е политически разногласия със Сина Божий. Усещал, че действията на ЗЕЛОТИТЕ предвещават голям трус. Зелотите били тогавашните терористи, шмугвали се в тълпата, за да прободат незабелязано някой римлянин. Гледали на римляните като на окупатори на Юдея. Мътела се политическа криза. Юдейството било на път да се разбуни против господството на Рим. Предчувствията на Юда се сбъднали. След низ събития се стигнало до разрушаването на Храма в 70-та година и до прогонването на евреите от Ерусалим през 135-та година.
Гърците, влиятелни в културата, но незначителни като военна сила, имали едно безотказно оръжие – ласкателството. Те обявявали римските проконсули за богове и им издигали храмове. Тъкмо от гръцки, не от арамейски източник стигнало до нас Посланието на апостол Павел до римляните, където пише, че „всяка власт е от Бога“. Това послание се оказало много изгодно за всички по-късни царе, крале, императори.
Европейските революции оспорили, че всяка власт е от Бога, а най-ефикасната от всички – Американската революция – провъзгласила, че властта е „от народа, за народа, на народа“.
Иисус казвал, че неговото царство не е на този свят. Той не проповядвал неподчинение на светската власт. Поне на пръв поглед. Когато станало дума да се плащат ли данъците, той взел една монета, попитал чий е образът, изсечен на нея, и като му отговорили, че това е цезар (кесар), казал: „Щом тази монета е кесарева, дайте я кесарю, но и божието въздайте Богу.“
Римляните преценили тези думи като твърде дипломатични, защото данъците били тежки и назрявал бунт – не заради Христос, а по икономически причини (нали Юда, разбиращият какво предвещава движението на зелотите-терористи, бил икономист).
Отговорът на Иисус ни изглежда ясен. Но не е. Не е било възможно „монетата да се даде кесарю“. И Цезар, и Клеопатра вече се били превърнали в прах; император в Рим бил Тиберий. Цезар все още бил само Гай Юлий Цезар; едва по късно всеки император започнал да се наричал „цезар“, за да внуши, че е велик като Гай Юлий Цезар.
Спасителят намеква за нещо. То останало неразбрано за римляните. За нас също. Какво е то?
Гор Видал, който написа „На живо от Голгота“ и се пада далечен братовчед на вицепрезидента Ал Гор, обясни, че само зелотите схванали смисъла на Христовите думи. За зелотите Палестина не била римска, а божия земя. Думите на Иисус „но и божието въздайте Богу“ прозвучали в ушите на зелотите като зашифрован ционистки девиз: „Палестина е божия, не е римска земя! Да се вдигнем на бунт против римското „присъствие“!
Волнодумството не е „бон тон“ в САЩ и бившият вицепрезидент Ал Гор отбягваше далечния си роднина – писателя Гор Видал. В неговата книга „На живо от Голгота“ апостол Петър е „ПЕШО СКАЛАТА“(Pete the Rock). После ще видим защо. Сега да се върнем към това как назрявал бунт поради тежките данъци и как Иисус – неволно, а може би съзнателно – призовал към неподчинение.
Е, добре – в библиотеката на Международния валутен фонд във Вашингтон можем да проверим на колко възлизал „тежкият“ (според „икономиста“ Юда) римски данък. Оказва се, че той се равнявал на една пета от стойността – т.е. 20 процента.
Значи съизмерим с нашия ДДС (данъка за добавената стойност).
Както и да се взираме през пластовете на времето, образът на Юда остава неясен, защото евангелистите го отрупали с отблъскващи качества, които преводачите на свой ред подсилвали. В резултат – никой не кръщава детето си Юда, макар че има и други библейски Юди – например синът на Яков, внук на Исак и правнук на Авраам; има и Съборно послание на Юда, поместено в Библията преди посланието на апостол Павел към римляните.
Саксонците не били толкова крайни. Наистина, и при тях няма да срещнем Judas (освен в бандата Judas-Priest), но ще срещнем Jude. Помните ли какъв хит беше: „Неу Jude, don’t be so sad …“?
Сейнт Джуд е светията-покровител на несбъднатите желания. Добре измислено, нали! Кому е притрябвал покровител на сбъднатите желания. Църквата „Сейнт Джуд“ е недалеч от сградата на Международния валутен фонд във Вашингтон и за разлика от него вратите й са гостоприемно отворени. Мястото е особено приятно през април и май.
Свети Петър бил преименуван. Той се казвал Симон, живеел в Капернаум и с брат си Андрей ловял риба в Галилейско море, което не е никакво море, ами си е Тивериадското езеро, голямо колкото един наш язовир, и от него тръгва река Йордан, където сега са израелските постове. Рибарят Симон, преименуван после в Петър, бил наивничък, но бояк – отрязал ухото на някой си Малхус, когато стражата задържала Иисус. Наистина, дорде пропял петелът, Петър трижди отрекъл да е ученик на Христос – точно както му го предрекъл Учителят. Въпреки това Богочовекът казал на въпросния Симон: Петър ще си ти и на теб ще построя моята църква.
Казал го, но на какъв език? Внимание – отговорът има политически последици!
В превод на френски (един от латинските езици), преводачите се основавали на това, че на гръцки камък е PETRA (на арамейски КИФА), а Петър е PETROS. Като нашето име Камен. И го направили PIERRE TU SERAS ET SUR TOI JE BATTIRAI MON EGLISE (Петър ще си ти, и на теб ще построя моята църква). От което следва, че Иисус преименувал Симон в Петър (Камен), за да е каменна основата на Неговата църква. Излиза, че църквата, която Петър основал в Рим, има преднина и е водеща; че римо-католиците начело с папата имат първенство пред останалите християни. Тази претенция хвърлила тежката си сянка през столетията. През 1864 г. Папа Пий IX осъдил всички политически учения, все едно какви са те, и се провъзгласил за непогрешим. (с продължение, иншаАллах)
Това ме подсеща за един дребен куриоз. Американската енциклопедия „Рандъм Хауз“ твърди, че в българската столица София има черква „Св.Георги“ от XIX век. Ние знаем, че тя е от IV век, но и сега има протестанти, като онези на кораба, от който избягал авторът на Моби Дик. Те се готови да ни съобщят „добрата новина“, която за нас е благата вест, без да се интересуват от това, че по нашите земи била построена черквата „Св.Георги“ хиляда и сто години преди по света да е имало протестанти.
Та възможно ли е било православните (и 500 г. по-късно протестантите) да признаят, че Рим има първенство? Нали хиляда години преди да се съгради „Сан Пиетро“ в Рим ромеите (в 537 г.) имали „Света София“ в Константинопол, арменците – техните параклиси-пещери? В каква твърда скала са изсечени те и как си ударих главата, когато влизах в един от тях! Те, разбира се, няма да се признаят за християни второ качество. Затова в техните библии споменатото обръщение на Иисус към Петър няма такъв смисъл, Петър не звучи като камък, нито като скала, върху която ще се съгражда Христовата църква; Симон не се преименува в Камен, ами просто в един Петър, не превъзхождащ с нищо Павел, който също – и дори по-добре от Петър – може да съгради църква. С други думи, „Сейнт Пол“ в Лондон не е по-долу от „Сан Пиетро“ в Рим. ПИТЪР ЩЕ СИ ТИ! Точка. Наистина, после добавили един камък в изречението: „Питър ще си ти и ще си скалата, върху която ще съградя…“ Но колкото и да си блъскали главите, горките преводачи не могли да постигнат сбития изказ в езиците на папистите, на които Пиер означава камък.
Според православното съзнание Христовата църква не може да се разцепва.
Ала Римската поместна църква толкова държала да е начело, че се откъснала от общността на православните църкви. Формално това се случило през 1094 г. В Западна Европа започнали религиозни войни, които ту спирали, ту тлеели, ту пак лумвали и така – към 500 години. Чак през ХVI и ХVII век се усетил свежият полъх на скептицизма, индивидуализма и релативизма. Великолепният есеист Мишел дьо Монтен (1533- 1592 г.) предвидил провала на големите реформаторски движенияи го изразил с мъдър скептицизъм и самосъмнение: QUE SAIS-JE (Какво зная)? И тогава, както сега, агностиците, най-светлите умове, били уличавани в атеизъм, макар че те нямат нищо общо с атеизма; светът не се е променил чак толкова. Някои владетели, като Елизабета I, сполучили в политиката, понеже се отнасяли към църковниците със здравословна веротърпимост или с безразличие. Други, като Мери I, Филип II и Кромуел, които прекалено се вживявали в религията си, постигали целите си само временно. Християнският свят не приел първенство на Рим, където срещу балкона на благославящия папа се въздига с цялото си великолепие катедралата „Сан Пиетро“, връх на визуализираната вяра.
Църквата като акционерно дружество
След всеки връх се открива път, водещ надолу. Толкова много пари били потребни на Бернини за храма на Петър, че католиците пуснали на пазара Божии акции – т. е. индулгенции. В отвъдното няма да ни наказват за греховете ни, ако извършим добро дело, например ако участваме в кръстоносен поход. Но не на всеки му се ходело на кръстоносен поход, пък и минавали векове от един кръстоносен поход до следващия, който все трябвало да е последен. И казали, че добро дело е също да дадеш пари на църквата. Опрощението започнало да се купува. С повече пари изкупваш по-голям грях. Можело и чужд грях да изкупиш. Наследил си пари от дядо си, а той беше голям грешник, горкичкият стар мръсник; как ли го измъчват сега! Купуваш му индулгенция и в мига, в който броиш парите, Бог, който всичко вижда, го премества от Чистилището.
Тези финансови операции предизвикали протеста на протестантите – т. е. предизвикали Реформацията. Един студент по право – Мартин Лутер – зарязал следването, станал монах в Ордена на августинците и после, като пристигнал в Рим, възмутил се от разкоша и финансовите далавери на Светия престол (католическият орден на августинците съществува и днес; те бяха във френския лицей в Пловдив). За да спре разкола, Еразъм Ротердамски се опитал да реформира църквата отвътре. Написал „Възхвала на глупостта“ и в нея осмял църковните хитрини, но така дипломатично и с такъв финес, че и папата, като чете „Възхвалата“, да се смее, вместо да се обижда.
Той пишел на латински – езика на образованите мъже от всички краища на Европа; бил европеец, но в бъдещия смисъл на тази дума; неговото време ще настъпи чак когато идеята на Жак Делор се сбъдне. Сега ЕС има програми с гордия наслов „Програма Еразъм“. Самотни са като Еразъм Ротердамски.
Лутер – за разлика от Еразъм – бил човек на своето време. Превел Библията на немски; така той утвърдил нормите в този език и тъй здраво го приковал към тези норми, че спрял развитието му. Попречил на немския да еволюира и да се поосвободи от известна падежна и словоредна тромавост. Значи и Лутер избързал, макар и не колкото Еразъм. В Лутеровия превод на Библията силни са местата, където текстът отговаря на възгледите на Лутер. Той е твърде ангажиран, за да е неутрален. Както се казва, човек с позиция! Докато Еразъм знаел какво безнадеждно нещо са позициите. Колкото по-принципни, толкова по-отчайващи. Еразъм бил гласът на разума и – както обикновено – този глас останал нечут.
Разсекретяването на досиетата на инквизицията
В началото на 1998 г., докато папата беше гост на Фидел Кастро, от Ватикана се чу покаяние, което медиите не забелязаха, понеже си изтеглиха екипите от Хавана към Вашингтон, където беше избухнала аферата „Клинтън-Моника“. Папското покаяние гласеше: „Ние съгрешихме. Ще разсекретим архиви, за да се види.“
И то какви архиви! Единият е на Инквизицията, специализиран отдел от 1542 г. нататък за преследване на магьосниците и еретиците, особено реформаторите-протестанти. Голяма част от архива била унищожена или загубена, когато – в началото на XIX век – Наполеон го натоварил на каруци за Париж. Корсиканецът не признавал културна или интелектуална собственост. Обелиск от Египет, пергаменти от Ватикана – все едно. LA FRANCE EST LA FILLE AINEE DE L’EGLISE (Франция е най-голямата дъщеря на църквата). Точка! Все пак оцелели 4-5 хиляди тома от ватиканския архив.
Другият разсекретен раздел съдържа списъците на забранените книги. В него е и Библията. Страхотно! Католическата църква забранила на християните да четат Светото писание! Защо? Много просто: за да не станат и те реформатори. Текстовете можели да бъдат четени и тълкувани само под строг богословски надзор. Черният списък бе анулиран едва през 1966. А превеждането беше забранено до 1943 г. Папата даде на Фидел Кастро урок: Покай се, както ние се покайваме!
Докато се покае Ватиканът, трябваше да се изтърколят 400 години. От Кастро се искаше да е по-бърз. Имаше причина за това. Йоан-Павел II е 264-ият папа. Той знаеше, че католицизмът ще го надживее; дори се шегуваше: „Продължавам да работя, защото как да си подам оставката на шефа?“
А Кастро позволи на карикатуристите да се шегуват с брадата му, не и с революцията; той беше първият й вожд и не знае дали няма да е последен.
Между 1457 и 1517 г. се появили над 400 издания на Библията. МАРТИН ЛУТЕР (1483-1546 г.) я превел на немски и възникнало лутеранството.
ЖАН КАЛВИН (1509-1564 г.) я превел на френски и се появили хугенотите.
УИЛЯМ ТИНДЕЙЛ (1493-1536 г.) я превел на английски, но англичаните още тогава били прозорливи. Навреме заловили Тиндейл в Анверс (Антверпен) и го удушили. На острова признавали само „Вулгата“ – латинския вариант на Библията. За да разбере народът за какво става дума, разигравали сценки по библейски сюжети. Това били драматизирани проповеди. После, за да вземе църковните имоти, кралят се скарал с Рим и вместо Вулгата, разпространение получил преводът на КРАЛ ДЖЕЙМС, „защитник на вярата, по Божия милост крал на Великобритания, Франция и Ирландия“. Естествено не кралят превеждал; възложил това на книжовници. Те заимствали от превода на Томас Матю, който всъщност бил издателят Джон Роджърс, който взел текста на Майлс Ковърдейл, който се опрял на текста на удушения Уилям Тиндейл. Горкият Уилям!
Къде сме ние?
КИРИЛ и МЕТОДИЙ (между 861 и 863 г.) заедно с техни ученици превеждали от гръцки. Вярно – само най-необходимите за богослужението книги. Но 7 века преди преводачите, които предизвикали Реформацията. Докато делото на братята съхранявало мъждукащото пламъче на българския дух, на острова, като не можели да проповядват на английски, разигравали сценки. Ето защо там се научили да правят театър, но не си научили езика и още не са го научили и той продължава да се развива.
А българската книжовност, уважаеми творци на словото, не започнала с вас. Тя започнала с един превод.