философия          Робърт  М.  Пърсиг (1938)  

Към карта на сайта

Съдържание на страницата:

Робърт M Пърсиг (Robert M  Pirsig) –  Субекти, обекти, данни и ценности
(Някои връзки между Метафизиката на Качеството и философията на допълнителността на Нилс Бор)

Стр. 2

Димитри Иванов – “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” (предговор)

Стр. 3

“Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”  (избрани фрагменти)

(За Робърт М Пърсиг в мрежата:
Димитри Иванов  – Отговорите са тъй важни, както и да ги търсиш
Милена Златарова – Понякога е по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш)

.

СУБЕКТИ, ОБЕКТИ, ДАННИ И ЦЕННОСТИ

(Някои връзки между Метафизиката на Качеството и философията
на допълнителността на Нилс Бор)

Лекцията е прочетена от Роберт М Пърсиг (Robert M Pirsig) на конференция на последователите на Нилс Бор (Niels David Bohr) (Копенхагенска Интерпретация на Квантовата Теория) в  Брюксел  през 1991 г.

 

ВЪВЕДЕНИЕ

Заглавието на темата по която ще говоря днес е «СУБЕКТИ, ОБЕКТИ, ДАННИ И ЦЕННОСТИ». Тя има отношение към централната тема на днешната конференция – къде се пресичат изкуството и науката. Науката има работа със субекти, обекти и, по специално, данни, като при това изключва ценностите. Изкуството засяга преимуществено ценностите  и, в действителност, не обръща много внимание на научните данни, като  понякога изключва обектите. Моята работа е свързана с Метафизиката на Качеството, която може да преодолее този разрив с единна обща рационална схема.

Когато през февруари изпратих тук заглавието на този доклад, самият доклад не беше още написан, затова предпочетох заглавието да е  най-общо, за да мога да се разгърна. Сега докладът е завършен и мога да добавя по-конкретно подзаглавие: „Някой връзки между Метафизиката на Качеството и философията на допълнителността на Нилс Бор”. Според мен, допълнителността на Бор и Метафизиката на Качеството се намират някъде между Айнщайн и Магрит*. Съсредоточих се върху работата на Бор за да мога да осъществя една по-широка връзка.

Искам да започна със знаменитата конференция, която се е състояла тук, в Брюксел, през  октомври 1927 година – Петия Соловеевски физически конгрес. Ето какво се е случило там, както накратко го е описал биографът на Бор Рут Мур:

На конференцията присъствали Бор и Айнщайн, „както и всички други които имали свои принос в теоритичната физика. От САЩ пристигнали Лоренс Брег и Артър Комптън.  Предстояло да се чуят изказвания на де Броил, Бор, Хайзенберг и Шрьодингер по формулиране на квантовата теория.

Зададена била темата „Електрони и фотони”. За да няма съмнение в това, че   тя  има   отношение  към  главния  въпрос  на  тема,  в която се  оказа въвлечена цялата физика, дискусията се организираше около отказа от определеност, като следствие от новите методи (на физиката)… Бор бил поканен на конференцията да прочете доклад за епистемологическите (свързани с теорията на познанието) проблеми с които се сблъсква квантовата физика. Като го помолили да се изкаже върху науката за познанието и нейните основи, организаторите му бяха предоставили пълна възможност да развие своята допълнителност. Това беше неизбежно – трябваше да се разгледа непосредствено и този въпрос.

Когато Айнщаин се качил на трибуната, възбудата достигнала своя връх. Той не измъчвал аудиторията твърде дълго. На него не му харесва неопределеността. На него не му харесва отказа от „реалността” Той не счита допълнителността приемлива и необходима като решение. „Слабостта на теорията се заключава във факта, че, от една страна, невъзможно е да се получи по тясна връзка с  вълновата концепция – казал той – а от друга, тя не дава ни най-малък шанс на времето и направлението на елементарните процеси”.

В залата се надигнал ропот на десетки физици на десетина езика. Навред припламвали отделни спорове. Председателстващият Лоренц, тропал по масата, призовавайки към ред. Той с всички сили се стремял да удържи дискусията в рамките на доброжелателството. Но шумът бил такъв, че Еренфест се добрал до дъската, изтрил част от написаните там цифри и написал: „Господ е проклел там езиците на цялата земя (тъй, че един да не разбира езика на другиго) ”.

Когато до разпалените от боен плам учени достигнал смисълът на алюзията на билейското смешение на езиците, което не позволило да се дострои Вавилонската Кула, в залата се раздал  одобрителен рев. Първият рунд завършил.”

Конференцията продължавала не само на пленарните сесии, но и на частни срещи и лични беседи, провеждали са се „мислени експерименти”, като при въображаеми физически условия и на основата на известни научни факти се предсказвали резултатите. Зад всички мислени експерименти стоял въпрос от същностна значимост – въпросът за научната определеност. Бор утвърждавал, че частиците съставляващи нашата материална вселена, могат да бъдат описани само в понятията на статистическата вероятност и никога – в понятията на абсолютната определеност. Той разглеждал развитието на квантовата революция като в определена степен завършена. При квантовата теория не трябва да се чака някакво просветляващо откровение, което ще постави всичко по своите места от класическа гледна точка.

 Така започва този спор по повод допълнителността, продължил до края на живота на Бор. Аз самият, струва ми се, че през целия си живот съм слушал за тази знаменита схизма и съм си задавал въпроса, в какво е неговия смисъл, но никога не съм и помислял, че сам ще започна да го изучавам, доколкото нямам нито математическо, нито, имащо отношение към физиката, образование. Въпреки това, когато през 1991 година излезе моята книга „Лайла”, един мой норвежки познат ми писа, че в Копенхаген са й обърнали внимание последователите на Нилс Бор. Предполагало се е, че Метафизиката на Качеството е подобна на Копенхагенската Интерпретация на квантовата теория. На мене това ме се стори добра новина – заслужаваше си да се заинтересувам. Когато съществуват подобни сходства, те могат да се окажат или случайни съвпадения, но и свидетелство за това, че двете системи на мислене описват нещо, наистина независимо от едните и другите мислители. Там, където подходите се различават много, единият може да хвърли допълнителна светлина върху другия. Затова, когато ме поканиха тук да направя изложение, аз реших да направя този въпрос тема на моя доклад.

Ако Копенхагенската Интерперетация, явяваща се сега господстващо обяснение на квантовата теория, се съгласува с Метафизиката на Качеството, а Метафизиката на Качеството се съгласува с  теорията на изкуството, то може и да съществува обединена теория на изкуството и науката. Айнщаин може да се срещне с Магрит*, и целта на тази конференция в някаква степен ще бъде постигната.

 

КВАНТОВА ТЕОРИЯ

Това, което открих най-напред, беше, че литературата по квантова теория е неизбродна, а за не-математика голяма част от нея е непосилна. Физиците, които се опитват да обяснят квантовата теория на всекидневен език, заявяват, че всеки опит да се обсъжда тя в не-математически понятия е непосилно бреме. За мене, не-математика, е тежко да имам работа с вторични източници, без да познавам оригиналния математически език. Още повече че при квантовата теория има два аспекта: математика на квантовата теория и философия на квантовата теория. Пропастта между тях е много дълбока. Първият аспект, така изглежда, работи много добре. Колкото до втория – никак. Повечето физици много уверено се ползват от математиката на квантовата теория и напълно игнорират философията. Аз ще тръгна в обратната посока – ще се съсредоточа върху философията и ще подмина математиката. Работил съм изключително с вторични източници и най-вече съм се опирал на книгата на Хенри Фолзе „Философията на Нилс Бор”. Чел съм, че съществуват много вариации на Копенхагенската интерпретация, и философията на допълнителността на Нилс Бор е една от тях. Но тя е била първата, затова се съсредоточих само върху нея.

За тези от вас, които също като мене, не са запознати с квантовата физика, ще се постарая да ви представя минимален  конспект на това, което е довело до конфликта през 1927 година.

До 1900 година съществува проблем във физиката, който се нарича „ултравиолетова катастрофа”. Радиацията, изпускана от черните тела, не се държала така, както се е предсказвало. През 1900 година Макс Планк решил този проблем като допуснал, че изпусканата енергия се излъчва на пакети, а не като непрекъснат поток. Айнщайн отбелязал, че светлината постъпва точно така и нарекъл тези пакети „кванти”. През 1913 година Нилс Бор, който разработил най-приемлива за онова време картина на атома, забелязал, че описанието на това как се държат тези кванти, също така съответства на поведението на електрона в атома.

С тази нова картина на вселената се появили и някой парадокси: изчезването на местоположението в пространство-времето, отказ от каузалната обусловеност и противоречивото изявяване на атомната енергия, както като частици, така и под формата на вълна.Най-добро свидетелство за периода, непосредствено преди конференцията от 1927 година, ни е оставил физикът Вернер Хайзенберг, работил с Бор върху този проблем:„Спомням си многочасовите дискусии с Бор, продължаващи до късно и завършващи почти в отчаяние; в края на дискусията аз се отправях да се разхождам сам в съседния парк и отново и отново си повтарях въпроса: Възможно ли е природата да бъде дотолкова абсурдна, доколкото на нас ни се струва абсурдна в тези експерименти с атома”.

На друго място Хайзенберг казва: „Когато говорите за този модел, то имате предвид това, което може да опише само класическата физика. Щом се отдръпнете от  класическата физика то, строго погледнато вие не знаете даже какво означава този модел, доколкото няма думи с такова значение. В това е дилемата………Бор се опитваше да съхрани общата картина, пренебрегвайки същевременно класическата механика. Той се опитваше да да съхрани общата картина, без да съхрани значенията на думите в тази картина. В такава ситуация е възможно, и това, и другото, защото думите вече не означават (никакво) нещо. Не можете да схванете нещата посредством думите, тогава, какво можете да направите?… Изход за Бор стана философията на нещата.”

Хайзенберг си спомня: „Тези парадокси бяха дотолкова централни за неговия разум, че той просто не можеше да си представи, че някой можеше да е в състояние да намери отговори, даже с най-красивата математическа схема в света….Най странното в ситуацията беше, че подхождайки все по-близо до решението, парадоксите ставаха все по-лоши и по-лоши, ето в какво се заключаваше основният опит….. никой не можеше да знае отговора на въпроса: „Електронът вълна ли е или частица, и как той ще се държи, ако аз направя това или онова, и така нататък.”  Парадоксите, следователно,  ставаха в това време все по ярко изразени….. с това че ние подхождахме все по-близо до действителността, за да видим, че парадоксите по някакъв начин изобщо не изчезват, а напротив, стават все по-лоши и по-лоши, така, както химик, опитващ се да получи все по-концентрирана отрова от някакъв разтвор, ние се опитвахме да извлечем чистата отрова от парадокса.”

Хайзенберг казва: „Бор, повече от всеки друг, го  тревожеше непоследователността на квантовата теория. Ето защо той се стремеше да разбере, какво се намира зад всички тези усложнения. Той истински преживяваше това и не можеше да говори за нищо друго….. Той,  може да се каже, непосредствено се измъчваше над тази невъзможност да проникне в самата wnanschaulich, неразумното поведение на природата…. И в това се заключаваше философският подход на Бор – той винаги се стремеше да достигне последната степен на ясност. Той никога не се спираше преди са стигне края….. Бор преследваше всяко нещо до крайния предел, до тази точка, където просто опираше в стена…. Той разбираше, че самата теория е крайно сполучлива, а от друга – фундаментално погрешна. И това противоречие беше непоносимо, особено за човек, който беше формулирал тази теория. В него непрекъснато вървеше вътрешна дискусия по този проблем. Той непрекъстато премисляше: „Какво става?”

БОР, ХАЙЗЕНБЕРГ И КОНЦЕПЦИЯТА ЗА РЕАЛНОСТ

На ранните степени на развитие на квантовата теория между Бор и Хайзенберг възникнало разногласие, което е много важно да се отбележи. Хайзенберг го удовлетворяваше, че това, което математическото решение, матричната механика казваха, беше достатъчно за разбиране на атомните системи. Вербални картини на това, което става, не са необходими. Класическите теоритични понятия като „обекти”, не са нещо повече от концептуални инструменти за успешното предсказване изхода от различни експерименти.

Хайзенберг твърдеше: „Ние имаме последователна математическа схема и тази последователна математическа схема ни съобщава всичко, което можем да наблюдаваме. В природата не съществува нещо, което да не може да се опише с тази схема….. Доколкото класическата физика тук е невярна, защо ни е да се придържаме към тези концепции? Защо не кажем, че ние не можем да използваме тези концепции с висока степен на точност…. и затова в определена степен трябва да се откажем от класическите концепции. Когато преминем отвъд границите на класическата теория, ние трябва да си даваме сметка, че думите ни са неприложими. Самите те, в същност, не са закрепени във физическата реалност, следователно новата математическа схема също така е добра, както и всичко останало, доколкото новата математическа схема в случая ни съобщава това, което може да бъде, и това, което не може да бъде”. Този първоначален възглед на Хайзенберг, доколкото разбирам, е възгледът  на повечето физици днес. Ако ни върши работа математиката, на кого е нужна философията? Но Бор с този възглед изобщо не е бил съгласен.

Бор виждаше, че математическата формулировка на квантовата теория трябва да бъде свързана с културния свят на всекидневния живот, в който се поставят тези експерименти. Ако не се прокара тази връзка, не би могло да се направи експеримент, който би доказал, вярно ли е квантовото пресмятане или не. Квантовата теория трябва да се проверява с класически концепции, които имат отношение към наблюдаваните свойства на природата.

Хайзенберг си спомня: „Понякога ние с Бор се разминавахме в мненията си, но му казвах: „Убеден съм, че това вече е решение.” Бор отговаряше: „Не, ти тук изпадаш в противоречие.” Оставах с впечатление, че Бор в същност се стремеше да ме изведе на Glatteis, на хлъзгава почва, за да ми докаже, че не съм стигнал до решение. И това беше, което той се опитваше от самото начало. И това беше съвършено правилно. Също така той беше прав, като казваше: „Стъпим ли на хлъзгава почва, това означава, че не разбираме теорията”.

Хайзенберг казва, че противопоставянето били толкова интензивно, че ”аз помня, как веднъж се разплаках, защото не можех да издържа повече този натиск от страна на Бор”. Но в заключение той пише: „….. и в резултат на тези дискусии аз разбрах, че това, което се опитвам да направя, е невъзможно да се направи. Невъзможно е напълно и изцяло да се откажем от старите думи защото на човека е необходимо да говори за нещо….. Осъзнах, че не бих могъл да избегна употребата на тези слаби понятия, от които ние винаги сме се ползвали в течение на толкова много години, за да опишем това, което виждаме, за да се опише явление, на човек му е нужен език….. Понятията не обхващат явлението, но все пак в определена степен го схващат. Аз разбрах, в процеса на тези дискусии с Бор, колко безнадеждна е тази ситуация. От една страна, знаехме, че нашите концепции не работят, от друга, ние нямахме нищо друго, освен тези концепции, с които можехме да говорим за това, което виждаме….. Струваше ми се, че това напрежение е необходимо просто да се приеме; невъзможно е да бъде избегнато. Вероятно, това и формира най-здравия ми опит от този период.”

ПРОБЛЕМЪТ НА ЕЗИКА

Докато четях всички тези изказвания, дойде ми на ум че напрежението, за което говори Хайзенберт, съществува и до днес и отчасти може да служи за причина на сегашната копенхагенска конференция. Въпреки че учените в своята работа да изпитват големи затруднения с езика на литературата и изкуството, те не могат да минат без него. Когато Бор формулирал своята философия на допълнителността, той се опитвал да направи точно това – да напипа обща почва за новата квантова теория и за езика на ежедневието. Именно този негов стремеж е обект на атаките на Айнщайн тук, в Брюксел през октомври 1927 година. Бор действително е попаднал в пространството между анти-реалистите, като Хайзенберг, които призовавали да се забрави философията,  и реалистите, такива като Айнщайн, които твърдели, че ако си оставиш само статистиката, без да определиш какво тя означава в понятията на реалните външни обекти, то реалността остава зад борда.

Спорът винаги се провеждал в понятията на мислени експерименти. Макар че Бор твърдял, че „реалността – това е понятие, което ни се налага да се научим да ползваме”, дебатите никога не се издигали до нивото на обсъждане, какво е това „физическа реалност”, и до нейното пълно или непълно описание. Причината, вероятно е в това, че в онези дни това не се е поощрявало. Всякакви обсъждания на реалността били метафизика, а метафизиката се асоциирала със средновековен религиозен мистицизъм. Но все пак, когато четем тези материали, даже аз не мога да не отбележа, че кавгата вървяла предимно не по повод физиката, а по повод метафизиката. И виждам, че и други са отбелязали това. Невъзможно е да се построи научен експеримент с цел да се определи съществува ли външна реалност или не, ако има разногласия в неговата метафизическа интерпретация. Каквито и резултати да получим, все едно, във всяка метафизическа система обясненията ще бъдат различни.

ДОПЪЛНИТЕЛНОСТ

Но дойде време по-отблизо да се запознаем с метафизическата система на самата допълнителност. Както почти всички казват, да я разберем не е просто.  Препрочетох матералите десетки пъти и до сега не съм уверен, че ги разбрах правилно. Като начало бих искал да ви покажа някой прости диаграми.

 

  Диаграма 1

 Първата рисунка представлява класическо изобразяване на науката. Ние сме субект. Външният свят – обект. Ние изучаваме обекта с измерителни инструменти, за да съберем данни за него, прилагаме към тези данни логика и математика и разработваме теория, която би обяснила, какво представлява от себе си този обект. Този възглед ни е толкова познат днес, че го приемаме като израз на здравия смисъл. Ако имахме време, щяхме изцяло да се потопим в историята на това, как се е зародил този възглед.. През последните 400-500 години той се прилага с небивал успех. И едва през последните стотина години или около толкова, нашите измервания показват, че обектите, които изучаваме са невъзможни. Доколкото явленията нямат намерение да се променят от измерванията, Бор дошъл до заключението, че да се измени трябва науката – за да съответства на явленията.

Ето още една диаграма:

 

    Диаграма 2

Открих, че допълнителността се разбира по-лесно, когато се разглежда в две степени, от които тази, показана на диаграма 2 е първата. Тук е показано преместване на реалността от обекта към данните. Този възглед е известен под названието „феноменализъм” и той твърди, че ние в действителност  не наблюдаваме обекта.  В същност ние наблюдаваме само данни. Тази философия на науката се асоциира с Ернст Мах и позитивистите. На Айнщайн не му се харесваше, той предполагаше, че я споделя и Бор, но Бор не отхвърляше напълно обективността. На него му беше все едно в кой философски лагер е. Преди всичко него го беше грижа, представлява ли допълнителността адекватно описание, съпровождащо квантовата теория.

Диаграма 3 не е на Бор. Аз сам я съставих, и съм сигурен, че той би намерил нещо в нея, за което да се заяде, както и тези, които по-добре от мене са запознати с тази тема. Но тя е най-доброто, на което съм способен. Бор е виждал допълнителността, показана на тази рисунка, като способ за решаване на множество парадокси, но на парадокса вълни-частици, той отделял най-много внимание и аз ще се възползвам само от този парадокс. На тази диаграма подробно ще разгледаме допълнителността:

                

Диаграма 3

Първо ще забележим, че в този феноменален обект всичко е събрано заедно с изключение визуализируемия обект, който е изолиран и ограден с цяла линия. Няма рязко изключване на наблюдателя от наблюдението. Няма рязка граница между измерителния инструмент и експеримента. Явлението се разглежда като едно голямо взаимодействие на наблюдения, в което различието между наблюдаващия системата и наблюдавания феноменален обект е ясно, но произволно.

Второ, ще забележим, че в дясната страна на пунктирания правоъгълник има два експеримента: А и Б. В експеримент А наблюдателят наблюдава вълни. В експеримента Б – частици. Техните експерименти не се смесват. Не би било вярно да се твърди, че експеримент се извършва над един и същ обект, или въобще над някакъв, какъвто и да е обект.

Не би било вярно да се говори, че вълните или частиците присъстват преди началото на експеримента. Ние никога не можем да кажем, какво ще излезе от експеримента. Можем само да коментираме това, което се е получило от него.

Трето, да отбележим, че наблюдателят А наблюдава експеримента А, след което в друго време – наблюдава експеримента Б; след което в ума си той може да обедини резултатите от експериментите А и Б и да създаде „визуализиран” или „идеализиран” обект.  Този визуален обект е нещо от рода на умозрителен колаж, създаван от наблюдателя. В тази философия експериментите А и Б са обединени от допълнителността.

Четвърто, да отбележим, че този визуализиран обект, който сега можем да наречем „светлина”, се явява както вълна, така и частици. Когато говорим за обективност, именно неговото описание трябва да имаме предвид. Когато Бор казва: „Не е вярно да се мисли, че задачата на физиката е в това, да открие каква е природата. Физиката се ограничава до това, какво можем да кажем за природата”, той иска да каже, че този визуализиран обект е всичко, за което можем да говорим. Това е абстракция и никакъв друг обект няма. Не съществува никаква „дълбока реалност”.

Пето, да отбележим, че наблюдателят А след това еднозначно предава този визуализиран обект на наблюдателя Б, под „еднозначно” се разбира, че А предава информация посредством математически формализъм, обединен със словесна картина. В еднозначното описание трябва да бъде включен целият измерителен инструментариум. След което наблюдателят Б може да проведе свой собствен експеримент, ползвайки същото оборудване и изпитателни условия, за да потвърди еднозначността на комуникацията от  наблюдател А. Доказаната еднозначност на тази комуникация свидетелства на истинската обективност на визуализирания обект на наблюдателя А.

Сега можем да твърдим, че благодарение на този способ на разбиране, на светлината беше дадено наистина обективно описание едновременно на вълни и частици, така че природата не беше забъркана в противоречие.

Накрая, да отбележим, че правоъгълникът, очертан с пунктир, неизмерен феноменален обект, съдържа в себе си всичко, за което говори Бор. Той никога не обсъжда старата физическа реалност, показана с въпросителен знак в дясно, тя е външна по отношение на този неизмерен феноменален обект. Но още по-важно е, че той никога не упоменава и този пунктиран правоъгълник, сам неизмерен феноменален обект – като предполага, че това би било безсмислено. Той няма свойства. Свойствата се появяват само в резултат на експеримента, който се провежда вътре в този правоъгълник. Аз го очертах с пунктир, нещо ми подсказва, че Бор не би го одобрил. Но на мене ми се струва, че този голям неизмерен феноменален обект в пунктир, трябва да бъде там, ако го нямаше, измерителните инструменти щяха да измерват само сами себе си. Макар че Бор не описва това, нещо трябва да постъпи в приемния отвор на всеки експеримент. Може би, аз нещо изпускам, но не виждам как бихте успели да извършите експеримент, ако в него не постъпва нищо, а се случват явления. Бор може да каже, че това, което постъпва в експеримента е „безсмислено” и използването на този термин би ни призовал въобще никога да не мислим за това. Но нещо трябва да постъпи, независимо безсмислено ли е  или не. Подчертавам това сега, защото ще се върна към това по-късно.

Вече се каза, че изглежда, че нито Айнщайн, нито Бор, не съзнават явно, че, въпреки че водят сноя спор в понятията на мислени експерименти, спорът, в същност се водеше за метафизиката. Метафизическият въпрос, лежащ в корените на всичко това, това е старият въпрос за разум срещу материя, субект срещу обект, който не е давал покой на философията от времето на Исак Нютон и Имануил Кант.

СУБЕКТИВНОСТ

Допълнителността на Бор обвиняваха и в това, че е субективистична. Ако светът се състои от обекти и субекти, и ако Бор казва, че свойствата на атомите не присъстват в обектите, това означава, че Бор ни казва, че свойствата на атомите присъстват в субекта. Но, ако има нещо, което науката не може да бъде – то е да бъде субективна. Не може сериозно да се твърди, че цялата наука се намира в главите ни. Но в ранните си работи Бор изглеждаше, че точно това твърди. Той се опитвал да реши проблема в квантовата физика, а не да жонглира с купчина философски категории и, изглежда, изобщо не му е идвало на ум, какво значение би имало това. В своя първи доклад по допълнителността Бор не споменава обективността и допуска груба грешка, наричайки своята допълнителност субективна. Също така той говори за научното наблюдение като за „външна намеса в явлението”, а това предполагало, че той говори за мисли, които влияят на явленията, или за това, че явленията са субективни.

При наличието на такива нападки върху неговата субективност, може да се разбере, защо Бор разработил концепцията за „феноменален обект” и „визуален обект”, независими от субекта на диаграмите, които аз преди малко ви показах. Той се намирал под постоянен натиск – да доказва, че това, за което говори, не е субективно.

Той постоянно привеждал довода, че допълнителността не е субективна. До колкото тя предоставя еднозначна комуникация. Когато резултатите от експеримента съществуват еднозначно в ума на няколко учени, Бор казва, сигурно е, че той не е субективен.

Но все пак, според мене, това не снема от него обвиненията в субективност. Когато Бор твърди, че проверка за обективната научна истина е „еднозначната комуникация”, той всъщност твърди, че в крайна сметка не природата, а обществото е крайната инстанция, която решава, кое е истинно. Но обществото не е обективната същност. Както е известно на антрополозите обществото също е субективно. Единствените, наистина еднозначни аспекти на „еднозначната комуникация”, са контурите на мозъка, които я пораждат; ларинкса; звуковите вълни или средата, която ги пренася; ухото и контурите на мозъка, който ги приема. А те могат да произвеждат лъжа така лесно, както и истина.

Фолзе твърди, че Бор така и не успял да преодолее тези критики. Че неговата философия е субективистична. „Бор си представяше как допълнителността се разпространява все по широко и широко и на други полета на науката – подобно на това, както механистичния подход на Галилей започнал с астрономията и най простите явления при движението и постепенно се разпространил при всички физически науки.” Но нищо подобно не се случило. Квантовата физика доминира днес на научната сцена, но не благодарение на философията на допълнителността на Бор. Доминира тя, до колкото математическият формализъм на квантовата теория коректно предсказва атомните явления.

Бор през целия си живот бил разочарован от това, че философите, както той считал, били неспособни да разберат допълнителността. С изключение на Уилиям Джеймс, той „чувствал, че философите са много странни хора, в същност те са заблудени”. По късно той отбелязъл: „На мене ми се струва, че можем да кажем, че нито един човек, който нарича себе си философ, в действителност не разбира, какво означават описанията на допълнителността”. И както заключава Фолзе „тази малко печална забележка на  великия първопроходец на съвременната атомна теория днес за съжаление е вярна – така, както е преди петдесет години. Бор имал намерение да напише книга в която да съдържа и да развие неговите философски идеи, но така и не я написал. Това ме кара да мисля, че той съзнавал, че неговата философия не работела така, както той се надявал, и не знаел какво да направи с това. На думи той изказвал увереност в правотата си, но от друга страна го дразнело и разочаровало липсата на интерес в научната общност.

Хенри Фолзе казва, че „в последното, както се оказва, интервю, направено ден преди смъртта му, Томас Кун разпитвал Бор за природата на неговия интерес към фундаменталните философски проблеми. Отговорът на Бор бил прям: „В някакъв смисъл вие го виждахте през целия ми живот.” В репликата звучат недоизказаност и тъга, от които аз не се успокоих за дълго време.

МЕТАФИЗИКА НА КАЧЕСТВОТО

Сега ми се иска рязко да завия от Копенхаген към град Боузмен, Монтана, към катедрата английска филология на Колежа на щат Монтана, през 1959 година, когато преподавах там. Хората понякога се опълчват срещу мен, когато започна да говоря за качество, като че аз самостоятелно съм измислил този целия проблем. Но аз бях свързан с напълно нормален договор с правителството на щата Монтана, според който бях длъжен да преподавам качество, въпреки че нямах ясна представа за това, като какво е това, – и никой нямаше такава представа. На антрополозите е известно, че във всяка култура има странни и причудливи практики, които нямат смисъл от гледна точка на тяхната приложимост, но такива практики е лесно да различиш в чуждата култура, но не и в своята. Ще ви обърна внимание на това, че в продължение на много векове на преподавателите по риторика в нашата култура са плащали, за да оценяват като успешни или да отхвърлят своите ученици на основание на качеството на техните работи, без да имат най-малко практическо определение на това, какво е качество и даже, без да знаят, съществува ли то изобщо. И на тази причудлива практика аз се опитах да сложа край.

В „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” аз съм описал, как съм стигнал до въпроса „Какво е качество” и за първия си опит да го реша, когато Федър си мисли: „Качество…. знаеш какво е това и в същото време не знаеш. Но това противоречи само на себе си. Защото някой неща са по-добри от други, т.е, в тях има повече качество. Само когато се опитваш да кажеш, какво е това качество, ако не броим тези неща, които ги обладават, изведнъж – фук! – пропадаш. Няма за какво да говориш. Но ако не можеш да кажеш, какво е това Качество, откъде знаеш, че то съществува? Ако никой не знае какво е то, това означава, че  във всички практически цели то не съществува изобщо. Но във всички съществуващи цели то на практика съществува. Тогава, на какво основание е тази градация? Защо хората плащат цели състояния за едни неща, а други изхвърлят на боклука? Очевидно е, че някой неща са по-добри от други….. но каква е тази „по-добротност”? Ето така, оборот след оборот се въртят мислените колела и никъде не намират „зацепване”.

При студентите съществува практика (с цел да се надсмеят над преподавателите си), да дават една и съща работа по риторика на различни преподаватели и да наблюдават как тя получава различни оценки. Това дава ва студентите довод в полза на това,че всяка идея за качество е безсмислица. Но един преподавател им платил със същата монета, раздал купчина работи на различни студенти и предложил на всеки да сложи оценка за качество. Както той разчитал, относителните оценки били близки, като помежду си, така и с оценките на преподавателя. Това означавало, че въпреки твърдението на студентите, че качество не съществува, те са знаели какво е то и не са могли да го отрекат.

Ето какво направих аз: пренесох това упражнение в клас, заставих студентите да оценят по четири работи ден след ден, докато се убедиха, че знаят, какво е това качество. Не им се наложи по конвенционален начин да говорят що за обект е това, но те разбраха, че като го видят, ще го познаят. Качеството е реално, въпреки, че е невъзможно да му се даде определение.

С времето моите необичайни методи на преподаване привлякоха вниманието и на други преподаватели от катедрата и те приятелски ми зададоха въпрос, свързани с всички колебания на Нилс Бор: „Качеството – това обект ли е или субект?” Отговорът, който в крайна сметка им беше даден гласеше така: „Нито едното, нито другото. Качеството е отделна категория на опита и не се явява нито обект, нито субект.” Това стана началото на система на мислене, наречена „Метафизика на Качеството”. И е вече на 35 години. А въпросът сега стои така: ако Нилс Бор беше дал на времето си такъв отговор, щеше ли да стане неговата система на допълнителността по-съвършена?”

В метафизиката на качеството светът се състои от три неща: разум, материя и Качество. Ако нещо не се вмества в обекта, това не означава, че то трябва да се вмести в разума. Качеството не може да бъде извлечено нито от разума, нито от материята. Но може да бъде извлечено от взаимодействието на разума и материята. Качеството се проявява на границата между обекта и субекта.  Качеството не е нещо. Това е събитие при което субекта започва да осъзнава обекта. А, доколкото без обект не може да има субект, качеството е събитие, при което става възможно осъзнаване както на обекта, така и на субекта. Качеството не е просто резултат на сблъскване на субекта и обекта. Самото съществуване на субекта и обекта се извежда от събитието Качество. Събитието Качество е е причина на субектите и обектите, които погрешно започват да ни се струват причина за Качеството!

Най-поразителното сходство на метафизиката на качеството и допълнителността се явява това, че събитието Качество е това, което Бор има предвид под „наблюдение”. Когато Копенхагенската Интерпретация „утвърждава, че неизмереният атом е нереален, че неговите свойства се създават и реализират в акта на измерването”, то тук се утвърждава нещо много близко до метафизиката на качеството.  Наблюдението създава реалност.

Романът „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” остави нерешен един голям метафизически проблем, кайто стана централна движеща сила за разпространението на метафизиката на качеството във втората книга – „Лайла”. Проблемът е такъв: ако Качеството е константа, защо изглежда толкова променливо? Защо при хората има толкова различни мнения за негова сметка. Качеството, за което се говори в „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, може да се подраздели на динамично и статично качество. Динамичното качество – това е поток от събития на качеството, продължаващ вечно, винаги на граничния ръб на настоящето. А в килватера на този граничен ръб се разполагат статичните шаблони на ценностите. Това са спомените, обичаите и шаблоните на природата. Причината за различията на индивидуалните различия на оценките за качеството са в това, че макар динамичните качества да са константа, тези статични шаблони са различни за всеки, защото всеки човек обладава различни шаблони, шаблоните на своята жизнена история. И динамичното качество и статичните шаблони влияят на окончателното съждение. Именно поради тази причина между индивидуалните съждения съществува някакво еднообразие, но това еднообразие е непълно.

Ето едно изображение на схемата на метафизиката на качеството:

 

На тази схема ще забележите, че динамичното качество не е показано в някакъв правоъгълник. То е на фона. Изглежда това е най-добрия начин да бъде представено. То не само се разполага извън пределите на правоъгълниците, но ги пронизва и отива и там, където правогъгълниците не проникват.

 Правоъгълниците са организирани по реда на еволюцията, всеки по-горен правоъгълник е по-нов и по-динамичен от по-долния. Най-горният съдържа такива статически интелектуални шаблони, като теология, философия, математика. Поместването на интелекта именно на това място го поставя в превъзхождаща позиция по отношение на социалните, биологическите и неорганичните шаблони, но го поставя по-ниско от динамичните качества. Метафизиката на качеството твърди, че могат да съществуват множество състезаващи се помежду си истини, а решаващия избор между тях прави ценността. В това е самата същност на прагматизма на Уилиям Джеимз, който в голяма степен се е възхищавал от Нилс Бор. Самото название „допълнителност” означава, че могат да съществуват множество от истини.

Социалният шаблон, вторият под ред, включва такива институции като семейството, църквата, държавата… Те са шаблони на културата и се изучават от антрополозите и социолозите.

В третия правоъгълник са биологичните шаблони: осезание, зрение, слух, обоняние и вкус. Метафизиката на качеството следва  емпиричните традиции и твърди, че чувствата са началната точка на реалността, но, нещо, което е от съществено значение, тук се включва и усетът за ценност. Ценностите са явления. Да ги игнорираш, означава невярно да възприемаш света.Твърди се, че това усещане за ценност, „харесва ми – не ми харесва”, е изходно усещане, изпълняващо ролята на „портиер”, на всичко, на което се учи един пеленак. При раждането това чувство за ценност е във висша степен динамично, но в степента в която детето расте, чувството за ценност все повече се подлага на въздействието на натрапващите се статически шаблони. В миналото това биологическо чувство за ценност се е наричало „субективно”, доколкото тези ценности не могат да бъдат разположени във външен физически обект. Но квантовата теория унищожи мисълта, че само свойствата разположени във външни физически обекти обладават реалност.

Най-долният правоъгълник показва неорганическите шаблони. Метафизиката на качеството твърди, че обектите се състоят от вещество, но също така твърди, че това вещество може да се определи като „стабилни неорганични шаблони на живота”. Това допълнително определение изглежда, че прави нещата още по-ефимерни от преди, но не е така. Обектите на вид, осезание и мирис си остават същите, от където и да ги погледнеш. Метафизиката на качеството се съгласява с научния реализъм в това, че тези неорганични шаблони са съвършено реални и няма причина този правоъгълник да бъде точно тук, но тя твърди, че тази реалност в крайна сметка е дедукция, произведена в първите месеци на живота на новороденото и се подържа от тази култура в която детето израства. Забелязах, че Айнщайн в своето есе от 1936 година „Физика и реалност” също се придържа към този възглед. На Бор понякога погрешно се приписва твърдение, че това неорганично ниво не съществува. Но така или иначе и Фозе и Макс Джаммер подробно доказват, че това не е така, той не отрича тази неорганична реалност. Той просто казва, че не трябва да се твърди, че тези свойства, които описва физикът могат да се разположат на това ниво.

ЦЕННОСТИ

Като първо, всеки по-висш шаблон израства от по-низшия, затова сме склонни да мислим за висшите шаблони, като за принадлежащи на по-низшите. Но ако изучите света, ще видите, че висшите шаблони често се противопоставят на по-долните. Биологическите ценности на живота противостоят на физическите ценности гравитация и ентропия. Обществените ценности семейство, закон и ред противостоят на биологическите похот и алчност. Интелектуалните ценности истина и свобода на мнението често противостоят на обществените шаблони на държавата. Това противопоставяне на нивата на статическите шаблони добре обяснява защо в науката отричаха това, което наричаха „ценности”. Тези „ценности”, които науката отхвърляше, са статичните социални предубеждения и статическите биологични емоции. Когато социалните шаблони, от рода на религиите, се смесят с научните методи или биологическите емоции се смесят с научния метод, тези „ценности” по подходящ начин  се оценяват като източник на разложение на научния метод. Науката, както се казва, трябва да бъде „свободна от ценностни съждения” и ако това е единствената разновидност на ценностите, то това твърдение би трябвало да е вярно.

Но въпреки това, метафизиката на качеството забелязва, че тези две разновидности на ценностите се разполагат по-ниско на еволюционната стълбица от интелектуалния шаблон на науката. Науката ги отхвърля, за да освободи собствения си по-висш интелектуален шаблон. Метафизиката нарича това отхвърляне върховно морално съждение на науката. Заедно с това, науката не отхвърля ценността на истината. Никога не отхвърля ценността на експеримента. Тя никога не отхвърля ценността на математическата точност. И, което е най-важно от всичко, никога не отхвърля динамическите качества. Най-голямата сила на научния метод е в това, че той винаги позволява да възникне нов опит, нови идеи, и нова оценка на това, което се опознава.

По-нататък, ще отбележим, че метафизиката на качеството представлява по-обширна структура, в която могат да се интегрират субективността и обективността. Субективността и обективността не са отделни вселени, несвързани една с друга. Те по-скоро са отделни стадии на един еволюционен процес, наречен ценност. Не мога да посоча нито едно място, където се използват думите „субективен” и „обективен”, където да не могат да бъдат заменени с една от тези четири категории. Когато се избавим напълно от думите „субективен” и „обективен”, яснотата на това, което се изказва нараства с пъти. Един от тези, които вярвам би се съгласил с мене, би бил Нилс Бор.

Третото свидетелство, изявяващо сходството между метафизиката на качеството и допълнителността, има място, когато Бор твърди” „Ние сме окачени за езика”. Метафизиката на качеството напълно се съгласява с това. На блоковата схема на метафизиката на качеството ние виждаме, че всяко висше ниво на еволюцията се покои върху по-долно ниво на еволюция, поддържа се от него и не може да мине без него. Не съществува интелект, който би могъл независимо да достигне до контакт с неорганичните шаблони. За тази цел той трябва да мине през обществото и биологията. В миналото науката държеше на необходимостта от биологически доказателства при  разбирането на чувствените данни и се опитваше да отхвърли обществените шаблони като източник на научно знание. Когато Бор казва, че ние сме окачени за езика, струва ме се, че той има предвид, че и от обществените шаблони няма да ни се отдаде да се избавим. В това беше неговия аргумент в спора му с Хайзенберг. Метафизиката на качеството го поддържа.

Четвъртото свидетелство за сходство е в това, че метафизиката на качеството подменя с думата „ценност”  причината. Тя твърди, че „А служи като причина на В” по-добре е да се изрази по следния начин: „ценността на Б се обуславя от А”. Струва ми се, че това е по-добра терминология за описание на квантовите явления. Терминът „служи за причина” подразбира абсолютна увереност, която според теорията на квантовата механика не съществува.

Петото свидетелство за сходство се състои в  това, че самата вероятност може да бъде изразена като ценност, защото „статическият щаблон на неорганическите ценности”, който се явява определение, давано от метафизиката на качеството на „веществото”, е точно същото, което е „шаблон на вероятностите”, който се явява  определение на вещество, даван от квантовата теория.  Ако атомният свят се състои от вероятностни вълни и ако вероятността е равна на ценността, то логически следва, че атомният свят се състои от ценности. Литературата за вероятностите  е много обширна и не съм я чел, но в друг източник прочетох, че Хайзенберг  твърди: „възможността или „тенденцията” да произлезе цяло число обладава определена реалност – някакъв междинно ниво на  реалност, на половината път между масивната реалност на материята и интелектуалната реалност на идеята или образа……. тя се формира количествено като вероятност и към нея могат да се приложат математически изразими закони на природата. Тази междинна реалност, за която Хайзенберг говори, може да съответства на ценността, но не съм уверен в това. Въпреки че вероятността може да се равни с неорганичната ценност, тя определено не се равнява с никой друг ценностен шаблон. Изглежда, че всички тези шаблони, цял живот, воюват с нея. В биологията подчинението на неорганическата вероятност просто е другото име на смъртта.

КОНЦЕПТУАЛНО НЕВЕДОМОТО

Шестото свидетелство е в това, че метафизиката на качеството дава отговор на проблем, който се отказва да разреши Бор. Отказ, за който той бива упрекван. Бор отказва да коментира отношенията между допълнителността и природата на физическата реалност. „Бор никога не изясни в какъв смисъл можем да придобием знание за реалността, която е основата на нашия опит.” пише Фолзе. „Бор ни оставя да висим в неопределеността.”.

Въпросът е в това, защо Бор е постъпвал така. Абсурдно е да се мисли, че той е забравил за това, или му е изскочило от ума.  Трябва да има някаква причина. Обяснението, струва ми се,  е в това, че Бор си е забранявал да говори за каквато и да е външна физическа реалност до експеримента. Преди експеримента той трябва да твърди, че не познава нищо. В старата класическа физика в експеримента се въвежда външен обект. Той се подлага на въздействието на една или друга физическа сила, а резултатите се изучават. Сега този външен обект го няма. Каквото и да каже Бор за това, което се въвежда в експеримента, това нещо ще се приема за свойство на независимата физическа реалност. За допълнителността е съществено важно, че свойствата възникват след наблюдението.

Затова и Бор никога не споменава за неизмерен феноменален обект, който е показан във вида на голям пунктиран правоъгълник на моята рисунка на допълнителността. На както казахме по-рано, там би трябвало да има нещо. Ако го нямаше, измерителните уреди биха измервали само вътрешните си характеристики. От това, което Бор казва е ясно, че неизмереният феноменален обект няма шаблони. Шаблони възникват само след експеримента. Този неизмерен феноменален обект не се явява субект на класическата физика. Така че какво би било нашето заключение? Струва ми се, че не е необходим много далечен скок на въображението за да видим, че този неизмерен феноменален обект фактически е третата категория, която не е нито обект, нито субект, и е независима от тях двете. Когато се направи това допущане, допълнителността излиза от доживотното си обвинение в субективност. Не ни е необходимо повече да заявяваме, че сами променяме научната действителност, когато я наблюдаваме и имаме познания за нея; точно това заключение Айнщайн разглеждаше като част от „съмнителна игра”.

Сходството между динамическото качество и неизмерения феноменален обект на Бор на пръв поглед не изглежда много силно. Само когато започнем да виждаме, че неизмереният феноменален обект не е напълно феноменален и не е напълно обект, те ще се слеят. Неизмереният феноменален обект не е напълно феноменален, защото до наблюденията той няма характеристики.  И не е напълно обект, защото всички обекти при нас са в десния правоъгълник с въпросителен знак. Обектите са нещо, което се отхвърля в самото начало. Така че какво е това неизмерен феноменален обект?

Струва ми се, че ключовото звено между метафизиката на качеството и допълнителността може да се установи, ако това, което по-рано се наричаше „неизмерен феноменален обект” сега се нарича „концептуално неведомото”, а това, което се нарича „динамическо качество”, също се нарича „концептуално неведомото”.  Тогава и те се обединяват като едно. Мога да си представя, че концептуално неведомото е неприемлива във физиката категория. Доколкото интелектуално е безсмислена, а физиката си има работа само с интелектуално осмислени неща. Може би затова Бор никога не го е споменавал. Точно затова ми се струва, че това избягване на концептуално неведомото трябва да се преразгледа. Това е, като да се твърди, че числото нула е неприемливо в математиката, защото в него няма нищо. Без да се гледа на този факт математиката е постигнала много големи успехи с числото нула. Концептуално неведомото, струва ми се, е работна интелектуална категория за описване на природата и тя трябва да се разработва. В качеството на начална аксиома ще кажа: Интелектуално безсмислените неща въпреки всичко могат да притежават ценност”. Не познавам нито един художник, който не би се съгласил с това. И Рене Магрит би се съгласил.

На тези от вас, които биха искали да получат повече информация за концептуално неведомото, отколкото аз бих могъл сега да ви дам, ще ви препоръчам ценната книга на Ойген Херигъл „Дзен и изкуството на стрелба с лък”, от когото взаимствах  и названието на своята първа книга.

Когато дзенският майстор на стрелбата с лък споменава „то”, което пуска стрелата, той говори точно за това, което аз имам предвид под динамично качество. За тези, които биха предпочели да си останат в пределите на западната аналитическа мисъл, мога да препоръчам книгата на проф. Ф К Нортроп  „Среща на Изтока и Запада” – с нея започнаха моите философски търсения, които продължават вече 47 години.

Нортроп нарича динамичното качество „неидентифициран естетически континиум”. Под „континиум” той разбира това, което продължава вечно. Под „недеинтифициран”  – това, което не се нуждае от концептуални разграничения.  Под „естетически” – това, което обладава качество.

Струва ми се, че науката общо и като цяло се съгласява, че съществува нещо встъпващо в експеримента и отлично от самите измерителните уреди, и ми се струва, че науката би се съгласила с това, че „концептуално неведомото” е естетическото. И ако концептуално неведомото не би било естетическото, защо тогава научното общество така се стреми към него? Ако се замислим върху това, ще видите, че науката губи всеки смисъл без това влечение към неизвестното. Хубава дума за такова влечение е  „любопитство”. Без това любопитство никога не би имало наука. Опитайте се да се сетите за  някой учен, в когото няма грам любопитство и оценете неговия научен принос.

Тази естетическа природа на концептуално неведомото е свързващото звено между науките и изкуствата. Науката се родее с изкуството в това, че науката изследва концептулно неведомото, за да разработи теория, която би обхванола всички измеряеми шаблони, възникващи от това неведомо. Изкуството изследва концептуално неведомото с други способи, за да създаде шаблони – музика, литература, живопис, – които биха проявили динамическото качество, което ги е довело на бял свят.

В „Дзен и изкуството за поддържане на мотоциклет” изкуството се определя като висококачествено начинание.Никога не съм изпитвал необходимост да прибавя нещо към това определение. Но една от причините, заради които аз загубих толкова много време в този доклад за описание на личните отношения между Вернер Хайзенберг и Нилс Бор в хода на разработката на квантовата теория, се заключава в това, че без да се гледа на това, че светът разглежда науката като някаква досадна работа, аз виждах в тяхно лице двама художника в мъките на творческото откритие. Те се намираха в граничния край на знанието, те се потопяваха в неведомото, стараейки се да изнесат от това неведомо нещо в статична форма която би се оказала ценна за всички. Възможно е на Бор да се понрави схващане, според което науката и изкуството са просто два допълващи се един друг възгледа върху едно и също нещо.

* Рене Франсоа Гислен Магрит (René François Ghislain Magritte) (1898–1967) е белгийски художник, един от основните представители на сюрреализма.

                                                                                                                                                                                                          превод
Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.03.2012

Към карта на сайта / към  началото на страницата