религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Стр. 1   2  3, 4, 5

Съдържание на страницата:

Александр Мен „Трудный путь к диалогу“: „Кредо“ на отец Александър Мен: Основни жизнени принципи на Християнството
Александр Мень „История религии“ т. 3,: Глава 5 „Загадката на висшето „аз“
26 години от жестокото убийство на отец Александър Мен.
Н. Болшакова Пет въпроса за вярата към отец Александър Мен – Православие.бг

.

Кредо на отец Александър Мен

Основни жизнени принципи на Християнството

Молите ме да изложа своето кредо. Макар кредото на всеки християнин и подразбира се, свещеник, вече да е изразено в Символа на вярата, Вашият въпрос е напълно уместен. Християнството е неизчерпаемо. Още в апостолски времена ние намираме цяла гама типове Християнство, допълващи се едни други. И така, ако го изразя най-кратко, за мене вярата, която аз изповядвам, е Християнство като динамична сила, обгръщаща всички страни на живота, отворена към всичко, което Бог е създал в природата и човека. Възприемам го не толкова като религия, която съществува в продължение на двадесет минали столетия, а като Път към бъдещето.

 То има своя център в Христа. С него се измерва и оценя всичко (Откр.1.8).

То знае, че пришествието на Богочовека не е едностранен божествен акт, а призив към човека да отвърне на Божията любов (Откр. 3.20).

То припознава присъствието на Христа в Църквата, а също така в живота изобщо, дори и в най-простите, всекидневни негови прояви. (виж. притчи Господни, в частност, МФ 6,28-29);
знае,
че достойнството на личността, ценността на живота и творчеството намират своето оправдание в това, че човекът е Божие творение(Пс. 8,5-6);
вижда във вярата не теоретично убеждение, а доверие в Бога (Рим. 4,3);
не търси
впечатляващи знамения (Мк. 8,11-12) като не забравя, че творението само по себе си е чудо(Пс. 18,2);

То възприема с внимание Словото Божие, което се съдържа в Писанието, но се въздържа да тълкува всеки ред от Библията, особено от Стария Завет(Рим. 7,6);
вярва,
че един и същи Бог се открива в двата Завета, но се открива постепенно, в зависимост от равнището на човешкото съзнание (Евр. 1,1);
различава 
границата, отделяща Преданието (духът на вярата и учението) от „Преданията”, сред които съществуват немалко фолклорни и преходни наслоявания върху религиозния живот (Мк.7,8;Кол. 2,8).

То вярва, че Църквата живее и израства със силата Христова (Мф. 16,18; 18,20);
вярва
, че Христос изявява Себе Си в тайнствата на Църквата, в освещаването ѝ на света, в нейното учителствуване и в делата на служението (1 Кор. 11,26; Мф. 18,20,19-20; Рим. 6,11; Мф. 18,18; Лк. 10,16), но знае, че нито една от страни на църковния живот не е самодостатъчна, защото Христос е дошъл на този свят и като Спасител, и като Целител, и като Наставник:
почита
обредните форми на благочестието, но нито за миг не забравя, че те са вторични в сравнението с любовта към Бога и хората (Мф. 23,23-24; Мк. 12,28-31);
вярва
в значението на йерархическите и каноническите принципи в Църквата, виждайки в тях свойствата на действен организъм, които има практическо призвание на земята(1 Кор. 12,27-30);
знае
, че богослужебните и каноническите устави са се менили в протежение на вековете и в бъдещето не биха могли (и не би трябвало) да останат абсолютно неизменни (Ин. 3,8; 2 Кор. 3,6,17). Това се отнася и до богословското тълкуване на истините на вярата, което има дълга история, има фази на разкриване и задълбочаване (когато Отците на Църквата и Съборите са въвеждали в употреба понятия, които не съществуват в Писанието).

То не се бои да погледне критично на миналото на Църквата, следвайки примера на учителите от Стария Завет и Св. Отци;
оценя
всички безчовечни екцеси на християнското минало (и настояще): смъртни наказания на еретиците и т. п., като измяна на евангелския дух и фактическо отпадане от Църквата (Лк. 9,51-55);
знае
, че противниците на Христа (беззаконният управник, властолюбивият архиерей, фанатичният привърженик на отживялото времето си) не са само част от евангелската епоха, но се възраждат по всяко време, под различен облик.
предпазва се
от авторитаризм и патернализма, които се коренят не в духа на вярата, а в качества присъщи на човешката упадъчна природа (Мф. 20,25-27; 23,8-12);
изповядва
свободата като един от най-важните закони на духа, като разглежда при това греха като форма на робство (2 Кор. 3,17; Ин. 8,32; Рим. 6,17).

То вярва във възможността за постигане от човека на Духът Божи, но за да отличи това постигане от болезнената екзалтация съди по плодовете на духа  (Гал. 5,22);
както ап. Павел гледа на човешкото тяло като на Храм на Духа(1 Кор. 6,19), макар и несъвършен по силата на упадъка на природата във времето; признава необходимостта от грижата за него (1 Тим. 5,23), стига това да не премине в „култ към плътта”.
в съответствие със съборните решения гледа на брака и монашеството като на „равнопоставени”, но само в случая когато монашеството не се приема под влияние на честолюбие или по други греховни подбуди,
отказва
да обяснява злото в човека само със несъвършенствата или отживелиците от „животинската природа”, а вярва в метафизическото зло (Ин. 8,44).

То преживява разделението на християните като общ грях и нарушение волята на Христа (Ин. 10,16), вярвайки, че в бъдещето този грях ще се преодолее, но не по пътя на налагането от позиция на силата, на самодоволството и ненавистта, а в духа на братската любов, без която не може да бъде осъществено призванието да бъдеш християнин (Мф. 5,23-24);
открито е към
всичко ценно, което се съдържа в християнското изповедание и нехристиянските учения (Ин. 3,8; 4,23-24);
не отхвърля
доброто, даже ако то изхожда от хора нерелигиозни, но отхвърля насилието, диктата, ненавистта, дори когато се прикриват с името Христово (Мф. 7,21; Мк. 9,40; Мф. 21,28-31);
разглежда
всичко прекрасно, творческо, добро като принадлежащо на Бога, като съвременно действие на благодатта Христова:
счита
, че заразеността на една или друга сфера с грях не може да служи като повод за нейното отхвърляне. Напротив, борбата за утвърждаване на Царството Божие трябва да се води в центъра на живота;

То е „аскетично” не само като тенденция на бягство от света, а като дух на самоутвърждение, борба с „робуването на плътта”, признаването на господството на непреходните ценности (Мф.16,24);
вижда
възможност да реализра християнското призвание на човека във всичко: молитва, труд, съзидание, действително служение и нравствена дисциплина;
вярва
в светостта на човешката любов, ако тя е съединена с отговорност. Вярва в светостта на семейството и брака (Быт. 2,18,23-24; Мф. 19,5);
признава
естествената и оправдана любов към родината и националната култура, като помни, че духовното е над националното  (Евр. 13,14; Гал. 3,28; Кол. 3,11).


То цени
националния облик на църквите като конкретно индивидуално въплъщение на човешкия дух и богочовешката тайна. И това не засенчва вселенския характер на Църквата;
отнася се към
многовековното творчество на Църквата не като към грешка, а като осъществяване на даровете Божи.

То не счита разума и науката за врагове на вярата. Просветеното от духа на вярата знание задълбочава нашите представи за величието на Твореца (Пс. 103; 3 Цар. 4, 33; Пс. 88,6);
отхвърля
опитите да се намерят в Писанията или при Отците естествено-научни знания, актуални за всички времена;
разглежда
научното изследване на Библията и църковната история като важно средство за изясняване на смисъла на Откровението и действителните обстоятелства от св. История;
открито е към
всички проблеми на света, като предполага, че всеки от тях може да бъде оценен и осмислен в света на вярата;
утвърждава
с апостола, че свидетелство на вярата в сета е преди всичко свидетелството на служението и действената любов (1Кор. 13);
гледа на
обществения живот като на една от сферите на приложение на евангелските принципи;
признава
гражданския дълг на човека (Рим. 13,1), доколкото той не противоречи ня изискванията на вярата (Деян. 4,19);
не обявява
една или друга система на управление за специфично християнска. Ценността на системата се измерва с това, какво тя дава на човека: целесъобразност и хуманност;
счита
отделянето на Църквата от държавата за оптимална ситуация за вярата и вижда опасност в самата идея за „държавна религия”;
вярва
в историята като постъпателен процес, който чрез изпитания, катастрофи и борба върви към бъдещето свръхисторическо Царство Божие;
отнася се
сдържано към концепцията за несъстоялата се история” т. е, към убеждението, че правдата Божия е претърпяла на земята пълно поражение (против това говори Откр. 20,1-6);
вярва
, че когато и да настъпи последният Съд над Света, човекът е призван да се труди хад благото на другите, създавайки царството на доброто, Градът Божи,  – да вярва, че Съдът вече е започнл от този момент, когато Христос е започнал да проповядва (Ин. 3,19; 12,31);
гледа
на предсмъртното състояние на душата на човека като на временно и несъвършено, и  която в бъдещето я чака всеобщо възкресение и преображение  (Дан. 12,13; Ин. 5,28; Рим. 8,11; Откр. 20,11-15);
знае
, че Царството Божие, което предстои, още от сега може да се възцари „вътре в нас” (Лк. 9,27; 17,21).

Струва ми се, че в това няма да намерите нищо ново, а само едно припомняне на Християнство изначално, древно, и по думите на Златоуст „непрекъснато обновящо се”.

Протойерей. Александър Мен

Превод Shi Jian

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.03.2017

 ,

Загадката на висшето „аз“

Тук се озоваваме изведнъж при предела на човешката мисъл и далече зад границата на разума. Тук е необикновено студено, тук е необикновено тъмно, но вие не ще намерите тук друго освен светлина и пламък.

М. Метерлинк

 

Страниците на Упанишадите са изпъстрени с въпроси, те са безброй, едни въпроси пораждат други въпроси. Понякога изглежда, като че това е гласът на самото човечество, питащо и изпитващо, за което целият свят е загадка. И действително, нима и Вселената и ние самите не предизвикваме такова чувство? Истина е, че в наши дни този глас често го заглушават постиженията на човека, които създават илюзията, че не съществуват вече тайни за него. Философът уверено класифициращ елементите на познанието, ученият, който разчленява мъртвото тяло, практикът, подменящ с временни проблеми истинските дълбини на живота – колко много лъжливи семена са посели те в нашия мозък, колко далече са ни отвели от това изумление пред факта на битието, което е началото на истинската философия! Само много рядко в едно мигновение  цялата тази  втвърдена и непроницаема утайка на теорията и дребнавото знание внезапно се разпада и усещането за велика тайна ни докосва…..  Откъде съм дошъл? Как съм се озовал сред този свят на звуци и блясък и цветове, болка и радост, сред неразборията на думи и образи? Къде отивам? Защо и за какво? Има ли някакъв смисъл в това, че съм попаднал в този свят, или безцелно се нося нанякъде, неизвестно накъде, като облак по небето. Странно е това чувство, но пробудили се веднъж, не е така лесно да избягаш от него. Има си то верен съюзник, който ни напомня за себе си, когато се опитаме да отстраним своето питащо „аз” като го затъмним и се отдадем на течението на външния свят. Този съюзник  е мисълта за края, за границата на живота. Той е този, който ни принуждава да се обърнем към своето „аз”, когато го обхване тъга на границата на Неведомото. И тогава отново, но този път почти в отчаяние  човек се пита:  къде отивам? Какво ще стане с мен? Ето защо индийският юноша Начикет* не пожелал ни слонове, ни злато, а предпочел да намери отговор на най-важната от световните загадки. Ето защо зад всички въпроси на Упанишадите се крие един, който е и най-тревожния от всички: съществува ли смисъл на човешкото съществувание? Как е свързано тленното с Нетленното, с Вечността? Защото само чрез тази връзка човек се приобщава към истинския живот.

*Личните имена, както и специфичните термини в превода си съм изписал така, както са в оригиналния текст на о. А. Мень,

На този въпрос мъдреците-брамини отговарят, на пръв поглед, еднозначно: нашата гибел е в авидя, в невежеството. Достатъчно е човек да осъзнае, колко дълбоко самият той е вкоренен в Безсмъртното. Но неговата беда е в това, че  не забелязва това, и, следователно, остава във властта на Смъртта. Висшето знание включва в себе си възможността за освобождаване от тази зависимост. Блажен е този, който се удостоява да открие в себе си всеобщия Дух.

Напразно хората търсят висшето знание в старите книги. Няма да открият там пътя към безсмъртието. Чхандогья осъжда тези, които, изучили Ведите, си въобразяват, че знаят всичко, а Мундака с презрение се изказва за обредите, като за пробит съд*. Древните ритуали не могат да открият на човека Непреходното.

* Чхандогья, VI, 1, 2, Мундака, I, 2, 7.  Като правило, подобни критични забележки по отношение на традицията са били облечени в завоалирана форма.

„За този, който  не познава това Непреходно, – казва Брихадараньяка, – който извършва възлияния и жертвоприношения в този свят и се подлага на въздържание в течение на много години, всичко си остава крайно. Наистина е жалък този, който не познава Непреходното, а се отдръпва от този свят.*”

* Брихадараньяка, III, 8, 10.

Затова и ученикът с молба призовава своя гуру: „Води ме от нереалното към реалното, води ме от тъмнината към сетлината, води ме от смъртта към безсмъртието,*”

*Брихадараньяка, I, 3, 27.

Древните се обръщали към видимия свят, боготворили са Слънцето, опияняващата напитка Сома, почитали са стотина богове, които, както им се струвало, изпълвали пространството, планините, джунглата и домовете им. Докато сега човек се отвръща от тази завладяваща въображението му панорама и търси да прокара път към Сат Екам, Единната Същност*.

*За понятието „Единна Същност“ в ведическата висъл виж.: М. Мюллер. Шесте системи на индийската философия. М., 1901, с. 50; П. Дейссен. Веданта и Платон. М., 1912, с. 15-18.

Когато Яджнявалкью го запитали колко богове съществуват, той първоначално назовал каноническата цифра от ведийската  митология: три хиляди триста и три. Но когато ученикът, чувствайки, че неговият учител не му е казал цялата истина продължавал да го разпитва, Яджнявалкья отговорил: тази цифра отговаря на проявленията  им, боговете са само тридесет и три. И в края на краищата, отстъпвайки на настойчивото желание на своя ученик да научи истината, признал, че всъщност Бог е само един*.

*Брихадараньяка, III, 9, 1.

Ако съществуват богове, то те са само вълни на единното море на Божеството. „Той е единствен, не притежава цвят, прилага силата си многообразно, създава много цветя за неведоми скрити цели, в него в края и началото е разтворена Вселената, той е Бог, да ни дари той с чисто възприятие. Той наистина е Агни, той е Адитья, той е Вая, той е луна, той е чистотата*”.

*Шветашватара, IV, 1-2.

Но къде да открием това Единно, къде е скрито то? Упанишадите поясняват това с нагледен пример*.

*Чхандогья, IV, 2, 1.

- Донеси ми смокиня,  – казва отшелникът на сина си.
- Ето я, господарю.
- Разполови я.
- Разполових я, господарю.
- Какво виждаш ти в нея?
- Нежни зърна, господарю.
- Разполови едно о тях. Какво виждаш в него?
- Като че нищо, господарю.
- Това е фината част, която ти, драги мой,  не забелязваш. От нея, драги мой, е израсналото това голямо смокиново дърво. Повярвай ми, скъпи мой, тази най-фина същност е в целия свят. Това е самата истина – тя е и в мен и в теб.

Търсеното е близо! Чрез своя атман, чрез своето „аз”, човекът се приближава към световния Атман, който е вътрешна субстанция, принцип на единство, съкровено „АЗ” на Вселената*. Докато ние се опираме на външния опит, ние не бихме могли да забележим входа, който винаги е бил редом с нас. Именно нашето „аз” се допира до космическия Атман. Необходимо е да влезеш в себе си, за да Го познаеш……

*Думата „атман“ обикновено се превежда като  „аз“, но за разлика от преходния „аз“ на личността тук  означава „аз“ задълбочен, тъждествен с универсалния „АЗ“ (виж: С. Радхакришнан. Индийская философия, т. I, с. 126 сл.).

„Когато слънцето е залязло, когато луната си е отишла, когато огънят е загаснал, когато речта е замлъкнала, кое тогава е светлина за човека? Атман става светлина за него*”

*Брихадаранъяка, IV, 3, 6.

Земната светлина би била пречка за истинското знание, което се разкрива в пределна самовглъбеност на духа.

* * *

Но не всеки е в състояние безпрепятствено да премине през вратата. „Този Атман вътре в тялото, състоящ се от светлина и чистота, се постига с истината, с тапас, с правилно знание и постоянно въздържание. Виждат го само хора, които владеят себе си, освободили се от пороците*”.

*Мундака. Ill, 1, 5.

Да постигне Атман е способен само този, който се отстрани от чувствени образи и представи.

Обликът му не може да се съзре
Никой не го е видял с очите си.
Възприема се със сърцето, ума, мисълта.
Този, който го познае, става безсмъртен*.

* Катха, II, 3, 9.

Но и това е малко. Необходимо е да се преборят не само чувствата, но и самата мисъл, за постигане на единение със световния „АЗ”.

Ако се прекратят
Пет знания заедно с мисълта,
Ако бездейства разсъдъка,
То това, казват е висше състояние*

 *Катха, II, 3, 10.

Достигайки такова ниво, човекът  преживява сливане с Атман, побеждава смъртта, въздига се над тленността.

Не се ражда и не умира този, който познае Атман,
Той не произхожда от никого и не става никой.
Нероден, постоянен, вечен, изначален,
Той не загива, когато загине тялото.
Ако убиващият мисли, че убива,
Ако загиващият мисли, че загива,
То и двамата се заблуждават.
Той не убива, той не загива,
По малък от малкото и по-голям от голямото
Атман
е скрит в тайник в сърцето на хората.
Този, който не полага усилия, който без тъга,
Вижда величието на Атман благодарение на спокойствието си.
Седейки, той отива далече
Лежейки, той ходи навсякъде,*

* Катха, I, 2, 18.

Не казва ли същото и Лао-дзъ, когато твъърди, че мъдрецът постига Дао, „без да излиза от дома си”?

Докосваме се до най-смелото постижение на човешкия дух: без страх да проникне там, където замълчава гласът на битието, където цари ненарушимото Мълчание на вечността.

Следвайки по пътя прокаран от съзерцанието, индийските брахмани стигат до там, докъдето стигат всички мистици, в което и  време да са живели, от който и народ да са били. Яджнявалкья и Буда, Плотин и Ареопагит, Майстер Екхарт и Григорий Палама, кабалисте и Николай Кузански, Яков Бьоме, Рейсбрук и множество други ясновидци от Изтока и Запада, с единодушие, което неволно ни довежда до трепет, възвестява, че те са постигнали познание стигайки до самите предели на битието*.

* За сходството  и различията в мистичния опит на  Изтока  и Запада виж.: В. Джеме. Многообразие религиозного опыта. М., 1910, с. 367 сл.; H. Арсеньев. Жажда подлинного бытия. Берлин, 1922; Б. Вышеславцев. Сердце в индийской и христианской мистике. Париж, 1929; H. Bergson. Les deux sources de la morale et de la religion. Paris, 1969. p. 222; R. Otto. The Idea of Holy.

Те всички  като един свидетелстват, че там изчезва всичко мислимо и поддаващо се на представа, че там няма нищо и в същото време е неизразима Пълнота. Там е невъзможно да откриеш нито едно от свойствата на света на природата и духа; там няма нито  добро, нито зло, нито светлина, нито тъмнина, нито движение, нито покой. Там цари нещо, което превъзхожда и най-дълбоката мисъл на човека, превъзхожда самото битие. В свещен мрак, скриващ основата на основите, те усетили реалността на Изначалното, на Абсолюта. Страшна, непоносима тайна!…

Но не е било по силите им да мълчат за това, което са преживяли и те са се опитвали да го предадат с човешки думи. Средновековната монахиня Анджела вместо символа светлина прибягва към: думата „мрак”. Видях Го аз в мрак някакъв, защото в мрака е Най-висшето благо, което нито е възможно да се помисли, нито да се разбере; нищо, което може да се мисли и разбере, не достига до Него.

*Откровения блаженной Анджелы, 72. — „Библиотека мистиков“, 1918, в. I. Пер. Л. Карсавина.

Тази Бездна е трудно даже да се нарече „Бог”; великият немски мистик Екхарт именува абсолютното Начало „Божество” (Gottheit). Всичко, което е в Божеството, – твърди той, – е единно, за него не може да се говори. Така или иначе Бог действа. Божеството не действа. Не съществува за Него действие, нито намерение да действа. Бог и Божество се различават както се различават деянието и недеянието *”.

*Мейстер Экхарт. Духовные проповеди и рассуждения. М., 1912, с. 30. Пер. М.

Отвъд всяко човешко или на животинска твар око, за мистичното око се открива Реалността, която Лао-дзъ нарича Дао, Буда – Нирвана, кабалистите – Енсоф, християните  - Божествена Същност (……..), Божество.

И едни от първите, които са го казали са създателите на Упанишадите.

Те отказват да дадат определение на Висшето. „То нито е дебело, нито е тънко, нито е късо, нито е дълго, нито е червено като пламък, нито мокрещо като вода; нито е сянка, нито тъмнина, нито е вятър, нито е пространство; неосезаемо е, без вкус, без миризма, невидимо за очите, беззвучно е, отвъд мисъл и реч, без горещина, без дихание, без измерения, без вътрешно, без външно*”. То е „нети-нети”, не е това, не е това**. Не може да бъде назовано. То е всичко и в същото време не е ограничено от нищо. Към него се стреми Вселената. То е Брахман, но в него няма личност, която да познаем***. Брахман е свръхличност, сръхсъзнание. Има го и го няма, защото стои над тези категории. За Него може да се говори само ако му се отрича всяко качество.

* Брихадараньяка, III, 8, 8. См.: S. Dasgupta. A History of Indian Philosophy, v.I, p. 44.
** Брихадараньяка, III, 9, 26; IV, 2, 4.
*** Думата Брахман — е от среден род и означава висшето абсолютно начало  Когато ударението пада на последната сричка, то означава лично Божество (см.: А. Сыркин. Некоторые проблемы изучения упанишад, с. 164).

Този поразителен опит на мисиците е поставил начало на богословие, което ептието да се наича апофатическо или отрицателно. По-късно то е намерило своя завършек в Християнството*. Неговата същност може да бъде изразена с думите на Дионисий Ареопагит, Църковен Учител. „Свръхсъщностната неопределеност, – казва той, -  превишава всяка същност, по начина по който свръхразумното единство превъзхождавсяко разбиране, а свръхмислимото Единство – всеки мислен процес; така, както никоя дума не е в състояние да изрази Благото, което превишава всички думи. Единицата единотворяща всички диници, свръхсъщностната Същност и надразсъдъчният Ум, неизреченото слово, безсловесността и безименността, не са по образа на някакво съществуващо битие, но са причина на всяко битие – самото то не съшествува, но е отвъд всяко битие**”.

* Вл. Соловьев свързва отрицателните определения на  Божеството в апофатическото богословии с философското понятие Абсолют, който не може  быть сведен към нищо частно и, и по този начин е  „положително нищо“ (Вл. Соловьев. Философские начала цельного знания. Собр. соч., т. I, с. 375).

** Дионисий Ареопагит. О божественных именах, I, I. Пер. игумена Геннадия Эйкаловича. Буэнос-Айрес, 1957.

Това е почти буквално същото, което се говори за Висшето Единство  в Упанишадите: „Съществува и несъществува, най-желаното е, то е това, което е отвъд разбирането на хората*”.

* Мундака, II, 2, 1. Пер. М. Хельзиг.

Само дух, който се е отстранил от всичко преходно, може, по думите на Упанишадите, да постигне, „света на Брахман, който става негова висша цел, най-ценно съкровище, висша обител, висша радост.*”.

*Брихадаранъяка, IV, 3, 32.

Този, който познава Брахман като истина, знание и безкрайност, в тайно място в сърцето и в най-висшето небе, той ще постигне желаното заедно с всевиждащия Брахман*. Тъмна и непонятна е речта на екстатика**, но тя диша с най-последна достоверност, пред която бледнее  недоносеното разсъдъчно знание.

*Тайттирия, II, 1. Пер. В. Шеворшкина.
**Човек в състояние на екстаз.

За всичко това е трудно да се говори, трудно е да се пише. Очевидни стават и невероятното безсилие и бедност на нашите обичайни понятия, невъзможно е да се прибягва до нашите груби думи, за да се опише това, което превишава всичко земно. Неволно възниква въпросът: не е ли отишъл твърде далече тук човекът в своето главозамайващо възхождение?

Но късно е да се върнем назад: следвайки мъдреците от Индия, ние се оказахме в открито море, „Не трябва страхът да повелява на ума, ако е така, отстъпваме от делото, на което сме се посветили”, – казва Виргилий, когато Данте отказва да тръгне след своя водач. Нека неговите думи ободрят и нас, да ни внушат решимост да плаваме до самия край; ние сме го предприели не от дръзко любопитство, а за да изследваме историята на търсенето на истината.

И така, да се върнем обратно към Упанишадите, които сами по себе си са знаменателна веха в тази история. След векове на езичество те провъзгласили единството на Божественото Начало, признали са второстепенността на външните обреди, посочили на хората безценния дар, магическия кристал, който те притежавали – съкровената дълбина на Духа. В епохата, когато човекът надарявал боговете не само с ниски страсти, но и с тяло. Упанишадите учили, че Абсолютът превъзхожда всичко плътско, видимо, мислимо.

Но ако пълната Истина, достъпна на до-християнското съзнание, е била открита в индийската мъдрост, то с тази глава нашата книга би трябвало да завърши. Но не можем да хвърлим котва при бреговете на Индустан, защото не е било дадено тук, в страната на мистици и аскети, да се въплъти Истината, да се сътвори Богоявлението.

По начало може да ни се струва странно; не е ли била религията на брахманите създадена, за да стане най-добрия пролог към Евангелието? Но така или иначе, съществувало е, значи, нещо, което не е позволило на индийското богопознание да стане Стария Завет на човечеството.

Какво е това препятствие, ще разберем, когато се запознаем с доктрината на Упанишадите за отношението на Божеството към света и човека.

Александр Мень „История религии“ т. 3

Следва продължение….

Превод Shi Jian

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.03.2017

.

26 години от жестокото убийство на отец Александър Мен.

На  9 Септември се навършват 26 години от жестокото убиство на отец Александър Мен, един от най-харизматичните източно православни проповедници от времето на руската перестройка (средата на 80-те години), духовен баща на дисидентите от московската интелигенция.

Проповедите на отец Александър Мен – http://iztoknazapad.com/?page_id=803 си заслужава да бъдат прочетени и от хора, които са се отчуждили от християнския мироглед на своите предци, което ще рече, от почти всички.

Доколкото морално-етичните норми, лежащи в основата на Християнството продължават все още да бъдат водещи в нашето общество, а тяхното престъпване е позор и e всеобщо осъждано, не е зле да се вгледаме в себе си, докато съдим другите. Не е лесно да се надмогне доволството ни от самите себе си; за да стане това, някой или нещо, трябва да ни разтърси здраво.

Според мене, това нещо, за някого биха могли да бъдат проповедите на отец Александър Мен.

За да си каже като Хамлет:

Аз сам съм донейде честен и все пак мога да се упрекна в такива неща, че по-добре майка ми да не бе ме раждала. Аз съм много надменен, отмъстителен, славолюбив, и имам на свое разположение толкоз много гадости, че не ми стигат ум да ги обмисля, въображение да си ги представя и време да ги извърша.

                                                                                            (Преводът е на Валери Петров)

.

Качено на сайта iztoknazapad.com на 09.09.2016

,

Пет въпроса за вярата към отец Александър Мен

Tези въпроси възникнаха в процеса на четене на Евангелието, с последвало обсъждане заедно с моите сестри по енория. Зададох ги на отец Александър в писмен вид, както беше прието между нас. Обикновено той отговаряше кратко, с няколко фрази, устно или написани на машина. Но този път той ми връчи касета: „Реших да направя запис на отговорите…” Целият текст по-долу е запис от магнeтофонна лента. Това стана през юни 1983 г.

Tези въпроси възникнаха в процеса на четене на Евангелието, с последвало обсъждане заедно с моите сестри по енория. Зададох ги на отец Александър в писмен вид, както беше прието между нас. Обикновено той отговаряше кратко, с няколко фрази, устно или написани на машина. Но този път той ми връчи касета: „Реших да направя запис на отговорите…” Целият текст по-долу е запис от магнeтофонна лента. Това стана през юни 1983 г.

Н. Болшакова

Първи въпрос

Как да разбираме Църквата като тяло Христово и Христоскато неин Глава (вж. Еф. 1:22-23; Кол. 1:18)?

От външна гледна точка Църквата е общност от хора. За да разберат нейната природа, често прибягват до аналогии, взети от социалния живот. Затова понякога възприемат Църквата като съюз между хора, група от хора, йерархична структура; насочват ни към правовите норми, които свързват Църквата в единство. Но какво е Църквата? Ето, апостол Павел използва своеобразно биологично сравнение: той я нарича тяло или, както бихме казали, организъм.

Това е твърде важно определение, което макар да е метафорично, ни води към самата тайна на истинната Църква. Човек може да вижда в нея чисто външното: обредите, йерархията, сложната противоречива история… Апостолът обаче ни разкрива същността на Църквата – тя представлява органично единство, свързано по тайнствен и мистичен начин със Самия Христос. Именно това е истинската Църква, която се намира под булото на преходните исторически явления. Църквата, която Христос основава. Органично тяло, органично единство.

Висша цел на мирозданието е онова негово състояние, когато Бог ще пребивава във всичко. Нашият свят е свят на разделението. Човешкият род живее в разделение и разпад. Идеалът, който ни чертае християнската есхатология, е идеалът на единството. И той не е само абстрактно понятие, а нещо реално посято в този свят, което израства като растение от зърното. Христовата църква е жив единен организъм, подобно на лоза, по думите на Спасителя. Освен това представата за тяло, организъм, ни насочва към многообразието на нейните проявления и нееднородността на нейното цяло. Апостол Павел специално подчертава, че в Църквата, както в тялото, съществуват различни органи, имащи различни функции: че всички призвания в Църквата имат своето значение, както в тялото има значение всеки орган. Православните богослови употребяват израза „съборност”, духовно единство; не такова единство, което заличава всички различия и образува безлична маса, а напротив – единство, насърчаващо неповторимостта на всяка личност и на всяко отделно призвание. Ето защо апостол Павел нарича Църквата тяло.

За разлика от общества, където „всеки е за себе си, единствено Бог е за всички” и от общества, където всичко принадлежи на едно лице, тук става дума за общност, която грижовно пази отделните свои части. Всяка овца е ценна в Божиите очи.

Главата е Христос. Тази аналогия е съвършено ясна. В организма главата се явява своеобразен център на управлението; средоточие не само на живота, но и на мисълта и духа. Така и Христос е центърът на тази общност, представляваща не просто общност от хора, а от личности, които по най-тесен начин, в органично единство са свързани с Христос. Разбирането за Църквата като тяло Христово е разбиране за нейната христоцентричност, за нейната събраност около Христа и не само събраност около Него, но и най-жива връзка. Това е връзка на цялото и на всеки от нас поотделно с Него. Казаното отвежда на заден план всички юридически представи, всички социални аспекти на Църквата. Когато говорят за нея като за йерархия – това означава, че игнорират понятието за мистично тяло Христово. И още нещо: Спасителят иска в живота на верните да продължи Неговият живот, да бъдем Негови очи, Негови ръце, Той да пребивава в нас…

„Не аз живея, но Христос живее в мене” – казва апостолът. Това означава, че в Църквата, в общината на верните обитава Христос. Обитава не просто като идея, а като Дух, и по този начин превръща тази община в Свой инструмент, в Свое тяло.

Втори въпрос

Как разбирате Възкресението и Възнесението на Христос?

Христовото Възкресение е принципна победа над смъртта. Първият човек – а Христос по Своето естество е и съвършен Човек – първият Човек, първородният измежду мъртвите (Кол. 1:18), побеждава смъртта, възкресен е от Бога… възкръсва животът като предвестник на бъдещото възкресение. В тайната на Своето Възкресение Христос създава Църквата. Ако Христос не беше възкръснал, нямаше да има Църква. Всички вие знаете какво е състоянието на учениците тогава, колко малко е посятото зърно, колко трудно е да се предположи, че от този малък зародиш нещо ще поникне. И именно тайната на Възкресението, именно явяването на живия Христос на хората след разпятието – хора отчаяни, загубили вяра – се оказва повратен момент за учениците и полага основите на бъдещето. Важно е да подчертаем, че изброявайки явяванията на Възкръсналия, апостол Павел поставя редом до тях и своето видение по пътя за Дамаск. А ние бихме могли да допълним, че всяко Христово откриване на човека е продължение на явяванията на Възкръсналия. Макар и в различни форми, Той продължава да се явява; Неговото Възкресение означава, че Той остава на Земята, че е тук с нас, че е жив; че наследство не са мислите и идеите Му, а Сам Той остава с нас. Христос възкръсна, за да бъде в човешкия род и да се явява – както се яви на апостол Павел – на всекиго от нас, ако поискаме да Го възприемем, а понякога се явява и на онези, които не желаят да Го приемат, но Бог вижда дълбината на всяка човешка душа и знае кого да пробуди от съня.

Що се отнася до Възнесението, то може да бъде разбирано и като последното видимо явяване на Христа, но можем да го тълкуваме и много по-дълбоко.

В „Символа на вярата” четем, че Господ „възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца”, тоест пребивава там, където е Бог. Заради това можем да кажем, че Той пребивава навсякъде, че от момента на възнесението Христос престава да се намира само в едно локализирано място, а че по някакъв начин се е въплътил в цялата Вселена. Боговъплъщението е вторият велик акт след сътворението на света. Боговъплъщението е изкупление, тоест приобщаване на човека към божественото; и не само на човека, но в крайна сметка и на цялата Вселена, цялото лоно, в което действа Господ-Творец…

Трети въпрос

ЗащоВрататае една, иникой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Йоан 10:7-9 и Йоан 14:6)?

Защото всички догадки за Бога, чувството за Бога, мистичният опит на хората – са предимно човешко дело, и онова, което човек би могъл да узнае за Бога, е как да се приближи към Него. Това, което Бог ни дава – Самия Себе Си – ни е дадено в Христа. Той е максималното приближаване на божественото към човека. За да може да постигне Бога, човекът трябва да престане да бъде човек. А за да постигнем Богочовека, ние можем да си останем хора. Поради тази причина Той и става един от нас: за да настъпи моментът на диалога. И няма друг, чрез когото това би могло да се случи. Затова Той е „вратата” към Вечността. Разбира се, всяка религиозна мисъл, всяко религиозно чувство в една или в друга степен приближава човека към Бога. Но най-дълбокото и единствено приближаване е чрез Христос. Вие може да попитате: „А какво се случва с хората, които не познават Спасителя? Те виновни ли са за това?” Тук съществува тайна, ние имаме право да мислим, че Христос действа и сред тези хора… анонимно. Дори да не знаят името Му – по някакъв мистичен начин Той може да идва при тях. Защото в дълбина единствено Той остава реалната, истинска врата. Религиите, законите, обредите са от хората; всичко това може да бъде прекрасно. Религията би могла да бъде много възвишена, а може да бъде страшна и мрачна. Но Христос ни предлага друго: предлага Самия Себе Си – не религия като система от предписания, а опит от общуването с Него, който води към Самия Бог. Той е Вратата…

В Евангелието е казано, че: „… мнозина ще дойдат от изток и от запад и ще насядат на трапеза с Авраама…” (Срв. Мат. 8:11 и Лук. 16:22). Тук става дума за езичниците, които ще се обърнат към Христос. Това е изречение, свързано с месианските представи в Стария завет – идеята за Божието царство, в което ще дойдат хора от всички краища на земята…

Четвърти въпрос

Защо трябва да дойдат съблазни? (Мат. 18:7; Лук. 17:1)

В условията на нашия свят, където се извършва непрестанна борба между светлината и тъмнината, между истината и лъжата, между живота и смъртта – верните нямат основание да мислят, че ще бъдат поставени в изключителни условия. Господ никога не е обещавал това. Той казва, че изкушенията непременно ще ни настигнат. Дори Самият Той е подложен на изкушения. Чрез съблазните бива изпитвана безкористната вяра на човека.

Когато древните израилтяни са освободени от египетско владичество, преди да стигнат в Обетованата земя, трябва да преминат през пустинята. И там има много съблазни: съблазънта на войната, съблазънта на ропота, съблазънта на отчаянието… Но е необходимо човек да премине през всичко това, за стане достоен за земята Обетована…

Пети въпрос

Най-трудният въпрос: Защо човек е подвластен на греха дори когато му се противопоставя, не иска да го върши нито с думи, нито с мисъл? Какъв е неговият механизъм?

Този въпрос е сложен поради факта, че ние не познаваме докрай тази структура на личността, онова, което тук е наречено „механизъм”. Преображението на човека е труден процес. В нашата природа съществува дисхармоничност, която поражда греха. И тя е толкова голяма, че силата на доброто често се оказва на повърхността, не успявайки да пусне дълбоки корени. Един от изводите на апостол Павел е, че човек не е способен да се съпротивлява на греха: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” – казва той и продължава: „Двама човека живеят в мене…” (Рим. 7:24; срв. Рим. 7:22-23 и Гал. 5:17). Двама човека… единият – новороден, истински, духовен, а другият – вехт, стигащ с корените си до безброй поколения назад…

Всичко, което се извършва в света, е борба на Логоса с Хаоса, борба на светлината, на Божията хармония с мрака. А в човешката природа това е борба на новия Адам със стария. И в тази битка човекът не е сам: Господ не го оставя. „… Нека с търпение изминем предстоящото нам поприще – ни призовава апостолът, – имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса…” (Евр. 12:1-2). Той идва в този свят, където съществуват изкушения, страдания и смърт. Приема всичко това, за да остане с нас. И поверявайки Му живота си, ние получаваме прошка. При всеки човек това може да протече по своему. Има хора, които са победили греха в много аспекти, но никой не е станал безгрешен. Точно заради това всички се нуждаем от прошка. Измамна е представата, която изразява фарисеят, че вече е направил всичко, за да стане свят, и само очаква Бог да му въздаде по заслуги. Но ние казваме: „Помилуй, помилуй!”, защото се нуждаем от прошка.

…Прошката е израз на Божията любов. Всъщност, това е най-великото щастие и радост – че ние сме несъвършени същества и не по силата на своята природа, а по силата на дадената ни благодат, дори намирайки се в грях, да се надяваме, че Господ ще ни изтръгне от неговата клопка. А животът е борба. Това е стара истина. Борбата с греха е съставна част от живота на християнина. Християнинът никога не бива да мисли, че е способен напълно да го победи. Винаги трябва да помним доколко още сме несъвършени. Но това не е повод за униние. Съществува Онзи, Който идва в тленния свят, за да не ни остави, за да ни приведе накрая към светлината.

Из книгатаПрактическо ръководство за молитва”, Рига, 1991 г., www.alexandermen.ru.

Превод: Радостина Ангелова

Източник: Православие.бг

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.09.2016

Към карта на сайта / към началото на страницата

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save

Save