религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

Към карта на сайта

 

Съдържание на страницата:

Юрий Белановский „Александър Мен: „Не е нужно църковно „гето”
……….За значението на свещеника Александър Мен за Руската Църква
Отец Александър Мен  - 29 години от мъченическата му смърт
……….Владимир Илюшенко „Съвършената любов  побеждава страха“
Отец Александър Мен – мисионер за племето на интелигентите (Сергей Аверинцев „Миссионер для племени интеллигентов”  – Литературная газета, 4 сент. 1991 г)
Отец Aлександър Мен: Писмо за икуменизма (Письмо об экуменизме)
Eвгения Владимировна Завадская „Победительный  свет убиенного”

На 1-ва страница:

отец  Александър Мен „Трудният път към диалога“:

Камъкът, който отхвърлиха зидарите
………….(Размишления, навеяни от  романа на Мигел  Отеро Силва)
За романа на Греъм Грийн „Монсеньор Кихот“
За духовността (интервю)
Демокрация и тълпа
Карабах или Витлеем?
Познание за добро и зло
Суеверия, разум, вяра
Еклисиаст и съвременност
Кредо / Основни жизнени принципи на Християнството

На 2-ра страница:

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989)

Нека да действува силата Божия! (Велики Четвъртък)
Облечете се в Христа
Търсете Божието Царство и Неговата истина
Отглеждайте семената на вярата
„Ныне суд миру сему…” (Неделя на Страшния Съд)
Молете се за пречистването на вашите сърца (Ден на Светия Дух)
„Подражавайте ми, както аз на Христа”
Ден на паметта на Петър и Павел

На 3-ра страница:

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989)  (продължение)

Обичайте се един друг
Дай ни, Господи, сили да се възродим!
„Елате при Мене, всички, отрудени и обременени”
Да се обърнем със сърцето си към Бога и ще се роди в нас Христос
(Рождество Христово)
“Царството Небесно със сила се взема…”
„Мнозина призвани, малцина избрани”
„Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили” (Ден на Страшния Съд)
Укрепвайте във вярата, надеждата и любовта (събота, първата седмица на Великия Пост)
Изпълнявайте  закона на Христа(Първа неделя на Великия пост)

На 4-та страница:

Александър Мен. История на религията (в седем тома).

Том 1. Източници на религията
………..Въведение
Том 2. В търсене на Пътя, Истината и Живота.
………..Въведение
Том 3. При вратите на Мълчанието. Духовния живот на Китай и Индия
………..Въведение
………..Загадката на висшето „аз“ (Глава Пета)
Том 4. Дионис, Логос, Съдба. Гръцката религия и философия от епохата на колонизацията до Александър.
………..Въведение.

На 5-та страница:

Отец Александър Мен  „Божият Завет трябва да се приема с най-голяма сериозност – не просто като мила традиция, а като императив”
……..(Интервю на Елена Константинова  с протойереи Александър Мен  (едно от последните интервюта с отец Александър Мен,  4 август 1990 год.)
Отец Александър Мен   Отец Сергий Булгаков  („Мировая духовная культура“)
Отец Александър Мен „За доброто и злото” (О добре и зле. Из беседы с прихожанами в Новой Деревне)
Александър Мен  „Човешкостта на Исус“ (Християнство / култура бр. 136)

На 6-а страница:

Отец Александър Мен отговаря на въпроси на радиослушатели:

Произхождаме от тайна и се връщаме в тайната
………За човешката душа
 ………Различието между душа и дух
……...Духът е безсмъртен
………Архетиповете на Юнг и явленията на духовния живот
………Смъртта – зло или благо
Християнството и другите религии
………Религиите на гръко-римския свят
………Сектата на манихеите
………Несторианството
………Ислямът
………Владимир Соловьов за исляма
………Юдаизмът
………Източни учения
………За икуменизма
Духовността на човека
………Духовност и духовно начало
………Невярващи хора няма

Oтец Александър Мен – избрани цитати
Нали Бог е всевиждащ? И как търпи това? (отец Александър Мен)

На 7-а страница

„Великите китайски мислители и Евангелската Вест” (Фрагмент от  статията на Евгения Завадская (1930 – 2002) „Победительный  свет убиенного”, посветена на годишнината от гибелта на отец Александър Мен (Москва  1992 г.)

Нужен ли е Христос на съвременните млади хора? Защо Христос на отец Александър Мен не прилича на Христос на отец Даниил Сисоев? Зависи ли ефективността на проповедта от личността на проповедника? (Среща-дискусия в Центъра за изучаване на религията при Руския държавен хуманитарен университет  по повод документалния филм „Селският свещеник”, посветен на о. Александър Мен, 12 декември, 2012).

На  страница A:

Коментари:

Отец Александър Мен и Айн Ранд – Християнство и Обективистка философия
Николай Кузански – Апофатическото знание, „достъпно за всички, които имат чисти помисли”
Николай  Кузански – Бог, като единствена реалност и абсолют, не сътворява нещо извън себе си.
Николай Кузански  за „не-другото“
Basilides „Septem Sermones ad Mortuos”,  Из Поучение I,  (К. Г. Юнг „Автобиография“ – Леге Артис 2016 )
Конфуций: Което не би желал да сторят на теб, не го прави на другите.

На  страница A1:

Коментари:

Роло Мей  – За „истинската невинност”

К. Г. Юнг – Белият човек през очите на индианците пуебло
К. Г. Юнг – „Всяко бързане е дело на дявола!” – казваха старите учители
К. Г. Юнг – За живия религиозен опит
К. Г. Юнг – За душата на човека
К. Г. Юнг – За да се надрастат проблемите, е необходим някакъв по-висш и всеобхватен интерес
К. Г. Юнг – Напълно неподготвени, ние правим крачка към следобеда на живота
К. Г. Юнг – Проблемът с душата на съвременния човек
К. Г. Юнг –  Aз не вярвам, аз знам!”
К. Г. Юнг – Ако новото не се опре сериозно на придобитите християнски ценности, то изобщо няма да успее да се осъществи

На  страница Б:

Философия, религия:

……….Kардинал Хорхе Марио Берголио, s.j.: Човече от областта на масовото осведомяване, кой е твоят ближен?
……….Венцеслав Константинов :“Човекът не изчезва през холоцена“ – предговор към книгата на Макс Фриш „Човекът се появява през холоцена,“ (избрани откъси от предговора)
……….Венцеслав Константинов:  Хомо Фабер“ —oдисея на „модерния човек“  - предговор към книгата на Макс Фриш „Хомо Фабер “,   (избрани откъси от предговора)
……….Вера Ганчева „Под знака на Плутон”
……….„При закрити врати“ на Жан-Пол Сартр
……….Гилбърт Кийт  Честъртън  „Ортодоксия” (Лична философия)
Из  Глава трета „Самоубийството на мисълта“
.……….Хорхе Луис Борхес  „Нови разследвания”
Из „От някой до никой” – Дионисиев Корпус (Corpus Dionysiacum)

.
На страница Б1

Философия, религия:

Николай Кузански  „За ученото незнание“
Проф. Илия Цоневски  „Псевдо-Дионисий Ареопагит”
……………Учение / Богопознание – pravoslavieto.com

.

Юрий Белановский
„Александър Мен: „Не е нужно църковно „гето”

За значението на свещеника Александър Мен за Руската Църква

Мисля, че определящ за осъзнаване, разбиране на ролята и значението на протойерей Александър Мен е този печален факт, че той така и не престъпи прага на съветския период на Руската Православна църква. Аз съм напълно убеден, че за съвременния човек, още повече за младия човек е трудно да разбере и оцени значението на личността на отец Александър Мен и неговите трудове извън контекста на това, че той е живял в Съветския Съюз. Сергей Сергеевич Аверинцев писа, че за да се оцени трезво и точно мащабът и характерът на жизнените дела на отец Александър Мен е възможно, само  като не се забравя в какъв час излезе да се труди този сеяч: „рано на зазоряване”. Образът на сеяча много помага  направеното от него да се оцени по отношение на нас самите, защото не ни праща към миналото, а към настоящето и бъдещето, призовава ни да съдим по това, кое от посятото е прокарало и е дало плод.

Какво е важно на съвременния етап на живота на Руската православна църква? Преди всичко личният пример за самоотвержено служене на Църквата. Отец Александър чудесно владееше езика на съветската култура, възможно му беше по най-добрия начин да говори с хората на науката, изкуството и литературата на теми, близки до тях. И до днес е поразителна и поучителна не само неговата надареност и разностранна образованост, а това, че тази образованост без остатък се отдаваше на служение на Бога и хората.

Интересно е как сам Александър Мен определя смисъла на своето пастирско служение. Той се стреми да създава ”среда”, в която вярващите биха чувствали себе си свободни  да създават предпоставки за начина на живот, мислите и устоите на християните от ХХ век. Мисля, че и до днес напълно актуално и много повече от препоръчително е такова разбиране за православната мисия в съвременния  свят.

Много важно за нашето време е, че протойерей Александър Мен през целия си живот отстоява очевидното за християните, но отишло си от живота на Църквата в СССР разбиране, че най-важната задача на свещениците трябва да бъдат проповедта и мисионерството, а най-голямата опасност за християните – да се затворят в църковнo „гето”. Първото десетилетие след падането на съветския режим руснаците, образно казано, се „тълпяха“ в храмовете. Възприе се лъжливото впечатление, че от мисионерство и отвореност за диалог с обществото нямат смисъл: главното е да се посрещат новодошлите. Но все пак в наши дни както никога по-рано за православието са необходими примери за активно пастирско служение, творческо и действено взаимодействие с обществото, проповеди, които са обърнати към реалните хора тук и сега, изказани на съвременен език.

Аз мисля, че именно отец Александър постави основите на този подход към християнско свидетелство, който години след неговата смърт получи развитие и осмисляне в курса  „Основи на православната култура”. Той свидетелства, че цялата световна култура е създадена от вярващи хора, че именно религиите  са обезпечавали нравствения прогрес на народите. Мен се стремеше да покаже, че тези най-добри ценности, които ги има в светската култура, не са чужди на християнството, то ги споделя. Достойнството на личността, творчеството, свободата, дързновението – всичко това го има в християнството и в голямата си част точно там то може да бъде логически обосновано. Отец Александър категорично не възприема  метода на авторитаризма и патернализма. Той е бил убеден, че всичко трябва да се гради на свобода. Това е тежък дар и, разбира се, риск.

Малко са тези, които оценяват този факт, че,  за добро или за лошо,  сега голяма част от учениците на отец Александър са в авангарда на социалното, мисионерското служение, катехизацията. Ако внимателно се отнесем към тази тема, то ролята на о. Александър в църковния живот в наши дни става очевидна.

Отделна тема, много актуална днес е организацията на социалното служение е християнските общини. Протоирей Александър Мен заслужава уважение макар и само за това, че когато почти цялата Руска Църква се редеше пред складовете за строителни материали и търсеше пари за „куполи и камбани”, той, заедно със своите помощници отиде в Руската детска клиническа болница – там където имаше болка скръб и смърт. Той създаде община, смисълът на която стана служението на децата в самата болница, където в края на 80-те – началото на 90-те нямаше не само скъпи лекарства но и елементарни  спринцовки и физиологически разтвори.

Така както аз го разбирам, за свещеника Александър Мен темата за служението и темата за общините бяха едно. За него общината – това е единство, в което влизат както пастирите, така и миряните: както служещите, така и тези на които те служат. В общината всеки човек е важен, защото всеки притежава и служи със своя дар, и е призван от Бога. Мисля, че важно наследство от Отец Александър е такова разбиране на християнската община, където пастирът и общината заедно служат на Бога и хората, заедно се учат и заедно израстват.

Печално е да се каже, но до днес за мнозина православни християни в Църквата, отец Александър е просто „новатор”, „еретик”, „западняк”. Осъзнавайки това, в заключение ми се иска да припомня това, което чух от Алексей Венедиктов по „Эхо Москвы”. Той цитира президента на САЩ Обама, който опонираше на Буш по повод войната в Ирак. Милиони хора застанаха срещу войната и това, по мнението на Обама, бяха патриоти на Америка. Милиони други смятаха, че войната е справедлива – и те бяха патриоти на Америка. И едните, и другите са патриоти на отечеството. Мисля, че критиците и защитниците на отец Александър Мен трябва да помнят, че, каквото и да е било, отец Александър живя и умря като вярно чедо на Руската  православна църква, и дори само това заслужава безспорно уважение.

източник: Аргументы и Факты (aif.ru)

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.09.2019

.

отец Александър Мен  - Двадесет и девет  години от мъченическата му смърт

Владимир Илюшенко
Съвършената любов  побеждава страха

ХХ век е век на безпримерно насилие и жестокост. Неговата история е история на трагедии и катастрофи. В този век са пролети морета от кръв – повече отколкото за цялата човешка история. Светът е озверял и побеснял, духът на злото го е отхвърлил далече назад

Случайно ли е това, което се е случило през ХХ век? Убеден съм, че не е случайно. Добре го е казал Николай Бередяев: „Нашата епоха се задъхва от злоба, защото е изменила на християнството”. Измяната се заключава в подмяна: религията на любовта била подменена с идеологията на ненавистта в различните нейни варианти, и тази идеология, разляла се по света като заразен с чума поток, е отровила съзнанието на милиони хора. По своята същност тя е радикално антихристиянска. Разривът с християнските ценности е започнал отдавна. Това се е трупало с векове, но се е осъществи  в пълна мяра през ХХ век.

По-точно би било да се каже, че нашата епоха измени не на християнството, а на Христос. Християнството се е променяло с течение на вековете история, и не винаги в по-добрата посока. Дълбоката духовна болест, столетия развиваща се подмолно, в края на краищата доведе до криза на християнството. Това не може да не се отрази на Христовата Църква. Църквата,  в това число  Руската Православна Църква, далече не винаги се е намирала на висотата на своето призвание – трябва да си го кажем открито. Христос никога не ни е изоставял – ние сме Го напуснали. Отричането от Него беше безумие, и ние скъпо заплатихме за това .

Това, което ни се случи през ХХ век, се случи, не защото Бог ни прати войни, революции и  другите бедствия, а защото ние отправихме предизвикателството към божествения миропорядък. Миропорядък, основан от Бога, устроен, ако сте съгласни, на принципа на бумеранга, само че много по усъвършенстван: когато сеем добро – получаваме още повече добро, когато сеем зло – получаваме още повече зло. Такава е била волята на Твореца. Но неговото милосърдие е безпределно. Ние наказваме себе си, а не Той  ни наказва. Той само  до време допуща катастрофите и бедствията, подготвени с нашите ръце, като ни дава възможност да поправим сътвореното от нас зло. Какви иска Той да ни види, Той го е казал пределно ясно: блажени са кротките, блажени са милостивите, блажени са миротворците.

Господ не действа така, както действаме ние: Той присъства в самите дълбини на нашия живот. Той взима нашата болка върху Себе Си, Той страда заедно с тези, които са измъчвани и разпъвани. Той не изисква, а моли, смирено ни моли да се опомним, да се покаем, да заживеем най-после по Неговите заповеди. Неговата любов и милосърдие се проявяват в това, че: крайната концентрация на злото, проявена през ХХ век, Той е уравновесил с пределна концентрация на свети хора. Мъченици и светци  като факли  са осветявали безкрайната нощ на ХХ век. Така е било   в Русия и в Германия, в Мексико и в Китай,  в Испания и Камбоджа.

Спомняме си за Октомврийския преврат в Русия, за снома наши новомъченици, мнозина от които са канонизирани от Руската Православна Църква. Когато си спомняме за мъчениците за вярата в годините на Втората световна война, трябва преди всичко да си назовем имената на Максимилиан Колбе, Дитрих Бонхефер, майка Скобцова. Всички те загинаха в хитлеровите концлагери и зандани. Всички те си дадоха живота за „по-малките братя, бедните, безпомощните…. „,  което ще рече за Христос. Католик, протестант, православна, те символизират заедно единството на Вселенската църква – въпреки всички разделения и разкол. Ако говорим за следвоенните години, на първо място са Мартин  Лутер  Кинг  и ксендз  Ежи Попелушко.

Последният християнски мъченик на ХХ век е отец Александър Мен. От първомъченика Стефан до Александър Мен – протегната през столетията и хилядолетията героическа верига от мъченици и святи хора – прославили Господа и прославени от Него.

Отец Александър е епоха в историята на Църквата, а тя не завърши през ХХ век, тя отива в бъдещето, и това не е случайно. Погромът на църквата беше до такава степен застрашителен, че тя едва е могла да повдигне глава и била принудена да сътрудничи с безбожната власт. Достигаха и сили само за самосъхранение. Не само това, Църквата не е могла да се избави от това, което Бередяев смята за най-голям грях, главният корен на бедите и страданията на Русия – от двоеверието, т. е, от съединението на православието с езичеството. Езичеството се проявява  по специално  в пълното подчинение на държавата и в новото „идолослужение, епидемическото безумие на национализма” (изразът е на Владимир Соловьов).

Историята потвърди правотата на Николай Лесков, който казва, че „Русия е била кръстена но непросветена” Октомври 17-та го доказа, когато религиозната идея беше изтръгната от сърцата на народа и на нейно място дойде култа към диктатора. „Връщането в обществото на езическото обоготворение на тираните  е страшно отхвърляне назад”. Това са думи на о. Александър Мен. Но и след смъртта на тирана положението си остана трагично. „Ние живеем днес в последствията на колосална историческа патология, казваше о. Александър. – Най-важното от тези последствия е духът на вражда, обедняването на вярата и подмяната на вселенското с тясно-националното (по-точно националистическото) Към средата на ХХ век стана ясно: за да се спаси тежко болната страна, тя трябва отново да се християнизира”.

Ето това беше задачата на живота на о. Александър Мен. Разбира се той не би могъл да направи това сам, но направи най-главното – постави началото.

Не може да се каже, че това беше негов произволен избор. Не, това беше негова мисия. Той е бил избран да изпълни тази мисия и надарен за това със съответстващи таланти – висок интелект, проповеднически дар,  гениална интуиция, непоколебима вяра, силна воля. Времето и мястото били определени свише. Той само дал съгласието си.

Той много отрано осъзнал своето призвание и тръгнал насреща му. Ето негово собствено свидетелство (много рядко, защото той избягвал да говори за себе си): „Аз винаги чувствах, че отвъд Бога е смъртта, редом с Него и пред Него – животът. Той говори с мен навсякъде и винаги…. Бог ясно се възприема личностно, като Този, който е обърнат към мен”. На границата между детството и младостта Александър остро преживявал безсмислеността и разрушимостта на света. „И тогава – спомня си той – ми се яви Христос, яви ми се вътрешно, но с тази сила, която не може да се нарече по друг начин, освен сила на спасение….. Тогава….. дочух зов, призоваваш към служение, и дадох обет на вярност на това призвание. От тогава то определя всички мои интереси, контакти, занимания. Заедно с това дойде решението ми да стана свещенник”.

 „Вярата е от слушане, – казва апостол Павел, – а слушането  от  словото Божие. Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник? И как ще проповядват, ако не бъдат пратени?”. И ето о. Александър е бил пратен да проповядва словото божие.

За него проповедта е не само способ за духовно просвещение, а – много повече – най-подходящата форма за евангелизация. Силата на неговите проповеди е такава, че този, който ги слуша, който ги чете, е обхванат от дълбоко вълнение. Неговите книги, лекции и беседи са също проповед, също носят благата вест и е поклонение на Бога в Духа и истината.

Какво правеше о. Александър способен да говори така, както той говореше. Необикновената близост между Христа и него, постоянното водачество на Светия Дух, и, очевидно, мощната подкрепа на Отца, т. е, благодатната помощ на Триединния Бог, който е водил този удивителен човек още от неговото детство. Да дадем още веднъж думата на него самия: Неизброим брой пъти аз познавах неговата Ръка, която ме водеше. Нейното действие се проявяваше и в дреболиите. Това напомняше на камъчетата на мозайка, поставени върху предварително направен рисунък. А над това – ако се изразя високопарно – светеше звездата на призванието”.

Отец Александър бил ръкоположен дякон през 1958 година, а свещеник – 1980-а. Така неговото служение в свещенически сан продължило повече от 30 години. И всичките тези години той живял и работил на максимум – с пълно напрежение на силите, духовни и физически. А в края на 80-те години неговата духовна енергия придобила необичайна свръхпределна интензивност. Служба в храма, многочислени треби,  общуване с енориашите, писане на книги, статии в списанията и вестниците, изяви в училищата и институтите, в болниците, в академичните градчета, при космонавтите, работа в Библейското общество, организиране на неделни училища и групи за милосърдие, отговор на стотици писма, в това число и от затворите, до пет беседи и вечери в седмицата, цикли лекции в шест дома на културата, курс по библеистика в Историко-архивния институт. Постоянни предавания по радиото, беседи по телевизията. Всичко било концентрирано в една точка, всичко било проповед, всичко било подчинено на осъществяването на неговата мисия – духовното възкресяване на Русия по пътя на нейната рехристиянизация.

Той бързаше, защото знаеше, че времето му е предопределено. Трябвало е да успее, и той успя. Неговите проповеди започнаха да принасят плодове. Десетки и стотици покани, молби за срещи. Чакаха го навсякъде, канеха го на международни конференции и симпозиуми, жадно слушаха словото му. Хиляди и хиляди още докато беше жив се обърнаха към Христос. Без въобще да се е стремил към това, той стана общонационален духовен лидер.

За о. Александър Мен новата евангелизация на Русия беше само началото. Той я разглвжсаше като лост, който би позволил да се християнизира отново света. Той беше убеден, че светът няма да преживее без нов ренесанс, който този път трябва да се развива на духовна, религиозна основа. Ето какво каза о. Александър една година преди смъртта си на международен симпозиум в Бергамо: „Уверявам ви, че без нов ренесанс човечеството е възможно да загине в много кратък срок, защото човекът , овладяло огромни разрушителни сили, загубил нравствена ориентация, загубил това, което подхранва корените на културата, той ще тръгне по пътя на самоубийството”.

Длъжни сме да констатираме, че през ХХ век човечеството вървеше точно по този път. Техническият прогрес се оказа напълно съвместим с духовната деградация, Това победно шествие към пропастта продължава и до ден днешен.

За заплашващото човечеството опасност о. Александър ни предупреждаваше многократно и неуморимо. Той казваше: „… Не е ли крайно време да признаем, че станахме свидетели на световна гражданска война на всички деца на Адама, разкъсващи неговото единно тяло?” Той подчертаваше, че дълбоката нравствена и духовна,  идейна  и социална криза са породени от разрива в духовната традиция, забвението на висшите, божествени източници на Доброто. „Не е за учудване че излязоха такива тъмни стихии на повърхността. Те могат да бъдат обуздани само от духовното начало. Ако това начало го няма, ако човек няма представа от него – в него се изявява звярът, По лошо от звяра – демонът”. Той се надяваше, че човечеството ще се обуздае: „…Култивирайки ненавист – религиозна, политическа, национална, – то разкъсва само себе си. Наближава тази граница, зад която се мярка апокалиптическа катастрофа”.

В края на своето изявление в Бергамо о. Александър повторил: „Без дух, без вяра, без фундаментален нравствен стожер развитието на човечеството в обречено. Такова е моето убеждение, то не е просто догматическо, че е в резултат на внимателно наблюдение на това, което става в нашата страна, какво става в света, към какво вървим ние сега”.

И още нещо. Отец Александър беше убеден, че езичеството в „православна обвивка” (по неговите думи) е много по-лошо и по-опасно от атеизма. Честният атеизъм не се маскира, изявява се открито, докато езичеството, което се изявява под благовидна маска, е голяма съблазън за човека. Такова езичество придоби в Русия характер на „морового поветрия*”, и апостолът на Христос му се противопоставяше с цялото си същество.

* чумна епидемия  от 1654—1655 години

Проповедта на о.Александър не могла да не предизвика бясна съпротива на враговете на Христос. Бесен идва от думата „бяс”. Но не бива всичко да се приписва на бесовете, защото силите на злото действат чрез хората. Тези хора, допуснали в душите си бесовете, погубиха о. Александър Лъжи и клевети, гонения и преследвания, обвинения в ерес и неправославие го съпровождаха през целия му живот. По-рано други разбраха това, което той прави, в КГБ му присвоиха прозвището „Мисионер“. Той, съвременният мисионер -  апостол  на ХХ век, трябваше да проповядва Христос не на тези, които никога не са чували за Него, а на собствения си духовно подивял народ..

Почти всички апостоли на Христос са приели мъченически венец. Същата участ очакваше о. Александър. Християнството не е зона на духовен комфорт, а рискова зона. Не можете да се изявявате безнаказано в неговите предели: имате два пътя – в бездната или в Царството Небесно. О. Александър знаеше, че рискува, рискуваше смъртоносно. Знаеше, че ако не свърне от избрания път, го чака смърт не само близка, но и насилствена. Знаеше, но не се отклони. Той беше свидетел на Господа, а свидетел в християнския смисъл, не означава очевидец, не този, който вижда и описва, а този, който с живота и смъртта си свидетелства за Висшата Истина, за победата на Бога.

Силите на тъмата разбраха, че с лъжи и клевети с отец Александър не биха могли да се справят: твърде популярен е станал той, твърде могъщи са неговите слова. Той реално заплашвал тоталитарните устои, реално заплашвал намиращото се под защитата на властите и в корените си езическо национал-православие. Нужни са били радикални мерки и те били приети. Рано сутринта на 9 Септември 1990 година по пътя към храма о. Александър бил убит със сапьорска лопатка – оръдието на спецназа, оръдието на спецслужбите.

Големият немски богослов Иоахим Иеремиас пише за апостолите: „Те били длъжни да възвестяват ерата на спасението и да атакуват царството на сатаната…. С други думи, те са длъжни – и в това е същността на апостолството – да предават същата вест, която и Самия  Исус Христос,  да я предават със същите способи, както и Той: и със слово и на дело. Само словото – това е празен звук, само дело, може да бъде дело на дявола. В случая едното е свързано с другото в единно цяло. Само в единството на словото и делото ни се явява Царството…Апостолите са носители на божественото спасение… Следователно, в лицето на апостолите идва Сам Исус”.

Това е едната страна на апостолското служение, и ние знаем, че о. Александър, както и неговите предшественици, носи на хората Благата Вест, съобразявайки се със съвременните условия, и че за него, както и за всички апостоли, беше характерно единството между думи и дела. Но има и друга страна, за която вече споменахме: мисията на апостола е свързана със смъртна опасност, със страдания в името на Христа. Същият Иоахим Иеремиас писа: „Страданието се явява част от апостолското служение, така както ненавистта на света е естествената реакция на свидетелството… Да следваш Исус – това означава да поставиш на карта живота си; тази стъпка е така трудна, както последната стъпка на осъдения на смърт…”.

Ние помним думите на Христос „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси”. И още: „И ще бъдете мразени от всички, заради Моето име; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен”. Много е важно и друго: човек губещ душата си (т. е, живота си) за Христос, спасява не само себе си, но и множество хора около себе си, Ако говорим за отец Александър, то той е обърнал към Христос и спасил десетки хиляди – за това има много свидетелства. И не напразно книгите му се търсят много не само в Русия, но и зад нейните граници, не напразно са издадени в големи тиражи в Европа, в Северна и Латинска Америка. Тези книги имат свойството да запалят сърцата и да привлекат към Господа всеки, който е открит за Благата Вест.

Свещеник, с живота и смъртта си прославил Христос, прославил и Руската Православна Църква, която той обичаше и на която беше дълбоко предан. Той извършваше своето служение и своята мисия именно в лоното на Църквата и винаги е подчертавал това. Всички опити да го противопоставят на Руската Православна Църква – а такива се предприемаха отново и отново, са злонамерени и безсмислени. Той  навеки вече принадлежи към числото на светците, просияли на земята на Русия.

Архиепископ Йоан Сан-Франциски нарече о. Александър „добрия пастир”. А ние помним думите на Христос: „Аз съм добрият пастир; добрият пастир живота си дава за овцете”. Така е и отец Александър. Той принесе себе си доброволно и осъзнато. „Да отдадеш себе си до край – това е да извършиш евангелски подвиг” – така каза той седмица преди своята гибел за Мария Скобцова. Така можем да кажем и ние за него самия.

Християнският мъченик винаги е мъченик за вярата. Мъченикът свидетелства със своята кръв за верността си към Христос. Жертвайки себе си, той следва Христос, взема участие в Неговата победа над смъртта. Такова свидетелство е основата и живота на Църквата. В акта на мъченичеството християнинът излиза екзистенциално и духовно извън рамките на чисто човешкото и встъпва в пределите на божественото. Това е възможно, защото него го води Този, Който откри на хората божествената любов..

Любовта е главния Дар на Светия Дух. О. Александър наричаше Евангелието вест на любовта, а самата любов, най-голямата динамична сила по пътя на преобразяването на човечеството и мирозданието. Но пътят на любовта е трънлив път. Любовта винаги жертва себе си, и тук трябва да говорим не само за мъченичество, но и за святост. Едното е свързано с другото неразривно. Както казва Георги Федотов, „светците неизбежно стават мъченици”. Да станеш мъченик – означава да засвидетелстваш своята любов не само към Христос но и към хората, към близките  и далечните. Светостта е актуализираната в човека любов Божия, насочена към спасението на хората. Именно с такава любов гореше о. Александър

Свят, по неговите думи, не е безгрешният човек, но човекът посветил се на Висшето, посветения на Бога, служещия на Бога. Светците и праведниците, казваше той, спасяват нашата страна и цялата наша земя от гибел”. Изпълнил великата заповед на Христос, станал свидетел на Истината, той се присъедини към снома светци. Неканонизираният светец е прославен от Бога.

Година преди смъртта си о. Александър написа: „Днес, както и вчера чувствам се само оръдие в Божиите ръце”. Неговата воля винаги е била в съгласие с Висшата воля. Вярата в спасителността на Замисъла на Твореца му позволяваше без боязън да гледа в бъдещето. Ето неговите думи: „Аз дълбоко вярвам в крайната победа на светлината и доброто. А как ще стане това, аз нямам притеснения”. „Съвършената любов побеждава страха (апостол Йоан). Любовта на о. Александър Мен беше съвършена.

Митрополит Антоний Сурожский веднъж каза: „Да отдадеш живота си – не означава да умреш;  това означава да живееш”. Владиката Антоний имаше предвид, разбира се, вечния живот, неотлъчен от Бога. Той е прав, защото любовта е  път към безсмъртието. В този смисъл думите на Габриел Марсел: „Да кажеш на някого: „Аз те обичам” –  това е същото, ако кажеш: „Ти никога няма да умреш”.

Аз мисля, че всеки от нас би могъл да каже на отец Александър: „Обичам те”.

Превод  Shi Jian

Библиотека на Яков Кротов

Качено на сайта iztoknazapad.com на 01.09.2019


.

 „Александър Мен – мисионер за племето на интелигентите”

 (Сергей Аверинцев „Миссионер для племени интеллигентов”  – Литературная газета, 4 сент. 1991 г)

Честно казано, аз се съмнявам в правото си да говоря за незабравимия о. Александър Мен. Хората, които по-добре го познават, които принадлежат към неговото паство, биха могли да говорят за него къде повече и по-одухотворено, по-конкретно. Моите срещи с него винаги са били за мен голяма радост, но не биха се събрали много през живота ми. И въпреки това се надявам, че най-главното може да се види и от разстояние. Имам едно предимство, че бях вече на възраст, когато той започна….

„Вот, вышел сеятель сеять…“

Ако се стремим трезво и точно, без да изпадаме в хиперболи, но и без нищо да омаловажаваме  да оценим мащаба и характера на неговото дело, за да не изопачим пропорциите и изместим акцентите, необходимо е да не забравяме в какъв час излезе да се труди този Сеяч.  „Рано, до звезды“, – както е казано при Пушкин.

Който не е живял в онези години, само с много голямо усилие би могъл да си въобрази или донякъде да възстанови атмосферата на границата на петдесетте и шестдесетте. Защото седемдесетте, каквито и да бяха, са съвършенно друг сюжет: беше се появил самиздат, и макар в големите градове всеки уважаваш себе си интелигент даже и да не се приобщаваше към църквата, най-малкото проявяваше интерес и се стараеше да участва във философски разговори на религиозно-философски теми; и когато вярващите принудително ги въдворяваха в психиатриите, това беше във висша степен позор за въдворителите, но не е и дискретизация на вярата. Докато по-напред, при Хрущов, всичко беше много по-различно, и вярващият без съмнение беше  в очите на нашите съотечественици безумец.  Смъртната, нечовешка умора след току- що отминалите сталински десетилетия – и едновременно с това съживяването за нов живот на все същата идеология, „връщането към ленинските норми“;  брадата на Фидел Кастро, комсомолската романтика на разораните целини  – и пак, отново  освирепелият, набралият  нова енергия атеизъм.

Но, разбира се, не всички ценности бяха затрити.  Имаше измежду нас хора, такива, каквито ги няма  в наше време; доживяващи своя земен път, съблюдаващи вярност сред всеобщото отстъпничество, „издържали до края”, не отклонили от себе си, както казваше Ахматова, нито един удар. Но те действително изживяха своето време – на което и се разчиташе: ще доживеят, ще умрат, и нито вяра, нито вярност не ще остане. Старци и старици, щъкащи насам-натам, ходещи анахронизми. Да, около такива   се събираха и по-млади хора, но незначителен брой, могат да се преброят на пръсти. Да, в глъбината на народната душа се е възкресил  споменът за вярата още в годините  на войната; но това е била смътна глъбина, в душевната глъбина почти на прага на словото и съзнанието. Да, имало е светилници, не угасващи под общата забрава, но и оставащи под тази забрава. Имало е подвиг, имало е подвиг молитвен, подвиг на страданието. Имало е прекрасни духовни ръководители в  сплотени, но неизбежно затворени, все по малолюдни общества на вярата. Но не и мисионерство, не проповед и разширяващ се кръг на въздействие насочено към обществото, към общността  да кажем на випусниците на съветските училища и вузове, – но моля ви, за какво говорите?… Не разбирате ли, че това не може да бъде, просто защото това не може да бъде?

Всеки се съгласяваше, че невъзможното е невъзможно. От това къде по-ясно. На това ни беше научил страшният опит…

И ето, един човек се отказа да приеме, че невъзможното е невъзможно.

Около него бяха съветските хора – такива, каквито си бяха. И по-специално интелигенцията, „интелигентщината“, наречи ги както си щеш, не е работата в думите.  На кой остров, на кои неизвестни географски ширини и дължини и кой мисионер би намерил племе,  дотолкова неподготвено да възприеме християнското благовестие? И все пак това бяха хора, според християнската вяра – сътворени по образ Божи, макар и хилядократно изопачен и за които съгласно същото вероучение, Господ проля Своята кръв на кръста; хора, всеки от които е сътворен за вечността. Интелигентът не е по-добър от кой да е друг, възможно е да е и по-лош; но и той не по-малко от всеки друг се нуждае от спасение. Но това е особено племе – със своите особености, своите предразсъдъци, със свой език. Възможно е да повдигнете рамене: „интелигентщина“. Но мисионерът няма право на това; той е длъжен да залюби племето, сред което се труди, да живее неговия живот, да говори с него на неговия език, да се съобразява с неговите особености – крачка по крачка, от а – бе, надмогвайки страшната му отчужденост от християнската традиция.

Има епиграма на поета-символист Вячеслав Иванов, описваща характерното изкушение да се «евакуира» църквата от историята:

Дабы подальше от людей
Она была еще святей.

Но за това изкушение о. Александър беше абсолютно неуязвим. Едно е чувствал той с цялото си същество: че църквата е предназначена от своя Основател за спасение на хората, на реалните хора. Хора от всички времена, от всяко поколение. И делото беше осъществено, в най-широка перспектива (не само от него, но на голям и много труден участък – от него сам) беше разсеяна мъглата, внушаваща , че Христос е останал зад нас – в миналото, възможно е да е бил враждебен, възможно е да е бил добронамерен, но във всички случаи, чужд, наивен, невъзвратим, отдалечаващ се от нас все повече и повече. Но не е така, Той е с нас – в настоящето. И Той ни чака – напред, в бъдещето.

Иска ми се да припомня още стихове, този път на Владимир Соловьов:

 Да, с нами Бог – не там, в шатре лазурном,
Не за пределами бесчисленных миров,
Не в злом огне и не в дыханье бурном,
И не в уснувшей памяти веков.
Он ЗДЕСЬ, ТЕПЕРЬ, средь суеты случайной,
В потоке мутном жизненных тревог
Владеешь ты всерадостною тайной:
Бессильно зло; мы вечны; с нами Бог!

О. Александър знаеше това – и го предаваше на другите. Не,  - „не в уснувшей памяти веков“! Да, тук, сега! Всерадостната тайна беше с него – като че ли най-вече към края, когато премълчаното предчувствие за края ставаше все по-отчетливо, и вродената, природната жизненост отстъпваше място на друга, от по-друг свят бодрост. Такъв остана в паметта ми на нашата последна среща – през лятото на миналата година, на една богословска конференция.

Нека да се замислим: когато  започна, той беше сам. След това го обкръжиха хора, все повече и повече хора, и той им отдаваше всичките си сили, отвъд всеки предел; още от френския  писател Бернансон беше казано, че „всеки истински свещеник“ е човек изяден, изяден от своето паство. Но в   последния си час, в часа когато беше пролята неговата кръв на нашата земя, попила кръвта на толкова много свещеници, той отново беше сам, както в началото.

Това е мащабът на неговия живот. „Препирни за мнения” (1 Рим. 14:1-10),  както е казано при апостол Павел, в сравнение  с него  са излишни. Не е в това разговорът. Когато отдаваме дължимото на неговите книги, би трябвало да си кажем: това, при какви условия са били написани те, е повече от самите книги. Ще дойдат други хора, ще напишат други книги: дай Боже. Но за о. Александър ще остане неоценимата заслуга:  от самото начало той не се поддаде на хипнозата, която пречупваше и силните със своята „историческа необходимост“. Без геройски пози, но забранявайки си и най-малката сянка на капитулантство, без дори за миг да скръсти ръце, той направи невъзможното възможно. Той прокара пъртина. Сега по нея ще тръгнат и други, и на нивото на „препирни за мнения” те не винаги ще са съгласни с него. Но нека  не забравят този, който излезе да сее, без да дочака разсъмването, ненаторена, тревясала пътека.

Литературная газета, 4 сент. 1991 г

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.04.2019

.

 

Писмо за икуменизма*

Драга Нина! Иска ми се и съм длъжен да Ви обясня, как се отнасям към съвместната молитва с неправославни християни. Преди всичко нашата Църква по принцип не забранява това. Нашите йерарси присъстват на празниците в храмовете на католиците и баптистите. Католиците разрешават на своите енориаши да се приобщават в нашите храмове, а нашата Патриаршия в определени случаи ги допуска до своите тайнства. Ние изхождаме от това, че Господ е основал не няколко изповедания, а единна Църква, така че разделението на християните възприемаме като грях (и се молим за „съединението на всички”).

Причините за разделението са различни: и различия в духовната нагласа на различните хора и народи, и политически разпри, и културни различия. В резултат са възникнали различия и в обредите и в вероучителните формулировки.

Но Господ даже това зло е превърнал в добро.

Благодарение на разделението на християните се е избегнала унивелировката и прекаленото еднообразие на системата. Във всяко вероизповедание (в различна степен) се разкриват духовни дарове, имало е свои праведници и светци.

По този начин в развитието на Църквата има обща закономерност: първоначално неразделно единство, после разделение и накрая единение на по-висока степен. Тази последна степен е близка до осъществяване (разбира се погледнато в исторически план, а не по мащабите на отделния човешки живот).

Заветът на Бога: „Да бъде единно стадо” е цел на съвременното християнство. Но как бихме могли да съдействаме в това? Преди всичко като преодоляваме взаимната вражда, като проявяваме желание за взаимно разбирателство при съхранение на вярност към собствените традиции.. На това са посветени всички форми на икуменическа работа и служение и в света и в нашата страна. Християните поставят ударение върху това, което ги сближава, а не върху това, което ги разделя.

По-напред, всяко вероизповедание е считало, че единственото средство за постигане на единство е прозелитизмът, т. е, обръщането на всички в собствената им конфесия.. Сега, когато са разбрали, че е необходим друг път, са избрали пътя на сближаване. От само себе си се разбира, че те не изключват и прозелитизма. Но той нанася ущърб на братското взаимодоверие, внушава мисълта, че всички се стремят едни други да се „изиграят” и водят тайна пропаганда в своя полза.

С католиците е по-просто, всички основи при нас са общи. С протестантите е по-сложно. В частност, ако говорим за петдесятниците, те много често казват, че Духът Божи диша само при тях, в техните общности. Между впрочем, всеки човек, който е преживял истинско приобщаване (в нашата Църква), може и трябва да приема себе си като получил духовно кръщение и дара на Духа. Ако тези хора не развиват този дар, то причината е само в тях. Разбира се, че негативното отношение към другите слабо съдейства за сближаване и братско съзнание. Но, за щастие, не всички членове на такива общини (баптисти, петдесятници и др.) се придържат към подобни непримирими възгледи.

Какво препятства икуменизма? Още веднъж ще повторя: тези случаи, когато хора, проявили интерес към другославни християнски конфесии, прекъсват братското и евхаристично общение със своите. Това е измяна по човешки и акт насочен против Христа, против Неговата воля. Това внася разделение, смут, съблазън, и отхвърля назад делото за постигане на единство, създава атмосфера на съперничество, упреци и взаимно очерняне.

Затова аз лично, не смятам, че е допустимо за нашите енориаши да се молят заедно с тези на конкретни общности, които не съблюдават строго икуменическите принципи и правила на „никакъв прозелитизъм”. Как е в другите страни – не зная. Но при нас е така.

Човек, който е отхвърлил своята църковна общност (на основание на личния си вкус, на прочетено по книгите, разгневен от недостатъците в собствената му църква и т.н.) е, макар и неволен, враг на делото Христово.

Винаги трябва да помним, че в Евангелието от Йоан е съхранена една от малкото молитви на Спасителя, изразяваща Неговите най-дълбоки желания, Неговата воля. Тази „първосвещеническа молитва” в нощта преди Голгота: „И явих им Твоето име, и ще явя, та любовта  с която си ме възлюбил, да бъде в тях, както аз в тях.” Ние все още сме далече от това, да осъществим тази воля на Господа, но с всички сили сме длъжни да се  стремим към това. И всичко което препятства Неговата воля, за нас е грях.

Ето защо задължително условие при общение с неправославни християни е непоколебимото съблюдаване от тях (а и от нас) на по-горе изказания икуменически принцип.

И като последно: какво би било, ако видим при неправославни християни нещо наистина достойно и прекрасно (гореща вяра, жива молитва, чистота на живота, взаимопомощ в общността)? Отговорът е само един: Да благодарим на Бога за тези хора и да се молим за това, да се умножават и в нашата среда тези черти и дарования.

  Прот. Александър Мен

*Отговор на отец Александър Мен на въпрос на негова енориаша за същността на икуменизма и отношението на Православната (руската) Църква към това движение за единение на Христовата Църква.

Превод: Shi-jian

28.04.2013

 .

Евгения Владимировна Завадская

Победительный  свет убиенного

Евгения Владимировна Завадская (1930 – 2002) – изтоковед, китаист, доктор на философските науки, руски дисидент по времето на Брежнев. Открито подкрепяла  Г. А. Сахаров, А.А. Зиновиев, Г. С. Померанц….. Преследвана, уволнявана от преподавателска работа  от един тоталитарен режим, установен от интернационална клика, в която  руснаците бяха представени непропорционално малко, а като негови жертви – непропорционално много.

За тези в България, които се интересуваха от източни философии и по-специално  от Будизма Дзен, нейната книга, посветена на  Дзен, „Изток на запад (Восток на западе)” – 1970 г., заедно с книгата на Филип Капло „Трите стълба на Дзен (The Three Pilars of Zen)”- 1956 г. и тази на Алан Уотс „Пъгя на Дзен  (The Way of Zen)” – 1957 г. бяха, поне според моите наблюдения, нещо повече от откровения. „Изток на запад” допълваше другите две книги в нещо, което беше много съществено – в разкриването на паралели на дзен и дзенското изкуство с европейската философия и изкуство (литература, живопис, музика).

Словото ѝ в памет на отец Александър Мен, което съм превел на страниците на този сайт,  за мене има голямо значение, защото го показва в една по-различна светлина – като човек широко отворен към различните философско-религиозни култури по света, търсещ в тях общочовешкото, но без да се отклонява от основните принципи на своята вяра.

За нас, българите, по време, когато се чувства небивал в нашата история дефицит на истински духовни водачи, духовното наследство на отец Александър Мен може да бъде подкрепа в усилията ни да останем верни на  вярата, завещана ни от  нашите предци, като същевременно сме отворени към света. То не само ще ни помогне да разберем истината в думите на Густав Юнг, които цитирам по-долу, но и ще ни даде и решение, как неговите опасения да не се случат.

„Но за съжаление духовните просяци в наши дни са твърде склонни да приемат милостините на Изтока in spiese, т.е, да си присвояват на доверие духовните богатства на Изтока и да подражават сляпо на неговия маниер. Това крие опасност, от която не можем достатъчно да се опазим и която самият Вилхелм ясно е съзирал. На духовна Европа няма да се помогне с една гола сентенция или с ново гъделичкане по нервите. Това, което Китай е съградил в продължение на хиляди години, ние не можем просто да откраднем. Още повече, трябва да учим как да назоваваме нещо, за да го притежаваме. Каква полза от познанията дошли от Изтока, когато ние изоставяме собствените си фундаменти като преживени заблуди и като бездомни пирати се заселваме тайно на чужди брегове?”

Фрагмент от словото  на Карл Густав Юнг, произнесено в памет на Рихард Вилхелм през 1930 година. (Преводът е на Андрей Крупев и Юлия Ковачева.)

 Преводът на словото на Евгения Завадская е направен с незначителни съкращения.

Снимките с Евгения Завадская са взети от „ЖИЗНЬ «НА РАЗРЫВ АОРТЫ“ – damian.ru.

               Shi-jian

До гибелта на о. Александър, в нашата страна, разрушила почти всички символи-образи на божественото, пътят към храма беше между малкото оцелели. О. Александър беше олицетворение на пътя към Бога, на пътя на търсенето на истината, и той насочваше тези, които не бяха го намерили, по пътя към храма. След трагичния край на о.Александър по пътя към църквата, където той служеше, Русия загуби и този светъл образ. От сега нататък, всеки път когато се произнесе този образ-символ, който  по-напред  ни даваше надежда, че ще постигнем истината, ще се появява пред нас брадвата и окървавеният свещеник.

Чудовищен знак , че ние сме далече от покаянието и не сме вътрешно преобразени, е убийството на о. Александър по пътя към Храма. И още едно съждение, мисъл, чувство, което ме преследва след неговата мъченическа смърт: за мнозина, аз зная това, този край е естествен завършек на избрания от него път на кръста, още един аргумент за неговото избраничество и святост. За мене всичко това, което се случи, е вледеняващ ужас, помръкване на светлината, овладяване от злите сили на началата на доброто. Мисля си, че такъв край на о.Александър не може и не бива да служи като аргумент на завършеността на неговата личност като цяло. Струва ми се, че въобще Русия е излишно увлечена към „мъченическите” аргументи като причастност към истината. Затова искам да разкажа за о.Александър, за Саша, скъпият приятел Саша, това, което в него, според мене, беше стълб и утвърждаване на истината.

Саша се появи у дома в средата на 60-те години. Една зимна неделна вечер, след съвместна разходка на ски  го доведе моят приятел Г. С. Померанц. Саша беше зачервен от студа, бодър, облечен в ръчно плетен, с елени на гърдите, голям удобен пуловер, пи с удоволствие чай и беше удивително прост и естествен. Винаги си повтарям, когато си спомня тази далечна зимна вечер, стиховете на Блок: „Солвейг! Ти се приближи на ски към мен….” – точно такъв светъл и бодър влезе в кръга на моите приятели о.Александър.

Много пъти съм била в Пушкино, по време на служба – и винаги ме поразяваше това, че о.Александър изпълняваше всичко при високо емоционално и духовно  извисяване. В църквата съм била и в делнични дни, когато черкуващите са били малко, само местни старици, но о.Александър неизменно изпълняваше църковната служба в цялата ѝ пълнота. Възхищаваше красотата, абсолютната завършеност на ритуалните му жестове, значимостта и хармонията на произнесения от него молитвен текст. Много пъти съм виждала и как той извършва обред на опяване, защото о.Александър беше този, който изпращаше много от представителите на московската интелигенция по техния последен път.

Няколко години под ред аз бях в църквата при о.Александър в средата на април – в деня на помена на скоропостижно починалата (от саркома на 16 години) внучка на моя учител и голям приятел Е.А.Некрасов. Виждала съм как о.Александър, кръстник на Маша, даваше сили на родителите, на най-близките ѝ да живеят, като им помагаше да разберат и приемат смъртта на любимото дете. Той малко говореше, но с цялото си същество споделяше мъката   и след като сме били с о.Александър заедно на панахидата, на поминалната трапеза, ние чувствахме, че макар и малко по малко нетърпимата болка започваше да отстъпва, животът придобиваше смисъл.

Самата аз имах деца, после внуци, стара болна майка и работех много, затова се срещах не много често с о.Александър, уви, най-често на погребения. Но аз постоянно чувствах   връзката на приятелството ни : ту някой ми носеше своя работа по препоръка на Саша, ту някой ми звънеше и ми предаваше поздрави и добри думи….. Той много държеше (но уви, изданието все още не се е състояло) на превода на книгата на Алберт Швайцер „Мистицизмът на Апостол Павел”. Както ми предаде преводачът, о.Александър казал: „Обърнете се към Женя Завадская, кажете ѝ, че аз ѝ препоръчвам вашата работа, тя ще направи всичко, което зависи от нея”. Такава увереност в приятеля е и щастие и чест. Мога да кажа, че и аз  неведнъж съм казвала почти същите думи за о.Александър. „Иди при Саша, кажи му за мене, той непременно ще ти помогне.

Всеки, който беше редом с о.Александър, беше за мене „свой” човек, достоен за доверие и откровено общуване. А времената бяха брежневските и всички ние дисидентствахме, така че означенията „свой” или „чужд” бяха нещо много съществено. О. Александър ми „подари” двама приятели – Женя Рашковски и Женя Барабанов – заедно ние представлявахме троица Евгениевци: нашата дружба беше проверена, както се казва, при екстрените ситуации на обиски и гонения.

Специална област на моето приятелство с о.Александър представляваха нашите научни занимания. Включването от о.Александър на Православието в контекста на световната религиозно-философска култура го принуждаваше при написването на книгите да се заеме задълбочено с Изтока. И това, което ме и поразяваше, и радваше в неговата работа: той никога не се задоволяваше (както, уви, правят много други) с повърхностни сведения, о. Александър разговаряше по специалните теми за източните религиозни системи само след като беше изучил тези въпроси. Удивителни страници са написани от него за китайската религия и философия. На мене, като специалист, ми се иска да разкажа за това по-подробно. В книгата „При вратите на мълчанието” (нелегално изнесена от Русия и издадена под псевдоним  в Брюксел през 1971 г.) специален голям раздел е посветен на анализа на духовния живот в Китай в средата на първото хилядолетие до н.е.

 „Нашите духовни търсения се припокриват с търсенията на истината при Сократ, Буда, Конфуций и библейските пророци. Ето защо диалогът на  Евангелието с нехристиянския свят – това не е само минало, но е и настояще”, така о.Александър подчертава пред читателя си важността и неизбежността на обръщането на християнството към световната култура.

Богословът Александър Мен като автор на книги по християнство е много внимателен към дохристиянските духовни търсения. Той вижда, като пример, че великите китайски мислители – Конфуций, Лао-дзъ, Чжуан-дзъ, Хуй-нен и много други са „достигнали до върховете на убедеността, че целият свят и човекът са призвани да изчезнат в глъбините на Божественото…, като приготовление на света за Евангелската вест”. Той много ясно е определил особеността на пътя към абсолюта на източната мисъл – понякога земният живот  засенчва небето, или, на обратно, небето поглъща земята; но, за съжаление, в китайската философско-религиозна култура не е било осъзнато съединението на Небето и Земята във вселенското единство на Богочовечеството.

Иска ми се да подчертая, че в работите на А Мен е разкрита огромната ценност на единната, непрекъсната традиция на китайската култура, проникновеното  усещане в култа на предците, почитанието на старините и по-старите. Тези духовни открития, по мисълта на А Мен, са били донякъде стеснени от това, че векторът на културното съзнание е бил ориентиран предимно върху земните дела. Така, например, гадателската практика, основаваща се на „Книгата на промените”, свързана най-вече с конкретни земни проблеми, поразява със своя прозаичност. Заедно с това А Мен справедливо подчертава високата ритуална култура, по-специално, погребалния ритуал, поменалната трапеза. На о.Александър това му се струваше много важно – като плодотворен човешки опит – показващ твърдата  зависимост на благополучието на нравственото състояние на обществото от съблюдаването на духовните ритуали и обряди. Но, задълбочил се в конфуцианската философия и култура, А Мен виждаше тези тенденции, които ограничаваха изходът на това учение към крайната истина. По негово мнение, това е излизането от религиозните проблеми и съсредоточаването върху етиката, осмислянето на човешката природа извън нейната божествена същност.

От тук, съгласно Конфуции в прочита на А. Мен, ценността на човека се определя от неговото място и роля в социума. В тази връзка е много важно да се отбележи, че А. Мен е писал за Конфуции по време на остра научна рязко идеологически оцветена дискусия за характера на конфуцианството, както в Китай, така и в отечественото (тогава – съветско) изтокознание. Мисля си, че научните консултации с известния изтоковед, специално писал за Конфуции, В Рубин, изследванията на Е Рашковски върху книгите на А. Тойнби, осмислящи и конфуцианската философия, а, може би, в някаква степен и беседите с мене помогнаха на А.Мен в своите книги да изрази разбиране на Конфуций на нивото на съвременната научна мисъл,  да изтъкне дълбоко хуманистичния смисъл на неговото учение. И това  по времето, когато официалната наука заклеймяваше „реакционния” философ, мислещ само за аристокрацията, а не за потребностите на народа!

Радвам се и се гордея, че и в тази област моят приятел се оказа на висота, разбрал и почувствал аристократизма на духа, утвърждаван от китайския мислител, а не кланово-придворни интереси. Конфуций се почита в Китай като велик учител, когото са обкръжавали 72 верни ученика. Самият мъдрец се е учил през целия си живот, и допуснал, че едва към 70-тата си годишнина е проумял в някаква степен същността на нещата. И А.Мен в своите работи (по специално в книгата „Таинство, Слово и Образ”) подчертава важността на  „смирения път на ученичество”.

И друг велик мислител на Китай е пленил о. Александър. За Лао-дзъ са написани от него наистина вдъхновени страници. Струва ми се, че това възхищение от културата на други народи, разбирането на важността и ценността за християнина и на по-друга мъдрост и святост, в лицето на о. Александър привнесе в съвременната християнска вяра нова и много значителна интонация. В текстовете на о. Александър няма и сянка от чувство за превъзходство от съпричастността към истинската вяра: той вижда възможност да се черпи от източниците на другите култури за самоизграждане на личността Такава откритост към цялата световна култура винаги се е почитала като висше достойнство и особеност на истинския руски човек. Иска ми се да добавя: и православния също и особено за свещеника – защото той е откривателя на пътя за душите човешки.

Разказа си за Лао-дзъ Александър Мен започва така: „Лао-дзъ, като че шепнейки на ухото на целия свят, съобщава открилата му се тайна: нещата са загадъчни, което ще рече, те са непостижими”. И по-нататък авторът с възхищение говори за този мъдър старец, който и до сега почитат като светец, основател на философия, а след това и религиозно учение – даосизма. А Мен прави много дълбок извод, че Лао-дзъ се „осмелява” да нарече скритото единство на света „небитие”  и  иска да направи явна скритата мъдрост на древните. О. Александър се възхищава от философските афоризми на Лао-дзъ – например, такива: „покоят е главното в движението”, или „да прославяш победата си, това означава да се радваш на убийството на хора”, „справедливостта се появява след като бъде загубена хуманността”……

О. Александър е силно привлечен от своеобразието на изкуството, свързано с даосизма, преди всичко класическата китайска живопис, в която като икони се почитат не само изображенията на даоските богове и светии, а и изображенията на „планините и реките”, „дърветата и камъните”, „мъглата и дъжда”.

 Ние знаем, как открит към изкуството беше о. Александър. Строгото иконопочитание не го отстраняваше от живото възприятие  на световното изкуство като цяло. И аз зная с какво възхищение се отнасяше той към свитъците с монохромна китайска живопис, особено към  „иконите на мъглите и дъжда”. В конфуцианството  го привличаше и утвърждаването на особената значимост на музиката, която изразява не само хармонията на миросъзданието, но представлява и най-важното животворно начало и в света, и в обществото, и в човека.

За последен път видях о. Александър по време на Пасхалната седмица в дома на неговия голям приятел – известния изкуствовед Н. А. Димитриев.

А само преди няколко дни,  о. Александър опя и благослови в последния му път още един истински интелигент, напущаш този свят –  И. К. Фортунатов. От черквата излязохме заедно с о. Александър. Ние доста дълго не бяхме се виждали (аз току що се бях върнала от Китай) и той ме покани да се разходим по Гоголевския булевард. Саша беше пълен с творчески планове – готвеше за преиздаване тук своите „брюкселски” книги, преработваше ги и ги допълваше, по-специално искаше да разшири и раздела за китайската култура. Но най-вече говорихме за живота, за приятелите, за близките. Когато вече се прощавахме, казах му, че отдавна не съм се изповядвала (в Нанкин няма провославен храм!) и че непременно скоро ще отида при него в Пушкино. . Целунахме се …. но но изповед при о. Александър не успях да отида.  Мой изповедник стана свещеник, близък на о.Александър.

В църковното служение, в частния живот и в своите научни трудове о. Александър винаги приемаше и благославяше живота. Но при това той беше истински християнин – воин на духа. Как спокойно и надеждно беше под неговата закрила! Вярвах, че неговите молитви ме охраняват. По  чудотворен начин тази негова защита и блага молитва усещам и сега.

Е. Завадская, доктор на философските науки,
професор, изтоковед,
Москва  1992 г.

Преводът е направен от текста  в  http://proza.ru


Превод: Shi-jian

27.06.2012

 .

Утринна молитва

В проповедите си отец Александър Мен отдава голямо значение на молитвата като общение на човека с Бога. Избрах две от молитвите, написани от него, за да ги кача на сайта.

Господи, благослови моята молитва.
Помогни ми да се представя с цялата си душа пред Теб.
Научи ме да се моля. Утвърди в мене вярата.
Дари ме с пламенна любов към Тебе.
Освети, Господи, всички мои мисли, чувства и дела,
Научи ме във всяко събитие да различавам Твоята воля
И ми дай сили да я изпълня.
Затвори устата ми за думи зли и празни,
Задръж ръката ми за дела лоши.
Ако се случи беда, дай ми сили да я посрещна
С твърдост и я превърна в жертва за Тебе.
Източник на добро ме превърни, Господи
За всички, които ще срещна днес.
Приеми молитвите ми за тези,
Които не Те познават и избави ги от неверието.
Благодаря Ти, Господи, за душата, която си ми дал,
За всичко, което ме обкръжава;
За близкото и далечното; за небето и за земята
И най-вече, за животворящата любов Твоя.
Дай, Господи, през целия ден да помня и да ти благодаря.

                                                                                               Амин

 

Превод  Shi-jian

23.05.2012

 

Молитва на отец Александър Мен

(Молитва за смирението)

 

Тази молитва е на отец Александър Мен. За мене това е негова лична молитва. Молитва  на високо извисен човек, който  е направил от своя живот най-непоклатимия аргумент на своята вяра.

 

Господи, помилуй! Спасителю Христе, помилуй!
Исусе, кротък и със смирено сърце, чуй и помилуй ме!
Отче Небесен, Боже, помилуй нас!
Сине, Искупителю на света, помилуй нас!
Душе Святий Боже, помилуй нас!

От желание да избегна обиди – избави ме, Исусе
От желание да утвърждавам своето мнение  – избави ме, Исусе!
От желание, моите съвети да се приемат  – избави ме, Исусе!
От желание да бъда възхваляван  – избави ме, Исусе!
От желание да бъда уважаван – избави ме, Исусе!
От желание да бъда първи – избави ме, Исусе!
От желание да бъда любим – избави ме, Исусе!

От страх да бъда забравен – избави ме, Исусе!
От страх да бъда подозиран – избави ме, Исусе!
От страх да бъда неизвестен  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда неправилно разбран  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда отхвърлен  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда оклеветен  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда унижен   – избави ме, Исусе!
От страх да бъда осмян  – избави ме, Исусе!

Когато другите ценят, повече от мене,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато другите приемат, а мене не забелязват,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато дадат първенство на другиго,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато други почитат като по-праведни от мене,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато други обичат повече от мене,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!

За да не се стремя към високо положение,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За Славата  Твоя да изпълнявам с охота неприятни задължения,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да прощавам както на дело, така и на думи, обидите
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да се отнасям с любов към всички, и най-вече към тези,  които ме обиждат,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да понеса съкрушение,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да обичам бедността и унижението,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!

Агнец Божий, приел върху Себе си греховете на света,
- прости ни, Господи!
Агнец Божий, приел върху Себе си греховете на света,
- чуй ни, Господи!
Агнец Божий, приел върху Себе си греховете на света,
- помилуй нас, Господи!

Исусе, кротък и със смирено сърце,
чуй молбите ми и дай по милост Твоя,
аз с радост да се съглася
да бъда незабележим на земята,
и моята радост да бъде Славата
и  Любовта Твоя!

                                                                                      Амин!

Преводът на молитвите е направен от: http://www.alexandrmen.ru/books/hrists/molitvy.html

Превод  Shi-jian

25.05.2012

 

 

Към началото на страницата / към 2-ра страница >>
Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save