религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

Към карта на сайта

 

Съдържание на страницата:

Отец Александър Мен – мисионер за племето на интелигентите (Сергей Аверинцев „Миссионер для племени интеллигентов”  – Литературная газета, 4 сент. 1991 г)
Отец Aлександър Мен: Писмо за икуменизма (Письмо об экуменизме)
Eвгения Владимировна Завадская „Победительный  свет убиенного”
Утринна молитва на отец Александър Мен
Молитва на отец Александър Мен

На 1-ва страница:

отец  Александър Мен „Трудният път към диалога“:

За романа на Греъм Грийн „Монсеньор Кихот”
Познание за добро и зло
Суеверия, разум, вяра
Еклисиаст и съвременност
Кредо / Основни жизнени принципи на Християнството

На 2-ра страница:

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989)

Нека да действува силата Божия! (Велики Четвъртък)
Облечете се в Христа
Търсете Божието Царство и Неговата истина
Отглеждайте семената на вярата
„Ныне суд миру сему…” (Неделя на Страшния Съд)
Молете се за пречистването на вашите сърца (Ден на Светия Дух)
„Подражавайте ми, както аз на Христа”
Ден на паметта на Петър и Павел

На 3-ра страница:

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989)  (продължение)

Обичайте се един друг
Дай ни, Господи, сили да се възродим!
„Елате при Мене, всички, отрудени и обременени”
Да се обърнем със сърцето си към Бога и ще се роди в нас Христос
(Рождество Христово)
“Царството Небесно със сила се взема…”
„Мнозина призвани, малцина избрани”
„Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили” (Ден на Страшния Съд)
Укрепвайте във вярата, надеждата и любовта (събота, първата седмица на Великия Пост)
Изпълнявайте  закона на Христа(Първа неделя на Великия пост)

На 4-та страница:

Отец Александър Мен  „Божият Завет трябва да се приема с най-голяма сериозност – не просто като мила традиция, а като императив”
……..(Интервю на Елена Константинова  с протойереи Александър Мен  (едно от последните интервюта с отец Александър Мен,  4 август 1990 год.)
Отец Александър Мен   Отец Сергий Булгаков  („Мировая духовная культура“)
Отец Александър Мен „За доброто и злото” (О добре и зле. Из беседы с прихожанами в Новой Деревне)

На 5-а страница:

Александър Мен  „Човешкостта на Исус“ (Християнство / култура бр. 136)
Александр Мень „История религии“ т. 3,: Глава 5 „Загадката на висшето „аз“
Н. Болшакова Пет въпроса за вярата към отец Александър Мен – Православие.бг

На 6-а страница:

Александър Мен – избрани цитати
Mолитвa
Александър Мен и Айн Ранд – Християнство и Обективистка философия
Нали Бог е всевиждащ? И как търпи това? (отец Александър Мен)

На 7-а страница:

Философия, религия:

Гилбърт Кийт  Честъртън  „Ортодоксия” (Лична философия)
Из  Глава трета „Самоубийството на мисълта”

К. Г. Юнг, „Аз не вярвам, аз знам!”
К. Г. Юнг, „Ако новото не се опре сериозно на придобитите християнски ценности, то изобщо няма да успее да се осъществи.”

Хорхе Луис Борхес  „Нови разследвания”
Из „От някой до никой” – Дионисиев Корпус (Corpus Dionysiacum)
Коментар на проф. Ради Радев: „Николай Кузански – Велик философ хуманист“ (встъпителна студия към „За ученото незнание“) –   (резюме Shi Jian)

На страниците на iztoknazapad.com:

Из Мигел де Унамуно„Свети Мануел Добрия, Мъченик” 
Из Пер Лагерквист – „Варава“
Из Владимир Соловьов – Житейската драма на Платон“

 

 

 „Александър Мен – мисионер за племето на интелигентите”

 (Сергей Аверинцев „Миссионер для племени интеллигентов”  – Литературная газета, 4 сент. 1991 г)

Честно казано, аз се съмнявам в правото си да говоря за незабравимия о. Александър Мен. Хората, които по-добре го познават, които принадлежат към неговото паство, биха могли да говорят за него къде повече и по-одухотворено, по-конкретно. Моите срещи с него винаги са били за мен голяма радост, но не биха се събрали много през живота ми. И въпреки това се надявам, че най-главното може да се види и от разстояние. Имам едно предимство, че бях вече на възраст, когато той започна….

„Вот, вышел сеятель сеять…“

Ако се стремим трезво и точно, без да изпадаме в хиперболи, но и без нищо да омаловажаваме  да оценим мащаба и характера на неговото дело, за да не изопачим пропорциите и изместим акцентите, необходимо е да не забравяме в какъв час излезе да се труди този Сеяч.  „Рано, до звезды“, – както е казано при Пушкин.

Който не е живял в онези години, само с много голямо усилие би могъл да си въобрази или донякъде да възстанови атмосферата на границата на петдесетте и шестдесетте. Защото седемдесетте, каквито и да бяха, са съвършенно друг сюжет: беше се появил самиздат, и макар в големите градове всеки уважаваш себе си интелигент даже и да не се приобщаваше към църквата, най-малкото проявяваше интерес и се стараеше да участва във философски разговори на религиозно-философски теми; и когато вярващите принудително ги въдворяваха в психиатриите, това беше във висша степен позор за въдворителите, но е и дискретизация на вярата. Докато по-напред, при Хрущов, всичко беше много по-различно, и вярващият без съмнение беше  в очите на нашите съотечественици безумец.  Смъртната, нечовешка умора след току- що отминалите сталински десетилетия – и едновременно с това съживяването за нов живот на все същата идеология, „връщането към ленинските норми“;  брадата на Фидел Кастро, комсомолската романтика на разораните целини  – и пак, отново  освирепелият, набралият  нова енергия атеизъм.

Но, разбира се, не всички ценности бяха затрити.  Имаше измежду нас хора, такива, каквито ги няма  в наше време; доживяващи своя земен път, съблюдаващи вярност сред всеобщото отстъпничество, „издържали до края”, не отклонили от себе си, както казваше Ахматова, нито един удар. Но те действително изживяха своето време – на което и се разчиташе: ще доживеят, ще умрат, и нито вяра, нито вярност не ще остане. Старци и старици, щъкащи насам-натам, ходещи анахронизми. Да, около такива   се събираха и по-млади хора, но незначителен брой, могат да се преброят на пръсти. Да, в глъбината на народната душа се е възкресил  споменът за вярата още в годините  на войната; но това е била смътна глъбина, в душевната глъбина почти на прага на словото и съзнанието. Да, имало е светилници, не угасващи под общата забрава, но и оставащи под тази забрава. Имало е подвиг, имало е подвиг молитвен, подвиг на страданието. Имало е прекрасни духовни ръководители в  сплотени, но неизбежно затворени, все по малолюдни общества на вярата. Но не и мисионерство, не проповед и разширяващ се кръг на въздействие насочено към обществото, към общността  да кажем на випусниците на съветските училища и вузове, – но моля ви, за какво говорите?… Не разбирате ли, че това не може да бъде, просто защото това не може да бъде?

Всеки се съгласяваше, че невъзможното е невъзможно. От това къде по-ясно. На това ни беше научил страшният опит…

И ето, един човек се отказа да приеме, че невъзможното е невъзможно.

Около него бяха съветските хора – такива, каквито си бяха. И по-специално интелигенцията, „интелигентщината“, наречи ги както си щеш, не е работата в думите.  На кой остров, на кои неизвестни географски ширини и дължини и кой мисионер би намерил племе,  дотолкова неподготвено да възприеме християнското благовестие? И все пак това бяха хора, според християнската вяра – сътворени по образ Божи, макар и хилядократно изопачен и за които съгласно същото вероучение, Господ проля Своята кръв на кръста; хора, всеки от които е сътворен за вечността. Интелигентът не е по-добър от кой да е друг, възможно е да е и по-лош; но и той не по-малко от всеки друг се нуждае от спасение. Но това е особено племе – със своите особености, своите предразсъдъци, със свой език. Възможно е да повдигнете рамене: „интелигентщина“. Но мисионерът няма право на това; той е длъжен да залюби племето, сред което се труди, да живее неговия живот, да говори с него на неговия език, да се съобразява с неговите особености – крачка по крачка, от а – бе, надмогвайки страшната му отчужденост от християнската традиция.

Има епиграма на поета-символист Вячеслав Иванов, описваща характерното изкушение да се «евакуира» църквата от историята:

Дабы подальше от людей
Она была еще святей.

Но за това изкушение о. Александър беше абсолютно неуязвим. Едно е чувствал той с цялото си същество: че църквата е предназначена от своя Основател за спасение на хората, на реалните хора. Хора от всички времена, от всяко поколение. И делото беше осъществено, в най-широка перспектива (не само от него, но на голям и много труден участък – от него сам) беше разсеяна мъглата, внушаваща , че Христос е останал зад нас – в миналото, възможно е да е бил враждебен, възможно е да е бил добронамерен, но във всички случаи, чужд, наивен, невъзвратим, отдалечаващ се от нас все повече и повече. Но не е така, Той е с нас – в настоящето. И Той ни чака – напред, в бъдещето.

Иска ми се да припомня още стихове, този път на Владимир Соловьов:

 Да, с нами Бог – не там, в шатре лазурном,
Не за пределами бесчисленных миров,
Не в злом огне и не в дыханье бурном,
И не в уснувшей памяти веков.
Он ЗДЕСЬ, ТЕПЕРЬ, средь суеты случайной,
В потоке мутном жизненных тревог
Владеешь ты всерадостною тайной:
Бессильно зло; мы вечны; с нами Бог!

О. Александър знаеше това – и го предаваше на другите. Не,  - „не в уснувшей памяти веков“! Да, тук, сега! Всерадостната тайна беше с него – като че ли най-вече към края, когато премълчаното предчувствие за края ставаше все по-отчетливо, и вродената, природната жизненост отстъпваше място на друга, от по-друг свят бодрост. Такъв остана в паметта ми на нашата последна среща – през лятото на миналата година, на една богословска конференция.

Нека да се замислим: когато  започна, той беше сам. След това го обкръжиха хора, все повече и повече хора, и той им отдаваше всичките си сили, отвъд всеки предел; още от френския  писател Бернансон беше казано, че „всеки истински свещеник“ е човек изяден, изяден от своето паство. Но в   последния си час, в часа когато беше пролята неговата кръв на нашата земя, попила кръвта на толкова много свещеници, той отново беше сам, както в началото.

Това е мащабът на неговия живот. „Препирни за мнения” (1 Рим. 14:1-10),  както е казано при апостол Павел, в сравнение  с него  са излишни. Не е в това разговорът. Когато отдаваме дължимото на неговите книги, би трябвало да си кажем: това, при какви условия са били написани те, е повече от самите книги. Ще дойдат други хора, ще напишат други книги: дай Боже. Но за о. Александър ще остане неоценимата заслуга:  от самото начало той не се поддаде на хипнозата, която пречупваше и силните със своята „историческа необходимост“. Без геройски пози, но забранявайки си и най-малката сянка на капитулантство, без дори за миг да скръсти ръце, той направи невъзможното възможно. Той прокара пъртина. Сега по нея ще тръгнат и други, и на нивото на „препирни за мнения” те не винаги ще са съгласни с него. Но нека  не забравят този, който излезе да сее, без да дочака разсъмването, ненаторена, тревясала пътека.

Литературная газета, 4 сент. 1991 г

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.04.2019

.

 

Писмо за икуменизма*

Драга Нина! Иска ми се и съм длъжен да Ви обясня, как се отнасям към съвместната молитва с неправославни християни. Преди всичко нашата Църква по принцип не забранява това. Нашите йерарси присъстват на празниците в храмовете на католиците и баптистите. Католиците разрешават на своите енориаши да се приобщават в нашите храмове, а нашата Патриаршия в определени случаи ги допуска до своите тайнства. Ние изхождаме от това, че Господ е основал не няколко изповедания, а единна Църква, така че разделението на християните възприемаме като грях (и се молим за „съединението на всички”).

Причините за разделението са различни: и различия в духовната нагласа на различните хора и народи, и политически разпри, и културни различия. В резултат са възникнали различия и в обредите и в вероучителните формулировки.

Но Господ даже това зло е превърнал в добро.

Благодарение на разделението на християните се е избегнала унивелировката и прекаленото еднообразие на системата. Във всяко вероизповедание (в различна степен) се разкриват духовни дарове, имало е свои праведници и светци.

По този начин в развитието на Църквата има обща закономерност: първоначално неразделно единство, после разделение и накрая единение на по-висока степен. Тази последна степен е близка до осъществяване (разбира се погледнато в исторически план, а не по мащабите на отделния човешки живот).

Заветът на Бога: „Да бъде единно стадо” е цел на съвременното християнство. Но как бихме могли да съдействаме в това? Преди всичко като преодоляваме взаимната вражда, като проявяваме желание за взаимно разбирателство при съхранение на вярност към собствените традиции.. На това са посветени всички форми на икуменическа работа и служение и в света и в нашата страна. Християните поставят ударение върху това, което ги сближава, а не върху това, което ги разделя.

По-напред, всяко вероизповедание е считало, че единственото средство за постигане на единство е прозелитизмът, т. е, обръщането на всички в собствената им конфесия.. Сега, когато са разбрали, че е необходим друг път, са избрали пътя на сближаване. От само себе си се разбира, че те не изключват и прозелитизма. Но той нанася ущърб на братското взаимодоверие, внушава мисълта, че всички се стремят едни други да се „изиграят” и водят тайна пропаганда в своя полза.

С католиците е по-просто, всички основи при нас са общи. С протестантите е по-сложно. В частност, ако говорим за петдесятниците, те много често казват, че Духът Божи диша само при тях, в техните общности. Между впрочем, всеки човек, който е преживял истинско приобщаване (в нашата Църква), може и трябва да приема себе си като получил духовно кръщение и дара на Духа. Ако тези хора не развиват този дар, то причината е само в тях. Разбира се, че негативното отношение към другите слабо съдейства за сближаване и братско съзнание. Но, за щастие, не всички членове на такива общини (баптисти, петдесятници и др.) се придържат към подобни непримирими възгледи.

Какво препятства икуменизма? Още веднъж ще повторя: тези случаи, когато хора, проявили интерес към другославни християнски конфесии, прекъсват братското и евхаристично общение със своите. Това е измяна по човешки и акт насочен против Христа, против Неговата воля. Това внася разделение, смут, съблазън, и отхвърля назад делото за постигане на единство, създава атмосфера на съперничество, упреци и взаимно очерняне.

Затова аз лично, не смятам, че е допустимо за нашите енориаши да се молят заедно с тези на конкретни общности, които не съблюдават строго икуменическите принципи и правила на „никакъв прозелитизъм”. Как е в другите страни – не зная. Но при нас е така.

Човек, който е отхвърлил своята църковна общност (на основание на личния си вкус, на прочетено по книгите, разгневен от недостатъците в собствената му църква и т.н.) е, макар и неволен, враг на делото Христово.

Винаги трябва да помним, че в Евангелието от Йоан е съхранена една от малкото молитви на Спасителя, изразяваща Неговите най-дълбоки желания, Неговата воля. Тази „първосвещеническа молитва” в нощта преди Голгота: „И явих им Твоето име, и ще явя, та любовта  с която си ме възлюбил, да бъде в тях, както аз в тях.” Ние все още сме далече от това, да осъществим тази воля на Господа, но с всички сили сме длъжни да се  стремим към това. И всичко което препятства Неговата воля, за нас е грях.

Ето защо задължително условие при общение с неправославни християни е непоколебимото съблюдаване от тях (а и от нас) на по-горе изказания икуменически принцип.

И като последно: какво би било, ако видим при неправославни християни нещо наистина достойно и прекрасно (гореща вяра, жива молитва, чистота на живота, взаимопомощ в общността)? Отговорът е само един: Да благодарим на Бога за тези хора и да се молим за това, да се умножават и в нашата среда тези черти и дарования.

  Прот. Александър Мен

*Отговор на отец Александър Мен на въпрос на негова енориаша за същността на икуменизма и отношението на Православната (руската) Църква към това движение за единение на Христовата Църква.

Превод: Shi-jian

28.04.2013

 .

Евгения Владимировна Завадская

Победительный  свет убиенного

Евгения Владимировна Завадская (1930 – 2002) – изтоковед, китаист, доктор на философските науки, руски дисидент по времето на Брежнев. Открито подкрепяла  Г. А. Сахаров, А.А. Зиновиев, Г. С. Померанц….. Преследвана, уволнявана от преподавателска работа  от един тоталитарен режим, установен от интернационална клика, в която  руснаците бяха представени непропорционално малко, а като негови жертви – непропорционално много.

За тези в България, които се интересуваха от източни философии и по-специално  от Будизма Дзен, нейната книга, посветена на  Дзен, „Изток на запад (Восток на западе)” – 1970 г., заедно с книгата на Филип Капло „Трите стълба на Дзен (The Three Pilars of Zen)”- 1956 г. и тази на Алан Уотс „Пъгя на Дзен  (The Way of Zen)” – 1957 г. бяха, поне според моите наблюдения, нещо повече от откровения. „Изток на запад” допълваше другите две книги в нещо, което беше много съществено – в разкриването на паралели на дзен и дзенското изкуство с европейската философия и изкуство (литература, живопис, музика).

Словото ѝ в памет на отец Александър Мен, което съм превел на страниците на този сайт,  за мене има голямо значение, защото го показва в една по-различна светлина – като човек широко отворен към различните философско-религиозни култури по света, търсещ в тях общочовешкото, но без да се отклонява от основните принципи на своята вяра.

За нас, българите, по време, когато се чувства небивал в нашата история дефицит на истински духовни водачи, духовното наследство на отец Александър Мен може да бъде подкрепа в усилията ни да останем верни на  вярата, завещана ни от  нашите предци, като същевременно сме отворени към света. То не само ще ни помогне да разберем истината в думите на Густав Юнг, които цитирам по-долу, но и ще ни даде и решение, как неговите опасения да не се случат.

„Но за съжаление духовните просяци в наши дни са твърде склонни да приемат милостините на Изтока in spiese, т.е, да си присвояват на доверие духовните богатства на Изтока и да подражават сляпо на неговия маниер. Това крие опасност, от която не можем достатъчно да се опазим и която самият Вилхелм ясно е съзирал. На духовна Европа няма да се помогне с една гола сентенция или с ново гъделичкане по нервите. Това, което Китай е съградил в продължение на хиляди години, ние не можем просто да откраднем. Още повече, трябва да учим как да назоваваме нещо, за да го притежаваме. Каква полза от познанията дошли от Изтока, когато ние изоставяме собствените си фундаменти като преживени заблуди и като бездомни пирати се заселваме тайно на чужди брегове?”

Фрагмент от словото  на Карл Густав Юнг, произнесено в памет на Рихард Вилхелм през 1930 година. (Преводът е на Андрей Крупев и Юлия Ковачева.)

 Преводът на словото на Евгения Завадская е направен с незначителни съкращения.

Снимките с Евгения Завадская са взети от „ЖИЗНЬ «НА РАЗРЫВ АОРТЫ“ – damian.ru.

               Shi-jian

До гибелта на о. Александър, в нашата страна, разрушила почти всички символи-образи на божественото, пътят към храма беше между малкото оцелели. О. Александър беше олицетворение на пътя към Бога, на пътя на търсенето на истината, и той насочваше тези, които не бяха го намерили, по пътя към храма. След трагичния край на о.Александър по пътя към църквата, където той служеше, Русия загуби и този светъл образ. От сега нататък, всеки път когато се произнесе този образ-символ, който  по-напред  ни даваше надежда, че ще постигнем истината, ще се появява пред нас брадвата и окървавеният свещеник.

Чудовищен знак , че ние сме далече от покаянието и не сме вътрешно преобразени, е убийството на о. Александър по пътя към Храма. И още едно съждение, мисъл, чувство, което ме преследва след неговата мъченическа смърт: за мнозина, аз зная това, този край е естествен завършек на избрания от него път на кръста, още един аргумент за неговото избраничество и святост. За мене всичко това, което се случи, е вледеняващ ужас, помръкване на светлината, овладяване от злите сили на началата на доброто. Мисля си, че такъв край на о.Александър не може и не бива да служи като аргумент на завършеността на неговата личност като цяло. Струва ми се, че въобще Русия е излишно увлечена към „мъченическите” аргументи като причастност към истината. Затова искам да разкажа за о.Александър, за Саша, скъпият приятел Саша, това, което в него, според мене, беше стълб и утвърждаване на истината.

Саша се появи у дома в средата на 60-те години. Една зимна неделна вечер, след съвместна разходка на ски  го доведе моят приятел Г. С. Померанц. Саша беше зачервен от студа, бодър, облечен в ръчно плетен, с елени на гърдите, голям удобен пуловер, пи с удоволствие чай и беше удивително прост и естествен. Винаги си повтарям, когато си спомня тази далечна зимна вечер, стиховете на Блок: „Солвейг! Ти се приближи на ски към мен….” – точно такъв светъл и бодър влезе в кръга на моите приятели о.Александър.

Много пъти съм била в Пушкино, по време на служба – и винаги ме поразяваше това, че о.Александър изпълняваше всичко при високо емоционално и духовно  извисяване. В църквата съм била и в делнични дни, когато черкуващите са били малко, само местни старици, но о.Александър неизменно изпълняваше църковната служба в цялата ѝ пълнота. Възхищаваше красотата, абсолютната завършеност на ритуалните му жестове, значимостта и хармонията на произнесения от него молитвен текст. Много пъти съм виждала и как той извършва обред на опяване, защото о.Александър беше този, който изпращаше много от представителите на московската интелигенция по техния последен път.

Няколко години под ред аз бях в църквата при о.Александър в средата на април – в деня на помена на скоропостижно починалата (от саркома на 16 години) внучка на моя учител и голям приятел Е.А.Некрасов. Виждала съм как о.Александър, кръстник на Маша, даваше сили на родителите, на най-близките ѝ да живеят, като им помагаше да разберат и приемат смъртта на любимото дете. Той малко говореше, но с цялото си същество споделяше мъката   и след като сме били с о.Александър заедно на панахидата, на поминалната трапеза, ние чувствахме, че макар и малко по малко нетърпимата болка започваше да отстъпва, животът придобиваше смисъл.

Самата аз имах деца, после внуци, стара болна майка и работех много, затова се срещах не много често с о.Александър, уви, най-често на погребения. Но аз постоянно чувствах   връзката на приятелството ни : ту някой ми носеше своя работа по препоръка на Саша, ту някой ми звънеше и ми предаваше поздрави и добри думи….. Той много държеше (но уви, изданието все още не се е състояло) на превода на книгата на Алберт Швайцер „Мистицизмът на Апостол Павел”. Както ми предаде преводачът, о.Александър казал: „Обърнете се към Женя Завадская, кажете ѝ, че аз ѝ препоръчвам вашата работа, тя ще направи всичко, което зависи от нея”. Такава увереност в приятеля е и щастие и чест. Мога да кажа, че и аз  неведнъж съм казвала почти същите думи за о.Александър. „Иди при Саша, кажи му за мене, той непременно ще ти помогне.

Всеки, който беше редом с о.Александър, беше за мене „свой” човек, достоен за доверие и откровено общуване. А времената бяха брежневските и всички ние дисидентствахме, така че означенията „свой” или „чужд” бяха нещо много съществено. О. Александър ми „подари” двама приятели – Женя Рашковски и Женя Барабанов – заедно ние представлявахме троица Евгениевци: нашата дружба беше проверена, както се казва, при екстрените ситуации на обиски и гонения.

Специална област на моето приятелство с о.Александър представляваха нашите научни занимания. Включването от о.Александър на Православието в контекста на световната религиозно-философска култура го принуждаваше при написването на книгите да се заеме задълбочено с Изтока. И това, което ме и поразяваше, и радваше в неговата работа: той никога не се задоволяваше (както, уви, правят много други) с повърхностни сведения, о. Александър разговаряше по специалните теми за източните религиозни системи само след като беше изучил тези въпроси. Удивителни страници са написани от него за китайската религия и философия. На мене, като специалист, ми се иска да разкажа за това по-подробно. В книгата „При вратите на мълчанието” (нелегално изнесена от Русия и издадена под псевдоним  в Брюксел през 1971 г.) специален голям раздел е посветен на анализа на духовния живот в Китай в средата на първото хилядолетие до н.е.

 „Нашите духовни търсения се припокриват с търсенията на истината при Сократ, Буда, Конфуций и библейските пророци. Ето защо диалогът на  Евангелието с нехристиянския свят – това не е само минало, но е и настояще”, така о.Александър подчертава пред читателя си важността и неизбежността на обръщането на християнството към световната култура.

Богословът Александър Мен като автор на книги по християнство е много внимателен към дохристиянските духовни търсения. Той вижда, като пример, че великите китайски мислители – Конфуций, Лао-дзъ, Чжуан-дзъ, Хуй-нен и много други са „достигнали до върховете на убедеността, че целият свят и човекът са призвани да изчезнат в глъбините на Божественото…, като приготовление на света за Евангелската вест”. Той много ясно е определил особеността на пътя към абсолюта на източната мисъл – понякога земният живот  засенчва небето, или, на обратно, небето поглъща земята; но, за съжаление, в китайската философско-религиозна култура не е било осъзнато съединението на Небето и Земята във вселенското единство на Богочовечеството.

Иска ми се да подчертая, че в работите на А Мен е разкрита огромната ценност на единната, непрекъсната традиция на китайската култура, проникновеното  усещане в култа на предците, почитанието на старините и по-старите. Тези духовни открития, по мисълта на А Мен, са били донякъде стеснени от това, че векторът на културното съзнание е бил ориентиран предимно върху земните дела. Така, например, гадателската практика, основаваща се на „Книгата на промените”, свързана най-вече с конкретни земни проблеми, поразява със своя прозаичност. Заедно с това А Мен справедливо подчертава високата ритуална култура, по-специално, погребалния ритуал, поменалната трапеза. На о.Александър това му се струваше много важно – като плодотворен човешки опит – показващ твърдата  зависимост на благополучието на нравственото състояние на обществото от съблюдаването на духовните ритуали и обряди. Но, задълбочил се в конфуцианската философия и култура, А Мен виждаше тези тенденции, които ограничаваха изходът на това учение към крайната истина. По негово мнение, това е излизането от религиозните проблеми и съсредоточаването върху етиката, осмислянето на човешката природа извън нейната божествена същност.

От тук, съгласно Конфуции в прочита на А. Мен, ценността на човека се определя от неговото място и роля в социума. В тази връзка е много важно да се отбележи, че А. Мен е писал за Конфуции по време на остра научна рязко идеологически оцветена дискусия за характера на конфуцианството, както в Китай, така и в отечественото (тогава – съветско) изтокознание. Мисля си, че научните консултации с известния изтоковед, специално писал за Конфуции, В Рубин, изследванията на Е Рашковски върху книгите на А. Тойнби, осмислящи и конфуцианската философия, а, може би, в някаква степен и беседите с мене помогнаха на А.Мен в своите книги да изрази разбиране на Конфуций на нивото на съвременната научна мисъл,  да изтъкне дълбоко хуманистичния смисъл на неговото учение. И това  по времето, когато официалната наука заклеймяваше „реакционния” философ, мислещ само за аристокрацията, а не за потребностите на народа!

Радвам се и се гордея, че и в тази област моят приятел се оказа на висота, разбрал и почувствал аристократизма на духа, утвърждаван от китайския мислител, а не кланово-придворни интереси. Конфуций се почита в Китай като велик учител, когото са обкръжавали 72 верни ученика. Самият мъдрец се е учил през целия си живот, и допуснал, че едва към 70-тата си годишнина е проумял в някаква степен същността на нещата. И А.Мен в своите работи (по специално в книгата „Таинство, Слово и Образ”) подчертава важността на  „смирения път на ученичество”.

И друг велик мислител на Китай е пленил о. Александър. За Лао-дзъ са написани от него наистина вдъхновени страници. Струва ми се, че това възхищение от културата на други народи, разбирането на важността и ценността за християнина и на по-друга мъдрост и святост, в лицето на о. Александър привнесе в съвременната християнска вяра нова и много значителна интонация. В текстовете на о. Александър няма и сянка от чувство за превъзходство от съпричастността към истинската вяра: той вижда възможност да се черпи от източниците на другите култури за самоизграждане на личността Такава откритост към цялата световна култура винаги се е почитала като висше достойнство и особеност на истинския руски човек. Иска ми се да добавя: и православния също и особено за свещеника – защото той е откривателя на пътя за душите човешки.

Разказа си за Лао-дзъ Александър Мен започва така: „Лао-дзъ, като че шепнейки на ухото на целия свят, съобщава открилата му се тайна: нещата са загадъчни, което ще рече, те са непостижими”. И по-нататък авторът с възхищение говори за този мъдър старец, който и до сега почитат като светец, основател на философия, а след това и религиозно учение – даосизма. А Мен прави много дълбок извод, че Лао-дзъ се „осмелява” да нарече скритото единство на света „небитие”  и  иска да направи явна скритата мъдрост на древните. О. Александър се възхищава от философските афоризми на Лао-дзъ – например, такива: „покоят е главното в движението”, или „да прославяш победата си, това означава да се радваш на убийството на хора”, „справедливостта се появява след като бъде загубена хуманността”……

О. Александър е силно привлечен от своеобразието на изкуството, свързано с даосизма, преди всичко класическата китайска живопис, в която като икони се почитат не само изображенията на даоските богове и светии, а и изображенията на „планините и реките”, „дърветата и камъните”, „мъглата и дъжда”.

 Ние знаем, как открит към изкуството беше о. Александър. Строгото иконопочитание не го отстраняваше от живото възприятие  на световното изкуство като цяло. И аз зная с какво възхищение се отнасяше той към свитъците с монохромна китайска живопис, особено към  „иконите на мъглите и дъжда”. В конфуцианството  го привличаше и утвърждаването на особената значимост на музиката, която изразява не само хармонията на миросъзданието, но представлява и най-важното животворно начало и в света, и в обществото, и в човека.

За последен път видях о. Александър по време на Пасхалната седмица в дома на неговия голям приятел – известния изкуствовед Н. А. Димитриев.

А само преди няколко дни,  о. Александър опя и благослови в последния му път още един истински интелигент, напущаш този свят –  И. К. Фортунатов. От черквата излязохме заедно с о. Александър. Ние доста дълго не бяхме се виждали (аз току що се бях върнала от Китай) и той ме покани да се разходим по Гоголевския булевард. Саша беше пълен с творчески планове – готвеше за преиздаване тук своите „брюкселски” книги, преработваше ги и ги допълваше, по-специално искаше да разшири и раздела за китайската култура. Но най-вече говорихме за живота, за приятелите, за близките. Когато вече се прощавахме, казах му, че отдавна не съм се изповядвала (в Нанкин няма провославен храм!) и че непременно скоро ще отида при него в Пушкино. . Целунахме се …. но но изповед при о. Александър не успях да отида.  Мой изповедник стана свещеник, близък на о.Александър.

В църковното служение, в частния живот и в своите научни трудове о. Александър винаги приемаше и благославяше живота. Но при това той беше истински християнин – воин на духа. Как спокойно и надеждно беше под неговата закрила! Вярвах, че неговите молитви ме охраняват. По  чудотворен начин тази негова защита и блага молитва усещам и сега.

Е. Завадская, доктор на философските науки,
професор, изтоковед,
Москва  1992 г.

Преводът е направен от текста  в  http://proza.ru


Превод: Shi-jian

27.06.2012

 .

Утринна молитва

В проповедите си отец Александър Мен отдава голямо значение на молитвата като общение на човека с Бога. Избрах две от молитвите, написани от него, за да ги кача на сайта.

Беше време, когато хората се молеха, със свещичка пред олтара. Но, ако и другите градове последват примера на Пловдив и забранят паленето на свещи вътре в Православните храмове, а това е неизбежно, този начин на общуване с Бога ще се затрие, както много други неща, завещани ни от нашите предци.

 

Господи, благослови моята молитва.
Помогни ми да се представя с цялата си душа пред Теб.
Научи ме да се моля. Утвърди в мене вярата.
Дари ме с пламенна любов към Тебе.
Освети, Господи, всички мои мисли, чувства и дела,
Научи ме във всяко събитие да различавам Твоята воля
И ми дай сили да я изпълня.
Затвори устата ми за думи зли и празни,
Задръж ръката ми за дела лоши.
Ако се случи беда, дай ми сили да я посрещна
С твърдост и я превърна в жертва за Тебе.
Източник на добро ме превърни, Господи
За всички, които ще срещна днес.
Приеми молитвите ми за тези,
Които не Те познават и избави ги от неверието.
Благодаря Ти, Господи, за душата, която си ми дал,
За всичко, което ме обкръжава;
За близкото и далечното; за небето и за земята
И най-вече, за животворящата любов Твоя.
Дай, Господи, през целия ден да помня и да ти благодаря.

                                                                                               Амин

 

Превод  Shi-jian

23.05.2012

 

Молитва на отец Александър Мен

(Молитва за смирението)

 

Тази молитва е на отец Александър Мен. За мене това е негова лична молитва. Молитва  на високо извисен човек, който  е направил от своя живот най-непоклатимия аргумент на своята вяра.

 

Господи, помилуй! Спасителю Христе, помилуй!
Исусе, кротък и със смирено сърце, чуй и помилуй ме!
Отче Небесен, Боже, помилуй нас!
Сине, Искупителю на света, помилуй нас!
Душе Святий Боже, помилуй нас!

От желание да избегна обиди – избави ме, Исусе
От желание да утвърждавам своето мнение  – избави ме, Исусе!
От желание, моите съвети да се приемат  – избави ме, Исусе!
От желание да бъда възхваляван  – избави ме, Исусе!
От желание да бъда уважаван – избави ме, Исусе!
От желание да бъда първи – избави ме, Исусе!
От желание да бъда любим – избави ме, Исусе!

От страх да бъда забравен – избави ме, Исусе!
От страх да бъда подозиран – избави ме, Исусе!
От страх да бъда неизвестен  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда неправилно разбран  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда отхвърлен  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда оклеветен  – избави ме, Исусе!
От страх да бъда унижен   – избави ме, Исусе!
От страх да бъда осмян  – избави ме, Исусе!

Когато другите ценят, повече от мене,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато другите приемат, а мене не забелязват,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато дадат първенство на другиго,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато други почитат като по-праведни от мене,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!
Когато други обичат повече от мене,
- помогни, Исусе, с любов да понеса това!

За да не се стремя към високо положение,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За Славата  Твоя да изпълнявам с охота неприятни задължения,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да прощавам както на дело, така и на думи, обидите
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да се отнасям с любов към всички, и най-вече към тези,  които ме обиждат,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да понеса съкрушение,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!
За да обичам бедността и унижението,
- дари ми, Исусе, благодатта на смирението и любовта!

Агнец Божий, приел върху Себе си греховете на света,
- прости ни, Господи!
Агнец Божий, приел върху Себе си греховете на света,
- чуй ни, Господи!
Агнец Божий, приел върху Себе си греховете на света,
- помилуй нас, Господи!

Исусе, кротък и със смирено сърце,
чуй молбите ми и дай по милост Твоя,
аз с радост да се съглася
да бъда незабележим на земята,
и моята радост да бъде Славата
и  Любовта Твоя!

                                                                                      Амин!

Преводът на молитвите е направен от: http://www.alexandrmen.ru/books/hrists/molitvy.html

Превод  Shi-jian

25.05.2012

 

 

Към началото на страницата / към 2-ра страница >>
Към карта на сайта

Save

Save

Save

Save