религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

 Съдържание на страница 7:

Евгения Завадская  „Великите китайски мислители и Евангелската Вест” (Фрагмент от  статията на Евгения Завадская (1930 – 2002) „Победительный  свет убиенного”, посветена на годишнината от гибелта на отец Александър Мен (Москва  1992 г.)

Нужен ли е Христос на съвременните млади хора? Защо Христос на отец Александър Мен не прилича на Христос на отец Даниил Сисоев? Зависи ли ефективността на проповедта от личността на проповедника? (Среща-дискусия в Центъра за изучаване на религията при Руския държавен хуманитарен университет  по повод документалния филм „Селският свещеник”, посветен на о. Александър Мен, 12 декември, 2012).

.

Евгения Владимировна Завадская
Великите китайски мислители и Евангелската Вест

„Великите китайски мислители – Конфуций, Лао-дзъ, Чжуан-дзъ, Хуей-нън и много други са „достигнали до върховете на убедеността, че целият свят и човекът са призвани да изчезнат в глъбините на Божественото…, като приготовление на света за Евангелската вест”.

Отец Александър Мен „При вратите на мълчанието” (Брюксел 1971)

Богословът Александър Мен като автор на книги посветени на християнството е много внимателен към до-християнските духовни търсения. Той вижда, като пример, че великите китайски мислители – Конфуций, Лао-дзъ, Чжуан-дзъ, Хуей-нън и много други са „достигнали до върховете на убедеността, че целият свят и човекът са призвани да изчезнат в глъбините на Божественото…, като приготовление на света за Евангелската вест”. Много ясно е определил особеността на пътя към абсолюта на източната мисъл – понякога земният живот  засенчва небето, или, обратно, небето поглъща земята; но, за съжаление, в китайската философско-религиозна култура не е било осъзнато съединението на Небето и Земята във вселенското единство на Богочовечеството.

Иска ми се да подчертая, че в работите на отец Александър е разкрита огромната ценност на единната, непрекъсната традиция на китайската култура, проникновеното  усещане на култа на предците, почитанието на старините и по-старите. Тези духовни открития според него, са били донякъде стеснени от това, че векторът на културното съзнание е бил ориентиран предимно върху земните дела. Така, например, гадателската практика, основаваща се на „Книгата на промените”, свързана най-вече с конкретни земни проблеми, поразява със своя прозаичност. Заедно с това А Мен справедливо подчертава високата ритуална култура, по-специално, погребалния ритуал, поменалната трапеза. На о.Александър това му се струваше много важно – като плодотворен човешки опит – показващ твърдата  зависимост на благополучието на нравственото състояние на обществото от съблюдаването на духовните ритуали и обреди. Но, задълбочил се в конфуцианската философия и култура, А Мен виждаше тези тенденции, които ограничаваха изходът на това учение към крайната истина. По негово мнение, това е излизането от религиозните проблеми и съсредоточаването върху етиката, осмислянето на човешката природа извън нейната божествена същност.

От тук, съгласно Конфуции в прочита на А. Мен, ценността на човека се определя от неговото място и роля в социума. В тази връзка е много важно да се отбележи, че А. Мен е писал за Конфуции по време на остра научна рязко идеологически оцветена дискусия за характера на конфуцианството, както в Китай, така и в отечественото (тогава – съветско) изтокознание. Мисля си, че научните консултации с известния изтоковед, специално писал за Конфуции, В Рубин, изследванията на Е Рашковски върху книгите на А. Тойнби, осмислящи и конфуцианската философия, а, може би, в някаква степен и беседите с мен помогнаха на А.Мен в  книги си да изрази разбиране на Конфуций на нивото на съвременната научна мисъл,  да изтъкне дълбоко хуманистичния смисъл на неговото учение. И това  по времето, когато официалната наука заклеймяваше „реакционния” философ, мислещ само за аристокрацията, а не за потребностите на народа!

Радвам се и се гордея, че и в тази област моят приятел се оказа на висота, разбрал и почувствал аристократизма на духа, утвърждаван от китайския мислител, а не кланово-придворни интереси. Конфуций се почита в Китай като велик учител, когото са обкръжавали 72 верни ученика. Самият мъдрец се е учил през целия си живот, и допуснал, че едва към 70-тата си годишнина е проумял в някаква степен същността на нещата. И Александър Мен в своите работи (по специално в книгата „Таинство, Слово и Образ”) подчертава важността на  „смирения път на ученичество”.

И друг велик мислител на Китай е пленил о. Александър. За Лао-дзъ са написани от него наистина вдъхновени страници. Струва ми се, че това възхищение от културата на други народи, разбирането на важността и ценността за християнина и на по-друга мъдрост и святост, в лицето на о. Александър привнесе в съвременната християнска вяра нова и много значителна интонация. В текстовете на о. Александър няма и сянка от чувство за превъзходство от съпричастността към истинската вяра: той вижда възможност да се черпи от източниците на другите култури за самоизграждане на личността Такава откритост към цялата световна култура винаги се е почитала като висше достойнство и особеност на истинския руски човек. Иска ми се да добавя: и православния също и особено за свещеника – защото той е откривателя на пътя за душите човешки.

Разказа си за Лао-дзъ Александър Мен започва така: „Лао-дзъ, като че шепнейки на ухото на целия свят, съобщава открилата му се тайна: нещата са загадъчни, което ще рече, те са непостижими”. И по-нататък авторът с възхищение говори за този мъдър старец, който и до сега почитат като светец, основател на философия, а след това и религиозно учение – даоизма. А Мен прави  дълбок извод, че Лао-дзъ се „осмелява” да нарече скритото единство на света „небитие”  и  иска да направи явна скритата мъдрост на древните. О. Александър се възхищава от философските афоризми на Лао-дзъ – например, такива: „покоят е главното в движението”, или „да прославяш победата си, това означава да се радваш на убийството на хора”, „справедливостта се появява след като бъде загубена хуманността”……

О. Александър е силно привлечен от своеобразието на изкуството, свързано с даоизма, преди всичко класическата китайска живопис, в която като икони се почитат не само изображенията на даоските богове и светии, а и изображенията на „планините и реките”, „дърветата и камъните”, „мъглата и дъжда”.

 Ние знаем, как открит към изкуството беше о. Александър. Строгото иконопочитание не го отстраняваше от живото възприятие  на световното изкуство като цяло. И аз зная с какво възхищение се отнасяше той към свитъците с монохромна китайска живопис, особено към  „иконите на мъглите и дъжда”. В конфуцианството  го привличаше и утвърждаването на особената значимост на музиката, която изразява не само хармонията на миросъзданието, но представлява и най-важното животворно начало и в света, и в обществото, и в човека.

„Победительный  свет убиенного”
Е. Завадская, доктор на философските науки,
професор, изтоковед,
Москва  1992 г.

Превод: Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.11.2019

Нужен ли е Христос на съвременните млади хора?
Защо Христос на отец Александър Мен не прилича на Христос на отец Даниил Сисоев?
Зависи ли ефективността на проповедта от личността на проповедника?

(Среща-дискусия в Центъра за изучаване на религията при Руския държавен хуманитарен университет  по повод документалния филм „Селският свещеник*”, посветен на о. Александър Мен, 12 декември, 2012).

*Документалният филм „Селският свещеник” е създаден от телекомпания „Сретение” през 2011 г., режисьор Светлана Тандид. Филмът е от цикъла „Праведници”.

Сред участниците на срещата в Центъра за изучаване на религията при Руския държавен хуманитарен университет бяха авторите на филма, студенти от РГГУ, братът на отец Александър Мен Павел Мен и хора, които са познавали отец Александър Мен лично. Водещи на срещата бяха ръководителят на Центъра за изучаване на религията при РГГУ Николай Виталевич Шабуров и главният редактор на телевизионната компания „Сретение” йеромонах Димитрий (Першин), председател на мисионерската комисия при епархиалния съвет на г. Москва. Благодарение на това, че в аудиторията на РГГУ се бяха събрали хора с различен опит, дискусията се оказа интересна, остра и неочаквана.

Кой ще чуе нашата проповед?

Първият въпрос след прожекцията на филма беше формулиран от протойереи Владимир Архипов, клирик в Сретенския храм в Нова Деревня:

– Доколко е ефективна и въздействаща проповедта, която ние така активно водим по различни направления? Всяко сърце търси дома на Отеца, срещи  със света на духа, в това ни най-малко не се съмнявам, но каква е нашата роля, за да се състои такава среща? Къде е ключът към това, проповедта да въздейства?

Една от посетителките вчера отбеляза, че възможен ключ е личността на проповедника. Защото човек проповядва не само с думи, но и с целия си живот. От това, доколко искрен е той, зависи, ще му повярват ли. Във филма виждаме, че отец Александър Мен, не разделя живота и проповедта. Самият му живот беше свидетелство, а смъртта стана мъченически венец. Възможно е, проблемът да е в това, че днес са малко личностите като о. Александър?

Изцяло в личността ли е ключът?

Ако сега би се появил проповедник на нивото на отец Александър Мен, би ли могъл да привлече към християнството значителен брой хора? Мненията в залата се разделиха.

В това, че от личността зависи много, е убеден и Павел Мен:

– В срещите си с хората, отец Александър усещаше на какъв език е необходимо да им говори, по какъв начин да им покаже друго измерение на живота. През последната година той изнесе около двеста лекции на най-разнообразни теми, които неизменно пълнеха залите.

Отец Владимир Архипов отбеляза, че личността на проповедника, разбира се е важна, но основният принцип на въздействието на проповедта е неизменен: „Който има уши, ще чуе!

– Дори Христос сега да влезе в тази аудитория, този закон не би бил нарушен; да възприеме Неговите думи би  могъл само този, който е готов за това. Аз не се заблуждавам и не мисля, че ако о. Александър беше с нас, той би могъл да преобърне земното кълбо. По неговото време са живели множество достойни хора, имаше и такива, които станаха светци. Отец Александър е един от свидетелите за живия Христос. Филмът, който гледахме, дава на този, който иска да  възприеме духовната страна на живота, още една възможност. Въпросът е един единствен – като видим този свят, ще тръгнем ли ние след Христос?

Вярата не е средство за възпитание

Как да направим така, че човек да пожелае да следва Христос? Отец Владимир Архипов смята, че не трябва да „засипваме” събеседника си с религиозни термини, опитвайки се да направим от него верующ „по стандарт”, а да се опитаме да намерим и да съживим всяко зърно, което е вложено в него от Твореца, за да се удиви сам той на това, което се намира в самия него.

За това, че образът на Христос днес често става повод за педагогическа проповед се изказа майка Евгения Архипова:

– При отец Александър Мен вярата не се смесваше с идеологията. Вярата не беше средство за възпитаване на морал и нравственост. За него вярата изобщо не беше средство. Нравствеността за отец Александър беше не цел, а следствие на вярата.

Агиография или биография?

По мнението на ръководителя на центъра за изучаване на религията при РГГУ, Николай Шабуров създателите на филма преднамерено са изгладили острите ъгли, и от това той се е получил по-скоро агиографически, а не биографически:

– Картината на времето, в което живя отец Александър, както ни е показана, ми се струва черно-бяла. Ето – Църквата, ето – безбожният режим, а ето и отец Александър, който застанал на страната на Църквата, се противопоставя на режима.

Според неговото мнение, това, че филмът е намерил място в серията за руските праведници, е наложило отпечатъкът си върху неговото съдържание. Възможно е, замисълът на създателите на филма се е състоял в това  да се покаже значението на отец Александър за Църквата. Ако авторите на филма си бяха поставили исторически задачи, акцентите биха били разпределени различно.

Проповед насочена към пренебрегнатото съсловие

Според мнението на Николай Шабуров, много въпроси, например проблемът за Църквата и интелигенцията, във филма са си останали зад кадър:

– От екрана прозвучаха изказвания на отец Александър за мисия сред това пренебрегвано съсловие. Но, от друга страна, ние сме наясно с подозрението, с което много хора на Църквата, включително свещеноначалието, се отнасят към интелигенцията. Тук мога да се позова на свидетелство на Сергей Аверинцев за това, колко е трудно интелигентът да намери мястото си в Църквата. По неговите думи за мнозина свещеници е по-просто да си имат работа с бабичките, отколкото с неофити от интелигенцията. Такива хора по-скоро пречели, създавайки излишни проблеми.

Отец Димитрий (Першин) отбеляза, че мисията на отец Александър е била адресирана не само към интелигенцията, тя е обхващала всички, била като цяло насочена към всички хора от съветския формат. Най различни, в това число и към сътрудниците на КГБ. Защото някои хора даже от тази система стигаха до Бога. Докосвайки се до текстове на отец Александър и със самия него, получавали възможност да изминат своя вътрешен път към Бога.

Така че неговото служение означавало много повече, отколкото значението на мисионер, който се е обърнал към интелигенцията. Но това, че на него му се е отдало да намери език, който е бил чут от книжниците на ХХ век, означава че неговото слово е намерило  отклик в техните книги, по-точно, в техните професии; така или иначе съществува  общност в културата на мисълта и в свидетелствуването за истината.

Еретик ли е Александър Мен?

Разбира се, за съвременниците на о. Александър Мен   беше интересно да чуят, как възприемат образа на този човек студентите, да узнаят доколко това, което са чували младите хора за този проповедник, съвпада с видяното във филма. Но се оказа, че сега младите хора ги вълнуват съвсем други проблеми. Ето как ги формулира Алексей, студент 4 курс в РГГУ, бъдещ религиовед:

– Струва ми се, че този филм може да бъде проповед, насочена не само навън, но и навътре, към хората на Църквата. По моите наблюдения сега в църковните среди в Русия царства есхатологичен ужас, в нея е много популярен образът на врага, външен и вътрешен. За никого от нас не е тайна, че отношението към о. Александър Мен в прихрамовите среди е двойнствено . За него могат да се чуят и прочетат най-различни неща. Като пример, отец Даниил Сисоев, когото уважават мнозина представители на младежта, в своя блог нарича отец Александър Мен еретик..

Мисля, че този филм и трудовете на отец Александър Мен са способни да накарат човек да се замисли за вярата. Някои мои приятели ходят в църквата, но при това се страхуват от масоните, страшните китайци и ужасните американци, вярват в предсказания и се увличат от анархизма. Отец Александър Мен ни показва образа на друго православие. Познавам хора, които след като са се запознали с проповедите на о. Георгий Чистяков  , книгите на епископ Антоний Сурожский  и о. Александър Мен са преоценили своите възгледи и са започнали да се отнасят критично към някакви си „Протоколи на сионските мъдреци”…

За диалога

Павел Мен подчерта пред събралите се, че отец  Даниил Сисоев водеше борбата с мюсюлманите по средновековен начин, а подходът на отец Александър беше друг: той би поканил негов познат молла, не за да го разобличава, а за да беседват двамата за Бога. Отец Александър намираше винаги възможност да встъпи в диалог със слушателите и читателите. Вероятно, именно такава откритост на пастира към света помага да се доведат хората при Христос.

За Николай Шабуров положението на отец Александър Мен в Църквата и неговата стратегия на проповедите са уникални. Независимо от това, че по неговото време живяха мнозина изтъкнати пастири, отец Александър заемаше съвършено особено място. Но, по мнението на учения, оттогава условията дотолкова се измениха, че днес отец Александър не би продължил да проповядва в предишните форми.

Конфликт на избраните

Разговорът за борбата на възгледите вътре в Църквата беше продължен от Алексей:

– Съвременните мисионери и хората, които посещават мисионерските школи, за съжаление, не допринасят за разпространението на образа  на мирното и светло православие.  Създава се усещане, че енорията „Козма и Демян“ и подобните на нея са капка в морето. И за тях постоянно се пишат какви ли не разобличителни статии. Казват, че това е „розово” християнство, а всъщност християнството трябвало да бъде съвсем друго. Вътре в Църквата постоянно се води някаква борба.

Друг студент от РГГУ, Родион, имаше  по този въпрос свое мнение:

– В Църквата могат да съществуват всякакви хора – и такива, които се опасяват от масоните, и привърженици на икуменизма, всякакви хора. Главното за проповедника е да доведе човека при Христос, за да можем ние с този човек да се причестяваме от една чаша.

Но бедата е в това, че съвременният човек не иска да отиде при Христос. Като пример: между моите състуденти са много малко хората, които се интересуват от истината.Едни казват, че истина няма, за други не е е интересно да се търси истината. Младият човек е възможно да знае, кой е Христос, но не му се иска да се срещне с Него, има си други занимания.

Родион признава, че на него е близка позицията на отец Александър Мен, но, да разберат и оценят тази позиция са готови далече не всички. По негови наблюдения, много представители на православната младеж в своите разбирания са по-близо до разбиранията на отец Даниил Сисоев.

О. Владимир Архипов изказа мнение, че ако човек не се вълнува, защо живее, ако не си поставя този въпрос, то би му било трудно да върви по пътя на вярата, зад която стои отец Александър:

– В началото на филма прозвучаха въпросите: Кой си ти, човече? Защо живееш? Какъв е твоя път? Тези въпроси ме занимаваха от моето юношество. Срещнах човек, който също си ги задаваше и той ме доведе и запозна с отец Александър.

Въпросите, които задават днес тук студентите от РГГУ, достигат корените на нашата психология. В нас е заложен стремежът към конфликт, ние сме склонни да се считаме за избрани, а останалите – за заблудили се. Затова толкова много хора враждуват помежду си във всяка енория. Това при отец Александър го нямаше. При него не съществуваше стремеж да нарича своята енория специална и да я поставя по-високо от другите.

Духът на вътрешна свобода, с който живееше отец Александър, той беше възприел от живия Христос. Никога не би му хрумнало да разединява хората, да ги противопоставя на другите, да се сравнява с друг, да изяснява, кой е прав. Там, където съществуват такива тенденции, вярата не вирее. Убеден съм, че отец Александър би намерил общ език и с о. Даниил Сисоев, и с другите си опоненти.

Ненапразно о. Димитрий спомена сътрудниците на КГБ. По всичко личи, че те са явни врагове на Христос, но отец Александър виждаше в тях жертви на собствените им безумия и откриваше в тях образът Божий, за съществуванието на който те, вероятно и не подозираха.

Какво е необходимо на човека? Храна, секс, удоволствия. Или той е убеден, че е призван за по-високи цели? Ако човек, малко или много се стреми към познание на истината, на неговия път със сигурност ще се яви живата истина – Христос.

Павел Мен формулира мисълта, че отец Александър изцяло поддържаше христоцентричното направление в църковната мисъл. Той умееше така да „предразположи” човека, че той да разбере, че Христос е с нас. Убеден съм, че отец Александър би съумял да „доведе” при Христос съвременния човек.

Алексей възрази и на Павел Мен, и на отец Владимир Архипов, като обърна вниманието на събралите си на факта, че днес християнството на различните хора дотолкова се различава едно от друго, че възниква въпросът, наистина ли те вярват в един единен Бог.

– Проблемът е в това, че съществуват различни Христоси. Христос на о. Даниил Сисоев, който изпържва комунистите в тигана, изгаря Содом и Гомор, унищожава хомосексуалистите и кощунстващите посредством стихийни бедствия, Христос на отец  Димитрий Смирнов, който одобрява с тухла да се трошат прозорците на сектантите. Съществува и Христос на о. Александър, който не разделя, а обединява.

Казвате, че отец Александър би могъл с всеки да намери общ език, но проблемът е в това, че хората в Църквата не искат диалог. Техният Христос е донесъл не мир, а меч, или да кажем тухла, както е при отец Димитрий Смирнов. На мен лично би ми било по-приятно да беседвам с някой, който не притежава религиозен опит, отколкото с този, който вярва, че Христос пържи грешниците в тигана

О. Владимир Архпов напомни, че християните трябва да се стремят към един Христос и дали ще дойдат при Него или не, зависи от личната среща на човека с Бога.

Диалогът е възможен

Равносметката от срещата направи отец Димитрий Першин:

– Алексей безусловно е прав. Библията е дебела книга и всеки избира от нея епизод, който е съзвучен с неговата си душа. За някого Евангелието се отваря на изгонването на търговците от храма, а за другиго – на опрощението на грешницата, която щяла да бъде пребита с камъни, ако не е бил Христос.

Човек вътрешно е достатъчно тесногръд, съществува вътрешна инерция, жизнен багаж, заблуждения. Обичаме да делим света на черно и бяло. Манихейският подход в наше време е твърде съблазнителен, защото  да се намери външен враг е по-лесно, отколкото да се противопоставим на вътрешен. Но има неща в които ние сме единни и с атеистите, и с мюсюлманите. Заповедта „Не убивай!” е била очевидна за Сартр, както е очевидна  за мюсюлманите  и  будистите.

Това не означава, че всички религии „вярват в едно и също”, но съществува общ проблемен знаменател при всички мирогледи, и не само религиозните – болест, смърт, нетрайност на човешкия живот. Диалог винаги е възможен. С това можем да започнем. А накъде да вървим после – това е въпрос на който се получават различни отговори. Когато си поставяме тези въпроси и размишляваме над техните отговори, не трябва да забравяме, че отец Александър не само беседваше, той живееше. Неговите думи съвпадаха с неговия живот, затова, както беше казано в началото на срещата, самият негов живот беше свидетелство за Христос.

Алиса Орлова,  12 декември 2012
Източник Правмир.ру

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.11.2019

Към карта на сайта /към началото на страницата