религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

Съдържание на страница A2:

Коментари:

Су Шъ: Размишлението е по-лошо от амбициите
Умберто Еко: Силата на неистината (Съществува ли вселената?) – откъс
Албер Камю за мъжеството по време на чума (подбрани фрагменти от книгата му „Чумата“)
Папа Франциск: Господи, не ни оставяй на произвола на бурята! (Извънредна молитва по време на епидемия) –  epicenter.bg
Християнската Църква: Католическа Православна, Протестантска  – Из „Кратък католически катехизис“,д-р Купен Михайлов
Отец Александър Мен за „умерения религиозен климат” – Из „Любить Бога и любить человека“
Д-р Николай Михайлов „За руското месианство, либералната репресия и „българския духовен модел” (с д-р Н. Михайлов разговаря Димитър Спасов) -Християнство и култура  / брой 3 (22) 2007.

.

Размишлението е по-лошо от амбициите

Като малък, разказва Су Шъ, срещнах един отшелник, който ми каза: „Дете ти си близо до дао – малко размишляваш и нямаш големи амбиции“. Аз го попитах какво общо има размишлението с амбициите, а отшелникът ми отговори: „То е по-опасно и от тях“. В двора имаше два съда за събиране на дъждовна вода. Отшелникът ги посочи и каза: „Щом в някой от тях попадне мравка, взема се черпакът и мравката се изважда – нали така? Какъв смисъл има да се безпокоиш предварително? Онзи, който стои и дебне с черпака кога ще влезе мравка, прави същата грешка, както и онзи, който много обмисля, вместо да действува навреме“.

Прости думи, но с безграничен смисъл – те останаха завинаги в сърцето ми и от тогава всичко, за което се захващам, върша с радостта на необмислянето. Това е усещане, което трудно може да се назове – пустота, изпълнена с пределна ясност, първичност, налучкваща най-точния път, вътрешна отпуснатост, която не е немарливост, спокойствие, без съсредоточаване. В „Книгата на промените“ се казва „Без размишление и без усилие…“* – това е, което аз бих желал да усвоя.

*Според коментара към „Книга на промените“ (гл. Х) развитието на света се осъществява „без размишление и без усилие“ – т. е, не вследствие на външна причина, а като резултат от динамичното взаимодействие между органично изграждащите го противоположности. (Бел.прев.)

Изпречи ли ми се дадена работа, аз действам без да губя време за размисъл. Ако вместо да действам, аз започна да размишлявам, никога няма да свърша нищо. А да размишлявам след като работата е свършена – полза няма. И така – цял живот, без да имам понятие какво значи размисъл. Щом пред тебе стои дадена работа, какъв смисъл има първо да размишляваш, да пресмяташ, кое ще е добре и кое зле, да я отлагаш колкото може по-дълго? Ако започнеш да вършиш нещо полезно само с мисъл за ползата, от цялата работа няма да излезе нищо. Ако влизаш в бой с единствената мисъл да оцелееш, никога няма да победиш. Дали ще надделееш, или ще бъдеш поразен, дали ще спечелиш, или ще загубиш, дали ще умреш, или ще оцелееш, дали ще бъдеш щастлив, или ще бъдеш нещастен – всичко това е съдба, решаваща се в момента на действието.

Изложените цитати са подбрани от записката (дзи) „Залата на размишлението“ на СУ Шъ (1037 – 1101) от сборника „Записки от Източния склон“, превод на Крум Ацев, издание на Библиотека „Лотос“ на НК 1985 г.

Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 20.05.2020

.

Умберто Еко
Силата на неистината (откъс)

Съществува ли вселената?

(…) Преди няколко години излезе книга на Жан Франсоа Готие, озаглавена Lúnivers exite-t-il? Съществува ли  вселената? Хубав въпрос. Ами ако вселената е понятие като космическия етер, флогистона, заговора на сионските мъдреци?

Аргументацията на Готие е философски издържана. Идеята за вселената като цялост произлиза от най-древните космографии, космологии и космогонии. Но може ли да се опише, сякаш се гледа отвисоко, нещо, в което ние се съдържаме, от което сме част и от което не можем да излезем? Може ли да се направи дескриптивна геометрия, когато не съществува пространство извън нея, върху което да го проектираме? Може ли да се говори за начало на вселената, когато времево понятие като „начало“ трябва да се съотносе с параметъра на часовник, а вселената е най-вече часовник на самата себе си и не може да се съотнесе с нищо, което е външно за нея? Можем ли да кажем заедно с Едингтън, че „стотина милиарда звезди съставят галактика, стотина милиарда галактики съставят вселената.“, когато, отбелязва Готие, докато една галактика е обект, който може да се наблюдава, вселената не е, и следователно се създава една неравностойна аналогия между две несъизмерими единици? Може ли  да се постулира вселената, за да може после с емпирични инструменти този постулат да бъде изучаван, все едно че е субект? Може ли да съществува един-единствен субект (със сигурност най-единичен от всички), чиято характеристика е, че е само закон? Ами ако историята за Големия взрив е разказ също толкова фантастичен  като гностичния, според който вселената е създадена от лапсуса на един непохватен демиург?

В основата си тази критика за понятието за вселената преповтаря кантианската критика за понятието за света.

И тъй както на някого подозрението, че Слънцето не обикаля около Земята, се е сторило в някакъв исторически момент също толкова налудничаво и отвратително като подозрението, че вселената не съществува, полезно е да държим ума си чист и свеж до деня, в който научната общност  постанови, че идеята за вселената е била илюзия като плоската  земя и розенкройцерите.

В края на краищата първият дълг на културния човек е да бъде нащрек, за да пренаписва енциклопедията всеки ден.

Превод Мария Панева

Умберто Еко „За литературата“
БАРД ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА 2014

***

Коментар:

Николай Кузански (1401-1464 г.) в „За ученото незнание“ има свой отговор на поставените от Жан Франсоа Готие в статията на Умберто Еко въпроси относно познаваемостта на вселената (при него – „абсолютното битие“):

 „Абсолютното битие съществува „от себе си”, „в себе си”, „благодарение на себе си”, за себе си” и предшества всичко, което му е причастно”. Абсолютното битие е всичко във всичко, но нищо от това всичко не присъства в него. Абсолютното битие e единният абсолютен максимум, който пребивава в себе си вечно, неизменно равно и неподвижно тъждествен на самия себе си, без да се съобщава, разтваря и определя като това или онова конкретно.

Така че абсолютният максимум е единното, което е всичко; в него се съдържа всичко, понеже е максимум, а доколкото няма своя противоположност, заедно с него съвпада и минимумът вследствие на което минимумът също присъствува във всички неща. Бидейки абсолют, максимумът е всяко възможно битие в действителност, неограничено от нищо, но затова пък от него произтича всичко. Този максимум всички народи във вярата си несъмнено смятат за Бог,

Многообразието възниква не като резултат от творческата воля на Бога, (който е израз на всеобщото единство на света, в което всички проявления са снети), а като възникване осъществено в резултат на ограничението на абсолютното битие (което, като пределно широко определение включва битие и небитие, доколкото предполага и наличието на възможността). И това не става в момент от времето, защото до ограничението на абсолютното битие време не съществува.

Бог, като единствена реалност и абсолют, не сътворява нещо извън себе си (не разширява тази реалност с още нещо) а ограничава себе си и в резултат на това самоограничение се получава многообразието, което за нас е Вселената. На практика няма Сътворение, а има отстъпление от абсолютното битие.“

Цитирано по Николай Кузански „За ученото незнание”
превод Цочо Бояджиев

От казаното до тук следва, че абсолютното битие не може да бъде определено от нищо друго освен от самото себе си. Затова то винаги ни убягва, защото го търсим там където го няма. И недвусмислено следва, че „човешкото търсене” на премъдростта се крие по-скоро в мълчанието и видението, отколкото в говоренето и слушането. В качеството си на „безпределен предел” Бог не може да бъде познат чрез никакви усилия на разума. Апофатическата (отрицателната) теология обявява Върховния Абсолют за непостижим, непознаваем и неименуем.

Резюме Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.04.2020

.

Албер Камю за мъжеството по време на чума

Подбрани фрагменти от книгата му „Чумата“

Което важи за всички други злини на света, важи и за чумата. Може да извиси духовно някого. Но когато човек вижда каква нищета и какво страдание носи, трябва да е луд, сляп или подъл, за да се примири с чумата.

…

Отец Панлу не се побоя да каже: „Братя мои, дойде часът. Трябва или всичко да приемем, или всичко да отречем. А кой измежду нас ще посмее да отрече всичко?” (…)

Доктор Рийо си помисли, че о. Панлу бе стигнал до границата на ереста, когато отецът пак заговори страстно, че именно тази повеля, това изрично искане представлява Божията благодат за християнина. То е и неговата добродетел. Той знаеше, че мнозина свикнали с класическия морал, отличаващ се с повече милосърдие, ще останат неприятно засегнати от такава прекомерна добродетел. Но религията през време на чума не е като всекидневната религия и макар Бог да допуща и дори желае човешката душа да си отпочива и да се радва на щастието, иска от нея да бъде изключителна при крайното нещастие. Днес Бог проявява милост към чадата си, като ги поставя в тежко изпитание, но чрез него те ще постигнат най-голямата добродетел – тази на Всичкото или Нищото. (…)

През миналия век един невежа автор твърдеше, че е открил тайната на църквата, заявявайки, че няма чистилище. Под това подразбираше, че няма полумерки, има само рай и ад и човек може да бъде само или спасен или осъден, според своя избор. О. Панлу нарече това ерес, която една безпътна душа може да роди. Защото чистилище съществува. Но несъмнено идва време, когато това чистилище не е много надеждно, настъпват времена, когато няма простими грехове. Всеки грях става смъртен и всяко равнодушие престъпно. Това значеше или всичко или нищо.

***

Може да се предположи, че добрите дела са ценни само поради това, че са редки, а злостта и безразличието са много по-чести двигатели при постъпките на хората. А разказвачът не споделя това убеждение. Бедите в този свят идат почти винаги от невежеството и доброжелателството, ако не е просветено, може да причини толкова пакости, колкото и зложелателството. Хората са по-скоро добри, отколкото лоши, но не там е въпросът. Те са невежи повече или по-малко и ето кое ние наричаме порок или добродетел; най-безнадежден порок наблюдаваме, когато невежеството смята, че знае всичко и има право да убива. Душата на убиеца е сляпа – няма истинска доброта, нито красива любов без възможно най- ясно виждане.

***

Доктор Рийо смяташе, че привикването с отчаянието е по-страшно от самото отчаяние, то е истинското нещастие

“Вие нямате сърце!” – бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?

***

Рийо поклати глава, както правеше обикновено, и каза, че щом Рамбер е избрал щастието, то си остава лично негова работа и той няма какво да му противопостави като довод. Чувства се неспособен да прецени кое е добро и кое лошо.

Да – отвърна Рамбер, – но е срамно човек да бъде щастлив сам.

***

Човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете е резултат от волята, която не бива никога да отпада. Честния човек, който не заразява никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога.

***

Пък най-сетне страшно глупаво е да се живее само с чумата. Разбира се, човек трябва да води борба за жертвите, но ако престане да обича всичко останало, за какво му е тази борба?

***

И като се вслушваше в тържествуващите викове над града,(по повод вдигането на карантината – бел. Shi Jian), Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.

Превод Надежда Станева

Подбор на откъсите Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 31.03.2020

.

Папа Франциск
Господи, не ни оставяй на произвола на бурята!

Извънредна молитва по време на епидемия

Като настъпи вечерта“ (Мс. 4, 35). Така започва Евангелието, което чухме. От седмици вече изглежда, че е настъпила вечерта. Огромен мрак се е спуснал над нашите площади, улици и градове; превзе живота ни, запълвайки всичко с една заглушаваща тишина и с една мрачна празнота, която парализира всяко нещо при неговото преминаване: усеща се във въздуха, усеща се в жестовете, казват го погледите.

Озовахме се уплашени и изгубени. Както учениците от Евангелието бяхме изненадани от една неочаквана и яростна буря.

Осъзнахме, че сме в една и съща лодка, всички уязвими и дезориентирани, но същевременно толкова важни и необходими, всички призовани да гребем заедно, всички нуждаещи се от взаимна утеха. В тази лодка… сме всички. Като онези ученици, които говорят с един глас и в терзанието, казват: „Загубени сме“ (ст. 38), така също ние разбрахме, че не можем да вървим всеки за своя сметка, а единствено заедно.

Много е лесно да се разпознаем в този разказ. Онова, което е трудно да разберем е поведението на Исус. Докато учениците са естествено разтревожени и отчаяни, Той стои на кърмата, в частта на лодката, която първа потъва. И какво прави? Въпреки суматохата, Той спи спокойно, изпълнен с вяра в Отца – това е единствения път, в който виждаме Исус да спи -. Когато след това бива събуден и след като утихват вятъра и водата, се обръща към учениците с порицателен тон: „Защо се страхувате? Още ли нямате вяра?“ (ст. 40).

Нека се опитаме да разберем. В какво се състои липсата на вяра в учениците, която се противопоставя на доверието на Исус? Те не бяха престанали да вярват в Него, именно затова Го призовават. Но нека видим, какво искат: „Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?“ (ст. 38). Нима не Те е грижа: мислят, че Исус не се интересува от тях, че не Го е грижа за тях. Сред нас, в нашите семейства, едно от нещата, което най-много наранява е когато чуем: „Не те ли е грижа за мен?“. Това е една фраза, която наранява и развихря бури в сърцето. Засегна дълбоко също Исус. Защото никой повече от Него го е грижа за нас. И в действителност, веднъж призован, Той спасява своите обезсърчени ученици.

Бурята разобличава нашата уязвимост и показва онези фалшиви и повърхностни сигурности, с които сме си изградили нашите програми, проекти, нашите навици и приоритети. Показва ни как сме приспали и изоставили онова, което подхранва, подкрепя и дава сила на нашия живот и на нашата общност. Бурята разкрива всички намерения да се „опакова“ и забрави онова, което подхрани душата на нашите народи; многобройни са опитите да се упои с привидно „спасителни“ привички, неспособни да се апелират към нашите корени и да ни възвърнат паметта на нашите възрастни, лишавайки ни така от необходимия имунитет, за да се справим с несгодите.

С бурята, падна гримът на онези стереотипи, с които маскирахме нашето „его“, винаги обезпокоени за нашия имидж; и се разкри, отново, онази (благословена) обща принадлежност, от която не можем да се откъснем: принадлежността като братя.

„Защо се страхувате? Нима нямате още вяра?“. Господи, твоето Слово тази вечер ни докосва дълбоко и засяга всички ни. В този наш свят, който Ти обичаш повече от нас, се бяхме запътили с голяма скорост, чувствайки се силни и способни на всичко.

Алчни за печалбата, бяхме погълнати от нещата и зашеметени от бързината.

Не се спряхме пред твоите призиви, не се осъзнахме пред планетарните войни и несправедливости, не чухме вика на бедните, на нашата тежко болна планета.

Продължихме необезпокоени, мислейки си, че ще останем винаги здрави в един болен свят. Сега, докато сме в бурното море, те умоляваме: „Събуди се Господи!“. 

„Защо се страхувате?“ Нима нямате още вяра?“. Господи, ти ни отправяш един апел, един апел на вярата. Който не е толкова да вярваме, че Ти съществуваш, а да дойдем при Теб и да Ти се доверим.

В тези Велики пости отеква твоя спешен призив: „Обърнете се“, „завърнете се при мен с цялото си сърце“. Призоваваш ни да се възползваме от това време на изпитание, като време на избор. Не е време за твоята преценка, а за нашата преценка: времето да изберем какво има значение и какво е преходно, да отделим онова, което е необходимо от онова, което не е.

Това е времето на обърнем посоката на живота към Теб, Господи, и към другите. И да можем да вземем за пример многобройните другари по пътя, които, в страха, реагираха, давайки живота си.

Това е действащата сила на Духа излята и оформена в смели и щедри посвещения. Това е живота на Духа способен да изкупи, да валоризира и да покаже, как нашия живот е изтъкан и подкрепян от обикновени хора – по принцип забравени – които не са цитирани в заглавията на вестниците или списанията, нито на големите шоу подиуми, но, несъмнено, днес пишат решаващите събития на нашата история: лекари, медицински работници, продавачи в супермаркетите, чистачите, гледачки, превозвачи, силите на реда, доброволците, свещениците, богопосветените и много, много други, които разбраха, че никой не може да се спаси сам.

Пред страданието, с което се измерва истинското развитие на нашите народи, откриваме и изпитваме свещеническата молитва на Исус: „всички да бъдат едно само нещо“ (Йоан 17, 21). Колко хора упражняват всеки ден търпението и вдъхват надеждата, опитвайки се да не сеят паника, а споделена отговорност.

Колко бащи, майки, баби и дядовци, учители, показват на нашите деца, с малки и всекидневни жестове, как да се справят и да преодолеят една криза, приспособявайки навиците, вдигайки погледите и насърчавайки молитвата. Колко хора се молят, поднасят жертви и се застъпват за благото на всички. Молитвата и мълчаливото служение: това са нашите победоносни оръжия.

„Защо се страхувате? Нима нямате още вяра?“. Началото на вярата е да се открием нуждаещи от спасение. Не сме самодостатъчни, сами потъваме: имаме нужда от Господ, както древните мореплаватели от звездите. Нека поканим Исус в лодките на нашия живот. Нека му представим нашите страхове, за да ги победи. И както учениците ще изпитаме, че с Него на борда, няма да потънем. Защото тази е силата на Бог: да превърне в добро, всичко онова, което се случва, дори и лошите неща. Той носи мир в нашите бури, защото с Бог живота никога не умира.

Господ ни предизвиква и насред нашата буря ни приканва да разбудим и активираме солидарността и надеждата, способни да дадат стабилност, подкрепа и значение в тези часове, в които всичко изглежда потъва. Господ се събужда, за да събуди и съживи нашата пасхална вяра. Още имаме една котва: в неговия кръст бяхме спасени. Имаме един шлем: в неговия кръст бяхме изкупени. Имаме една надежда: в неговия кръст бяхме изцелени и прегърнати, та нищо и никой да не ни раздели от неговата изкупителна любов.

Сред изолацията, в която изпитваме липсата на обичта и срещите, изпитваме липсата на много други неща, нека отново чуем вестта, която ни спасява: Той възкръсна и живее до нас. Господ ни предизвиква от своя кръст да намерим живота, който ни очаква, да погледнем към онези, които ни призовават, да укрепим, разпознаем и насърчим благодатта, която обитава в нас. Нека не угасваме тлеещото пламъче (Ис. 42,3), което никога не се разболява, и нека позволим да се разпали надеждата.

Да прегърнем неговия кръст, означава да намерим смелостта да приемем всички противоречия на нашето време, изоставяйки за момент нашият стремеж за всемогъщество и за притежание, за да направим място на креативността, която само Духа е способен да породи. Означава да намерим смелостта да отворим пространство, където всички могат да се чувстват призвани и да спомогнем за нови форми на гостоприемство, братство и солидарност.

В неговия кръст бяхме спасени, за да приемем надеждата и да позволим тя да укрепи и подкрепи всички мерки и възможни пътища, които могат да помогнат да се опазим и да опазваме. Да приемем Господ, за да приемем надеждата: тази е силата на вярата, която освобождава от страха и дава надежда.

„Защо се страхувате?“ Нима нямате още вяра?“.

Скъпи братя и сестри, от това място, което разказва за непоклатимата вяра на Петър, тази вечер бих искал да ви поверя всички на Господ, чрез застъпничеството на Дева Мария, здраве на неговия народ и морска звезда в бурята.

От тази колонада, която прегръща Рим и света, нека слезе над вас, като утешителна прегръдка, благословията Божия.

Господи, благослови света, дари здраве на телата и утеха на сърцата. Ти искаш от нас да не се страхуваме. Но нашата вяра е слаба и сме страхливи. Но Ти, Господи, не ни оставяй на произвола на бурята. Кажи ни отново: „Не се страхувайте“ (Мт. 28, 5). И ние, заедно с Петър, „ще ти възложим всичките си грижи, защото знаем, че Ти се грижиш за нас“ (1Пт. 5,7).

Благословия на папа Франциск (urbi et orbi) – 27.03.2020 г.

Източник и превод: epicenter.bg

Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.03.2020

.

Християнската Църква: Католическа, Православна, Протестантска

 из Кратък Католически катехизис

В католическата църква съществува единоначалие, като единоначалието се осъществява чрез Върховен духовен пастир – Римския епископ – Папата.

В юридическо отношение Православната Църква е разделена на много национални църкви, независими една от друга. Главната разлика между двете църкви е, че  Православната църква не признава  Папата в качеството му на  Върховен духовен пастир на всички християни. По отношение на тайнствата и свещенството, по принцип, разлика между Католическата и Православната църква няма.

Протестантството представлява един конгломерат от много независими една от друга църкви и секти, които след Реформацията, започната от Лутер през XVI век, се появиха в Христовата църква. Невъзможно е с няколко думи да се обобщи учението на всички тези църкви и секти. Но в най-общи линии то може да се изрази в следното:

1. За спасяването на душата е необходима само вярата в Христа. Нашите дела нямат никаква стойност за нашето спасение, защото със Своите  заслуги Христос ни освободи завинаги от греха и ни направи Божи чеда.

 2. Христос единствен е глава на вярващите.

3. Христос не е установил в църквата някаква поучителна и съдебна власт. Библията е единствен авторитет в Църквата. Всеки може свободно да я тълкува според светлината, която Светият Дух непосредствено му дава.

4. Светата литургия не извършва истинско Евхаристично жертвоприношение и в Светата Евхаристия Христос не съществува със Своето Тяло, Кръв и Божество реално. Следователно в църквата няма място за свещенослужители. Достатъчни са само пасторите, които проповядват  Словото Божие. Целият култ към Бога се състои в молитвата, духовните песни и четенето на Библията.

 5. Почитането на Божията Майка, на Светия кръст и на светците е неприемливо и не се допуска.

Д-р Купен Михайлов
КРАТЪК КАТОЛИЧЕСКИ КАТЕХИЗИС
NOVISSIMA VERBA
UNIVERSITAS BURGAS
1992

Качено на сайта iztoknazapad.com на 18.03.2020

.

Отец Александър Мен за „умерения религиозен климат”

Из о. Александър Мен „Любить Бога и любить человека.
Домашние беседы”

Религията най-общо казано е религиозен институт. Религията е една митологизирана идеология, която обединява в едно обществото, създава за него определени щампи. И човек, в качеството  си на привърженик на една или друга религия, е възможно да не мисли за Бога, да не се проникне от Него духовно. Като да кажем, някакъв   замоскворецки  (от южната част на г. Москва)  търговец, който   лъгал и мошеничествал през цялата седмица, в неделя отива в църквата, пали свещ от един пуд, след което  си тръгва спокоен, „оправил си сметките” с Бога.

Един знаменит изследовател на Древния Изток, когато говори за Месопотамия, казва така: „религиозният климат там е много умерен”. Това е много остроумно казано. Като цяло всички дохристиянски религии са се стремили да създадат умерен духовен климат – човек яде, спи, грижи се за нивите, семейството си, къщата си и се покланя на бога.

Нищо подобно няма в Евангелието. Тук намираме призив към абсолютното! Ако съществуват хиляди християни, които живеят в „умерен религиозен климат”, това означава, че те просто не знаят, какво е това Евангелие, не знаят към какво принадлежат и в какво те вярват.

Превод Shi Jian

 

Коментар:

„Ако съществуват хиляди християни, казва отец Александър Мен, които живеят в „умерен религиозен климат”, това означава, че те просто не знаят, какво е това Евангелие, не знаят към какво принадлежат и в какво те вярват.”

В своето незнание те се самозаблуждават, че изповядват християнството, че са се приобщили към Христос, към Неговата мистична тайна. За такива хора, а те не са хиляди, а стотици хиляди, може да се твърди убедено, че те не са християни, а „фенове” на Христос, така както може да се твърди, че феновете на футболните отбори не са футболисти.

Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 06.02.2020

.

Д-р Николай Михайлов
За руското месианство, либералната репресия и „българския духовен модел”

Християнство и култура  / брой 3 (22) 2007

 С д-р Николай Михайлов разговаря Димитър Спасов

Жак Маритен казва някъде, че християните са влияели на историята не защото са имали партия, а защото са имали съвест, с която светът е трябвало да се съобразява. Вашият коментар?

Християнската съвест е подвижнически път, мъченичество. „Блажени гонените заради правда”, казва Христос, което означава: „Горко ти, ако си приет”. Християнинът няма тукашен град, той е неуместен, гонен. Задължително в нещо юродив. Адаптираният християнин е вътрешно противоречие, недоразумение в „стила”. Немският църковен историк Харнак казва, че Христос е бил разпнат от доволните, от тези, които са се чувствали добре в този свят. Това, от което „любителите на Кръста” са лишени, не е радостта, а тъкмо доволството. Доволният е собственик на малко щастие, той е „средна класа”, „консерватор”. Не му е нужно изкупление, а дълголетие и финансова стабилност.

Антипод на християнина не е грешникът, а фарисeят. Християнинът е „разкъсано сърце”, фарисеят притежава „чиста съвест” и спи непробудно. Грешниците са специалисти по християнството, казва Киркегор, те са „любимата плячка на Бога”. Християнската съвест не е назидание, а парадокс. Чудо. Ако християните имат някакво влияние, то е по логиката на тяхната абсолютна светска незаинтересованост, по отказа им да спорят за „земната тор”. Християнската съвест не разпъва, тя се разпъва. Христос разпростря ръцете си на кръста, за да събере всички (св. Силуан Атонски).

Пастирят от Ерм (II век) учи, че Сатаната е прав да ограничава достъпа на християните до световната икономическа система, доколкото тази територия е резервирана за неговите хора. „Ако не искате да спазвате моите закони, напуснете. Тази територия е под мое разпореждане.” Ако християните са странници в този свят, това би трябвало да проличи по начина им на живот. Но не проличава. Рядко проличава.

Постмодерните християни са „топлопрохладни”, апокалиптично равнодушни. Съществува риск да бъдат „избълвани” (Откровение гл. 3, ст. 16).

През последните години в Русия систематично се налага модел на отношения между Църква и Държава, будещ въпроси и тревога. Заедно с впечатляващата мисионерска, просветна и милосърдна дейност на Московската патриаршия наблюдаваме и как управляващият елит и част от висшата църковна йерархия енергично търсят нови „ценности”, конструират „уникални традиции на руската цивилизация”, създават нова „национално-църковна идеология”. Това неизбежна цена ли е за една политически влиятелна и финансово обезпечена църква, или е особеност на руското развитие? Съществува ли в България подобна опасност – БПЦ да обслужва идеологически Държавата или определена политическа партия?

Още от времето на славянофилите руската идеология е описвана с три ключови думи: Православие, самодържавие, народност. Тази триада, в осъвременен вариант, е валидна и днес, в текущия дебат по формиране на руската доктрина. Съществува съгласие между основните участници в този дебат, че Русия не е либерална демокрация от западен тип. Мечтата на руската прозападна интелигенция за демократичен ред и гражданско състояние на обществото е оценена като утопична и вредна. Максимумът, постижим на руска почва, се нарича суверенна демокрация, т.е. демокрация под строго „руско условие”. Този вариант на нелиберална демокрация делегира на управляващия елит, в конкретния случай на Путин – сроковете, етапите, формите и условията за въвеждане на демократичен политически ред. Тази поетапна демокрация на „органичното темпо и историческата приемственост” е напълно съвместима с автократично управление и в определен смисъл го предполага.

Идеолозите от доминиращото днес консервативно направление, добре приети от РПЦ, като Александър Дугин, Виталий Аверянов и др. мислят бъдещето на Русия само като евразийска империя с православна доминация и като геополитически конкурент на атлантическата цивилизация. За тези идеолози Русия е предапокалиптично православно царство – трето и последно, след Рим и Византия. Русия е катехон – последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста.

Западът е мистически залез, външна тъмнина. За Дугин атлантическата цивилизация е абсолютно зло. Тази политическа теория е изцяло конфесионална, тя мисли световните реалности в категориите на ортодоксия и ерес, на светлина и мрак и не може да бъде рационално коментирана. Става дума за радикален политически фидеизъм, за посвещение в апокалиптичното тайнство.

Това умонастроение е травматичен продукт, идейна компенсация за последния имперски провал в руската история. Оттук и стремежът към културна и политическа интеграция на православните народи под егидата на Москва. Русия е геополитически нервна и амбицирана за имперски реванш. Имперският инстинкт е неразривно свързан с латентното месианство на руския народ, с идеята за спасителната му мисия на „народ богоносец”. Руският цезаро-папистки синтез е архетипен и функционира независимо от формата на неговата идеологическа артикулация – православно-монархична или агресивно-безбожна. Сталинският комунизъм е сакрална система от иманентистки тип. Своеобразен политически хилозоизъм. Чевенгур.

В контекста на тази реставрация на „началата” се разгръща и коментираната етатизация на руското православие, която видимо разширява неговото обществено и политическо влияние, но отнема от неговата независимост и изповедническа сила. Формира се специфичен имперски православен стил, който набавя сакралност и естетизира Путиновата квазимонархия. Това церемониално държавническо благочестие се практикува охотно и от номенклатурата на бившия съветски режим, от всички адаптирани от Путин „патриоти” на съветската епоха.

Стилистически сродно, декоративно-реторично „православие” нахлу и в България след 1989 г . Това „родно” православие е приветствано от политическия елит основно като масивен знак на националната ни идентичност и като белег на надпартийна историческа приемственост. То се изчерпва в очите на масовата публика с текущата си церемониална функция и с фолклорно-битовия ажиотаж, съпътстващ църковните празници и държавните мероприятия с общонационално значение. На Светия синод е връчена престижната протоколна функция по церемониално обслужване на националния календар. Мокрят държавните глави със светена вода. Могат да простинат.

Колкото до нашия епископат, той няма идеологически грижи и не е зает с философско осмисляне на „българската съдба.” Неговите интереси са по-прозаични, основно свързани с конюнктурната политическа адаптация, вписване в новия икономически ред и укрепване на съсловната неприкосновеност. Според мен проблемът на БПЦ не е толкова в колаборационизма на епископата – този дефект е съществен, но вторичен, колкото в неговия отчайващ провинциализъм и обидна културна недостатъчност. Персоналният състав на висшия клир на БПЦ е наследен от комунистическия режим с всички негативи, произтичащи от това печално историческо обстоятелство.Общоизвестно е, че рекрутирането на висшия клир се извършваше по критерии за политическа благонадеждност, слаба човешка надареност и родови връзки с номенклатурната йерархия на БКП и КДС. Този епископат съществува с „вродени” и по тази причина непреодолими ограничения да осъществява предназначението си да ръководи националната ни духовна институция. Архиереите са декоративни лица с чудесна кариера и непреодолима културна дислексия. И да биха искали да бъдат други, пак не биха могли.

Защо „казионното православие”, православието-идеологема, винаги е анти? Особено силно анти-Запада, анти-базисните демократични ценности, антиличните свободи. Как биват вдъхновявани значителен брой хора да застанат зад едно Православие без Евангелие и зад една Църква без Христос?

Най-силни антизападни настроения ще срещнете не по коридорите на „казионното православие”, а в Атон, в манастирите на православния Изток. „Казионното православие” в лицето на неговия управляващ елит е отлично интегрирано в системата на „европейските ценности”, то цени престижа и обича да се наслаждава. Гласът на Православието се чува от монашеските килии и само по изключение от епископските катедри. Истината е, че между православния Изток и постмодерния Запад съществуват дълбоки различия, за да не казвам пропаст. Европейският либерализъм в неговата постмодерна редакция е ерес за православното съзнание. Западната чувствителност към човешките права има престиж на универсална културна норма, но в постмодерна Европа тази чувствителност е комбинирана с плашеща атрофия на чувството за Истина и с догматичен релативизъм, който напоследък придобива уродливи политкоректни форми. Този дух на толерантност заедно с официалната „небрежност” към унаследените морални очевидности упражнява деликатно деспотичен, а напоследък и открито репресивен контрол върху ценностните ориентации на европейския човек .Това, което наричат хомофобия, например е „грях” в очите на висшето брюкселско чиновничество, предполагащ покаяние, а при неубедителност на сълзите и директен остракизъм. Случаят „Бутилионе” е образцов акт на либерална репресия, знак за безалтернативност на постмодерния ценностен ред. Става дума за агресивен морален релативизъм – в предел за нещо подобно на пълзяща антропологична мутация. Постмодерният либерал преживява свободата като „ценност”, фундирана в нищото, като право на абсолютизиран каприз. Човешкото същество се превръща в артефакт на произволни културни „стратегии”, а в обозрима перспектива и на биотехнологични вмешателства с непредвидими последствия за човешкия образ.

Класическият западен либерализъм има скрита евангелска инспирация; доктрината за човешките права има своето най-дълбоко основание в евангелската категория: „ближен”. Човекът е ценност като духовно същество с вечна съдба, като образ и подобие на Бога. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на християнска памет означават залез на „класическа” Европа. Единствената реална „алтернатива” на късния европейски секуларизъм изглежда ислямската културна и демографска експанзия. Тази експанзия протича основно в стила на формално възприетия демократичен конформизъм на урбанизираните имигрантски маси, но така също и в ритъма на терористичния ексцес, предприеман от името на радикалния ислям. Европа е под заплаха от външна и вътрешна варваризация. За поколенията, изтерзани от комунистическия тоталитаризъм, европейският свят беше обетована земя, Ханаан. Сега е ред на въпросите и по всичко личи – на съпротивите.

Битува мнението, че православното християнство съзнателно се дистанцира от историята, от света „тук и сега”, бяга от поемане на отговорност за един свят, изначално обречен. Доколко верни са подобни твърдения?

Владимир Соловьов пише с известна горчивина, че в своя исторически път Източното християнство е имало една-единствена грижа: да не допусне „петно върху своята монашеска хламида”; да си спести въвлеченост в световните дела. (Късният Соловьов е обзет от апокалиптични предчувствия и променя възгледа си за историята като богочовешки процес. Историята не е прогрес, а деградация.)

Историческият активизъм е специфика на западното християнство. Православният етос е монашески; Православието е велика молитвена култура. Исихастката аскеза търси тишината, покайното безмълвие. Християнският Изток живее в литургичен ритъм, Западът – в историческото време. Усилията за рационализация на човешката история и за изграждане на цивилизация „по мярата на човека” са западен патент. Православието не таи пелагиански илюзии и не вярва във възможността за автономно разрешение на човешката драма. В един радикално екстериоризиран свят Православието изглежда интровертно, социално отчуждено, даже равнодушно. Но ще трябва да припомним, че светът „лежи в зло” не защото е пасивен, а защото е паднал. Светът съществува в условията на метафизическа катастрофа. Титаничната трудова активност от името на големите социални утопии не ощастливи човешкия род, а го тласна до ръба на окончателната катастрофа. Човекът е неспасяем технически. Прогресистката утопия е разгадана като секуларизиран вариант на старозаветното месианство и като просвещенска илюзия.

Възможно ли е един християнин да се заеме професионално с политика, воден от „верова” мотивация? Вашето лично мнение?

В идеалния случай човек става политик, защото политиката е негово призвание и защото не може да си я спести. Политическото занимание предполага посветеност на публичния интерес и съвкупност от качества, които мотивират професионално участие в политическия живот. Ако качествата са налице, мотивът за участие е силен, защото щастието е в практикуването на способности, както е казал още Аристотел. Ако политикът е християнин, което не се случва така често, колкото би ни се искало, то той със сигурност ще има известни неприятности със своята партия, защото ще живее, тъй да се каже, между друговерци, особено в български условия. Партиите изискват лоялност към корпоративната истина, за да не казвам към котерийния интерес. Начинът, по който партийният нарцисизъм изкривява очевидностите, за да поддържа политическата вяра на своите членове и за да надделява в политическата борба, е уморителен и в последна сметка деградиращ. Никоя партия не може да мине без услугите на лъжата, преживявана като партиен дълг, като своеобразно априори на политическия занаят. Иска се храброст, за да се сблъскаш с тази очевидност. Съгласието да лъжеш „по съвест”, защото си партиен член, би трябвало да сложи край на всяка претенция за специална духовна извисеност и фантазирани морални преимущества. Смълчаването на истина или провъзгласяването на лъжа е делнично състояние на партийния човек, нещо като сутрешен и вечерен тоалет. „Интелектуалец” в българската политика е вътрешно противоречие, най-обикновена куха претенция. Няма нищо по нелепо от подобна поза, извън значението на доказателство за глупост, което пък се подразбира. Самозащитното твърдение, че истината по съвест априорно съвпада с истината по партийна принадлежност, „щом си избрал тази партия, а не друга”, е същата тази лъжа под формата на лицемерие. Няма вербален изход от партийния капан. От живота няма да излезеш жив, а от партията читав. Под формата на извод казвам, че хладнокръвното лъжене прави от партиите това, което са в публичното възприятие – котерийни съобщества от полухора, марионетки от театъра на политическата досада. „Депутати”.

Гласоподавателите търсят „алтернатива на статуквото” основно за да отместят „лъжата” и за да погребат „боклуците” – техният електорален избор е свързан с инстинктивна угриженост за публичната екология. Задръстването на българския пейзаж с неимоверно количество политическа лъжа и с „вечното възвръщане” на едни и същи политически физиономии движи страната към хронична апатия и в последна сметка към демографска катастрофа. Да им живееш, казват, е мъченичество; по-добре да се преместим географски или да слезем под земята на спокойствие.

Истината е, че в България няма партия с ясна и обвързваща ценностна ориентация. Партийните елити не вярват в нищо друго освен в смисъла на собственото си преизбиране. Нито лявото, нито дясното са това, което твърдят, че представляват. Така наречените леви се препоръчват като надарени с чувство за социална справедливост и склонност към масови възторзи (Бузлуджа), а десните дишат гнева на неосъществената антикомунистическа лустрация и на демонстративното отвращение към чалгата. Тези възпалени афективни ядра и родово-биографични обвързаности не са партии в пълноценния смисъл на думата, а по-скоро отбори на националното пререкание в стадий на амортизация и биологично износване. Строго погледнато, българските партии са уедрени лъжи със статут на социален символ. Монументални измами на държавна издръжка.

Аз не вярвам, че „човек с всичкия си” може да се реши да стане български партиец по силата на християнски дълг. Това може да стане само по силата на глупост, рентни съображения или „сакатлък”.

Разделителната линия между леви и десни в западните общества до голяма степен се определя от отговорите, които политиците дават на въпросите за евтаназията, абортите, клонирането, хомосексуалните бракове, интеграцията на малцинствените групи и други подобни. Адекватно ли е в българското политическо пространство да се водят подобни ценностни дебати, имащи пряко отношение към християнския възглед за света и личността? Има ли достатъчно отворени уши за подобни разговори?

На фона на ценностната дезориентация на българските партии подобен дебат е много рискован, доколкото предполага отговорност и хуманитарна култура. Ето анекдот от парламентарната действителност. Дясната партия СДС внесе в миналия парламент законопроект за легализация на евтаназията, което, както знаем, не е правено никъде и от никоя дясна партия в цивилизования свят. Като си мисля как е могло да се случи всичко това, си отговарям, че вероятно са паднали жертва на поточно колективно разсъждение, според което „милостивото убийство” е убийство, но все пак милостиво, сиреч християнско, и доброволно, сиреч демократично, което пък в комбинация сумира възглед за евтаназията като безупречно християндемократическо действие. Прозрението, че евтаназията е „християндемократически” акт в чист вид е довело дясната сила до групов интелектуален триумф и съзнание за решително морално преимущество над ретроградната левица. Евтаназията е „чаровна”, напредничава тема.

Тази нелепа парламентарна инициатива илюстрира степента на „дясната” ценностна незрялост и невежеството на иначе претенциозния десен авангард. Политическата компетентност на българската десница изглежда изчерпана с прословутата „приватизация”, отвъд раздържавяването не знаят какво да правят нито с електората, нито със себе си.

Либералното законодателство ще нахлуе в България по подражателска линия и лобистки натиск на екстравагантните малцинства и ще подведе законодателите с реторика за толерантност и прогрес. Накрая ще омъжат мъжете и ще оженят жените. С Менделсон и възглас „горчиво”. До пет години ще ги видите да се разхождат семейно по „Витошка” – в легализиран вид и с щастлива брачна аура. Това ще бъде нов законодателен триумф на „десницата”.

Как ще коментирате следния факт: дългогодишен доносник от Държавна сигурност стои начело на комисията за проучване и канонизиране на българските новомъченици, пострадали от действията на неговия принципал – МВР?

Няма да се изненадам, ако заедно с жертвите канонизират и техните екзекутори, за да ги впишат в диптих на националното помирение. Това би било принос към „българския духовен модел” и ще се изтълкува благоприятно от Божидар Димитров.

От лични разговори с мои познати, православни християни, оставам с впечатлението, че огромна част от тях възприемат либералната демокрация (и западните общества) предимно като източник на съблазни, изкушения и заплаха за вярващите, препятствие по пътя към спасението, въпреки че благодарение на същата тази либерална демокрация могат свободно да практикуват своята вяра. Има ли някакво разумно обяснение за подобна ситуация?

Това, което със сигурност знам, е, че човешкото маловерие предпочита идеологически хомогенна среда и тъгува за уют на всеобщо мирогледно съгласие. В среда на разноезичие и плурализъм на верите нараства духовната несигурност. Плаши не толкова натискът на откровеното зло, колкото подозрението, че „другият” говори истина. Истината на „друговереца” плаши. Оттук и склонността към охранителна враждебност и „здравословна” социална дистанция. Мисля си, че враждата към икуменическия диалог се дължи частично на страха от дестабилизация на веровото равновесие. Любовта към истината е откритост за безусловно общуване и храброст за раздяла със социални табута и инфантилни привързаности. Откритието, че Истината не е настанена изцяло и безусловно в твоята духовна провинция, е неприятно и разочароващо откритие. „Децата по ум” бягат панически от тази „лишаваща” истина. В секти и нарцистични укрития. Има ги повсеместно – в религията, политиката, семействата. Всеки сектант ще се съгласи по неизбежност, че „Духът диша, където иска”, но веднага ще добави, че тъкмо по тази причина Духът диша „само и единствено” между стените на собствената му секта. Тече приватизационен процес и в религиозната сфера.

Вярата не е дадена никому по наследство, като принцип на мирогледната сигурност и гаранция за житейска устойчивост. Вярата е изпитание на свободата и дар на благодатта. Религиозната зрялост предполага кураж да се живее в режим на частично знание и даже на откровено незнание. С други думи, със здравословно съмнение. Размяната на истина за сигурност е хедонистична стратегия, воля за душевен комфорт. По този път вярата, която е по дефиниция пределно безкористен акт, деградира до стратегия на самолечение от дълбинна несигурност и малоценностни чувства. Религиозният комфорт получава статут на висша духовна ценност, на небесна истина за частна употреба, отстоявана фанатично и безсъвестно. Бог се превръща в качество на Аз-а, от което конкуренцията е лишена.

Желанието за почтена и принципна политика може ли да се съчетае с факта, че политиката трябва да бъде и ефективна, да постига измерими краткосрочни и дългосрочни резултати?

Макиавелизъмът се проваля задължително в краткосрочна перспектива. Такава е поуката от българския преход. Властта трябва да се упражнява с въображение за по-дълбоките човешки очаквания и с известна безкористност. С арогантност и лукавство – максимум един мандат. И после следва това, което наблюдаваме. Разпад.

В политиката побеждава този, който има морално преимущество. В светлината на всичко, което знаем за природата на политическия занаят, това е парадокс, но той е верен. Казват, че в политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Политическата ефикасност е „отвъд доброто и злото”, тя се разгръща в зона свободна от морални предразсъдъци. Такова е макиавелисткото прозрение. То обаче може да бъде обърнато срещу неговите ентусиазирани цинични привърженици за целта на тяхното разобличение. Ако няма истина и морал, а игра на истина и морал, защо играете тази

Българската десница, към която за добро или лошо сам се числя, има 2% обществено доверие и 98% обществено отвращение. Подозирам, че всичко това има нещо общо съсспомената некадърност да се играе тази много сериозна игра на „истина и морал”. Играта, чийто залог е човешкото доверие.

Християнство и култура  / брой 3 (22) 2007

Качено на сайта iztoknazapad.com на 31.01.2020

 

Към началото на страницата
Към карта на сайта