религия    Отец Александър Мен    (1935-1990)

 Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

Съдържание на страница 3:

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989) (продължение)

Обичайте се един друг
Дай ни, Господи, сили да се възродим!
„Елате при Мене, всички, отрудени и обременени”
Да се обърнем със сърцето си към Бога и ще се роди в нас Христос
(Рождество Христово)
“Царството Небесно със сила се взема…”
„Мнозина призвани, малцина избрани”
„Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили” (Ден на Страшния Съд)
Укрепвайте във вярата, надеждата и любовта (събота, първата седмица на Великия Пост)
Изпълнявайте  закона на Христа(Първа неделя на Великия пост)
Господи, прости нас, грешните! (Седмица Кръстопоклонна)
„Не бой се, само вярвай….“

 

Обичайте се един друг

Всички вие знаете, че домът Божий, където се събираме за молитва, затова е и дом Божий, защото тук при нас идва Господ, а ние идваме за да се срешнем с Него. И това създава Църквата Христова. Църквата Христова – това е място, където пребивава на земята Господ Исус. Църквата Христова сме ние самите, обединени от силата на Духа Божий, любовта Христова и любовта между нас. Когато пристъпим към Тайната Вечеря, която е най-важният знак на Църквата, трябва да си спомним, какво казва Спасителят на Тайната Вечеря, която Той сам подготвил по време на земния си живот. Той казал: „Нова заповед ви давам, да се любите един другиго; както аз ви залюбих, така и вие да се любите един другиго.” (Йн 13:34) Ако по-рано Той казвал, че е създал Църква върху камъка на вярата Петър, Той тук прибавя, че Църквата трябва да живее с нова заповед. И още казва Той: „По това ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си.”  (Йн 13:35)  Ето това е най-важната, непоклатима и трайна основа! И би трябвало ние с радост да влезем в това царство, да се приближим до тази Света Трапеза!  Но ние не отиваме веднага при Чашата, преди това отиваме при кръста и Евангелието, защото, по думите на апостола, ние сме изоставили своята първа любов, загубили сме това, което в самото начало е било в сърцето ни, това, което действително ни прави истински членове на Църквата. Църквата не може без вяра и любов.

Господи, прости нас, грешните, защото всички ние забравяме това и идваме в църквата само заради себе си, за да се успокоим, за да измолим за себе си мир, защита и благополучие.

А тогава кое е най-главното? Че има Господ и Неговият свят! След някое време няма да ни има на земята, но делото Божие ще го има винаги! Не ние сме главното, а делото Божие. И можем на Господа за Неговата любов да отвърнем като създаваме и укрепваме Неговата Църква, да й служим, което ще рече да си служим един на друг.

Всеки от вас има роднини, близки, семейство, хора около себе си, съседи – тези, с които се намира редом, работи. Всички вие за тях сте свидетели и членове на Църквата Христова. Ще рече, всеки от вас – с думите си, поведението си, отношенията си – служи на Бога Служи като показва на света, какво е това да бъдеш християнин. По-точно, всеки е длъжен да показва това на света. Но не показваме ли на света точно обратното?…

Господи, прости ни, че у нас има и безразличие, и жестокост, и себелюбие, често повече отколкото при другите хора, които са извън Църквата.

Всеки човек на Църквата – а вие всички сте такива – трябва да има в себе си този дух, за да го почувстват околните. И тогава наистина ще служим на Бога.

А ние не само не Му служим, а, напротив, в състояние сме да оскърбим неговото дело, да го унизим в очите на хората. Колко са християните – хиляди и милиони, които са позорили името християнско? Кое е това, което отблъсва хората от вярата? Не вярата, а вярващите хора, християните. Ето тази горчивата истина трябва да пробуди у нас чувство за огромна отговорност пред хората, пред света и пред Господа, Който ни е изпратил в този живот.

Вие добре помните, че нашата молитва, драгоценната молитва Господня, която повтаряме ежедневно, не започва с „дай Господи”, а с думите „да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде волята Твоя” –  ще рече желаем  да се извърши преди всичко Божието, а за това ние трябва да Му помогнем, защото Той иска ние да участваме заедно с Него.

Кой е свидетел Божий? Този, в когото е жива любовта към Бога. Любовта към Бога живее заедно с молитвата. А как стоят нещата с молитвата при нас? Трудно ни е! Ние като че камъни събираме, като че влачим нещо много тежко – ето каква е нашата молитва.

Господи, прости нас, грешните.

Човек, който носи в себе си вярата, трябва да я обича и познава. Ние лошо знаем Светото Писание, нехайни сме и лениви. Нехайни сме към светините. И за срещата със Светата Чаша, с причастието лошо се подготвяме. Припомнете се всеки от вас как вчера е прекарал времето си. Далече не всички са чувствали, че утре за нас  е  един свят ден. Защо трябва да се четат молитвите към причастието? За да настроим душата си. Ние пренебрегнахме това.

Когато човек макар само един ден преди причастието пости, той вече чувства, че нещо в живота му се е променило. Вече и тялото му започва да участва в това. Но ние пренебрегваме това. Даже и за един ден не ни достигат сили и ревност.

Когато се готвим да отидем в храма за изповед, добре би било да проверим своята съвест. Но нас ни мързи да се вгледаме в собствения си живот, в нашето минало.

Господи, прости нас, грешните.

Много, много пъти съм ви говорил, че в дома за молитви, особено по време на литургия, трябва да се пази дълбока тишина. А как да се съхрани тя, когато мнозина не разбират това? Идват странични хора, които рядко посещават храма, не знаят как да се държат, разговарят, разхождат се, отиват към олтара , връщат се назад – не можем да ги спрем на място и да ги убеждаваме. Какво да правим? Как да помогнем? Когато човек влезе и види, че всички са на колене и се молят, езикът му не ще се преобърне да говори, той ще престане да ходи насам-натам, виждайки как сме съсредоточени. Но това при нас не се случва.

Храмът Божий е дом, който ние обичаме и това е дом за молитви. Защо се украсява храма? Не защото на Бога е нужна позлата, а за да покажем по видим начин нашата любов към светинята. За да поддържаме и украсяваме храма са нужни нашите общи усилия. Свещичката, която ще запалите, е жертва за църквата – по този начин тя се поддържа и украсява. Това е вашият храм, затова всеки, който влезе в храма, винаги, ако има тази възможност, трябва да запали тази свещ като своя малка, нищожна жертва за храма. Това е дълг на християнина. Така е и когато вие вземете просфора и правите своята малка жертва за споменаването на живите и мъртвите – това не значи, че вие плащате, както правите това в магазина,за тази молитва. Не. Когато правите това, вие правите жертва за храма. И всичко, което в него е подредено, украсено, приготвено за този дом за молитви – всичко това е направено с вашите малки пожертвувания. Това не бива да се пренебрегва. Когато забравяме това, ние не радеем за нашия дом и домът Божий. Обикновени неща, но винаги трябва да ги помним.

Господи, прости нас, грешните, че забравяме това.

Започнах с това, че признак на истинската Църква е взаимната любов между хората. Ето, всички ние имаме близки: мъже, жени, деца, родители, приятели….. Как живеем с тях? Ако човек дойде и провери семейството на всеки от вас, ще намери ли там дружелюбие, доброжелателност, любов и подкрепа един на друг. Най-често при вас е обратно: ревност, завист, даже съперничество, което се случва често между мъжа и жената – те като че водят някакъв спор: кой ще ръководи, кой ще бъде винаги прав. И тази война се води от млади години до старини. И накрая хората се убеждават, че са прекарали живота си в постоянно съперничество един с друг. Ако обичащите се не могат да живеят мирно съвместно, какво остава за другите.

Господи, проси нас, грешните.

Ние всички сме свързани в единната Църква не само с родствени връзки, но и с принадлежността си към тази Църква. Затова, ако знаеш че страдат твоят брат или сестра, страдат или се нуждаят от твоето съчувствие, от помощ или просто от добра дума, ти трябва да се стремиш да им помогнеш – това е твоят най-първи дълг. Ние трябва да се отнасяме един към друг, така че всеки от нас да не се чувства нито захвърлен, нито самотен, намиращ се отвъд оградата. При нас е, както казва сам Господ, „Едно стадо и един Пастир” (Йн 10-16) – това е Господ. Но щом стадото е заедно, това означава, че всеки е длъжен да подаде ръка на другия.

Колко ни е трудно! С каква неохота с протягаме един на друг ръка. Колко дълго някой трябва да тропа, за да му отворим. Да си припомним с покаяние за тези хора, на които сме причинили болка, обида, огорчение, които сме отблъснали с нашата студенина, равнодушие, своето коравосърдечие.

Още веднъж повтарям: Църква, която не притежава доброта вътре в себе си –  няма да издържи, не е истинска църква.

Господи, прости ни за всичко, което отравя живота ни, за безумните нелепи, смешни мисли, за завистта, гордостта, тщеславието, всевъзможните нечисти богохулни помисли.

Виновни сме пред своите близки, пред семейството си, виновни сме пред децата си, ако не сме вложили нещо в тях; пред своите жени, мъже, ако сме посягали на чистотата и целостта на брака, който е свят; ако не сме дали живот на децата, които е трябвало по Божия воля да се родят. За всичко това ние се каем.

Ние трябва днес вътрешно да се решим и твърдо да се стремим, да бъдем по-добри от другите, за да се изпълни за нас словото Христово: „Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, който е на небето.” (Мт 5:16).  Така че на работното ви място тези, които са около вас да пожелаят да приличат на вас, да виждат във вас образец за подражание, идеал в живота – ето тогава ние бихме служили на Господа, тогава бихме били истински членове на Неговото семейство, т. е, на Неговата Църква. Колко би било безценно и важно това. И колко малко от това има у нас!

Много пъти сме говорили за нашите грехове, мислили сме, молили сме се. И много пъти сме се надигали, за да паднем долу отново. Затова по този път ни е необходимо търпение и искрен стремеж да търсим и намерим помощта на Духа Божий. Ето кога ще се извърши пълно преображение и всичко ще бъде различно. Тогава грехът и злото ще бъдат като отсечени! И макар че винаги е възможно да се спънем, да проявим слабост, все пак стената ще бъде здрава и никога злото не ще може да премине през нея.

Господи, прости нас, грешните. Ти си ни дал залог за щастлив, дивен живот, възможност да живеем с Теб. Но у нас това е толкова малко, половината сме разпилели. Молим Те Господи, възстанови ни, възроди ни отново, дай ни да почувстваме, че Ти си с нас и ние сме с Тебе.

Господи, прости нашите прегрешения, волни и неволни.

                                                                                                                                                                                                                                   2 ноември 1986

Дай ни, Господи, сили да се възродим!

И така, скъпи мои, днес ние за кой ли път идваме в тази небесна лечебница, за да се отдадем на изцеляващата, милостива, любеща ръка на Господа, която отново ни възстановява. Той ни е приел, очистил ни е, но ние замърсихме този дар, затъмнихме го, опетнихме дрехата си и отново сега пак към Него прибягваме, за да се възродим отново! Да оживеем! Но ние не можем да се възродим, ако Сам Господ не ни помогне в това.

Господи, дай ни сили отново да станем истински християни.

Колко е важно това – да свидетелствуваме за своята вяра в семейството си, на работното си място, навсякъде, където около нас има хора. Мъже и жени, стари и млади – всички ние сме свидетели Божии. И когато си тръгнем от църквата след молитва, след богослужение, всеки от нас носи този кръст на Божие свидетелство.

Господ ни е дал живот, дал ни е безкрайно много! – това, което ние забравяме, това, което ние така малко ценим. Помислете, кой може да ни даде повече, ако не Той.

И най-главното е това, че той ни е направил близки на Себе Си, като че се е сродил с нас! Кой се е сродил? Този, Който превъзхожда всяко наше въображение, Този, пред Когото всички светове са като песъчинки, като нищо! А нали ние сме най-нищожната част на тези светове. Кои сме ние? Хора, които днес сме тук, а утре няма да ни има. Потомци на тези, които са си отишли и за които вече не си спомнят…. Погледнете небето довечера и помислете колко огромен  е създаденият от Него свят и колко малък е човекът. Колко непостижим е Създателят на безкрайната Вселена и колко безмерна е Неговата любов към нас, щом Той идва при нас и ни говори с човешки глас чрез Христос, нашия Спасител. Той затова е наш Спасител, който ни съединява с Вечното, съединява ни с Твореца, съединява ни с безконечния Бог.

Както се казва в забележителния 8-ми псалм: “Що е човек, та Го помниш..?! Намалил си го с малко нещо спроти ангелите”. Отговор на това  ни дава апостол Йоан, като казва: „Бог е любов” (Йн 4:8). Неговата любов се излива върху всяко Негово творение и най-вече върху нас! Върху нас е отпечатан Неговият образ и подобие и затова ние не сме така малки и така нищожни, не така кратковременни. Ние също сме причастни към Божията вечност, Божията любов. Какво бихме могли да въздадем за този свободен дар на Божията любов? Само едно: да бъдем Негови свидетели в този свят.

А сега да се погледнем и видим що за свидетели сме ние.

Първото и главно свидетелство – това е нашата вяра и любов. Но колко слабо у нас се прояввява нашата вяра и колко малко е у нас любовта! Какво господства при нас? Себелюбието, користните мисли и чувства; винаги желаем своето, винаги за себе си, винаги сме затворени в себе си.

Целият свят е потопен във вражда, злоба, съперничество, в стремеж едни хора да унизят другите. Ние трябва да противопоставим на това нещо съвсем друго! Нека да ни е трудно. Нашият живот трябва да се отличава от живота на другите хора. Непоколебимо търпение – ето това трябва да има у нас. А ние роптаем, нетърпеливи и раздразнителни сме.

У нас има малко или съвсем няма съчувствие към другите хора – ние сме студени, равнодушни, зависливи, недоброжелателни!

Господи, прости нас грешните.

Трябва да се стремим да си помагаме един на друг с всичко, което можем. Но ние се стремим да се отвърнем един от друг, за да си спестим излишни грижи, излишно бреме.

Ние трябва да живеем като дисциплинираме душата и тялото си! За това помагат  и постите и всяко друго въздържание. Но ние сме, напротив, лениви, разпуснати, невъздържани. Езикът ни дрънка, каквото му хрумне. И не радеем, не искаме да се стегнем, така че Господ да ни помогне да тръгнем твърдо по своя път.

Ние трябва да бъдем с чисти сърца, защото „чистите сърца ще видят Бога” (Мт 5:8). Сърцата ни са пълни с всякаква нечистотия, дребнаво тщеславие, подхранвани обиди! Недоброжелателство, нечисти, блудни и хулни мисли, съмнения и подозрения по отношение на хората! Всичко ни се струва лошо, зло, долно – такова, каквото, вероятно, сме самите ние.

Господ ни се открива като Бог на правдата. Колко има, напротив, у вас всякаква неправда, всякакви изопачения, лукавство, клевета.

Господи, прости нас, грешните

В нашето нежелание да спазваме заповедите, твърдо да изпълняваме своя християнски дълг се проявява нашата най-голяма неблагодарност към Господа…А ние имаме всичко… Хора, които нямат вяра, които съзнават че имат пред себе си кратък живот и после всичко свършва, те нямат нито смисъл, нито цел; те мислят, че се трудят за децата си, които също ще бъдат прах, храна за земята и разложение; те, в същност, не знаят къде е доброто, къде е злото, как човек трябва да постъпва и как не трябва; те са принудени да гадаят за това, прислушвайки се в смътния глас в глъбината на душата си, да спорят за това или онова.  На нас всичко ни е открито! Но се оказва, че това е безполезно, че ние не сме в състояние да приемем великия дар и да живеем като християни.

Разбира се такива недостойни чеда, каквито сме ние, Господ не би трябвало да приема. Но ето днес ние сме се събрали и знаем за чудото на Божията любов. Като блудния син, който макар и всичко да пропилял и да бил неблагодарен към баща си, се върнал и баща му, въпреки всичко, го приел, така както Той приема и нас. Само в това е нашата надежда, въпреки че справедливостта е против нас, правдата е срещу нас. Ние трябва да признаем, че  сме недостойни християни, че сме лоши християни. У нас има само една надежда – Отеца Небесен, Който приема Своите деца от милосърдие, от състрадание. Ето и сега нека кажем:

Господи, не ни съди по делата наши, а по Твоето милосърдие. Не по правда и справедливост, защото по правда ние вече сами сме се осъдили, а съди ни по благодатта Твоя. И най-главното: дай ни Господи, сили да се възродим!

Днешният ден е денят на нашето причестяване, когато всеки от нас пристъпва към великата светиня, към Тайната Вечеря Господня. Този ден е празничен, особен ден, ден необикновено важен. Който възприеме тази благодат, той ще се възроди, преобразува, на него тя ще подейства! И ние знаем: този, който истински вярва, той по себе си ще го разбере.

Да призовем днес към Господа и да кажем:

Господи, прости ни, умий ни, очисти ни, направи това което е било у нас да го няма, вложи в нашата воля твърдо желание да живеем по християнски. Нека в това, което говорим, да няма зло, в мислите ни да няма тъма, нека в сърцата ни да има добро! Нека да се владеем и да не допуснем навън  мрака, който се заражда в нас.

Господи, прости ни, очисти ни и ни благослови.

                                                                                                                                                                                                                                  16 ноември 1986

„Елате при Мене, всички, отрудени и обременени”

И така, Господ отново ни събра, за да можем да участвуваме в Неговата Тайна Вечеря, да се съединим с Него, да се приближим до Него – дотолкова, доколкото бихме могли по своята човешка немощ. Всъщност, това е главното, към което се стреми човек.

Съществува закон за всемирното притегляне, според който големите тела притеглят към себе си малките. Този закон се отнася за  физическите тела. Но  съществува и великото притегляне на Божията любов:  Господ като единно слънце, привлича към себе си всичко, привлича всички същества и преди всичко човека. И човекът – бил той последен грешник или праведник, вярващ или невярващ – в еднаква степен в себе си жадува  единение с Господа. Само че един го разбира, дава си сметка за това, а друг не разбира, измъчва се, изпада в смут, в неувереност, не може да си обясни, защо нищо на света не го удовлетворява, макар и да постигне някакъв резултат, продължава да се стреми към друго! И човекът, истинският човек, никога не може да се успокои и спре, защото безпределно е неговото стремление към Бога, своя Творец. В това е цялата тайна на човешкия живот, защото Господ ни е създал за Себе Си.

Но ние, за велико щастие, по незаслужена благодат, сме получили отговор от Него, узнавайки, що за стремление е това в нашето сърце, накъде ни влече – идваме днес тук и казваме:

Господи, Ти наша първа и последна любов, Ти Този, заради Когото ние живеем, в Когото живеем, към Когото се стремим, с Когото дишаме!

И Господ ни казва: „Дойдете при мене, всички, които се трудите и сте обременени” – а това сме всички ние – „ и Аз ще ви успокоя” (Мт 11:28) – т. е, ще дам покой и мир на вашите сърца. Само Той единствен може да дари покой на нашата тревожна, безприютна душа. Но щом знаем това, ние сме длъжни да тръгнем след Него! По-вярно, да тръгнем насреща Му. И когато се изнася Светата Чаша, когато Господ чрез устата на Своя служител казва „Пристъпете”! – ние отиваме и пристъпваме.

Нека всеки от вас се замисли: нали учениците са били първите, които са пристъпили към Светата Чаша, – те също са били слаби. А ние идваме още по-слаби от тях. И макар Тома да се е съмнявал, макар Петър да се е отрекъл, макар Йоан и Йаков да са се стремели към първенство, то ние с вас – как можем да пристъпим към тази Чаша?!

Много учители на Църквата са размишлявали, задавали са си въпроса: „Пристъпил ли е към Чашата Юда?” Точен отговор не е намерен. В Евангелието не е казано ясно. По скоро нищо не е казано. По-скоро, той си е тръгнал преди  Господ да е взел тази чаша. Но може да се е случило да е пристъпил и той. И за нас това е горчиво напомняне, че Господ е казал: „Пристъпете всички!”. Затова всички се молим: „Не целувка Ти давам, като Юда”.

Тайната на причастието се заключава в това, че в този момент ние сме призвани да преживеем Вечерята Господня, да преживеем пълното съединение с Него, да преживеем проникване в сърцето Божие, в необятното сърце на любещият ни Господ. И ние влизаме в това чисто, горещо сърце, пълно с любов към нас, внасяйки своята кал, своята прах, своя боклук, извратени, обезобразени и недостойни, прегърбени под товара на безкрайни грижи, обременени с леност, отвътре терзани ту от злоба, ту от страсти, ту от завист.

Господи, как можем да дойдем при Тебе и да пристъпим към Светите Твои Дарове?! Огромна е нашата благодарност към Тебе, но с какво да ти се отплатим?

Какво сме направили за Господа, ние, християните, обичащите Бога, получилите от Него всичко! Какво сме направили? Ние сме предали Неговото име на позор. Ние сме нарушили званието християнин. Пред всички хора, с които ни се е случвало да имаме работа, сме доказали, че, оказва се, християнинът е същото жалко, немощно и греховно същество, както и всеки друг! Ето защо в Писанието има такива пронизващи, изобличаващи думи, че „заради вас се хули Божието име между езичниците” (Рим 2:24) Колко просто е да се разбере това! Всички знаем, че хората, нашите близки, братя, сестри, съседи, колеги, познати – всички, които знаят, че носим върху себе си знака на Христа, –  всички те гледат: какво ще излезе от нас – добро или зло? Явяваме ли се ние, мъже и жени, апостоли Христови сред хората? Не, и още един път не. Не сме апостоли, а такива, които отдават вярата на срам и позор.

Господи, прости над, грешните. Прости ни за това, че ние сме вярващи но толкова малка е нашата вяра; ние се молим, но така слаба е нашата молитва.

Ние сме хора на църквата, но не притежаваме ревност към църквата и, нерядко, превръщаме самата църква, самия храм в пазар, в място на разправии, свади и взаимна неприязън. Ние, получилите Словото Христово за любовта, сме забравили какво е това любов, защото сме изпълнени със зло, недоброжелателство, завист, превъзнасяне, горделивост, раздирани сме от дребни, нищожни страсти, подобни на дребни паразити, които разяждат нашата душа.

Съществува такава бактерия, наречена пръчица на Кох, тя причинява заболяването туберкулоза; с око не можеш да я видиш – само със силен микроскоп; но, когато се появи в белите дробове на човека, тя постепенно ги разрушава, започва кръвохрачене и ако чрез лечение не бъде унищожена на време, човек умира. Така и в нашата душа има безмерно количество малки, отвратителни бактерии, които всичко разяждат, всичко разрушават, ако не се осъзнаем навреме.

Защо ви дадох за пример това точно малко същество? Защото то е най-опасно! Защото който и да е хищен звяр не е така опасен като невидимият за окото причинител на чумата или друга също така страшна болест. Защото малките незабележими грехове проникват в нас незабележимо и започват да вършат своето отровно дело. Ние сме духовно заразени, греховно чумави! Нас ни разяжда духовна проказа!  И вие добре знаете, че не преувеличавам, защото както и да постъпим (ако направим добро – веднага ни обхваща горделивост, ако сгрешим – веднага изпадаме в отчаяние) – винаги изхождаме от самолюбие, алчност, егоизъм.

Неразумни, невъздържани сме в думите си, невъздържани сме в чувствата си, лесно се поддаваме на раздразнение и празно възмущение; вечно в душата ни клокочи някакво дребнаво недоволство от всички и всичко, което ни обкръжава. Затова, като че ние сме потопени в този разтвор от кал – живеем в него и не излизаме от него, така сме привикнали, че вече ни харесва да живеем в тази тиня! Не преувеличавам. Спомнете си как ви се иска понякога да спорите, да се карате! Ние сами провокираме и предизикваме стълкновения, семейни разправии, взаимно недоволство! Още повече, на нас ни става скучно, когато около нас е тихо и мирно. Пуста душа, просто пуста, която не може да живее в мир, – не може да живее без това гадно развлечение във вид на гавра над другите.

Господи, прости нас, грешните.

А нали ние не живеем в гората, не сме диваци . На нас ни е дадено всичко: Божието Слово, тайнствата на Църквата, които могат да ни оживотворят, стига да поискаме това. Но ние сме нехайни. Човек, който е вложил в сърцето си Свещеното Писание – той веднага би разбрал как да постъпи. Този, който го чете, разглежда го, веднъж в месеца – как би могъл да знае?! Ако всеки път снема книгата от полицата и гледа: къде тук е казано, как да постъпи, така или иначе? – разбира се, той веднага нищо няма да намери. Този, който не знае Словото Божие не може да го приложи в живота си. Това се отнася и до богослуженията! Идваме тук с години, а не знаем за какво се чете, за какво се пее, защо се прави всичко това.

Нашето участие в храма – това е участието в общите молитви. Аз вече нееднократно съм ви казвал, че тайнствата на Църквата, в това число най-великото тайнство – освещаването на Светите дарове, литургията, евхаристията – се извършва от вас самите с ръцете на свещеника. И не е имало нито един случай, тогава, когато се молим, призовавайки Духът Божий върху светите дарове, върху престола, върху Църквата, да няма хора, които се разхождат насам-натам, разговарят, да си подават свещи, дори да напущат храма,  защото си имат някаква работа….. Човек може да си помисли, че освещаването на Светите Дарове продължава десет часа, че са останали без сили. То винаги, даже при най-протяжно пеене, не продължава повече от десет-петнадесет минути. И ако се отнасяме към него така неблагоговейно, то това е от невежество. Но да бъдем невежествени, ние, хората живеещи тук, където има толкова храмове, вярващи хора и религиозни книги, е непростимо. Има всичко, но не се ползваме от него!

Господи, прости нас, грешните.

Когато посещаваме храма, наш дълг е да го поддържаме. Но ние понякога забравяме, да кажем, да си вземем просфора. Просфора – на гръцки означава приношение – тя е и приношение на Църквата. Когато вие поръчвате просфора, това струва няколко копейки, вие давате своят принос в Църквата, това е вашият църковен дълг. А на нас ни се струва, че това е нещо незадължително. Със своите ръце ние поддържаме своя молитвен дом. И там, където хората наистина съзнават това, го правят сами. При нашата бедност така е направено, че когато подаваш записка за помен на умрелите или живите, ти правиш една наистина нищожна жертва за да внесеш свой, според силите си влог, своята лепта в храма Божий. Но и към това се отнасяме небрежно.

Ето така се получава: към храма сме небрежни, към молитвата – безразлични, към доброто – лениви, към злото – благоразположени, всяко зло винаги сме готови да приемем и то бързо прилепва към нас. Да погледнем, още веднъж, какво излиза при нас! Когато Господ ни призовава на Трапезата Си, ние пристъпяме към Него духовно сакати, изгърбени, гноящи и прокажени – просто някаква болница за духовно болни! Ето какво представляваме! И това е войнството Христово, стадото Божие, най-добрите хора, които да осветят света, така че хората да казват: ето какви са християните! Това е нашият позор, нашата печал и нашият грях пред Господа и Спасителя.

Господи, прости нас, грешните.

Това, което ни остава е чудото, великото чудо на Неговата любов! Той ни приема полуживи, духовно болни и продължава да ни призовава: елате при Мене не само отрудените и обременените, но и вие обременените със своите грехове. Аз отново ви приемам. С неизтощимо търпение, с неизтощимо милосърдие, с неизтощима щедрост Господ отново ни зове днес.

И ние идваме и казваме:

Господи, допусни, направи така, че нашето участие в Тайната Вечеря днес  да не бъде присъда за нас, а да стане приобщаване към вечен живот.

                                                                                                                                                                                                                  30 ноември 1986 (?)

Да се обърнем със сърцето си към Бога и ще се роди в нас Христос

Рождество Христово

Ние сме дошли днес да се причестим, да се съединим с Господа в деня на Неговото Рождество, когато Той се е родил на земята, за да стане един от нас, един от смъртните хора, за да преживее с нас всички човешки страдания, разочарования, горести, самота, смърт – всичко! Да преживее всичко, освен греха. За нас с вас това е началото на нов живот. Бог влиза в обикновеното, простото, земното, в обикновения човешки живот, така че той престава да бъде прост, престава да бъде земен и обикновен. Той става осветен. И тогава нас ни спохожда усещане, наречено рождение в нас на Господа.

В този ден ние сме длъжни заедно да се молим Господ да се роди в нас и ние да се родим за нов живот. Това ще бъде второ рождение. Та нали Той сам ясно и точно е казал, че този, който не се роди втори път, той не ще може да влезе в Царството Божие.

Какво означава „да се родиш втори път”? Не на всички е ясно това. Представете си човек тежко болен, прикован към леглото, живеещ от месеци в болница; но в резултат на някакви особени чудодейни лекарства този човек се вдига на крака. И той, при когото краката му не са се движили, ръцете били немощни, когото  го е боляло цялото тяло, което като че било натоварено с тежки гири – изведнъж е почувствал лекота, сила, радост от живота! Ето тогава казват, че този човек „се е родил за втори път”. Понякога се случва човек да изпитва остро чувство за опасност, животът му да е заплашен от нещо, но после, благодарение на Божието застъпничество, той се избавя от него. Аз познавам хора, които са се оказвали в критично положение, но нещата са се оправяли…. И те започват живота си като че отново. Те отново се раждат.

Човек, който е разбрал нещо, открил за себе си нещо важно, който е нещо преживял – той отново се е родил. Започва да гледа на всичко по различен начин. За него и хората, и природата, и събитията от живота му, и книгите, които чете – той ги вижда с други очи, във всичко звучи друга музика! Звучи така, като че са му се открили нови органи на чувствата, нови канали за преживявания. Всеки от вас знае, че съществуват в живота такива мигновения, когато ние се раждаме отново. Затова можем да кажем, че да, Господ ни е родил отново.

Когато станем християни, ние вече сме се родили за нов живот. Но това рождение не е преживяно веднъж за винаги Божие присъствие, след което вие ще вървите по безводна камениста пустинна пътека, където никой не ще ви съпровожда, не ще ви подкрепя, не ще ви показва пътя. Не, от време на време чувството за повторно рождение отново ще ни спохожда. И то е много важно в такива моменти, които са свързани с църковните или вашите собствени празници, да кажем, рождения или имения ви ден – в тези дни е необходимо да молим особено ревностно,  за да се докосне Господ до нас като с език на нажежен пламък! – и тогава всичко се преобразява. Това е съвършено особено преживяване. Това трябва да чакате! Това трябва да молите от Господа!

Ето, Рождество Христово е. Разбира се, на нас ни е безкрайно драго, че Христос се е родил – това е било отдавна, преди две хиляди години. Но за нас е вярно, че Той и сега е, ражда се. И когато осъзнаем това, когато чувстваме това, когато се радваме на това, неволно ни идва мисълта: къде идва Той? В какъв живот? При кого?… При нас изпълнените със самолюбие, всякакво самолюбие, суетност, мисли изпълнени с нищожни, просто микроскопични, ненужни като смет неща; при хора, които не умеят да обуздават нито своите очи, нито своя език, нито своето сърце, нито своите чувства. При хора, в душите на които витаят най-низки, пошли и глупави чувства: завист, осъждане на другите, превъзнасяне! При хора, които не управляват нищо, нито в своето тяло, нито в своята душа. Започваме да се храним – не можем да се удържим, не знаем мярка; тялото ни – изпълнено с леност, чувственост, блудни грехове – нищо не ръководим, всичко сме оставили на самотек. И ето това започва да изпълзява: в нас се образува отначало една рана, в нея се появяват паразити, червеи, после друга рана, трета, и в края на краищата, се оказваме покрити от главата до петите с тези струпеи, паразити, тази гадост, която превръща нашата душа в буца недъзи.

Можем ли да се очистим от всичко това?  Знаем, че не можем. Ние с вас не сме деца (въпреки че тук има и деца) и знаем, че това не се случва: очистваш се, но раната отново се появява. Какъв е изходът? Изходът за нас е един. Господ казва: Аз съм вашият Спасител. Ще взема върху Себе Си вашите грехове. Със Своята кръв ще измия всички тези паразити, ще измия, ще очистя вашата душа – само елате и Ми я донесете. Както казва Господ в Своето Писание: ”Сине, дай Ми своето сърце” (Притч 23:26). Днес ние принасяме сърцата си и казваме:

Господи, нека Твоят огън изгори в нас всичко зло, мерзко, черно, лошо, неблагодарно. Нека Твоят Дух се всели в нашите сърца, за да станем носители на Твоят Божествен Дух, така че Той да остане у нас, от нас да се излъчва на всички страни, за да знаят хората, че у нас се ражда Христос, че сме Го срещнали и приели.

Не бива да си мислим, че сме недостойни. Никой, никога не е недостоен, защото при човека Бог е дошъл, не защото  човекът е достоен за това, а защото Бог е любов! Любовта е това, което се излива, което отдава себе си, което обгръща всички! И Божията любов ни обгръща и ни дава сили да живеем. Ние живеем с Нея! Ето защо апостолът казва: „не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал 2:20). Защото когато аз „живея”, какво е това? Ходещ сбор от душевни и телесни немощи. Но когато „у мене е Христос”, то ние изправяме плещи и казваме: да, чрез нас действува Господ! И тогава у нас няма да има нито горделивост, нито самомнение, нито превъзнасяне, а само чувство на покаяние и благодарност. Защото ние ще знаем, че нашите дарования – не са наши! Всичко е от Него. Ние завинаги ще бъдем избавени от всяко превъзнасяне, от какъвто и да е риск високо да излетим, за да паднем нелепо на земята.

И така, това е най-главното. Днес не изброявам всичките ви грехове. Защото е празник. Няма да се ровим днес в греховете си. Ще видим само, че нашата душа е нечиста, тъмна, приличаща на този вертеп, тази пещера, където се е родил Господ. Той се е родил там, където хората биха сметнали, че е недостойно да се родиш: не в благополучен дом, не там където майката и младенеца са заобиколени с грижа, а при добитъка, в задния двор, в обора. Така и нашата душа е такъв обор, където, ако поискаме също може да дойде Господ. Затова ще се молим. Нищо друго няма значение. Само с вяра в Исус Христос ще се спасим.

Господи, ела и се всели  в нас и очисти ни от всяка мерзост.

7 януари 1987

“Царството Небесно със сила се взема…”

Някои от вас, може би, за първи път за тази година се причестяват днес. Във всеки случай годината започна с два големи празника – Рождество и Светото Кръщение. Но началото на новата година ни дава повод днес, преди приемането на Светите Тайнства, да се огледаме назад, да видим докъде сме стигнали. Но вие бихте могли да запитате: а къде, всъщност, отиваме? – живеем и живеем, отиваме към края на живота си, всеки, според това, когато му е писано. Но не е така. Не е така, защото човешката душа, ако желае да живее по Божиему, никога не може да бъде в състояние на неподвижност – просто да живее и да не се променя.

Погледнете посадено дърво – то винаги е в движение. От зърното,от семето започва да расте кълн – той прокарва, расте, макар и не много забележимо за нас; но ако се заснеме със подходяща камера, а след това се ускорят кадрите, то ние ще видим, как живото дърво изниква от земята, пуска първите клонки, след това се издига все по-високо и високо, появяват се цветове, плод, неговите листа се обръщат към слънцето – то винаги е в движение! Даже ако ни се струва, че то, сега през зимата, е мъртво – това не така, вътре в него, така или иначе, животът продължава, защото това е живо същество, а не камък. Така че без движение не може да съществува живо същество.

Даже когато човек спи, когато е неподвижен, сърцето му непрекъснато бие, непрекъснато струи кръв по вените му. Но ако спре сърцето, ако престане да тече кръвта по кръвоносните съдове, не се разтварят и свиват, дишат дробовете – то тогава човек е умрял.

Да помислим върху това и да го сравним с душата си. Ако в душата няма макар и слабо движение напред, макар и с най-малки усилия да върви към Царството Небесно, то тя ще започне да умира. Ако ние с вас си мислим, че пред Светото Причастие ние просто можем да си припомним греховете и след това да продължим да ги повтаряме, то това е преливане от пусто в празно. Година, две, десет години – можем да повтаряме едно и също. Наистина, ние сме слаби хора. Но защо става така? Защото забравяме, че винаги е необходимо обновление. Който не се обновява, той изостава. Затова нека да помислим днес:

Господи, обнови ли се моята молитва през изминалата година? Имало ли е такива мигове, когато съм Те чувствал редом до мене? Колко рядко е било това! Как, напротив, моята молитва отслабваше! Как се превръщаше във формалност, в безсмислено мънкане на думи, които не достигат до сърцето!

Най-важното за нас е вярата и Господ да са на първо място. Но при нас на първо място е какво ли не! И става така, че вярата наша е някакъв придатък към живота: всичко има, има и това  – за приятност  и  удобство в живота.

Господи, прости нас, грешните.

Да помислим, кой от нас е отишъл напред в изучаването на Свещеното Писание, в размишленията върху него, в познанието на Словото Божие? Защото както казва апостолът: „Вярването е от слушане, а слушането – от Христовото Словото” (Рим 10:17). Ето ние отваряме Словото Божие. Но нека си припомним, колко дни от миналата година са отлетели, когато ние не сме отваряли Словото Божие?

Как можем да живеем по Словото Божие, ако го четем от време на време? Каквото човек сложи в своите мисли, това живее в него! Ние постоянно трябва да се храним със Словото Божие – и трябва да не го четем като роман, който прочитаме и оставяме на рафта, а после след месеци или година, може би, пак да отгърнем, ако ни се иска. Но това е Писанието, трябва да го четем по друг начин.

Господи, прости нас, грешните, че и тук сме напреднали малко. Прости ни, Господи, за това, че не искаме да приемем живота без да роптаем, с търпение и мъжество. Малко бяха те у нас, и в това не сме напреднали.

Всяка дума казана за нас от някого, така ни вълнува, така ни дразни или огорчава! Обезателно ни се иска мнението на хората за нас да е непоклатимо. За нас не е така важно какви сме пред лицето на Бога, по-важно е какви сме пред лицето на хората.

През миналата година всеки от вас е изпитал огорчения, болести, неприятности – това е естествено, това е нашият живот. Да си припомним колко често сме ги посрещали не като е подобаващо за християни, а като обикновени невярващи хора. Какво в този момент изпълва сърцата ни? Не молитва, не уповаване в Бога, а обикновени терзания, тревоги, отчаяние, суетни усилия да постигнем нещо уповавайки се на собствените си сили.

„По това ще познаят всички, че сте мои ученици, – казва Господ, – ако има любов помежду ви” (Йн 13:35). Ние, разбира се, към това се стремим. Има ли някой, който да не желае да бъде ученик на нашия Господ и Спасител? Отново поглеждаме към изминалата година: напреднахме ли? Преуспяхме ли в любовта? Не, малко успяхме. Да си припомним за тези, които предизвикваха у нас раздразнение, чувство на неприязън; да си припомним хора, които са ни обидили – как ние реагирахме на това, как отговаряхме? На раздразнението отговаряхме с раздразнение, на обидата – с обида, на неприязънта – с неприязън. Така че ние не се издигнахме над обикновените човешки страсти. Живяхме по езически.

Господи, прости нас, грешните.

Сега да си припомним за въздържанието. През миналата година имаше пости, имаше време, когато трябваше да се въздържаме от блажни храни, от празни приказки. Преуспяхме ли ние в това? Успяхме ли да обуздаваме езиците си поне малко? Започнахме ли повече да се въздържаме от блажна храна? Колко малко сме постигнали! Станахме ли през миналата година по-търпеливи, по-спокойни, по-тактични с хората? Не.

Господи, прости нас, грешните. Ти всичко си ни дал, за да свети Твоята светлина у нас. Ние само трябва да приемем Твоите заповеди и да се укрепим в Твоята благодат.

Това, което сега ви казвам, – че не сме преуспели в нищо, – това не е за чудене, защото ние сме хора слаби. Но вярата прави чудеса. Тя премества планини. Най-тежката планина – това е нашата леност, нашето маловерие, душевната тъпота. И тя може да бъде преместена само с вяра. Значи вярата е за нас ключ към Царството Божие. Тя е залог за да получим благодатна помощ.

Господ е казал: „И ще познаете истината и истината  ще ви освободи (Йн 8:32). Ние не сме свободни, защото сме роби на своя егоизъм, егоцентризъм, на своето самолюбие. Ние сме заробени от дребни нищожни неща, които ни обграждат от всички страни.

Господи, дай ни да преживеем живота си свободни, както подобава на християни

Ето какво е главното. Защото можеш да знаеш всички свои грехове, но ако нямаш стремеж към вярата, с това знание ще си останеш завинаги. Описът на греховете си можеш да го напечаташ и да го носиш в джоба си всеки път, когато идваш на изповед – той ще си бъде винаги един и същ, не ще се наложи отново да го преписваш. Винаги текстът ще бъде един и същ и достатъчно дълъг. Ето това е стоене на едно и също място!

Господ ни носи спасение, т.е, единство с Бога, среща с Него, преживяване на Неговото присъствие в живота ни, тук и сега. Но това спасение се дава на хората тогава, когато те отговарят на Божия призив, когато встъпват с Господа в съюз, завет. Ако ние си седим безгрижно, нехайно, лениво, ако искаме да задържим при себе си всичко свое, то как ще влезем в Царството Божие.

Господ казва, че по-скоро камила ще мине през иглено ухо, отколкото богатия в Царството Божие. Никой от вас не е дотолкова богат, че това да бъде пречка за него. Но Той има в предвид друго – богатството в кавички. Ние сме натоварени с торбите на нашето самолюбие, на миналите ни грехове и тогава, как бихме могли да минем през игленото ухо.  Ние сме като човек, нарамил обемист багаж, който не може да мине през тясна вратичка – жал му е да изостави багажа и да премине му е невъзможно – ето така се получава с нас. Затова се тълпим пред вратата и не можем да влезем. А отговорът на тази трудна задача е само един – три думи!, който ни е казал нашият Господ: „Не се бой, само вярвай”(Мк 5:36) Всичко! Всичко останало ще се случи.

Напомням ви за времето. За времето в смисъл, че годините летят, започна новата година. Наближава третото хилядолетие и е неизвестно, кой ще премине двухилядната година и кой ще умре дотогава. Помислете върху това. Помислете върху това и дребните неща няма толкова да ви гризат. На нас, служителите в храма, понякога много ни помага гледката на умрелите. Почти при всяка служба ние погребваме някого и когато гледаш човека в ковчега, – какво оздравяващо зрелище! Оздравяващо! Полезно за живота! И си мислиш  в това време: само месец или седмица преди това този човек силно се е притеснявал, че нещо при него не е свършено, не постигнал нещо, че някой нещо му е казал – но всичко е свършило! Какво е останало, – човекът пред  Бога, това и трябва да бъде главното, а всичко останало е преходно. В края на краищата всичко останало се оказва мимолетно, като есенните листа – днес висят на клончето, утре се търкалят по земята, – и това е всичко.

Господи, помогни ни да не отдаваме своите и без това слаби душевни сили на дребнавости, суета, нищожни дела. Помогни ни да не се заравяме, да не оставаме във временното, но когато ни докосне вечността, да не застанем пред нея смутени, неподготвени, изпълнени с всичко преходно, всичко временно.

Само вярата, само вярата ни дава сили да живеем в този живот, обикновен, делничен живот, изпълнен с труд, работа и отношения. И в този живот ние сме длъжни да живеем с Бога, да живеем по Неговата воля, с мисълта за Него – на първо място, на второ място и на трето място. Само с Него. Това е всичко. Ето ключът към решението на всички тези задачи.

Затова сега да помолим прошка от Господа, да кажем:

Господи, прости ни, че не искахме да влезем в Твоето Царство, а стояхме лениви и невъзприемчиви, пред вратите, без да направим нито една истинска крачка насреща на Тебе.

Господи, прости нашите прегрешения, или със слово, или с дела.

21 януари 1987

„Мнозина призвани, малцина избрани”

Ние днес дойдохме на пир Божий, На Трапеза Божия. Сам Господ ни призовава.  Ето защо искам да ви припомня притчата за поканените на вечеря, та нали сме поканени на вечеря Божия. Вечерята – това е празник! Вечерята – това е радостно общуване, вечерята – това е тържество на любовта, общение с Господа, любов Божия и наша.

И както добре си спомняте, дошли на вечерята различни хора. Не най-добрите, не най-разумните, не най-уважаваните, не най-знаменитите, а хора, които стопанинът намерил по улиците и покрай оградите. Всички, които били там, били поканени. Това сме ние с вас. Ние изобщо не сме най-добрите, а може и да сме най-последните! Но тъй като Божият призив бил всуе, нас Той е поканил днес. Може да се каже, сганта, това, което е останало! Така е и казано в тази притча, не са дошли призваните!

И тогава слугите, изпратени от господаря си, тръгнали по улиците и събрали всякакви голтаци, за да има празник в дома и празничната трапеза да бъде напълнена. Това е първото, което ни напомня за смирението. Понякога е така, човек се гордее, че е вярващ, като че това е някаква негова привилегия, като че той е по-горе от другите. Не, с тези, които не са дошли, Господ ще има друг разговор. А тези, които са дошли, – те са дошли не защото са заслужили това, а по Негова милост. И нека всеки от нас хубавичко си помисли, да си спомни и да проумее, какво можеше да се случи с нашия живот, ако Господ не беше ни призвал, – ние бихме си останали в прахта, суетата, на улицата на своя живот, без светлина. Това би трябвало да пробуди в нас дълбока благодарност към Него!

Господи, как малко ние чувстваме това! Колко малко се стремим да Ти поблагодарим за това, че Ти си ни призвал. Може да се каже, че Ти си ни дал живот, защото вън от Тебе ние не живеем – ние само се суетим, само се окалваме в своето тщеславие, самолюбие, празни приказки, дребнави обиди и претенции. И така си преминава целия живот в нищожество, празнота и глупости. Но Ти Си ни призвал, напомнил Си ни, че има друг живот, велик живот, свят живот – християнски живот. Господи, прости ни за нашата гордост и за нашата неблагодарност към тебе.

Но за да отговорят на поканата, тези хора, които са бродили по улиците, които били призовани от  слугите на господаря, трябвало така или иначе да станат и да тръгнат. А на нас понякога не ни се прави и това малко движение! Вече сме поканени, но колко бавно, вяло, ние отиваме на Божията Трапеза. Можем да предположим, че би трябвало да тичаме, да се стремим! – канят те на празник! А ние отиваме, като че на някакво задължение . Кога става с нас това? Когато сутринта не намираме 5-10 минути, за да се помолим, да се обърнем към Господа. И трябва сами да се принуждаваме, заставяме, мислите ни се разбягват, като че за нас молитвата е пренасяне на камъни.

Господи, прости нас, грешните.

Понякога идваме със съмнения и колебания, мислим си: може би беше нужно да направим нещо друго, но толкова много работа имаме, толкова много  задължения. Нямаме време, все нямаме време! Но така или иначе нас ни призоваха и ето днес ние сме тук.

В притчата се разказва за един стар обичай. На празник, особено на сватба, бедняците не можело да присъстват облечени в дрипи. За да не смущава мизерният им вид гостите и за да не разваля празника, богатите стопани поставяли на входа вратар, а редом с него – сандък, в който били поставени красиви чисти дрехи. На всеки, който не бил прилично облечен за участие в празника, се давали дрехи, които да облече. И Господ ни разказва тази притча по-нататък: дошъл един човек, който не се преоблякъл. Всичко по-него  било мръсно ли, съдрано ли? Той така бързал да седне на масата и да се наяде, че не обърнал внимание на слугата, който му предложил чисти дрехи, и така, както си бил облечен, седнал на трапезата. Но когато стопанинът минал между гостите, той видял този човек, отишъл при него и го попитал: „Защо не си облечен в празнични дрехи?” Това било обидно за стопанина. И какво е интересно: този човек нямал какво да каже, замълчал си! И господарят заповядал да го изгонят от трапезата за проявеното неуважение. Защо замълчал? Не можел да каже: „За какво обличане и уважение ми говорите, когато искам по-бързо да седна и да се наям…..” Мълчал, нямал какво да каже.

Ние с вас идваме на празника Божий, в храма Божий, за участие в Тайнствата Христови. И, зная, че в мнозинството си, не сме готови за това, Църквата ни дава възможност, макар и за няколко часа, да наденем на душата си чисти, светли дрехи, да се приготвим! Но ние не мислим за това и така си идваме – небрежни, неподготвени. Нека да помислим, колко пъти сме пристъпвали към Светите Тайнства неподготвени, нежелаещи да се приготвим. Колко пъти на въпроса Божий: защо не си с чиста дреха, а в мръсна? – ние няма какво да кажем, защото това е било просто от немарливост; не от някакви  житейски обстоятелства, а просто от рутина, мързел, студенина, сърдечна тъпота – от нехайство.

Но сега, в тази минута, когато принасяме на Господа своето покаяние, ние имаме шанса да поправим тази грешка и да облечем чистата дреха, която ни дава Църквата. По-точно, дава ни я Христос с ръцете на Църквата…. Тази чиста дреха е свързана с покаяние…. Както се казва в псалма  „Умий ме и ще стана по-бял от сняг” (Пс 50) Душата ще стане бяла. Но как ще е бяла, когато нашата душа е черна! Когато в нея живее завист, властолюбие, зложелателство, подозрителност, когато на езика ни се таи лъжа, когато не обуздаваме своите чувства, страсти, похот, а ги пускаме на свобода! Във всеки човек има различни видове страсти и той е длъжен да им постави юзди! Но ние не желаем това.

Свети Василий Велики сравнява човешкото тяло и всички присъщи му страсти с кон, който е язден от човек. Ако конят му се подчинява, той ще стигне до целта си; ако конят е неуправляем, ако през цялото време не се поддава на управление, ако през цялото време не се съобразява с желанията на ездача, той, рано или късно, ще го хвърли и човекът ще се нарани.  Конят ще избяга и конникът не ще стигне до целта си. Но ние не желаем, не желаем да поставяме предел на своите страсти.

Господи, наистина колко e мръсна и недостойна дрехата ни! Тази дреха на вярата, бялата дреха на нашето кръщение – тя е опетнена от маловерието ни, от съмненията ни!

Ние винаги искаме да противопоставим нашата воля на волята на Господа: не това, което искаш Ти, а това, което искам аз!

Всичко, което правим за хората, го правим не така, както трябва: без любов, без истинско отдаване на сърцето си, без желание да го направим за Тебе. И този човек, който дошъл на пира, не му било до оказване почит на стопанина; единственото му желание било да се наяде. Така и ние идваме при Господа и го молим: кой за здраве, кой за успех, кой за избавление от трудности и неприятности; но забравяме Кой ни е призовал и Кой ни е поканил и че за Него по-скъпо от всичко е когато идваме заради Него самия. Любовта към Него, нашия Спасител, това е най-важното във всичко, в целия наш живот, във всички мисли, чувства и дела. Ако не научим това, нищо друго при нас няма да се получи.

Някой казват: колко е трудно да обичаш Бога. Да, създалия небето и земята, безкрайно превъзхождащия ни е трудно да обичаме – пред Него можем да треперим и даже да се ужасяваме…. Но, за да можем да Го обичаме, Той е станал човек, Когото нашите духовни очи виждат и ушите ни слушат Неговото слово! Ние трябва да разберем и почувстваме, че всичко в нашия живот е нищожно, ако не се прилепим към Него.

Ще мине не много време и никой от нас тук, на земята, не ще бъде между живите. През този кратък срок, който Той ни е дал да Му служим, ние служихме на себе си – и всичко това се оказа прах. Във  вечността ще премине само това, което е било с Него! в Него! във вярата! в любовта! – ето кое ще дойде с нас във вечността, а не нашата прах, нашето нищожество. Това означава, че ние идваме заради Господаря, заради Господа, заради Христа Спасителя, за да разберем Неговата любов към нас, която нашия живот от жалко съществувание превръща в живот истински, живот вечен тук, на земята и от другата страна на гроба.

И тогава Той е наш, тогава Той е наш, и  вечерта, и сутринта, и в любовта, и в изпитанията, и в трудностите, и в болестите, и в най-хубавите минути от нашия живот. Тогава ние знаем, че свети слънце – това е Неговото слънце, ако се чувстваме здрави, това е Неговото здраве, което ни е дарено, ако се радваме на общуването с другите – това е Неговата радост, която Той ни праща; всичко идва от Него. Всичко, което ние обичаме на света, всичко, което радва нашето сърце, – всичко това е Той, това всичко е от Него – Негова усмивка, Негова ръка, Негова любов, която се излива върху нас. Ето главното, което сега е важно за нас. Залюби Господа – и ти няма да го оскърбяваш с грях. Залюби Господа и ще ти стане противно това, което си правил или правила против Неговата воля. Залюби Господа – и ще идваш на Божествената литургия с радост, а не да се подтикваш; и молитвата ще бъде за тебе светъл прозорец в мрачния живот, а не ежедневно досадно занимание.

Ние сме деца Божии. Мнозина са звани, малцина са избрани, тъй е, тези, които ще останат. Ние сме избрани, макар да не заслужаваме това.

Господи, прости ни! Дай ни днес да се облечем в чисти дрехи, за да можем да участваме в Твоята божествена Трапеза. Господу да се помолим….

8 февруари 1987

«Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили»

Ден на Страшния Съд

Днес е денят, който се нарича Ден на Страшния Съд, Съда Божий над нашата душа. Може да се каже, че всеки път, когато ние с вас пристъпваме към Светата Чаша, за да преминем тази черта, която ни отделя от Бога      , – в този момент ние трябва да преживеем своего рода Страшен Съд, защото тук не съдим сами себе си, а ни съди сам Господ. Това не е човешки съд, това не е съд на строгия закон, не е безпристрастен съд, това е Божий съд, съд особен, когато Господ с безкрайна любов към всеки от нас ни дава възможност да се видим в истинска светлина.

Ние обичаме да се самозалъгваме, стараем се да да се представим пред хората, пред Бога и даже пред самите себе си не такива, каквито сме. Но има моменти, когато трябва да отхвърлим всичко това, когато трябва да станем честни спрямо себе си – и тогава настъпва Съдът. За нас той е необходим като очистване, като възвръщане към себе си, като първа стъпка към това, да се освободим от тази утайка, от това, от което нашата душа помрачава, натежава, изражда се, издребнява – не такава, каквато би искал да я види Господ, който е създал тази душа и я вложил в нас.

Какъв прекрасен образ Божий в човека! И колко успешно ние изопачаваме този образ, затъмняваме го, почти го унищожаваме!

Господи с това ние сме дошли днес при Тебе.

Да си припомним за тези моменти, когато душата ни е била лека, чиста, открита, духовно свободна, когато ни е било лесно да се обръщаме и към Бога и към хората, когато молитвата излитаще от нас така леко, като доброжелателството към окръжаващия ни свят. И колко лесно това се губи – от нашата бременност, от немощта наша, от леността ни и липсата на усърдие Вие знаете какво се случва, когато запуснете зеленчуковата градина, лехите с цветя, дома си – всичко се покрива с плесен и мръсотия. Така е и с изоставената душа, за която никой не се грижи. Представете си какво се случва, ако не перем дрехите си, не почистваме дома си. Какво ще стане с нас? Но както ни казва Христос-Спасител „Душата не е ли повече от храната и дрехата за тялото? (Ср. МТ 6:25). Не зная защо, ние по-лесно  носим в себе душа замърсена с кал,  отколкото мръсна, неспретната дреха.

Днес ще чуете прочит на 25-та глава от Евангелието от Матея, притчата за Царя, който съди народите и ги разделя на овце и кози. Това е много важна притча. Тя е за нашия живот, за нашето отношение към света, който ни обкръжава, отношението ни към хората. И там има думи, които не бива да бъдат  изличени от Евангелията, които завинаги трябва да бъдат записани в нашите сърца: «Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили» (Мт 25:40).

Ако някой би  пожелал през целия си живот да извършва такъв подвиг, какъвто  да кажем, се изисква за Велик Пост: никога да не яде месо, да води аскетичен живот, да се моли по цели нощи, да бъде бездомен странник, да носи върху себе си пуд тежки вериги – но това би било напълно безполезно, ако в това няма отдаване на Господа. А какво би трябвало да бъде това отдаване? Отдаването ни е напълно ясно определено: «Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили» Ако го няма това, – следва, че всичко би било безполезно.

Това не го казвам, защото на мене така ми се струва, а защото така ни учи Църквата и Свещеното Писание. Да ви напомня думите на апостол Павел: „Ако имам велика вяра и съм пожертвал всичко и тялото си съм отдал за изгаряне, ако говоря с човешки и ангелски езици, но ако любов нямам, аз съм станал мед, що звънти или кимвал, който дрънка” (Ср. Кор 13:1). Значи първото и главното, което можем да направим за Господа (помислете, колко важно е това: ние можем да направим нещо за своя Спасител), първото и главното е да Му служим. Какво изброява Царят в тази притча, която ще чуете? Той пита, посетил ли си болен, помогнал ли си на гладен, на нуждаещ се… Ето прости действия, които човек трябва да прави по отношение на друг  човек!

И тук е големият, печалният страшният  урок за нас! Защото в тази притча се говори за хората, които Царят призовава с думите: «Дойдете, вие благословени от Отца ми, наследете Царството». Те отговарят: «Но ние не знаем, какво сме направили за Тебе». Може би те изобщо да не са го познавали! Но Той казва: «Не, вие много сте направили за Мене – много сте направили за хората, значи, направили сте го за Мене».

А хора благочестиви питали:”Не в Твоето име ли правехме всичко?” А Той им отговаря „Аз никога не съм ви познавал” (Ср. Мт 7:22-23). Ето какво може да се случи и в нашия живот днес. И затова нека да се запитаме най-главното: какво направихме за Господа?

Господи! Прости нас, грешните, че ние всичко правим наопаки, че главното за нас е собственото ни спокойствие, собствения ни душевен комфорт; не ни се иска да се потрудим за друг човек, а когато правим това, то правим го с най-голямо напрежение, с най-голяма неохота. Прости ни, Господи!…

Даже когато е било необходимо само да изтърпим недостатъците на друг човек, да изтърпим неговите слабости, някакви несимпатични, неудобни за нас черти – не сме имали сили за това, това предизвиква у нас буря от вътрешно раздразнение, която често се разразява навън.

Успехите на другите, благополучието на другите  понякога предизвиква у нас чувство на недоброжелателство, неприязън, завист. Това още веднъж показва, че у нас няма отвореност към другите, а само мисли за нас самите и за своето.

Ако ние се затворим в себе си, ние никога не ще направим нещо за Бога. Нищо! И никога! И нашето покаяние, и нашият живот – всичко ще бъде безполезно, безплодно, ще бъде тъпчене на едно място. Защото Той е казал: „Това, което сте направили за малките Ми братя, – вие сте го направили за мене”. Ако у нас няма съчувствие, състрадание, отвореност към чуждата беда, чуждите грижи, чуждите проблеми – това означава, че ние сме се отвърнали от Господа, Който ни призовава.

Разбира се, на нас ни е трудно понякога да си представим това. Спомням си в детството си да съм виждал такава картинка: седи до оградата просяк, протяга ръка, минава оттам човек, подава му монета, а монетата я приема сам Христос, Който е нарисуван на иконата, на тази стена. Проста, наивна картинка, но тя е правдива. Но става дума не само за това, да се сложи в ръката на просяка петак. Ние всички сме просяци! Нуждаем се от любов, топлина, помощ, съчувствие, подкрепа, в дела и думи на друг човек. Господ затова ни е създал неравни. Винаги помнете това, че неравенството между хората е велик дар от Бога. Защото ако един има нещо – той може да го даде на друг, друг има друго – той да го даде на още някой. Човек, който би могъл да прави всичко сам и не се нуждае от нищо – той би бил отрязан от останалите хора. Връзката между хората се извършва точно чрез неравенството на нашите дарования. Но това е малко – трябва още да умеем да определим своите дарования и да умеем да ги отдадем!

Господи, прости нас, грешните, че толкова малко даваме от себе си в живота.

Някога родителите ни са ни дали това, което са могли. Да се попитаме сега: много ли ние сме им дали? За някои от вас родителите са духовно чужди, далече от вярата или с тежък характер. Точно затова още повече сме длъжни да проявим към тях търпимост, доброжелателство, любов – толкова, колкото можем, макар и малко да е, в изпълнение на своя дълг, по думите Божии: почитай баща си и майка си.

Господи, прости нас, грешните, че сме им причинявали болка.

И още нещо. Животът често е груб и безжалостен. Но ние с вас, като Божии посланици, сме длъжни да привнасяме в този груб и безжалостен живот своето състрадание и деликатност. Нека да си припомним днес, колко пъти в семействата си сме падали ниско чрез викове, ругателства, оскърбителни думи, грубост – грубост, която за нас би трябвало да бъде изключена! Но при нас това дотолкова е станало навик, че ни се струва, че обичайната простащина с родителите, с близките, с когото и да е – това е в реда на нещата. Но нали оскърбявайки с думи близък човек, – ние оскърбяваме Бога, защото Господ е казал: «Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили» (Мт 25:40) Ако мамим ближния си – ние лъжем Господа. Ако го огорчаваме – ние огорчаваме Господа. Ако не искаме да му протегнем ръка в трудна минута – ние отхвърляме Божията ръка.

И накрая, ние постоянно до горе сме изпълнени с осъждане, което непрестанно ни души. Ние напълно забравяме думите на Спасителя: „С каквато мярка мерите, с такава и вас ще ви мерят” (Мт 7:2). Който прибързано осъжда другите, сам се подхвърля на Божия съд.

Господи, прости нас, грешните. Ако ние стоим днес пред Тебе, това е само,  защото у нас има малка надежда за Твоето милосърдие, за Твоето снизхождение. Защото ние толкова малко сме направили за Тебе, че може да се каже, че не сме направили нищо. И може също да се каже,  че ние постоянно сме ти причинявали зло! Постоянно. Ние бихме били лоши свидетели.

Разбира се, вие всички ще кажете: да, лесно е да се говори така, както казва апостол Павел, че любовта е над всичко. Но откъде да я вземем, любовта?

Който чувства, че в сърцето му няма доброжелателство, той не може да я създаде с някакви упражнения. Но той трябва постоянно, ежедневно, с пределна настойчивост, с пределна целенасоченост, да моли за това Господа: Господи, дай ми добро сърце. И най закоравелият жесток човек може да се прероди. Виждал съм това неведнъж. Това е възможно. Това е възможно защото ние имаме Бог, който твори чудеса.

Освен това, както ни учат Отците на Църквата, сътворяването на добро, ражда добро в сърцето. Ние още повече обикваме този, на когото сме направили още повече добро.Това е проста истина. Ако нямате добро отношение към някого, то,  постарайте се да направите за него нещо хубаво – веднъж! два пъти! три пъти! – и ще почувствате, че вашето отношение към този човек се променя. Постарайте се да се молите за този човек. Колко пъти се е случвало да дойдат тук хора, които са били изпълнени с ненавист: но когато те са полагали усилия, накрая, те са успявали да преодолеят себе си и молейки се за този, които им е бил така ненавистен, изведнъж отношението им към тях се просветлява, мени се, и те започват да гледат  на това по различен начин. Променял се е климатът в душите им, не съществува вече тази ненавист, вместо нея има откритост, доброжелателство, търпимост, любов.

Разбира се, любовта е различна. И трябва да бъде различна. Не можем на една дъска да поставим любовта на децата към техните родители, любовта между мъжете и жените, любовта на майката към своето дете –това са различни видове любов. Но те трябва да изпълват нашия живот! Така че, видовете любов, които аз изброих – са любов естествена. И закоравелият престъпник може да обича своето дете и своята жена, своята любима. Сега ние говорим за любовта Божия, тя е свръхестествена, такава любов на която не помагат обикновените човешки чувства, човешките привързаности. Майката обича детето си, защото мойчинството е присъщо на нейната природа; и любовта между мъжът и жената също съответства на тяхната природа. Но Господ ни зове към такава любов, която стои по-високо от природата, – тя ни подбужда да се отнасяме към човека с привързаност, топлота, с нежност, не защото към това те тласка твоят инстинкт, твоята природа, а защото Господ е вложил в сърцето ти тайната на любовта.

За това ни говори апостол Йоан. Той казва, „Как можем да обичаме Бога, Когото не виждаме?” (Йн 4:20)  И отговаря, че този, който обича брата си (ближния, човека), той вече придобива някаква искрица от любовта Божия. Абстрактната, словесната любов – когато кажем: да-да, аз те обичам, но нищо не правим за това, – тя, също така, е достатъчно безплодна. Макар и да е вече крачка напред! Първа крачка.  Ако се отнасяш към човека добре  – вече слава Богу. Но Господ чака от нас друго – тази любов да бъде действена. Както казва апостол Павел: „Но вяра, която действа чрез любов? (Гал 5:6)

Днес да си зададем въпроса: къде действа нашата любов? В какво се заключава тя? Какво правим ние? Малко или почти нищо. Нямаме много възможности. Всички вие сте претоварени със семейни и професионални дела, всички вие  имате малко сили и  време. Затова, вероятно, не всички имате време да прочетете петстотин пъти Исусовата молитва, не всички имате време често да посещавате храма, много от вас даже нямат достатъчно време за да четат Писанието. Това на всички е известно. Разбира се, трябва да се стараем и в храма да бъдем, и Писанието обезателно да четем. Но вие винаги трябва да намирате време, за да се проявява в живота ви „вяра, която действа чрез любов”. Достатъчно е да се огледаш, да не мислиш само за себе си, а да се огледаш наоколо – и ще видиш веднага колко протегнати ръце, колко много се нуждаят от твоята топлина, твоята помощ с думи или дела. В денят на Съда, когато всички ние ще трябва да огледаме своя живот, без съмнение ще бъдем опечалени, защото ще видим колко малко сме направили.

Готвейки се да стъпим на пътя на Великия Пост, нека днес да приемем такова решение: нека Великият Пост бъде за нас не само време на въздържане от храна, защото това е недостатъчно. Та нали и човек, който има болен черен дроб, също трябва да се въздържа от някои храни, и това не му се вменява в някакъв подвиг. И човек, които има по-специална професия или спортува, – той също се въздържа от определени храни и това не е духовна заслуга – това е въпрос на воля. Нека при нас главното да бъде нещо друго. Нека всеки от вас, когато се върне у дома си, да си помисли, даже да си набележи своите задължения по отношение на майка си, баща си, родствениците, близките, приятелите си, които са в нужда,– всички! Всички, към които сме задължени!

Ако знаете, че има човек, който е изоставен, захвърлен, самотен, болен, стар и вие сте си казвали: ах, кога ще остане време, отдавна трябваше да го посетя, да направя нещо, – нека това да стане през този Велик Пост. Ако по този начин внесем своята малка лепта, това би означавало, че ще принесем Господу своята копейка, малка копейчица! И не би трябвало да мислим, че вече имаме заслуга пред Бога. Това е само копейка. Но Той ще я приеме, както е приел лептата на вдовицата.

Господи, прости нашите прегрешения, волни или неволни, с думи или с дела.

22 февруари 1987

Укрепвайте в вярата, надеждата и любовта

Събота, първата седмица на Великия пост

И така, минаха първите дни на Великия Пост, които ни подготвят за великият празник Въскресение Христово. Кой може да приеме и преживее близко до сърцето си Възкресението Христово? Този, който сам, заедно с Него, възкръсва. Кой трябва да възкръсне? Този, който е мъртав. И ние с вас днес трябва да съзрем своята умъртвеност, вкаменелост, своето безчувствие и да разберем, че ние не живеем, а едва-едва се влачим.

Животът, това е вяра, надежда и любов. Но нашата вяра е слаба, тя едва-едва се подгрява и това, преди всичко, се изразява в нашата немощна молитва. Вие всички добре знаете, колко трудно е да се принудите, да се заставите да се помолите. Да си спомним кога вие се сте стремили да се обърнете към своя създател със свои думи? Не само че това го няма, но и тези думи от молитвеника, които би трябвало да знаем наизуст, ние ги повтаряме хладно, вяло, понякога просто ги мънкаме и няма сила в такава молитва.

Силата на нашия живот е в това, че Господ изпраща на човека помощ – благодатта на Светия Дух. А на нас това не ни действа.Ние си оставаме лишени от благодат, безсилни, слаби, немощни. Защо е така? Защото не се стремим към Бога с цялата си душа, няма у нас жажда за Бога. В псалма се казва: „Както еленът се стреми към източник на вода, така моята душа към Тебе, Боже” (Пс 41:2) А ние за никъде не се стремим. Ние бавно се хлъзгаме към края на живота си, като кола, която се плъзга към пропастта.

Господи, прости нас, грешните, затова че при болести, трудности, изпитания ние, вместо да се обърнем към Тебе – нашият естествен източник на живот, започваме да роптаем, малодушни сме, изпадаме в униние и отчаяние.

Забравяме, колко голяма може да бъде силата на вярата. Ако не ни достига такава сила, трябва да проявяваме настойчивост, настойчиво да молим от Господа тази сила.

Прости ни, Господи, за нашата нехайност.

Ние лошо се готвим за приемането на Светите Тайни. Ние не мислим за това, че само подготвен човек може да приеме благодатта, която идва при нас. Лошо се готвем за изповед. Когато идвате на лична изповед, когато имате възможност да изповядате греховете си пред Господа, нямате какво да кажете. Толкова сме невнимателни, така сме безгрижни по отношение на собствената си душа.

Прости ни, Господи, за това, че много от нас притежават Словото Божие – Евангелието, но с дни и  месеци не го отварят.

Каква е ползата, човек да има много пари, а да живее в нищета и глад? Ние приличаме на такъв човек, защото имаме всичко: силата на тайнствата, силата на Свещеното Писание, силата на молитвата, силата на Църквата – и от нищо от това не се ползваме.

Прости ни, Господи, че ние сме неблагодарни към Тебе за всички прекрасни неща които има и е имало в нашия живот.

Ние не помним това. Ето защо нашата душа е така унила: ние най-вече мислим за злото, за лошото, за бремето в живота.

У нас няма твърдост, мъжество, преданост към Тебе, Господи.

Кой е християнин? Този, който е предан на Христос Спасителя с цялото си сърце, всичките си мисли, всичките си помисли. А ние преди всичко сме предани на себе си, искаме на себе си да угаждаме. Нашето настроение, нашият каприз, нашата прищявка, нашата горделивост, нашето самолюбие – ето кое у нас винаги е на първо място.

Господи, прости нас, грешните! Ние сме виновни пред Тебе с нечистотата на нашите  мисли по отношение на Тебе Господи, с маловерието си, а понякога и с неверие и хулни мисли, които ни спохождат от лукавия, неблагоговейно отношение към светините.

Запомнете веднъж за винаги, че светинята си остава скрита за човек, който се отнася неблагоговейно към нея. Точно затова, когато се молим, ние трябва да застанем пред икона. Тук, в храма, трябва да бъдем благоговейни. А какво се случва при нас? Разхождане насам-натам, разговори, раздразнение, блъсканица – а ние присъстваме при тайнство. Сам Господ  идва при нас тук. Как би трябвало да треперим! А на нас ни е все едно. И често не излизаме от храма очистени, а напротив – осъдени.

Виновни сме пред Тебе, Господи, за неблагоговейното отношение към богослужението, към светото тайнство.

Ако ще се причестяваме, ние сме длъжни да се приготвим. Ако няма да се причестяваме, то, все пак, трябва да участваме от сърце в това тайнство. Но ние се държим като войниците на Голгота. Господ умирал на кръста, а те разигравали на зарове, на кого ще се падне Неговата дреха, пили вино, смеели се, шегували се и наблюдавали, как Той умира. Такава сме и ние. Защото Светата Чаша е жива Голгота: тук отново Господ  страда с нас за нашето недостойнство, за нашата низост и греховност. Той е дошъл при нас, но ние си оставаме непробиваеми.

Господи, прости нас, грешните. Всичко, което ти си ни дал, ние разпиляваме, разпиляваме безжалостно: здраве, време. Ние се отнасяме небрежно към хората, които Ти ни изпращаш.

Вие знаете поговорката: каквото имаме – не го пазим, когато го загубим – плачем. Защо трябва да чакаме да загубим нещо, а не сега да го ценим и да благодарим на Бога?

Прости ни , Господи, за това, че не се научихме да живеем едни с други мирно, спокойно, с уважение, за това, че сеем вражда между близките, говорим с удоволствие един с друг за чуждите грехове, понякога измислени, често разпространяваме всякакви клевети, получаваме удоволствие да осъждаме, да унижаваме човека.

Припомнете си, как понякога ни е приятно да открием греха на някого, да възвисим себе си докато  си мислим за това и на другите да разкажем.

Господи, прости ни за невъздържанието ни и в храната, и в пиенето, и в думите.

Върви  Постът. Защо ние се въздържаме от храна? Лоша ли е тя? Не. Въздържанието, даже и малко, при всеки от нас – според силата на неговите възможности, възрастта, здравето, обстоятелствата – укрепва душата. Не го правим, защото сме небрежни, разпуснати, неорганизирани.

Не напразно казват, езикът е враг наш. Припомнете си колко често с думи сме обиждали хората, говорили сме мерзости, грубости или сме дрънкали глупости, разпространявали сме всякакви злобни клевети. Не затова ни е дал Господ дара на езика, дара на словото.

Господи, прости ни за мислите блудни, хулни, завистливи, недоброжелателни, за грубостта на нашите сърца, за нежеланието ни да носим отговорност за хората, с които ни се е случило да живеем заедно. Прости ни, че в нашите семейства ние бяхме лоши свидетели на вярата.

Случва се, просто да желаем злото на друг човек или да се радваме на неговото нещастие. Ние живеем със своите мъже, деца, внуци, сестри, братя, близки. Щом живеем заедно, ние вече си носим  един на друг бремето.

Вие се прибирате у дома си и вашият син или внук знае, че се връщате от храма. С какво се връщате? С мир? С доброжелателство? Със спокоен дух? Така би трябвало да бъде. Но на дело ние се връщаме раздразнени, намръщени, недоволни от всичко на света.

Прости ни, Господи, за всякакви лъжи, лукавство, коварство, безсмислени хвалби. Прости ни за нашето тщеславие и горделивост.

С какво да се възгордяваме? Смиреният човек , който трезво гледа на себе си, на своя живот – върви твърдо по жизнения си път. Той знае, че е несъвършен. Той знае, че Господ е неговата подкрепа. А горделивият човек е подобен на тоя, който се опитва да върви по въже, по тел – и много лесно пада долу.

Ако у нас има злоба, обида  на някого, то сега трябва да прости на всички. Не можем да искаме прошка от Бога, ако самите ние носим в себе си чувство на озлобение и огорчение против някой друг човек. Та нали ние всеки ден казваме „Прости ни дълговете, както ние прощаваме на длъжниците си”. Когато носим  в сърцата си злоба, ние носим отрова, която постепенно разрушава нашата душа. А случва се човек с месеци, с години да носи обидата на някого. Вие знаете какво става в семейството, между съседи, ние не умеем да живеем заедно. Своя кратък живот, който Господ ни е дал, за да подготвим своята душа за вечността, – ние този кратък живот нацяло извратяваме, унижаваме и оскверняваме.

Прости нас, Господи, за това, че не желаем да се покаем истински, че винаги оправдаваме себе си.

Ние казваме: да, така е, аз отговорих на този човек така, защото той ми каза това и това. Може да е било така, но все пак, не бързайте да се оправдавате. Човек не може да се променя, да става по-добър, да се очиства, ако винаги оправдава себе си. Ние, повечето от нас, сме във втората половина от живота си. За човек, който няма вяра, това означава че той върви към края си, че животът му се разрушава. За нас той не се разрушава, а се изпълва със съдържание и става по-богат. Възрастният човек трябва да бъде по-мъдър, да проявява разбиране, състрадание, търпение. Ние не можем да търпим недостатъците си едни на други. Винаги сме раздразнителни.

Господи, дай ни да се обогатяваме с мъдрост, добрина, търпение, които така ни липсват.

Ние винаги трябва да казваме:

Господи, зад нас остана падението, злото, грешките.

Да се покаем за нашите близки, които не дойдоха днес, за своите деца и внуци, мъже и братя. Да се покаем за тях, защото техните грехове – това са наши грехове. Да се покаем за нашите грехове по отношение на близките ни. За децата на които не сме дали живот, които е трябвало да се родят, но които, по наша воля, не сме пуснали в този свят.

Прости ни, Господи, за това зло, което сме извършили неволно.

Ние може и да не сме го желали, но, така или иначе, то се е случило. Да си припомним за родителите си, които са умрели. Ние пред тях сме виновни в много неща. И сега, когато вече нищо не можем да поправим, ние сме длъжни да се молим за тях, за да съхраним с тях духовна връзка.

Господи, прости нас, грешните, че и този прост дълг не изпълняваме.

При някои от вас родителите са живи, те са вече стари, а може би, самотни и немощни. Какво сме направили за тях през последните им години, а може би, месеци, дни?

Най-главното е да погледнем в Светото Писание като в огледало и като видим своите недостойнства и своите грехове, просто сме длъжни да кажем: прости ни, Господи и повече да не постъпваме така. Трябва да вземем твърдо решение и да се постараем да живеем по друг начин.

Но ще кажете: как да се стараем, когато на нас ни е така трудно, когато ние сме така слаби  и немощни? Възможно ли  е да се спасиш тук, като живееш в грях? Отговорът за нас е ясен: не само може, но е и необходимо, защото цялата наша вяра е изградена върху това, че човек може да бъде спасен. Преподобният Сергий казва, че животът на християнина – това е придобиване на Духа, съкровеното, незабележимото. Но точно тази сила е тази, която ни спасява. Човек е изпълнен със  страх. Ние се боим от всичко: болести, смърт, неприятности. А какво ни казва Господ? „Не се страхувай, само вярвай. Не се страхувай, защото Аз съм дошъл, за да бъда с тебе”. Това е спасението – да живееш с Господа, да бъдеш с Него винаги, постоянно, да постигнеш мир с Него и след това мир със себе си.

Господи, дай ни този мир, тази сила на спасение! Прости ни днес. Принасяме ти какво ли не. И колко е печално това, колко е срамно, че вместо дара на служенето, дара на любовта, вместо сърце, което да гори с вярата, ние ти принасяме смет, огризки от своята душа, помия, която се е събрала в живота ни – такива са нашите „дарове” за Тебе.

Ние принасяме на Бога само нашето несъвършенство. И въпреки че това е тъжно, печално, отвратително, срамно, все пак плахо споменаваме, че Господ е казал: „Аз съм дошъл да призова, да спася не праведници, а грешници” (Ср. Мт 9:13).

Той е дошъл да ни спаси, – значи, да бъде редом с нас.

И сега нека всеки от вас в сърцето си да си припомни всички свои грехове, всичко, което може да извлече от миналото си и каже:

Господи, позволи ми днес достойно да се приближа до Твоята Свята Трапеза. Нека тя ме съедини с Тебе навеки, а също да ме съедини с моите сестри и братя – с всички. Господи, нека Твоята сила бъде в мене, защото в мене няма сили душевни и физически за да живея. Господи, приеми и съживи ме, дай ми Твоята любов, която да ме възкреси. Прости за всичко и приеми ни, нас , недостойните и очисти ни.

7 март 1987

Изпълнявайте  закона на Христа

Първа неделя на Великия пост

Ние днес дойдохме да приемем Светите Тайни и аз още веднъж ви напомням, че нашата главна молитва, главното богослужение, нашето главно тайнство се нарича „евхаристия” – благодарност. Благодарността е свойствена на всички живи същества. Не само на човека, но и на много други живи същества. И когато се стремим да живеем по Божиему, по този начин получаваме възможност да бъдем благодарни на Бога за всичко, което Той е направил за нас. Не просто формално да изпълним тези или онези постановления на закона, а да отговорим на вечната любов Божия. Как можем да отговорим? Чрез тази слаба човешка любов, на която е способно нашето сърце.

Всичко, което можем да Му принесем,  – това е нашата благодарност и любов към нашия Създател. И именно от това трябва да поникне и нашето покаяние и стремеж да живеем с Господа.  Защото Законът Божий не е просто закон от уголовния кодекс, който запретява едно, разрешава друго, за трето наказва. Законът Божий – това е Неговата любов и нашият отговор на тази любов. Защото никога един закон, забраняващ греха, не може да бъде сила, която би ни приближила към Бога. Само когато нашето сърце се притегли към Господа, когато на нас ни се прииска наистина вътрешно да бъдем с Него, тогава ще се стремим да изпълним словото Христово: „Ако Ме любите, ще пазите моите заповеди”(Ср. Йн 14:15).

Ето защо и апостолът ни казва, че чрез закона не се оправдава никоя плът, т.е, човек не може да да се приближи към Бога, изпълнявайки само някакви предписания (Ср. Гал 2:16).

В основата е вярата в спасителната сила на нашия Господ. А тази вяра е неотделима от любовта към Него. Ако не чувстваме такава любов, то трябва да започнем с благодарност и да кажем:

Господи, Ти си ни дал толкова много….. Ние сме привикнали към това, ние не го забелязваме, повече внимание обръщаме на лошото, често сме склонни към недоволство, ропот, мрачен поглед върху света, стремим се във всяко нещо да виждаме само тъмните страни.

Но, ако погледнем назад и видим всичко добро, което Господ ни дава, без да гледа нашата немощ, тогава в душите ни ще се надигне благодарност, а заедно с нея ще дойдат любовта и покаянието.

Покаянието – това не е просто да се осъзнаеш виновен на скамейката на подсъдимите,  това е чувството, което е изпитал блудният син, когато отишъл далече и разсипвайки бащиното си наследство, живял и се хранил със свинете. И ние трябва днес да почувстваме, че сме отделени от Бога с глуха стена, която сме издигнали ние самите, чрез суетната насоченост на мислите и чувствата си, особено със своето себелюбие и самолюбие. Как можем да видим Бога, ако виждаме само себе си, ако сме обърнати само към себе си.

Господи, прости нас, грешните! Ние можем да Те видим, достатъчно е само да повдигнем очите си, но ние не го искаме, защото сме приковани към себе си.

Всеки знае, как ни обременява и мъчи това, което става в душите ни, като че сме затворени в стая, от която няма изход. От тук е и унинието ни нашата мрачност. От тук е желанието ни да прекарваме през ума си всичко трудно, което е в живота ни. И изход няма и животът ни минава така.

Прости, Господи, че често това ни води към малодушие, маловерие и даже отчаяние.

Какъв е изходът? Преди всичко, да правиш нещо за Него. А какво можеш да направиш за Него? Той Сам ни казва: «Понеже сте направили това за един от  тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили» Мт 25:40).

Лесен ни изглежда този път: направи крачка насреща ближния си – този, който е близко, редом с тебе, просто залюби човека – тогава и на тебе ще бъде лесно да залюбиш Господа. Както ни казва апостол Йоан „Този, който не обича своя брат, как може да обича Бога? (Йн 4:20).

Господи, прости нас, грешните, че не желаем да излезем от тази тъмница – нито при Тебе, нито при хората. Затова и Твоят дар се обезсилва.

Навярно, почти всички ежедневно се обръщате с молитва към Бога. И колко често тази молитва е вяла, суха, небрежна, понякога – претупана, механична. Защо е така? Защото ние сме скрити от Господа, молим се, като че изпълняваме някакво задължение, повинност. Може би е добре, че правим нещо макар и малко, но все пак това е недостатъчно.

Господи, прости нас, грешните, затова, че пренебрегваме такъв Твой дар, какъвто е Светото Писание. Малко го четем, малко се задълбочаваме в него, малко го прилагаме в живота си. Пренебрегваме и тайнствата, които Ти ни даваш.

Светото Писание – това е тайнство, това е Божието Присъствие в писано слово, но за нас то не звучи, защото сме глухи. Тайнството на причастието – това е доверие към Неговото слово, че Той ще бъде с нас, когато ние отидем при Него. Господ никога не мами – Той идва при нас, но ние не забелязваме това, не усещаме, оставаме слепи и бездушни.

Хората често размишляват за края на света, за второто пришествие, но за нас съществува първо пришествие. Не трябва да се вглеждаме в бъдещето, когато за нас съществува настояще. Днес Господ идва при всеки от нас, който присъствува при извършването на таинствата и особено при този, който участва при извършването на литургията. А да участваш означава не само да пристъпиш към Светата Чаша и се причестиш. Даже този, който не се причестява, може вътрешно да се приобщи в този момент, когато другите пристъпят към Светата Чаша. Затова и Църквата възгласява ”Возлюбим друг друга да единомислием изповеми” т.е, с единодушие, заедно. А в това време мислите ни блуждаят и бродят далече, някои се разхождат из храма, разговарят, продължават да са глухи и равнодушни към призива на Църквата: „Станем добре, станем со страхом, вонмем! Святое возношение в мире приносити”.

Ние донасяме на Господа приношение – всичко, което се намира в храма. Ние Му принасяме своя живот, своя труд, своите душа и тяло – всичко  принасяме. И как може в същото време да се разсейваме? Как е възможно да ходим насам-натам, да разговаряме, да подаваме свещи, да палим свещи, да гасим свещи? В такъв момент нищо не трябва да отвлича нашата душа.

Господи, прости нас, грешните!

Това е неблагоговение. То се проявява и в други неща. Нерядко в лековат разговор ние говорим за светините без уважение и сами не забелязваме, че кощунстваме с думите си. Но запомнете, това неблагоговейно отношение към светините, затваря пътя към духовно просветление, към духовно познание. Само този, който подхожда към светинята, така че душата му да трепти, както трепти свещта докато гори, само на него ще се открие Господ. Има предел, който не бива да преминаваме, ако не искаме да се окажем в тъмата външна.

Господи, прости нас, грешните, за това, че в нашите сърца живеят не само ропот и маловерие, но и идолопоклонство.

Какво е това идолопоклонство? Никой от нас не е езичник в прекия смисъл на тази дума, но има неща, които  като че подменят в сърцата ни Бога: тщеславие, суета, а най-вече нашата собствена горделивост, нашето собствено „аз”, пред което ние винаги сме готови да се преклоним, на което винаги сме готови да служим повече, отколкото на Бога, и да поставяме своята воля по-високо от волята на Бога. Не е многословна молитвата Божия и сред тях има свети думи: „Да бъде волята Твоя, Господи” – и веднага настъпва тишина, така както Сам Господ е казал на бурята „Млъкни, престани” (Мк 4:39).

Но на нас тези думи не са ни достатъчни! И тук ние проявяваме удивителна хитрост и в известна степен коварство, прибавяйки: но, така или иначе, да бъде моята воля. И се мъчим всячески да заобиколим Божията воля. И нещо повече, даже не я търсим. Защото волята Божия е ясно очертана в Светото Писание, в учението на Църквата. Но Волята Божия трябва да бъде разкрита, припозната, почувствана от човешкото сърце.

Всеки си има призвание в живота, свое предназначение. И Господ нищо не иска да ни налага твърдо. Той иска ние сами да чуем, да почувстваме, да поискаме, да Го попитаме. Повярвайте, Той винаги ще отговори, ако почукаме и попитаме Господа: кажи ми волята Твоя.

Господи, прости нас, грешните, за нашето лукавство, за нашето нежелание да изпълняваме Твоята воля, че не умеем да те съзрем в моменти на изкушение и болести, в трудна обстановка.

Разбира се ние не мислим, че Бог ни праща болест, че Бог ни праща изкушение. Но Той допуска да се окажем в трудно положение, за да се закалят душите ни, да станат по силни, в изпитанията нашата верност към Него да укрепва. Не напразно някога са казвали за този, който е преживявал трудности, че го е посетил Господ…..

Господи, прости нас, грешните….

8 март 1987

Господи, прости нас, грешните!

 Седмица Кръстопоклонна

Днес е Кръстопоклонната  седмица. Изминаха вече три седмици от Великия Пост и ние се стараем през това време да поспрем, да се замислим, да се опомним, да се върнем при себе си като след дълго блуждаене. Човек може да живее без да мисли за живота, като че го носи вълна, влачи го река. И Великият Пост – това е като спирка: спри, вгледай се в своята съвест, премисли всичко, което е било. Затова ни е даден разум, за да се вгледаме в сърцата си, защото нашите чувства не винаги ни учат да разбираме, да си даваме отчет в живота. Нещо повече, нашите чувства – те са мястото, където се заражда греха. В голямата си част греховете произтичат от това, че разумът и съвестта спят, нашето съзнание спи, живеем така, както тревата расте.

Днес ние призоваваме своята съвест,своят разум, да застанат пред лицето на Бога. Това не винаги е лесно – но пред нас е Светото Писание, отваряме го и започваме отначало – от а б, от най първите крачки, като че ние с вас току що сме духовно родени – и започваме всичко отново. Светите отци не напразно наричат покаянието второ кръщение. В същност нас някога са ни кръстили във вярата на Църквата, за да ни избавят от греховете за да се явим чисти пред Бога. Но по наша вина много черно се е върнало при нас отново. Кръщението не е зачертано, но като че е замътено, и ние вече не сме така чисти както в първият момент пред Господа. Затова, както знае нашата немощ, Господ винаги ни чака, като в притчата за блудния син бащата чакал своя неблагодарен син. И сега ние към него се връщаме, откриваме словото Божие, за да разберем: какво сме направили? В какво сме виновни?

Не трябва да се мисли, че изповедта  е някакъв съдебен процес, че ще отговаряме по параграфите на закона. Не. Изповедта – това е горчиво осъзнаване на нашата вина, нашата измяна по отношение на любовта Божия, която ни е била дадена като чудо. В свят където царуват разпра и ненавист, при нас идва Божията любов. И какво ние бихме могли да направим в отговор? Има само две главни заповеди: „Възлюби Господа с цялото си сърце и възлюби ближния си, като самия себе си” Ср. Мт 22:37),  т. е, пожелай му това същото, което желаеш за себе си. И разбира се тези две заповеди преди всичко ние престъпваме. Именно тази любов ние потъпкваме и пренебрегваме. За да видим колко е слаба нашата любов към Спасителя, нека да си припомним как се молихме вчера, днес, всеки друг ден, през цялата минала година, да си припомним колко ни беше трудно да се молим, как ни мързеше, какво бреме беше това за нас, като че изпълнявахме дълг някакъв, тягостен и тежък. Понякога го правехме по навик, понякога го превръщахме във формално произнасяне на думи някакви без всякакво чувство.

Господи, прости нас, грешните. Ние Тебе оскърбяваме – с ропот, неблагоговение, с нежеланието си да вникнем в същността на нашата вяра.

Кой от нас дотолкова знае словото Божие, че ако някой ни разбуди нощем и ни попита за някои главни неща – ние веднага да съобразим, за какво става дума Как можеш да живееш по Евангелието, ако не си го вложил в сърцето си, в разума си, ако в мислите ти няма тези свещени думи, ако не си проникнат от тях. А как да се проникнеш? Знаем ли наизуст много от думите Христови? В паметта ни има безкрайно количество какви ли не неща – от миналото, от придобити знания, но спасителните думи Христови у нас са твърде мъгляви и неопределени, ние лошо ги помним, бъркаме ги.

Има хора, които през целия си живот идват в Църквата и понякога привеждат думи от Писанието, и то без да знаят Господ ли ги е казал, апостолите ли са ги казали или някой друг – всичко е объркано, омешано, за наш срам. Какво тогава да се очква от нас, ако ние това не знаем. Свети Павел ни казва: „Вярването е от слушане, а слушането – от словото Христово” (Рим 10:17). Значи ако у нас не е било това слушане, то и словото Божие не е дошло. Сам Спасителят ни казва: „Вие изследвайте Писанията …. те свидетелствуват за Мене”( Йн 5:39). Къде да изследваме, когато ние просто не го знаем или рядко го четем, не се задълбочаваме в тях.

Господи, прости нас грешните.

По отношение на ближните – в нас има един закон в живота: за себе си ние желаем доброто, приятното,спокойното. Всички вие знаете, какво искате за себе си. Но нека си отговорим честно, искаме ли наистина това и за другите, за тези, които са около нас, – доста ще се замислим.

Някой ми каза, че десетте заповеди, които са ни дадени още в Стария Завет, са вече остарели, че са били написани преди три хиляди години, и затова са ни нужни други заповеди. Може и да е така, но въпреки че са минали повече от три хиляди години, ние, оказва се, пред тия заповеди сме диваци същи, безбожни. Защото първата заповед е: „Аз съм Господ, Бог твой……да нямаш друг Бог освен Мене” (Ср Изх 20:3). Тази заповед ние нарушаваме всеки ден, защото Бог не е нашият Господ. Той трябва да царува в нашите сърца тихо и незабележимо, да гори като огън на неугасима лампада. А у нас всичко е така, както ни харесва. На кого поднасяме жертви, на какво се кланяме – на своето самолюбие, на своята горделивост, на своите страсти и желания, само не на Него.

И най-главното препятствие – това сме ние самите, защото когато трябва да вземем решение, ние си казваме: какво искам аз? Към какво се стремя? Какво за мен ще бъде удобно? Изгодно? Спокойно? Приятно? – и едва след това си задаваме въпроса: а какво се казва за това в словото Божие? Какво иска Господ? Ето защо, получава се, че владиката е нашето самолюбие, самите ние. На себе си се кланяме, на себе си кадим, себе си удовлетворяваме, ние сме този кумир, когото почитаме. Не си сътворявай кумир – това означава да не се привързваш към нещата, към земното. Нужни ли са ни дрехи? Нужни са. Необходима ли ни е храна? Необходима ни е. Нужни ли са ни вещи, необходими за ежедневието. Нужни са. Но ние към тези вещи се пристрастяваме, изпълваме се с тях, така че за Бога място не остава.

Господи, прости нас, грешните.

Дрехите са съблазън за жените. Никой не отрича, че жената трябва да се стреми да се облича красиво, чисто, спретнато и добре. Но грижата за това, законна и естествена, понякога се превръща в натрапчива идея, в нещо, за което непрекъснато говорят, за което непрекъснато мислят – и у дома, и в храма – навсякъде. Това вече се превръща в грях.

Това се отнася за всички материални неща. Човек не може да живее без пари, без необходимите за ежедневието вещи, но ако това стане главното, то животът ни гасне, помътнява, защото така или иначе всичко минава и хората, които като мишки са търчали насам-натам – оказват се накрая с празни ръце. Отишла си е младостта, минали са годините, а какво сме правили ние, как е преминал животът ни? Какво сме направили за нашия Господ? Нищо – бяхме си бедни, такива си останахме.

Господи, прости нас, грешните.

Заповедите ни казват: „почитай баща си и майка си” (Ср Изх 20:12). При много от вас родителите са умрели. Често ли ги споменавате в молитвите си? Мнозина забравят. Това могат да бъдат не само родители, но и близки роднини, тези, които са ви помагали, вашите възпитатели, тези, които са играли някаква роля в живота ви. А живите родители? Мързи ви да им пишете, да им позвъните, да проявите внимание, да превъзмогнете в себе си неприязън, която може би е възникнала през детството ви, мнозина от вас имат трудни отношения с родителите си, но Господ е казал: почитай ги. Ако не можеш да ги обичаш, поне ги почитай, оказвай им това уважение, което изисква законът. Да си припомним днес родителите си. И не само да си ги спомним. У когото родителите са живи, е длъжен да вземе решение: без да отлага – да позвъни, да пише, да направи това, което отдавна не е правил. Този, който е говорил с тях грубо, оскърбявал ги е, пренебрегвал ги е, – нека днес да вземе решение веднъж за винаги да се отнася християнски с тях.

Господи, прости нас, грешните.

Законът призовава: „Помнете деня  Божий”(Изх 20:8) В древността това е била съботата, за нас – неделният ден. Това означава , че ние сме длъжни този ден, макар и само този час, който прекарваме в храма, да осветим, да посветим на Бога. Но при нас винаги е суетня, търчене нагоре-надолу – така ще побягаме до финиша много бързо.

Господи, прости нас, грешните.

По нататък законът ни казва: „Не убивай” (Изх 20:13). Сред нас няма убийци. Но навярно има жени, които не са позволили на деца, които вече са заченати, да излязат на света Божий, но поради нашето маловерие, малодушие, ние сме проляли тяхната кръв. Това трябва ясно да се осъзнава, да се обяснява и на другите хора, които това не разбират. Защото словосъчетанието „прекъсване на бременността” е измислено за да се смекчи точната дума убийство.

Но също така човек може да бъде убит със слово, ненавист, язвителност, унижаващо го отношение.

Господи, прости нас, грешните.

Казано е също: „Не прелюбодействай” (Изх 20:14). Колко пъти сме нарушавали съпружеската вярност, колко пъти сме забравяли за това, че страстите, които кипят в човека, искат постоянна юзда, защото до дълбока старост човек не може да каже: ето, аз вече се освободих от тях. За винаги ни е даден този изкусител, за да ни тревожи и вълнува. Затова трябва да сме на стража.

Господи, прости нас, грешните.

Заповед: „Не кради”  (Изх 20:15). Възможно е, сред нас да няма крадци, но човек, който, да кажем, е взел чужда книга и след това е решил да не я връща, той не разбира, че постъпва като крадец. Човек, който работи и тази работа е потребна на другите, но постъпва недобросъвестно, той също по своему е крадец, защото получава пари за нищо. Всяка лъжа, нечестност, лукавство, недобросъвестност – това всичко е грях. Ние можем да се окажем участници в някое зло дело, ако у нас няма правдивост. Ние живеем сред хора, работим сред хора – ние сме длъжни да носим знамето на християните – това не означава, че трябва да крещим по кръстовищата: аз съм християнин – това не е нужно. Трябва своето християнство да проявяваме в делата си, в облика си, от нас да произтича добрина, справедливост, откритост към хората, да е ясно, че от храма ние сме изнесли дух на радост, светлина и мир.

Господи, прости нас, грешните.

Казано е: Не свидетелствувай лъжливо против ближния си. (Ср. Исх 20:16). А ние с най-голямо удоволствие обичаме да намираме недостатъци в другите, обичаме да измисляме тези недостатъци, да ги разпространяваме, без край да говорим на друг за другиго – всичко това е за да възвеличим себе си. Нима ние малко сме възвеличени с това, че Господ ни е направил деца Божии? Но в търсенето на някакво възвишение ние се стараем да унизим другите, за да е като на въртележката – той е долу, а аз – горе.

Господи, прости нас, грешните. Прости ни, че се разкъсваме от нелюбов – завист.

Завистта е форма на нелюбов към хората. Това е тежък, мъчителен недъг, когато на човек му се струва, че при всички други е по-добре отколкото при него. Той живее, отровен от тази мисъл, лошо се отнася с околните, целият свят му изглежда черен, постоянно е обсебен от това чувство. Завистта е съсипала не един живот, тя влияе на живота на обществото…. За християнин, който е приел волята Божия, завистта е недопустима – всичко, което Господ ни дава, длъжни сме да го приемаме с благодарност. Къде е нашата благодарност? Приемаме всичко така, като да сме го заслужили. Но ние нищо не сме заслужили – всичко е дар Божий.

Господи, прости нас , грешните, че не умеем да благодарим за живота, за другарите си, за семейството си, за това, че краката ни ходят, а очите ни виждат.

Четиридесет милона хора на земята са слепи, четиридесет милиона! Нима е необходимо да ослепеем, за да разберем какво сме загубили.

Господи, прости нас, грешните.

Ето заповедите от Стария Завет. Какво ни казва Господ за постигане на блаженство? Той говори за нищетата на духа, т.е, за скромността на човек, който знае, че не притежава Божиите дарове и моли, призовава. Кой от нас истински с жар моли да му бъде низпослан Духът Божий? Ние молим вяло, слабо, немощно.

Кой от нас може да нарече себе си миротворец? Напротив, често ние в семействата си създаваме конфликти, получаваме удоволствие от кавгите. Кой от нас може да се нарече кротък, т.е, сдържан на език, деликатен в отношенията си с другите хора, тактичен, търпелив, въздържан?

Кой от нас е милостив, т.е, способен да прощава, способен да се отнася с хората със състрадание? Ние сме глухи към обкръжаващите ни хора.

Кой от нас твърдо отстоява правдата? Това не означава, че трябва навсякъде да доказваме, навсякъде да говорим за правдата – трябва преди всичко в собствения си живот, в постъпките си да изявяваме правдата, да я изявяваме в живота си. Тогава всичко ще бъде както трябва.

Когато Господ ни говори за блаженството на тези, които са преследвани за правдата, в Неговото име – да си припомним, че ако някой от нашите близки каже нещо обидно за Църквата, ние веднага пламваме, изпадаме в раздразнение, а Господ е казал: блаженни сте вие, които ви хулят. Но на нас това блаженство ни се струва ненужно.

И накрая, най-главното – да се съединим заедно и да се съединим с нашия Господ, означава да го съзрем със сърцето си. „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мт 5:8).  Да изгониш от сърцето си всичко нечисто, завистта, ревността, недоброжелателството, хулните мисли, нечистите, блудните, осъдителните мисли – цялата тази гмеж, така дребнава и така нищожна. Може ли тази мръсотия да бъде изтръгната, може ли да бъде изметена от там, може ли да бъде изрязана като ракова тъкан? За съжаление това е невъзможно: изрязваш, но тя отново нараства, измиташ я, тя отново се натрупва и вие това го знаете, идваме тук стотици пъти и говорим едно и също. Което показва, че това е невъзможно.

Какво е възможно? Възможно е да изградиш в себе си нов човек, който ще запълни сърцето ни, човек великодушен, човек свързан преди всичко с вярата си в Господа, човек, който се учи на любов. Когато ти се учиш да любиш в тебе отмира и завистта, и раздразнителността, и ревността, и склонността да съдиш другите. Истинският Божий живот ще изтласка всичката тази кал. Но как да изградиш истински Божий живот?

На нас ни е даден отговор – ние сме безсилни. Това е истинският, правилният отговор. Ние не можем и в това няма нищо срамно, такава е  истината – не можем. Това не значи, че трябва да скръстим ръце. В нас има сила, която Господ ни дава, тази сила се нарича благодат. Когато не можете, помолете Му се! Той помага, Той спасява. Той е опростил нашите грехове, Той е отмил от нас всичката тази мръсотия. Ние носим кръст, защото Господ ни е спасил, тук и сега, само че това спасение трябва да приемем в сърцето си, да го приемем така, че то да проникне в сърцето ни и да го преобрази, за да стане то за нас нов живот. За това ключът е един: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог от всичкото си сърце” (Мт 22:37).

Помислете, какво обичате? Някой обича природата, друг обича хората, трети обича музика. Всичко това е Божие отражение. Най-любимите ни неща са отражение на Господа. Който трябва да бъде още повече обичан. Ето човек обича живота, а животът е дар Божий. Затова трябва да обичаме Бога повече от живота и всичко, което ни е любимо. Тогава Неговият Дух, Неговата сила ще влязат  в нас и ще горят с равномерен пламък, но пламък свещен, който постепенно ще изгори всичката нечистота в нас.

А сега да се покаем всички заедно:

Господи, Исусе Христе, позволи ни да пристъпим към Светата Чаша, да се съединим с връзките на любовта, които ни дава нашата света Църква, днес, тук и сега. Както Ти Сам, Господи, Си ни казал, че ако двама или трима се съберат в името Мое, аз съм там сред тях (Ср Мт 18:20). Ние вярваме, че днес, Господи, Ти си с нас, че Ти ни съединяваш, че Ти нас ни очистваш и освобождаваш.

22 март 1987

 

„Не бой се, само вярвай……“

Всеки човек се стреми към благо, към щастие, всеки човек желае живот пълноценен, пълен, светъл. А това вече ни е дадено. Дадено ни е в Евангелието, което е радостна вест за истински живот. Истинският живот е благо за човека – това, което в ежедневието наричаме щастие, това, към което се стремим. Но ето го противоречието: ние притежаваме това благо, но не се ползваме от него. Напротив, непрекъснато се стремим да отидем там, където ни чака беда, огорчение, униние, тягостен живот. И затова, онова, което предпочитаме, – греха – винаги, в края на краищата, ни въвлича в злото, в житейско зло, в душевно зло. Излиза, че най-големият ни враг – това сме ние самите.

Понякога ни се струва, че заповедите Божии са нещо, което сме длъжни да изпълняваме принудително, по задължение. Това е напълно невярно. Защото тези заповеди са дадени за благото на човека. Няма нищо такова в Словото Божие, което да противоречи на живота на човека и на неговото благо.

Докато в нашите страсти, в нашите грехове всичко е враждебно на човека. Да започнем с недостатъчната вяра. На нас Господ ни показва пътя. „Не бой се, само вярвай”(Лука 8:50). Което ще рече, че този, който притежава твърда вяра, ще бъде непоколебим. Който допуска в душата си маловерие, допуска в нея гибел. Това е като болест – така както от болест се уврежда сърцето и всяка друга част от тялото, така се уврежда и душата от маловерието. Ако ние не се уповаваме твърдо на Бога, на кого вредим? На първо място на себе си, разбира се. А Господ ни казва „Не бой се, само вярвай”, а ние постоянно се боим. Боим се от болести, боим се от старостта, боим се от обстоятелствата, боим се от хората, боим се нещо да направим…. Постоянно се страхуваме.

Господи прости нас, грешните.

Склонни сме към униние, даже към отчаяние. Защо? Защото преди всичко ние залагаме на нещо, което не може да бъде твърда основа на нашия живот, на нещо, което ние не сме в състояние да удържим при себе си. Вземете кое да е човешко огорчение – то произтича от това, че ние сме загубили нещо, нещо сме пропуснали, или, напротив, страхуваме се, че ще го загубим. Но, ако ние със сърцето си сме приобщили към Господа, то ние Него никога няма да Го загубим. Което ще рече, че светът винаги ще бъде в нашето сърце.

Господи прости нас, грешните, за това, че не съществува в нас този свят, че ние сами се лишаваме от него. Ти си ни заповядал не само да ценим благото, което Ти си ни дал, но и да го отдадем на света, който ни заобикаля, на хората.

А какво даваме ние – раздразнение, завист, надменност, постоянно съдим другите. И какъв е резултатът? Объркана душа, изпълнена с горчивина. Защото това е отрова, която изпълва душите ни. Всякакви долни мисли, празни мечтания – за да се превъзнесем, да се поставим над другите – измъчват душата, разболяват я. И това ние сами си причиняваме.

Затова днес трябва твърдо да повярваме, че съществуват два живота: истински живот и живот болен, измислен и неистински. Истинският живот е във вярата, в надеждата и в любовта. Болният наш живот е в съмненията, колебанията, унинието, в отчаянието и озлоблението..

Господи прости нас, грешните, за това, че се стараем да се поставим по-високо от другите и по тази причина пропадаме. За това, че се стараем да унизим другите, а после се чувстваме омерзени. Прости ни, Господи.

Какви велико благо Ти ни даваш в живота – веднъж благодатен живот – втори път, че имаме при себе си  Словото Божие, молитвата, тайнството на самия Единен Господ Исус Христос. Но вместо това ние предпочитаме какви ли не други неща, те запълват нашия живот. И после се удивляваме, че пропиляваме живота си. И оставаме и без сили, и без надежда.

Колко е щастлив човек, който умее да цени живота, да цени даровете Божии, да цени всичко прекрасно, което има в живота си. И колко обеднял, нищ, жалък е човек, който не вижда, не цени, не обръща внимание на това благо. Той е подобен на този, когото са поканили в прекрасен дом, но той не забелязва красотата около себе си; подготвили са за него прекрасна трапеза, но той не забелязва, какво е поставено върху нея. И си тръгва гладен, унил, без да се е порадвал на красотата на този дом. Ето по този начин идваме в живота. Та нали Господ ни дава толкова много! А ние всичко това пропущаме, а сетне, когато е късно си припомняме всичко това и съжаляваме какво сме пропуснали. Защо да си припомняме след време, когато би трябвало днес и сега да го ценим и да сме благодарни.

Най-високата цел за човека, най-въжделената – това е да почувства Бога, да почувства Неговото живо присъствие, да почувства Неговата любов към нас. В края на краищата само към това се стреми човекът. На нас ни е даден пряк път към това: само е необходимо да почистиш окото на душата си, за да види тя Господа, Който стои пред тебе. Който е разпънат пред твоите очи, разпънат за тебе. И казва ни Той: „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.

Господи, прости ни за нечистото ни сърце, което нищо не може да разгледа, нищо не може да види, защото е като зацапано стъкло, през което и слънчевите лъчи едва едва проникват.

Какво ли няма в напластената мръсотия и сажди. И празномислие и блудни помисли, и безполезни смешни въображения и мечти за себе си. Дребнаво тщеславие, дребнаво честолюбие, дребнави обиди – всичко това се налепва и ето, като гъсти лепкави сажди се натрупва, втвърдява се и ние нищо не можем да видим през него. Не виждаме, което ще рече, стоим в слепота и тъмнина. Кой е виновен, че сме в мрака? И защо си казваме: „Господи, колко ни е тежко на душата, колко ни е трудно!” Но нали ти сам (или сама) си отделил себе си от света. Ти сам (или сама) не си приел протегнатата ръка. Не си чула, не си поискала да чуеш, не си поискал да чуеш гласа, който те призовава, ободрява, вразумява.

Ето защо Господ Исус ни казва: ако не се промените, не станете като деца, – няма да влезете в Царството Божие. Още веднъж и още веднъж трябва да си напомним, че Царството Божие е дадено на човека тук, сега и в този живот. Който живее с Бога, той още сега живее в Царството Божие. Но ако се вгледаме в себе си, ще видим колко далече сме от него, безкрайно далече от Царството Божие. Какво царствува в душата ни? , Преди всичко царствува суетност и суета, на второ място себелюбие и на трето – загриженост, непрекъсната загриженост и тревожност. Мислим, мислим  и ни се струва, че правим нещо за да се освободим от тревожността, правим друго нещо,….но, в края на краищата, нищо не се получава.

И така, животът във вярата – това е живот ясен, радостен. Както ни казва апостол Павел: „Винаги се радвайте, непрестанно се молете, за всичко това благодарете” – ето това е животът. Възможно ли е така да се живее. Може и трябва. Защото всичко това ни е дадено. Винаги бъдете радостни, защото отворена е вратата към спасението. Непрестанно се молете, защото винаги Господ е редом с нас. И винаги благодарете, даже когато ви е трудно в живота, защото това помага да се очистите от лъжата, от измамните надежди, лъжливите упования.

Господи прости нас, грешните.

 Но при нас как малко е всичко това. Къде време у нас да се порадваме – и веднъж в седмицата, тук в храма не намираме време да се порадваме. Защото ние не сме Го приели, не сме се обърнали към Него. Ето за това сега ще се помолим на Господа, дай ни да се обърнем към Тебе, да се обърнем към Тебе с цялото си сърце, с цялото си същество и да кажем: „Господи, ето моето сърце, ето моя живот, ето всички обстоятелства от моя живот, ето моето семейство, ето моите близки, моят труд, всички мои задължения, – всичко което има в мен, аз го принасям на Тебе, за да го осветиш”. Ето тогава всичко в нас ще бъде благословено. Няма както до сега отвреме на време да се обръщаме към Бога, като че изпълняваме религиозно задължение. Как живеем сега – един път в седмицата, ние оказваме уважение на някой си Господ Бог, с лице към Него се обръщаме, след което заставаме с гръб към Него.

Да се обърнем трябва към Него с цялото си същество. Вие ще  попитате: как да направим това? Трябва да го желаете, истински да го желаете. Да не се самозаблуждавате, когато желаете от Него нещо друго, от някаква корист, която няма нищо общо с Него.  Когато не търсите Него, а Неговите дарове – това е присъщо на всички нас – да молим даровете Божии, без да ни е грижа за самия Господ. Както казва един човек: защо ми е Бог? –  аз съм млад, здрав, имам добра работа, семейство, всичко. Значи на него Бог ще му бъде необходим, когато бъде болен, стар, когато има несполуки – тогава ще търси помощ от Бога. Това е порочно, това е неправилно, това е измама. Животът с Бога трябва да бъде за нас като въздуха, който дишаме. Ако не е така, то ние напразно правим усилия. Всичко това ще се окаже, така или иначе, не нещо истинско, а псевдовяра.

Господи прости нас, грешните.

Когато  Господ  говори, то Той ни казва истината. Ако Той ни е казал, че ще ни даде дара на вечния живот, стига да пожелаем да се обърнем към Него, – така ще стане. За нас остава с всичките си душевни  сили да искаме това, да се молим за това. И ето всички вие сте се събрали тук на литургия, всички се готвите да се причестите – молите се това причастие да стане началото на съвсем нов живот – Живот Божий. Това означава да живееш с Него в сърцето винаги и на всяко място.

Трябва това истински да го пожелаеш и сам Господ ще ти помогне – със Своята благодат, т,е, с онази невидимата сила, която превръща нашето сърце от каменно, вкаменено, в  живо сърце, отзоваващо се на гласа на нашия Отец, нашия единствен възлюбен, пастира и приятеля – Господа Исуса Христа. Той ни зове и ни казва: това съм Аз, не бойте се. Когато ние сме смутени, Той ни казва: не бойте се, само вярвайте. Той казва: Аз няма да ви оставя сираци. Аз ще бъда с Вас. Аз ще бъда с вас във всичките ви дни. Което означава, винаги да Го търсим, постоянно да се обръщаме към Него, постоянно да се стремим към Него, постоянно да желаем с цялата си душа да живеем с Него, в Него и за Него – ето залогът на истинския живот. Тогава ще дойде и увереността и здравето за душата и всичко ще отиде на своето място. И сега ние всички тук трябва да се каем за един грях, много голям грях: че не приемаме този дар, не го ценим, че живеем по друг начин, далече от Него, че сме отпаднали, че ние сме равнодушни, суетни, че сме изпълнени с какво ли не друго, с най безсмислено, ненужно, празно, освен най-важното, освен вярата – единственото, което приобщава човека към Бога, единственото, което спасява.. „Вярата ще те спаси”. Но нас неверието ни погубва, маловерието, малодушието.

Този който моли истински, с твърда вяра, че Господ ще му даде, той ще получи дара на благодатта. Чукайте, казва Господ и ще ви се отвори. И ето ние сега трябва да почукаме при Него. Да Го молим – и да бъдем уверени, че Той ще ни даде всичко. Господ не може да ни измами.

И помнете, когато се отдръпнем от Него, отстъпим от Него, ние Го губим и пораждаме всичката тази нечистота, която ни затрупва, защото тя се ражда от неправилния живот. Този, който живее верен на божествената истина, при него греховете сами ще изгорят. Защото е невъзможно да просъществуват редом с Божият огън. Има ли го в нас, в сърцата ни Божият огън- греховете ще се изпепелят като листа, обхванати от пламък. Не стане ли така – те ще ни покриват като плесен, изтриеш я днес, утре тя пак ще се появи.

Господи, прости нас, грешните. Дай ни на нас една едничка сила – силата да направим първите, слаби, неуверени крачки към Тебе. За да почувстваме, че Ти си тук редом. Със нас, че Ти ни водиш, че Ти ни приемаш при себе си, че Твоите обятия са открити за нас, обятия на Небесния Отец, Който чака всеки от нас.

Амин.

 (Дата неизвестна)

Източник: http://www.alexandrmen.ru/books/prosti/prosti11.htm

превод    Shi-jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 19.03.2012

 

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 

Save

Save