религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

 Съдържание на страница 2:

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989)

Нека да действува силата Божия! (Велики Четвъртък)
Облечете се в Христа

Търсете Божието Царство и Неговата истина
Отглеждайте семената на вярата
„Ныне суд миру сему…” (Неделя на Страшния Съд)
Молете се за пречистването на вашите сърца (Ден на Светия Дух)
„Подражавайте ми, както аз на Христа”   Ден на паметта на Петър и Павел

 

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989)

 

Проповедите на отец Александър Мен (Александр Мень) един от най-харизматичните източно православни проповедници от времето на руската перестройка (средата на 1980-те години) си заслужава да бъдат прочетени и от хора, които са се отчуждили от християнския мироглед на своите предци, което ще рече, от почти всички.

Доколкото морално-етичните норми, лежащи в основата на Християнството продължават да бъдат водещи в нашето общество, а тяхното престъпване е позор и e всеобщо осъждано, не е зле да се вгледаме в себе си, докато съдим другите. Не е лесно да се надмогне доволството ни от самите себе си; за да стане това, някой или нещо, трябва да ни разтърси здраво.

Според мене, това нещо, за някого биха могли да бъдат проповедите на отец Александър Мен.

За да си каже като Хамлет:

Аз сам съм донейде честен и все пак мога да се упрекна в такива неща, че по-добре майка ми да не бе ме раждала. Аз съм много надменен, отмъстителен, славолюбив, и имам на свое разположение толкоз много гадости, че не ми стигат ум да ги обмисля, въображение да си ги представя и време да ги извърша.

                                                                                            (Преводът е на Валери Петров)

 

 

Нека да действува силата Божия!

Велики Четвъртък

 

Днес е Велики четвъртък, денят  посветен  на възпоменанието на Тайната Вечеря Христова. Защо е установена Тайната Вечеря? Защо ни е дадена благодатта на светото причастие? Не хората, не преданието, не светите отци, не апостолите, а сам Господ е установил това – за да се съединим заедно, помежду си и с Него, не с човешка сила, а чрез силата на тайнствената Божия благодат. Това е единствената сила, която може наистина да ни възроди, да ни вдъхне живот и да ни превърне от грешници в хора, които Бог приема, прощава, взема при Себе Си!

Каквито и усилия човек да прави,  не може да измени себе си, не може  да се поправи, не може да превърне себе си от грешник в свят човек. Всеки от вас добре знае това от собствения си опит. Колкото и да се стараем – всичко се оказва напразно. И това за сетен път ни показва правотата на думите на апостол Павел, че с делата на Закона не се спасява никоя плът, никой човек, спасява се с вяра в Исус Христос. Ако ние вярваме в неговата спасителна сила, това означава, че ние сме приети от Него. Нека да оставим  да действува силата Божия, сила, която може да издигне човек от дъното! И не се надявайте, че със собствените си усилия можете да постигнете нещо.

И Тайната Вечеря Христова е нашата непосредствена среща с Него. Когато Господ с ръцете на Църквата, с ръцете на свещеника ни поднася Светата Чаша – тогава Той сам  призовава всеки от нас. И ние сме длъжни да пристъпим към тази светиня с трепет, знаейки, че в това време благодатта Божия, сам Господ влиза в нашия живот. Затова този ден, денят на Тайната Вечеря, е най-прекрасния и щастлив ден за тези, които желаят да се причестят със Светите Тайни. И ние винаги се радваме, че в този ден много хора се стремят към Светата Чаша.

В същото време не трябва да забравяме, колко дълго сме оскърбявали своя Господ. Ако не сме в състояние да спазваме простите заповеди, това означава, че у нас не съществува любов към Господа! Когато обичаме някого, иска ни се да изпълним желанието на любимия човек. Но Христос ни казва: живей  по Моите заповеди, – а ние живеем по стихиите на този свят, живеем по влеченията на собствената си горделивост и какви ли не грехове. За какво говори това? За нашето безгранично маловерие! Кой е нашият Бог? Не Господ Исус, а друг бог, на когото ние служим, лъжлив и сатанински, – това сме ние самите, нашите собствени прищявки, нашите собствени празни желания, нашата гордост, нашето самомнение. На себе си кадим, на себе си се кланяме, своята воля изпълняваме.

Може ли християнин да живее само по своята воля?! Помислете какво повтаряме ежедневно? Думите Христови: „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята”. Да бъде Твоята воля – ето какво е длъжен християнинът да запише в своето сърце! А ако погледнем в нашето сърце, какво е там записано? Там е записано: „Да бъде волята моя”! И от Бога ние изискваме, щото Той да изпълнява нашата воля, а не ние Неговата. И нашата молитва често бива настойчиво и капризно изискване това, което желае нашата воля.

Господи, прости нас, грешните.

Словото Господне никога не е безсилно. Бог – това е сила, но сила проявяваща се тайно и незабележимо. Ние виждаме, че у нас словото Божие е безсилно, то е безсилно да ни промени. Защо? Не защото Бог е безсилен, а защото ние сме маловерни. Да си припомним, че Господ Исус, идвайки в Назарет, в Своя роден град, не е могъл (помислете!) да изцели тамошните болни! Защото у тях не имало вяра. Това означава, че Господ твори Своето чудо, когато човек Му се открие, открива Му сърцето си. Ако човек се закрива от Него, то силата Божия се разбива като вълна в камък и се отдръпва. Ето защо ние приличаме на назаретяните! Ние сме маловерни и  затова не чувстваме силата на Духа Божий. А щом сме  маловерни, сме и суеверни, изпълнени с ропот и със съмнения. Маловерието се ражда не в ума, а в сърцето. И ако не живеем по Божиему, то и вярата си ще съхраним трудно. Отдавна е доказано, че човек, който изповядва вярата Христова, а живее по езически, той изгубва вярата си. Тя е непоклатима само при изпълнение на волята Христова. Най-запаленият, най-убеденият вярващ човек, ако не изпълнява волята Господня – ще завърши с падение. За такъв самият Господ е казал, че той би приличал на човек, който строи къща без основи, просто на земята, на пясъка; започва буря и всичко рухва (Ср. Мт 7:26).Така ще стане с всеки от нас.

Ако ние не се стремим към Господа, не се стремим да живеем по Неговите заповеди, макар и да имаме най-горещо желание, то всичко е напразно. „Не всеки, който Ми казва „Господи, Господи” ще влезе в Царството Небесно”, – казва Господ. Не всеки! А „изпълняващият волята на Моя Отец” ( Ср. Мт 7: 21).

Прости нас, Господи, за суетата, която ни поглъща, изяжда.

Защо ни поглъща? Защото ние повече сили, повече внимание, повече грижи  отдаваме на това, което е временно, за което утре съвсем ще забравим, което няма никаква стойност. Тичаме нагоре-надолу, суетим се, но скоро ще удари нашият час, и тогава ние ще дадем отчет на Бога за нашия живот. Ние забравяме, че животът е кратък и че в него се съхранява само най-святото и вечното. Не само забравяме, но и сме обзети от суетни, глупави чувства; струва ни се, че е важна една или друга дреболия, и ето, вече те като мухи са ни облепили от всички страни. И идвайки в храма, ние не можем да се освободим от тях, те ни преследват, те не ни позволяват да се съсредоточим в молитвата си, те винаги са с нас.

Виновни сме пред Тебе, Господи, за ропота, за завистта,, че не искаме да се смирим със своята съдба и казваме: ако при мене нещата стояха по друг начин, щях да бъда по-добър.

Това са празни мисли. Доказано е, че и да попадне при други обстоятелства, човек си остава същия без разлика. Колко хора съм виждал, които казваха: не мога да се моля, защото съседите  и прочее ми пречат; но обстоятелствата се променят, дават му отделна квартира, всичко е както трябва – и пак на може да се моли. Все същото! Това означава, че ние често обвиняваме външните обстоятелства, а вината у нас, в сърцето.

Виновни сме пред Тебе, Господи, че се срамуваме от своята вяра, отричаме се от нея.

Трябва да се срамуваме, когато не отговаряме на званието християнин. Ако някой в дома ни или на местоработата ни узнае, че ние сме християнка или християнин, православни и изведнъж се изяснява, че ние сме и сплетници, и интриганти, и алчни, и грубияни – какъв позор за вярата, как ние по този начин подриваме в очите на хората нейния авторитет. Ето от това наистина трябва да се срамуваме. Това се нарича да даваш лошо свидетелство за вярата. Как може да свидетелства за вярата човек, който всички осъжда, а самият той е блудник, разхайтен, раздразнителен, и зъл. Такъв човек само ще отблъсне другите от вярата. Такъв човек е лъжец и измамник! Лъжец, защото лъжливо свидетелствува за вярата и по този начин кара хората да мислят, че вярата на нищо добро не учи, че тя оставя хората да се омърсят в езически безобразия. Но това не е така, това не е истина! Затова такъв човек е лъжец.

Господ е казал, че „Никой не може да служи на двама господари” ( Ср. Мт 6:24). Или живеем с Христос, или живеем като езичници, трети път не ни е даден. С Христос човек може да има всичко: и семейство, и работа, и труд, и радост, и изпитания. Ако той живее по езически, не изпълнява Божиите заповеди, той отпада от Бога, затова трябва да се избира между двата пътя. Който още не е избрал, който не е решил окончателно да живее истински с Христа и Бога, така ще си остане между небето и земята. Такъв човек не е годен за Царството Божие. Много от нас често се намират между два стола. Не са направили избора си! Ето защо сме така немощни, безсилни, ето защо казваме: отивам на изповед, кая се, пак греша, пак се кая, пак греша. Чукаме вода в хаван! Като разсъхнато ведро, където се налива вода, сме – всичко се излива обратно. Няма у нас никакво изменение! Кой е виновен? Ние сме виновни. Ние сме виновни, защото у нас не съществува истинска вяра! На Бога половинки не се дават – не се дават отделни късове – на Него трябва да се отдава всичко!

Ти ще кажеш, как мога да отдам себе си, когато аз трябва да се трудя, имам дом и семейство. И труда, и семейството си, и дома си ще му отдадеш. Защото ще се трудиш за славата Божия! И в дома си ще бъдеш с името Божие и ще се трудиш с Бога в сърцето си. И тогава  ще бъде всичко благословено и добро. Не се случва нито ден, нито час, когато да сме живели без Бога. Ако забравяме това, ние отпадаме от Него.

Ние отпадаме от Него заради своето безумие, заради греховете си. Всеки път, когато изпаднем в смъртен грях, ние се отлъчваме от Църквата. Отлъчваме се! В Църквата не може да има нещо нечисто!

И ето днес е нашата изповед – това е като ново кръщение. Господ отново ни прощава, отново ни приема!

Господи, прости нас, грешните, за това, че ние рядко посещаваме храма.

Не на Бога е нужно това, а на нас! Нима в седем дни в седмицата ние не можем да изберем час, за да присъстваме на литургия в храма. Казано е в Писанието: един ден от седмицата посвети на Бога – но на нас ни се свиди не само ден но и някакъв си час.

Господи, прости нас, грешните, че ние лошо знаем службите, че не умеем да се държим в храма, че внасяме тук своето раздразнение, недоволство, блъскаме се, обиждаме се, държим се като на пазар!

Впрочем, християнинът и на пазара трябва да се държи така, както повелява Господ. Вие мислите, че Бог се намира само в този храм? Той е навсякъде. И ако ние постъпваме някъде не по съвест, ние се отлъчваме от Него – на всяко място, в автобуса и в кое да е обществено място….

Прости нас, Господи, затова, че не сме Ти благодарили за всичкото добро, което Ти си ни дал. Затова, че Словото, което Ти си ни дал, ние не прилагаме в живота.

Почти всички вие сте грамотни, почти всички притежавате Свещеното Писание, но колко рядко ние се заглеждаме там, колко малко се стремим да разберем, а още  по-малко да приложим в своя си живот! Защо то е написано? Не затова да почетем и после да го сложим на полицата, а за да влезе Словото Божие в нашия живот. Апостолът казва, че словото Божие – е като меч, който разсича душата и прониква дълбоко(Ср. Ев 4:12). И ако това не стане, ако при нас през едното ухо влиза, а през другото излиза, – всичко ще бъде безполезно. Това Слово е насочено към нас с призив, с разобличение! А ние го прелистваме равнодушно, като че е календар някакъв.

Виновни сме ние пред Тебе, Господи, затова че нямаме смирение пред Тебе.

Смирението – това е умение преди всичко да познаеш волята Божия! Каква е ползата да познаем своята воля?! Тя е нищожна и безсмислена и много скоро това всичко….ще изгори.Ето ние, свещениците, често изпровождаме хората, които отнасят на гробището. Събират се близките, много плачат, принасят цветя, устройват се помени, погребения, поставят се паметници, а после, минава време, и, гледаш, всичко се забравя. Всичко се забравя! И за нас с вас ще забравят, един Господ ще помни! И ние скоро ще си идем много скоро, и Господ ще съди нашия живот, не сме ли го пропилели напразно, – какво сме направили в Неговото име. А не в свое име! Нашето собствено име – това е празен звук. Ясно е какво от нас чака Господ. Как можем ние да Му се отблагодарим за неговата любов към нас – грешните, слабите, безобразни създания?  Само с едно: да Му служим! Как може човек да служи на Бога? Той сам ни е казал „Това, което сте направили за Моите братя (т.е, за хората), вие сте направили за Мене” ( Ср. Мт 25:40). Изпълнили ли сме този завет? Не, не сме изпълнили.

Жестоки, студени, безсърдечни, самовлюбени, заети само със себе си, постоянно занимаващи се със себе си! Всички – млади и стари – ние живеем само за себе си, но не и за другите.

Виновни сме ние пред Тебе, Господи, че не умеем, даже с най-близките, любимите, родните, да живеем спокойно, че сме разпуснати, раздразнителни, злобни, отровни,  ехидни, че непрекъснато се уязвяваме едни други, ощетяваме, че изпитваме гнусно удоволствие от това, да разстроим човека, да скараме хората, да намерим в другия недостатък!

Защо това така много ни харесва? Защото самите ние сме нищожни и ни се иска и другите по-скоро  да стъпчем в калта.

Виновни сме ние пред Тебе, Господи, за това, че Ти си ни дал радостта на общуването едни с други, а ние за какво говорим, когато се съберем заедно? За такива празни работи!И най-често се хулим и съдим едни други.

Виновни сме ние пред Тебе, Годподи, че Ти си ни дал език за святи и добри слова, за да сеем добро в този зъл свят, а ние сеем клевети, празнословим, сквернословим, невъздържани сме и в езика и в чувствата.

Ако нещо не ни се нрави – готови сме да се поведем по своите чувства. Ние така спокойно приемаме в сърцето си глупави, безумни мисли и ги лелеем. Нечистотата и блудството, които се появяват в сърцето не измитаме като мръсен боклук, оставяме го и  в душата ни се образува плесен. А от нея следват греховните постъпки.

Нека се покаят тези, които са разрушавали семейство или са способствали за това, които със своето поведение са  довели семействата си до разпад, да се покаят за съпружеска измяна, за всякаква нечистота на плътта. Апостолът казва: „Не се надявайте – блудниците не ще наследят Царството Божие»( Ср. Кор 6:9). Просто го е казал и ясно. И каквото и да си мислим, неговото слово е неотменимо.

Покайте се, жени, които не сте позволили на своите деца да живеят. Защото това е кървав грях, грехът убийство – така трябва да се нарича. Който е помогнал, съветвал, съдействал – все едно така или иначе е причастен към този грях. Ние сме длъжни да учим другите, да наставляваме младите, да предупреждаваме да се борим за живота на децата.

Виновни сме пред Тебе, Господи, за всяка неправда, лъжа, лъже-свидетелстване в съда, коварство, двуличие! Прости нас, Господи, за лошото отношение към трудовите ни задължения, към делата ни.

Всеки от нас има свои трудови  задължения, но най-често към тях се отнасяме небрежно, с недоволство, с ропот, с оплаквания. А в същност всичко е много просто: ако вашият труд на никого не е нужен – зарежете го незабавно, заемете се с друго, а ако е нужен на някого – приемете го като послушание, като Божие дело, което вие правите за другите, което ще рече, за Христа. А ако го вършим за Христа, ние сме длъжни да го вършим с ревност, със стремеж да се трудим колкото може по-добре. Погледнете как са строили храмове в стари времена; не както се строят новите здания. Устоявали са  стотици години! Защо? Защото хората са ги изграждали с ревност, стремели са се те да изтраят векове! Така и ние сме длъжни да правим всичко! Работата на истинския християнин трябва да се отличава във всичко!

Виновни сме ние пред Тебе, Господи, затова че сме били несправедливи с хората на работното си място, ако са безропотни или слаби сме ги притеснявали, издевателствали сме над тях. Виновни сме за това че и на собственото си семейство сме носили не спокойствие и мир, а, напротив, раздор. Връщайки се от храма, сме донесли със себе си не тишина, радост и светлина, а ропот и недоволство.

Прости нас, Господи, за злобния нрав, за тежкия характер, за това, че си тровим един на друг живота.

В какво се състои задачата в живота на християнина? Една от главните задачи е да носи светлина и добро на хората. Вие всички не сте малки деца, всички знаете колко много е в живота безобразното, страшното, гнусното, лошото. С други думи, както казва апостолът, „Светът лежи в лукавия” (Ин 5:19).  А ние сме изпратени в света, за да носим в тази тъмнина добро, – ако не  правим това, за нищо  не ставаме. Така казва и Господ: „Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли навън” ( Ср. Мт 5:13). И ако ние не бъдем солта на земята, ако не служим на земята, тогава на кого сме необходими?

Прости нас, Господи, за това, че бремето, което ни е възложил живота по отношение на болни, деца, престарели родственици и други нуждаещи се от нашата помощ, носим не с благодарност, а с ропот.

Но ние сме длъжни да разберем, че ако не носим такова бреме, ще се лишим от най-скъпото! Когато сме необходими на някого, това означава, че сме необходими на Бога. Ако имаме и капка сила да помогнем на тези хора, невръстни или стари, – слава на Бога! Много по-лошо би било, ако сме неспособни да направим това.

Виновни сме пред Тебе, Господи, затова че сме били невъздържани не само в думи и чувства, но и в храната и пиенето.

Виновни сме пред тебе, Господи, за това, че лошо се готвим за приемане на Светите Тайнства.

Първо, рядко се приобщаваме в храма. Първите християни са се приобщавали всеки неделен ден. Но ние от немарливост не можем да правим като тях, има и такива (вчера имаше такива), които по две,  по три години не бяха се причестявали. Що за вярващи сме ние тогава, ако не търсим помощ от Бога!  Що за вярващи сме ние тогава, ако не се съединяваме с Христа така, както Той ни е заповядал, а правим това, което на нас ни се струва добро? Щом Той ни е заповядал: „Правете всичко в Моя памет”, – значи ние трябва да се стремим към това.

И така, нека да молим от Него прошка за всичко, което е било направено от нас още от нашето юношество, за всеки забравен грях, за всеки грях,  който сме направили от незнание.

Прости ни, Господи, за греховете на нашите близки, които днес ги няма тук.

Ние делим с тях нашите грехове, защото, когато хората живеят заедно, то и греховете им са общи.

Прости нас, Господи, грешните. Прости  ни за всичко!

От днешния ден, деня на Тайната Вечеря, да се постараем да бъдем достойни за словото Божие, достойни за Неговата Божествена Благодат. Накрая да започнем да живеем по християнски. Може би на някого е отпуснат всичко месец, два или три живот – да ги преживеем по човешки, да носим светлината Божия в своето сърце. Да не се връщаме към живот на езичници!

Да следваме думите на апостола: „Винаги се радвайте”! – да не униваме, като езичници, „непрестанно се молете”! – да не се предаваме на суета, „за всичко благодарете” – да не роптаем(Ср. 1 Фес 5:16).

Господи, прости нашите прегрешения, волни и неволни.

Облечете се в Христа

 „Елицы во Христа креститися, во Христа облехкотеся”— пеем ние по време на литургията, припомняйки си, че някога Пасхата е била време на нашето общо кръщение. Това е бил ден, когато всички готвещи се за кръщение са идвали в храма, за да се причестят, за да приемат Христа-Спасителя в своето сърце и в своя живот. Затова тези думи ни напомнят, че ако сме получили кръщение,  „во Христа облеклись”. Щом сме хора получили кръщение, това означава, че ние сме облечени в Христа. Ето тук, скъпи мои, е решението на тази трудна задача, която стои пред нас: как да победим своите грехове, как да се избавим от тях. Ние не можем да направим това със собствени сили, но, ако се облечем в Христос, можем това.

Какво означава това? Това означава, че в ежедневната молитва ние трябва да Го призоваваме при себе си, така че Неговият Дух да влезе в нас, ние трябва да Го чакаме като скъп гост. А нашата молитва е формална, студена, равнодушна.

Господи, прости нас , грешните.

Да се облечеш в Христа – това означава да се вгледаш в редовете на светото Евангелие, да се замислиш за това, как Господ е ходил по земята, на какво е поучавал, какво ми говори Той днес, постоянно да Го имаме пред себе си. Както казва апостолът: „С търпение нека тичаме по предлежащото пред нас поприще” ( Евр 12:1–2). През цялото време взирайки се, през цялото време имайки Го пред себе си, иначе как бихме могли да се облечем в Христа?!

Господи, прости нас , грешните, че ние четем Словото Божие от време на време, без да се замислим, без да се стараем да приложим тези свети слова в нашия живот..

Ние не се стараем да ги приближим към себе си, струва ни се: там е казано едно, а в живота – друго. Ако мислим така, то не ще можем да се облечем в Христа. Ние не ще получим от Него ни сила, ни прошение, ни дара на Светия Дух. С това ние се отказваме от Него, отвръщаме се.

Който иска да се облече в Христа, да Го приеме в сърцето си, той трябва систематично, по възможност достатъчно често, да дохожда при Светите Тайни. Защото не само Словото Божие, но самият жив Христос-Спасител присъства на всяка служба, на всяка литургия. Той идва при нас, отново въплътявайки се в Светия Олтар, в Светите Дарове, отдавайки ни Себе Си така, че ние да сме редом с Него, Той в Нас и Ние в Него.

Ние можем душевно, сърдечно да се съединим с човек, когото обичаме, който ни е скъп. Той страда – и ние страдаме с него, той се радва – и ние се радваме за него, ние гледаме света с неговите очи, той като че се е съединил с нас. Ето такъв трябва да бъде за нас Господ. Неговият Кръст, неговото страдание за хората е велико страдание, защото Той страда за греховете на всеки от нас, за всеки от милионите хора и неговото страдание трябва да бъде и наше страдание. Ние трябва да съпреживяваме с Него. Но вместо това, при нас в  сърцата ни царят вялост, равнодушие, маловерие! Маловерие, което се съчетава с ропот. Ако искаме да бъдем с Христос и да се облечем в Неговата сила, означава да вземем кръста, който Той ни е възложил. Всеки има свой кръст, който да носи, от всеки се изисква свое търпение заради другите хора. Грижи за дома ли, усилия за други хора ли, каквито и да са те, а понякога това са скърби, и болести, и изпитания – ние трябва да ги приемаме като кръст, който е присъден на нас. А ние постоянно роптаем и сме недоволни от своята съдба.

Ако ние имаме пред себе си лицето на Христа, като живо, то тогава ние трябва да се стараем да Му подражаваме Аз често съм ви напомнял словата на апостол Павел: „Подражавайте ми, както аз – на Христа” (1 Кор 4:16). Апостолът  казва това без гордост – той  се стреми да бъде такъв, какъвто е Господ, т,е. да служи на хората. И сам Господ казва: „научете се от Мене, защото Аз съм кротък и смирен по сърце” ( Мт 11:29). „Научете се” – това означава „подражавайте”.

Господи, прости нас грешните. Ние не искаме да се научим от Тебе. Ти беше кротък, а ние сме злобни, раздразнителни, постоянно се противопоставяме на хората, на най-близките си, трудно ни е да понесем каквото и да е.

Кротък и смирен. Смирен е този, който е готов да изслуша другия човек. Но ние не слушаме, обикновено слушаме само себе си! Не искаме да знаем какво преживяват другите хора. Смиреният по сърце е готов да приеме Божията воля, когато тя му е ясно изразена. А ние, като правило, искаме да осъществим само своята воля. Помня една жена, която искайки да узнае волята Божия (тя не е имала решение), отишла при един свещеник, „нека Господ чрез него да ми каже”. Той й казал. Но на нея това не й се понравило. Тогава отишла при друг. Другият и казал нещо друго. Това също не й се харесало. И така тя продължила докато, накрая, намерила такъв, който й казал това, което съвпадало с нейното желание. Пита се: какво е търсела? Божията или своята воля? Тя намерила своята воля, своето желание, но подкрепено от свещеника. Но това било измама, на самата себе си, на Бога и на хората.  Следователно, смиреният по сърце е този, който е готов да обуздае своята воля, който е готов да приеме Божията воля.

Господи, прости нас, грешните, че не сме готови за това.

Когато общуваме с хората, ние трябва да помним, че Господ живее в нас. Ето вие се причестявате днес – Той живее във вас. Следователно, може ли Той да каже някакво оскърбително слово, може ли Той да завижда, или да причини несправедлива обида или скръб? Не може! Щом у нас живее Господ, ние трябва да съхраняваме тази светиня. Когато във Великия Четвъртък ние носим свещички към дома, ние ги ограждаме от вятъра, за да донесем тези огънчета до дома. Така трябва да ограждаме светинята, която приемаме; не дай Боже, някоя груба дума или постъпка може всичко да разруши. И всичко ще угасне. И ще се разлети като дим. И Господ ще се отвърне от нас.

Господи, прости нас, грешните.

Велика и непобедима сила е в този човек, който се е съединил със самия Господ. А ние с вас сме слаби, дотолкова сме слаби, че ни се струва непосилен труд да се помолим няколко минути, непосилен труд е да направим нещо за ближния си. Всичко за нас е невъзможно и трудно. Безсилни сме!

Светлината може да влезе в дом, в който има прозорци. А прозорците – това е чистотата на нашите сърца. „Блаженни са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” ( Мт 5:8)

Даже ако се молим, даже ако и да призоваваме Христа, Неговият Дух да влезе в нашето сърце, ако сърцето е черно, мръсно, мрачно – как това сърце може да приеме Господа? Как може да приеме Господа, ако в него живее завист? Помислете, нима би могло Господ да завижда на някого? Как може сърцето да Го приеме, ако в него има тъмни, хулни помисли, блудни, изкусителни желания, всякаква нечистотия, недоброжелателство, злопаметство, неумение да простите на човека?

Ние не трябва да държим в себе си ненавист, да я лелеем, да пазим обидата, като някакво съкровище. Можем ли да си представим Христа-Спасителя, как Той носи в сърцето  Си обида? Той даже за Юда, който Го е предал, не е намерил обидна дума. Той могъл да прости и на него. Това не е защото Той е Богочовек. Той учи нас, хората, да си прощаваме един на друг. Ако Господ не ни прощаваше, то ние не бихме могли да притежаваме вяра, да притежаваме благодат. Защото ако Той сега е застанал тук, между нас, и погледне в сърцето на всеки от нас – а Той това прави,  – то Той би казал: „Кои сте вие?! Нима вие сте Мои? Нима вие Ми принадлежите?” Ние бихме отговорили: „Господи, всяка неделя ние идваме в Твоя храм, ние се кръстим, ние четем утринните и вечерните молитви, идваме на изповед и казваме „грешен съм, грешен съм”, а после се причестяваме – нима ние не сме Твои, Господи?” На което Той ще ни каже „Не всеки, който Ми казва „Господи, Господи!” ще влезе в Царството Небесно, но който върши волята на Отца ми, Който е на небесата.”(Мт 7:21) Това означава, че сме правили всичко напразно, защото в сърцата ни не е имало най-важното. И ако ние искаме наистина в най-съкровеното, в глъбината на нашето сърце да се извърши това чудо, там да влезе Господ и ние да почувстваме Неговата сила, Неговата любов, Неговата прошка, Неговата неизразима благодат, ние трябва да се постараем да почистим дома на своята душа.

Да почистим в три посоки. Първо, не бива да има мисли и чувства, които са недостойни за един християнин; още щом се появят, ние трябва да се стремим да ги прогоним. Не бива да има слова оскърбителни, злобни, които са недостойни за един християнин. Не трябва да има постъпки, които биха ни лишили от правото да се наричаме християни, постъпки езически, зли. Ако ние се постараем, ние ще почувстваме, че Господ ни помага. Този, който не се старае, на него това не ще му се случи, но който полага усилие, на него Господ му помага, и тогава, наистина, Господ ще влезе в приготвения дом в душата му и ще живее с него..

Затова нашето покаяние сега – то е подготовка за срещата с драгоценен гост, когато ние привеждаме всичко в ред, внасяме красота и подреденост в дома на нашата душа. И днес, получили разрешителната молитва, отдръпвайки се от кръста, от Евангелието, присъствайки на литургията, нека всеки от вас каже:

Господи, днес аз се готвя да Те приема; отхвърли от мене всяка нечиста мисъл, прости ми всяко недостойно дело, направи ме Свое чедо

На Господ да се помолим.

                                                                                                                                                                                                                                 10 ноември 1983

 

„Търсете Божието Царство и Неговата истина”

Вие пристъпвате към причастието и трябва да си припомните главното, което трябва да търсите, – Царството Божие. Къде живеем сега? В царството на своите страсти, скърби, в царството на грехове и  недъзи. Кой властвува, кой царува над нас? Нашата капризна воля, нашата горделивост, страст, невъздържание – ето какво властва над нас, заставя ни да правим, да говорим не това, което трябва, пробужда в нас чувства, който размътват нашата душа. Което ще рече, че Царството Божие го няма в нашата душа. Но Господ казва: „Но първо търсете Неговото Царство и Неговата правда”  (Мт 6:33). Ако ние не го търсим, никога не ще намерим това, което търси всеки човек: просветление, блажен и благословен живот. Казано по- просто – щастлив живот.

Човек може да бъде щастлив, само ако Царството Божие бъде в него, в сърцето му, т.е, ако в него се „възцари Господ”. Ние сме подобни на децата, които, като не знаят ползата за себе си, грабват това, което е вредно за тях, а не вземат това, което е полезно. Отхвърляме Пътя Божий, Дара Божий отхвърляме, вървим по криви пътища. Но можете да кажете: аз не отхвърлям, аз искам, аз търся, жадувам да бъда с Господа. Но тогава нека да се запитаме: Какво място Царството Божие заема в нашето сърце? Ако наистина то цари у нас, колко би ни било радостно да се обърнем към нашия Господ с молитва. Не би било потребно да се подкарваме с остен, не би се налагало да събираме мислите си, както се събират разбягали се овце, даже не би се налагало да четем от молитвеника, защото молитвата сама би се откъсвала от сърцата ни.

Но в нас няма нищо от това. Следователно, в мислите ни господства смут. Така, както есенният вятър гони листата, така и у нас в главите ни се въртят празни, безполезни, греховни мисли. Но най-вече мисли за самите нас: също така съвършено празни, нищожни, ненужни, безполезни. Ако в Царството Божие цари възлюбления от нас Господ, то в царството на нашата душа цари нашето „аз”, дебело и гордо, което заема цялото място, и няма в него място нищо друго да се приюти. И за Господ няма там място, защото нашата душа е малка и нашият егоцентризъм, нашата гордост не само всичко е заела, но, като тесто, продължава да набъбва и да запълва всичко.

Вие всички помните притчата за Христос и бисерите (Ср. Мт 13:45). Имало един човек, който събирал красиви бисери. Веднъж той намерил при един търговец необикновено красив и голям бисер, но той бил баснословно скъп. За да го придобие, той продал всичките си бисери, за да го закупи. Но ние искаме да постъпваме по различен начин, ние искаме и бисерът на Царството да притежаваме и всякакви дрънкалки да си запазим. Да продадем нищо не желаем, от нищо не искаме да се откажем.

Да допуснем, че ти си свикнал със сквернословия, ругатни и даже не ти идва на ум,  да не ругаеш съседа си, мъжа си или сина си. И тази привичка все повече се вкоренява в нас и ние не разбираме, как тя разрушава нашата душа, става наша страст и започва да господства над нас. Господства над нас и нашето самомнение, прекомерната ни гордост, която наподобява музикален инструмент, едва го докоснеш – и той зазвучава. Най-незначителната дума предизвиква у нас бурно негодувание, като че са ни оскърбили смъртно, защото нашата гордост е поставила на пост своите стражи, най-дребното докачение – и незабавно тя закрещява. Но ако тя заема у нас толкова място, ще остане ли място за Царството Божие?

Над човека властват най-прости страсти: алчност, никой не иска да си признае, че е алчен, но така или иначе, това го има у нас; недоброжелателство, желание да изпреварим другия, да се издигнем над него, да го натопим, желаем му злото и злорадстваме. Някой от нас ще си спомнят как са потривали ръце при чуждото нещастие. Може би те не са споделяли това с близките си, затаявали са го в сърцето си, но са си помисляли: така ти се пада или накрая си получи заслуженото! Ние изпитваме удоволствие от нещастието на друг човек. И ако това безумно чувство властва над нас, то къде ще има място за Царството Божие?

Ние постоянно сме загрижени, постоянно ни терзае тревога: какво ще ни се случи, какво трябва да правим? Трябва да направим избор: или да се осланяме истински на Господа, или да сме в постоянен смут, което ще рече да отхвърляме Неговия Промисъл, да се обърнем с гръб към Него, да не се надяваме на Него. Даже надежда не желаем да възпитаме в себе си. Ние постоянно се намираме в това състояние, трябва да се срамуваме от това.

Нас ни побеждават даже прости страсти, например, чревоугодие. Никой от вас специално, може и да не преяжда, но така или иначе тази страст може да завладее човека. Опитайте се по ваша воля да се въздържите от нещо вкусно. Оказва се твърде трудно да се справите с желанието си. Блудната страст ако не се удържи в ръце, ако не се контролира, ще изпълзи, всичко ще погуби, всичко ще разруши – като започне с малкото.

Навярно сте забелязали върху дървени предмети, понякога на черчеветата, малки кръгли дупчици. Там работи дървояд. След време този малък бръмбар  е способен да разруши голямо дървено съоръжение. И къща може да разруши, защото той дълбае, дълбае…Така е  и с нашите страсти. Те се промъкват в нас тихо, неусетно. Отначало – удоволствие от мисълта, после половинчато дело, докато погледнеш – и дело. Успокояваме се, че в нашето време така правят всички.

Наше време не съществува. Греховете са еднакви за всички времена. И преди три хиляди години хората са грешили с почти същите грехове. Нищо ново човек не е изобретил: така е сега, така ще бъде и за напред. Така че или ние ще се стараем да преградим пътя  на този отровен бръмбар, който дълбае в нас, или, ако отпуснем ръце, той не ще позволи на Царството Божие да се възцари в нашата душа. Как ние сме близо – на една ръка – близо сме до Господа, до Неговата благодат, до живот  в просветление! Ако умираме от жажда, очите ни биха видели водата, но не виждат  Неговата протегната ръка. Ние като че сме затрупани с купчина камъни, купа на нашите страсти, а редом е Царството Божие, което може да ни даде освобождение, но ние не помръдваме и палец, за да се освободим.

И така аз днес искам да се съсредоточите само върху една мисъл. Съществуват два пътя: в Царството Божие и в царството на дявола, царството на страстите (което е така съблазнително). Там е гибел, а тук – спасение. Трети път не съществува. Там –  разруха за човека, тук – красотата на човека, неговата цялостност, осъществяване на нашия живот, щастие. Това щастие, за което вие от детство, от юношество сте мечтали. Защото голямото щастие, което Господ ни дава, никой не може да ни даде. И този избор трябва да се направи. Щом го направим, трябва да бъдем твърди и верни завинаги. Щом започнем да хитруваме с Господа и със самите себе си, щом у нас започне раздвояване на волята: можем да служим и на Бога и на мамона, малко тук, малко там – всичко се срива, всичко се разрушава. Господ е казал ясно и просто: „Никой не може да служи на двама господари”  (Ср. Мт 6:24.)

И трябва да се направи избор веднъж за винаги, да се направи избор за своя полза, за своето благо. Защото Царството Божие, щастието Божие – това е онова, което не може да ви бъде отнето от света, ако вие сте го намерили в сърцето си.

Господи, пости нас, грешните, за това, че ние се колебаем, опитваме се да запазим своя път, а трябва да направим твърд и ясен избор.

Ето пред нас е живият Господ, пред нас е словото Божие, ето пред нас е Писанието и пред нас е пътят на Спасението. Днес, тук. Не бива да се предаваме на тези малки бръмбари, които ще ни гризат и ядат. Нека светлината Божия бъде с нас. Тогава нашият живот ще бъде християнски и достоен. Тогава ние наистина ще бъдем наследници Божии. Какво може да бъде по-добро и прекрасно от това? Как можем да се откажем от това? А ние се отказваме, отказваме се, когато се опитваме да съвместим Божия път с пътя на греха и лъжата.

Господи, прости нас, грешните.

                                                                                                                                                                                                                                                                         1985 г.

 

Отглеждайте семената на вярата

Днес ние сме дошли тук, за да се причестим с Светите Христови Таинства. Но пристъпвайки към Божествената Трапеза, сме длъжни да признаем в себе си, че нашата вяра е слаба, трябва честно да си кажем, че го няма в нас истинското доверие в Бога.

Вяра, изцяло привързана към Господа, дава на човека и сила, и радост, и надежда, и твърдост в преживяванията, в изпитанията на живота. Когато ние я изоставим, не възпитаваме в себе си вяра, а живеем без всякаква загриженост за нея, то не ще има и плод от нея.

Кой от нас не страда? Всички ние страдаме. Кой от нас няма огорчения? Всеки ги има. Кой през живота си не е изпитвал скръб, загуба на близки? Такъв е нашият живот и това е истината за нашия живот. Но за нас съществува Застъпник. Който може да ни посвети на Себе Си, да ни изтръгне от греха, да ни очисти, да ни прости и даде сила. Само на Него трябва да възложим всичкото си упование – Той прощава, Той спасява.

Как да възпитаваме в себе си вяра? Когато искате у дома ви да изникне цвете, вие  разрохквате земята, посаждате семената, след това поливате, изтръгвате всеки плевел, заграждате това място, за да не стъпи някой там, понякога наоколо и ограда поставяте. Ето така и вашето сърце трябва да бъде грижливо оградено; грижливо, за да живее в него вярата. Но как да направим това? Преди всичко всеки ден да се молим. На второ място никого да не осъждаме. И на трето – винаги да вникваме в Светото Писание. Вие почти всички сте грамотни, почти всички имате у дома си Словото Божие – Евангелието. И ние трябва да вникваме в него, да се стараем тези Божие слова да влязат в нашето сърце. А ако нещо ви е непонятно, елате тук и питайте. Който е свикнал да съди другите хора, много му би било трудно да намери Божие оправдание. Защото Христос – Спасител е казал: „С какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени.” (Мт 7:2)

Господи, прости нас грешните.

Ние се молим разсеяно, слабо, не ежедневно. В храма сме разсеяни. И всеки ден, на всяка служба аз виждам и чувам, че при нас в най-святото време вървят разговори, ходене из храма насам-натам. Искам да ви напомня и запомнете това, и на другите предайте: човек, който по време на освещаване на Светите Дарове в храма се разхожда, разговаря, купува свещи, – той си отива у дома си осъден, а не оправдан. По добре за него би било изобщо да не идва. Даже да е купил  петстотин свещи, свещи по един пуд, но като оскърбява светинята, той изпада в най-тежък грях. Той е дошъл, съгрешил и си е заминал.  Трябва да помним, че в това време, когато свещеникът  призовава „Станем добре, станем со страхом, Святое возношение в мире приносити”, всички вярващи, които имат сили, трябва да паднат на колене и да се молят. А който не прави така, по-добре да не беше идвал, защото ще си тръгне с тежък грях на съвестта си, без сам, може би, и да не знае това: той си отива светотатец, оскърбител на светинята.

Вие, разбира се, знаете всичко гова, аз не веднъж вече съм ви говорил за това.  Но не е достатъчно да знаете – вие трябва това да го кажете, да го обясните на всички! Какъв е смисълът да се събираме тук за молитва, ако не разбираме най-главното!  За какво се моли в това време свещеника в олтара. За да се спусне Духът Божи. И когато казваме „Горе имаме сърце” – какво означава „горе”? Това означава на Небето! – а тя е тръгнала да купува свещи. Какво е това нейно „горе”! Това се нарича пазар. Спри се! Ще купиш после! Та това свято време е само десет минути. И не е била нито една служба някой да не предизвика някаква разправия. А ако е така, какъв е смисълът във всичко това? Разбрахте ли? Колко е тягостно това! При това не е човек, който за първи път прекрачва прага на храма, тези, които идват тук постоянно, трябва да се срамуват….. Затова всички ви моля: обяснявайте (разбира се, не по време на службата), на всички близки, приятели съседи, с които заедно идвате в този храм. Запомнете, че когато изпеят „Верую”, никакво ходене натам-насам не бива да има. Но ако дойдат понякога външни хора, да кажем, да се договорят за погребение на покойник и те не знаят същността на това, което става и започнат да се разхождат из храма, ние ще трябва да ги изтърпим.

И така, повтарям още веднъж: ако искаме да утвърдим в себе си твърда вяра – трябва всеки ден да произнасяме макар и кратка молитва. Често, колкото може по- често, да поглеждаме в Светото Писание. И да не съдим. Тома го няма у нас ли! Съдим постоянно – в сърцето си, със словото си, дрънкаме, празнословим. Случва се, понякога да отидем до там, че сме готови да клеветим, не просто да осъждаме, а да говорим клевети. Знаем, че нещо не е точно така, но все едно, с удоволствие го разпространяваме. Понякога сме готови да унизим другия, за да възвисим себе си. Получаваме удоволствие, когато ни се отдаде да очерним малко човека, да го покажем в лоша светлина.

От там е нашата горделивост, твърде глупава горделивост, когато ни се струва, че сме по-добри от другите. Макар че с езика си казваме „грешен съм, грешен съм”, но на дело сме много доволни от себе си и се превъзнасяме. Понякога идваме на изповед, не знаем какво да кажем, греховете си не забелязваме. Но ако се наложеше да изповядаме греховете на своите близки, бихме напълнили три кошници! А своите – не. Безкритични сме към себе си.

Господи прости нас, грешните. Прости ни за лъжите, нечистите мисли, всякакво лукавство, за недобросъвестността в нашите дела, злобата, раздразнението.

Ние не умеем да търпим недостатъците на своите близки, с които живеем, работим, с които се срещаме. Въобще нямаме търпение. А търпението – това е велика сила. В Светото Писание е казано:”Този, които устои  до край – ще бъде спасен”.(Мт 10:22) Така че, който бъде търпелив до края, той ще придобие спасението Божие. Какво означава това? Във всяко велико дело е необходимо търпение. Повечето от вас имат деца, вие ги износвахте, раждахте, възпитавахте – нужно ли беше търпение? Нужно беше. Децата боледуваха, всякакви неприятности имахте с тях – нужно ли беше търпение? Нужно! Човек се труди на работното си място – нима може там без търпение? Не може. Навсякъде на човека е нужно търпение, какъвто и да е той. Затова Господ казва: :”Този, които устои  до край – ще бъде спасен”. А в духовния живот търпение е необходимо не по-малко, а повече! И търпение, в частност, по отношение на другите религии.

Господи, прости нас, грешните, за нечистите мисли, подозрителността, желанието другиму зло, завистта, ревността,, недоброжелателството към хората, блудните мисли, разрушаващи нашето сърце.

Когато ги допускаме, независимо от възрастта ни, те могат да се настанят в нашето сърце и след това да ни пречат да живеем.

Прости ни, Господи, за греховете против семейството, против чистотата, против собствените ни деца.

Някой от вас (може и през младостта си) е премахнал младенец, лишил го е от живот, – покайте се за това, защото това е грях, равносилен на убийство: пролята е кръв на младенец – няма друга подходяща дума. Както го разбирате вие самите, така и го обяснявайте на младите хора около вас – на внучките, на децата си, на всички. Това е истината Божия.

Прости ни, Господи, за духовната ни леност, за това, че ни е трудно да се съсредоточим, че много време при нас пропада напразно – в празни разговори.

Разбира се, много от събралите се тук са превалили във втората половина на живота си, а някой са стигнали до своя залез. Може би утре Господ ще ни призове и ще ни каже: направи отчет на преминалия си живот. А ние като че сме проспали половината си живот. Но въпреки болестите си, на възрастта, без значение на каквото и да е, ние можем все още да съхраним в себе си огънчето на вярата. Старият човек не може бързо да бяга, не може да има деца, много неща той вече не може, но за винаги  може да съхрани вярата си. И това е най-скъпото, защото отива с нас във вечността, касае нашия дух; защото плътта, сътворена за нас от Бога, – тя е временна, тя ни служи, а после представа да ни служи, едно след друго умира. Така е нали? Значи, сега трябва да се погрижим истински, особено тези, които се приближават до залеза на живота си, за своята душа. Не бива да дремем, за да не бъдем вяли и немощни. Сили на плътта у вас няма, но духовна сила, на която можем да се опрем, има само една.

Прости ни, Господи, че ние сме неблагодарни за доброто, което Ти си ни давал.

Неблагодарни сме били също така и към хората: родителите, възпитателите, към тези, които са ни правили добро, учителите, наставниците, приятелите – към всички. При повечето от вас родителите ви са умрели – спомняте ли си за тях често? Молите ли се за тях всеки ден? Кой ще се помоли за тях, ако не техните деца.

За всичко това да молим от Господа прошка. Сега да се приготвим към приемането на Светите Тайни.

Господи, Твоята Тайна Вечеря за нас е велика светиня и ние сме недостойни да пристъпим към нея, защото ние не сме истински християни!

Съществува истинска позлата, съществува и бронзова боя, тя само изглежда позлата, но на дело – не е същото. Бронзовата боя – тя струва копейки. Така е и при нас – като че ли отвън същността ни е Божия – а в душата ни пустота и немощ.

Кой може да ни защити? Само Господ. Само Той! Затова сега нека кажем всички:

 Господи, прости ни! Дай ни, без да ни съдиш, да се причестим със Светите Твои Тайни.

                                                                                                                                                                                                                                   Декември 1985(?)

 

«Ныне суд миру сему…»

Неделя на страшния Съд

Както знаете, днешната неделя се нарича Неделя на Страшния Съд. Тази неделя предшествува Великия Пост. За нас е много важно сега да помислим именно за Страшния Съд. Защо го наричаме Страшен? Защото, наистина, понякога е страшно да се вгледаш в собствената си душа, да огледаш преминалия си жизнен път; страшно е от това, че толкова много е пропуснато, толкова много е загубено, толкова много е направено, така както не трябва. Страшно е, че са си отишли, умрели са хора, към които сме били равнодушни, груби, жестоки.

Може би никога вече не ще се повтори в живота ни възможността, когато бихме могли да направим нещо добро; изпуснали сме, пропуснали сме нашето време.

Страшно е за това, че съзнаваме своята духовна, душевна слабост: иска ни се да се съпротивляваме на греха, а се оказва, че у нас няма сили за това…. Страшен е не Господ, а нашият грях.

Днес отново ще се чете Евангелието, притчата-пророчество за това, как Божественият Съдия изпитва всеки човек за целия му живот. Не трябва да се мисли, че става дума за далечно, безкрайно далечно бъдеще. Хората в миналото често са мислили, че краят на света наскоро ще дойде, че е близък. Но минават стотици, даже хиляди години, а той не настъпва. Какво пък, нима хората през цялото време са се намираме в състояние на заблуждение?  Не. Те са били в нещо прави – и тези, които са живяли преди сто години, и преди хиляда години, и преди две хиляди години. Били са прави! Защото именно в Евангелието е казано, че „приближава Царството”, че „ныне суд миру сему”(Ин 12:31), той е тук и сега.Затова, когато хората са го чакали час след час, те са били прави духовно. Не защото светът ще свърши скоро – той може още дълго да съществува – но защото Съдът постоянно присъства в живота на хората, в живота на човешкия род и в живота на всеки от нас! Защото самото Слово Божие, самото Евангелие е нашият Съд. И вие сами знаете това.

Когато отгърнеш страниците със записаното Слово Божие и сравниш този жизнен път, който там е начертан, с този, който минаваме ние в живота, разбираш, каква сурова присъда то ни произнася. Именно затова ние сме длъжни да помним че „ныне суд миру сему” – сега е съд за всеки от нас.

Какво означава това? Това означава, че ние сме претегляни на кантар. Още днес! Защо е било необходимо на Църквата, да определи специален ден за припомняне, по-точно за нашата обща мисъл за Съда Божий, ако той не би бил важен за нас още днес? За нас съвсем не е важно, кога ще свърши света. Ние знаем, че нашия жизнен път ще свърши твърде скоро. Но даже и това не е важно. Важен е нашият живот днес. Защото днес все още имаме възможност да застанем пред Бога и да осветим с Неговата светлина целия си живот. Въпреки че, казахме го вече, ние сме слаби, но в нас съществува твърдата надежда, че Господ ще ни помогне…. И тази надежда не ще измами тези, които наистина се обърнат към Бога.

Ако погледнем просто по човешки, то надеждата у нас е малко или почти я няма. Колко трудно е да се преодолее леността! От леността идва празномислието! От празномислието – пренебрежението към безценното време. От това се ражда пустословието, интригите, клеветите, сплетните, осъждането, безкрайното осъждане на хората. Някой от вас, може би, са пробвали, както ви съветвах, един ден да се опитат да не съдят – и не се получава! Макар и в мислите все нещо ще възникне! Много от нас се опитват да се научат да не се обиждат или се стараят да не говорят неща, които уязвяват, обиждат другите. Но и това не се получава! Мнозина са пожелавали  да отгледат в себе си любов, добро отношение към хората, които ги обкръжават – и от това нищо не произлиза. Сърцето остава вкаменено! Нашето собствено „аз” си остава най важно за нас.

Все пак добре е, че ни е противно, когато лъжем! Но понякога и това правим с лекота. Това ни става привично, живеем с лъжата като риба във вода.

Господи, прости, нас грешните.

Борим се с раздразнителността си, с избухливостта си, с неумението да се владеем! С какво въобще започва човек? Нали всеки от нас знае, че младенците не могат сами да се управляват. Но възрастният човек трябва да се владее. Но ние сме като малките деца. Управляват ни нашите страсти, нашите впечатления, все нещо в нас кипи и се натрупва, и това не е нито съвестта, нито разумът.

Колко е трудно да се избавим от тщеславни мисли, когато ние сами се превъзнасяме, когато ни се иска да се поставим по-горе от другите: иска ни се да кажем, че при мене всичко е по.удачно, по-успешно, при мене е по-добре, че аз съм успял да надделея над греховете, които другите не са победили. Ние сме много наблюдателни, когато се касае до чуждите грехове, но не и за своите.

Господи, прости нас, грешните, че забравяме за Твоето присъствие, трябва непрестанно да си  напомняме, че се намираме пред Твоето лице.

Ние често сме лоши, отвратителни свидетели Божии у дома си, на работата си. Ние всички знаем това. Може би напразно ви напомням – та ние сме говорили за това хиляда пъти. И колкото пъти и да сме се опитвали, трудно ни е било да овладеем даже мислите си! Вие всички добре знаете колко лесно се отклоняват мислите по време на молитва, колко трудно е да се очисти сърцето от глупави, пусти, блудни, даже кощунствени мисли, които би трябвало  изобщо да са ни несвойствени.

Господи, прости на нас, грешните, за греховете против чистотата, против семейството, против целомъдрието! Всичко у нас е нечисто, користно, подло!

И ето така ние се блъскаме, като риба върху леда, но нищо не се получава. Впрочем, Словото Божие, което винаги казва истината, ни обещава победа над злото, чистота, светлина, мъдрост, Божия благодат. Къде е всичко това? Всичко е направено за нас, всичко това е за нас. И ето пред лицето на днешния Страшен Съд ние можем да кажем:

Господи, не можем да се оправдаем пред Тебе! Да се очистим пред Тебе не можем! Ние само знаем, че очистването идва от Тебе, от Твоята благодат.

Но как да приемем очищението? Как да приемем тази благодат, така че да влезе в сърцето ни. Апостолът ни казва, че има един единствен път. Казва го с думи не винаги понятни, но много важни и ние трябва да вникнем в тях. Той казва, че който умира с Христос и в Христос, той с Него ще възкръсне (Рим 6:4).

На нас в живота винаги ни се иска покой, благополучие, всичко приятно и светло. Това е нормално! Това е естествено за човека и за всяко живо същество. Но не винаги е така. И покоят е рядко състояние в нашия живот. Най-често ни се случва да понасяме нещо, да се тревожим за нещо, да се огорчаваме от нещо. И ние сме длъжни нашето страдание – душевно, телесно според обстоятелствата – да направим за себе си кръст, който да носим заедно с нашия Господ. „Чрез твърдостта си, ще спасите душите си” – ни казва писанието (Ср Лк 21:19). Нека във всяка болка, във всяко страдание да виждаме своя кръст. Нека да си кажем:

Господи, ето у мене има това и това, което ми е трудно да понеса, – аз го приемам не като наказание, а като кръст.

Има голяма разлика – наказание или кръст. Кръст – това е да понасяш несгоди заради хората, та нали Господ е бил разпънат заради нас. Помислете върху това, какво бихме могли да понесем заради своите близки.

Ето тук започва пътят към възкресението от мъртвите, той започва от нашата смърт на кръста, както е умирал за хората Господ, – но не в смисъл, както е умирал Той, а в малкото това, което на нас ни се дава, – в самоотвержеността, в ежедневното търпение, даже и това да бъде болезнено и печално. Господ на Кръста е страдал и тъгувал „ужасно”, както Той Сам е казал: „Душата Ми страда ужасно”. Но Той е приел това доброволно. Не защото страданието е нещо добро, а защото Той е страдал, така че чрез Своето страдание да ни оживотвори, да ни приближи до Бога. Което означава „един на друг теготите си носете” – това са думите на апостола (Гал 6:2). Това е нашият кръст. Това е един от най-важните моменти – ние носим теготите на друг човек и в своя малък човешки опит се разпъваме с Христа-Спасителя.

И тогава ще дойде възкресението. Тогава и благодатта Божия ще се докосне до нас, защото ние ще преживеем, макар и не за дълго, такава близост до Христа-Спасителя, която сама по себе си унищожава греха, сама по себе си го прави безсилен. Не просто съпротива на нашата воля, не просто борба с греха, която казва на греха: стоп, спри, която се опитва да изтръгне греха от нас. Такава борба е необходима, но, най-общо, тя не може да даде завършен плод – все едно косиш тревата – все едно, тя пак ще поникне. Но ако ние вътрешно, духовно се приобщим към Господа Исуса, греховете ще умрат сами! Те не могат да са живи в огъня на Божията любов…. И ще бъдат дотолкова безсилни, че няма да е необходимо да се борим с тях. Ето в това е тайната на християнското откровение за живота.

Ако ние не вървим по този път, то ние се въртим на едно място. Влачим камък нагоре, както е в мита за Сизиф, а той се търкаля надолу; и така през целия си живот можем да тикаме този камък насам-натам…. Коренът трябва да бъде измъкнат. Коренът на нашето същество, който е самолюбието, егоизмът. Ако вместо този корен посадим друго дърво, Божието дърво, Христовото дърво, ако ние се вслушаме в Неговите думи: ”Който иска да дойде след Мене, да се отрече от себе си” (Мк 8:34) – ето тогава ние ще намерим истински себе си. Всеки, който придобие тази своя личност, която е загубил във всичката тази суета, борба, спорове, даже в борбата с греха. Защото ще действа сам Господ, а не ние.

Ето защо апостолът ни казва, че ние можем да се спасим само с вяра. Защото вярата ни поставя под изцеляващите лъчи на благодатта. Всичко останало е нищожно! Всичко останало е безполезно! Може през целия си живот да се опитваш и нищо да не постигнеш. Но ако съществува вяра в нас, то всичко ще се извърши в нашия живот. Тогава ще кажем:

Господи, ето какво означава да Те познаем, какво означава да имаш блаженство и щастие тук на земята  и там на Небето – навсякъде, защото не съществува място, където Господ да не е с нас.

                                                                                                                                                                                                                               9 март 1986

 

 

Молете се за пречистването на вашите сърца

Ден на Светия Дух

Днес вие дойдохте да се причастите със Светите Тайни в особен ден, ден в който  се молим на Духът Божий. Ние всеки ден Го възспоменаваме, когато произнасяме думите на молитвата „Царю Небесен, Утешителю, Душе на Истината…..” Какво означават те? Първото, което казваме е: „Царю Небесен”. Което означава, че Той е наш Цар, т.е, Този, Който господства. Само че при нас , в същност, господства съвсем друго: нашата собствена гордост, нашето „аз”, нашият егоизъм и себелюбие – ето кой е царят при нас, а съвсем не Той, Царят на истината. Ние Го наричаме „Съкровище на благите и творец на живота”. „Съкровище” – най скъпото и скъпоценното, което има в нас. Но при нас понякога най-скъпото и скъпоценното са нищожни, дребни, преходни неща, – те са ни по-скъпи от всичко и те определят нашите постъпки, нашите мисли и слова. На дело нас ни ръководи не това светло указание на Духа Божий, а нашето честолюбие, нашето желание да властваме, желанието да се утвърдим.

 „Творец на живота” – това означава, че Господ ни е дал живот, Духът Божий ни дава и сега живот, но ние не само просто се движим, мислим, живеем. Има и друг живот, Божий живот и той може да бъде тук и сега. Но при нас него го няма, ние сме потопени в мравчено суетене в дреболии. По-голямата част от времето си не живеем, а съществуваме, влачим се ден след ден и всичко отминава някъде безследно, бездарно, безполезно.

Ние казваме: „Ела, всели се в нас и ни очисти от всичко скверно”. Какви дръзновени думи! Ние искаме Господ да дойде и да се всели в нас. А на дело нищо не правим за това. Нашият храм, нашият дом не е готов. В него няма място. Да допуснем, че поканите някой да ви погостува, но сте направили от дома си сметище, натрупали сте там всякакви боклуци, така че той да не може да направи и крачка.  Така се получава, когато ние призоваваме Духа Божий да дойде. Но за него няма място, защото навсякъде е претъпкано, затрупано и то, най-вече,  с какви ли не вехтории. Ние не чистим, не премитаме домът на своята душа, не се грижим за него.

Господи, прости нас, грешните и ни очисти от всичко скверно.

И още нещо, може би даже, най-главното. Можем ли да станем други? Не, не можем. Ние сме безсилни, слаби, греховни. Още веднъж питам: можем ли? Да можем. Със Силата на Духа Божий, силата на вярата, която ни свързва с Него. Тогава ще се открие за нас и друг живот. Затова апостолът казва, че „този, който е в Христа, той е ново създание”(Кор 5:17). Всеки от нас днес може да стане ново създание. Ако човек отдаде на Господа своето сърце, той ще може всичко да промени, всичко да преобрази, всичко да победи. В това е силата на Духа Божий. И ако ние продължаваме да спим, то кой дух ще ни събуди? Ако сме духовно невъзприемчиви, вяли, немощни, на нищо не способни, ако не тръгнем насреща Него, ако постоянно живеем пуст и нищожен живот, кой дух би могъл да ни преобрази.

Господи, прости нас грешните и ни научи да живеем по твоята Воля.

Тогава тези грехове, като мъртви пиявици, ще започнат да падат от нас, няма да има от какво да  се хранят. По този начин Господ ще ни освободи от греховете. Това няма да означава, че ние сме се борили с греховете, победили сме ги и възтържествували със своите сили. Не, у никой от нас не съществуват такива сили. Но това означава, че е дошъл Господ. Дошъл е Духът Божий, Духът на Христа. Господ Исус е казал, че Той ще ни изпрати този Дух, когато приключи Неговият земен живот. В Неговата Църква ще дойде този Дух, ще дойде при тези, които желаят да Го приемат. Ето ние сме се събрали с това желание и повтаряме молитвата: „Ела и се всели в нас”. Ние трябва да очакваме не някакви свръхестествени знамения – на нас те не са нужни, не сме достойни за тях. Важно е да почувстваме силата, че живеем по Божиему, че ние действително имаме пълен живот, не празен кратък живот, а пълен живот.

                                                                                                                                                                                                                                 23 юни 1986

„Подражавайте ми, както аз на Христа”

Ден на паметта на Петър и Павел

Какво е казал апостол Петър, когато Господ го попитал: „Да не искате и вие да си отидете?” Той отговорил: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот” (Ин 6:67-68). Ето така и ние казваме, когато дойдем при  Господа: „При кого да отидем?” Няма при кого да отидем. Кой може да ни подкрепи с мощна ръка? Кой може да ни спаси, очисти, да ни даде нов живот? Само Господ Исус Христос. Но ние през цялото време се стремим да се отклоним някъде на страна: ту ни изяжда  суета, ту ни примамват всевъзможни съблазни. На дело вървим и на ляво и на дясно, а главният път остава настрана.

Когато на Таворската планина в деня на Преображението на учениците се явила славата  Божия, апостол Павел казал: „Господи, добре е да сме тука” (Мт 17:4); той искал да остане тук завинаги, той нищо друго не искал, зашото Господ бил наблизо! Всеки от нас, в някой момент от живота си е преживял близост с Господа, но след това си е тръгнал ат Него – поглъщали са го грижите, поглъщали са го суетните мисли, дребни и нищожни.

Господи, прости на нас, грешните.

Ние се учим на мъжество, на вяра, от апостолите, но също се учим от тях от техните слабости и недостатъци. Спомнете си как апостол Петър тръгнал по водата, гледайки Господа. И  всеки от нас върви твърдо по житейското море, когато гледа Господа. А после започнал да се оглежда наоколо, гледа, под краката му вода, наоколо – нощ и започнал да потъва – от страх. Ето така и ние преживяваме колебания, страх, маловерие, отчаяние, малодушие, неверие, съмнение!

Да си спомним още, как апостол  Петър се похвалил, че за своя Учител той ще отиде и затвора и на смърт. А Господ му е казал, че още до първи петли той ще се отрече от Него. Ето така е и при нас, горделивост, самомнение и после леко изпадаме в грях. Горделивостта – това е тънък лед, който се продънва под краката ни и ни въвлича в бездната.

Господи, прости нас, грешните.

Апостол Петър, когато Господ го призовал, не започнал да пита и да се съмнява, къде и защо Той го зове; той Му повярвал и тръгнал след Него, Защото неговото сърце било отдадено на Него. А нашето сърце не е отдадено на Бога! Лесно е да се провери това. Как четем молитвите? Едва-едва! Как стоим в храма? Превземат ни празни мисли!… С какво най-много сме заети? С всичко друго, но не с това, да живеем, да вървим пред Бога.

Апостол Павел в своето Послание ни учи, че човек е длъжен да живее в правдивост. А колко в нашия живот има лъжа, лукавство, даже клевета?

Господи, прости нас, грешните.

Апостол Павел ни учи, че любовта е най-висшето, от всичко, тя е по-високо от вярата и надеждата! Но къде е нашата любов? У нас има и презрение, и ненавист, и ропот, и озлобление, и постоянно недоволство от живота, от хората! Апостол Павел казва на хората, че духовният плод – това е любов, радост, търпение. Търпение у нас няма. Радост също няма – ние сме мрачни и унили. Апостол Павел ни казва: „Винаги се радвайте, постоянно се молете, благодарете за всичко” (1 Фес 5:16). Ние най-често сме унили. Що се отнася до „постоянно”  няма какво да говорим: два пъти в денонощието ние не можем да прочетем молитви, даже най-простите, да не говорим за това, да се помолим от дъното на душата си. И „за всичко благодарете”. Няма у нас благодарност към Бога. Всичко добро приемаме като че ни се полага, срещу лошото – роптаем.

Господи, прости нас, грешните.

Апостол Павел казва: За всичко имам сили чрез Този, Който ме подкрепя.” (Флп 4:13). Всичко може християнинът. А на нас ни се струва, че ние нищо не можем, че сме неспособни, оправдаваме своята леност, рутина, духовно закостеняване с това, че сме греховни и слаби.

Да, греховни сме. Да, слаби сме. Да, за нищо не сме способни, но със силата Божия ние сме способни на всичко! Ето в какво трябва да бъдем твърди. Ние сме дошли тук за да се помолим, за до подходим към Светата Чаша.

Апостол Павел ни учи, че горко на този, който подхожда към нея без да е готов! Ние трябва истински да се подготвим. Не е достатъчно да прочетем молитвата преди причестяване, трябва и сърцето си да подготвиш, да помислиш, че отиваш на Тайната Вечеря. Ако вие се готвите за среща с нещо което е важно за човека, ако от по-напред мислите за това, то вие се вълнувате, вашето сърце бие в очакване на тази среща. Ние идваме тук, за да се срешнем със своя Господ, а става така, че в навечерието на тази среща както ни падне си прекарваме времето, може би по съвсем неподобаващ начин, идваме между другото да се причестим: без благоговение, без подготовка, не говоря за въздържание, за пост. Който както може!

И да си болен, немощен, на преклонна възраст – винаги може да се намери някаква форма на въздържание, всяко въздържание е полезно за човека.

Апостолите винаги ни казват, че човек трябва да се труди за Господа. Което означава, да правим с любов всичко, което ни се падне според нашата длъжност на земята, призвание, служение, място, семейство и общество. Но ние вечно сме изпълнени с въздишки, винаги нищо не ни харесва от това, което правим и казваме: ако правех нещо друго – щях да го правя по-добре. Но както ни е казал Господ: „неверният  в малкото и в многото е неверен (Ср Лк 16:10).

Господи, прости нас, грешните.

Ето примери за двама апостоли, които преди всичко са мислели за Господа, а след това – за себе си, преди всичко мислели за хората – а после за себе си. А при нас всичко е наопаки. Себелюбието ни души.

Как да се учим от тях? Трябва преди всичко да се вгледаме внимателно в образите на светите апостоли. А как да се вглеждаме? Почти всички вие имате Свещеното Писание – четете и размишлявайте над него, молете се и се учете да прочетете в словата на Деянията на апостолите и апостолските Послания. Чрез тях през вековете ни се предава Словото Божие. И ако ние се отнасяме към това безгрижно, равнодушно, без любов и внимание, то ще си остане за нас духовно съкровище безполезно и пусто. То не ще ни въздейства. И ще се получи, че ние сме бедни богаташи – хора, които всичко имат, но не могат да се възползват от нищо.

А сега да принесем на Господа дълбокото си покаяние за всички свои дела, мисли и чувства, за своята вина пред близките, пред родните, пред тези, с които ние живеем и се трудим. Поискайте прошка от всички, особено, ако сте се скарали с някого, защото без това не можете да се причестите, не може да пристъпите към Светата Чаша, защото злото сърце не може да приеме светиня.

Господи, прости нас, грешните.

                                                                                                                                                                                                                                 12 юли 1986 (?)

Към началото на страницата / към 3-та страница >>
Към карта на сайта

 

 

 

Save