религия Отец Александър Мен (1935-1990) 
Към карта на сайта 
Към съдържание на файла „отец Александър Мен“
Съдържание на страница A:
Коментари:
Отец Александър Мен и Айн Ранд – Християнство и Обективистка философия
Николай Кузански – Апофатическото знание, „достъпно за всички, които имат чисти помисли”
Николай Кузански – Бог, като единствена реалност и абсолют, не сътворява нещо извън себе си.
Николай Кузански за „не-другото“
Basilides „Septem Sermones ad Mortuos”, Из Поучение I, (К. Г. Юнг „Автобиография“ – Леге Артис 2016 )
Конфуций: Което не би желал да сторят на теб, не го прави на другите.
.
Oтец Александър Мен и Айн Ранд
Християнство и Обективистка философия
„Егоизмът е станал главна отличителна черта на съвременния човек. А как биха могли да живеят двама егоисти? Това е все едно да напъхаш два таралежа в едно леговище. Много би било трудно. От там произтича и всичко останало (източник: inpearls.ru).“
отец Александър Мен
„Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.”*
*Ранд, Айн (1964). „Добродетелта на егоизма“
Айн Ранд
Коментар:
Обективистката философия на Айн Ранд е пример за „софистическа” философия. В „обективния” свят на Айн Ранд „реалността съществува като обективен абсолют – фактите са факти, независимо от чувствата, желанията, надеждите и страховете на човека”. (Ранд, Айн (1964). „Добродетелта на егоизма“).
Оттук следва, че всичко е относително и условно, няма нищо добро или лошо, истинско или лъжливо по същество, всичко се определя само от условията и обстоятелствата и във всяка работа поради липсата на съществени и обективни норми единствено ръководство си остава практическата целесъобразност и цел може да бъде само успехът.
В този дух е и „философията” на софистите по времето на Сократ, които също определят успеха за единствена цел, за единственото истинско съдържание на живота – да се търси практическият успех с всички възможни средства, а тъй като отделният човек постига тази цел само с подкрепата на другите, главната задача е да бъдат убедени другите в това, което е нужно на самия него. И затова най-важното и полезно изкуство е словесното убеждение, или риториката.
Това словесно убеждение е подтекста на книгите на Айн Ранд, която поставя своите герои в някакъв неин си на ужким свят, където те са жертви на зли сили и инсинуации и крайната себичност на тези „положителни“ персонажи им дава сили да възтържествуват, с което да докажат и правотата на квинтесенцията на Обективистката философия: „Преследването на собствения рационален, личен интерес и собственото щастие е най-високата морална цел в човешкия живот.” (Ранд, Айн (1964). „Добродетелта на егоизма“).
Shi Jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 02.02.2019
.
Николай Кузански – Апофатическото знание, „достъпно за всички, които имат чисти помисли”
Новозаветното Откровение прави за нас достъпна Божията благодат, защото Светият Дух е дошъл на Света с пришествието на Спасителя и нашата природа е възродена и осветена
„Свръх-естествено знание се дава единствено от Бога, когато Той намери ума очистен от всякакво веществено пристрастие и обхванат от Божествената любов.*” Така определено апофатическото знание е достъпно само за тези, за които може да се каже, че са Божии избранници……… Докато Николай Кузански, въз основа на учението на Дионисий Ареопагит, прави достъпно за всеки, който има чисти стремежи, ако не това свръх-естествено познание за Бога, то поне възможността да се докосне макар и неуловимо до него и му дава кураж като се усъвършенства да се приближава към него.
* Преп. Теодор. Умозрително слово. Гл. 9 – 10. // Добротолюбие. Т. 3.
Бог не е нещо видимо, понеже той е причината и създателят на всичко зримo, в небето той не е нещо друго освен самото небе.”
Което ще рече, че Бог е изцяло в небето но нищо от небето не е в Бога*. В човека Бог не е нищо друго освен самият човек Следователно човек да ТЪРСИ Бога където и да е, дори и вътре в себе си е безсмислица, защото това е да използваш Бога за да търсиш Бога, да използваш съзнанието си, за да уловиш съзнанието си…..
*Така както незабравимият Георги Калоянчев е всичко в Големанов на Ст. Л. Костов, но нищо от Големанов не е в Георги Калоянчев. – Shi Jian
Shi Jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 29.04.2018
.
Николай Кузански – Бог, като единствена реалност и абсолют, не сътворява нещо извън себе си.
За Николай Кузански: „Абсолютното битие съществува „от себе си”, „в себе си”, „благодарение на себе си”, за себе си” и предшества всичко, което му е причастно”. Абсолютното битие е всичко във всичко, но нищо от това всичко не присъства в него. Абсолютното битие e единният абсолютен максимум, който пребивава в себе си вечно, неизменно равно и неподвижно тъждествен на самия себе си, без да се съобщава, разтваря и определя като това или онова конкретно.
Така че абсолютният максимум е единното, което е всичко; в него се съдържа всичко, понеже е максимум, а доколкото няма своя противоположност, заедно с него съвпада и минимумът вследствие на което минимумът също присъствува във всички неща. Бидейки абсолют, максимумът е всяко възможно битие в действителност, неограничено от нищо, но затова пък от него произтича всичко. Този максимум всички народи във вярата си несъмнено смятат за Бог,
Многообразието възниква не като резултат от творческата воля на Бога, (който е израз на всеобщото единство на света, в което всички проявления са снети), а като възникване осъществено в резултат на ограничението на абсолютното битие (което, като пределно широко определение включва битие и небитие, доколкото предполага и наличието на възможността). И това не става в момент от времето, защото до ограничението на абсолютното битие време не съществува.
Бог, като единствена реалност и абсолют, не сътворява нещо извън себе си (не разширява тази реалност с още нещо) а ограничава себе си и в резултат на това самоограничение се получава многообразието, което за нас е Вселената. На практика няма Сътворение, а има отстъпление от абсолютното битие.
Една и съща безкрайност от гледна точка на единността е Отец; от гледище на равенството на единността е Син и разгледана като връзка, е свети Дух, докато, разгледана в себе си, в своята простота, не е нито Отец, нито Син, нито свети Дух. Въпреки че безкрайността, както и вечността, е всяко едно от трите лица и, обратно, всяко лице е безкрайност и вечност,
От казаното до тук следва, че абсолютното битие не може да бъде определено от нищо друго освен от самото себе си. Затова то винаги ни убягва, защото го търсим там където го няма. И недвусмислено следва, че „човешкото търсене” на премъдростта се крие по-скоро в мълчанието и видението, отколкото в говоренето и слушането. В качеството си на „безпределен предел” Бог не може да бъде познат чрез никакви усилия на разума. Апофатическата (отрицателната) теология обявява Върховния Абсолют за непостижим, непознаваем и неименуем.
Цитирано по Николай Кузански „За ученото незнание”, превод Цочо Бояджиев
Резюме Shi Jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.07.2018
.
„Николай Кузански за „не-другото“
Николай от Куза нарича Бог не-другото, защото не-другото, определяйки себе си и всичко останало, трябва да се назове най-напред, още повече, че няма по-първо от не-другото и не-другото е независимо от всичко, което го следва. Не-другото е началото, от него е произлязло всичко, което е, то е основание за битието му или негово определение.
Никое име, което се приписва на първоначалното не е адекватно, защото първоначалното предшества и е начало на всички имена и на всички неща, без самото то да е производно. Всяко обозначение се определя спрямо нещо друго или спрямо другото като такова, а всички други неща произлизат от не-другото и значи не водят към началото. Названието, което Николай Кузански е приписал на Бога е само обозначение, което насочва човешкия взор към първоначалното. Не-другото не е Божие име, така както пътят водещ странника към някой град, не е име на града.
И така, Бог не е нищо друго освен Бог, а другото не е нищо друго освен друго. По същия начин нищото не е нищо друго освен нищо; несъществуващото – нищо друго освен несъществуващото, и така е при всички неща, които могат да бъдат изказани по някакъв начин. Не-другото предхожда всички неща, понеже ги определя, а те самите са другото, понеже не-другото ги предхожда.
Битието е това, което е, и се познава като такова единствено чрез не-другото, което е негова причина, сиреч най-адекватното му основание или определение, което най-напред се открива като начало, среда и край на диреното с помощта на ума; ала не-другото в никакъв случай не се разглежда като битие, доколкото диреното се дири именно като друго. Защото ако и всичко да не е нищо друго освен то самото, то получава това не от другаде, ами от не-другото.
Бог е нещо по-голямо от онова, което може да бъде изразено; както и да се изрази, това, за което говорим, то не е нищо друго освен то самото и не-другото очевидно ще е по-изначално и по-просто, а значи неизказуемо и необяснимо чрез друго.
Едното, което не е нищо друго освен едно, е различно от самото не-друго. Не-другото е по-просто от едното, понеже последното дължи тъкмо на не-другото това, че е едно, а не напротив. Не-другото предхожда съществуващото, предхожда и истинното и благото, макар да не е възможно да се открие нещо лишено от благост. По този начин не-другото се оказва преди тях и преди всичко останало, ако и да не е след него, е чрез него.
Не-другото не е нито другото, нито друго от другото, нито пък друго в другото, и то не по някоя друга причина, ами понеже не-другото по никой начин не може да е друго, сякаш че нещо му липсва, както липсва на другото.
И тъй като без него нито може да се изрече, нито да се помисли нещо, което да е възможно да се изрече или помисли без него; тъй като без него не е възможно нито битието, нито отличаването на дадено нещо (понеже то предхожда всички такива неща): то очевидно не е – в изначален и безусловен смисъл – нищо друго освен самото то, а в другото се вижда като не друго освен самото друго.
Бог не е нещо видимо, понеже той е причината и създателят на всичкo зримo, в небето той не е нещо друго освен самото небе. Защото как наистина небето ще е нещо друго, ами небе, ако не-другото в него бъде друго освен небе? Небето, което е различно от не-небето, със самото това е друго; а Бог, който е не-другото, не е небето, което е другото, макар да не е нито другото в него, нито нещо различно от него.
Всичко, което може да се изрече или помисли със самото това, не може да бъде първото обозначено като не-друго, понеже всяко такова нещо е друго спрямо противоположното на себе си. Бог, който, не е друг спрямо другото, изобщо не е друго, макар че не-другото и другото изглеждат противоположни; но другото не му е противоположно, понеже – както казахме по-преди – то нему дължи това, дето е друго.
Неназовимият Бог всичко назовава, безпределният всичко определя, безграничният всичко ограничава – и така с всички неща. С прекратяването на не-другото по необходимост престават да са налице както съществуващите, така и не съществуващите неща, вижда се, че всичко в него е отнапред самото то и че то е всичко във всичко. Благодарение на него всички неща са това, което са, без посредничеството на нещо друго. Неназовимото следователно е неназовимо не в смисъл, че е лишено от име, ами понеже е преди името.
Премахне ли се не-другото, тутакси ще изчезне всичко, което е предшествано от не-другото. Така ще се изгубят не само действителността и възможността на съществуващите неща, ами и небитието и нищото на съществуващото, понеже и те са предшествани от не-другото.
Не-другото, както обозначаваме царят на царете, за да покаже славата си, е сътворил универсума и всякоя негова част по волята си, в която има мъдрост и могъщество, и че тя просветва троично в битието, мисленето и желанието на всички неща, както знаем да става в собствената ни душа. Защото тя там просветва и като принцип на битието, от който душата има битието си и като принцип на познанието, от който тя познава, и като принцип на желанието, от който има волята си; и съзирайки в него своя триединен принцип, душата възхожда към славата му.
Творящата воля, която е не-другото, е желана от всички и наричана „благост”. Защо какво желаят живите същества? Не друго, ами живот. А мислещите? Не друго, ами мислене. Следователно всяко нещо желае това, което е не-друго спрямо него. А не-другото, понеже е не друго спрямо каквото и да било, е за всичко и най-желаното като начало на битието, средина на съхранението и завършек на успокоението. В не-другото се проясняват всички неща…
Цитирано по Николай Кузански „За ученото незнание”, превод Цочо Бояджиев
Резюме Shi Jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.03.2018
.
Basilides „Septem Sermones ad Mortuos”
„Седем поучения към мъртвите”
Из Поучение I
Слушайте, започвам от нищото. Нищото е същото като Пълнотата. В безкрайността пълното не е по-добро от празното. Нищото е и пълно и празно. Бихте могли да кажете и нещо съвсем друго за нищото, например, че е бяло, или черно, че е или че не е. Нещо, което е безкрайно и вечно, няма качества, защото притежава всички качества.
Това нищо, или пълнота, наричаме ПЛЕРОМА. Вътре е нея изчезват и мисленето и битието, защото вечното и безкрайното няма качества. Няма живо същество в него, защото тогава то би се обособило от плеромата и би притежавало качества, които биха го различавали от плеромата като нещо определено.
В плеромата е нищото и всичкото. Безполезно е да се разсъждава върху нейната същност, защото това би означавало самоунищожение.
ТВОРЕНИЕТО не е в плеромата, а в самото себе си. Плеромата е и начало, и край на сътворените същества, Изпълва ги, както слънчевата светлина изпълва цялото въздушно пространство. Въпреки че плеромата прониква абсолютно навсякъде, сътворените неща все пак не са част от нея, както и едно напълно прозрачно тяло нито потъмнява, нито става по-светло от лъчите, които го пронизват. Ние обаче сме самата плерома, защото сме частица от вечното и безкрайното. Но ние не участваме в него, а сме безкрайно отдалечени от плеромата: не духовно или във времето, а по същество, понеже се различаваме от плеромата в същността ни на творение, което е ограничено във времето и в пространството.
Но тъй като сме частици от плеромата, значи тя също е в нас. Дори и в най-малката точица плеромата е безкрайна, вечна и цялостна, защото малкото и голямото са качества, които се съдържат в нея. Нищото е онова, което навсякъде е цялостно и непрекъснато. Само фигуративно говоря за сътворените същества като частици на плеромата. Защото всъщност плеромата наистина никъде не е разделена, понеже, фигуративно, плеромата е най-мъничката, (само предполагаема, но несъществуваща) точка в нас и безкрайния небесен свод наоколо. Но защо изобщо говорим за плеромата, щом тя е всичко и нищо?
Говоря за нея, за да започна отнякъде, а и за да ви освободя от заблудата, че нещо, което е вътре или вън, е неизменно или предварително установено. Всяко нещо, наричано неизменно или определено, е само относително. Само подложеното на промяна е устойчиво и определено.
Онова, което е променливо, обаче, е творението. Следователно единствено то е неизменно и определено, защото има качества: то дори е качество само по себе си. (…)
„Septem Sermones ad Mortuos” (Седем поучения към мъртвите) са написани и публикувани като частно издание от К. Г. Юнг през 1916 г. Юнг не се идентифицира с автора на публикацията, а ги приписва на християнския учител гностик Basilides (Базилид)
Пълният текст на главата Поучение I от „Седем поучения към мъртвите“.
Превод Саня Табакова, Лора Табакова
Карл Г. Юнг „Автобиография”
Издателство „Леге Артис” 2012
Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.11.2019
.
Конфуций: Което не би желал да сторят на теб, не го прави на другите.
Един от важните термини в конфуцианството е „жен. Според Ан Чън (История на китайската мисъл), това е великата идея на Конфуций. Знакът (йероглифът) с който се означава „жен” е сложен и е съставен от два по-прости, които означават съответно „човек” и „две”. Пак според Ан Чън „един голям тълкувател от II в, сл. Хр. определя „жен” като „грижата, която хората имат един за друг поради факта, че живеят заедно”.
„Жен” обикновено се превежда като „човешко качество” или „чувство за човечност”, което предполага, че човекът е морално същество и от това следва, че неговите отношения с „тези с които живее заедно” са хармонични по подобие на самата Вселена.
За Конфуций „жен” има много висока стойност, затова той не го присъжда никому (включително и на себе си), освен на митичните герои от древността. За него „жен” не е идеал за съвършенство, който човек трябва да постигне, това е полюс, към който човек да се стреми до безкрайност и докато е жив.
Конфуций е избягвал да даде точен и с това ограничителен отговор какво точно означава „жен”. Съгласявал се е, че това може да означава и „да обичаш другите”, но това не е християнското „Обичай ближния си!”, което е императив, божествена заповед.
Както казва Ан Чън, „Любовта за която говори Конфуций, е най хуманното нещо, защото се корени в чувственото и емоционалното измерение, както и в отношението на взаимност”. Когато учениците му го питат дали съществува дума, която да ръководи постъпките им цял живот, Учителят отговаря:
Благодушие (шу) не е ли правилната дума? Което не би желал да сторят на теб, не го прави на другите.
Shi Jian
Качено на сайта iztoknazapad.com на 31.10.2019