религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

Съдържание на страница 1:

отец  Александър Мен „Трудният път към диалогa“*

Камъкът, който отхвърлиха зидарите
………….(Размишления, навеяни от  романа на Мигел  Отеро Силва)
За романа на Греъм Грийн „Монсеньор Кихот“
За духовността (интервю)
Демокрация и тълпа 
Карабах или Витлеем?
Познание за добро и зло
Суеверия, разум, вяра
Еклисиаст и съвременност
Кредо / Основни жизнени принципи на Християнството

*В сборника „Трудният път към диалогa” са намерили място статии и есета на отец Александър Мен, публикувани в периода 1988-90 година в съветския печат.

Shi Jian

Клара Тонева ПРОТОИЕРЕЙ АЛЕКСАНДЪР МЕН – ТРУДНИЯТ ПЪТ КЪМ ДИАЛОГА

 

Отец Александър Мен Трудният път към диалогa

Камъкът, който отхвърлиха зидарите

     (Размишления, навеяни от  романа на Мигел  Отеро Силва)

Още не са стихнали първите оживени дискусии около „Плахa“  на Чингиз Айтматов   и  „Факултет  на  ненужните  неща“ на  Юрий  Домбровски – романи, които включват евангелски мотиви, – когато се появи превод на последната книга на венецуелеца Мигел Отеро  Силва, която изцяло е посветена на живота на Исус Христос. Романът „И стана този камък Христос” („И стал тот камень Христом“ „ИЛ“.  1989).

Този факт сам по себе си е знаменателен. От една страна той опровергава мнението, според което евангелската тема в нашата литература е просто модна приумица, възникнала във връзка с общата преоценка на културното наследство. Но на Запад такава преоценка въобще не се е случила, а в съветската литература образът на Христос се е появил съвсем не от вчера (да си припомним „Майстора и Маргарита” или цикъла стихове в „Доктор Живаго”) От друга страна, обръщането на писателите от ХХ век към Евангелието съвсем не е случайно явление. Столетието, наситено с трагични кризи, ознаменувано с разюзданост на ненавист, сриват на утопиите, отива към своя завършек в атмосфера на заплаха, надвиснала над цивилизацията. Всичко това доказва жизнената необходимост от укрепване на нравствените устои на обществото. А доскоро това се смяташе второстепенно в сравнение със социално-политическите проблеми.

Без съмнение, въпросите за смисъла на живота, за истинското призвание и ценности за човека никога не са носили отвлечен характер, но днес елементарният инстинкт за самосъхранение изисква да се замислим над ролята на етическите ценности. Ето защо Евангелието, върху почвата на което векове е израствала културата на много народи, отново и отново влиза в кръга на животрептящите теми в художествената литература.

Великите християнски мислители от последните сто години, такива като Владимир Соловьов, Николай Бередяев или Пиер Теяр де Шарден, с право са твърдели, че  на демоническото, разрушителното начало в хората може да се противопостави само духът на любовта и милосърдието, жертвоготовността и уважението към личността. Те са посочвали Евангелието като фундамент на общочовешка етика.

Не бива да забравяме, че Евангелието не представлява от само себе си само морален кодекс. То е повествование за Личност, Личност, която Новият Завет нарича Спасител т. е, Този, който откри на човека пътя за спасение от мирското зло. Тайната на Христос е съсредоточието на Новия Завет, и не само на него, но и на цялата Библия.

Може би по тази причина  да напише книга за Христос,  се е захванал в края на живота си Мигел   Отеро Силва, писател-коммунист. Но той не е търсел в Евангелието просто сюжет за исторически роман или романизирана биография. Темата за Христос е тясно свързана с духовните и политическите проблеми на съвременността.

Не се боя още веднъж да подчертая:  Мигел  Отеро Силва, повествувайки  за  Христа, търси отговори на въпросите на  съвременността. И в това той не е сам сред писателите. Неговата книга е органически вписана в художествената традиция, възникнала още в  античните времена. А във всяка епоха животът и личността на Христос в творчеството на писателите се пречупвала по своему.

Трябва да кажем, че сред марксистките интерпретатори на тази тема Мигел Отеро Силва не е сам и не може да се каже, че е  пионер. Неговата книга предшества цикъл произведения на Анри Барбюс, който като изхожда от хипотезата на Карл Каутски. Съгласно тази хипотеза Исус Назарянина е бил революционер, екзекутиран като водач на въстание.

Мигел Отеро Силва оставя настрана фантазии от подобен род, построени върху пясък, непотвърдени от текстове. По неговото собствено признание, той е предпочел „в качеството на основни източници да ползва разказите на четирите евангелисти”, това е било правилно решение, доколкото Евангелията си остават и до сега уникални и надеждни свидетелства за живота и учението на Христос.

Мисля, че си заслужава предварително да се уговорим за някой особености на романа – те са основата  на неговата художествена тъкан.

На места романът е просто преразказ на Евангелията, понякога удачен, понякога вял и многословен. В  книгата се провеждат дълги монолози на персонажите, които описват едни или други събития, споделят преживяванията си, излагат своите възгледи. Това е „най-модернизираната” част от романа. Езикът и стилът на мислене не съответстват на I-ви век от н. е., а по-скоро на нашето време.

Подобен прийом е напълно оправдан и често се използва в историческата белетристика. Неговата цел е да актуализира миналото, да го приближи до читателя, да извади на преден план  това, което вълнува хората във всяка страна.

И все пак да „съблюдава мярка” на Мигел Отеро Силва не му се се отдало напълно. Балансирайки постоянно между миналото и настоящето, той претоварва текста с исторически материал, ту облича речта на героите си във формата на най-нова есеистика.

Това най-много бие на очи в монолозите на Исус. Ярката лапидарност (стегнатост),  образността на евангелските афоризми се превръщат под перото на автора в многословни разсъждения, често лишени от вътрешна сила. Макар че, понякога, те съдържат такава парафраза на думите на Исус, която помага на съвременника ни по добре да разбере техния смисъл.

Но, така или иначе, не бих искал да се спирам подробно на тази чисто литературна страна на романа, а на мисълта, която е заложена в заглавието на романа. На мисълта за Крайъгълния камък.

Крайъгълният камък е древен многозначен библейски символ.

Осем века преди нашата ера пророк Исая нарекъл така духовните основи на живота на обществото, които остават непоклатими, даже ако съвестта и разумът на хората са помрачени от ненавист и заблуждения. Историята, учил пророка, се движи към пълнота на творението, към тържеството на крайните замисли на Превечния, към Царството Божие. И въпреки че в света са много препятствията по пътя на това движение, залог за победата е Крайъгълният камък на вярата и истината,  дарен на света. Исая свързвал този дар с тайнствения Избавител, потомък на цар Давид, Месията, бъдещия Христос. Той ще събере народите заедно и ще ги приобщи към божественото битие. По нищо не ще прилича  на тираните поробители. Неговата сила е силата на духа.

Реалните събития, реалният ход на историята са внушавали малко надежди за изпълнението на това пророчество. Хората са живеели потопени в ежедневните си грижи. Трудили са се, занимавали се с политика, воювали са, грешили са. Призивът на пророка да вървят към Царството, изпълнявайки заветите Божии, ги оставяли глухи, дори са предизвиквали протести. Но най-добрите умове не се отричали от заветното очакване. Нека светът да търси своя път в суетата, лъжата и користта – пребъдва Крайъгълният камък,  нищо не може да го разклати.

Това напрежение между идеала и действителността е изразил старозаветният псалмопевец, възкликвайки:

Камъкът, който отхвърлиха зидарите.
Той стана глава на ъгъла.

Банкрутът на тези, които разчитат само на силата на оръжията, които блуждаят в лабиринта на земните илюзии, постоянно излиза на яве, за да напомня на хората, че има една твърда основа на живота – вярата, надеждата, любовта.

Исус Христос пряко се позовава на думите на псалма за отхвърления камък, когато говори за Своята мисия в света. Неговото благовестие е срещало активна съпротива. Неговата проповед била борба. Тя е носила „не мир, а меч”, в този смисъл, че благодарение на нея се разголвала истината, човек заставал пред решаващ избор.

Върху тази борба е съсредоточил своето внимание Мигел  Отеро Силва.

В Евангелието на Христос се противопоставят четири водещи сили: закониците-фарисеи, зелотите, садукеите и държавната власт в лицето на Ирод и Пилат. Освен това, макар никъде в Новия Завет да не е упомената групировката на есеите, тяхната доктрина също в много отношения била антипод на Исусовата Блага Вест.

Мигел  Отеро Силва характеризира фарисея като „фанатик-буковояд, обладан от патриотичен и религиозен плам”. Като цяло тази характеристика исторически е вярна, макар че сред фарисеите да е имало и много чисти хора с широки възгледи. Христос често общувал с тях и намирал в техните среди последователи.

Впрочем за основния замисъл на романа е съществена не реконструкцията на облика на партията на фарисеите, каква е била тя в историята, а някакъв обобщаващ тип, свойствен на всички векове и народи. В епилога на книгата Мария Магдалена казва, че ще настъпи време, когато ще се появят „нови фарисеи……. опитващи се да обезобразят” заветите на Христос в клещите на фанатизма и да „задушат свободната мисъл на хората”. Но, за да се разбере фарисейския „модел”, заслужава си да се запознаем с евангелската епоха. Тогавашните законници били праобраза на всички, които по нататък във времето ги следвали.

За фарисеи от древни времена се смятали тези, които са неистово предани на Бога. Те се отличавали с благочестие и със знание на свещения Закон. Възгледите им като цяло били най-правоверни. Забележително е, че Христос казвал на народа: ….. „всичко, което ви кажат да спазвате, спазвайте и вършете, но според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат,…..”.  Пагубна „квас фарисейска” Той наричал не теорията, а практиката на фарисеите. В какво се заключавала тя?

Думата „фарисей” означава „отделил се”.  Членовете на този религиозен съюз, горди със своята набожност и праведност, гледали от високо на света, смятайки се понякога за пастири, които по думите на пророка „пасат сами себе си”. Те били препълнени с високомерие, с увереност в това, че само на тях им са връчени ключовете на истината, че само те са блюстители на отечествените традиции. „Невежите в Закона Божий” книжниците смятали за прокълнати; традиционно-култовите устои, националното наследство те превръщали в своего рода фетиш, неприкосновенна реликва. Оттам е в тях крайното лицемерие, обрядоверие (буквализъм при обрядите)  и лицедействие (театралничене). Даже тези, които ги уважавали, понякога стигали до мисълта, че фарисеите „губят мяра”

Христос обвинява книжниците за тяхната сляпа привързаност към буквата, обредите, уставите, думите. Той казва, че те натоварили народа с непосилно бреме, а те самите „загърбвали най-важното в Закона” – милосърдието към хората и истинската любов към Бога. Като живели в постоянен страх да не нарушат някой канон, те, по евангелския израз „отцеждали комара, а поглъщали камилата”.

Още веднъж ще кажа, далече не всички членове на фарисейската община били такива, но посочените черти на фарисейството като реалност съществували.. Не е за чудене, че тези хора, считащи се за избрани „пазители на Преданието” не са могли да се примирят, че някакъв си галилейски Дърводелец, говори с тях и с народа, „като власт имащ”.

Законниците-фарисеи били родствени на есеите, т. е, „благочестивите”, макар двете групировки да враждували помежду си.

Есеите се заселвали в пустинята, в уединени обители, разхвърляни по брега на Мъртво море, където водели полумонашески начин на живот. Също така, те са се славили със строгото спазване на обредите, така че се смятали за избран, обособен елит и с още по-голямо презрение гледали на света, оставяйки го „да загива в грях”.

В техните очи свободното отношение на Исус Христос към традициите и свещените церемонии, Неговото състрадание към отхвърлените, Неговото общуване с грешниците било, разбира се, опасно свободомислие. Забележително е, че в Евангелието има изрази, съдържащи скрита полемика с есейството.

Това противоборство между Исус Назарянина и религиозните водачи от евангелската епоха Мигел Отеро Силва обяснява с ново разбиране за Бога, което е донесла евангелската проповед. „За Исус, казва в романа старецът Яков, – Яхве е просто баща. Много добър баща, обичащ еднакво своите деца, даже неблагодарните и порочните. Древните вярвали, че Бог е безгранична, далечна-предалечна сила, (обитаваща някъде там, зад звездите, зад небесния лазур), който употребява своето могъщество, за да наказва неверниците. Докато Исус вижда в Бога буквално близък и любвеобилен баща, който избира милосърдието, за да изрази своето милосърдие. Бог да е добър баща, обитаващ някъде сред нас, е нещо недопустимо за книжниците, с  претъпкани с наука глави, но за обикновените хора това е ясна и чиста истина”.

Тук писателят опростява нещата. И в Стария Завет са познавали Бога като „всемилостив”, и в Стария Завет се възвестявала неговата любов към хората. Освен това Христос изобщо не учи, че грехът оставя Бога безучастен, че не съществува нравствен миропорядък (световен ред), в който злото да не влече зад себе си своето възмездие. Но не бива да отричаме и известна правота на Мигел Отеро Силва. Тайната, изразена с думите „Бог е любов”, се разкрива в Евангелията в изключителна пълнота, непозната за древните. И това не е спекулативно „богословстване”, а призив към нов живот. Любовта на небесния отец е образец, идеал: тя начертава за човека път в живота. Ответната, синовната любов на човека към неговия Създател е неотделима от любовта към себеподобните, Върху това, по думите на Христос се изгражда основата на Стария Завет. Самият Исус Христос е съвършено въплъщение на любовта. И Законът Божи и Той самият, са този Крайъгълен Камък, за който говори пророкът и върху който трябва да се гради живота. Обредите и традициите в проповедите на Исус  не се отричат. Той само посочва истинската йерархия на ценностите, където състраданието, добротата, умението да прощаваш служението възвишават рамките на уставите.

Кастовото високомерие и ритуалният формализъм на законниците им пречел да разберат благовестието на Христос, И Мигел Отеро Силва не случайно говори за „нови фарисеи”. Ако просто ставаше дума за идейна борба от времената на император Тиберий, то многочислените слова в Евангелието, насочени против фарисеите,  днес биха били от преходен исторически интерес. В действителност проблемът излиза далече отвъд пределите на историята на древния свят. Законическата психология се оказала рядко жизнена. Тя проникнала и между самите християни.

Тя е която е вдъхвала ярост и на гонителите, и на религиозните войни. Проявявала се в безумствата на инквизиторите и в слепотата на фанатиците от старите времена. Тя слагала шпори на човека, оправдавала преследванията и убийствата на хора, които по различно, отколкото другите, са се кръстили, или не като тях тълкували догматите.

Истина е, че отново и отново Камъкът Христов се оказвал отхвърлен.
А след това следвала неизбежната историческа разплата.

Още една опозиция на Евангелието били зилотите. Думата означава „ревнители”. Зилотите мечтаели да се освободят със силата на оръжието от властта на цезаря. За тях Месията, Христос би трябвало да бъде  на първо място велик Воин.

„Стани наш вожд, – казват в романа зилотите, обръщайки се към Исус, и ние ще сринем планини и стени, за да освободим Йерусалим”. На което получават отговор: „Аз не съм царят, за когото жадувате и не съм воинът, когото желаете да венчаете за царство против неговата воля. Аз съм само беден дърводелец, посветил се на този труд, който ми е поръчал моя небесен Отец, а този труд е освобождението на всички угнетени.

В Евангелието такъв текст не съществува. Но нещо подобно действително се  е случило. Защото зилотите упорито са си търсели предводител или знамение, за да „извадят меч”.

И все пак работата не е в историческите ситуации на отдавнашните времена. И даже не е в това, че след едно поколение зилотите тласнали Юдея във война с Рим, с което и погубили своята страна (което Исус предсказва в романа). Това наистина е само минало. Мигел Отеро Силва поставя въпроса по широко, въпроса за насилието и отмъщението като средство за постигане на благи цели.

Би трябвало, за него, латиноамериканския комунист, борец против диктаторските режими, в чиято родина се беше формирала „теологията на освобождението”, пътят на зилотите   да му е много близък. И доколкото писателят е желаел да изобрази Христос като Крайъгълен камък, пред него стояла възможността да Го покаже като глава на въстаниците, както са направили К. Каутски, А. Барбюс, А. Робертсон или Дж. Кармайкл. Но Мигел Отеро Силва е избегнал тази съблазън. Помъдрял от годините, той чувствал, че това далече не е така просто. Че насилието като правило, ражда още по-голямо насилие. Че духът на справедливостта се изгражда не с външни средства, а се износва в сърцата  на хората.

„Моят меч, – казва Исус, обръщайки се към зилота Варава е мечът на истината, а моят огън, е огънят на живота, но в никакъв случай не са метал, и не са огнище, превърнати в оръдия на отмъщението. Най-високо от всичко аз издигам любовта, и да бъде тя горнило, и да бъде тя крайъгълен камък за изграждане на различен свят. Любовта ме подбужда да защитавам тези, които са преследвани,  и да отправя предизвикателство към деспотите; заради любовта към доброто аз се сражавам със злото, защото не е възможно да обичаш бедните и да не се бориш за тях. Утре аз ще бъда разпънат, и моята смърт ще се превърне буря от любов, която ще превърне в прах крепостните стени на душегубителите, които ще ме разпънат.

Тази страна на крайъгълния камък много често се игнорира от зидарите на света, даже през християнската епоха, макар че след явяването на Христа те не са се решавали откровено да възпяват насилието, както са правили древните завоеватели. Прието било да се казва, че кръвопролитието е необходимо за благото на народа. И Робеспиер е отправял тълпи невинни хора към гилотината в името на „свободата, равенството, братството”, а Сталин със своите помагачи ги погубвал в името на постигането на „светлото бъдеще”.

По този начин човечеството се убеждавало към каква бездна на зло води отхвърлянето на Крайъгълния камък.

А садукеите – партията на богатите благородници и висшето духовенство, – какво са искали те? Искали са да съхранят статус-кво, да запазят своята власт над душите и телата. Всичко останало за тях било второстепенно като значение.

Проповедта на Христос разколебала вярата в непоколебимостта на съществуващия ред. Затова те се обединили с Ирод Антипа и Понтий Пилат. Именно те, садукеите, съдили Исус и  Го предали на римския наместник.

За режима, за господството на „силните мира сего” нямало значение, че Исус се отказал от насилнически действия. Те добре разбирали, че свободния дух и слово, са по-опасни за тях от всяко оръжие. И властниците се маскирали като народни радетели. Каиафа си намерил оправдание, че се опасява от смутове, Пилат, този „велик комедиант”, както го нарича Мигел Отеро Силва, за да не загуби изгодната си служба, демонстративно си умил ръцете, за да снеме от себе си отговорността за екзекуцията на невинния.

И така, Камъкът е отхвърлен. Многократно. И по разни мотиви.

Сега стражите на традицията и властта, клерикални и светски, могат спокойно да спят, а зилотите нощем да изковават своето оръжие. Всеки от тях продължава по своя път.

Изглежда, като че в света нищо не се е изменило.

Но не. Краят се оказал начало.

В смълчаната нощ, когато злото тържествува победа, се извършва пасхалната мистерия..

Тук повествованието на евангелистите и писателя, който върви след тях, приближава до тайнствена  черта, където всичко внезапно се преобразява. Този, който е умрял на кръста, идва като Победител, „смертию  смерть  поправший (със смъртта си смъртта победи)“.  Като лъчи на изгряващото слънце, които един след друг озаряват хълмове и дървета, встъпва в света радостната вест за Възкресението.

Мигел Отеро Силва се опитва да отгатне, какво в онова утро е било на душата на Мария Магдалена, вярната ученичка на Исус. Ето тя стои на сумрачното Лобно място. Но скръбта се разсеяла, като тъма преди зората. „Той възкръсна, и тя знаеше това. Историята на Исус не може да завърши с такова поражение, с такова отчаяние, да отиде към такъв безплоден, трагедиен финал. Необходимо е той да е победил смъртта, както не я е побеждавал никой и никога още – иначе би била безплодна легенда неговият чуден живот, а семената на неговите учения няма да прокарат стръкове, а ще се затрият сред скалите и забвението. Той възвестил идването на Царството Божие. Царството Божие се роди от неговата смърт, както се ражда от нощта дивното утро. Със своето възкресение Исус Назарянина победи ненавистта, нетърпимостта, жестокостта и най заклетите врагове на  на любовта и милосърдието. Заедно с него ще възкръснат и всички, които той е обичал и защитавал: унижените, оскърбените, бедните, които никога няма да дочакат освобождение, ако той не разтроши на късове стените, въздигнати от смъртта”.

Могли ли са подобни мисли да намерят място в умовете на учениците на Исус? Възможно е. Ние никога няма да узнаем По-скоро те, те са били твърде потиснати от случилото се, за да разсъждават Освен това, нали и Йоан Кръстител е имал ученици и е загинал в разцвета на силите си. Защо те не са чакали възкресението на учителя си?

Да си спомним за разхвърляните в просторите на Изтока „пагоди”, паметници, под които мирно се покоят частици от останките на Буда. Да си спомним за милионите последователи на Конфуций, Мойсей, Мохамед. За тях смъртта на великите мъдреци и пророци е нещо естествено и неизбежно. Хората благоговейно пазят паметта на героите и светците, поставят саркофази със останките им в техните гробници. Може да се каже, че, че те възкръсват, живеят в сърцата на поколенията. Същото би могло да се случи с Исус Назарянинът. Да го почитат като Сократ, Ян Хус и другите мъченици….

Но станало е нещо друго, небивало, единствено по своя род, нещо, непознато в аналите на историята.

Мигел Отеро Силва внимателно и целомъдрено, с най-голям такт разказва за пасхалните явявания на Христос. Той предоставя на  читателя свободата  така или иначе да съди за тях . Да си мисли, че това е само „материализация”, страстно желание, тъга на сломени от печал хора. Но нали всяка смърт на скъпо същество предизвиква подобни чувства. Достатъчно ли  е, че „светлина засия  над гроба”, щото шепа отчаяни, обезумели от ужас рибари, да стане епицентър на световен взрив, който измени руслото на цялата история?

Знаменателно е, че за християните Пасха е най-великия празник. Възкресението е истинската основа на Вселенската църква. „Ако Христос не е възкръснал, тогава напразна е нашата вяра – казва апостол Павел. При двадесет века духовен опит позналите Христа потвърждават това. Това не е просто доверие към древните свидетелства и текстове, а тайна среща с живия Исус. Той е победил смъртта, за да остане незримо с  нас на земята. И Той е останал. Както казва Франсоа Мориак: „Той непрестанно преминава през човешкия ад, за да достигне до всеки от нас”. В това е разгадката на несъкрушимата сила на християнството.

Мигел Отеро Силва се опитва по своему да предаде това тайнство. Неговото присъствие. „”Той възкръсна, – казва Мария Магдалена, – и ще живее вечно в музиката на водата, в цъфтенето на розите, в смеха на детето, в дълбините на жизнената сила на хората, в мира между народите, в протестите на безправните, да,  в протестите на безправните и в любовта без сълзи”.

Могат да попитат, наистина ли Исус Назарянина живее във всичко това? Не е ли по-правилно да се каже, че във всичко прекрасно и истинно, което съществува в света, открива себе си тази върховна Реалност, която е създала Вселената и я води към съвършенство? И все пак писателят не е сгрешил. В крайна сметка, думите на Магдалена означават, че именно тази божествена реалност се е въплътила в лицето на казалия „Аз и Отец едно сме”. За нас,  християните, Той е и Брат наш, и Бог наш, открил се на човешкия род. Богочовек. Истина и Живот. Крайъгълен камък.

Неговата земна участ в царството на злото неизбежно води към Голгота. Той е отправил предизвикателство към царството на тъмата, която се е опитала да Го убие, да го погребе и да постави печат на гробницата. Но Отхвърленият  Камък станал „глава на ъгъла”.

Така се е случило и се случва с Неговото Евангелие, с Неговата Църква в историята, Колко пъти могъщият Кесар ги е разпъвал! Колко пъти Великият инквизитор  е напрягал сили да угаси духа на Христос! Техните опити неизменно завършвали с крах. Яростта на волята се оказвала безсилна пред свещения Камък.  „Макар – четем при Мигел Отеро Силва, – под хоругвите на неговите убеждения да се разгарят несправедливи войни и разпалват клади за мъчения, макар да има унижени жени и поробени народи и раси, на никой не се е отдало да го убие”.

Днес ние сме свидетели на пророческата сила на неговите думи.

Какво са постигнали Кесаря и Великия Инквизитор в борбата с Евангелието? Какво им е дало обожествяването на властниците, на науката, на прогреса, на утопиите, обожествяването на абстрактния човек? Сега ние ясно чуваме зловещото бучене на срутването, шумът на надигащата се лавина. Не се ли руши земята под краката на света, който се опитал да мине без Крайъгълния камък? Както на сцената актьорите се сменят, сменят се политическите митове, призраци, илюзии, празните обещания, а пиесата междувременно върви към трагическа развръзка. Мракът се сгъстява. Смут и цинизъм, потребителство и бездуховност, обезценяване на личността и зверства, шовинизъм и престъпност изпълзяват из всички пролуки, забулвайки арената на живота с облаци черен дим.

И за кой ли път през  пелената на черния дим, просветват  като маяк на надеждата, очертанията на спасителния Камък, който е бил отхвърлен от зидарите. Камъкът, който е Христос.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 29.08.2019

.

Отец Александър Мен Трудният път към диалогa

За романа на Греъм Грийн „Монсеньор Кихот”*

* Превод Теодора Москова, изд. Фондация „Комунитас“  2014 / откъс от романа, можете да прочетете ТУК

Действието на романите на Греъм Грийн често протича в страни, далече от неговата родина. Това се обяснява не само с това, че писателят много е пътешествал, или пък с любовта му към екзотиката. Привличат го тези места по земята, където за героите е по-лесно да попаднат в екстремална ситуация, където са най-очевидни  язвите на нашето столетие: произволът и цинизма на политиците, безправието, нищетата, невежеството. Когато се обръща към Европа, то той избира напрегнати, кризисни моменти от историята („Министерството на страха”, „Десетият” и др.). При това той е далече от мисълта, че драматизмът в живота се обуславя изключително от външни,политически и обществени фактори. С която страна да е свързал съдбата на своите герои – с Англия или Франция, Мексико или Виетнам – на първо място пред него стоят вечните въпроси за доброто и злото, дълга и компромиса, мъжеството и изборът на път в живота. Винаги е готов да смъкне маската от фалшивите авторитети, умее да намира героизъм там, където най-малко очакваме да го открием.

Новата книга на Грийн ни пренася в Испания на 70-те години, която, след смъртта на генералисимус Франко, стои на кръстопът. Комунистите са излезли от нелегалност. Църквата, която още при Франко е опозиция на деспотизма, все повече е склонна да подкрепя демократичните преобразувания. Но привържениците на стария режим все още се стремят към властта, създавайки атмосфера на подозрителност и страх.

За срещата с „Монсеньор Кихот” нашият читател в някаква степен е подготвен от неотдавнашното посещение на Грийн в Москва, когато той многократно публично изрази надежда не само за диалог, но и за сътрудничество между християните и комунистите. Той говорѝ за това с усмивка, съзнавайки, че изказваната от него идея е непривична за съветската аудитория (ставаше дума за традиционно враждебни мирогледи) Парадоксалността на неговите изявления се задълбочаваха и от това, че Грийн е католик (макар и свободомислещ), критикуващ наравно марксистите и Ватикана.

В такъв парадоксален ключ е изградена неговата книга „Монсеньор Кихот”, едновременно и философска, и провокативно закачлива…

Трябва да отбележим, че Грийн, когато говори за сериозни неща, като правило се отклонява от сериозния тон. Трудно е да се отърсим от впечатлението, че той желае на всяка цена да избегне лъжливия патос и затова използва като камуфлаж ирония, сатира, хумор, понякога грубоват, криейки се зад парадокси, както от далечни времена е прието в английската литература.

Вероятно в това се съдържа един  от отговорите на въпроса, защо „Монсеньор Кихот” е своеобразен паралел към епопеята на Сервантес. Именно Сервантес със своето изкуство удивително  е разкрил величието на своя „благороден безумец”, разглеждайки го през призмата на иронията.

Може да се открие и друга причина за това, защо за патрон на своята книга Грийн е избрал Сервантес.

Фигурата на Рицаря на Печалния Образ и неговия оръженосец понякога се тълкуват като „литературен мит”, като символ на два противоречиви образа на една душа (подобно на Фауст и Мефистофел при Гьоте) Отправяйки на пътешествие свещеника и комуниста, които се смятат за потомци на  героите на Сервантес, Греъм Грийн дава да се разбере, че тях ги свързва дълбоко родство, много по-дълбоко от това, което ни изглежда на пръв поглед.

Монсеньор Кихот е простодушен и кротък старец, но склонен към свободомислие, съмнения и нестандартни постъпки. В много отношения той напомня персонаж от друг английски роман – мисионера от книгата на Арчибалд Кронин „Ключовете на Царството”, макар че характерът на вярата при тях е различен. При отец Чисхолм на Кронин тя се корени в изстрадания духовен опит, при отец Кихот тя в голяма степен се определя от вярност към призванието и дълга. И двамата свещеници са „неудобни хора” в очите на своето началство, и двамата не се погаждат с него, но и единият и другият до край съхраняват верността си към Църквата.

Санчо е верен на своята партия и кмет-комунист, но въпреки това и него периодически го обхващат съмнения. Както подобава на потомък на Санчо Панса, той е по трезв и практичен от отец Кихот, но така или иначе в него има твърде много идеализъм, за да е точен двойник на своя прародител. Не напразно в глухото, провинциалното градче единственият човек, който му е духовно близък, се оказва, колкото и да е странно, католическият свещеник.

Те постоянно спорят и се поднасят един друг, но този спор е без победител, доколкото и двамата са в сходно положение, и двамата в някакъв смисъл се чувстват аутсайдери.

Зад смешната и печална история на двама приятели, тръгнали,  както някога героите на Сервантес, на среща с приключения, в романа се срещат размисли за хората изповядващи „две вери”, осеви за нашата епоха.

Разбира се Греъм Грийн знае, че освен тези „две вери” съществуват немалко други религиозни, политически и философски доктрини. В неговите собствени книги са изобразявани понякога най-екстравагантни култове, такива като вудуизма. Но той знае, че до днес християнството и марксизма са водещи и най-влиятелни учения, най-малкото по броя на своите привърженици.

Трябва да се уточним: марксисткият атеизъм интересува писателя-католик повече като учение, а не като политическа система. Както и християнството не се изчерпва със системата на католическите църковни институции. Макар в романа не на място да се споменават Сталин, Ленин, Троцки, главното си остава противопоставянето на идеите, а не политическата реалност на социалните структури.

Към тези структури Грийн в най-добрия случай се отнася твърде хладно и с голяма доза скептицизъм. Църковните и партийните функционери той обикновено надарява с високомерие, нетърпимост, ограниченост във възгледите и коравосърдечие. От книгите на Грийн може да се направи заключение, че при господството на политическите бонзи и клерикалните чиновници най-добре си живеят законобоязливите безкрили филистери, ловките кариеристи и бюрократите.

Няма спор, че в това се съдържа  печален дял истина, но в никакъв случай цялата истина. Ако беше така, и при християнството, и при марксизма би имало много по малко умни, убедени и готови за жертва последователи.

Обективността изисква да се признае, че двете водещи световни сили притежават могъща притегателност, а техните идеи са много по-богати, отколкото ни се струват, когато четем за баналните  „престрелки” между отец Кихот и кмета Санчо.

Това явно го разбират и самите герои на романа. Когато става дума за същността на нещата, Санчо е принуден да се съгласи, че „емблемите” на двете „вери”, неговата и на дон Кихот, всяка по своему „символизира протест против несправедливостта”. Макар Санчо да напомня на монсеньора за разделящата ги „дълбока пропаст”, Грийн нито за миг не позволява да се забрави, че на двата противоположни края стоят хора, които се разбират и се обичат,

Вместо анафемы – протянутая рука.
Вместо „образа врага“ – „образ друга“.

Вероятно подобен подход е подсказан на Гриин от това небивало по-рано сътрудничество на християни и марксисти-опозиционери, с което той се е запознал в страните на Латинска Америка. Той вероятно е чел известният документ на чилийската компартия, в който е казано, че Църквата е „направила много за защита на преследваните и страдащите, станала е глас на тези, които са лишени от глас, които са подхвърлени на гонения от тираните. Нейните действия са създали условия, способстващи за сегашното сътрудничество между християни и марксисти в името на Чили и на народа, и помага за създаването на основа за  творческо и плодотворно съществувание в бъдеще.

На Грийн, вижда се, са познати и възгледите на тези комунисти, които смятат, че  „християните имат основания, за да участват в движение за демократични промени и да съдействат за изграждането на по-справедливо общество”.

От друга страна писателят добре познава така наречената „теология на освобождението”, която е била популярна сред латиноамериканските католици през 60-70-е години. Именно тази „теология на освобождението” звучи в епилога на романа на Грийн „Комедиантите”. При погребението на въстаници хаитянски свещеник-метис казва: „Църквата живее в света, тя е част от страданията на света, и, макар Христос да е осъдил Своя ученик, отсякъл ухото на роба на първосвещеника, нашите сърца са с тези, които мъките човешки подбуждат  към насилие. Църквата е против насилието, но равнодушието тя е осъдила още по-сурово. Насилието може да премине в любов, от равнодушието това не може да се очаква. Първото е несъвършенство на милосърдие, другото съвършен облик на себелюбие…”

Грийн е убеден, че именно „протестът против несправедливостта”, стремежът да се защитят страдащите създават мост между марксисти и християни. Тази мисъл се потвърждава от опита от европейската Съпротива, а на православните хора тя е позната от опита от Отечествената война, когато те, като че забравили за неотдавнашните трагически събития –  гибелта на стотици хиляди вярващи, жертви на сталинския терор, – но съхранили дух на солидарност, се сражаваха и трудиха заедно със своите невярващи сънародници.

Героите на „Монсеньор Кихот” непрекъснато стигат до извода, че  живеят с вяра, по-специално вяра в по-доброто бъдеще, макар че всеки го разбира по своему, и че във всяка от двете „партии” има както истински последователи, така и такива, които я използват за удовлетворяване на своето властолюбие, кариеризъм, или за да отхвърлят от себе си товара на отговорността. Монсеньор Кихот уважава искреността на възгледите на своя спътник. Не само това, но в мечтите си той си представя, „как ще укрепва тяхната дружба и ще се задълбочава взаимното разбиране  и дори ще настъпи такъв момент, когато техните толкова различни вери ще стигнат до помирение”.

Какво е това? Поредният парадокс на Греъм Грийн? Или още един опит да сближи евангелското учение и марксизма? Такива опити са съществували. Нашите читатели са могли да се запознаят с тях чрез книгата на Хюлет Джонсън „Християни и комунизъм”, издадена в руски превод през 1957. Покойният настоятел на Кентърберийската катедрала дотолкова се бил   увлякъл по тази идея за тъждество на двете доктрини, че достигнал до странното твърдение, че Исус Христос само провъзгласил нравствения идеал, а Сталин го осъществил на практика…

Но даже да оставим настрана подобни ексцентричности,  предизвикали в Англия истински шок, и да вземем идеята в нейната умерена форма, Грийн едва ли я споделя изцяло. Той преди всичко има предвид общите черти на „двете вери” и възможността за тяхната конвергенция в житейската практика.

В името на сближаването на марксизма и християнството на Грийн, може би неволно, му се налагало да опростява и едното и другото. Разхвърляните из книгата цитати от „Комунистическия манифест” и трудовете на Отците на църквата са нехарактерни и неизразителни. И едва ли е вярна аналогията между „Манифеста”, християнската класика и овехтелите рицарски романи, които четат и в които вярват само чудаците.

В разсъжденията на отец Кихот са съвсем незабележими тези промени, които се случиха в католическото християнство след II Ватикански Събор (може би с това се подчертава провинциалността на монсеньора?). Нравствените доктрини както и по-напред са „заключени” за него в покрустовото ложе на голата казуистика. Болезнения и труден проблем с регулирането на раждаемостта изглежда в дискусията на двамата приятели почти фарс. Като не желае да го сметнат за безспорен апологет на Църквата, Грийн влага в устата на отец Кихот малко убедителни доводи, без да дава преимущество на нито една от спорещите страни.

В резултат, иска ли му се на Грийн или не, корените различия между християнството и марксическия атеизъм почти се изтриват.

Остава само повърхностното сходство.

И тук и там – вяра в бъдещето; и тук и там – мечта за по-добра участ на хората на земята; и тук и там – сблъсък между бюрократи и ентусиасти.

В действителност нещата са много по сложни.

Можем да приемем гледната точка на писателя, че в двата случая имаме работа с определен сбор от вярвания. Защото, както не може емпирически да се  докаже реалността на Висшето Начало и грядущето Царство Божие , така няма емпирически доказателство за неизбежното настъпване на Земята на светлото бъдеще. По-скоро историята свидетелства, че тиранията и варварството се връщат отново и отново с неизменно упорство.

И ако Грийн нарича християнството и марксизма „вери”, това не означава, че той омаловажава тяхната роля и ценност. Именно интуитивната вяра поражда различни форми мирогледи, за които после хората търсят обоснования и ги утвърждават с научни и логически аргументи. Даже за естествознанието вярата се оказва важна предпоставка. Айнщайн като пример подчертавал, че не бива да се изучава природата, ако не вярваме, че тя е рационално устроена.

Хората обикновено са като слепците от индийската притча, които се опитват да определят какво е това слон, опипвайки отделни негови части. Нито интуицията, нито емпирическото, нито логическото знание могат да обхванат в цялата ѝ пълнота Многомерната Реалност. От тук идва и разнообразието, противоречивостта, разминаването на вярванията.

При честен диалог всяка от страните трябва отчетливо да вижда тези разминавания. Иначе възниква бъркотия, която много малко допринася за взаимното разбиране.

Марксисткият атеизъм се изявява като „тукашна” (а не „отвъдна”), светска идеология. Той с пълна определеност ограничава битието на природните и обществени сили и тяхното отражение в човешкото съзнание. По тази точка, по същество, той не се отличава от другите видове атеизъм, един от които е описан от Грийн в романа „Сила и слава”. Неговият герой, мексикански лейтенант, подобно на преследвания от него свещеник, притежава своя вяра, макар и атеистична. „Съществува мистици – четем в романа – които казват, че са преживяли опит на непосредствена близост с Бога. Той (лейтенантът) също бил мистик, но неговият опит говорил за пустота – той бил съвършено уверен в това, че съществува само загиващ, изстиващ свят и човешки същества, които са произлезли от животните без всякаква цел”. Но в отличие от такъв песимистичен атеизъм марксисткия атеизъм не отрича целта. Той вярва във възможността за постигане на справедлив ред, който ще способства за разкриване на всички положителни начала в човека. В тази вяра е неговата главна надежда и източникът на сили за борба.

Християнството обладава други виждания, То изповядва вярата в това, че Последната Реалност – това не е бездушна материя, породила по случайност разум и даже не е студена далечна Първопричина на света, а жив Бог, с Който човек е свързан с незрими връзки. То утвърждава, че както тялото на човека възпроизвежда основните елементи на Вселената, така и неговият безсмъртен дух е отражение на Световния Дух.

Висшето достойнство на човека според Библията се определя не само с това, че той е образ и подобие на Твореца, но и с това, че Бог се яви на хората в образа на Христа, чрез Когото Той ги издигна до себе си. Пред себе си християнството вижда есхатологическа цел – крайното преобразяване на човечеството и мирозданието: „ново небе и нова земя”. Евангелието провъзгласява любовта за най-могъща динамична сила по пътя към тази цел.

Всяко убеждение, въобще всяка идея  съгласно традиционния марксистки тезис, се проверява в практиката, което е напълно приложимо и към християнството, към религията. Но „практиката” на религията преди всичко се реализира във вътрешния духовен, нравствен опит на човека. Това е което радикално ни различава от животните.

Ето защо християнството е съсредоточено върху личността на човека, имаща за него най-голяма ценност. А пълнотата на битието на личността е невъзможна без свободата.

Тук Греъм Грийн накрая напипва спецификата на християнската вяра. В пълно съгласие с фундаменталните идеи на Библията неговият отец Кихот набляга на важността на свободния избор, пред който е поставен човека. Това е смело волево решение, или „риск на вярата”, за който говори в своите „Мисли” Блез Паскал. Бог е по високо от „пропагандата”. Той не „натрапва” Себе Си. Той очаква от синовете човешки вяра, която е тъждествена на безусловно доверие в Неговата воля. Този, който е религиозен само под влияние на страха, той все още не е познал истинската библейска вяра. Затова и на отец Кихот му се струва така отблъскваща мисълта за религия, която се е „зациклила” върху идеята за небесното възмездие. Той смята, че да „управлява с помощта на страха” е недостойно за Твореца. „Господ Бог, – казва той, спокойно би могъл да остави това на Хитлер или Сталин. Аз вярвам, че смелостта е добродетел. Но не вярвам, че страхът също е добродетел”.

От отдавна хората са си задавали въпроса, защо, ако Бог съществува, той не е представил Себе си в пълна очевидност, за да срази тези, които не вярват в Него със Своето непобедимо могъщество. Но в очите на потомъка на дон Кихот това би било неописуемо посегателство върху човешката свобода. Насилието е така противно на истинската вяра, както и неопровержимите научни и логически  аргументи, от които няма къде да се денеш…

Свещеникът сънува сън: Христос слиза от кръста и принуждава своите палачи да се преклонят пред него. Отец Кихот усеща такава възможност като гнетящ го кошмар. И макар за мнозина подобен изход на Голгота би бил най-желан, героят на Грийн се дистанцира от него. В този отказ тържествува вярата като мъжество, като готовност свободно да тръгнеш срещу неведомото.

Ще отбележим, че в руската религиозно-философска мисъл проблемът за свободата е бил един от най-важните. Той, в частност, заема централно място в творчеството на Николай Бередяев, което все още у нас очаква изучаване и признание. Бередяев изтъкна, че в християнското съзнание идеята за свободата носи дълбоко духовен характер. Тя не се свежда до социален егалитаризъм. Очакването на „царството на свободата”, изразено от марксизма, не трябва да се сравнява с обетованието Исусово; „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” – или с думите на апостол Павел: „Към свобода сте призвани вие, братя!”

Бередяев изтъкна, че християнският персонализъм не разглежда личността на човека като нещо изолирано и самозадоволяващо се. Макар че тя е нещо много повече от „сумата на обществените отношения”, тя може да се изявява и усъвършенства само в контакт, във взаимодействие с други личности. С други думи християнството бивайки чисто религиозна вяра, в края на краищата  включва и социалната сфера. Отстоявайки достойнството на човека, то не може да бъде равнодушно към социалната несправедливост.

Истина е, че на отец Кихот, както и на много други християни им се е налага да изслушват упрека, че през вековете на своето светско господството Църквата е направила твърде малко за „страдащите и обременените”, предпочитайки да подържа силните на деня. Но този упрек не е съвсем справедлив. Етическите (а следователно и социалните) идеали на Евангелието никога не са оставали мъртви реликви, откъснати от живота и нейните парливи обществени проблеми. Още през първите векове на християнството Отците на Църквата са се противопоставяли на социалното зло. Василий Велики и Иероним Стридонски  са оценявали подтисничеството като грях, а богатството наричали това, което е ограбено от бедните. Съзнавали са Отците на Църквата и правовите норми. В книгата „За Божия Град” Аврелий Августин пише: „Какво представлява държавата лишена от справедливост, нещо повече ли е от разбойническа шайка?” И самите разбойнически шайки не са ли такива държави в миниатюра? Сега у нас от всички се признава, че Църквата не е била бездейна в обществената сфера. Тя е служила на делото на милосърдието, създавала е училища, болници, приюти, благотворно е въздействала върху нравите на народите и често е изпреварвала светските институции. Без влиянието на християнските етически принципи трудно би било да си представим не само хуманизма на Достоевски или Швайцер, но даже самото марксистко понятие за справедливо общество. Та нали  в значителна степен идеята за справедливост е свързана с антитезата добро и зло, която науката не познава.

От само себе си се разбира, че не всички членове на Църквата са  на висотата на собствения си етически идеал. В това те приличат на последователите на всички други учения. Кметът Санчо с негодувание говори за авторитарния деспотизъм на Франко, (който се е имал за католик), за инквизитора Торквемада и другите мрачни явления в историята на християнството. Но и самият кмет-комунист чувства, че неговите аргументи в спора с отец Кихот са слаби, ако си припомним, как той се изказва за „горкия наш Сталин” (отговорност за такова определение, както и за всяко необмислено изказване, за което в сталинските лагери хората се „трудеха в името на бъдещето на своята Родина”, носи разбира се не Грийн, а неговият герой).

Подобна „престрелка” може да продължи безкрайно, като се издирват все нови и нови примери. На практика, ако атеистите обичат да си спомнят за трагичната съдба на Бруно и Галилей, то техните опоненти могат да възразят, че участта на Вавилов и Чаянов не е била по-лека С една дума, всяка страна си остава при своето, а напред се вижда само задънена улица.

Има, все пак, надежда, че изход от него съществува.

При търсенето на този изход ми се иска да спомена една позабравена дума. Думата с която е назован потресаващия филм на Тенгиз Абуладзе.

Покаяние! Грийн познава тази дума и към нея призовава. Той като че  ни казва: ако партията, създадена от Ленин, днес намира в себе си смелост откровено да говори за престъпленията, помрачаващи нейното минало, то за християните, такова връщане към събитията не може да служи за повод за злорадство, а трябва да ги подбуди те самите да последват примера на честните комунисти.

В християнското покаяние има не само личен план, но и общоцърковен.

Истина е, че при нас, православните не е имало инквизиция. Но това не означава, че не се нуждаем от нравствено преразглеждане и преоценка на нашето минало. И в християнския Изток също са били преследвани различно-мислещите, имало е, и неправомерното смесване на религията с политиката, и жестока цензура, и съюз със силите на властвуващите. Достатъчно е да си припомним репресиите против павликяните и богомилите във Византия, против страроруските еретици и реформатори, против старообрядците и сектантите. Да, имало е и клади, и изтезания, и затвори, и заточения. Всичко това го е имало.И това се е извършвало под прикритието на евангелското учение, така, както терорът във Франция се е осъществявал под девиза „Свобода, равенство, братство”…

Отдавна е забелязано, че нетърпимостта, фанатизмът, – религиозен или атеистичен – е проява не толкова на вяра, колкото на неувереност. Когато човек се съмнява в своята правота, когато усеща нестабилността на своята позиция, в него често възниква съблазън да пусне в ход юмручните прийоми на доказателствата, за да утвърди себе си, а и да накара другите да замълчат. Нетърпимостта е род душевен недъг, който е в състояние да изврати и най светлата идея.

Но фанатизмът си има антипод, които с нищо не е по-добър. Да си припомним проповедника от „Комедиантите”, когато говори за греха на равнодушието. Именно равнодушието, бездуховността или, както се изразява Бередяев, „духовната буржоазност” създава това послушно и безгласно панургово стадо от конформисти, за което гневно писа Пушкин:

Паситесь, мирные народы!
Вас не разбудит чести клич.
К чему стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь.

Бездуховната пошлост профанизира всичко свято. Тя е изконен антагонист на християнството, по–опасен за вярата, от тиранията, много по-малък  от честния атеизъм. Монсеньор Кихот, готов да се моли за упокой на душите на Сталин и Франко, намиращ при Маркс мъдри мисли, губи самообладание, когато вижда кощунствена кръстна процесия със статуята на Божията майка, облепена с банкноти. И по примера на своя прародител-рицар се спуща в бой.

Излиза, че на него въобще не му е свойствено „примиренчеството” , гледащо на всичко през палци. Състрадателен, кротък, но в решителния момент встъпва в борба. Не го възпира опасението, че хората ще сметнат и него, както и дон Кихот, за умопобъркан.

Така по тясната пътека между две пропасти – слепият фанатизъм и мъртвилото на равнодушието – се прокарва трудният път на диалога. Това е път на покаяние и свидетелство за своята вяра, на думи и на дело.

Ние, и християните, и атеистите, ще се разбираме по-добре, ако оставайки сами себе си, изпълняваме всеки своя човешки дълг. При всички различия на своите мирогледи за нас има и общо поле за труд, съществуват и общи опасности. „Политическите и икономическите успехи са исторически преходни. – казваше не толкова отдавна в Казан Александър Яковлев. – Вечен е човекът, непреходни са нравствените ценности. Неговият живот, неговите радости и тревоги, надежди и разочарования, неговата вяра и съмнения – с една дума, всичко, което изразява същността на човешкото битие”. Под тези думи на комуниста от новото време би се подписал, така мисля, всеки християнин, всеки вярващ.

Дружбата със свещеника не превърна Санчо в католик, но той чувства, че между двамата се е установила вътрешна връзка, над която не са властни нито времето, нито смъртта. На свой ред отец Кихот  в никакъв случай не е станал марксист, но той е намерил в лицето на Санчо Панса истински брат, който, той вярва „не е далече от Царството Небесно”. И символ на тази вяра става незримата Чаша, от която умиращият потомък на дон Кихот причестява потомъка на Санчо Панса.

Духът пронизващ романа на Греъм Грийн, е характерен за нашия бурен и противоречив век, който е отбелязан не само с насилие и жестокост, но и със страстен стремеж на хората към мир и взаимно разбиране. Именно сега, на изхода на ХХ столетие, ние със цялата си сериозност започнахме да се замисляме над това, накъде води раздуването на „образа на врага”.

Войната на вярванията, на идеологиите на системите има дълга и мрачна история. Но постепенно на човечеството му става все по-ясно, че, с  култивираната омраза – религиозна, политическа, национална – то се разкъсва само себе си. Приближава тази граница, където се мярка призракът на апокалиптическа катастрофа.

Затова и днес въпросът за отношението между верите (ако се ползваме от терминологията на Грийн) придобива необикновена острота.

Бихме ли могли  ние, така различни да живеем заедно на една Земя?

Вселената, Природата, а в разбирането на християните – Провидението вече отговориха на този въпрос, поставяйки човека пред лицето на страшната истина..

Ако не успеем – неизбежно ще загинем…..

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.08.2019

 

Отец Александър Мен „Трудният път към диалогa“

  За духовността  (интервю)

 – Отец Александър, много се говори за духовността, но си мисля, че хората често влагат различен смисъл в това понятие. Какво е духовността?

– Думата „духовност” стана модна, злоупотребяват с нея, употребяват я не на място, защото, както често се случва при нас, с тази дума се означават две неща, много различни едно от друго, въпреки че са тясно свързани помежду си.

На първо място духовността е свойство на природата на самия човек, то е  уникалното, изключителното, най-важното с което човекът се отличава от другите най-високоразвити живи същества, то е това, което е трудно да се изрази и определи с думи. Духът е невидим, непространствен, той никъде не се намира. Но духът не е нещо извън нас, не е нещо, което ни е чуждо, а е самата наша човешка природа, и, за да дадем определение на това свойство духовност – духът, който човек носи в себе си – ни трябва  някоя различна гледна точка, откъдето да се видим, което е невъзможно за нас, защото духът – това сме ние самите. По своята природа духът е над и отвъд  всяко рационално определение, не би могъл да се вмести в него. Духът  е и мисленето, и съзнанието, и волята човешка, той е целият този континуум, сложен, и едновременно с това, единен цялостен поток, който е присъщ на човека.

– Какво отличава духа от душата?

– Душа притежават и растенията, и животните – това е психиката, докато творчеството, съзнанието, свободата, доброто и злото – това е духът. Ако отнемем на човека всичко нематериално – мисли, чувства, съвест и т. н. в какво ще се превърне той? В говорещ робот, в орангутан, в сако. И това не, нещо по-лошо!

Духът, това е храмът на човека, и ако духът е свят, то той овладява цялото същество на човека и неговото тяло става храм. Затова ни са скъпи мощите на светиите.

Знаем, че човек е най-тясно свързан с мирозданието. Той до толкова тясно е свързан с битието на природата и нейните закони, че ако човек бъди изваден за секунда от това обкръжение, то той би загинал. Не само храната, въздуха и водата, но всичко като цяло е нашата среда, и ако искаме да съществуваме, длъжни сме да бъдем част от тази среда, да бъдем вписани в нея. Това биологично, психофизично битие на човека принципно не се отличава от природата на другите високоразвити животни, това е дар на природата, който ние и връщаме когато умрем и се обърнем на прах. Духовността е това, което не заимстваме от природата, защото тя не присъства в природата.  В природата няма творчество, не съществуват такива особености, като личностно самосъзнание, добро и зло, тя не може да бъде научена на добро и зло (не напразно поетът я нарича „равнодушна природа”), в нея няма страдания, съществуват само стихии. Ето тази особеност на човека, правеща го трагически цар на мирозданието, е заключена в духовното начало, което му е дарено и присъщо.

– Духът и душата на човека съществуват ли до неговото зачатие и рождение?

В църквата не съществува единно мнение по този въпрос,бих могъл да изкажа само своето мнение. Мисля, че духът на човека се намира в общия дух на човечеството, но не в индивидуален вид, а като в слято състояние. Духът на човека става сам себе си при зачатието, при раждането. Той не се създава, а като че се отделя от това общо за човечеството стъбло.

– А след смъртта?…

– Убеден съм, че духът не се разрушава от смъртта, че във вечността ние ще пренесем това съзнание, което е у нас сега, но как ще бъде това, трудно е да си го представим, да го изобразим….. Навярно сте чели книгата на Моуди „Живот след живота” и ви е направило впечатление, че по никакъв начин не е възможно да се предаде, що за свят  се открива,  нямаме думи да изразим това.

– Отец Александър, при нас милиони хора бяха принудени да живеят така, като че духовност не съществува изобщо.

– Недооценяване, а по-точно, пренебрежение към духовността доведе до днешното състояние на обществото, което беше ориентирано към най-нисшите страни на човешкото битие. От известния афоризъм, че преди човек да започне да се занимава с философия, религия, поезия, той трябва да яде и да пие – от него произтича мълчаливото признание, че най-важното е да се яде и да се пие и т. н. От тук е унижението на човека като духовно същество, фактическо обезценяване на  свободата, достойнството на личността и даже живота. „Човешкият фактор” се оказва вторичен в сравнение с топенето на чугун и стомана. И едва когато стана ясно, че погазването на духовността в човека води към умствена, морална и професионална деградация, когато антидуховността прикриваща се с празна, псевдо духовна фразеология, започна да действа разрушително върху социалните и стопанските въпроси, мнозина се сепнаха, и дай Боже, да не е било късно.

Човешката духовност не е наше изобретение. Човешката мисъл отразява Космическата Мисъл, съзнанието на човека отразява космическото Свръх съзнание, духовността на човека е свързана с висшия духовен план на битието. Библията ни учи, че духовността на човека се заключава в това, че той е образ и подобие на Твореца. Когато човешката духовност се доведе до състояние на дисхармония със своя първобраз, това влече след себе си духовни и нравствени недъзи, духовна и нравствена гибел. Затова аз много се радвам, че понятието духовност постепенно се връща в общественото съзнание, това може да положи начало на придобиване на човека сам себе си, загубил се в процеса на материалистическото самочуждение.

– Вие говорехте за два аспекта на понятието „духовност”….

– Вторият аспект е свързан с формите на реализация на нашата духовна природа. С нейното отношение към Вечността, към призванието си, към любовта и творчеството, към света, към другите хора. Възможно е да съществува мрачна, бих казал – демонична форма на реализация. Както таланта, както науката, както всички други наши възможности, и нашата духовност е възможно да бъде насочена към доброто и към злото. Канибалските култове на доколумбовска Америка или нацизма – това също, уви, са прояви на духовност.

Следователно,  този уникален дар, както сега обичат да се изразяват, е амбивалентен. Защото самото богоподобие на човека, което ще рече, неговата духовност, са неотделими от свободата. Твърдо запрограмираната насоченост на духовността би била лишена от един от най-важните прерогативи на   духа – свободата. А щом съществува свобода, това означава, че съществуват най-малко два пътя – път към Първообраза и път, който ни отдалечава от него.

– Като геният и злодейството?

– Геният е дар, присъщ  на духовността, човек не си го избира, докато пътят на злодеянието – това е избор и насочване на волята на човека.

– Съзнателен избор!

– Не е задължително. Насочването на волята изхожда от дълбините на човешката природа, и не винаги минава през филтъра на разума и съзнанието. Освен това тя често изкусно се укрива от света. Щом употребихте формулата „гений и злодейство”, да си припомним  Салиери на Пушкин. Имал е елементарни религиозни представи, отлично е познавал заповедта „Не убивай!, но преследващата го завист не му е позволила да осъзнае престъпността на тази негова стъпка. Напротив той е намерил оправдание в някаква абсурдна логика, в която няма място за нормалния разум.

– Кое поражда абсурдната логика?

– Волята към злото е  насочена в противоположна на Първообраза посока, Николай Бередяев писа, че ирационалната природа на злото не позволява то да се реализира докрай. Това е подобно на невъзможността да се преведат на езика на строгата логика хаотичните  бълнувания на душевноболен.

– Означава ли това, че Бог оставя човека сам на себе си?

– Мисля, че напълно Той никога не изоставя човека. Той е редом с него, винаги готов да поеме неговото покаяние, до последната минута, както е било с разбойника на кръста.

– Как би могъл човек да се спаси?

– Какво разбирате  под спасение?

– Как да се опазиш, щото волята ти да не бъде насочена към злото?

– Тази задача поставят пред себе си всички световни религии. Те са изработили в продължение на хиляди години определени религиозно-етически кодекси и заповеди, към изпълнението на които да ориентират своите последователи. Ролята на религията при възпитанието на положителните начала на духовността винаги е била не само огромна, но фактически първостепенна.

– А ролята на християнството.

– Християнството стои настрани от реда на другите религии, но и в него са изработени кодекси и заповеди. То ни разкрива, че приобщаването към Висшия и Божествен живот и победата над злото в нас не могат да бъдат постигнати само с усилията на  човека. Колкото и да са важни опитът и усилията да живеем по Божия закон, Новият Завет и апостол Павел  ни учат, че решаваща е Благодатта. Тази дума има много значения, но в Новия Завет тя означава Висша Божествена сила, която преобразява духовността на човека в отговор на неговата вяра. Ето защо апостол Павел казва, че ние се спасяваме не с делата на закона, а с вярата в Исус Христос.

– Какво е това дела на закона”?

– „Дела на закона” е следването на кодексите, които са изработени в дохристиянските религии. Конкретно апостолът има предвид Старозаветните заповеди. Разбира се, той не отрича, че заповедите са свещени, открити  са ни от Бога, но, повтарям, наличието на кодекса е недостатъчно. Трябва да се осъществи тайнственото единение на Висшето Начало с несъвършената човешка воля.

– Но вие казвате: вяра в Исус Христос, а не в Бога…

– В това се различава   Евангелското Откровение от световните религии.

Всяка от тях е движима от прекрасни и възвишени стремежи нагоре, към Абсолютното и Безусловното, и аз не вярвам, че едно такова стремление може да остане напразно. Но за да се преодолее бездната, която отделя Вечното от временното, Абсолютното от относителното, Божественото от човешкото е възможно само ако над тази бездна е прехвърлен мост. Ако не съществува мост, бихме могли да видим този далечен чудесен бряг, неговата светлина, неговата красота. През пропастта до нас  могат да се пренесат и „звуците на небето” и полъха на безсмъртната красота и може да ни се струва, че ние сме вече там, на другия бряг, но в действителност – няма мост. Този мост става богочовешка мистерия, когато Вечността сама идва при нас, сама прехвърля моста, говори ни на човешки език, открива ни се в богочовешка личност. Това е Исус Назарянина, възвестяваш на света радостната вест за спасението. За нас, християните, Той не просто е живял и умрял по времето на управлението на прокуратора Пилат. Той е победител на смъртта. Не в този смисъл, че е оставил след себе си „дело”, учение, книги, а в това, че Той Сам незримо е останал на земята, и всеки, който търси среща с Вечното, намира Бога във вътрешно единение с Христос.

– Което ще рече, че само чрез Христос е пътя към Бога?

– Точно така.

-Но нали има православна духовност, католическа, протестантска, или това е едно и също?

– Така е, в  нещо най-главно, в любовта към Бога чрез Богочовека Исус Христос, християнската духовност е единна. Но по силата на конфесионални и културно-исторически особености във  всяко от християнските вероизповедания са се наложили различни типове християнска реализация на духовността.

– А има ли друг освен религиозния, да кажем, нравствен път към реализация на духовността?

– В най-общи линии, да, съществува. Но той фактически е неотделим от религиозните традиции, защото само в такива традиции е била формулирана и се е утвърдила скала на нравствени ценности. Затова, ако следваме етиката, трябва да ни е известно каква е етиката: ницшеанска, древноримска или християнска. Скалата на нравствените ценности се задава от миросъзерцанието.

– Което ще рече – от вярата?

– Да, така е.

– А, ако човек не вярва?

– Това не може да се случи. Макар и в подсъзнанието му във всеки човек съществува скала на ценностите, която се определя от неговата вяра.

– В Бога?

– Не е задължително. Може да бъде атеистична вяра, че светът е безсмислен. Както е при Сартр. В такъв случай безсмислено е всичко, в това число и етичното поведение. Но в подсъзнанието на тези хора обикновено са живи нравствени представи, наследени от традиционните религиозни понятия. Така или иначе вярата определя всичко – осъзната или неосъзната.

– Често съвременното съзнание се съмнява във всичко, „не приема нищо на вяра”. Как се отнасяте към такъв способ за познание на света?

– Рационалният аспект на познанието изисква именно такъв подход, а в науката той е неизбежен. Но съществува различно познание, цялостно, интуитивно, на което е свойствена   непосредствената достоверност на вътрешното постигане. Това не е „приемане на вяра”, а жив реален опит, и ако е необходимо нещо, това е корекция и формиращо действие на разума. За да бъде по-разбираемо, ще поясня: когато възприемаме нетленната красота на „Троица” на Николай Рубльов, това не означава, че я приемаме на вяра. Ние сме я възприели, а разумът би могъл да ни даде само спомагателен материал с аналитични свойства относно композицията, структурата, замисъла на иконата.

– Съществува религиозна живопис, религиозна литература. Възможно ли е да съществува религиозно кино?

– Възможно е, разбира се. Всеки филм, който поставя вечните въпроси, може да бъде отнесен към категорията на религиозното кино.

– Анджей Вайда беше нарекъл Андрей Тарковски основоположник на съвременното религиозно кино…..

– Да,  мисля, че произведенията на Тарковски са пронизани с духовна и религиозна проблематика. Неговите филми са притчи и символи. Те говорят – в „Андрей Рубльов“ – за чудото на духовността, която не погива сред мрака; за стремежа на човека да започне диалог с космическия Разум (в „Соларис”) и нравствената драма, разкриваща се в този стремеж, – защото именно контактът с Океана поражда въплътяване на угризенията на съвестта; за великия, труден и отговорен път на вярата, който не само възвисява човека, но и го изобличава (в „Сталкер”).

– Как се отнасяте към явлението космополитизъм в живота, я изкуството?

Думата „космополит” беше унижена, доколкото се използваше като инструмент за репресии от сталинският апарат. За древните гърци, които са измислили този термин, думата „космополит” (гражданин на Вселената) била велика дума. Тя въобще не означавала отказ от своята култура. Стоиците, като пример, били космополити, но при това типични представители на гръцкия и римския свят. Съобразно ръста на средствата за комуникация науката, културата, изкуството и не само те, придобиват космополитически черти. Главната опасност тук е в това, да не настъпи културна ентропия и вместо братско взаимообогатяване на културите, те да се обезличат. Християнството винаги се въплътявало в живи конкретни форми на културите. Не съществува някаква еднородна християнска култура, но при това християнството е било универсално учение, което признавайки  ценността на културните различия, във висш план е обхващало всичко. Апостол Павел признавал, че в земния живот съществуват елини и юдеи, варвари и скифи, но във Христос, казвал той, няма вече нито елини, нито юдеи, нито варвари, нито скифи. Това изключва както антикултурна и антинационална нивелировка, така и шовинистическа конфронтация и изолация.

– Какво от християнска гледна точка може и трябва да се противопостави на националната ограниченост, както и на шовинизма?

– За националните култури е много опасна тенденцията към самоизолиране. Културата не може да се развива в изолация – това е доказала историята на човечеството. Културата задължително трябва да бъде открита за другите култури, за да може да дели своите съкровища със света, който я обкръжава. За да няма културен изолационизъм, необходим е духовен обмен. Що се отнася до нашата страна, съдбата ѝ е да бъде многонационална, от там нашата задача е да се учим да живеем заедно, да се учим да преодоляваме ксенофобията и националното отчуждение. Това са първобитни стихии, много вредни за човека, те са недостойни, противоречат на патриотизма, защото, когато човек не уважава другите, той и себе си не уважава. Това са все болезнени комплекси. Ние знаем за трагедията на Карабах, това е ксенофобия, това е ненавист към чуждия, това е грях, който човек е длъжен да преодолее.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 26.08.2019

 

Отец Александър Мен „Трудният път към диалогa“

Демокрация и тълпа  

Станислав Лем е написал научно-фантастичен разказ  в който се разказва как е завършила една война.

Правителствата на враждуващи държави намислили, независимо едни от други, да създадат „абсолютна армия”. Тайната на тези бойни съединения била проста (като за фантаст, разбира се). Съзнанието на всички бойци, на всеки по отделно, настроили със специални апарати, да бъде в унисон със съзнанието на всички останали. Така те били в състояние да действат „като един човек”.  Нещо като колективен разум  или като  разум на маса мислещи същества в „рой“ .

Но в резултат се получило така, че резултатът бил противоположен на този, който очаквали войнствените генерали. Двата способни да мислят „човешки роя”, срещнали се лице в лице, внезапно разбрали нелепостта на войната и сключили мир.

Приказката е пропита с оптимизъм, нещо непривично за Лем.

Но, уви, това е приказка. Лъжовна.  Едва ли в нея може да се намери и намек за поучение на добрите подрастващи. Защото в действителността всичко се случва по-различно. Защо?

В нашето съзнание отдавна-отдавна се е втълпила мисълта, че волята на тълпата трябва задължително да изразява истинската воля на народа. Да служи на демокрацията.

Междувременно събитията от Новото и Най-новото време, ако започнем с примера на френската революция, са доказали, че на дело „въстанието на масите” е способно по-скоро да служи на тиранията, на  инстинктите, на слепите социални стихии, „безсмислени и безпощадни”, отколкото на разума или за действителното благо на народа. Това е било установено от забележителният руски историк Георгий Федотов и испанския философ Хосе Ортега-и-Гасет.

Ще приведа в тази връзка един показателен и малко забавен пример от неотдавнашната църковна история. Когато католиците подготвяли Втория Ватикански Събор, взели решение по време на заседанията под сводовете на храма Свети Петър да не се аплодират изказвания. Но когато по време на Събора се сблъскали позициите на консерваторите и реформистите, всички моментално забравили това правило.

Две хиляди почтени йерарси и водещи теолози почувствали в себе си ирационалния „зов на тълпата”. Те не само ръкопляскали, но понякога даже крещели и тропали по банките. В голямата си част това били образовани, разумни и, да кажем, улегнали хора. Но когато се събрали заедно, те неволно се подчинили на различен модел на поведение.

Друг пример. По-малко забавен. Всички революции се извършват под знака на борбата за справедливост. Но щом влезе в действие психологическия закон на масите, справедливостта незабавно се превръща в стара дрипа…

Душите на хората, въвлечени в потока на масата, са беззащитни и уязвими. В смисъл, че те са загубили съзнанието си за отговорност и разумност.

Ето защо диктаторите обичат масата. И така безсрамно я ласкаят.

Масата е безкритична. Тя изцяло е във властта на упорити емоции. Нищо не му струва на диктатора на страната да я пренасочи в нужната му посока. Ненапразно евангелският образ на тълпата,  която първо крещяла „Осанна!”, а след няколко дни – „Разпни Го!, си остава и сега безсмъртен архитип.

Яростта на масата, както и нейното преклонение пред нещо или някого, не е проява на колективен разум, а много по-често е синдром на обществена лудост.

Могат да се приведат хиляди примери, как великите свойства, присъщи на личността, в тълпата затихват, отслабват, подменят се с архаични стадни инстинкти.  Коефициента на човечност се свежда до минимума.

От там и страшната воля към разрушение, която, като пример, подбуждала селяните, които и там, където не били угнетявани, да палят имения, да грабят и унищожават национално богатство. С какво се е провинило Шахматово на Александър Блок? Домът на поета е бил изграден от брезови греди, цяла седмица ги горили с упорство, достойно за много по-добро приложение…

Това в никакъв случай не е демокрация. Това е феномен, който Платон нарекъл „охлоктатия”, власт на простолюдието, а Федотов по директно – „демонократия”.

Истина е, че всички демони, загнездени в болното човешкото подсъзнание, се изтръгват на свобода, когато господства „духът на тълпата”. На тълпата са чужди диалогът, анализът, даже полемиката. Тя е склонна към раболепство и насилие, капризна е и инфантилна. „Изстъплението на масите”, е като наркотик или опиянение, натопява в примитивни митове човешкия разум и съвест, взривява вековни етически устои. Нейната родна стихия са съдът на Линч, погромът, ловът на вещици, търсенето на „жертвени козли” и врагове. Френският социолог така Габриел Тард така е охарактеризирал нейните свойства: „Поразителна нетърпимост, смешна гордост, болезнена впечатлителност, увличаща съзнанието безотговорност, породено от илюзиите всемогъщество и пълна загуба на чувството за мярка, зависеща от взаимно поддържаща се  крайна възбуда.”. Всичко това с успех се експлоатира от митинговите витии на 20-те години и тоталитарните режими, ползващи се от услугите на хора, подобни на автора на „Броненосеца Потемкин”…

Стремежите на тирана и на масите поразително се наподобяват, както отбелязва Максимилиан Волшин. Масата е деспотична. Тя потъпква всичко индивидуално. По същия начин както за тирана личността е нищо, а народът, това е „жива сила”. „пушечно месо”, потенциална лагерна пепел. Подобен възглед е родител на антидуховност, която търси за себе си оправдание в циничната биологизация на човека, в свеждането на неговото битие към „базата”.

Разбира се, случвало се е така, че буйната река на масата да бъде насочена към добро русло. Но това е зависило не от нея самата, а от тези, които я направляват. От техния индивидуален разум и воля. От това, от което се е ръководил елита на обществото.

Френският философ Анри Бергсон сравнява два възможни варианта на социално развитие. По единия са тръгнали насекомите, създавайки мравуняк, рой, термитник. По другия – човекът, развивайки се в сравнително неголеми групи. Какво би могло да се случи, ако разумът беше даден на  масова структура от мравешки тип, се опитва да си представи Херберт Уелс в „Първите хора на Луната”. Пълно подчинение на индивида на цялото. Разтваряне на личността в колектива. Разликата е само във формата на функциониране.

Но такъв път е забранен за разума. Огънят на духа се е възпламенил в личности, образуващи сравнително малки популации. По същество, историята на човешката духовност и култура е борба на творческото личностно начало срещу масовата нивелация, отхвърляща човека назад – в безличното царство на природните сили.

Християнската мисъл противопоставя  на   всевластието  на анонимната маса  идеалът за „съборност”, в който личността, личния избор и отговорност не трябва да се принасят в жертва на единството.

Исус Христос учи за високото предназначение на личността. Именно в нея и в хармоничното взаимодействие на свободни воли се създават всички духовни ценности. Изгражда се това, което ние наричаме народ, с неговата култура.

Културата никога не се създава от безлична маса. Тя се сътворява в елита, представляващ ядрото, съвестта,самосъзнанието на всяка нация. Преимуществото на културния елит е в това, че той има възможността активно да осмисля информацията, широко да гледа на нещата, критически да мисли. Съхранява тези истински човешки свойства, които, като правило, се губят в тълпата. Затова Федотов така настояваше за необходимостта всеки народ да опази своя елит, да се вслушва в него, да му дава простор за свободно развитие.

Всичко това е особено актуално за нашето безпокойно време, когато много проблеми се опитват да се решат „на площадите и по улиците”.

Социалната активност на широки слоеве от населението е характерна за ХХ век. Но не върви ли ръка за ръка с нея нейният двойник – активността на тоталитарните режими, потъпкването на свободите, безчинствата на вождовете?

Следователно, борбата за демокрация не бива да залага на „духът на тълпата”, на масовата психология.

В този смисъл идеята за народното представителство притежава огромна ценност.

Изявявайки се от лицето на избралите ги хора, представителите на народа имат голям шанс да съхранят критичността, трезвостта на ума и да приемат решения, без да са подвластни на импулси и инстинкти.

Без съмнение, когато множество хора запълнят площади, за да се изкажат против една или друга форма на несправедливост е отрадно явление.  Но само в момент на процес на развитие. Ако се спрем на него, процесът рискува да тръгне по непредвидими пътища. Никак не е трудно тълпата да бъде, и измамена, и насъскана….

Митинговият пламък е само тласък, стимул към движение, своего рода стартов изстрел, след който без протакане трябва да започне спокойна и интензивна работа. Труд на народните представители. Този труд включва   преодоляване на чертите на масовото съзнание и в самия елит.  А че печатът на такова съзнание все още остава, доказва реакцията на много участници на Конгреса на депутатите на СССР през 1989 г. по време на изказването на Андрей Сахаров. И обратно – в добре обмислени, смели, в някой случаи и спорни тезиси на последователите на демокрацията вече звучеше гласа на пробуждащия се елит, отхвърлил от себе си старите окови.  Оказа се , че той е в състояние да се вслушва в доводите на разума и съвестта и да предаде своята убеденост на Другите.

Разбира се, това налага на представителите на народа, на неговата истинска интелигенция и правителство голяма отговорност. Да си припомним старинното китайско правило периодически да се подлагат на изпити чиновниците. Да си припомним думите на Платон, който казвал, че ако хората не доверяват кораб на необучен кормчия,  то те още по-малко би трябвало да доверяват управлението на държавата на любители. За щастие, както изглежда, професионалистите постепенно сменят „любителите”, авантюристите и слепите честолюбци, готови заради властта да обрекат на гибел милиони. Но все още остава опасност  разюздаността на страстите да погълне разума. И тогава „духът на масите”, духът на безумието и насилието отново ще бъде използван в интерес на тези, които не желаят да се развиват свободата, културата и нравствеността. Но даже да се случи това, нека да помним мъдрите думи на поета: „Има страшен Съдия, Той чака…”

 Хаосът и образуващата се от неговите дрожди тирания, все едно, е обречена. За това свидетелстват великите прозрения на Апокалипсиса на Йоан. Колкото и да бушува стихията на тъмата, нощта не може да бъде безкрайна, Словото Божие ни учи да вярваме в победата на светлината.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 25.08.2019

.

Отец  Александър Мен „Трудният път към диалога“

„Карабах“ или „Витлеем“?(Рождественски размсъл)

Когато говоря за Карабах, имам предвид не само „тази гореща точка“ на нашето отечество. Това е събирателен символ на неизброимите трагедии, които стремително следват една друга в различни географски широти по Земята.

Макар да са различни конкретните причини, които предизвикват тук и там огнища на озлобление и насилие, общата картина на бедствието си остава. Пекин и Тбилиси, Ълстър и Йерусалим, Сумгаит и Кабул, Африка и Латинска Америка… Дори традиционно миролюбивата Индия стана арена на кървави сблъсъци. Неволно се поражда чувството, че народите и племената, страните и правителствата, водачите и тълпите – целият човешки род фатално пропада в бездната на самоизтребването.

Идеологии и традиции, политически и национални лозунги, култове и езици стават оръжие, насочено срещу човека.

Казват, че най-противоестествeната война – това е  гражданската война. Ненапразно Салвадор Дали я изобразява толкова страшна в знаменитото си платно. Но, не е ли време обаче най-накрая да признаем, че сме станали свидетели на световна гражданска война на всички “деца на Адам”, които разкъсват единното му тяло?

Тя не затихва нито в дните на военните действия, нито в дните на “мира”. Терорът и омразата не познават примирие. Подгрява ги невероятният ръст на беззаконията, престъпността, наркоманията. Сякаш нашият век, разрушил някаква преграда, се оказа пред лицето на разярени вълни. Това става пред очите ни, но то не е започнало нито днес, нито даже вчера.

Страшната песен от реквиема “Денят на гнева” звучи над Земята вече десетки години. Има ли нужда да го напомняме? Разюздаността на нацистите, на сталинистите, полпотовците….. Прекалено голям  и страшен списък. Да забравим? Да скрием глава в пясъка? Нима това би могло да измени нещо в ескалацията на демонизма?

И днес отново, както преди две хиляди години, над клокочещия свят тихо сияе рождествената Звезда, витлеемската Звезда. Призив и предупреждение на Вечността, обръщение към всички нас.

Ето защо Рождество не е само “детски” празник, не е просто “празник в семейството”, време за веселие и отдих, както го празнуват в много държави.

За някои Рождественската Звезда е само украшение за елхата, и с това самото се пренебрегва дълбокият смисъл на този свещен ден.

Звездата Христова напомня на хората за тяхното висше призвание. За онази свещен огън, който Творецът е заложил в тях, за да го превърнат в живителен пламък на любов и свобода, вяра и творчество, милосърдие и солидарност.

Някога  Николай Бердяев го провокирали с  известния софизъм: “Може ли Бог да създаде такъв камък, който Той самият не би могъл да премести?” И философът бързо отговорил: този камък – това е човекът.

Църквата винаги е учила, че спасението на човека от злото, а с него (с човека)  и   цялата природа, е невъзможно без активното участие на самите хора. Ние сме образ и подобие на звяр, но същността ни е образ и подобие на Създателя. Затова свободата, нашето неотменимо свойство, е призована да служи за преобразяването на звяра, за осъществяването на способностите, които са заложени в нас. Но възможно ли е това, ако човек изхожда само от самия себе си?

Ето, вече няколко века светът се развлича с такива илюзии. Старае се да не забелязва “Витлеема”, да не вижда кроткото сияние на тази, евангелска, звезда.

Упоени от науката, горди с властта си над стихиите,ние,  хората, прекалено дълго сме разчитали на това, че познаваме законите на природата, от които   очакваме мир и щастие. Но това не се случва. Знанието, попадайки в ръцете на звяр, който е надарен с разсъдък, не само не спасява цивилизацията, а става нейното „мементо мори”, неин дамоклев меч. И виновно тук е не знанието, нито разумът, даден на човека от Бога, а помрачеността на духа, който се е оказал безсилен пред стихията на звяра.

Ние, хората, разчитаме на идеалите на мирското, на светското, на хуманизма, с който толкова се е гордеел  миналият век. Той (XIX век – бел. прев.) е бил убеден, че, не се нуждае от светлината на Витлеемската Звезда, защото е намерили свои нравствени скрижали. Но скрижалите се оказаха крехки като стъкло, първите удари на Световната война (Първата световна война – бел. прев.) ги разбиха на парчета.

Хуманизмът бил безжалостно смазан от ботушите на диктаторите, на политическите маниаци, на разгневените тълпи. Всъщност звярът само се бил притаил и набрал сили, отново се понесъл по планетата, разрушавайки  всичко по своя път. И проблемът отново не е в хуманизма сам по себе си, а в забвението на висшите божествени източници на Доброто.

Ние, хората, мислехме, че техниката, комфорта, бит, който осигурява  оптимални условия за труд и почивка, ще решат всички проблеми. Но примерът на високоразвитите страни доказва, че и тези сметки са илюзия. Примерът на високоразвитите страни показва, с какви нравствени, културни и екологични рискове е заредена техническата цивилизация,  къде водят пресищането, “етическият материализъм”, алчното и ненаситно “консуматорство”. Разбира се, хубаво е, когато хората са сити, облечени, притежават нормално жилище и имат възможност да ползват техническите постижения в бита. Но да се превърне това в единствен  идеал, това означава да се изопачи смисъла на живота, да бъде вкаран човека задънената улица на бездуховността.

Ние, хората векове  сме мечтали за такова преобразуване на обществото, което би донесло благоденствие за всички, общество, в което ще се възцарят Свободата, Равенството, Братството. Но още опитът от терора в дните на Френската революция е предупреждение, праобраз на това, което става в нашия век. Ако на земята свещен стане не човекът, неговият живот, права  и достойнство, а общественият ред, то в името на този ред могат да бъдат изтребени хиляди, а после и милиони хора като нищожна утайка или плесен. И пак е нужно да признаем, че идеята да се подобри социалният ред сама по себе си притежава величие и ценност.  Но стане ли тя самодостатъчна, претендирайки за ролята на религия, погазвайки личността, ще стигне до противоположни резултати.

Искам да напомня, че рецептите за “всеобщо щастие” са известни още от дълбока древност

Не се ли е зародил култът към науката още през античността, не проповядваха ли епикурейците още тогава хедонизъм, култ към наслаждението (макар че самият Епикур да не е бил виновен за това)? Не е ли създал Платон своя системата на полицейска държава, от която заради “благото на гражданите” са прогонвали поетите, свободомислещите,  мислещите различно?…

От миналото идва при нас и зловещата идея за насилствено натрапена религия. Няма нищо изненадващо в това, че е възникнала подобна идея. Ако хората са превърнали идеалите за Свобода, Равенство и Братство в терор и нов вид робство, по същия начин  не биха ли могли да постъпят и с религията?

Но нали религията, ще кажат,  за разлика от култа към науката, от хедонизма, от мирската етика и политическата утопия е ориентирана към духа, към висшето Начало. Безспорно е така. Но когато тя стане инструмент в ръцете на властоимащите и нейните изповедници, прилагат силата на външна принуда, вярата губи своята истинска природа, превръща се в слугиня на политическите страсти и “интереси” на една или друга обществена група. В много отношения съвременната духовна криза носи в себе си далечните последствия именно на това изопачаване, на тази метаморфоза на религията, помрачена от фанатизъм, насилие,  сливането ѝ с един или друг държавен ред (неизбежно,  несъвършен).

 „Карабах“ (повтарям, – в неговия широк, историко-символичен смисъл) не се е появил на празно място. Днес започваме да разбираме, че, макар светът да е придобил много неща, е загубил много повече. Настъпва време за избор и решение.

За него ни напомня  Христовата Звезда, денят Рождество, когато витлеемските пастири чуват песента: “ Слава на Бога във висините, И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.” Когато се  ражда Синът Човешки, Синът Божи, в потока на историята се вля нова сила, силата на любовта и на духовното преобразяване. На всички, които следват тази Звезда, тя дава не само ориентир в мрачния свят. Тя влива в тях тайнствената енергия на Духа, разкриваща Божият образа  и подобието Божие.

Христос отива при хората не с ореола на земната мъдрост, не издигнат върху плещите на легионите, не с харта със социални доктрини. Слово на Евангелието  е обърнато   към сърцето и разума на човека, не просто за да измени неговата “идеология”, а за да го направи „ново творение”.

Междувременно светът стои на кръстопът, стигнал е вече  до последната  съдбоносна черта.

Възможно е тя да означава залеза на цивилизацията.

Било е време, когато фарисеите, високомерни с вековното си наследството, казвали: “Ние сме синове на Авраам.” На което Йоан Кръстител им възразява, че ако те не се покаят, Бог може и от камъни да създаде нови деца  Авраамови.

Така че и днес трябва да знаем, че ако не намерим правилния път, нашето столетие може да стане последно в историята. Не е ли по волята на Твореца да започне всичко отначало – от малките островчета, които ще останат след ядрената катастрофа? Или въобще от друга планета, от друго човечество?…

Не ни се иска да повярваме в това.

Когато гледам иконата “Троица” на Рубльов, неволно си спомням за древното библейско повествование, подсказало сюжета на великия иконописец. Бог в образа на трима странници се явява на земята, за да изпита за последен път нечестивите и греховни градове. И Авраам, “бащата на вярващите”, се моли градовете да бъдат пощадени, дори да са останали съвсем малко праведници. Уви, те са останали толкова малко, че Бог предпочита да ги изведе от обречените Содом и Гомор.

Но сред нас, християните, живее надеждата, че нашият общ дом, нашата Земя, всичко прекрасно, създадено от човека, ще избегне участта на Содом. Мислим си за жертвеността и героизма на подвижниците, за молитвата и борбата, за служението на ближния и милосърдието, освещаващи нощта на ХХ век. Спомняме си за верността към Христос, спомняме си за  кончината на руските новомъченици и Мартин Лутер Кинг,  за майка Мария и за героите от Съпротивата, за тези, които са опазили чистотата на духа в царството на безумието и злобата, за светостта на руския старец Силуан, който е живял в Атон, за майка Тереза и нейните сподвижници в Индия, за възвишените и благородни мисли на Бердяев и Тейяр де Шарден, за самопожертвователността на Махатма Ганди, Дитрих Бонхьофер и епископ Елдер Камара. За лекарите и учителите, за писателите и философите, творците и обществените деятели, за неизброимите други наши съвременници, които са отправили предизвикателство към царството на бездуховността, алчността, потребителството, злото и насилието. Те са изявили пред света вярност към Христа, макар някой от тях да не са били в своето съзнание християни. Не ни ли каза Сам Христос „Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! – ще влезе в небесното царство, а който върши волята на Моя Отец, който е на небесата…..”

Вярваме също така, че тази непреодолима сила на Доброто се корени не само в природата на човека, същество  раздвоено и противоречиво, а се подхранва  от онзи Източник, Който е създал, поддържа и оживотворява вселената.

Той ни чака. Той ни е открил Себе Си.
Сега е наш ред да Му дадем отговор.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.08.2019

.

Отец  Александър Мен „Трудният път към диалога“

Познание за добро и зло

Провежда се разпит, По точно казано не разпит, а предварителна беседа, почти дискусия. Заподозреният е завършил някога юридическия факултет, младата следователка също. Но им е трудно да се разберат един друг. Щом той постави под съмнение законността на нейните методи на следствие, тя внезапно избухва и му заявява: неговите остарели представи за морал и справедливост са се родили в „факултета на ненужните неща”.

Това е ключов епизод от станалия сега знаменит роман на Юрий Домбровски.

Нещата, които следователката определя като „ненужни”, – не са просто юридическите норми; при Домбровски те означават много повече. Това е един цял свят от духовни и нравствени ценности и героят на романа разбира, че те са изхвърлени като жалки вехтории.

Това е първата крачка към разрушаването на човека и човечността. Към масовите разстрели и Дахау.

Истина е, че да се стъпи на този път не е лесно. В началото на мнозина, вероятно, им се е налагало да преодолеят в себе си като отживелици тези „ненужни” неща и емоции, наследени от тях от предишните поколения. Необходимо е било да се пречупят и осакатят. Спомням си, в Сибир ми казаха, как товарили на каруци труповете на децата на „кулаците” и как това зрелище потресло един от охранителите. Но той се овладял и заявил с мрачна тържественост: „Това е необходимо за победата на световната революция.” Този човек все още изпитвал потребност от някакво оправдание, докато другите действували невъзмутимо, без да се замислят, като автомати.

Въпреки това палачите, независимо кои и къде са, винаги са се старали да заметат следите. Подвизавали  са се нощем, заглушавали са изстрелите с шума на мотори, бързали са тайно да пренесат труповете и да ги закопаят на тайно място. Инстинктът им им е показвал, „че не всички ще разберат”, че терорът и деморализацията са ножове с две остриета. Едва ли са помнили евангелските слова: „Който вади меч от меч умира!” . Но оставал неизкоренимият страх, подяждащ душата на човека: а ако се премине някоя черта и се случи непредвиденото?

Действително идва време, когато палачите се убеждават, колко скъпо имат да плащат за презрението си към „ненужните неща”. Джиновете с неистова жестокост и беззакония, пуснати от тях на воля, се нахвърлят върху самите тях.

“Време е за събиране на камъни” *,казват сега едни с болка и печал, а други, така и не научили нищо, остават равнодушни, не им се иска да мислят, повтаряйки като заклинание: „Защо да  се занимаваме с миналото?”

*Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни;(Еклисиаст)

Но да си затваряме очите за злото от миналото, и още повече да го оправдаваме, означава да му дадем нова възможност в бъдещето. Историята, особено неотдавнашната, живее сред нас. Нейните корени са в нашето съзнание, в бита ни, в нашите думи. Затова да вникнем в нея, да дадем оценка на страшните събития, които тресяха света в продължение на целия наш век е една от насъщните задачи.

Но, не можем   да ги разберем и оценим, ако не притежаваме скала на ценностите, нравствен критерий. Без това работата на историците си остава само академично упражнение.

Ето защо днес, както, впрочем, и винаги, политическите, икономическите и социалните проблеми се нуждаят от нравствено осветяване.

Ние днес разбрахме каква зла шега ни изигра хипнозата на противоречивите думи и изрази; „враг на народа”, „светло бъдеще”, „завоевание на социализма”, „диалектика” и подобни на тях. А нима не помагат термините „аборт” или „прекъсване на бременността” на милиони жени да изтикат от съзнанието си мисълта за убийството на собствените им деца?

Да, да наричаш нещата с истинските им имена, и то своевременно не е нещо второстепенно. Много е жалко, че често прозрението настъпва късно.

Казват, че Хенри Ягода преди смъртта си казал: „Много хора съм измъчвал и погубил. Сега дойде разплатата. Значи има Бог.” Печално е, че хората започват да се замислят за Бога и истината, закона и справедливостта най-вече когато създаденият от тях инструмент на злото се обръща срещу своите създатели И въобще тъжно е, че за важността на духовните начала при нас се говори сериозно едва пред лицето на катастрофата. А когато ни се размине, тези начала безгрижно и безумно се отнасят към „ненужните неща”. Макар че, по добре късно, отколкото никога.

Това, че нашият век, който е унищожил повече човешки същества, отколкото която и да е чумна епидемия, е наследник на XIX-то столетие, кичещо се със своя прогрес, демократизъм и хуманност, изобщо не е парадокс. Когато избухна ВСВ, се оказа, че твърде много в миналото е построено върху пясък, подхранвало се е с неосъществими илюзии.

Върху това се е замислил и немския философ, музикант и лекар Алберт Швайцер и е съумял да постави диагноза на заболяването на обществото: цивилизацията в гонитбата на печалба незабележимо е загубила своят етически фундамент.И Швайцер е започнал да пише книга, над която се е трудил дълги години.Съдбоносно за нашата култура – констатирал той – е това, че материалната страна на живота се е развила много повече от духовната. Но Щвайцер е искал не само критически да разгледа историята на етиката, но и да намери обективно основание на нравствеността.

Резултатът от неговата работа се е оказал в някаква степен неочакван. За единствен универсален принцип за нравственост Швайцер провъзгласил: „благоговението пред живота”. Сам по себе си този принцип е прекрасен, но Швайцер не постигнал своята цел. Неговата етика е обоснована не по-добре от много от тези етически системи, които  е критикувал.

Според мен най-ценен в изследването на Швайцер е изводът, съгласно който природата е в състояние да научи човека на нравственост. Макар в света на животните да намираме зачатъци на етическо поведение (нали още Петър Кропоткин, един от бащите на анархизма, е отбелязал, че взаимопомощта е важен фактор на еволюцията); но като цяло мирозданието, при цялото свое величие и сложност, не познава доброто и злото. И хищникът и жертвата се подчиняват на общия биологически закон.

По същество Швайцер повтаря същият ход на мисли, който вече и имал място в историята – в античния свят. Ако до Сократ гръцките мислители са търсили главния ориентир на живота в законите на космоса, то Сократ провъзгласил за главен принцип: „Познай себе си!” С това той е направил крачка от света на природата в света на духа.

Разбира се,  духът, за да може да се прояви себе си в материята, необходимо е тя да е достигнала определено ниво на съвършенство. Владимир Соловьов точно е отбелязал, че нисшите организми едва ли биха могли да разсъждават за свободата на волята. Но от момента, когато се е появил съвременният човек, носител на духа, неговото битие би трябвало да се определя не само от естествени, но и от свръхприродни начала. „Свръхприродни” са затова, защото природата не притежава дух – свободно творчество, личен разум и самоосъзнаваща се воля.

Сократ ни призовава да познаем себе си не просто от любознателност. Той вярвал, че чрез духовния свят на човека се откриват обективните закони на духовното битие, стоящо над човека. Той твърдо полемизирал със софистите, които виждали в човека „мяра на всички неща.”

Тази тенденция тръгнала от софистите не се е прекъснала и днес. От нея се поражда възгледът, съгласно който хората сами са си измислили нравствените норми. Но възможна ли е, действена ли е такава „автономна” етика? С това можем да се съгласим, ако приемем теорията на Ж. Ж. Русо, че човек по природа е добър и го развалят само външните неблагоприятни обстоятелства. Но междувременно животът и историята са опровергали подобен възглед. Кой би рискувал сериозно да твърди, че в човека доброто е повече, отколкото е злото? В най-добрия случай то се разпределя равномерно. Но тогава при нас откъде-накъде правото би изхождало именно от добрите начала? Фридрих Ницше, например изповядвал правото на силния, величието на волята за власт, безпощадността при преследване на набелязаните цели? Защо трябва човек да „благоговее пред живота”, а не да го презира?  Защо трябва да мислим, че подлостта е зло, а самопожертвуванието – добро? Не е ли възможно това наистина да са  „ненужни неща” породени за самозащита на слабите.

Когато войските на съюзниците  влезли в Дахау  и разгледали лагера на смъртта, войниците били поразени от невероятно зрелище. При крематориума, където есесовците изгаряли телата на изтезаваните от тях и убити концлагеристи стърчал прът с къщичка за скорци. Оказало се, че някой от палачите трогателни се е грижил за птичките.

Трудно е да се намери друг, дотолкова гротесково-абсурден символ на раздвоеност на човека. Но това е само краен случай. Натъкваме се на противоречия в човешките мисли, чувства и постъпки на всяка крачка.

Само в романа на Булгаков Йешуа Ха-Ноцри нарича всички „добри хора” При реалния, евангелския Христос не можем да намерим такава розова оценка на човешката природа. Веднъж той нарича хората „род неверен и развратен”.

Христос говори за необходимост от „заповеди”, т. е, за това, което е дадено на хората свише, а не произтича от тяхното същество по естествен начин. Ако доброто господстваше в нашето естество, ако беше така непроизволно, каквото е дишането ни, защо биха били необходими „заповеди”?

Говорейки за религиозните заповеди Владимир Тендряков написа: „Нелепо е да се доказва, че убийството е недопустимо, съзнателното лъжесвидетелстване – лошо, да се живее в любов към ближния – добро. Тези простички истини и без доказателства всеки и всякой от нас знае от ранно детство от житейския си опит”. С това писателят иска да каже, че принципите на религиозната етика са само очевидни и присъщи на човека. Но ние сме се убеждавали неведнъж, че тези „простички истини”, ако се лишат от основание, са били обявявани за смет от „ненужни неща”.

Възможно е да се възрази: практиката показва, че хуманните общества преуспяват повече отколкото обществата, в които тези норми са нарушени. В някаква степен това е вярно. Но вярно е и другото. Известно е, че тирани и престъпници също често преуспяват. Нима не се е случвало деспотични империи да удържат победи?

 Ще повторя, ако етиката се изгражда само върху човека като „мярка на всички неща”, ако тя е изобретение, относително и променящо се, какво пречи на хората да приемат вълчи закони? Релативирайки нравствеността, ние откриваме простор за животинска борба за съществувание, за „война против всички”, за безгранично властолюбие. Което няма да се спре пред пирамиди от черепи и превръщането на цели народи в „лагерен прах”…

Същността на въпроса, зададен от Швайцер е: възможно ли е да се смята нравствения миропорядък така обективен и непоклатим, както е космическия миропорядък? Или различаването на добро и зло е нещо условно?

Владимир Трендяков, както и много други, са склонни да мислят, че моралните закони съществуват и те принадлежат  към сферата на социалното. Но нали социума се натрупва от личности и тяхната лична воля. И социумите са различни. Ако говорим, че подтискането на работническата класа, за което пише Маркс, „казармения социализъм” на Сталин, нацисткото зло са историческо зло, това е все едно да правим оценка от някаква висша етическа позиция, а не просто социална. Когато осъждаме подтискането като зло, ние съзнателно правим нравствен избор, поставяме се на страната на страдащите. Възможен е и друг подход, изхождаш от правото на силния, от правото на победителя. За тези, които виждат в  „човека само ефимерен продукт на природата, след който не остава нищо освен „бурени на гроба”, както се изразява Ф. М. Достоевски, грижата за страдащите, нравствените заповеди наистина са „ненужни неща”, вехтории.

Имало е наистина хора, макар и отказали се от вярата във висш източник на етика, да отдават своите сили, своите дарования, дори и живота си „за благото на хората”. Но то е, защото те са съхранили неосъзната вяра в тези ценности, които са попили с майчиното си мляко от християнската традиция. Вера Фигнер постоянно е четяла Евангелието, а Желябов пред съда заявил, че макар и да скъсал с Православието, вярва в завета на Исус Христос „да се борим за правдата, за правата на угнетените и слабите, и ако трябва, да страдаме заради тях”.

Но връзката с религиозната традиция, при съзнателното ѝ отричане, рано или късно отслабва и изветрява. Възниква съдбовен вакуум, в който винаги са готови да нахлуят черни потоци. И резултатът е плачевен.

Наркотиците са били известни още в първобитното общество, а възрастта на винопроизводството наброява няколко хиляди години; но едва духовният вакуум на ХХ век превърна пиянството и наркоманията в национално бедствие и у нас, и в много други страни. Това е красноречив признак за това, че човечеството преживява тежка криза. То се самоограби, откъсна се от вечните източници, които хилядолетия подхранваха неговото духовно развитие.

Но нима не са вдъхновявали човека други, нерелигиозни форми на вяра? Вяра в човека, в науката, вяра в непогрешимостта на мъдрите вождове. Но рано или късно тази форма на вяра се оказва не нещо друго, а идолопоклонство. Те са се разрушавали, често погребвайки под развалините си своите привърженици.

Само вярата във висшия смисъл на живота, висшата цел на битието, в обективния характер на етическите изисквания, с други думи, религиозната вяра, е била в протежение на историята изначалната опора на нравствеността и източник на културното творчество. Такава вяра е източник на познанието на доброто и лошото.

Разбира се не би могло да се твърди, че религиозните хора винаги са съответствали на начертания пред тях идеал. Но този идеал съществувал, будил е съвестта. Постоянно е напомнял за себе си. Борис Годунов на Пушкин се е измъчвал, съзнавайки тежестта на извършеното от него, даже Иван Грозни понякога е преживявал пристъпи на разкаяние. И му е било трудно да спори с изобличаващия го митрополит Филип. Но ако се поставим на мястото на „машите“ на Хитлер или Берия. Навярно те не са имали проблеми.

Който и да е историк, занимаващи се със социалните въпроси, добре знае, че преди сто години престъпленията, особено тежките, са били в Русия нещо сравнително рядко. Едва ли тук са необходими коментари.

А откъде е, ще попитат, злото, творящо се в името на самата религия, откъде е нетърпимостта, фанатизмът, преследването на различномислещите? Няма и не мога да говоря за мюсюлманите, индуистите или сикхите. Но все пак ще отбележа, че в техните среди подобни ексцеси не са били продиктувани от изискванията на самата вяра. Напротив, те са ярък пример на измяна на религиозните заповеди, доказателство за това, че човешките души все още не са преобразени от религията. Но тези измени не представляват основния фон на религиозната история на Изтока. Бих могъл да напомня за  търпимостта на редица средновековни ислямски халифати, където намирали убежище хора, преследвани в Европа.

Ако говорим за нас, християните, то тук нещата стоят съвсем просто. Да вземем като пример екзекуциите на еретиците, друговерците. Когато попитали Иван Грозни, как да постъпват с тях, той отговорил: Да се обръщат в истинската вяра. Доброволно ли?, заинтересували се питащите. – Да. – А ако не с съгласят? – Тогава давете ги всички.

По различно гледал на тази работа православният подвижник Феодор Студийский. В писмото си до епископ Теофил той недвусмислено утвърждавал, че не само не бива да се екзекутират еретиците, но даже и да им се желае злото. В този дух се е изказвал и св. Афранасий Александрийски, когато наричат „отец на православието”…..

Въпросът, кой е бил верен на Евангелието: цар Иван или тези святи хора, звучи напълно риторически..

Исус Христос е назовал двете най-важни заповеди „любовта към Бога и любовта към ближния”. И, за да   не реши някой , че „ближният” е неговият съплеменник и едноверец, Той разказал притчата за милосърдния самарянин. Някакъв юдей, ограбен и ранен от разбойници, лежал на пътя. Минали покрай него свещеник, храмов служител. Нито единият, нито другият обърнали на пострадалия внимание. Помощ му оказал неизвестен самарянин, човек от друго племе, при това считан за еретик.. Без да го пита нищо, той превързал раните на непознатия, отвел го в странноприемница и заплатил за него. След като разказал притчата, Исус попитал, кой е бил ближен за този човек? – Този, който е проявил милосърдие – бил отговорът. – Вървете, и постъпвайте така, – казал Исус.

„Колкото по висша е религията, толкова е по-трудно да се усвои.”Тази мисъл на Томас Елиът на първо място се отнася за християнството. Тя обяснява защо мнозина от тези, които го изповядват не само са отстъпвали от Евангелието, но и са маскирали своите амбиции, грехове, тесногръдие и егоизъм  с димната завеса  на „висши съображения”. И в това, у нас, християните са се проявявали черти,присъщи на всички хора, привържениците на всички религии. В това не следва да се вижда обезателно съзнателно двуличие. Инквизиторите искрено считали екзекутирането на еретиците „деяние на вярата”. (Такъв е буквалният смисъл на думата „аутодафе”.) Тези, които изгорили в хижата му протопоп Авакум, вероятно са мислили, че са извършили благо дело. Да си припомним, че фарисеите, които Христос сравнява с разкрасени гробници, в които няма друго освен „мъртвешки кости и с всякаква нечистота”, са гледали на себе си като на защитници на благочестието и набожността.

Защото работата не в самата вяра като такава, а в нейното извращаване. По точно  в „затворения, агресивен вид религиозност, която съдържа проекция на нашите страсти или носи печата на социално или нравствено закостеняване.

Това, че съществува такава религиозност, не е за удивление. Къде по-удивително е, че през баражите на човешкото несъвършенство прониква струята жива вода: духовността, ориентирана към двете главни заповеди за любовта към Твореца и към хората.

Тази духовност, която е намерила своето висше въплътяване в Евангелието, не е безумна вяра в нова теория, в отвлечени концепции: тя е основана на вътрешния опит, на достоверността на срещите с Отвъдното. Тя не унижава разума, а само показва, че пределите на рационалното познание не са безгранични. Тя допуска осмислянето на опита. Именно тя ни дава и критерии за различаване на доброто и злото, за висшето обосноваване на етиката.

Предвиждам, че тези, които   макар и повърхностно са запознати с Библията, могат да попитат защо в нея се говори, че Творецът е забранил на човека да вкуси от Дървото на познанието за доброто и злото? Но тук Дървото не символизира само нравствени понятия, които сякаш Бог е скрил от хората. В Библията „да познаеш”, означава „да владееш”, а „добро и зло” е идиом, който означава всичко създадено. Става дума за претенции на човека да властва над света независимо от Бога, да се разпорежда с него според своите виждания. Включително по свой начин да създава етически принципи. Това означава и пожеланието„да бъдем като Богове”.

Библията учи, че човекът е създаден по образ и подобие на Твореца, но не в него са заложени основите на истинския живот. Такъв живот трябва да се осъществява в свободно съгласие с Божествената воля. В това е дълбокият непреходен смисъл на библейското сказание за Адам, който често се затъмнява с подигравки и примитивни тълкувания.

Да се разбере по какъв начин в човека преобладават егоцентризма, своеволието, фалшивото самоутвърждаване, не е никак трудно. Защото по думите на апостол Павел, трагедията на Адама се повтаря във всеки от нас. Това е изначалният недъг на човечеството, преодоляването на който е възможно само по пътя на отглеждането в него на богоподобни черти, процес, сменил в Homo Sapiens биологическата еволюция. Този процес е сложен и изпълнен с драматизъм. Думата „дух” в Библията често се употребява в негативен смисъл. По силата на заложената в него свобода човек е в състояние да насочва своята духовност към злото. Ето защо Библията отделя толкова голямо внимание на борбата между духа на користния егоцентризъм и духът на искреност към Бога и неговия Завет. Затова в нея се срещат мрачни страници, понякога плашещи и отблъскващи тези, които за първи път я отварят. Защото Библията не е само книга за вярата и за Бога, но и за нас, хората; тя ни изобразява с безпощадна правдивост.

В същото врем Библията е книга за противопоставянето. Макар човек често да заявява: „Да бъде моята воля!”, винаги се намират души, готови да се вслушат и подчинят на зова на Вечността.

Принасяйки на олтара жертви, древният човек често е търсел не истинско единение с Твореца, а само Неговите дарове. Затова библейските пороци решително изобличавали тези опити за „предразполагане” на Небето за утилитарни цели. Жертвоприношението на убийци е равносилно на кощунство, учили те. „О, човече,  четем в пророчеството на пророк Михей, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог”. Пророците са ни заповядали да обичаме Създателя си от цялото си сърце и ближния така, като обичаме самите себе си.

Тези фундаментални основи на етиката са осветени, закрепени и задълбочени в Евангелието. В нравствената сфера  то е продължение на казаното от пророците, макар че Христос е отклонил множество от широко признатите в древността етически норми. По специално клетвите и дългът на „свещеното отмъщение”.

На юридическото правило за справедливост „око за око” Той противопоставя умението да се прощава. Своята заповед за висша самоотвержна любов Христос назовава „нова”. Неговият завет „отвергни себе си” е насочен в самото съсредоточие на греха на егоцентризма.

Следването на Христос формира духа, отваря го за небесния Отец, за хората, за всички твари. Защото и природата е създадена от Твореца, а следователно и нейните деца – нашите по-малки братя и сестри, както обичаше да ги нарича Франциск Азиски.

Макар човекът да е възвишен над света, на него му е заповядано да „отглежда и пази” Божиите създания. За него е важно да помни, че неговата плът е създадена от праха на земята, и че само печатът на Вечността го прави венец на творението Не само в себе си, но и в красотата на Вселената човек може да види отблясъка на Твореца. Ако преведем това на езика на поезията, може би най-добре е изразено то в стиховете на Николай Гумилев:

Есть Бог, есть мир, они живут вовек,
а жизнь людей мгновенна и убога.
Но все в себе вмещает человек,
который любит мир и верит в Бога.

В християнството вярата и етиката са неразделни. „Вяра без дела е мъртва”, казва апостол Яков. Хората, по известното сравнение на сирийския подвижник авва Дорфей, са подобни на радиуси: колкото са по близо до центъра, до Бога, толкова са по близо един до друг.

От друга страна знаем, че в протежение на историята хората формално приели християнството, често са изопачавали неговия нравствен смисъл. Те за превръщали Вестта за любовта в оръдие за социално и духовно подтисничество. Тази тенденция Достоевски е олицетворил в образа на Великия Инквизитор. Значението на този образ отива далече зад пределите  на трагическата измяна на Евангелието. Великият Инквизитор притежава множество превъплъщения. Менят се само емблемите: кръстове, звезди, пагони, но същността си остава една и съща.

Инквизиторът „възнамерява” да „коригира” Христос и да утвърди живота на други принципи. Той не напразно напомня за изкушението на Христос в пустинята, където Богочовекът отхвърля пътя на Сатаната, пътя на робството, За Великият Инквизитор прав е Сатаната, че благото за хората може да се постигне чрез лъжа, корист, поробване.

Мрачният герой на Достоевски точно е схванал, че диалогът в пустинята сочи към най-важния водораздел, лежащ между Христос и Неговия  антипод. Много неща в евангелската етика се изясняват, ако се подходи към нея в светлината на това сказание за трите пътя в живота, които са били предложени на Христос от неговия изкусител и които Той осъдил.

 „Превърни камъните в  хляб”. Такова било първото изкушение. То означавало, че в главата на ъгъла е необходимо да се поставят материалните блага. Когато човешкият род ги получи, той ще постигне покой и щастие. Тази съблазън е била и ще си остане постоянен спътник на развитите цивилизации. Логиката ѝ е проста. Нахрани човека, и той ще е готов на всичко. Без умора търси все нови и нови източници на прехрана, нека покривът над главата  и дрехите ти стават все по-хубави и съвършени. Удовлетворявай потребностите…

Но, възможно е, това въобще да не е съблазън? Нали и Христос не е казал, че човек може да живее и без „хляб”. Нали Той веднъж нахрани гладната тълпа?

Отговаряйки на Сатаната с библейското изречение: „Не само с хляба насъщен се живее…” Христос е признал, че „хлябът” е необходим. Но не само хлябът.

Когато хората са обзети от всепоглъщаща гонитба за материални блага, те пропускат нещо изключително важно. Стават ненаситни. Преследват призраци, които никога няма да им донесат щастие, пълнота на живота. Пътищата без изход на съвременния свят са красноречиво доказателство са това.

На истинското християнство е чужд едностранния спиритуализъм. То учи, че любовта към ближния изисква  грижа и за неговите материални потребности. Един от християнските мистици казва: ако ти съзерцавайки тайната на Всевишния, си се възнесъл духом на „седмото небе”, а редом с тебе има човек, който се нуждае от храна, слез от „седмото небе” и го нахрани. Във всички времена църковните общини и манастири са се грижили за „хляба”, за практическото милосърдие.И днес борбата с нищетата и глада в света е свещен дълг за християните. Героинята от френската съпротива, руската монахиня Мария (Скобцова),  индийската (от албански произход) монахиня Майка Тереза – това са  най-известните примери на такова служение. То се подхранва от духовни мистични източници. Носи любов, пронизана с вяра. Напомня, че човек се нуждае и от друг, небесен, Хляб.

Съблазънта е заключена в абсолютизирането на материалното, когато човек по израза на Николай Бередяев, търси не смисъла на живота, а благата на живота. Възмездие за това става потребителството, нарастващия егоизъм, притъпените чувства, опустошението. Към потребността „хляб” се прибавя потребността „зрелище”, този ерзац на духовност. Практически материализмът  ражда неудовлетвореност, която на свой ред търси запълване на пустотата. Сферата „зрелища“ непрестанно се разширява. И краят на това не се вижда. И тогава идва часът на безумството, наркотиците, разложението. Такава е разплатата за накърняването на висшето начало в човека. Едва ли са я предвидели създателите на различните утопии.

Християнската аскетика произлиза от ценности, непознати на Великия Инквизитор. Тя е насочена към развитие в човека на неговото духовно ядро, което е невъзможно без контрол на инстинктите.. Обуздавайки ги, тя укрепва в човека тези начала, които го отличават от животното. „Общото правило на физическия пост – казва Владимир Соловьов – е: не давай храна на своята чувственост, постави граница на това убийство и самоубийство, към което неизбежно води надпреварата за материални удоволствия, очисти и прероди своята собствена телесност.” Това не означава, че Евангелието осъжда или унижава „плътта”. Защото, ще повторя, Христос не е казал, че за човека „хлябът” е ненужен. Той даже е включил думата „хляб” в молитвата „Отче наш”. Но така или иначе, освещавайки плътта, природата, материалния аспект на живота, християнството недвусмислено сочи превъзходството на висшето духовно начало. Тялото се нуждае от „хляб”, духът – от Словото Божие. Пресищането угнетява духа. Съсредоточаването само върху „храната и облеклото има за резултат отказ от истинското достойнство  на човека като богоподобно същество.

Във второто изкушение Сатаната предлага на Христос да привлече при себе си хората чрез Своята власт над законите на природата. И отново силата на лъжата се заключава в това, че съдържа частична, извратена истина.

Библията учи, че човекът е призван да „властва” над природата. Но когато тази власт стане самоцел, когато се осъществява автономно, с цел самоутвърждаване, не е съпътствана от духовно самоутвърждаване, тя става разрушителна. Насилва природата, а тя на свой ред си отмъщава…

Техническата цивилизация започва със задача да направи живота по-удобен, да създаде бит по-достоен за човека, но завършва с това, че поставя под въпрос самото съществувание на хората, живота на Земята. Средствата изместват целта. Хората стават придатък на мъртвата „еволюция на машините”, застрашени са от тотална дехуманизация.

В разказа на Рей Бредбъри  „Ще рукнат дъждове” сме свидетели на свръхблагоустроен дом, където на всяка крачка стопаните ги чакат услужливи механизми. Но самите стопани вече ги няма. Те са изчезнали, загинали са, задушени от изкуствения свят, които те са създали за себе си. Някога само фантастите говореха за бунт на роботите. Днес знаем, че този бунт вече е започнал. Загубил духовните си цели, човекът губи контрол над силите на природата, които се е надявал да подчини.

Техниката е човешки способ за приспособяване към околната среда. Флоренски я нарича „органопроекция”. Искал е да каже, че с помощта на техниката хората се снабдяват с органи, които им липсват: за бързо движение, за гледане надалече, за манипулиране с товари и микрообекти. Но когато в живота на човека главно място започват да заемат приспособленските функции, той фактически се устремява назад, в царството на животните и растенията. Техниката сама по себе си неутрална, се превръща в троянски кон, който крие в себе си източник на гибел.

От житията на светиите е известно, че тях са ги разбирали животни и птици. Тези сказания съдържат в себе си намек за възможно по-различно отношение между човека и света. Природата, част от която е човекът, може да му служи. Но да служи, само ако намира в хората образ и подобие на Твореца. Освен това, по думите на апостол Павел, всичко живо, цялата природа ще страда дотогава, докогато хората не станат наистина „чада Божии”. Докато не започнат да привличат космоса във всеобщия процес на просветление, на преображение, на одухотворение.. Този път е противоположен на този технологически деспотизъм, който води към унищожаване на природата.

Третото изкушение е свързано с друга форма на насилие, с властта на човек над човека. Сатаната предлага на Христос да тръгне по пътя на „царствата от мира сего”, по пътя на диктаторите и тираните, които са принуждавали хората да го обожествяват. Но Христос отхвърлил пътя на насилието.

Богоподобно човек се проявява в дара на свободата. Личната свобода. Духовното израстване на човека е и едновременно развитие в него на свободата. Затова и благовестието Христово оставя за човека право на избор.  Не му натрапва Истината. Нейното приемане трябва да бъде свободен акт на волята.

Насилствената власт, „вождизмът” ръководи общностите от животни. Съблазънта да се прилага този биологически закон, пак е регрес, връщане от човешкото към животинското.

„Князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга.” – казва Исус на учениците си. В Неговата църква трябва да има една власт – властта на любовта и служението.

Великият Инквизитор счита този завет за наивно заблуждение. Той е циничен реалист. Той презира хората и иска да ги спаси насила от самите тях. Поробва ги като че за тяхното собствено благо. И този замисъл е бил осъществен. През Средните векове от – от властници клерикални и светски, а в наши дни – в разни варианти на огромно пространство между Мадрид и Пекин. Почти всичко е така, както го е замислил Инквизиторът. Но в едно той сгрешил. Светът не станал по-щастлив. Напротив, той започнал да затъва в море от неизмерими бедствия, преживял е едва ли не агония. Опитът да се „поправи подвига на Христос” се оказал мираж….

В тези три изкушения се съдържа сурово предупреждение към човешкия род. И напразно пред лицето на катастрофите от ХХ век мнозина се оплакват: „Как Бог е допуснал това?” Да, Той е допуснал; допуснал е нашата свобода, но не ни е оставил в мрака на незнанието. Показан ни е пътят на доброто и злото. И на хората им е дошло да се разплатят за избора си на измамни пътища.

Мисля, че всички си спомнят зловещия образ „мамкурт” в романа на Чингиз Айтматов „Буранный полустанок“ ( Денят по-дълъг е от век). „Мамкурт” е бил лишен от памет, той не е могъл да се „види” и да се осъзнае. Ако ние станем такива манкурти, ако не разберем, че цивилизацията като цяло се плъзга към пропаст, ние не бихме могли да спрем това движение надолу.

Библията разказва за вавилонския цар Валтасар, видял на стената тайнствени знаци. Но той пирувал, убеден, че неговият трон е така сигурен, както никога. Смисълът на тези огнени думи бил разгадан от един пророк: царството на Валтасар е обречено.

Но тиранът не се опомнил и продължил своя пир. Същата нощ в столицата нахлул враг, и Валтасар бил убит.

Тази история напомня днешната ситуация. Над света са се появили тайнствени знаци. Пръстенът се свива. Както е написал поетът Александър Зорин:

Обложены со всех сторон.
Не до последних ли времен
дошли мы, ощутив усталость..
Одно, последнее осталось
у Бога помощи просить.

Но не бива да се мисли, че тази молба трябва да се сведе до пасивно очакване на „манна небесна”. Въпросът е в това, ще намери ли светът в себе си сили за покаяние, ще дойде ли на себе си, ще разчете ли смисъла на знаменията, ще чуе ли гласа на пророка?” А ако това стане, от хората ще се иска не само вяра, но и действие.

Разбира се, тук може да се възрази: за подобен обрат е необходимо всички да проумеят пророческия глас на вярата; а, така или иначе, има много хора, които не желаят или не са в състояние да го чуят.

Това, разбира се, е така. Но когато в болния организъм има здрави участъци, те могат целително да повлияят на цялото тяло. Да си припомним, че Христос сравнява Царството Божие, истинския живот, с закваска, която действа бавно и постепенно. Затова даже и за тези, които са далече от Благата Вест на християнството и даже въобще от вярата във върховния Източник за различаване на доброто и злото, появата и развитието на огнища на духа, не може да остане без благотворни последствия.

„И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана.” – четем в Евангелието.

Тази светлина утвърждава достойнството на човека. Тя говори за радостта от любовта, свободното служение на ближния, самоотдаването. Тя открива пред личността хоризонтите на безсмъртието. Тя озарява труда, познанието, творчеството, изпълва с вечен смисъл красотата на света. Помага да се разкрият духовните дарове в човека. Тя ни зове към това, да не бъдем жалка пародия, а истински образ и подобие на Твореца.

Във всяка епоха, освобождавайки се от гнета на исторически и психологически изопачения, духът на Евангелието, живеещ в Църквата, си остава пътеводна звезда, която пламти сред разгонените черни облаци

Историята има смисъл, и аз вярвам, че в нея няма да угаснат живите огньове на доброто и истината.

За това е мислил Александър Солженицин, когато   напомня казаното в стари времена за праведниците, върху които стои земята. През целия си живот те отговарят на призива на тайнствената светлина и с това не позволяват на света да се потопи в непрогледна нощ.

Они всегда были. Они есть. Они будут.
А значит, у нас есть еще надежда.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 23.08.2019

Отец  Александър Мен „Трудният път към диалога“

Суеверия, разум, вяра

В петия брой на списание „Хоризонт от 1988 г. се появи нова рубрика „Мироглед” (Мировоззрение), която се откри с интересната статия на Александър Гангнус „Демокрация на духа”. Авторът остро поставя въпроса за атеизма, разума и вярата и, както на мен ми се струва, приканва към дискусия.

Дискусията е добър симптом, отразяваш основната тенденция на перестройката и обновлението на нашето общество. Та нали безусловното „единомислие”, за което някога мечтаеше Козма Прудков  е най-доброто средство да се създаде и поддържа застой? Разнообразните мнения, напротив, не само помагат критически и творчески да се мисли, но и водят към по-пълно взаимно разбиране на опонентите и по-дълбоко осмисляне на собствената позиция.

Доскоро ние, вярващите, – свещеници и миряни – почти не участвахме в обсъждане на мирогледни и обществени теми. Имахме само възможността да се изказваме по въпросите на защитата на мира, което, да си кажем откровено, имаше главно външнополитическа насоченост (едва ли е необходимо някой в нашата страна  да го убеждаваме, че войната е зло).

Днес ситуацията се е изменила. В печата нееднократно се подчертава, че, макар църквата да е отделена от държавата, от обществото вярващите не са отделени. Епохата на гласност подбужда мнозина от нас към открито изразяване на своята гледна точка.

Разбира се в тази кратка бележка-реплика е невъзможно всестранно да се обсъдят темите поставени в статията на Александър Гангнус. Но и самият той няма претенции за подобна пълнота.

Изходен негов тезис е формулирането на три подхода към проблема за вярата и разума, установили се към дадения момент. Това е на първо място капитулацията пред ирационализма, на второ – „прокурорската” тенденция на забраната, и на трето – признаване на нравствеността за единствена допирна точка между религията и атеизма. Всички тези три подхода А. Гангнус счита за непълни (и не без основание) издига четвърти – критически, който, по неговите думи, изисква „пълна истина и гласност”. С това напълно можем да се съгласим, ако не се създаваше впечатление, че авторът на статията е привърженик на абсолютния рационализъм и вижда в научните методи и разсъдъка последната инстанция за решаване на всички мирогледни въпроси. Затова ми се иска да допълня неговата концепция, като внеса в нея някой съществени корективи.

В статията справедливо се констатира, че през последните десетилетия силно нарасна интересът към парапсихологията, екстрасенсите, НЛО и други нестандартни явления. Без съмнение, прав е авторът и в това, че този интерес често е преплетен с нездрава сензационност, ексцеси и суеверия. И все пак аз не бързам безразборно да отнасям цялата от този род проблематика към областта на чисто ирационалното. Данните за необичайните феномени все още изискват щателен анализ, резултатите от който не бива догматично да се предрешават. Известно е, че  много открития в историята са били съпровождани от погрешни тълкования и първоначално са предизвиквали рязко неприемане. Така че подходът трябва да бъде обективен: ако фактите се потвърдят, то те следва да се приемат, ако ли не – или да се отхвърлят, или да се чакат по-нататъшни изследвания. Засега въпросът според мен остава открит. Но още веднъж ще подчертая: тук е неуместна дилемата „да вярваш или да не вярваш”. Ако, например, бъдат намерени безспорни следи на космически пришълци, това ще рече, че те съществуват. Но тяхната реалност съвсем не е от областта на вярата, а е в компетенциите на науката (имам предвид така наречените естествени науки, тъй като хуманитарните са силно идеологизирани).

Съвсем друго нещо са вечните въпроси, които не се поддават на експериментална проверка с помощта на експериментални методи. Това са въпроси за смисъла на живота, духовното битие, висшата Реалност. Те имат друг характер и се опират на друг опит, отличаващ се от научния. Тук спорът  не е между осезаеми факти, а  между различни убеждения и форми на вяра.. Еволюцията на културата е немислима без такава диалог, без дискусия на мирогледи.

Да  има мироглед, вяра, принципи е привилегия на човека. По опитен път животните опознават своя свят (разбира се на своето ниво), но мироглед те, естествено няма как да имат.

Научните методи и данни само способстват за конкретизацията на едни или други възгледи, било те атеистични или религиозни. Но самият източник на убеждения от който и да е вид се корени не толкова в материалния опит, колкото в духовния опит, това  произтича от определени възгледи за света. Атеизмът е съществувал в Индия, Гърция и Китай, когато науката е била още в своето зачатие, а религията еволюционира в епохата на НТР.

Както точно е забелязал известният английски историк Арнолд Тойнби, невярващи, строго казано, не съществуват.

Всички хора притежават някаква вяра, осъзната или безсъзнателна. Вярата в безкрайността на Вселената се подкрепя от не повече експериментални доказателства, отколкото вярата в Твореца. За атеиста законите на природата са аргументи против битието Божие, а за религиозния човек точно тези закони свидетелстват за вселенския Законодател. Него не могат да го смутят научните знания. По-скоро на обратно. Колкото по-сложна му се струва природата, толкова по-съвършена  би била нейната първопричина. „Вселената, написа астрономът Джеймс Джине, постепенно се изявява като велика Мисъл, отколкото голяма машина”.

Освен вяра и наука в съзнанието на всички общества определена роля открай време играят суеверията. Но за разлика от науката и религията те никога не са притежавали тази могъща творяща култура сила, която е присъща на великите религиозни учения. Именно тези учения породиха философията на Платон и фреските на Аджанта (скални храмови комплекси в Индия), св. София в Константинопол, „Троицата” на Андрей Рубльов, вдъхновявали са Данте и Бах, Паскал и Достоевски.От идеите, които подхранват чудесните плодове на световната култура, не бихме могли да се отдръпнем, като от суеверия, интелектуална плесен, пропуски на човешкия дух. И в същото време тези идеи далече не се изчерпват в рационален аспект.

Гьоте някога беше казал, че в истинската реалност при анализ винаги ще  откриват някакъв  неразложим остатък. По същия начин дълбоката същност на религиозния опит не може да бъде напълно разкрита с помощта на скалпела на разсъдъка. И в това религиозната вяра въобще не е изключение, тя се родее с тайните на любовта, поезията, музиката, изкуството като цяло. Никой няма да отрече, че произведенията на литературата, подчинени на разсъдъчни схеми са сухи и безжизнени. Животът е по-сложен от схемите. В него има толкова неща, които, както е казал Шекспир, не са и присънвали на нашите мъдреци.

Чистата рационалност може да стане убийствена за духа, В своето време Карел Чапек изобрази цивилизация, изградена изключително върху разсъдъка: царството на трудолюбивите и ограничени саламандри, а съветският фантаст Север Гансовски в забележителния си разказ „Денят на гнева” описа изкуствено създадено племе на Чудовища-отарки, които макар да са запознати с висшата математика, си остават кръвожадни хладнокръвни хищници. Това е страшно „антиутопическо” предупреждение за хората. Единствено само науката, знанията, разума са недостатъчни за развитие на човешкия дух и човечността. В науката не могат да се намерят отговори на въпросите на етиката и смисъла на битието.

Бих искал да бъда разбран правилно. Религията не се изявява поддръжница на абсолютния ирационализъм. Ирационализмът е способен да приема и атеистични форми. Достатъчно е да си припомним имената на Шопенхауер и Нитцче, Камю и Сартр. И напротив, много религиозни мислители в частност руските (П. Чаадаев, Б. Чичерин,  С. Трубецкой, С. Булгаков) са поставяли високо ролята на разума и науката.

При Гилберт Честертън, добре известен на нашите читатели с неговите детективски романи, има разказ-притча (впрочем, всички разкази на Честертън са притчи) „Брилянтният кръст”. В него отец Браун, своего рода „християнски Шерлок Холмс”, разобличава престъпник, който се прикрива като богослов. Последният енергично се нахвърлял науката, разчитайки, че така по лесно ще мине за теолог. И с това се издал.

Разбира се, тук могат да се приведат христоматийни примери за църковен обскурантизъм и гонения на учените в миналото. Но трябва да се отчете, че самите гонители също са се позовавали на науката, макар и остаряла по онова време (в частност системата на Птолмей). Цялата беда идва не от християнството, а от нетърпимостта и прилагането на „силови прийоми” в спора. Но това в равна степен може да бъде недъг, и на християните, и на атеистите (да се спрем на трудната съдба на генетиката, космологията, кибернетиката и т. н.)

Много вярно е казано, че сънят на разума ражда чудовища. Но не по-малко страшни са чудовищата – саламандри и отарки – рожби на абсолютния рационализъм.

Къде е изходът? Струва ми се, че пътят не трябва да се търси в едностранната разсъдъчност, нито в тъмния ирационализъм, а в органичното взаимодействие на разума и интуицията, вярата и знанията.

Този принцип още от времето на Отците на Църквата постоянно е бил разработван в християнското богословие. В руската религиозна мисъл той бил отчетливо формулиран от Владимир Соловьов, който утвърждавал, че на сложната йерархическа структура на реалността съответстват три основни метода за нейното постигане: материалната действителност се постига с емпирическата наука, идеалния план – с отвлечената философия, а висшата духовна реалност се постига с интуитивния опит. Всеки род знание си има своя сфера, и те не трябва да стават препятствие едно на друго.

Ако К. Е. Циолоковски, когато разработил теорията на реактивните двигатели и космическите полет, се опирал на емпирическото знание и математиката, то по съвсем различен начин той стигнал до идеята за Причината на космоса, която, по неговите думи е „висша любов, милосърдие и разум”.

Диференцираният подход към битието отговаря на самата природа на човека, която в никакъв случай не е еднородна. В нея действат елементарният разсъдък и отвлеченият разум, интуицията и чувството. Хармоничността на индивида се определя от балансираното съотношение на тези начала.  И пътищата за постигането (на битието), при цялото им качествено своеобразие, не са изолирани, а се намират във взаимодействие. За това красноречиво свидетелства историята на мисълта.

 „Интуицията, вдъхновението, – писа Владимир Иванович Вернадски, е в основата  на най-великите научни открития”. А Алберт Айнщайн в своята статия „Религия и наука” твърди, че за учените важен стимул е била тяхната „дълбока вяра в разумното начало на мирозданието”. По неговите думи „знанието за това, което е съкровена Реалност, и която ни се открива като висша Мъдрост и бляскава Красота, – това знание и това усещане са ядрото на истинската религиозност”. Чарлз Таунс, лауреат на Нобелова премия, един от създателите на квантовите генератори, счита, че в бъдеще религиозните учения и научните теории ще стигнат до съществено единство.

Във всеки случай фактът, че много изтъкнати учени в наши дни, такива като Тейяр де Шарден, свещеник П. Флоренский, Тимофеев-Ресофский (герой на романа на Д. Гранин „Зубр”), са били религиозни, показва, че хармонията между вяра и наука е възможна.

 „Историята на всички времена и народи, – пише Макс Планк, – напълно убедително свидетелства, че от непосредствената, незамърсена вяра, която религията внушава на своите последователи, посветили се на творчески живот, са произлезли най-силните стимули и значителни творчески постижения, при това в социалната област не по-малко, отколкото в областта на изкуството и науката”.

Разбира се, това е възможно, ако религията избегне участта да бъде „опиум”. Впрочем опиум може да стане и музиката, и изкуството, и много друго. Но истинската религия не се отклонява от живота и действието. По-малко от всичко друго тя е била „анестезическо средство” за апостол Павел, Ян Хус, Матмаха Ганди, майка Мария, Алберт Швайцер или Мартин Лутер Кинг…

Не напразно човекът още в древността са го наричали микрокосмос. Той на практика включва неорганични, растителни и животински елементи.Но той не ги е произвел Те са му дадени от природата, от която той продължава да черпи сили за своето съществувание. Ако се говори за специфичните, уникални свойства на човека, отличаващи го от животните, то те сa сбор от мисли, творчески дар, съзнание, съвест, – с една дума, това, което е прието да се нарича дух. Ние християните, вярваме, че духът, подобно на плътта е дадена на човека: но бъдейки нематериален, той има и нематериален произход. Така както тялото е част от природата, така духът принадлежи на духовното измерение на битието. Тялото е подчинено на закона на разложението, духът е причастен към Вечността.

Ако говорим на езика на Библията, личността на човека носи в себе си образ и подобие на Твореца. Затова Евангелието я провъзгласява за висша ценност. Християнството се отказва да разглежда личността само като час от „масата” или средство. Знаменателно е това, че съгласно евангелската притча, пастирът изоставя деветдесет и девет овце за да намери една, загубената. „Каква полза за човека, – казва Христос, –  ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” Богатството на душата се умножава с това, което човек отдава: в любовта, в труда, в служението. По учението на Евангелието, Бог се открива на хората като техен Баща и с това самото ги прави братя.

Тук, в персонализма на Новия Завет, на мен ми се струва, може да се намери обща почва за християните и представителите на всички видове хуманизъм – религиозен и светски. Почва, върху която е възможен диалог и сътрудничество, а също така и за съвместна борба срещу антихуманните сили.

Колкото и кардинални да са били различията в нашите възгледи, ние имаме много общи задачи в сферата на развитието на личността и свободата, справедливостта и милосърдието, правото и семейството, в сферата на социалните и националните отношения, по въпросите на оцеляването на човешкия род, екологията и трудовата етика. Но без умението да се уважаваме едни други, да уважаваме чуждите възгледи, не бихме могли да минем.

И при вярващите, и при атеистите в миналото има достатъчно тъмни страници. За това трябва да се говори честно и открито. Призивът към покаяние, прозвучал във филма на Абуладзе, засяга и Църквата. Но не по-малко важно е не просто да сверим старите сметки, а да започнем спокоен диалог. С търпимост и търпеливо да обсъждаме общите проблеми. Да работим заедно за създаването на по-добри условия за духовния и материалния живот на хората.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.08.2019

.

Отец  Александър Мен „Трудният път към диалога“

Еклисиаст и съвременност

Нашето време е време на въпроси. И въпроси, които  съвсем не са за пренебрегване. Те се изместват един друг, пораждайки все нови и нови недоразумения. Хората от Изтока и Запада твърде дълго живяха с илюзии; но ето, накрая, дойде време, когато започва изтрезняването. Митът за науката, като панацея от всички беди, за непоклатимия прогрес, който във всеки случай ще доведе човека до щастието, се рушат под напора на жестоката действителност. Именно векът на небивали технически открития и социални преобразование се стана века на Световните войни, развихряна жестокост, произвол, най-дълбока нравствена  криза.

Но едва ли науката и социално-икономическите учения сами по себе си породиха тази криза. Основната причина е в пренебрежението на исконните духовни ценности, върху които в продължение на векове са съзрявали най-добрите плодове на културата. Нараняването на духовността не само е разклатило основите на културата, но и е създало вакуум, които хората напразно се стремят да  запълнят с бърза смяна на повърхностни интереси, гонитба за комфорт, остри усещания.

В нашата страна тази ситуация се усеща особено остро, макар че ние все още водим борба за елементарен правов ред и за хляба насъщен. Остротата се обуславя на първо място от това, че нас твърде дълго се опитваха да ни убедят, че всичко се развива по благоприятен начин, въпреки „временни трудности”. Но когато излезе наяве истината за неотдавнашното минало и истината за днешното състояние на нещата, да не се мисли за фундаменталните причини за кризата е невъзможно и даже рисковано.

Ако оставим настрана по-несъществените, най-важната причина е бездуховността, забравата на това, което е самата същност на човека. Сталинизмът и съпътстващата го тотална война против фундаменталното духовно наследство, не можеше да протече безболезнено и за тези поколения, които се появиха по-късно. Напротив, именно върху тях се сгромоляса главната тежест на нравствените последствия на безвремието, именно те жънат горчивите плодове на това, което беше посято от техните бащи и дядовци.

Ето защо днес думата „покаяние” звучи така актуално.

В Библията това означава не просто съжаление за сътвореното и отминалото, а има дълбок смисъл: призив към преоценка и преосмисляне на най-важните жизнени предписания, връщане към източниците на духовност, които са се оказали забравени или отхвърлени.

Подразбира се, че въпреки съмненията на скептиците не следва да се предаваме на песимизъм. Покаянието, макар и бавно, но се случва. И то е светъл обновителен процес, който, прибягвайки към текущата терминология, можем да наречем „перестройка в сферата на духа”. Връщането към тези съкровища, които се намират в руската литература, философия, обществена мисъл, към принципите на плурализма и диалога – всичко това са все още първите отделни признаци на добрата промяна.. И нека те измъчват тези, които ги мъчи носталгия по тоталитаризма и застоя, нека нетърпеливите умове искат незабавен ефект и „чудеса”, в  бента се е образувала пукнатина и водите на реката на историята постепенно  придобиват свободно течение.

Хилядолетният юбилей на Руската Православна Църква припомни на нашето общество тези велики идеали, без които не би имало Николай Рубльов, нито Достоевски, нито църкви, нито руска църковна музика, нито Владимир Соловьов, нито Николай Бередяев. Тази нова оценка на източниците най-скромно казано  е справедлива.  При нас твърде дълго разрушаваха,  натрапчиво твърдейки, че „строят”. Но нали зданието на духовната култура не може да виси във въздуха. То трябва да има твърда опора.

Сред тези опори на първо място стои Библията, книга преведена на почти две хиляди езика, разпространена по света в десетки милиони екземпляра, вдъхновяваща  безбройни руски и западни художници, писатели, поети, мислители. Книга, говореща за последната тайна на битието и за висшето призвание на човека.

Дълго се опитваха да ни внушат, че това е само сборник от арахаични митове, или в най-лошия случай, литературен паметник на безвъзвратно отминали епохи. Защо издаваха Омир, Платон, Хегел, атези „овехтяли митове” десетилетия бяха под забрана?  Защо, даже когато забраната беше снета, хартията стигаше за огромни тиражи макулатура, а за Библията  тя недостигаше?

Николай I в стремежа си да „консервира” Русия, добре е знаел, какво прави, когато със всички сили се е стремил да се противопостави на превода на Библията на руски език. Екземпляри от тези първи преводи горили в заводите за тухли, а преводачите били подлагани на преследване. И всичко това се е правило на фона на официалния лозунг „Православие”, „Самодържавие”,  „Народност”. Лесно е да се разбере, защо тази съпротива станала още по-силна, когато Православието било заменено с „четвърта глава”, Самодържавието с „култ към личността”, а Народността с конформизъм и изкуствено раздут ентусиазъм на наплашените маси…

Да се каже, че за хората, даже за нерелигиозните, е необходимо да имат представа от свещените книги на човечеството – означава да се каже нещо общоизвестно, повтаряно при всеки удобен случай. Но тези думи остават пусти заклинания, ако не се предприемат някакви конкретни стъпки. Към тях се отнасят на първо място библейските публикации, достъпни за широк читателски кръг. Затова не можем да не приветстваме инициативата на алманаха „Детектив и политика”, който започна да отпечатва на своите страници откъси от Библията и други книги, основополагащи за духовната култура.

Разбира се, би било правилно да се обърнем към централния раздел на Писанието – Евангелията.  Техният текст започна да печата списанието „В мире книг”, и ми се иска това начинание  да не  заглъхне. (За съжаление, тази надежда не се оправда – А. Мен). Алманахът откри своя библейски цикъл с една от последните книги на Стария Завет (в превод на видния изтоковед И. М. Дяконов).

В староеврейския оригинал тя се нарича „Кохелет”, което на гръцки е предадено като „Еклисиаст”. И едното и другото означава човек, говорещ в някакво събрание, Проповедник. От себе си Еклисиаст представлява цикъл от сравнително  малки поеми, обединени от общ замисъл.  Авторът говори от името на легендарния цар Соломон (Х век до н. е.), образ, който по традиция станал олицетворение на богатство и мъдрост. Както точно отбелязва известният наш изследовател С. С. Аверинцев, „авторът не само  поставя на книгата си името на Соломон, но действително се въплъщава в образа на най-великолепния от царете на Израел, въвеждайки нееднозначно свързване на два плана: изповедално-личен и легендарно-исторически”.

Дълго време читателите, без да се замислят, са приемали този литературен прийом, добре известен на Изток, за чиста монета. Едва през XVII век холандецът Хуго Гроций, учен, теолог, юрист, създател на теория за международното право, установил, че книгата е написана значително по късно от Х век до н. е. От тогава този извод е получил множество исторически и филологически потвърждения. Но за разбиране същността на Библията, датирането на една или друга част от нея е второстепенна работа, имаща отношение към компетенциите на науката. На първо място стои нейното съдържание, учение, смисъл.

Най-вероятно е Еклисиаст да е написан около  IV столетие до н. е. Писателят споделя своите меланхолични размисли за живота на човека.  Той е мимолетен  и ефимерен. Хората трябва ясно да осъзнаят, че никакви притежания на земни блага не могат да им донесат пълно и дълбоко удовлетворение. Цялата тази надпревара  за наслаждения е само „гонене на вятъра”, „суета” – нещо  напразно и безнадеждно.

В Библията много се говори за страданията на човека, за неговата вяра и съмнения в Истината Божия, за преданост към идеал и за изпадане от тях. В Еклесиаст е обрисуван образ на мъдрец, който е постигнал всичко, изпитал всичко това, за което мечтае човек, и е стигнал до извода, че е преследвал призраци. Светът е неизменен в своето кръгово движение: тайната на Твореца и Неговите пътища са непостижими. Това, което е необходимо, е,  да се прекрати безцелното търчане и да се живее, така както е дадено.

На всеки, който е запознат с Библията, макар и повърхностно, се хвърля в очи, че в Еклисиаст отсъстват важни духовни  напътствия от Писанията. У този печален мъдрец няма нито вяра във висшата цел на мирозданието и историята, нито идеите на завета – дълбоката духовна връзка между човека и Предвечното. Ако в Псалтира и Книгата на Йов звучи гласът на мистика, жадуващ  да се срещне с Отвъдното лице в лице, то Еклесиаст се задоволява с покорност на съдбата, призовава да се изоставят всички стремежи и да се смирим пред загадките на живота.

Но нали Библията се е изградила като единен организъм, като здание, съставена е от части, които служат на една грандиозна задача: да посочи пътя, който води човека към единение с Вечността. Как са могли съставителите да допуснат в нея да попадне такова мрачно произведение?

Ще намерим отговора, ако вземем предвид, че Писанието е нееднороден сборник от заповеди и учения. Той ни разкрива израстването на човешкия дух пред лицето на Твореца. Библията е история на духа, тя е драматична и диалогична, противоречива като самия живот. Всички нейни потоци и реки се вливат в общата река на богочовешката тайна, която тече в Безкрайното.

На определен етап на съзнанието земните блага се възприемат като въздаяние за доброто. Това е най-простият модел на на нравствения световен ред. И в него, безусловно, се съдържа частична истина. Но в степента на задълбочаване на човешкото съзнание и личностното начало би трябвало да се открият нови духовни хоризонти. Заради това човек е длъжен ясно да види,  колко „суетни”,  нетрайни са тези преходни блага. Ето защо Еклисиаст се е оказал включен в контекста на Стария Завет. Той играе ролята на някаква противоотрова от илюзиите на „този свят” (трябва да отбележим, че в своята окончателна форма Еклизиаст се е оказал в по-голяма степен свързан с централните идеи на Стария Завет. Първият древен „издател” на книгата я е снабдил с епилог, който смекчавал нейната  твърде песимистична тоналност. Този епилог от себе си е необходимо звено, което помага да се види Еклисиаст в цялостния контекст на Писанието. Литература по този въпрос е приведена в  книгата: Светлов Э. (А. Мень). На пороге Нового Завета. Брюссель, 1983, с. 218 и ел., 779 и сл..)

Разбира се, съвременният читател е в правото си да пита: необходима ли ни е на нас тази противоотрова? Не е ли нещо остаряло във века на научно-техническите открития, когато хората с всички сили се стремят да направят живота си по-приятен, по-удобен и по-лек, да умножат и да направят по-разнообразни развлеченията, наслажденията, мимолетните радости? Но, на първо място Еклисиаст не отрича ценността, макар и ограничена, на всички тези „бързо износващи се неща”. А на второ, именно на фона на крайната корист, алчност, потребителство, на нашите съвременници несъмнено би им било от полза, макар и за миг, да спрат и да си поставят въпроса: заслужава ли си да отдадем краткия си живот на едната „суета”?

В крайна сметка Еклисиаст не отговаря на вечните въпроси. Но той ни помага в това, те да придобият отчетлива форма. Отговор намираме в следващите книги на Библията и най-вече в Евангелията.

Заслужава си да се замислим над това, че и Христос предупреждава човека за опасността, която го преследва от страна на духа на користта, на алчността. Той ни учи на висша  човешка свобода, която поставя личността и обществото над преходното. На предложенията на съблазнителя да привлече масите хора с обещание за хляб, материални блага, той отговаря с казаното в Стария Завет: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово изречено от Божиите уста“.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 11.08.2019

 

Отец  Александър Мен „Трудният път към диалог“

Кредо / Основни жизнени принципи на Християнството

Молите ме да изложа своето кредо. Макар кредото на всеки християнин и подразбира се, свещеник, вече да е изразено в Символа на вярата, Вашият въпрос е напълно уместен. Християнството е неизчерпаемо. Още в апостолски времена ние намираме цяла гама типове Християнство, допълващи се едни други. И така, ако го изразя най-кратко, за мене вярата, която аз изповядвам, е Християнство като динамична сила, обгръщаща всички страни на живота, отворена към всичко, което Бог е създал в природата и човека. Възприемам го не толкова като религия, която съществува в продължение на двадесет минали столетия, а като Път към бъдещето.

 То има своя център в Христа. С него се измерва и оценя всичко (Откр.1.8).

То знае, че пришествието на Богочовека не е едностранен божествен акт, а призив към човека да отвърне на Божията любов (Откр. 3.20).

То припознава присъствието на Христа в Църквата, а също така в живота изобщо, дори и в най-простите, всекидневни негови прояви. (виж. притчи Господни, в частност, МФ 6,28-29);
знае, че достойнството на личността, ценността на живота и творчеството намират своето оправдание в това, че човекът е Божие творение(Пс. 8,5-6);
вижда във вярата не теоретично убеждение, а доверие в Бога (Рим. 4,3);
не търси впечатляващи знамения (Мк. 8,11-12) като не забравя, че творението само по себе си е чудо(Пс. 18,2);

То възприема с внимание Словото Божие, което се съдържа в Писанието, но се въздържа да тълкува всеки ред от Библията, особено от Стария Завет(Рим. 7,6);
вярва, че един и същи Бог се открива в двата Завета, но се открива постепенно, в зависимост от равнището на човешкото съзнание (Евр. 1,1);
различава границата, отделяща Преданието (духът на вярата и учението) от „Преданията”, сред които съществуват немалко фолклорни и преходни наслоявания върху религиозния живот (Мк.7,8;Кол. 2,8).

То вярва, че Църквата живее и израства със силата Христова (Мф. 16,18; 18,20);
вярва, че Христос изявява Себе Си в тайнствата на Църквата, в освещаването ѝ на света, в нейното учителствуване и в делата на служението (1 Кор. 11,26; Мф. 18,20,19-20; Рим. 6,11; Мф. 18,18; Лк. 10,16), но знае, че нито една от страни на църковния живот не е самодостатъчна, защото Христос е дошъл на този свят и като Спасител, и като Целител, и като Наставник:
почита обредните форми на благочестието, но нито за миг не забравя, че те са вторични в сравнението с любовта към Бога и хората (Мф. 23,23-24; Мк. 12,28-31);
вярва в значението на йерархическите и каноническите принципи в Църквата, виждайки в тях свойствата на действен организъм, които има практическо призвание на земята(1 Кор. 12,27-30);
знае, че богослужебните и каноническите устави са се менили в протежение на вековете и в бъдещето не биха могли (и не би трябвало) да останат абсолютно неизменни (Ин. 3,8; 2 Кор. 3,6,17). Това се отнася и до богословското тълкуване на истините на вярата, което има дълга история, има фази на разкриване и задълбочаване (когато Отците на Църквата и Съборите са въвеждали в употреба понятия, които не съществуват в Писанието).

То не се бои да погледне критично на миналото на Църквата, следвайки примера на учителите от Стария Завет и Св. Отци;
оценя всички безчовечни екцеси на християнското минало (и настояще): смъртни наказания на еретиците и т. п., като измяна на евангелския дух и фактическо отпадане от Църквата (Лк. 9,51-55);
знае, че противниците на Христа (беззаконният управник, властолюбивият архиерей, фанатичният привърженик на отживялото времето си) не са само част от евангелската епоха, но се възраждат по всяко време, под различен облик.
предпазва се от авторитаризм и патернализма, които се коренят не в духа на вярата, а в качества присъщи на човешката упадъчна природа (Мф. 20,25-27; 23,8-12);
изповядва свободата като един от най-важните закони на духа, като разглежда при това греха като форма на робство (2 Кор. 3,17; Ин. 8,32; Рим. 6,17).

То вярва във възможността за постигане от човека на Духът Божи, но за да отличи това постигане от болезнената екзалтация съди по плодовете на духа  (Гал. 5,22);
както ап. Павел гледа на човешкото тяло като на Храм на Духа(1 Кор. 6,19), макар и несъвършен по силата на упадъка на природата във времето; признава необходимостта от грижата за него (1 Тим. 5,23), стига това да не премине в „култ към плътта”.
в съответствие със съборните решения гледа на брака и монашеството като на „равнопоставени”, но само в случая когато монашеството не се приема под влияние на честолюбие или по други греховни подбуди,
отказва да обяснява злото в човека само със несъвършенствата или отживелиците от „животинската природа”, а вярва в метафизическото зло (Ин. 8,44).

То преживява разделението на християните като общ грях и нарушение волята на Христа (Ин. 10,16), вярвайки, че в бъдещето този грях ще се преодолее, но не по пътя на налагането от позиция на силата, на самодоволството и ненавистта, а в духа на братската любов, без която не може да бъде осъществено призванието да бъдеш християнин (Мф. 5,23-24);
открито е към всичко ценно, което се съдържа в християнското изповедание и нехристиянските учения (Ин. 3,8; 4,23-24);
не отхвърля доброто, даже ако то изхожда от хора нерелигиозни, но отхвърля насилието, диктата, ненавистта, дори когато се прикриват с името Христово (Мф. 7,21; Мк. 9,40; Мф. 21,28-31);
разглежда всичко прекрасно, творческо, добро като принадлежащо на Бога, като съвременно действие на благодатта Христова:
счита, че заразеността на една или друга сфера с грях не може да служи като повод за нейното отхвърляне. Напротив, борбата за утвърждаване на Царството Божие трябва да се води в центъра на живота;

То е „аскетично” не само като тенденция на бягство от света, а като дух на самоутвърждение, борба с „робуването на плътта”, признаването на господството на непреходните ценности (Мф.16,24);
вижда възможност да реализра християнското призвание на човека във всичко: молитва, труд, съзидание, действително служение и нравствена дисциплина;
вярва в светостта на човешката любов, ако тя е съединена с отговорност. Вярва в светостта на семейството и брака (Быт. 2,18,23-24; Мф. 19,5);
признава естествената и оправдана любов към родината и националната култура, като помни, че духовното е над националното  (Евр. 13,14; Гал. 3,28; Кол. 3,11).

То цени националния облик на църквите като конкретно индивидуално въплъщение на човешкия дух и богочовешката тайна. И това не засенчва вселенския характер на Църквата;
отнася се към многовековното творчество на Църквата не като към грешка, а като осъществяване на даровете Божи.

То не счита разума и науката за врагове на вярата. Просветеното от духа на вярата знание задълбочава нашите представи за величието на Твореца (Пс. 103; 3 Цар. 4, 33; Пс. 88,6);
отхвърля опитите да се намерят в Писанията или при Отците естествено-научни знания, актуални за всички времена;
разглежда научното изследване на Библията и църковната история като важно средство за изясняване на смисъла на Откровението и действителните обстоятелства от св. История;
открито е към всички проблеми на света, като предполага, че всеки от тях може да бъде оценен и осмислен в света на вярата;
утвърждава с апостола, че свидетелство на вярата в сета е преди всичко свидетелството на служението и действената любов (1Кор. 13);
гледа на обществения живот като на една от сферите на приложение на евангелските принципи;
признава гражданския дълг на човека (Рим. 13,1), доколкото той не противоречи ня изискванията на вярата (Деян. 4,19);
не обявява една или друга система на управление за специфично християнска. Ценността на системата се измерва с това, какво тя дава на човека: целесъобразност и хуманност;
счита отделянето на Църквата от държавата за оптимална ситуация за вярата и вижда опасност в самата идея за „държавна религия”;
в историята като постъпателен процес, който чрез изпитания, катастрофи и борба върви към бъдещето свръхисторическо Царство Божие;
отнася се сдържано към концепцията за несъстоялата се история” т. е, към убеждението, че правдата Божия е претърпяла на земята пълно поражение (против това говори Откр. 20,1-6);
вярва, че когато и да настъпи последният Съд над Света, човекът е призван да се труди хад благото на другите, създавайки царството на доброто, Градът Божи,  – да вярва, че Съдът вече е започнл от този момент, когато Христос е започнал да проповядва (Ин. 3,19; 12,31);
гледа на предсмъртното състояние на душата на човека като на временно и несъвършено, и  която в бъдещето я чака всеобщо възкресение и преображение  (Дан. 12,13; Ин. 5,28; Рим. 8,11; Откр. 20,11-15);
знае, че Царството Божие, което предстои, още от сега може да се възцари „вътре в нас” (Лк. 9,27; 17,21).

Струва ми се, че в това няма да намерите нищо ново, а само едно припомняне на Християнство изначално, древно, и по думите на Златоуст „непрекъснато обновящо се”.

Превод Shi Jian

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.03.2017

 

Към карта на сайта / към  началото на страницата