религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

Съдържание на страница 5:

Отец Александър Мен  „Божият Завет трябва да се приема с най-голяма сериозност – не просто като мила традиция, а като императив”
……………..(Интервю на Елена Константинова  с протоиерей Александър Мен  (едно от последните интервюта с отец Александър Мен,  4 август 1990 год.)
Отец Александр Мен   Отец Сергий Булгаков  (отец Александър Мен „Мировая духовная культура“)
Отец Александър Мен „За доброто и злото” (О добре и зле. Из беседы с прихожанами в Новой Деревне)
Александър Мен  „Човешкостта на Исус“ (Християнство / култура бр. 136)
Oтец Александр Мень „История религии“ т. 3,: Глава 5 „Загадката на висшето „аз“
Н. Болшакова „Пет въпроса за вярата към отец Александър Мен“ – Православие.бг


.

Отец Александър Мен

„Божият Завет трябва да се приема с най-голяма сериозност – не просто като мила традиция, а като императив”

(Интервю на Елена Константинова  с протойереи Александър Мен  (едно от последните интервюта с отец Александър Мен, 4 август 1990 год.)

Много неща зависят от вътрешно църковните процеси. От това, доколко ще съумеем да се възползваме от съкровищата, които са ни завещани. Сравнявам ситуацията при нас с ранна пролет, когато изпод снега се появява какво ли не: кал, гнилоч, миналогодишни листа. Но залог за бъдещето са първите цветя, и първата раззеленяваща се трева.

Александър Мен.

Отец Александър, разкажете ни  за религиозната политика на Църквата в СССР. Съществува ли взаимна връзка между такива понятия, каквито са политиката и културата?

Та това е тема  за  обемно изследване. Ако говорим накратко, то абсолютизираната държавна  власт у нас логически воюваше против всеки авторитет, и на първо място с авторитета на религията. Собствено казано, самото държавно ръководство (до последно време) се опитваше да подмени религиозния авторитет. Да смеси „Божието” и „кесаревото” . По точно – да остави само „кесаревото”.

Връзка, разбира се, съществува. Макар истинското културно творчество да се издига над преходната  политическата конюнктура, не е възможно то напълно да се отдели от политическия живот на епохата. Да кажем, „Божествена комедия” на Данте е интересна за нас вън от зависимостта от историята на политическите разпри във Флоренция на  век, но самите тези разпри са определили съдбата на Данте и са оставили отпечатък върху съдържанието на неговата поема. Политиката е външната среда, която служи за фон на духовния и културния живот.

Днес религията вече  не се противопоставя на културата, която се ражда в нейните недра и в продължение на хилядолетия е била свързана са нея. Какви задачи в областта на културата стоят пред Църквата?

Църквата си има свое предназначение – дадено ѝ от Исус Христос. Да възвестява Евангелието. Да осветява живота. Да го преобразува в евангелски дух. С една дума, да служи на делото за спасението. И тази дейност през вековете е стимулирала културното творчество. Нравствените идеали са формирали много страни на живота на обществото. И ние, вярващите, много сме радостни, че тези, които ръководят държавата,  осъзнават важната роля на религиозното начало. По-добре късно, отколкото никога.

Няма съмнение, че една от причините на днешната криза е в духовното обедняване, в загубата на идеалите.

Религиозният живот би могъл много да промени. Стига да се подхранва от здрави източници.

Църквата, ако и се предоставят възможност за нормално и свободно развитие, разполага с много средства, с които да помогне в нравственото и културно излечение. Но излишният „патронаж” на държавата би бил само препятствие. Именно държавният статус на Църквата силно подкопа нейния авторитет сред народа  преди революцията.

В какво е главната мисия на Църквата в наши дни?

Именно Църквата е тази, която има мисията да насочва духовния живот по здрави пътища. Без фанатизъм, без обскурантизъм, като се вземе под внимание нейният вековен опит. Но този опит предстои да се усвои. За ден това не може да бъде направено.

Какво, според вас, може да обясни проточилото се приемане от Върховния Съвет на СССР на Закона за свободата на съвестта, който вярващите чакат с нетърпение? Защото Църквата живее по неотменените „Положения за религиозните обединения” от 1929 година и няма статут на обществена организация, с което е лишена от възможността самостоятелно да се разпорежда със своите фондове, да открива неделни училища, да издава църковна литература и т. п. Не означава ли това, че в отношенията между  Църквата и държавата всичко ще се върне както е било преди няколко години – църковните организации ще си бъдат обект на особен държавен контрол? Не прилича ли това на поредната клопка на държавата, каквато беше предприета от Сталин в годините на Великата Отечествена Война, когато през 1943 година в СССР беше възстановена Патриаршията, възстановиха се църковните служби в някои новооткрити храмове?

Откровено казано, не се удивлявам на протакането по отношение на Закона за свободата на съвестта. Промяната тук е твърде кардинална. Такава, каквато не се е случвала през целия съветски период. Затова хората, които не са преодолели старото мислене (а те са много), активно спъват този процес. Картината е същата, каквато е и в други сфери, където се предлага преодоляване от корен на стари предразсъдъци.

Така е, за Сталин смекчаването на религиозната политика през 1940 г. беше само временна тактическа заблуда, продиктувана от военни и други съображения. Но не мисля, че днес се случва нещо такова. На първо място мащабите на промените са несравними. Сега сме на прага на истинска религиозна свобода. А на второ място, на мен ми се струва, че в правителството има достатъчно отговорни хора, които са достатъчно убедени в пагубността на разрушаването на духовните ценности и искрено желаят възраждането им в страната.

.Режисьорът Борис Покровски в едно интервю сравни днешното състояние на съветското общество с кипящ котел, пяната на който изхвърля външните примеси, всичко, което може да бъде наречено с една дума – „утайка, кал” на човешкото съществувание. При този процес се осъществява очистването на истинския човешки дух, неговото развитие. Колко дълго ще „кипим”, за да очистим душата си?

Труден въпрос. Много зависи от вътрешно църковните процеси. От това, доколко ще съумеем да се възползваме от съкровищата, които са ни завещани. За разлика от Покровски, аз сравнявам ситуацията при нас с ранна пролет, когато изпод снега се появява какво ли не: кал, гнилоч, миналогодишни листа. Но залог за бъдещето са първите цветя, и първата раззеленяваща се трева.

Когато дойде лятото, калта ще изсъхне. Животът продължава и се развива.

От Откровението на Йоан Богослов, съдържащо мрачни предсказания за бъдещето на човечеството, знаем, че живеем във края на времената, че идва краят на живота на тази земя, предстои Съд и след това Вечност. Какво може да спаси човечеството? Някога сълзите на разкаянието спасиха апостол Петър….

Много от предсказанията на Апокалипсиса се изпълниха. Но съдът над света – това не е само в настоящето и бъдещето. Той започна преди две хиляди години, когато Светлината Христова дойде в света, а хората, по думите на Евангелието, предпочетоха тъмнината.

Опрощението е възможно. Но Библията ни учи, че то трябва да бъде предшествано от разкаяние. Без разкаяние, няма на какво да се надяваме…..

Призовавайки ни в Царството Небесно, Църквата никога не е пренебрегвала земните грижи на човека, подкрепата му за ближните. За Руската Православна Църква Служението на Бога и на ближните винаги е било тясно, неразривно свързано…..

Днес на Църквата е върнато нейното законно поприще. Тя отново може да се грижи за страдащите. И не само с „безлични” преведени пари в различни фондове. Открит е пътят за живите дела на милосърдието. За грижата на конкретни хора за конкретни хора. Въпреки че за седемдесет години ние отвикнахме от това, надявам се, че духът на любовта отново ще се върне. У нас има толкова много нуждаещи се от непосредствена помощ, съучастие, от топла, протегната ръка? Това са старците, и изоставените деца, и самотните болни, и пострадалите от различни катастрофи – и природни, и обществени. Полето за такава дейност е необятно.

Десетилетия църквата беше представяна като „разпространителка на вражеска на съветския строй идеология”, подръжница на експлоатацията на простия народ. В продължение на десетилетия я оскърбяваха, унижаваха – и именно към нея се обръщат за помощ сега…… Но достатъчно ли е да си припомним опита от миналото, за да настъпят положителни промени – в живота, в културата?

Църквата има дълга история. Но тя не е просто реликт от миналото. Тя е жив организъм, изграден от живи същества, одушевени от Духът Божий. Затова по отношение на нея не бива да се ограничаваме в археологически, естетически, исторически  аспект. Същността ѝ се възвисява над времето, над народите и страните. Нейното съсредоточие е Бог, в лицето на Исус Христос, който ни спасява от злото на света. А Той, по думите на апостолите, вчера и днес  е същият. Тази свещена тайна не зависи от времето и мястото.

Обръщането към религията само по себе си не прави всички хора по-добри, по-човечни, по-великодушни. Защо?

Отговорът е ясен. Ако човек се отнася към религията „избирателно”, ако той търси в нея само самоуспокоение или оправдание на своите амбиции, ако приема в нея, само това, което на него му харесва, това накърнява преобразяващата  сила на вярата. Божият Завет трябва да се приема не просто като мила традиция, а като императив. Трябва да се „обърнем” с цялото си сърце. Двете главни заповеди – любовта към Бога и любовта към човека са неделими. За това говори ясно апостол Йоан   в своето послание.

През вековете хората се обръщали към религията, живели са с нея, с вековете се формирало религиозното съзнание, породено от Библията. Извеждайки със сила  народа от храмовете, държавата осъкати живота на цели поколения…..

В Писанието е казано, че „вярването е от слушане, а слушането от Христовото слово”. Но именно от Божието Слово, от Библията и църковната литература у нас бяха лишени много поколения и вярващи и невярващи. Вярата учи за смисъла на живота и целта за всеки и за целия човешки род, за безсмъртието на човешката душа и отговорността на хората пред Бога. За безкрайната ценност на отделната личност. За заповедта да обичаме, дадена на човека от Бога Ако ние имаме Небесен Отец, това означава, че ние сме братя. Ако природата, както и човека, е творение Божие, би трябвало да се отнасяме към нея с грижа.

Низкочелият фанатизъм, равнодушието, леността да мислим, социалната митология, безотговорността, шовинизма, агресията, вместо разумния анализ – това са все препятствия по пътя.

Тази щета, която беше нанесена на Църквата – само за 1920-30-те години в Русия са разрушени тридесет и три хиляди православни храма, около петстотин мамастира, повече от петдесет хиляди паметници на културата… – е необозрима. Какво вас като свещеник ви тревожи в във връзка с това?

Аз не вярвам, че едното само уважение към миналото, към паметниците е в състояние да спаси загиващото културно наследство. Паметниците са въздигнати от вярата, и единственото разумно решение е   да бъдат предадени всички църковни паметници на религиозните общини (където те се намират). Те да се грижат за тях, да ги реставрират и пазят. Музеите и другите учреждения не са се справяли и не биха могли  да се справят с това.

Според Евангелието, за своите добри дела не бива да се говори, но, моля ви, разкажете за вашата огромна обществена дейност, насочена към възраждане на нашето общество..

Както и много други мои събратя, аз провеждам беседи, срещи, лекции, благотворителни мероприятия. Това е съществена част от дейността на свещеника. По специално в рамките на обществото „Културно възраждане” съм провел цикъл беседи за руската религиозна философия, за Библията, по историята на Църквата, катехизически събеседвания. Благодарен съм на Бога и хората, че съм могъл да осъществявам това в големи зали и с използването на радиото, пресата, телевизията. Но, повтарям, това днес правят и много други. Това е дълг на пастира.

Разговор за духовните ценности с учащите се – а вие често се срещате с тях – е немислим без споменаване Бога, Църквата. Съществува ли тук златна среда?

В обикновените училища аз не говоря за това, което се нарича Закон Божий. И не мисля, че това е необходимо. Моята тема за учениците е религията в контекста на световната култура. Друго нещо са неделните училища, където изпращат децата си родители, съзнателно желаещи те да получат църковно образование. В нашата енория неотдавна открихме такова училище. За резултатите е рано да говорим. Това което искаме е децата да се запознаят с основните понятия за християнската вяра, за Библията, за богослуженията и т. н. Децата помагат в храма. Най-даровитите от тях, навярно, ще сформират малък хор. Но всичко е по желание. Без принуждение. За да го няма неизбежния „школски синдром”. Работа необходима, важна. А какво ще се получи – други ще съдят. Надявам се на Божията помощ, защото начинанието е, и ново, и трудно.

Какви безспорни достойнства бихте могли да отбележете в подготовката на възпитаниците на духовните учебни заведения в отличие от светските, ако се има предвид общокултурното, образователното развитие?

За съжаление, през изминалите години общокултурната подготовка в духовните училища беше изкуствено ограничавана. Съвсем отскоро положението започна да се променя към по-добро. Приемат се   преподаватели и студенти с висше светско образование (нещо което по-рано беше нещо много рядко) Това ще допринесе за развитието на нашите духовни училища в културно отношение.

Вие често сте зад граница. С какво обикновено са свързани тези пътувания?

Често е твърде силно казано. Да излизам зад граница ми е възможно едва от две години насам. Участвал съм в редица литературни, културологически и богословски симпозиуми. Смята се, че контакти от този род между нашата страна и Запада съдействат за преодоляването на предразсъдъците и раздвижват хоризонтите.

Наставлявайки Своите ученици, Христос е казал „…Пазете се да ви не заблуди някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име казвайки: Аз съм Христос, и ще заблудят мнозина. ….но внимавайте да се не смущавате; понеже тия неща трябва да станат; но това още не е свършекът”. Навъдили са се сега множество  всякакви целители и други такива. „Внимавай на себе си и на поучението си……” е казано у апостола. Но как да се убедим, кой път е правилен?

Във всяка епоха на духовна криза се появяват претенденти за ролята на „спасители”. Историята познава множество такива примери. Но аз не бих безразборно отхвърлял всичко, което е непривично.Всеки случай трябва старателно да се анализира. За това в Църквата и в Светото Писание има надеждни ориентири и критерии. Винаги ми се е струвало, че успехът на нетрадиционните „нови култове” се дължи на пасивността или грешките на самите християни.

Когато сме пасивни, съблазните стават по-силни.

Действеното християнство, вярно на своите изначални завети, е в състояние на отблъсне хората от съмнителните „месии” и всевъзможни измамни блуждения

Беседу вела Елена Константинова (4 августа 1990 года)

Превод Shi Jian

Източник  https://www.pravmir.ru/

Качено на сайта iztoknazapad.com на 13.07.2019

Александър Мен
Отец Сергий Булгаков

Двадесет и осем тома произведения, стотици и стотици статии! Цялостното творчество на о. Сергей Булгаков обхваща двадесет хиляди печатни страници. Преведен е на почти всички европейски езици. Икономист, историк, есеист, литературен критик, философ, богослов, коментатор на Библията, човек необикновено разностранен, и накрая, свещеник, професор в Парижката духовна академия, – ето такъв е Сергй Николаевич Булгаков. Роден  в края на XIX век и починал в края на Втората световна война… Столетието от деня на неговото раждане   през 1971 г. не беше изобщо отбелязано у нас. Нека да се надяваме, че следващото поколение ще съумее да оцени по достойнство този човек. Иска ми се да ви помогна да си представите тази удивителна личност.

Булгаков е роден в семейството на потомствен провинциален свещеник. Огромният род на Булгакови, произхождащ от някакви татарски князе, бил широко разселен из Русия. Сред Булгакови има много църковни писатели, историци, богослови, – сред тях е бащата на знаменитият писател Михаил Булгаков, Афанасий Булгаков. Бележитият през миналия век митрополит Московски, Макарий, също е бил от този род  на Булгаковите. Но Сергей Николаевич е роден в семейството на беден свещеник, семейство   което много трудно, мъчително, едва-едва  се прехранвало. Семейството било голямо, при това, както самият Сергей Николаевич си спомня, угнетен от своите грижи и бедността бащата често си пийвал. И все пак момчето съхранило в паметта си някакви органични, сърдечни, свързани с ежедневието, трогателни спомени за семейната си среда. Неговите приятели по-късно на шега казвали, че той се е родил в епитрахил, т.е, родил се свещеник. И самият той казвал за себе си: „В мен тече левитска кръв.” (левити в старозаветната църква са били потомствени свещеници).

Постъпил в духовна семинария. Много бързо удивителните му способности го извели напред. Но там, в Орловската семинария, в него се случва и прелом.

Началото на 1880-те години е. Студентите четат Писарев, Добролюбов, Чернишевски. Много живо обсъждат атеизма като твърде правдоподобна хипотеза. Всички са готови да служат на народа, но да служиш на Бога – за тях е празнословие. Като последно при Булгаков, човек с необикновена искреност, ранимост, даже бих казал, чувствителност, цялото религиозно съзнание се превръща в прах, съхранява се само нравственото съзнание. За него древността, ежедневието, семинарията, богословието – всичко това  се слива  в едно. И той вижда истината: че консервативните сили, включително и църковни, държат народа в състояние на стагнация, неподвижност. Ние сега понякога идеализираме миналото, и хората от XIX век, откъснати от народа, също са го идеализирали, говорили са за селските общини, но така или иначе животът в малките градове, в селата на Русия бил много тежък.

Припомнете си, какво сте чели при Островски, при Чехов: не напразно Добролюбов говори за „мрачно царство” (той самият е бил от средите на свещениците). Така е, идейните, духовните катастрофи на нашето столетие са били подготвени от тежки негативни процеси в миналото, което сега наричаме „време на застоя”, – това е много подходяща дума и за онова време. И движението напред, към по щастлива съдба, към по-добър живот, се свързвало при младия Сергей Булгаков с освобождението на хората от този скапан, несправедлив живот.

Като син на свещеник той е бил лишен от правото да постъпи в университет – и тогава е съществувала дискриминация. Но законите се изменили, и той постъпил в университет. И къде? Разбира се, в юридическия, той желае да се занимава с политикономия. Защо? Защото се натъква на идеята на народниците, а тя е, че съществува възможност да се преобрази стопанският живот на народа, и, следователно, да се направи той по-щастлив. Но как да се преобрази? Светлина му се провижда в марксизма. Какво е привлякло студента Сергей Булгаков към марксизма? Това учение има претенциите, че е открило и точно разбира закономерностите на развитието на обществото; и още нещо, познава тези закономерности, които водят обществото към прогрес и процъфтяване. Не хаос по света, не сблъсък на случайни сили, а някакви обективни закони, които се твърди, че са били открити от Маркс.

Булгаков, надарен с необикновена работоспособност, се задълбочил в „Капитал”. На него му се струвало, че в тази обемна книга тези закони вече са открити. Със завършването на университета той се посвещава изцяло на политикономията в марксистки план. Това бил легален марксизъм, който не бил обвързан с дейността на политическата опозиция. Това било научен опит да се разберат, както казвали марксистите, „икономическите основи” на обществото.

Булгаков защитава дисертация, само по себе си значително изследване, на тема „За пазарите при капиталистическото производство” (О рынках при капиталистическом производстве), преподава в търговско училище, по-късно чете лекции в университета. Следващата му дисертация „Капитализъм и земеделие” (Капитализм и земледелие)  (той вече дълбоко проникнал в марксистката литература) била опит да се изследват очевидните противоречия, които възникнали между аграрните проблеми и марксистките подходи към тяхното решение. Опитвайки се да докаже правотата на марксизма, той все повече и повече се убеждавал в изкуствеността, отвлечеността, схематичността на марксистките концепции.

Булгаков не бил фанатик на политическите митове, той не бил „вярващ марксист” (разбирате какво имам предвид) – той бил учен! И когато последователно и настойчиво проанализирал всичко, той разбрал че тук има повече мит, отколкото истинска наука. И в процеса на тези търсения той започнал да се обръща към литературата, към проблемите на вечността.  Следва неговият труд „Душевната драма на Херцен” (Душевная драма Герцена), посветен на Херцен, който намирал своя идеал в европейския прогрес, но прозрял, че това е Молох, който води в задънена улица.

През 1903 г. излиза сборник с негови статии, който вече се нарича „От марксизъм  към идеализъм ”(От марксизма к идеализму) . В него Булгаков изтъква, че освен икономически, стопански, проблеми съществуват коренно различаващи се от тях духовни проблеми. И те не трябва да се наричат пренебрежително надстройка, защото те са център и същност на живота ни. И ако в тази сфера не настъпят глобални изменения, никакви стопански промени не могат да помогнат. Без възраждане на духа не в възможно социално и стопанско възраждане.

През 1911 г. излиза книгата му „Два града” (Два града) . Според моето субективно мнение, това е най-добрата от предвоенните, предреволюционните му книги. В нея са събрани работи с поразяваща сила, например, „Карл Маркс като религиозен тип”(Карл Маркс как религиозный тип), където Булгаков посочва вътрешната насоченост, тази волева интенция, този афектен, страстен елемент, който бил скрит в психологията на основателя на марксизма, това, което като че маскира с наукообразност, обективност,  диалектическия метод. Той изразява страстта на този велик човек, титаническа страст. Титанизмът – това е въстание против висши ценности, когато човек желае да признае само себе си за Бог.

В „Апокалиптика и социализъм” (Aпокалиптика и социализм) Булгаков изтъква, че науката не познава концепциите на светлото бъдеще. Науката не е в състояние достоверно да твърди, че обществото и светът се развиват към положителна страна. Още повече, че историческият опит свидетелстват, че човечеството се върти безконечно в кръг: от демокрация – към тирания, от тирания към олигархия, след това отново към деспотизъм, след това отново към демокрация. Не е имало постепенно развитие на обществото от по-малко справедливо към по-справедливо. Този който мисли така (а нас така са ни учили в училище от съвсем малки), изобщо не се съобразява с историческите факти.

По-нататък Булгаков посочва, че вярата в прогреса, заложена във всички видове социализъм (не само марксистки, а и кой да е), са вяра, вероучение. Защото християнството, за разлика от всички религиозни учения, за първи път открива на света тайната за това, че волята на Твореца води мирозданието и човкът, като венец на мирозданието към съвършенство, води  към най-висш живот, към това, което в Библията се нарича Царство Божие. Но това е Откровение, това не е икономика, не е политика, не е философия в отвлечения смисъл на тази дума. И когато вярата в прогреса, когато е влязла в нашата плът и кръв, се опитва да утвърждава, че е научна, – това е заблуждение, самоизмама. На практика учението за светлото бъдеще е светският вариант на християнското прозрение – есхатология. Защото в Библията се казва, че Бог води света към светлина – за науката това е неизвестно. И социалните утопии, които са възникнали от времето на Томас Мор, Кампанела, Оуен, Фурие и другите, – без умисъл, така да с каже, контрабандно, са си „присвоили” от християнството идеята за усъвършенстване на света, като са поставили тази идея в съвсем друг контекст.

Тази тема за нас е достатъчно актуална и днес, и не само за нашата страна. Мисълта за това, че човечеството непременно се придвижва в положителна посока, действително е присвоена от християнството от най-различни концепции свързани с прогреса. Още френският писател Кондорсе, загинал от терора по време на революцията, е развил тази мисъл в стройна теория – че светът се движи задължително в положително направление, от варварството към просвещение и цивилизация. Но ето настъпил е XVIII век, просвещение, и Кондорсе, а и много други, попаднал под острието на гилотината.

Всичко това е много спорно. Не напразно Сталин казваше: „Да се живее стана по добре, да се живее стана по-весело.” Той експлоатираше нашата надежда в това, че животът трябва да стане по-добър. Хората, посрещнали ХХ век в нощта на 31 декември 1900 година, си казвали: ето, настъпва векът на науката, столетието на прогреса! Кой е могъл да предвиди, че това ще бъде век на геноцид, ядрени войни, безчовечност, развихряне на беззаконието по цялата земя! Този проблем, безусловно, е свързан с развитието на духовната култура, защото няма история, която да ни докаже, че всичко автоматически се движи в положителна посока. На този въпрос е посветено много сериозно изследване на Булгаков, което е написано много достъпно; за тези, които се интересуват от тази тема той привежда библиография.

По-нататък, в статията „Героизъм и подвижничество (Из пазмишления за религиозната природа на руската интелигенция) Героизм и подвижничество. (Из размышлений о религиозной природе русской интеллигенции)  Булгаков анализира трагедията на руската интелигенция. Лишила се от религиозната си основа, вярата, тя съхранила стремеж  към доброто, към служение на народа. Точно този разкол между умозрителната вяра и живота е създал тази трагедия. „Героизъм и подвижничество”, статията, която сега беше препечатана в няколко издания, първоначално е излязла в сборника „Вехи”. Струва ми се, вие всички сте чували за този сборник. Той се появил през 1909 г. и поставил наистина най-важна веха в духовното и философското развитие на Русия. Булгаков, приятелят му  Бередяев, Франк и други са написали книга -предупреждение, те казали, че само духовното възраждане може да преведе страната на други релси. Външните промени не водят на никъде.

По това време пътят на Булгаков се разклонява. Той е и историк, и икономист, но все повече се интересува от философия. Птез 1912 г. излиза книгата му „Философия на стопанството” (Философия хозяйства). По заглавието можем да си помислим, че това е книга за икономика. Но  не, това е книга на съзерцател, мъдрец и философ, една от неговите най-интересни книги (истина е, че  незавършена, излязъл е само 1-ви том). Стопанството, – обяснява Булгаков, – това е творческото предназначение на човека. В Библията четем: „И Бог създаде човека по Свой образ и подобие, и да владее над всички живи същества…” – човекът е обявен за стопанин. Стопанин,- това  не е тиран, не е диктатор, това е същество, което е вложено в мирозданието, за да го очовечи.

Булгаков първи въвежда този термин -  „очовечаване”. По-късно, след няколко години го използва Теяр дьо Шарден: хоминизация, очовечаване на природата, одухотворяване на природата. При Булгаков за първи път се появява идеята за духовно ядро на света; той я нарича Премудрост Божией или на гръцки София.

По това време се запознава с Бердяев. Те до такава степен се сприятелили, че приятелите им на шега ги наричали братя Диоскури, близнаци, или Бергакови и Булдяеви – по този начин фигурирали заедно, макар че и по темперамент и и в много други отнопения те се много различавали.

По това време в Москва, наблизо до Волхонка* се намирал салонът на милионершата Маргарита Морозова. Тази умна прекрасна жена била влюбена в княз Евгений Трубецки, също прекрасен човек, мислител, изкуствовед и философ. И любовта ѝ я подтикнала със свои средства да създаде издателство и финансирала религиозно-философски сбирки. В нейният богат дом се събирали Булгаков, Бередяев, Франк и много други. От Петербург идвал Мережовский: тя създала издателството „Път” (Путь), което просъществувало до 1916 г.

*Името на улица „Волхонка“ произлиза от популярно питейно заведемие, което през 19 век се намирало в дома на князете Волконски.

Първите книги са били издадени преди Първата световна война. Между тях са били и забравени класически произведения на руската философия, за първи път е била отпечатана в пълен обем книгата „Опора и утвърждаване на истината”( Столп и утверждение Истины) на Флорентински, там за пръв път било отпечатано пълно издание (за онова време) на съчиненията на Чаадаев под редакцията на Херсеншон, за пръв път излязла книгата на Бередяев „Философия на свободата” (Философия свободы), и много други. В това издателство се трудил Булгаков, в издателството „Път” излезли книгите „Философия на стопанството” и „Два града” и редица други работи, по специално предисловието към книгата на Игнац  Зайпел, австрийски католически учен, „Стопанско-етически  възгледи на Отците на Църквата”  (Хозяйственно-этические взгляды Отцов Церкви) . Тази, станала класическа с времето книга, е христоматия, антология на всички изказвания на Отците на Църквата, в оригинал и в превод, по въпросите на труда, собствеността, богатството, бедността и така нататък, книга която се явява настолна за всички, които се занимават с тези въпроси.

Когато Булгаков чел лекции в университета, в Стопанския институт (на Большой Серпуховской улице),  той написал очерка „История на икономическите учения” (История экономических учений). Интересното е че той го започнал със Стария Завет, с библейските пророци, с апокалиптиците. Той посочил, че още в Библията се съдържат първите основания за преобразуване на обществото. Но тези основания били свързани по най-неразривен начин с духовните аспекти на битието.

И накрая, в навечерието на революцията била завършена граничната (рубежная) книга на Булгаков „Свет невечерний” (тя излязла по време на революцията). Границата минава по самата книга. Първата половина е написана от философ, учен, той поставя въпроса по кантовски: как е възможна религията, как е възможно познанието на висшите светове?. „На какво бихме могли да се надяваме? – както казва Кант. Втората половина – това вече е друг Булгаков. Булгаков – съзерцател на тайни, който сам твори, не се опира на някого, на някакви чужди древни или нови мисли, а сам твори своето мислене.

По това време той е вече активен църковен деятел, секретар на Всеросийския Църковен Събор, съставя важни документи. Този събор не е било възможно да се проведе до революцията, защото старото правителство и обер-прокурорите препятствали това и в течение на много поколения Събори не са били свиквани. И ето, през 1917 г., след падането на самодържавието, Временното правителство разрешава да се открие Събора в Кремъл. Избират патриарх Тихон, причислен днес към лика на светците. Той високо цени Сергей Николаевич Булгаков, и когато същия се обръща към него с молба да бъде ръкоположен в свещенически сан, той му отговаря: Сергей Николаевич, Вие на нас в сюртюк повече сте ни необходим”. Това, което имал предвид било, че обществената, политическата, научната, публицистичната, философската дейност на Булгаков била за патриарха по-важна. Но Сергей Николаевич е настоятелен и наскоро, сред настъпилите вече революционни  дни, Булгаков бил ръкоположен.

По поръчение на патриарх Тихон го ръкополага епископ Федор и Булгаков описва, как след като станал свещеник се почвствал окрилен. Това било връщане към изначалното му призвание, към неговата собствена природа.

Но събитията се развиват бързо, стават все по-трагични. Едно от децата му  починало и той много тежко го преживял и със семейството си заминал за Крим. Там той написва философската драма „На пира на боговете”  (На пиру богов), събира около себе си различни хора, обсъждат съдбата на Русия. „На пира на боговете” – това е реминисценция от стихотворението на Тютчев:

Блажен, кто посетил сей мир,
В его минуты роковые:
Его призвали всеблагие,
Как собеседника на пир.

Следва дълбока криза в религиозното сърце на Булгаков. Първото руско църковно ръководство не се справило с революционната ситуация, изпуснало я от ръцете си. Не след дълго му се налага да напусне Русия и заедно с емигрантите да потегли за Константинопол. Това е същата съдба, която ни е позната от прекрасния филм създаден по мотиви от книгите на друг Булгаков, Михаил Булгаков, „Бяг” (Бег).

Пристига в Константинопол, среща се с гръцкото църковно ръководство: то е напълно корумпирано, съвършено равнодушно, само по себе си е картина на пълна деградация. В тайни редове на  а дневника на Булгаков можем да прочетем, че Изтокът загива, единствената сила на Църквата е останала на Запад. Той е на предела да премине в католицизма. Но в края на краищата побеждава вярата му в Църквата: не, Църквата е в катастрофално състояние, но не всичко на Изток е погинало. С тази вяра той утвърждава своя път в Западна Европа.

Първоначално в Берлин, по-късно – в Париж. По това време в Париж митрополит Евлогий – епископ, възглавил емиграцията, и който не желаел да се приобщи нито към десните, към монархистите, нито към просъветските групировки, и който искал да съхрани неутрална линия – приел подчинение на константинополския патриарх. Именно тази църковна, евлогианска групировка основала Свято-Сергеевския институт в Париж. Там Булгаков служи в църквата, преподава, ръководи катедрата по догматическо богословие, там той създава своите грандиозни произведения, вече в сферата на богословието.

Художественият му усет го извежда на естетическия път. Огромните му книги, написани задграница, като че са някакъв вид иконостас. В центъра – трилогия за богочовечеството: три огромни тома „Агнец Божий”, „Утешитель” (за Духа Божий), „Невеста Агнеца” (за Църквата). От двете страни – книга за ангелите, лична, тайствена книга „Лествица Иакова”, книга за почитане на Йоан Кръстител – „Друг Жениха”, за почитане на Дева Мария – „Купина Неопалимая”. За апостолите – „Петр и Иоанн – первоверховние апостолы” , книга за йконописта.  Не изоставя и философията, публикувани са „Трагедия на философията”, „Философия на имената”. Посмъртно са публикувани неговите коментари към „Апокалипсиса” на Иоан. Записани са 80 негови проповеди, голямата част от тях са издадени посмъртно.

Булгаков е човекът, който е направил първия пробив в диалога между християните. Когато започнали първите конференции, първите конгреси на Всемирния Съвет на Църквите, Булгаков представял там Православната Църква. Чел съм дневниците му: как се е вълнувал, когато отивал – за първи път! – на тези контакти, към които ние сега малко или много привикнахме. Той свидетелства  за ценностите и духовните традиции на православието – в Лозана и навсякъде, където се състояли тези конференции..

Негов ученик разказва  как една вечер той се разхождал из Париж, около Сакре Кьор – там, където винаги има много художници, шум, тълпа, – и изведнъж видял насреща си свещеник, явно от Русия, с дълги коси (в памет на старинния обичай на своите предци Булгаков не подстригвал късо косите си). Булгаков си вървял, не забелязвайки нищо около себе си, отчужден, вглъбен в себе си. И ученикът му почувствал, усетил дълбокото вълнение на духа на отец Сергий….

Той имал много ученици. Имах щастието да познавам мнозина от тях, хора, които разказват за неговата изключителна топлота, душевност, мъдрост, удивителна ерудиция. Булгаков организирал у дома си семинари за изучаване на най-важни църковни и богословски въпроси. При него би могъл да отиде всеки. Като професор той бил дълбоко ерудиран, проблемите, за които пишел го вълнували до глъбините на душата му – такъв бил неговият живот, той изцяло се отдавал на това!

Тридесетте години били трагични за него. Проблемът бил в това, че десните в църквата, монархистите, се отцепили от нашата църква, защото според тях в Руската Православна църква  всички там са едни и същи, „енкаведисти”,  и ненавиждали Булгаков, защото той не се присъединил към техния лагер. Просъветските групировки също се отнасяли отрицателно към него, по същата причина – той не ги приемал (макар политиката по него време да не го вълнувала особено много. И ето, започват догматическо „подкопаване” под него, за да обвинят Булгаков в ерес, за да го уличат като създател на лъжеучение. Такъв гигантски ум, безусловно, повдигал много спорни въпроси. Той бил уязвим, както всеки голям човек.. Неуязвим е само глупакът, който изрича само азбучни истини: две по две е четири – как може  да бъде  уязвим.? Този, който повдига проблеми, разбира се, е уязвим!

Върху Булгаков се излива поток от критика. Карловацкий, емигрант монархист написал голям том за софиологията на Булгаков (Учението за София – Премъдростта Божия). Самият аз съм чужд на това учение, никога не съм го приемал, но осъзнавам, че тази концепция има място като богословско мнение.

Докато Карловацкий и хората около него тъпчеха и обвинявахая в ерес Булгаков, Московската патриаршия, която се намираше под прицела на сталинските репресии, макар да пребиваваше в такова мъченическо състояние, успя да издаде документ срещу Булгаков. Това било в края на 1937 година. Даже парижкият богослов Владимир Лоский, млад човек тогава, искрен, който винаги е бил верен на нашата Московска патриаршия, се включил в тази полемика и написал книга, изобличаваща софиологията на Булгаков. Лоский по-късно сам се срамуваше от тази книга. Защото, това, което се случваше беше едностранно, ожесточено, агресивно нападение на човек, който изобщо не изказвал нови догми, а мислел на глас.. Можеш да не си съгласен с него, но да го тъпчеш като еретик е било несправедливо.

В днешно време, за щастие, отношението към Булгаков се е изменило, и при нас в „Богословских трудах” за първи път беше отпечатана неговата биография, достатъчно подробна, с библиография на неговите трудове. Там се казва, че неговото мнение за София – Премъдрост Божия – е предизвикала критика, но върху това сега не се поставя акцент.

Ще кажа няколко думи за какво става дума. Булгаков считал, че сътворението на света би трябвало да има в своите основи  духовно начало: Бог създал Душата на Света (да я наречем така). Но тази Душа на Света е тясно свързана със самото Божествено начало – като да е мисъл Божия, пронизваща творението (изложението ми е много схематично и опростено). Но при това,  това може да се разбира така, че между светът и Бога няма пропаст, че Абсолютът и тварното  някак си постепенно преминават едно в друго. Получава се така, че творението – не е акт, чудо, когато от небитието се ражда битие, а от мисълта, която се намира в Бога, от небесната София – Премъдростта Божия се ражда  духовната основа на света, а от нея – светът. Така че светът е повече свързан с Бога, отколкото считало цялото християнско богословие. В това имало много съблазни, например, уклон към пантеизъм. Но Булгаков никога не е въздигал това до догмат, това било само богословско мнение. Богословските мнения се допускат в Църквата – винаги са се допускали – ако не претендират да са абсолютна истина.

През последните си години Булгаков бил болен от рак на гърлото, направили са му операция и той не могъл повече да чете лекции и да служи. Само най-близките му разбирали неговия шепот. Но той продължил да работи, непрестанно да работи, и до сега се издават негови непубликувани произведения.

Впечатлението което оставила неговата личност в хората, които са го познавали, е неизгладимо. Човек, който е присъствал при смъртта му, ми разказа, че това не е било смърт, а преображение. Така и говорил за себе си Сергей Николаевич: „Аз няма да умра, аз ще се преобразя.”. В продължение на няколко часа от неговото лице  се излъчвала необикновена светлина, и това е било видно за всички.Това не било агония, а възнесение на духа…. Той като че преминавал, съзерцавал тези светове, в които винаги вътрешно живял, и в това си съзерцание   преминал границата отделяща този свят от отвъдния.

Много десетилетия след неговата смърт у нас името му не се споменаваше. Примерно във философския речник, излязъл през 1952-1953 г., няма да намерите името на Булгаков. За първи път то се появи във философска енциклопедия през 1960-те години – кратка справка. И едва сега той се връща при нас. Истина е, връщане по-бавно от това на Владимир Соловьов, Николай Бередяев и други философи. Това е защото през втората половина на живота си повече внимание отделял на собственото си богословие, а не на философското. По тази причина изданието на неговите трудове, трябва да бъде дело на църковно академичните инстанции и учреждения. Но, така или иначе, заговорът на мълчанието приключи, така или иначе величествената светла фигура на този смирен, мъдър, просветлен човек с гигантски ум, огромна вяра, човек, животът на който бил търсене, и не само търсене но и намиране, пълно намиране (обретение) – днес е отново с нас.

Мнозина се отнасят към него като към свят човек. Аз грижливо пазя като реликва, някои предмети, които са лежали на работната му маса, и които той ползвал, и ми се струва, че духовното възраждане в днешното време произхожда не само от трудове, които той и неговите  сподвижници са ни оставили, но и под непосредственото влияние на неговата личност. Защото това е привилегия на великите души – отивайки си от този свят,   продължават да указват въздействие върху него, продължават да участват в създаването на Царството Божие на Земята.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 15.05.2019

.

отец Александър Мен
За доброто и злото

Преди да говорим за доброто и злото, нека да се спрем върху една интересна страна на феномена зло, на тайната на злото. Когато злото се сблъска с човека, то ефектите от този сблъсък са различни. Срещали сме хора, които в резултат на преживяни страдания  са изпаднали в озлобение, пълна бездуховност, атеизъм. И обратно, познаваме също толкова, ако не и повече хора, преминали през  страдания и неволи, които духовно са се извисили.

Веднъж младия Мережковски, бъдещият велик писател, бил заведен от баща си при Достоевски; Фьодър Михайлович прочел стиховете на момчето и сърдито казал: „Лошо, много лошо! Да се страда трябва, да се страда!” Бащата се засмял и казал: „По добре в такъв случай да не пише, но и да не страда!” Но Достоевски бил прав: хората с абсолютно безгрижен живот, не са в състояние задълбочено да разберат другите хора – „ситият не вярва на (не може да разбере) гладния”.

Опитът, който сме натрупали при преживяните от нас кризи и страдания ни открива път към другите хора. Затова и темата за злото е огромна, трагическа, мъчителна. И не мислете, че в християнската мисъл тя е в такава степен разработена, че аз сега ще ви поднеса готова схема, а на вас ще   остане само да я усвоите. Това не е нито теория, нито хипотеза, а си остава  за всички нас  проблем, и то проблем не на философията, а проблем на живота.

В Евангелията Христос никъде не говори за произхода на злото, за неговата същност и смисъл; Той ни говори само за това, как да живеем в свят в който злото царства, властва, където то съществува. Това са „правилата” на нашия свят. При това Самият Той ни е посочил, че метафизиката на злото, т.е, теорията за неговия произход, в случая е вторична, а главното е човекът да му противостои.

Трябва да се прибави, че на всеки от нас му се иска  щото висшата сила, творяща Любов, в един миг, по вълшебен начин  да изтреби, да изкорени злото от света. Но ни се предлага нещо по-различно, нещо, което съответства на човешкото достойнство. Предлага ни се като на част от творението, в което съществува зло, да се присъединим, да участваме в борбата със злото, така че самата природа и живите същества в наше лице да му поставят преграда.

Питате ме: „Какво изначално е заложено в човека?”

Навсякъде, не само в човека, но и в структура на материята, в структурата на живота, в структурата на духовните тайнства е заложено доброто, по-точно, това, което ние наричаме добро. Доброто в самия си принцип е хармонично, а злото – то не е някакво самостоятелно начало, а увреждане, карикатура, ненормалност.

Ако двигателят прекъсва,то нещо е повредено, това е дефект на автомобила. Така и  злото в нашата душа, в обществото, в природата – това е дефект на творението, а не някаква изначална даденост. Но, така или иначе, причината за това не е повърхностна, а много дълбока.

Ако не се занимаваме с дефектите на природата, а се спрем само на тези, които се отнасят до нашия живот, то бихме могли да направим заключение, че този дефект е присъщ на нашия вид, на целия човешки род. И той е възникнал много рано. Съвременните учени, психиатри, психоаналитици, изхождайки от съвсем други съображения са съгласни с тази мисъл. Сравнявайки психиката на човека и животното, те са стигнали до извода, че човекът е аномално същество, в него е нарушено някакво равновесие.

При животното всички функции на тялото, всички психологически реакции по отношение на околния свят са нормални. То изразява своята радост, своят страх, търси храна, избягва опасностите: всичко в животното си е на мястото. Животното никога не би търсило болката за някакво свое мазохистично удоволствие, никога не би изпитвало радост от това, че причинява болка другиму. Садизмът е чужд на животното. Когато видите, че котка си играе с мишка, не мислете, че тя е садистка, тук става дума за нещо съвсем друго. Тя за нея е това, което за нас е говеждата пържола, но и нещо повече – тя се учи в тази игра. Тя е занесла недоудушената мишка на своето котенце, за да се научи то да лови мишки в тази игра – и всичко това е част от закономерностите в нейния живот, на нейната психика, всичко   е нормално, органично.

Появили са се в човека маса патологични наклонности, при които той  се проявява в ролята на мъчител и то  не по някаква целесъобразна мотивировка, а защото душата му е поразена от аномалия и  изпитва удоволствие, когато причинява страдания на другите, Това и на вас ви е присъщо, на кой в по-малка, на кой в по-голяма степен.

Има хора, които не могат да мирясат, докато не докарат до сълзи някой от членовете на семейството си. И като се успокоят, готови са да го галят и целуват. Какво се случва? Какви са тези процеси в душата, които имат такъв парадоксален, нелеп ефект? Учените са се опитвали да открият  защо най-разумното същество от всички същества на Земята, а може би и във Вселената, се държи по-безумно от насекомо или от  някой  кон? Изводът им (това е хипотеза) е, че човекът докато се е намирал  в животинския си стадий е бил в най-тясна връзка с природата, бил е органична част от природата, както и всяко останало живо същество. Но когато в него се събудило духовното начало, когато се събудил в него разумът, когато в него се събудили човешките свойства, те го откъснали от природата. Той се превърнал в доведен син на природата, грозното пате, някакво непонятно същество, което е и чуждо на природата, и в същото време не може да се откъсне от нея, а с всичките си фибри е свързано с нея. И това състояние на откъснатост от майчиното лоно, по мнението на психоаналитиците, създава този дълбок вътрешен дискомфорт, дисхармония, хаос в човешката душа. От там възниква и това, което ние на езика на богословието наричаме грях.

В тази хипотеза има  много истини: хората на градската цивилизация, откъснати от природата са по-изтерзани, по-измъчени, по-извратени: отсъствието на близост с природата и екологичната криза тежко им се отразяват. Вие виждате сами, колко притегателна е идеята за тях да поживеят сред лоното на природата, с какво умиление пишат за гъбите, за тревичките по разните списания. „Назад към природата!” И това има корените си не от вчера.

Но в своята същност това обяснение опростява нещата, то не е задоволително. Работата е в това, че ако ставаше дума само за откъсване от природата, нарушенията биха били  само в нашето физическо състояние. Между впрочем физическото състояние на съвременния, цивилизования, градския човек не е по-лошо от това на човека от миналото, на „природния” човек. Налага ни се да отхвърлим популярния мит, че хората от древността са били някакви ненадминати по сила юнаци, че първобитните хора са били като от картините на Васнецов, могъщи великани. А за средните векове – погледнете в музеите рицарските доспехи: ни един съвременен млад човек не би могъл да ги навлече! Съвременният човек, включително и градският, е физически достатъчно добре развит.

Проблемът е в неговото духовно състояние. Отговорът, който ни е даден   в  библейската мъдрост, е пределно ясен: човекът се е е откъснал не само от природата, и не на първо място от природата, – той се е откъснал от самия Източник на Живота, от духовния Източник на живота. Болест е поразила неговото духовно същество. Това, което наричаме първороден грях на човека или грехопадение. С него човек живее (всеки от нас), така както живее със  своята наследственост, така както живее със своята причастност към рода човешки.

И той се бори в себе си с това, бори се в света, който го обкръжава, и е призван да го преодолее. Сам, с помощ свише, но сам. В това е величието на човека, в това е неговото върховенство като цар на природата.

Не злото е заложено в нас, заложени са   безкрайни възможности. Но съвременният човек е толкова далеч  от изначалния замисъл на Бога за човека, колкото австралопитекът, обитавал саваната преди три милиона години, е далече от Гьоте или Толстой.

Еволюцията на човека като биологически вид е завършена. И тези от вас, които са запознати с биологията, знаят това.Намираме се в духовна еволюция. Бавна и трудна, каквато е всяка еволюция. А светите, великите герои на духа, са духовни мутанти, те са авангардът на човечеството. Те вървят пред нас и ние се равняваме по тях, вървят пред нас  и прокарват път, по който човечеството да се устреми напред. Това не може да стане бързо. Не може да стане бързо, заради изменението на външните условия.

Да кажем две думи за външните условия. Много е  съблазнително да се мисли, че духовното начало ще се освободи от надделяващите над него страсти и безумства, ако човек се върне в естествените природни условия. Известният френски писател, оказал голямо влияние върху европейската мисъл, върху индийската мисъл, върху човешката мисъл най-общо, – Жан Жак Русо – е бил убеден, че трябва да се върнем към изходното първобитно състояние, назад към природата.  За това и днес говорят хилядите негови последователи.

Но историята потвърждава, че промяната на условията, дори най-благоприятните условия, съвсем не правят човека по-различен. Ние срещаме свети, истински хора във всички цивилизации, във всички страни, във всички векове. И не бихме могли да кажем, че дивакът е по-добър от цивилизования човек. И диваците си имат свои престъпници, свои негодници, както при цивилизованите хора има негодници и свои прекрасни представители на човешкия род.

В ход е духовна еволюция, а всяка еволюция е борба – борба за съществувание, в случая за духовно съществувание. И ние я осъществяваме  в себе си, длъжни сме да я осъществим. Ето кое е главното. Ние се борим за себе си. И това е отговорът на въпроса за взаимодействието на доброто и злото в света. Доброто (тук ние условно употребяваме този термин), доброто е това, което е прекрасно, това, което твори, това, което подържа движението напред, което ни изпълва. Това е животът. Разбирате ли? А злото – това е смъртта, това, което пречи на развитието, това, което извращава, отвежда в страни, това, което дехуманизира човека, което го превръща в не човек. Злото е грях, злото е гротеска.

Количествените съотношения на силите на доброто и силите на злото е невъзможно да бъдат установени. Защото това не е нещо, което да вземем на отчет. Няма такава статистика. Това е в такава степен динамично цяло, че никой от нас не би могъл да каже за себе си: при мен доброто е 30 процента, а злото – 70 процента. Дори да си мисли, че е така, това би било неточно и невярно. И, накрая, напълно погрешно е да се смята, че животинското начало в човека е зло, а разумното – добро. Това е неприемливо опростяване. Разбира се, разумът е истински човешкото в човека. Когато сме жадни – тогава животното е това, което говори в нас. И ако ни се спи, примерно, какво лошо има в това? Животното говори в нас, но никакво зло няма в това. Или, с други думи, това, което у нас е органично, биологично – то може да бъде свято, прекрасно: прекрасно като някакъв инструмент, който служи на висши цели.

Възможно ли е един двигател на автомобил да бъде зъл или добър? Той не е нито едно от това! Ако е двигател на кола на бърза помощ може ли да се каже, че е добър? Ако е на танк, който прегазва хора, става ли той от това зъл? Това се отнася и за нашето животинско начало. То може да бъде употребено и за добро, и за зло. И най-същественото тук е да осъзнаем йерархията на тези понятия.

Всяка конструкция, за да бъде тя стабилна, има своя опорна точка, някаква ос. Във всяко общество трябва да има център. В човека трябва да има Цар, Владетел. И той е нашият Дух, нашият Разум.

За сътворението на човека е казано, че той е създаден, за да властва над животните на сушата, над рибите в морето, над всички твари. Свети Василий поетично коментира тези думи: в нашето тяло като че присъства цялата природа. Всичко живо от земята и морето съществува в нас. На практика това е биологически факт, погледнете еволюцията на зародиша: имали сме опашка, хриле и прочее. Но да владичества човекът, да владичества!…

Понякога хора религиозни, вярващи нападат разума. Това се случва поради недоразумение. Разумът е най-голям дар Божий. Всички грехове и всички престъпления на човешкия род са били извършвани когато разумът е бил приспан, когато е бил потиснат. Съществува гравюра на Гойя „Сънят на разума ражда чудовища”, и точно така е. Да вземем която и да е ужасна ситуация от световната история или от собствената си биография. Когато ни се е случило нещо отвратително, срамно, когато в обществото се е случило нещо позорно – би ли могло да стане това, ако по това време разумът е тържествувал! Тържествува безумието, тържествува ирационалното, сляпото, злобното…

Гледали сте може би  филма „Обикновен фашизъм”, не е ли очевидно, че разумът е спал и сънищата му са пораждали чудовища? Примери такива има достатъчно, няма да ги привеждам. Те и сега се извършват навсякъде по света. Безумието! Ето кой е врагът, а не разумът. Което ще рече, че не животинското, а грехът, грехът като зла воля, погрешно насочена воля, воля пронизана от злото. Ето как трябва да се съди и да се разделя.

Воля, да – но накъде е насочена тя? Тя трябва да бъде насочена към усъвършенстване на човека,  устремена към това, към което ние сме  програмирани – та нали всеки от нас съхранява в душата си желание за абсолютното – абсолютната любов. Само че на практика нея я няма. Задоволяваме се с трохи, просто защото нея я няма. Абсолютна красота не съществува.  Търсим да я уловим, но никъде не я виждаме. Абсолютно добро, абсолютна истина не съществува. Ние желаем всичко да е абсолютно. И когато не го получим, дълбоко се разочароваме, изпадаме в скептицизъм.  Но трябва да го търсим,  непрестанно да се стремим към него, никога да не се разочароваме, никога да не се отказваме. Защото това е стълбата, водеща към Небето. Защото абсолютното съществува. Само че тук то е разпръснато на малки зрънца, подобно на песъчинките злато в пясъка. Защото любовта и красотата, истината в света, който ни обкръжава е отразена светлина, отразена светлина на Слънцето. И когато човек духовно проникне в същността и познае тайната Божия, той внезапно ще види, че е намерил това съсредоточие, епицентъра на взрива, от който изхождат лъчи, които пораждат тези искрички добро, красота, любов, това което поражда в нас този удивителен и странен стремеж към Небето.

Това е и едно от необикновените свидетелства за присъствието на Божията сила сред нас: стремежът на човека към абсолютното. Защото в природата всичко е устроено целесъобразно:   жирафът, който е лишен от глас, няма желание да пее, хипопотамът – да лети. Всичко си е на мястото. А ето, в човека съществува такова желание, което не би могъл в живота си напълно да постигне. Но щом то е заложено, то не е заложено случайно. Защото в нашето невидимо, но присъщо ядро, съществува възможност да се възвисим необикновено високо. И ние това го знаем от мистиците, от духовното богатство на тези хора, които приживе за мигове, а и за по-дълго са умеели да излетят на крилете на духа и да се докоснат до тази небесна Риза (риза – църк. одеяние, дреха).

Всеки вярващ човек, всеки християнин  е   Антей, но  на обратно. Помните мита за Антей, нали? Той винаги се притискал към майката-земя и придобивал нови сили; когато го откъснели от земята той губел силите си. Ние трябва да живеем по противоположния начин: трябва да се притискаме към Небето. Ако не се притиснем, ще падаме все по-надолу. Ще губим силата си.

И още един коментар: съществуванието в качество на животно – добро ли е или лошо. На човека, уви, не е дадено, приятели мои, да се върне в това състояние, в което пребивават животните. Не е дадено. Човекът винаги си остава по-лош от животните. Не може да стане едно от омиротворените животинки на тяхното царство. Движение назад в еволюцията, в замисъла Божий, е невъзможно. И когато това се случи, това е винаги движение надолу и само надолу.

Сега следващият момент. В какви форми в света съществува злото? Аз бих казал, в три форми или четири. Първата елементарната форма – това е хаосът, всяко умъртвяване, разложение, обезобразяване, дезинтеграция. Всичко това, което препятства усъвършенстването на живота, усъвършенстването на света. Това е смъртта. И в Светото Писание смъртта е посочена като най-голям враг.

Първото зло  е на равнището на природата. Второто – на равнището на човека. Това зло е нравственото зло.

И накрая третото – злото на чисто духовно равнище: това, което наричаме демонично зло. Тук човек се докосва до тези тайнствени измерения на битието, в които също се проявява някаква деформация, някакъв дефект. Човек се натопява в тези измерения и става техен носител, инициира се от тях.  Оттам и този демоничен бяс в хората-носители на злото, хора, при които злото става тяхна втора природа; хора, които са натровени от злото.

Злото променя ли образа на човека? Ето и отговорът: когато хората изцяло са проникнати от злото, те действително са негови олицетворения.

Необходимо ли е да се борим със злото през целия си живот? Разберете, това е много важна дилема. Творението се осъществява сега. Бог действува сред нас сега. Бог действува в природата всяка секунда и Неговата творческа сила непрестанно противостои на силите на разрушението. А ние сме Неговите съюзници. Негов съюзник е и природата, която е съзидателна. Животът всяка минута се противопоставя на смъртта, противопоставя се на разрухата, противопоставя се на разпада. Помислете само как животът се опитва да измами смъртта, как хитрува: когато организмът умира, той успява така или иначе да предаде щафетата чрез своя наследствен код, чрез гените към следващите поколения, за да не изсъхне дървото на живота.

Всеки организъм, било то амеба или антилопа, постоянно се намира в състояние на преодоляване на нещо, в постоянно противостояние. А най-доброто доказателство и свидетелство за това противостояние е нашето тяло. Всеки удар на сърцето е надделяване над смъртта. Непрекъснато ѝ се противопоставяме. И накрая, всяко нравствено усилие на волята е съпротива срещу духовната смърт, съпротива срещу греха..

Ако човек е лишен от това противопоставяне, то неговото участие в творението се прекратява. Човекът е призван да бъде активен. Всеки на своето ниво, според своите възможности и способности, но вътрешно той е длъжен да е активен.

Да си представим човек  на  място, но където се проявяват най-добрите човешки качества. Военната медицинска сестра, която под обстрел на колене и лакти пълзи, за да спаси ранения войник – тя преодолява страха си от смъртта, преодолява страха си, че ще направи нещастни своите близки, ако намери смъртта си изпълнявайки своя дълг. Това противопоставяне на страха изисква от нея огромно усилие. От този пример следва, че борбата не е нещо еднократно, тя е нашето дишане, нашето съществувание, нашият живот.

В забележителната книга на Жорж Бернанос „Записки на селския свещеник” един от героите, френско кюре, разказва за своята клисарка, която страдала от мания за чистота. Всеки ден тя почиствала църквата до блясък. Идвали енориашите, нанасяли мръсотия, кал; когато си тръгнели тя отново се заемала с търкането и лъскането. И тя, бедната, умряла, защото непрекъснато мила пода, и се разболяла от влагата. Искала веднъж и за винаги да почисти църквата.  Струвало ѝ се, че това е възможно.

Кюрето привежда този пример в своя беседа на тема за това, възможно ли е да победиш и след това да лежиш на лаврите си. Не е възможно, почистването е постоянна работа, постоянно движение. Като биенето на сърцето, като движението на планетите по своите орбити.

И накрая, като последно. Нищо не казах за произхода на злото. Съществуват множество теории, богословски и философски, много опити да се разбере, как е възникнало в  неведомите  за нас глъбини на мирозданието, как се е случило така, че една от волите, някаква воля, някакви сили: разумни, полуразумни, съзнателни, полусъзнателни – насочила своят поток в посока противоположна на този поток, който се насочвал от волята на Твореца.

За да проумеем тази сляпа, тъмна воля, необходимо е да я осмислим. Но сама по себе си е тя безсмислица – не може да се осмисли.  Това е, от което всички теории страдат, затова и в Библията всички те са отхвърлени. Има там  Книга на Йов, за която вече говорихме. Тя е посветена на  човек, който се опитал да се съди с Бога, изисквайки от Него да му обясни защо страда. И   дошли при него трима негови приятели, всеки от тях изложил някаква богословска и философска теория – защо злото съществува. Но Йов не приел нито една от тях. И Бог не му отговорил, но Сам Той му се явил. И Йов всичко разбрал, разбрал го на едно друго равнище, без да може самият той да го изрази.

Нашите теории не са в състояние да обхванат всичко това. Да не говорим, че, ако ние точно знаехме всичко, бихме били безпогрешни играчи. Бихме били хора, имащи гаранции във всяко отношение, от нас не би се изисквала смелост да се изправим срещу неизвестното.

Представете се човек, който се отправя на опасно пътешествие, и някаква празноглава но проницателна  врачка всичко точно му е предсказала, къде какво и кога ще му се случи, и че всичко ще завърши благополучно. Смел ли ще е този човек, ще прояви ли той силата на духа си в това пътешествие? Не, разбира се! Той ще върви и ще си свирка, защото в джоба му лежи  запис на съдбата му по време на пътешествието. Между впрочем Бог ни призовава да приемаме Неведомото, да го приемаме и да се гмурнем в него така, както човек се хвърля в морето и плува.

Само в такъв случай бихме били истински хора. Затова християнството се отнася отрицателно към гадаенето и предсказанията; не защото не съществува възможност да се прескочат витките на времето и нещо да се види, – съществува такава възможност, и практиката го е показала. Но в гадаенето се проявява недоверие към Бога, а има ли недоверие, целия наш живот отива на вятъра.

Представете си, че срещнете човек, който ви зове нанякъде и ви кани и ви говори, че ще ви покаже това и това. Вие обичате този човек, доверявате му се. Но като се застраховате на принципа „доверявай се, но проверявай”, едновременно с това събирате сведения за него. Естествено доверието е разрушено, отношенията са развалени.

В областта на вярата подобно двойно счетоводство е невъзможно, както е невъзможно и в областта на истинските човешки отношения: ето защо вярата изисква от нас доверие.

Библейската дума „вяра” произлиза от думата „твърдост”, „непоколебимост”, „вярност”.  Слушали сте и думата „амин”. „Амин” означава „точно така”, „вярно”. Библейската дума „вяра” – „еммуна” – произлиза от този корен. Човек се доверява на Бога и знае, че Той в никой случай и никога няма да го подведе. И тогава възниква най-трайната обратна връзка, която нищо не е в състояние да разруши, затова в сравнение с тази сила всички сили на света са нищожни.

Превод Shi Jian

Качено на сайта iztoknazapad.com на 16.02.2019

 .

Александър Мен  „Човешкостта на Исус“

 ХРИСТИЯНСТВО / КУЛТУРА бр. 136

Въпросът за човешката същност на Исус изглежда съвсем несъществен на някои, тъй като, приемайки в себе си Христа Спасителя, виждайки Го в душата си, те предполагат, че вече няма никакво значение какъв е бил Той в очите на окръжаващите Го хора. Но догматически, богословски, дълбинно това всъщност е много важно. Защото другият подход някак си се хлъзга към монофизитството – онази древна ерес, която е виждала в Христос само божественото, но не е виждала в Него човешкото. Именно Вселенските събори са настояли на това, че Христос е бил съвършен човек. Не в този смисъл, че той е бил някакъв съвършен, прекрасен човек – това и тъй е очевидно, а в това, че той е бил човек напълно. Във всичко освен в греха Той е бил човек. Ако ние възприемаме това в цялостната тайна на Богочовечеството на Христос, която за нас е тъй важна, то нима може да съществува човек без някакво ярки индивидуални черти, без някакви особености, които да обрисуват Неговата личност?

Разбира се, няма да намерим такива неща в Евангелието в прекия смисъл на думата. Защото Евангелието не е написано като белетристична книга, не е и историко-описателна, там няма Неговия портрет, няма някакви Негови черти, каквито сме свикнали да намираме в романите или у античните автори: той направил това, той изглеждал така. Затова е трудно да бъде обрисуван Неговият образ, както са ни учили някога в училище, да речем, като образа на Кутузов в романа Война и мир.

Трудно е да се намери в пълнота образа на Христос в Евангелието. Но тъй или иначе, тъй като това е важно, ние можем все пак да откроим в Евангелието такива моменти, които са скъпи за нас. Понякога те са ни скъпи принципно, тъй като Неговият начин на живот и действие за нас е пример и жив образец. А от друга страна – скъпи са ни просто сами по себе си, като – да кажем – Неговите любими начини на изразяване. Това съвсем не означава, че ние трябва да се изразяваме точно така, но Иисус ни става по-близък, когато разберем какви са били привичните Му, предпочитаните от Него думи. За да не се измисля, а именно да се намерят истинските Му черти, разбира се, е нужна работа. Но ето ви нещо нахвърляно.

Лесно е да Го видим в контраста. Да вземем пророка – той ходи в някакви особени одежди: пророк Илия във власеница, Йоан Кръстител – в камилска кожа. Назаряните не си стрижат косите, духовенството носи своите дрехи, философите имат своя униформа (в древността философите имали униформа – особен къс плащ, по който всички ги разпознавали – ето, задава се философ). Тоест хората се отличават (по някакъв белег). За отбелязване е, че при Христос няма нищо подобно.

По-нататък. При Него ние много рядко намираме изключително възвишен патос, какъвто е бил характерен за пророците, за поетите. Той е говорел с много прост език. Макар че сега в Евангелието, което е преведено през XIX век*,  това не се забелязва особено, тъй като евангелският текст е станал свещен за нас, но в оригинала речта е много проста, даже е трудно да се предаде.

*Авторът има предвид превода на руски език. Той е бил издаден през XIX век, а дотогава е ползван само църковнославянския текст на Св. писание. Б.пр.

Какво е обичал Той? Той е обичал хиперболите. Измислил е за камилата и игленото ухо*;  колко тълкуватели са казвали, че това не е камила, а въже от камилска вълна, че било имало такава тясна врата, наречена иглени уши, и че през нея не можела да мине камила. А Той е имал предвид обикновена яка камила и истинско малко иглено ушенце. И когато Той казва, че фарисеите изцеждат комара и поглъщат камилата** – това е пак Неговият любим начин да се изразява. И когато Той казва, че синапеното зърно е най-ситното от всички семена***, това също е хипербола. Изобщо не е важно дали то ботанически е най-ситното, но е важно, че то израства в такова голямо дърво. Вероятно не е израствал баобаб, но вие разбирате, това е образ за контраст.

*Вж. Мат. 19:24. Б.пр.
**Вж. Мат. 23:24. Б.пр.

***Вж. Мат. 17:20. Притчата за синаповото зърно е една от притчите на Иисус Христос за Царството Небесно. Съгласно „библейската енциклопедия“ на Брокхауз под синапово зърно се има предвид зърното на черния синап (Brasica nigra). Макар и да е едногодишно растение, може да достигне до 2,5–3 м височина и се разклонява, тъй че изглежда като дърво. А семената имат диаметър от 0,9–1,1 мм. Б. пр.

Някои детайли, които на първо четене трябва да се набиват в очи, се оказват отново хиперболи. Жената, която е замесила тесто, сложила там закваска и взела определено количество брашно – с това количество брашно, което там е посочено, може да се нахрани не семейство, а цял полк. А защо? Защото тя взема шепичка закваска и купчина брашно. И разбира се, тук има педагогически момент – за да се запомни казаното. Разбирате ли, това е ярко! При Него няма изтъркани изречения, такива максими – средноаритметически, стандартни. И „който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш“*– това също е много характерно за Него изказване.

*Вж. Лук. 10:15. Б. пр.

Ние даже можем да почувстваме Неговия начин на живот. „А сутринта, като стана в тъмни зори, излезе и се отдалечи в самотно място, в там се молеше“* – значи Той е ставал рано. Обичал е да се уединява; могат да се намерят много места за това, че Той е обичал да се уединява. Ала когато са идвали за Него, Той тутакси е откликвал, не е казвал: о, оставете ме! Има старинно предание за един подвижник, който живеел на висок стълп и там се предавал на съзерцание; това бил велик подвижник, но когато при него пристигнали майка му, близките му, той казал, че няма да има нищо общо с тях, „умрох бо миру“, както се казва там. Ние, разбира се, го уважаваме, но при Христос не откриваме такова нещо, Той веднага се спуска. Ето например в разказа на Марк

*Вж. Марк. 1:35. Б. пр.

Той отишъл, уединил се, но се събрал народ и Петър отишъл и му рекъл: „Всички Те търсят“. Той отговорил : „да идем … затова съм излязъл“* – и тръгнал нататък. И евангелист Марк разказва, че се насъбрал толкова народ, тъй че нямало време и да хапне. Това значи, че Неговият живот е бил наситен през цялото време. (…)

*Вж. Марк. 1:36- 38. Б. пр.

 Продължение: http://www.hkultura.com/issue/2018/135/ >>Прелисти<<

Качено на сайта iztoknazapad.com на 14.07.2019

.

Oтец Александър Мен  „Загадката на висшето „аз“

Тук се озоваваме изведнъж при предела на човешката мисъл и далече зад границата на разума. Тук е необикновено студено, тук е необикновено тъмно, но вие не ще намерите тук друго освен светлина и пламък.

М. Метерлинк

Страниците на Упанишадите са изпъстрени с въпроси, те са безброй, едни въпроси пораждат други въпроси. Понякога изглежда, като че това е гласът на самото човечество, питащо и изпитващо, за което целият свят е загадка. И действително, нима и Вселената и ние самите не предизвикваме такова чувство? Истина е, че в наши дни този глас често го заглушават постиженията на човека, които създават илюзията, че не съществуват вече тайни за него. Философът уверено класифициращ елементите на познанието, ученият, който разчленява мъртвото тяло, практикът, подменящ с временни проблеми истинските дълбини на живота – колко много лъжливи семена са посели те в нашия мозък, колко далече са ни отвели от това изумление пред факта на битието, което е началото на истинската философия! Само много рядко в едно мигновение  цялата тази  втвърдена и непроницаема утайка на теорията и дребнавото знание внезапно се разпада и усещането за велика тайна ни докосва…..  Откъде съм дошъл? Как съм се озовал сред този свят на звуци и блясък и цветове, болка и радост, сред неразборията на думи и образи? Къде отивам? Защо и за какво? Има ли някакъв смисъл в това, че съм попаднал в този свят, или безцелно се нося нанякъде, неизвестно накъде, като облак по небето. Странно е това чувство, но пробудили се веднъж, не е така лесно да избягаш от него. Има си то верен съюзник, който ни напомня за себе си, когато се опитаме да отстраним своето питащо „аз” като го затъмним и се отдадем на течението на външния свят. Този съюзник  е мисълта за края, за границата на живота. Той е този, който ни принуждава да се обърнем към своето „аз”, когато го обхване тъга на границата на Неведомото. И тогава отново, но този път почти в отчаяние  човек се пита:  къде отивам? Какво ще стане с мен? Ето защо индийският юноша Начикет* не пожелал ни слонове, ни злато, а предпочел да намери отговор на най-важната от световните загадки. Ето защо зад всички въпроси на Упанишадите се крие един, който е и най-тревожния от всички: съществува ли смисъл на човешкото съществувание? Как е свързано тленното с Нетленното, с Вечността? Защото само чрез тази връзка човек се приобщава към истинския живот.

*Личните имена, както и специфичните термини в превода си съм изписал така, както са в оригиналния текст на о. А. Мень,

На този въпрос мъдреците-брамини отговарят, на пръв поглед, еднозначно: нашата гибел е в авидя, в невежеството. Достатъчно е човек да осъзнае, колко дълбоко самият той е вкоренен в Безсмъртното. Но неговата беда е в това, че  не забелязва това, и, следователно, остава във властта на Смъртта. Висшето знание включва в себе си възможността за освобождаване от тази зависимост. Блажен е този, който се удостоява да открие в себе си всеобщия Дух.

Напразно хората търсят висшето знание в старите книги. Няма да открият там пътя към безсмъртието. Чхандогья осъжда тези, които, изучили Ведите, си въобразяват, че знаят всичко, а Мундака с презрение се изказва за обредите, като за пробит съд*. Древните ритуали не могат да открият на човека Непреходното.

* Чхандогья, VI, 1, 2, Мундака, I, 2, 7.  Като правило, подобни критични забележки по отношение на традицията са били облечени в завоалирана форма.

„За този, който  не познава това Непреходно, – казва Брихадараньяка, – който извършва възлияния и жертвоприношения в този свят и се подлага на въздържание в течение на много години, всичко си остава крайно. Наистина е жалък този, който не познава Непреходното, а се отдръпва от този свят.*”

* Брихадараньяка, III, 8, 10.

Затова и ученикът с молба призовава своя гуру: „Води ме от нереалното към реалното, води ме от тъмнината към сетлината, води ме от смъртта към безсмъртието,*”

*Брихадараньяка, I, 3, 27.

Древните се обръщали към видимия свят, боготворили са Слънцето, опияняващата напитка Сома, почитали са стотина богове, които, както им се струвало, изпълвали пространството, планините, джунглата и домовете им. Докато сега човек се отвръща от тази завладяваща въображението му панорама и търси да прокара път към Сат Екам, Единната Същност*.

*За понятието „Единна Същност“ в ведическата висъл виж.: М. Мюллер. Шесте системи на индийската философия. М., 1901, с. 50; П. Дейссен. Веданта и Платон. М., 1912, с. 15-18.

Когато Яджнявалкью го запитали колко богове съществуват, той първоначално назовал каноническата цифра от ведийската  митология: три хиляди триста и три. Но когато ученикът, чувствайки, че неговият учител не му е казал цялата истина продължавал да го разпитва, Яджнявалкья отговорил: тази цифра отговаря на проявленията  им, боговете са само тридесет и три. И в края на краищата, отстъпвайки на настойчивото желание на своя ученик да научи истината, признал, че всъщност Бог е само един*.

*Брихадараньяка, III, 9, 1.

Ако съществуват богове, то те са само вълни на единното море на Божеството. „Той е единствен, не притежава цвят, прилага силата си многообразно, създава много цветя за неведоми скрити цели, в него в края и началото е разтворена Вселената, той е Бог, да ни дари той с чисто възприятие. Той наистина е Агни, той е Адитья, той е Вая, той е луна, той е чистотата*”.

*Шветашватара, IV, 1-2.

Но къде да открием това Единно, къде е скрито то? Упанишадите поясняват това с нагледен пример*.

*Чхандогья, IV, 2, 1.

- Донеси ми смокиня,  – казва отшелникът на сина си.
- Ето я, господарю.
- Разполови я.
- Разполових я, господарю.
- Какво виждаш ти в нея?
- Нежни зърна, господарю.
- Разполови едно о тях. Какво виждаш в него?
- Като че нищо, господарю.
- Това е фината част, която ти, драги мой,  не забелязваш. От нея, драги мой, е израсналото това голямо смокиново дърво. Повярвай ми, скъпи мой, тази най-фина същност е в целия свят. Това е самата истина – тя е и в мен и в теб.

Търсеното е близо! Чрез своя атман, чрез своето „аз”, човекът се приближава към световния Атман, който е вътрешна субстанция, принцип на единство, съкровено „АЗ” на Вселената*. Докато ние се опираме на външния опит, ние не бихме могли да забележим входа, който винаги е бил редом с нас. Именно нашето „аз” се допира до космическия Атман. Необходимо е да влезеш в себе си, за да Го познаеш……

*Думата „атман“ обикновено се превежда като  „аз“, но за разлика от преходния „аз“ на личността тук  означава „аз“ задълбочен, тъждествен с универсалния „АЗ“ (виж: С. Радхакришнан. Индийская философия, т. I, с. 126 сл.).

„Когато слънцето е залязло, когато луната си е отишла, когато огънят е загаснал, когато речта е замлъкнала, кое тогава е светлина за човека? Атман става светлина за него*”

*Брихадаранъяка, IV, 3, 6.

Земната светлина би била пречка за истинското знание, което се разкрива в пределна самовглъбеност на духа.

* * *

Но не всеки е в състояние безпрепятствено да премине през вратата. „Този Атман вътре в тялото, състоящ се от светлина и чистота, се постига с истината, с тапас, с правилно знание и постоянно въздържание. Виждат го само хора, които владеят себе си, освободили се от пороците*”.

*Мундака. Ill, 1, 5.

Да постигне Атман е способен само този, който се отстрани от чувствени образи и представи.

Обликът му не може да се съзре
Никой не го е видял с очите си.
Възприема се със сърцето, ума, мисълта.
Този, който го познае, става безсмъртен*.

* Катха, II, 3, 9.

Но и това е малко. Необходимо е да се преборят не само чувствата, но и самата мисъл, за постигане на единение със световния „АЗ”.

Ако се прекратят
Пет знания заедно с мисълта,
Ако бездейства разсъдъка,
То това, казват е висше състояние*

 *Катха, II, 3, 10.

Достигайки такова ниво, човекът  преживява сливане с Атман, побеждава смъртта, въздига се над тленността.

Не се ражда и не умира този, който познае Атман,
Той не произхожда от никого и не става никой.
Нероден, постоянен, вечен, изначален,
Той не загива, когато загине тялото.
Ако убиващият мисли, че убива,
Ако загиващият мисли, че загива,
То и двамата се заблуждават.
Той не убива, той не загива,
По малък от малкото и по-голям от голямото
Атман
е скрит в тайник в сърцето на хората.
Този, който не полага усилия, който без тъга,
Вижда величието на Атман благодарение на спокойствието си.
Седейки, той отива далече
Лежейки, той ходи навсякъде,*

* Катха, I, 2, 18.

Не казва ли същото и Лао-дзъ, когато твъърди, че мъдрецът постига Дао, „без да излиза от дома си”?

Докосваме се до най-смелото постижение на човешкия дух: без страх да проникне там, където замълчава гласът на битието, където цари ненарушимото Мълчание на вечността.

Следвайки по пътя прокаран от съзерцанието, индийските брахмани стигат до там, докъдето стигат всички мистици, в което и  време да са живели, от който и народ да са били. Яджнявалкья и Буда, Плотин и Ареопагит, Майстер Екхарт и Григорий Палама, кабалисте и Николай Кузански, Яков Бьоме, Рейсбрук и множество други ясновидци от Изтока и Запада, с единодушие, което неволно ни довежда до трепет, възвестява, че те са постигнали познание стигайки до самите предели на битието*.

* За сходството  и различията в мистичния опит на  Изтока  и Запада виж.: В. Джеме. Многообразие религиозного опыта. М., 1910, с. 367 сл.; H. Арсеньев. Жажда подлинного бытия. Берлин, 1922; Б. Вышеславцев. Сердце в индийской и христианской мистике. Париж, 1929; H. Bergson. Les deux sources de la morale et de la religion. Paris, 1969. p. 222; R. Otto. The Idea of Holy.

Те всички  като един свидетелстват, че там изчезва всичко мислимо и поддаващо се на представа, че там няма нищо и в същото време е неизразима Пълнота. Там е невъзможно да откриеш нито едно от свойствата на света на природата и духа; там няма нито  добро, нито зло, нито светлина, нито тъмнина, нито движение, нито покой. Там цари нещо, което превъзхожда и най-дълбоката мисъл на човека, превъзхожда самото битие. В свещен мрак, скриващ основата на основите, те усетили реалността на Изначалното, на Абсолюта. Страшна, непоносима тайна!…

Но не е било по силите им да мълчат за това, което са преживяли и те са се опитвали да го предадат с човешки думи. Средновековната монахиня Анджела вместо символа светлина прибягва към: думата „мрак”. Видях Го аз в мрак някакъв, защото в мрака е Най-висшето благо, което нито е възможно да се помисли, нито да се разбере; нищо, което може да се мисли и разбере, не достига до Него.

*Откровения блаженной Анджелы, 72. — „Библиотека мистиков“, 1918, в. I. Пер. Л. Карсавина.

Тази Бездна е трудно даже да се нарече „Бог”; великият немски мистик Екхарт именува абсолютното Начало „Божество” (Gottheit). Всичко, което е в Божеството, – твърди той, – е единно, за него не може да се говори. Така или иначе Бог действа. Божеството не действа. Не съществува за Него действие, нито намерение да действа. Бог и Божество се различават както се различават деянието и недеянието *”.

*Мейстер Экхарт. Духовные проповеди и рассуждения. М., 1912, с. 30. Пер. М.

Отвъд всяко човешко или на животинска твар око, за мистичното око се открива Реалността, която Лао-дзъ нарича Дао, Буда – Нирвана, кабалистите – Енсоф, християните  - Божествена Същност (……..), Божество.

И едни от първите, които са го казали са създателите на Упанишадите.

Те отказват да дадат определение на Висшето. „То нито е дебело, нито е тънко, нито е късо, нито е дълго, нито е червено като пламък, нито мокрещо като вода; нито е сянка, нито тъмнина, нито е вятър, нито е пространство; неосезаемо е, без вкус, без миризма, невидимо за очите, беззвучно е, отвъд мисъл и реч, без горещина, без дихание, без измерения, без вътрешно, без външно*”. То е „нети-нети”, не е това, не е това**. Не може да бъде назовано. То е всичко и в същото време не е ограничено от нищо. Към него се стреми Вселената. То е Брахман, но в него няма личност, която да познаем***. Брахман е свръхличност, сръхсъзнание. Има го и го няма, защото стои над тези категории. За Него може да се говори само ако му се отрича всяко качество.

* Брихадараньяка, III, 8, 8. См.: S. Dasgupta. A History of Indian Philosophy, v.I, p. 44.
** Брихадараньяка, III, 9, 26; IV, 2, 4.
*** Думата Брахман — е от среден род и означава висшето абсолютно начало  Когато ударението пада на последната сричка, то означава лично Божество (см.: А. Сыркин. Некоторые проблемы изучения упанишад, с. 164).

Този поразителен опит на мисиците е поставил начало на богословие, което ептието да се наича апофатическо или отрицателно. По-късно то е намерило своя завършек в Християнството*. Неговата същност може да бъде изразена с думите на Дионисий Ареопагит, Църковен Учител. „Свръхсъщностната неопределеност, – казва той, -  превишава всяка същност, по начина по който свръхразумното единство превъзхождавсяко разбиране, а свръхмислимото Единство – всеки мислен процес; така, както никоя дума не е в състояние да изрази Благото, което превишава всички думи. Единицата единотворяща всички диници, свръхсъщностната Същност и надразсъдъчният Ум, неизреченото слово, безсловесността и безименността, не са по образа на някакво съществуващо битие, но са причина на всяко битие – самото то не съшествува, но е отвъд всяко битие**”.

* Вл. Соловьев свързва отрицателните определения на  Божеството в апофатическото богословии с философското понятие Абсолют, който не може  быть сведен към нищо частно и, и по този начин е  „положително нищо“ (Вл. Соловьев. Философские начала цельного знания. Собр. соч., т. I, с. 375).
** Дионисий Ареопагит. О божественных именах, I, I. Пер. игумена Геннадия Эйкаловича. Буэнос-Айрес, 1957.

Това е почти буквално същото, което се говори за Висшето Единство  в Упанишадите: „Съществува и несъществува, най-желаното е, то е това, което е отвъд разбирането на хората*”.

* Мундака, II, 2, 1. Пер. М. Хельзиг.

Само дух, който се е отстранил от всичко преходно, може, по думите на Упанишадите, да постигне, „света на Брахман, който става негова висша цел, най-ценно съкровище, висша обител, висша радост.*”.

*Брихадаранъяка, IV, 3, 32.

Този, който познава Брахман като истина, знание и безкрайност, в тайно място в сърцето и в най-висшето небе, той ще постигне желаното заедно с всевиждащия Брахман*. Тъмна и непонятна е речта на екстатика**, но тя диша с най-последна достоверност, пред която бледнее  недоносеното разсъдъчно знание.

*Тайттирия, II, 1. Пер. В. Шеворшкина.
**Човек в състояние на екстаз.

За всичко това е трудно да се говори, трудно е да се пише. Очевидни стават и невероятното безсилие и бедност на нашите обичайни понятия, невъзможно е да се прибягва до нашите груби думи, за да се опише това, което превишава всичко земно. Неволно възниква въпросът: не е ли отишъл твърде далече тук човекът в своето главозамайващо възхождение?

Но късно е да се върнем назад: следвайки мъдреците от Индия, ние се оказахме в открито море, „Не трябва страхът да повелява на ума, ако е така, отстъпваме от делото, на което сме се посветили”, – казва Виргилий, когато Данте отказва да тръгне след своя водач. Нека неговите думи ободрят и нас, да ни внушат решимост да плаваме до самия край; ние сме го предприели не от дръзко любопитство, а за да изследваме историята на търсенето на истината.

И така, да се върнем обратно към Упанишадите, които сами по себе си са знаменателна веха в тази история. След векове на езичество те провъзгласили единството на Божественото Начало, признали са второстепенността на външните обреди, посочили на хората безценния дар, магическия кристал, който те притежавали – съкровената дълбина на Духа. В епохата, когато човекът надарявал боговете не само с ниски страсти, но и с тяло. Упанишадите учили, че Абсолютът превъзхожда всичко плътско, видимо, мислимо.

Но ако пълната Истина, достъпна на до-християнското съзнание, е била открита в индийската мъдрост, то с тази глава нашата книга би трябвало да завърши. Но не можем да хвърлим котва при бреговете на Индустан, защото не е било дадено тук, в страната на мистици и аскети, да се въплъти Истината, да се сътвори Богоявлението.

По начало може да ни се струва странно; не е ли била религията на брахманите създадена, за да стане най-добрия пролог към Евангелието? Но така или иначе, съществувало е, значи, нещо, което не е позволило на индийското богопознание да стане Стария Завет на човечеството.

Какво е това препятствие, ще разберем, когато се запознаем с доктрината на Упанишадите за отношението на Божеството към света и човека.

Александр Мень „История религии“ т. 3

Превод Shi Jian

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 17.03.2017

.

Пет въпроса за вярата към отец Александър Мен

Tези въпроси възникнаха в процеса на четене на Евангелието, с последвало обсъждане заедно с моите сестри по енория. Зададох ги на отец Александър в писмен вид, както беше прието между нас. Обикновено той отговаряше кратко, с няколко фрази, устно или написани на машина. Но този път той ми връчи касета: „Реших да направя запис на отговорите…” Целият текст по-долу е запис от магнeтофонна лента. Това стана през юни 1983 г.

Н. Болшакова

Първи въпрос

Как да разбираме Църквата като тяло Христово и Христоскато неин Глава (вж. Еф. 1:22-23; Кол. 1:18)?

От външна гледна точка Църквата е общност от хора. За да разберат нейната природа, често прибягват до аналогии, взети от социалния живот. Затова понякога възприемат Църквата като съюз между хора, група от хора, йерархична структура; насочват ни към правовите норми, които свързват Църквата в единство. Но какво е Църквата? Ето, апостол Павел използва своеобразно биологично сравнение: той я нарича тяло или, както бихме казали, организъм.

Това е твърде важно определение, което макар да е метафорично, ни води към самата тайна на истинната Църква. Човек може да вижда в нея чисто външното: обредите, йерархията, сложната противоречива история… Апостолът обаче ни разкрива същността на Църквата – тя представлява органично единство, свързано по тайнствен и мистичен начин със Самия Христос. Именно това е истинската Църква, която се намира под булото на преходните исторически явления. Църквата, която Христос основава. Органично тяло, органично единство.

Висша цел на мирозданието е онова негово състояние, когато Бог ще пребивава във всичко. Нашият свят е свят на разделението. Човешкият род живее в разделение и разпад. Идеалът, който ни чертае християнската есхатология, е идеалът на единството. И той не е само абстрактно понятие, а нещо реално посято в този свят, което израства като растение от зърното. Христовата църква е жив единен организъм, подобно на лоза, по думите на Спасителя. Освен това представата за тяло, организъм, ни насочва към многообразието на нейните проявления и нееднородността на нейното цяло. Апостол Павел специално подчертава, че в Църквата, както в тялото, съществуват различни органи, имащи различни функции: че всички призвания в Църквата имат своето значение, както в тялото има значение всеки орган. Православните богослови употребяват израза „съборност”, духовно единство; не такова единство, което заличава всички различия и образува безлична маса, а напротив – единство, насърчаващо неповторимостта на всяка личност и на всяко отделно призвание. Ето защо апостол Павел нарича Църквата тяло.

За разлика от общества, където „всеки е за себе си, единствено Бог е за всички” и от общества, където всичко принадлежи на едно лице, тук става дума за общност, която грижовно пази отделните свои части. Всяка овца е ценна в Божиите очи.

Главата е Христос. Тази аналогия е съвършено ясна. В организма главата се явява своеобразен център на управлението; средоточие не само на живота, но и на мисълта и духа. Така и Христос е центърът на тази общност, представляваща не просто общност от хора, а от личности, които по най-тесен начин, в органично единство са свързани с Христос. Разбирането за Църквата като тяло Христово е разбиране за нейната христоцентричност, за нейната събраност около Христа и не само събраност около Него, но и най-жива връзка. Това е връзка на цялото и на всеки от нас поотделно с Него. Казаното отвежда на заден план всички юридически представи, всички социални аспекти на Църквата. Когато говорят за нея като за йерархия – това означава, че игнорират понятието за мистично тяло Христово. И още нещо: Спасителят иска в живота на верните да продължи Неговият живот, да бъдем Негови очи, Негови ръце, Той да пребивава в нас…

„Не аз живея, но Христос живее в мене” – казва апостолът. Това означава, че в Църквата, в общината на верните обитава Христос. Обитава не просто като идея, а като Дух, и по този начин превръща тази община в Свой инструмент, в Свое тяло.

Втори въпрос

Как разбирате Възкресението и Възнесението на Христос?

Христовото Възкресение е принципна победа над смъртта. Първият човек – а Христос по Своето естество е и съвършен Човек – първият Човек, първородният измежду мъртвите (Кол. 1:18), побеждава смъртта, възкресен е от Бога… възкръсва животът като предвестник на бъдещото възкресение. В тайната на Своето Възкресение Христос създава Църквата. Ако Христос не беше възкръснал, нямаше да има Църква. Всички вие знаете какво е състоянието на учениците тогава, колко малко е посятото зърно, колко трудно е да се предположи, че от този малък зародиш нещо ще поникне. И именно тайната на Възкресението, именно явяването на живия Христос на хората след разпятието – хора отчаяни, загубили вяра – се оказва повратен момент за учениците и полага основите на бъдещето. Важно е да подчертаем, че изброявайки явяванията на Възкръсналия, апостол Павел поставя редом до тях и своето видение по пътя за Дамаск. А ние бихме могли да допълним, че всяко Христово откриване на човека е продължение на явяванията на Възкръсналия. Макар и в различни форми, Той продължава да се явява; Неговото Възкресение означава, че Той остава на Земята, че е тук с нас, че е жив; че наследство не са мислите и идеите Му, а Сам Той остава с нас. Христос възкръсна, за да бъде в човешкия род и да се явява – както се яви на апостол Павел – на всекиго от нас, ако поискаме да Го възприемем, а понякога се явява и на онези, които не желаят да Го приемат, но Бог вижда дълбината на всяка човешка душа и знае кого да пробуди от съня.

Що се отнася до Възнесението, то може да бъде разбирано и като последното видимо явяване на Христа, но можем да го тълкуваме и много по-дълбоко.

В „Символа на вярата” четем, че Господ „възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца”, тоест пребивава там, където е Бог. Заради това можем да кажем, че Той пребивава навсякъде, че от момента на възнесението Христос престава да се намира само в едно локализирано място, а че по някакъв начин се е въплътил в цялата Вселена. Боговъплъщението е вторият велик акт след сътворението на света. Боговъплъщението е изкупление, тоест приобщаване на човека към божественото; и не само на човека, но в крайна сметка и на цялата Вселена, цялото лоно, в което действа Господ-Творец…

Трети въпрос

ЗащоВрататае една, иникой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Йоан 10:7-9 и Йоан 14:6)?

Защото всички догадки за Бога, чувството за Бога, мистичният опит на хората – са предимно човешко дело, и онова, което човек би могъл да узнае за Бога, е как да се приближи към Него. Това, което Бог ни дава – Самия Себе Си – ни е дадено в Христа. Той е максималното приближаване на божественото към човека. За да може да постигне Бога, човекът трябва да престане да бъде човек. А за да постигнем Богочовека, ние можем да си останем хора. Поради тази причина Той и става един от нас: за да настъпи моментът на диалога. И няма друг, чрез когото това би могло да се случи. Затова Той е „вратата” към Вечността. Разбира се, всяка религиозна мисъл, всяко религиозно чувство в една или в друга степен приближава човека към Бога. Но най-дълбокото и единствено приближаване е чрез Христос. Вие може да попитате: „А какво се случва с хората, които не познават Спасителя? Те виновни ли са за това?” Тук съществува тайна, ние имаме право да мислим, че Христос действа и сред тези хора… анонимно. Дори да не знаят името Му – по някакъв мистичен начин Той може да идва при тях. Защото в дълбина единствено Той остава реалната, истинска врата. Религиите, законите, обредите са от хората; всичко това може да бъде прекрасно. Религията би могла да бъде много възвишена, а може да бъде страшна и мрачна. Но Христос ни предлага друго: предлага Самия Себе Си – не религия като система от предписания, а опит от общуването с Него, който води към Самия Бог. Той е Вратата…

В Евангелието е казано, че: „… мнозина ще дойдат от изток и от запад и ще насядат на трапеза с Авраама…” (Срв. Мат. 8:11 и Лук. 16:22). Тук става дума за езичниците, които ще се обърнат към Христос. Това е изречение, свързано с месианските представи в Стария завет – идеята за Божието царство, в което ще дойдат хора от всички краища на земята…

Четвърти въпрос

Защо трябва да дойдат съблазни? (Мат. 18:7; Лук. 17:1)

В условията на нашия свят, където се извършва непрестанна борба между светлината и тъмнината, между истината и лъжата, между живота и смъртта – верните нямат основание да мислят, че ще бъдат поставени в изключителни условия. Господ никога не е обещавал това. Той казва, че изкушенията непременно ще ни настигнат. Дори Самият Той е подложен на изкушения. Чрез съблазните бива изпитвана безкористната вяра на човека.

Когато древните израилтяни са освободени от египетско владичество, преди да стигнат в Обетованата земя, трябва да преминат през пустинята. И там има много съблазни: съблазънта на войната, съблазънта на ропота, съблазънта на отчаянието… Но е необходимо човек да премине през всичко това, за стане достоен за земята Обетована…

Пети въпрос

Най-трудният въпрос: Защо човек е подвластен на греха дори когато му се противопоставя, не иска да го върши нито с думи, нито с мисъл? Какъв е неговият механизъм?

Този въпрос е сложен поради факта, че ние не познаваме докрай тази структура на личността, онова, което тук е наречено „механизъм”. Преображението на човека е труден процес. В нашата природа съществува дисхармоничност, която поражда греха. И тя е толкова голяма, че силата на доброто често се оказва на повърхността, не успявайки да пусне дълбоки корени. Един от изводите на апостол Павел е, че човек не е способен да се съпротивлява на греха: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” – казва той и продължава: „Двама човека живеят в мене…” (Рим. 7:24; срв. Рим. 7:22-23 и Гал. 5:17). Двама човека… единият – новороден, истински, духовен, а другият – вехт, стигащ с корените си до безброй поколения назад…

Всичко, което се извършва в света, е борба на Логоса с Хаоса, борба на светлината, на Божията хармония с мрака. А в човешката природа това е борба на новия Адам със стария. И в тази битка човекът не е сам: Господ не го оставя. „… Нека с търпение изминем предстоящото нам поприще – ни призовава апостолът, – имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса…” (Евр. 12:1-2). Той идва в този свят, където съществуват изкушения, страдания и смърт. Приема всичко това, за да остане с нас. И поверявайки Му живота си, ние получаваме прошка. При всеки човек това може да протече по своему. Има хора, които са победили греха в много аспекти, но никой не е станал безгрешен. Точно заради това всички се нуждаем от прошка. Измамна е представата, която изразява фарисеят, че вече е направил всичко, за да стане свят, и само очаква Бог да му въздаде по заслуги. Но ние казваме: „Помилуй, помилуй!”, защото се нуждаем от прошка.

…Прошката е израз на Божията любов. Всъщност, това е най-великото щастие и радост – че ние сме несъвършени същества и не по силата на своята природа, а по силата на дадената ни благодат, дори намирайки се в грях, да се надяваме, че Господ ще ни изтръгне от неговата клопка. А животът е борба. Това е стара истина. Борбата с греха е съставна част от живота на християнина. Християнинът никога не бива да мисли, че е способен напълно да го победи. Винаги трябва да помним доколко още сме несъвършени. Но това не е повод за униние. Съществува Онзи, Който идва в тленния свят, за да не ни остави, за да ни приведе накрая към светлината.

Из книгатаПрактическо ръководство за молитва”, Рига, 1991 г., www.alexandermen.ru.

Превод: Радостина Ангелова

Православие.бг

Качено на сайта iztoknazapad.com на 05.09.2016

Към началото на страницата /
Към карта на сайта

 


Save