религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Стр. 1   2  3, 4

Съдържание на страницата:

Проповеди на отец Александър Мен (1981 – 1989)

Господи, прости нас, грешните! (Седмица Кръстопоклонна)
„Не бой се, само вярвай….“

 

Господи, прости нас, грешните!

 Седмица Кръстопоклонна

Днес е Кръстопоклонната  седмица. Изминаха вече три седмици от Великия Пост и ние се стараем през това време да поспрем, да се замислим, да се опомним, да се върнем при себе си като след дълго блуждаене. Човек може да живее без да мисли за живота, като че го носи вълна, влачи го река. И Великият Пост – това е като спирка: спри, вгледай се в своята съвест, премисли всичко, което е било. Затова ни е даден разум, за да се вгледаме в сърцата си, защото нашите чувства не винаги ни учат да разбираме, да си даваме отчет в живота. Нещо повече, нашите чувства – те са мястото, където се заражда греха. В голямата си част греховете произтичат от това, че разумът и съвестта спят, нашето съзнание спи, живеем така, както тревата расте.

Днес ние призоваваме своята съвест,своят разум, да застанат пред лицето на Бога. Това не винаги е лесно – но пред нас е Светото Писание, отваряме го и започваме отначало – от а б, от най първите крачки, като че ние с вас току що сме духовно родени – и започваме всичко отново. Светите отци не напразно наричат покаянието второ кръщение. В същност нас някога са ни кръстили във вярата на Църквата, за да ни избавят от греховете за да се явим чисти пред Бога. Но по наша вина много черно се е върнало при нас отново. Кръщението не е зачертано, но като че е замътено, и ние вече не сме така чисти както в първият момент пред Господа. Затова, както знае нашата немощ, Господ винаги ни чака, като в притчата за блудния син бащата чакал своя неблагодарен син. И сега ние към него се връщаме, откриваме словото Божие, за да разберем: какво сме направили? В какво сме виновни?

Не трябва да се мисли, че изповедта  е някакъв съдебен процес, че ще отговаряме по параграфите на закона. Не. Изповедта – това е горчиво осъзнаване на нашата вина, нашата измяна по отношение на любовта Божия, която ни е била дадена като чудо. В свят където царуват разпра и ненавист, при нас идва Божията любов. И какво ние бихме могли да направим в отговор? Има само две главни заповеди: „Възлюби Господа с цялото си сърце и възлюби ближния си, като самия себе си” Ср. Мт 22:37),  т. е, пожелай му това същото, което желаеш за себе си. И разбира се тези две заповеди преди всичко ние престъпваме. Именно тази любов ние потъпкваме и пренебрегваме. За да видим колко е слаба нашата любов към Спасителя, нека да си припомним как се молихме вчера, днес, всеки друг ден, през цялата минала година, да си припомним колко ни беше трудно да се молим, как ни мързеше, какво бреме беше това за нас, като че изпълнявахме дълг някакъв, тягостен и тежък. Понякога го правехме по навик, понякога го превръщахме във формално произнасяне на думи някакви без всякакво чувство.

Господи, прости нас, грешните. Ние Тебе оскърбяваме – с ропот, неблагоговение, с нежеланието си да вникнем в същността на нашата вяра.

Кой от нас дотолкова знае словото Божие, че ако някой ни разбуди нощем и ни попита за някои главни неща – ние веднага да съобразим, за какво става дума Как можеш да живееш по Евангелието, ако не си го вложил в сърцето си, в разума си, ако в мислите ти няма тези свещени думи, ако не си проникнат от тях. А как да се проникнеш? Знаем ли наизуст много от думите Христови? В паметта ни има безкрайно количество какви ли не неща – от миналото, от придобити знания, но спасителните думи Христови у нас са твърде мъгляви и неопределени, ние лошо ги помним, бъркаме ги.

Има хора, които през целия си живот идват в Църквата и понякога привеждат думи от Писанието, и то без да знаят Господ ли ги е казал, апостолите ли са ги казали или някой друг – всичко е объркано, омешано, за наш срам. Какво тогава да се очква от нас, ако ние това не знаем. Свети Павел ни казва: „Вярването е от слушане, а слушането – от словото Христово” (Рим 10:17). Значи ако у нас не е било това слушане, то и словото Божие не е дошло. Сам Спасителят ни казва: „Вие изследвайте Писанията …. те свидетелствуват за Мене”( Йн 5:39). Къде да изследваме, когато ние просто не го знаем или рядко го четем, не се задълбочаваме в тях.

Господи, прости нас грешните.

По отношение на ближните – в нас има един закон в живота: за себе си ние желаем доброто, приятното,спокойното. Всички вие знаете, какво искате за себе си. Но нека си отговорим честно, искаме ли наистина това и за другите, за тези, които са около нас, – доста ще се замислим.

Някой ми каза, че десетте заповеди, които са ни дадени още в Стария Завет, са вече остарели, че са били написани преди три хиляди години, и затова са ни нужни други заповеди. Може и да е така, но въпреки че са минали повече от три хиляди години, ние, оказва се, пред тия заповеди сме диваци същи, безбожни. Защото първата заповед е: „Аз съм Господ, Бог твой……да нямаш друг Бог освен Мене” (Ср Изх 20:3). Тази заповед ние нарушаваме всеки ден, защото Бог не е нашият Господ. Той трябва да царува в нашите сърца тихо и незабележимо, да гори като огън на неугасима лампада. А у нас всичко е така, както ни харесва. На кого поднасяме жертви, на какво се кланяме – на своето самолюбие, на своята горделивост, на своите страсти и желания, само не на Него.

И най-главното препятствие – това сме ние самите, защото когато трябва да вземем решение, ние си казваме: какво искам аз? Към какво се стремя? Какво за мен ще бъде удобно? Изгодно? Спокойно? Приятно? – и едва след това си задаваме въпроса: а какво се казва за това в словото Божие? Какво иска Господ? Ето защо, получава се, че владиката е нашето самолюбие, самите ние. На себе си се кланяме, на себе си кадим, себе си удовлетворяваме, ние сме този кумир, когото почитаме. Не си сътворявай кумир – това означава да не се привързваш към нещата, към земното. Нужни ли са ни дрехи? Нужни са. Необходима ли ни е храна? Необходима ни е. Нужни ли са ни вещи, необходими за ежедневието. Нужни са. Но ние към тези вещи се пристрастяваме, изпълваме се с тях, така че за Бога място не остава.

Господи, прости нас, грешните.

Дрехите са съблазън за жените. Никой не отрича, че жената трябва да се стреми да се облича красиво, чисто, спретнато и добре. Но грижата за това, законна и естествена, понякога се превръща в натрапчива идея, в нещо, за което непрекъснато говорят, за което непрекъснато мислят – и у дома, и в храма – навсякъде. Това вече се превръща в грях.

Това се отнася за всички материални неща. Човек не може да живее без пари, без необходимите за ежедневието вещи, но ако това стане главното, то животът ни гасне, помътнява, защото така или иначе всичко минава и хората, които като мишки са търчали насам-натам – оказват се накрая с празни ръце. Отишла си е младостта, минали са годините, а какво сме правили ние, как е преминал животът ни? Какво сме направили за нашия Господ? Нищо – бяхме си бедни, такива си останахме.

Господи, прости нас, грешните.

Заповедите ни казват: „почитай баща си и майка си” (Ср Изх 20:12). При много от вас родителите са умрели. Често ли ги споменавате в молитвите си? Мнозина забравят. Това могат да бъдат не само родители, но и близки роднини, тези, които са ви помагали, вашите възпитатели, тези, които са играли някаква роля в живота ви. А живите родители? Мързи ви да им пишете, да им позвъните, да проявите внимание, да превъзмогнете в себе си неприязън, която може би е възникнала през детството ви, мнозина от вас имат трудни отношения с родителите си, но Господ е казал: почитай ги. Ако не можеш да ги обичаш, поне ги почитай, оказвай им това уважение, което изисква законът. Да си припомним днес родителите си. И не само да си ги спомним. У когото родителите са живи, е длъжен да вземе решение: без да отлага – да позвъни, да пише, да направи това, което отдавна не е правил. Този, който е говорил с тях грубо, оскърбявал ги е, пренебрегвал ги е, – нека днес да вземе решение веднъж за винаги да се отнася християнски с тях.

Господи, прости нас, грешните.

Законът призовава: „Помнете деня  Божий”(Изх 20:8) В древността това е била съботата, за нас – неделният ден. Това означава , че ние сме длъжни този ден, макар и само този час, който прекарваме в храма, да осветим, да посветим на Бога. Но при нас винаги е суетня, търчене нагоре-надолу – така ще побягаме до финиша много бързо.

Господи, прости нас, грешните.

По нататък законът ни казва: „Не убивай” (Изх 20:13). Сред нас няма убийци. Но навярно има жени, които не са позволили на деца, които вече са заченати, да излязат на света Божий, но поради нашето маловерие, малодушие, ние сме проляли тяхната кръв. Това трябва ясно да се осъзнава, да се обяснява и на другите хора, които това не разбират. Защото словосъчетанието „прекъсване на бременността” е измислено за да се смекчи точната дума убийство.

Но също така човек може да бъде убит със слово, ненавист, язвителност, унижаващо го отношение.

Господи, прости нас, грешните.

Казано е също: „Не прелюбодействай” (Изх 20:14). Колко пъти сме нарушавали съпружеската вярност, колко пъти сме забравяли за това, че страстите, които кипят в човека, искат постоянна юзда, защото до дълбока старост човек не може да каже: ето, аз вече се освободих от тях. За винаги ни е даден този изкусител, за да ни тревожи и вълнува. Затова трябва да сме на стража.

Господи, прости нас, грешните.

Заповед: „Не кради”  (Изх 20:15). Възможно е, сред нас да няма крадци, но човек, който, да кажем, е взел чужда книга и след това е решил да не я връща, той не разбира, че постъпва като крадец. Човек, който работи и тази работа е потребна на другите, но постъпва недобросъвестно, той също по своему е крадец, защото получава пари за нищо. Всяка лъжа, нечестност, лукавство, недобросъвестност – това всичко е грях. Ние можем да се окажем участници в някое зло дело, ако у нас няма правдивост. Ние живеем сред хора, работим сред хора – ние сме длъжни да носим знамето на християните – това не означава, че трябва да крещим по кръстовищата: аз съм християнин – това не е нужно. Трябва своето християнство да проявяваме в делата си, в облика си, от нас да произтича добрина, справедливост, откритост към хората, да е ясно, че от храма ние сме изнесли дух на радост, светлина и мир.

Господи, прости нас, грешните.

Казано е: Не свидетелствувай лъжливо против ближния си. (Ср. Исх 20:16). А ние с най-голямо удоволствие обичаме да намираме недостатъци в другите, обичаме да измисляме тези недостатъци, да ги разпространяваме, без край да говорим на друг за другиго – всичко това е за да възвеличим себе си. Нима ние малко сме възвеличени с това, че Господ ни е направил деца Божии? Но в търсенето на някакво възвишение ние се стараем да унизим другите, за да е като на въртележката – той е долу, а аз – горе.

Господи, прости нас, грешните. Прости ни, че се разкъсваме от нелюбов – завист.

Завистта е форма на нелюбов към хората. Това е тежък, мъчителен недъг, когато на човек му се струва, че при всички други е по-добре отколкото при него. Той живее, отровен от тази мисъл, лошо се отнася с околните, целият свят му изглежда черен, постоянно е обсебен от това чувство. Завистта е съсипала не един живот, тя влияе на живота на обществото…. За християнин, който е приел волята Божия, завистта е недопустима – всичко, което Господ ни дава, длъжни сме да го приемаме с благодарност. Къде е нашата благодарност? Приемаме всичко така, като да сме го заслужили. Но ние нищо не сме заслужили – всичко е дар Божий.

Господи, прости нас , грешните, че не умеем да благодарим за живота, за другарите си, за семейството си, за това, че краката ни ходят, а очите ни виждат.

Четиридесет милона хора на земята са слепи, четиридесет милиона! Нима е необходимо да ослепеем, за да разберем какво сме загубили.

Господи, прости нас, грешните.

Ето заповедите от Стария Завет. Какво ни казва Господ за постигане на блаженство? Той говори за нищетата на духа, т.е, за скромността на човек, който знае, че не притежава Божиите дарове и моли, призовава. Кой от нас истински с жар моли да му бъде низпослан Духът Божий? Ние молим вяло, слабо, немощно.

Кой от нас може да нарече себе си миротворец? Напротив, често ние в семействата си създаваме конфликти, получаваме удоволствие от кавгите. Кой от нас може да се нарече кротък, т.е, сдържан на език, деликатен в отношенията си с другите хора, тактичен, търпелив, въздържан?

Кой от нас е милостив, т.е, способен да прощава, способен да се отнася с хората със състрадание? Ние сме глухи към обкръжаващите ни хора.

Кой от нас твърдо отстоява правдата? Това не означава, че трябва навсякъде да доказваме, навсякъде да говорим за правдата – трябва преди всичко в собствения си живот, в постъпките си да изявяваме правдата, да я изявяваме в живота си. Тогава всичко ще бъде както трябва.

Когато Господ ни говори за блаженството на тези, които са преследвани за правдата, в Неговото име – да си припомним, че ако някой от нашите близки каже нещо обидно за Църквата, ние веднага пламваме, изпадаме в раздразнение, а Господ е казал: блаженни сте вие, които ви хулят. Но на нас това блаженство ни се струва ненужно.

И накрая, най-главното – да се съединим заедно и да се съединим с нашия Господ, означава да го съзрем със сърцето си. „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мт 5:8).  Да изгониш от сърцето си всичко нечисто, завистта, ревността, недоброжелателството, хулните мисли, нечистите, блудните, осъдителните мисли – цялата тази гмеж, така дребнава и така нищожна. Може ли тази мръсотия да бъде изтръгната, може ли да бъде изметена от там, може ли да бъде изрязана като ракова тъкан? За съжаление това е невъзможно: изрязваш, но тя отново нараства, измиташ я, тя отново се натрупва и вие това го знаете, идваме тук стотици пъти и говорим едно и също. Което показва, че това е невъзможно.

Какво е възможно? Възможно е да изградиш в себе си нов човек, който ще запълни сърцето ни, човек великодушен, човек свързан преди всичко с вярата си в Господа, човек, който се учи на любов. Когато ти се учиш да любиш в тебе отмира и завистта, и раздразнителността, и ревността, и склонността да съдиш другите. Истинският Божий живот ще изтласка всичката тази кал. Но как да изградиш истински Божий живот?

На нас ни е даден отговор – ние сме безсилни. Това е истинският, правилният отговор. Ние не можем и в това няма нищо срамно, такава е  истината – не можем. Това не значи, че трябва да скръстим ръце. В нас има сила, която Господ ни дава, тази сила се нарича благодат. Когато не можете, помолете Му се! Той помага, Той спасява. Той е опростил нашите грехове, Той е отмил от нас всичката тази мръсотия. Ние носим кръст, защото Господ ни е спасил, тук и сега, само че това спасение трябва да приемем в сърцето си, да го приемем така, че то да проникне в сърцето ни и да го преобрази, за да стане то за нас нов живот. За това ключът е един: „Да възлюбиш Господа, твоя Бог от всичкото си сърце” (Мт 22:37).

Помислете, какво обичате? Някой обича природата, друг обича хората, трети обича музика. Всичко това е Божие отражение. Най-любимите ни неща са отражение на Господа. Който трябва да бъде още повече обичан. Ето човек обича живота, а животът е дар Божий. Затова трябва да обичаме Бога повече от живота и всичко, което ни е любимо. Тогава Неговият Дух, Неговата сила ще влязат  в нас и ще горят с равномерен пламък, но пламък свещен, който постепенно ще изгори всичката нечистота в нас.

А сега да се покаем всички заедно:

Господи, Исусе Христе, позволи ни да пристъпим към Светата Чаша, да се съединим с връзките на любовта, които ни дава нашата света Църква, днес, тук и сега. Както Ти Сам, Господи, Си ни казал, че ако двама или трима се съберат в името Мое, аз съм там сред тях (Ср Мт 18:20). Ние вярваме, че днес, Господи, Ти си с нас, че Ти ни съединяваш, че Ти нас ни очистваш и освобождаваш.

 

22 март 1987

 

„Не бой се, само вярвай……“

Всеки човек се стреми към благо, към щастие, всеки човек желае живот пълноценен, пълен, светъл. А това вече ни е дадено. Дадено ни е в Евангелието, което е радостна вест за истински живот. Истинският живот е благо за човека – това, което в ежедневието наричаме щастие, това, към което се стремим. Но ето го противоречието: ние притежаваме това благо, но не се ползваме от него. Напротив, непрекъснато се стремим да отидем там, където ни чака беда, огорчение, униние, тягостен живот. И затова, онова, което предпочитаме, – греха – винаги, в края на краищата, ни въвлича в злото, в житейско зло, в душевно зло. Излиза, че най-големият ни враг – това сме ние самите.

Понякога ни се струва, че заповедите Божии са нещо, което сме длъжни да изпълняваме принудително, по задължение. Това е напълно невярно. Защото тези заповеди са дадени за благото на човека. Няма нищо такова в Словото Божие, което да противоречи на живота на човека и на неговото благо.

Докато в нашите страсти, в нашите грехове всичко е враждебно на човека. Да започнем с недостатъчната вяра. На нас Господ ни показва пътя. „Не бой се, само вярвай”(Лука 8:50). Което ще рече, че този, който притежава твърда вяра, ще бъде непоколебим. Който допуска в душата си маловерие, допуска в нея гибел. Това е като болест – така както от болест се уврежда сърцето и всяка друга част от тялото, така се уврежда и душата от маловерието. Ако ние не се уповаваме твърдо на Бога, на кого вредим? На първо място на себе си, разбира се. А Господ ни казва „Не бой се, само вярвай”, а ние постоянно се боим. Боим се от болести, боим се от старостта, боим се от обстоятелствата, боим се от хората, боим се нещо да направим…. Постоянно се страхуваме.

Господи прости нас, грешните.

Склонни сме към униние, даже към отчаяние. Защо? Защото преди всичко ние залагаме на нещо, което не може да бъде твърда основа на нашия живот, на нещо, което ние не сме в състояние да удържим при себе си. Вземете кое да е човешко огорчение – то произтича от това, че ние сме загубили нещо, нещо сме пропуснали, или, напротив, страхуваме се, че ще го загубим. Но, ако ние със сърцето си сме приобщили към Господа, то ние Него никога няма да Го загубим. Което ще рече, че светът винаги ще бъде в нашето сърце.

Господи прости нас, грешните, за това, че не съществува в нас този свят, че ние сами се лишаваме от него. Ти си ни заповядал не само да ценим благото, което Ти си ни дал, но и да го отдадем на света, който ни заобикаля, на хората.

А какво даваме ние – раздразнение, завист, надменност, постоянно съдим другите. И какъв е резултатът? Объркана душа, изпълнена с горчивина. Защото това е отрова, която изпълва душите ни. Всякакви долни мисли, празни мечтания – за да се превъзнесем, да се поставим над другите – измъчват душата, разболяват я. И това ние сами си причиняваме.

Затова днес трябва твърдо да повярваме, че съществуват два живота: истински живот и живот болен, измислен и неистински. Истинският живот е във вярата, в надеждата и в любовта. Болният наш живот е в съмненията, колебанията, унинието, в отчаянието и озлоблението..

Господи прости нас, грешните, за това, че се стараем да се поставим по-високо от другите и по тази причина пропадаме. За това, че се стараем да унизим другите, а после се чувстваме омерзени. Прости ни, Господи.

Какви велико благо Ти ни даваш в живота – веднъж благодатен живот – втори път, че имаме при себе си  Словото Божие, молитвата, тайнството на самия Единен Господ Исус Христос. Но вместо това ние предпочитаме какви ли не други неща, те запълват нашия живот. И после се удивляваме, че пропиляваме живота си. И оставаме и без сили, и без надежда.

Колко е щастлив човек, който умее да цени живота, да цени даровете Божии, да цени всичко прекрасно, което има в живота си. И колко обеднял, нищ, жалък е човек, който не вижда, не цени, не обръща внимание на това благо. Той е подобен на този, когото са поканили в прекрасен дом, но той не забелязва красотата около себе си; подготвили са за него прекрасна трапеза, но той не забелязва, какво е поставено върху нея. И си тръгва гладен, унил, без да се е порадвал на красотата на този дом. Ето по този начин идваме в живота. Та нали Господ ни дава толкова много! А ние всичко това пропущаме, а сетне, когато е късно си припомняме всичко това и съжаляваме какво сме пропуснали. Защо да си припомняме след време, когато би трябвало днес и сега да го ценим и да сме благодарни.

Най-високата цел за човека, най-въжделената – това е да почувства Бога, да почувства Неговото живо присъствие, да почувства Неговата любов към нас. В края на краищата само към това се стреми човекът. На нас ни е даден пряк път към това: само е необходимо да почистиш окото на душата си, за да види тя Господа, Който стои пред тебе. Който е разпънат пред твоите очи, разпънат за тебе. И казва ни Той: „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.

Господи, прости ни за нечистото ни сърце, което нищо не може да разгледа, нищо не може да види, защото е като зацапано стъкло, през което и слънчевите лъчи едва едва проникват.

Какво ли няма в напластената мръсотия и сажди. И празномислие и блудни помисли, и безполезни смешни въображения и мечти за себе си. Дребнаво тщеславие, дребнаво честолюбие, дребнави обиди – всичко това се налепва и ето, като гъсти лепкави сажди се натрупва, втвърдява се и ние нищо не можем да видим през него. Не виждаме, което ще рече, стоим в слепота и тъмнина. Кой е виновен, че сме в мрака? И защо си казваме: „Господи, колко ни е тежко на душата, колко ни е трудно!” Но нали ти сам (или сама) си отделил себе си от света. Ти сам (или сама) не си приел протегнатата ръка. Не си чула, не си поискала да чуеш, не си поискал да чуеш гласа, който те призовава, ободрява, вразумява.

Ето защо Господ Исус ни казва: ако не се промените, не станете като деца, – няма да влезете в Царството Божие. Още веднъж и още веднъж трябва да си напомним, че Царството Божие е дадено на човека тук, сега и в този живот. Който живее с Бога, той още сега живее в Царството Божие. Но ако се вгледаме в себе си, ще видим колко далече сме от него, безкрайно далече от Царството Божие. Какво царствува в душата ни? , Преди всичко царствува суетност и суета, на второ място себелюбие и на трето – загриженост, непрекъсната загриженост и тревожност. Мислим, мислим  и ни се струва, че правим нещо за да се освободим от тревожността, правим друго нещо,….но, в края на краищата, нищо не се получава.

И така, животът във вярата – това е живот ясен, радостен. Както ни казва апостол Павел: „Винаги се радвайте, непрестанно се молете, за всичко това благодарете” – ето това е животът. Възможно ли е така да се живее. Може и трябва. Защото всичко това ни е дадено. Винаги бъдете радостни, защото отворена е вратата към спасението. Непрестанно се молете, защото винаги Господ е редом с нас. И винаги благодарете, даже когато ви е трудно в живота, защото това помага да се очистите от лъжата, от измамните надежди, лъжливите упования.

Господи прости нас, грешните.

 Но при нас как малко е всичко това. Къде време у нас да се порадваме – и веднъж в седмицата, тук в храма не намираме време да се порадваме. Защото ние не сме Го приели, не сме се обърнали към Него. Ето за това сега ще се помолим на Господа, дай ни да се обърнем към Тебе, да се обърнем към Тебе с цялото си сърце, с цялото си същество и да кажем: „Господи, ето моето сърце, ето моя живот, ето всички обстоятелства от моя живот, ето моето семейство, ето моите близки, моят труд, всички мои задължения, – всичко което има в мен, аз го принасям на Тебе, за да го осветиш”. Ето тогава всичко в нас ще бъде благословено. Няма както до сега отвреме на време да се обръщаме към Бога, като че изпълняваме религиозно задължение. Как живеем сега – един път в седмицата, ние оказваме уважение на някой си Господ Бог, с лице към Него се обръщаме, след което заставаме с гръб към Него.

Да се обърнем трябва към Него с цялото си същество. Вие ще  попитате: как да направим това? Трябва да го желаете, истински да го желаете. Да не се самозаблуждавате, когато желаете от Него нещо друго, от някаква корист, която няма нищо общо с Него.  Когато не търсите Него, а Неговите дарове – това е присъщо на всички нас – да молим даровете Божии, без да ни е грижа за самия Господ. Както казва един човек: защо ми е Бог? -  аз съм млад, здрав, имам добра работа, семейство, всичко. Значи на него Бог ще му бъде необходим, когато бъде болен, стар, когато има несполуки – тогава ще търси помощ от Бога. Това е порочно, това е неправилно, това е измама. Животът с Бога трябва да бъде за нас като въздуха, който дишаме. Ако не е така, то ние напразно правим усилия. Всичко това ще се окаже, така или иначе, не нещо истинско, а псевдовяра.

Господи прости нас, грешните.

Когато  Господ  говори, то Той ни казва истината. Ако Той ни е казал, че ще ни даде дара на вечния живот, стига да пожелаем да се обърнем към Него, – така ще стане. За нас остава с всичките си душевни  сили да искаме това, да се молим за това. И ето всички вие сте се събрали тук на литургия, всички се готвите да се причестите – молите се това причастие да стане началото на съвсем нов живот – Живот Божий. Това означава да живееш с Него в сърцето винаги и на всяко място.

Трябва това истински да го пожелаеш и сам Господ ще ти помогне – със Своята благодат, т,е, с онази невидимата сила, която превръща нашето сърце от каменно, вкаменено, в  живо сърце, отзоваващо се на гласа на нашия Отец, нашия единствен възлюбен, пастира и приятеля – Господа Исуса Христа. Той ни зове и ни казва: това съм Аз, не бойте се. Когато ние сме смутени, Той ни казва: не бойте се, само вярвайте. Той казва: Аз няма да ви оставя сираци. Аз ще бъда с Вас. Аз ще бъда с вас във всичките ви дни. Което означава, винаги да Го търсим, постоянно да се обръщаме към Него, постоянно да се стремим към Него, постоянно да желаем с цялата си душа да живеем с Него, в Него и за Него – ето залогът на истинския живот. Тогава ще дойде и увереността и здравето за душата и всичко ще отиде на своето място. И сега ние всички тук трябва да се каем за един грях, много голям грях: че не приемаме този дар, не го ценим, че живеем по друг начин, далече от Него, че сме отпаднали, че ние сме равнодушни, суетни, че сме изпълнени с какво ли не друго, с най безсмислено, ненужно, празно, освен най-важното, освен вярата – единственото, което приобщава човека към Бога, единственото, което спасява.. „Вярата ще те спаси”. Но нас неверието ни погубва, маловерието, малодушието.

Този който моли истински, с твърда вяра, че Господ ще му даде, той ще получи дара на благодатта. Чукайте, казва Господ и ще ви се отвори. И ето ние сега трябва да почукаме при Него. Да Го молим – и да бъдем уверени, че Той ще ни даде всичко. Господ не може да ни измами.

И помнете, когато се отдръпнем от Него, отстъпим от Него, ние Го губим и пораждаме всичката тази нечистота, която ни затрупва, защото тя се ражда от неправилния живот. Този, който живее верен на божествената истина, при него греховете сами ще изгорят. Защото е невъзможно да просъществуват редом с Божият огън. Има ли го в нас, в сърцата ни Божият огън- греховете ще се изпепелят като листа, обхванати от пламък. Не стане ли така – те ще ни покриват като плесен, изтриеш я днес, утре тя пак ще се появи.

Господи, прости нас, грешните. Дай ни на нас една едничка сила – силата да направим първите, слаби, неуверени крачки към Тебе. За да почувстваме, че Ти си тук редом. Със нас, че Ти ни водиш, че Ти ни приемаш при себе си, че Твоите обятия са открити за нас, обятия на Небесния Отец, Който чака всеки от нас.

Амин.

 (Дата неизвестна)

Превод: Shi-jian

20.12.2013

Към началото на страницата
Към карта на сайта

 


Save