религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

 Съдържание на страницата:

……………..Александър Мен Два пътя за разбиране на християнството (лекция на отец Александър Мен, прочетена на 25 януари 1989 г

……………..Александър Мен: Да обичаш Бога и да обичаш човека. Домашни беседи.
Беседа за Евангелието  – откъс I
Беседа за Евангелието – откъс II
Беседа за Евангелието – откъс III

.

Отец Александър Мен
Два пътя за разбиране на християнството

(лекция на отец Александър Мен,
прочетена на 25 януари 1989 г.)

Скъпи приятели!  Много е възможно темата на нашата днешна среща да не бъде ясна на мнозина, но аз ще ви припомня сцена от „Братя Карамазови“ на Достоевски, и вие ще почувствате, че тази тема не е нито безсмислена, нито случайна, и че тя има дълбоко оправдание в историята на духовната култура, в историята на литературата, в историята на християнството не само на нашата страна, но и на други страни, където християнството се е развивало и набирало ръст. Вие всички помните, разбира се, поляризацията на двата персонажа в „Братя Карамазови“. Старецът Зосима и неговият антагонист Терапонт. Ще припомня, че старецът Зосима е изобразен от Достоевски като светъл образ, като носител на някакви по-широки, просветлени възгледи за света, за човешката съдба, за отношението на човека към Бога и към съдбините на света. Някои литературоведи смятат, че в този персонаж е изобразен знаменития старец Амвросий Оптински, въпреки че други специалисти отхвърлят тази концепция. Действително съществува съществена разлика между Амвросий, реалния, историческия, и този образ, който е създало творческото въображение на Достоевски. Но все пак между прототипа и този образ съществува връзка.

За Оптина Пустиня* вероятно всички сте слушали. Този манастир не е бил типичен. Той е изключение в историята на нашата църква. Именно за това е бил притегателен център за видни представители на руската култура. Там са били и Хомяков, и Киреевский, и Достоевски, и Соловьов, и Лев Толстой, И Леонтиев, и Булгаков и много други. Не в други манастири, а именно  в тази своеобразна, удивителна обител.

*Оптина Пустиня е източноправославен мъжки манастир край Козелск в Русия (бел. прев.).

Защо е така? Работата е в това, че манастирът Оптина Пустиня, за разлика от много други манастири, е бил отворен към обкръжаващия ни свят. Старците*, а и всички останали в тази обител, са се вълнували от тези същите проблеми, които вълнували културните слоеве на тогавашното общество. Именно затова и Толстой, и Достоевски са могли да обсъждат със старците не само личните си, но и общонародни, общокултурни проблеми. Истина е, че това е било изключение. Затова и Достоевски е създал своя Зосима, вглеждайки се в Оптина Пустиня, виждайки там като че освободено разбиране на православието, освободено разбиране на християнството. Но в този същия манастир, който е описан в романа, ние срещаме и друг човек – старецът Терапонт. Прочут аскет, могъщ старец, който ходел бос, с войнишки шинел  препасан с въже като просяк. Аскет, който ненавиждал стареца Зосима. Няма да ви преразказвам „Братя Катамазови“, вие всички сте чели (които не са го чели, да прочетат) този велик роман-епопея. И  виждате там, че в рамките на едно и също православие, на една и съща църква, на една и съща култура, на един  и същ манастир се сблъскват, при това сблъскват се много рязко, две като че ли антагонистични стихии (в лицето на стареца Зосима и на стареца Терапонт). Ето този феномен, описан от великият писател, е, като че първият намек, че вътре в християнската култура не всичко е еднообразно, не всичко може да бъде сведено до нещо единно.

*За този феномен (старчеството) виж статията Оптина пустынь – уникальное средоточие духовности  (бел. прев.).

Няма да ви говоря за тези разделения на християнския свят, които са протичали в протежение на двадесетте столетия на съществувание на християнството по света. Разделение, което е започнало още от времето на първите събори. Разделение на ариани и православни, на православни и на монофизити, и така до  грандиозния трагичен разкол през 11 век на християнския свят на Западен и Източен, т. е, на католици и православни. Като всяка от двете половини си присвоявала и двете названия. Източната църква наричала себе си и Католическа, а западната наричала себе си и Ортодоксална, което ще рече православна. Но разколът се е случил, сблъскали са се две разбирания за християнството. И ако продължим исторически напред, ще стигнем до още едно грандиозно стълкновение, вече в рамките на западноевропейската култура – възникването на протестантството. Което е пак ново разбиране на християнството. Католицизъм, протестантство – две различни разбирания. Като последно, в самото протестантство се сблъскали ортодоксални и радикални движения. Няма да говоря за това, темата е особена, обширна и голяма. Ще се докосна само до това, което е свързано с тази култура, в която ние с вас сме израсли, възпитани сме, и която ни е най близка и разбираема.

Православната култура се опира на два източника. Първият, изначалният, най-главният източник е Евангелието. Това е учение възвестяване на Богочовечеството. На тайната на Вечното и тайната на човека. Това учение е за това, че човекът е изключително висше и важно същество за Твореца. Това е учение за това, че човекът се възвишава над всяко Създание, затова защото самата Вечност е влязла в контакт с него. Защото той е създаден по образ и подобие на Твореца. Защото като че в него е задействана някаква програма за бъдещето: развитие от същество родствено на животните, до същество родствено на небето.

Но съществува и друга традиция. Тя е родена още до християнството. Това е традицията на аскетическата практика, тя е изключително важна. Тази традиция включва в себе си най-богат опит от самонаблюдения. Включва в себе си най-богат опит на вътрешно самоусъвършенстване, което е духовна работа по израстване на човешката личност. Тази аскетическа традиция, дошла най-вече от Индия, от Гърция, (приета от църквата няколко столетия след явяването на Христос), започнала да разглежда обкръжаващия ни свят като нещо чуждо, противопоказно на израстването на човешката личност. Нещо, от което трябва да се откъснем и да стоим по-далече. Имало ли е основания за такова направление? Без съмнение, имало е. Не е трудно всеки от нас да разбере, каква енергия е необходима на човек, който търси дълбочина, тишина, съзерцание, вечна мъдрост, за да се откъсне от суетата и шума, повърхностността   и безполезността на живота, който го обкръжава, за да придобие сам себе си.  И, съсредоточавайки се върху евангелските слова, (в интерес на истината, извадени от контекста), „Не обичайте света, нито което е в света“, тази тенденция започнала да предявява своите права изпърво в монашеските кръгове, в някой специални вътрешни течения в църквата, но по-късно набирайки сили все повече и повече благодарение на своя вътрешен духовен заряд, тя неусетно става господстваща, почти засенчваща Богочовешкото начало и източник. Но, ако е казано в Евангелието „не обичайте света“, то в същото Евангелие от Йоан е казано, че „Бог толкова обикна света, че даде своя единствен Син, за да спаси света“ . Ето в тази противоречивост, в тази диалектика трябва да различаваме двете разбирания за света. Това на практика се оказва не така лесно. В резултат едно християнство, отчуждено от обкръжаващото го битие, история, творчество, култура, се развивало по своя път. Разбира се от само себе си, че то не би могло да бъде последователно до крайност. И то е създавало културни ценности. Знаем, че зад стените на аскетичните обители са израствали велики художници, летописци, велики майстори на краткия исторически разказ, строители на храмове… Така или иначе създавала се е култура. Но тя се е създавала въпреки основната тенденция, която поставяла християнството извън света и над света.

И, ето, в историята на отечествената култура започва да се проявява сблъсък на тези две линии. Сблъсък, който преминава в антагонизъм. За светското общество в началото на 19 век именно това, не от този свят, християнство се отъждествява със самото православие. И не само това, и в самите православни кръгове приемали такова отъждествяване. Затова на светското била предоставена изцяло инициативата. Социалната справедливост, устройството на обществото, такъв мъчителен проблем като крепостното право – всичко това било съсредоточено в сферата на държавата, отхвърлено от църквата. Светското като че ли загубило за християните всякакъв интерес. Оттам започнало да нараства равнодушието към този преходен свят. Възникнал печален културен разкол. Защото като че ли вътре в стените на манастирите, зад оградата на самата църква се случвало нещо, а в света – нещо друго.

И през целия 19 век, макар този процес да е започнал още през 18 век, през целия 19 век той се задълбочавал. Даже писателите християни, такива като Достоевски, вече лошо познавали истинската църковна традиция. А какво да кажем за представителите на църквата, които били далече от светския живот. Дори възникнали два езика, чужди един на друг. Езици в прекия смисъл на тази дума: църковен език, който е бил пропит с маса славянизми, и език светски. Затова и руските преводи на Библията през 19 век веднага остарявали – те не съответствали на езика на Пушкин и Гогол. Не съответствали на езика на Толстой и Достоевски. Светският език се развивал сам за себе си.

По онова време, през епохата на Николай I, се появил известният деец на руската култура – Бухарев, архимандрит Фьодър. Монах от Сергиево-Троицката Лавра, учен, богослов, библеист. Той издал книга, наречена „Православие и неговото отношение към съвременността“. И първи поставил въпроса за обединяването на тези две разбирания, защото проблемите, които вълнуват човечеството: култура, творчество, социална справедливост и още много друго – тези проблеми не са безразлични за християнството. И напротив, че в решението на тези проблеми духовните идеали на Евангелието, които са неделими от християнството, могат да играят важна роля, могат да станат източник за решаването на тези проблеми. Идеите на архимандрит Фьодър били посрещнати крайно враждебно, той бил подложен на тормоз в пресата и доведен до състояние да се откаже от монашеския  си сан, скоро след което починал в нищета.

След него се появил Толстой, който поставил въпроса по съвършено различен начин. За него  традиционното разбиране на християнството, като някаква сума от традиции, възникнали въз основа на Евангелието, е само по себе си само безполезен баласт натрупан през вековете. Затова предложил да се върнем към изначалното ядро. Може да се каже, че е тръгнал по пътя на протестантството. Но това не е така, защото Толстой, като мислител, никога не е бил християнин. Начинът му на мислене е по-скоро източен, по-близо до ученията от Индия и Китай. Затова неговият сблъсък с богословието и с църквата не могат да се смятат за сблъсък на двете разбирания на християнството, а като нещо странично. Негов последовател през 20 век стана не по-малко знаменитият наш  съотечественик Николай Бередяев. Един забележителен ум. Мислител  просветлен и смел. Него го познава целият свят. Той е написал няколко статии, със заглавия тъждествени с названието на нашата тема: „Две разбирания за християнството“. Той е уточнил и формулирал тази тема. Извел е две позиции: спасение и творчество. Тези позиции ни изглеждат, като че са във взаимна вражда. Една част от християните смятат, че най-главното е преди всичко вътрешното самоусъвършенстване и с това – пътя към спасение. Те отхвърлят всичко останало. Творчеството пребивава извън пределите на църквата,  то е на света, лишено от духовност, лишено от тази светлина, която се съдържа в импулса на Евангелието. И се получава нещо странно. Човекът, благодарение на ето тази духовност, започва сам да се унижава. Великото слово „смирение“, за което ни говори Христос, се превръща в синоним на компромис, в жалко примиренчество, в съгласие със злото. А съгласието със злото  в крайна сметка  работа в полза на злото. Оттам и всеки протест е неприемлив. Оттам и всяка смела крачка е неприемлива. Но да се смириш, означава да признаеш злото. Въпреки че Христос казва за себе си, че е кротък и смирен по сърце, той никога не е учил да се примиряваме със злото. И когато е изобличавал фарисеите, изобличавал Ирод, той бил непримирим, бил е безкомпромисен. Затова унижението на човека  е било крайно оскърбително и нетърпимо за Бередяев. Той е казвал, че вярата, духовността, трябва да повдигне човека, да изправи гърба му, защото човекът е образ Божий и най-висше същество. Та нали в  Евангелието има проповед и за човека, за величието на човека, върху когото пада небесната светлина. Затова смирението трябва да се трактува по съвършено различен начин. Като отвореност към всичко, като готовност да се приеме и друга гледна точка, като готовност да слуша  и да се чуе  гласът на човека и гласът на Бога. Смирението е антипод на високомерието (гордыня). Високомерието слуша само себе си, то, както е казано, изяжда само себе си, живее в свой свят, в своя тъмница. И Бередяев се опитва да намери единство между тези противоположности, които разкъсват църквата.

Тази тенденция, сблъсъкът на тези две разбирания, си остава и досега. Защо е важно да го знаем всички днес, вярващи и невярващи. Защото дойде време да върнем в отечествената култура разпилените,  полузабравените ценности, включително и ценностите, създавани в продължение на вековете от Руската Православна Църква и християнството като цяло.. И хората, които недостатъчна ясно си представят богатството и дълбоката противоречивост на християнския феномен, първоначално започват да си мислят че християнството е нещо, което е съвършено определено: Християните – това е нещо еднородно, църквата е нещо такова, за което има определено, официално, мнение, има съвършено разработена, (както е прието сега да се казва), идеологическа система. Но ще бъдете обезкуражени, когато видите, че вътре в този поток, който исторически тече вече двадесет века, съществуват множество различни и противоречиви течения. Това трябва да се има предвид. Да се има предвид и от този, който се интересува от църквата просто като феномен на културата, и от този, който иска да разбере нещата обективно, иска да си изясни всичко.

В периоди на социални катаклизми, на социални бури, така както се случва по време на война, хората бързо се делят на „наши“–„не наши“, „вярващи“-„невярващи“….Това е опростена схема. И на някой хора, току що встъпващи в църквата, тази схема вероятно им изглежда несъмнена. Но на практика може да се окаже че всичко изглежда съвсем различно. Да се случи така, че някой езичник, човек, който е далече от черквата, може да се окаже за християнина по-близък от неговия едноверец. Парадокс е, но това е така. Това произтича от факта, че християнството не притежава единна интерпретация, която да е напълно адекватна.

Какво да се каже? Съдба ли е това? Такава ли е съдбата на християнството и изобщо на християнската култура? Когато християнството за пръв път излязло на сцената на античния свят, пред него се изправил въпросът: какво да се прави с цялото това наследство? С философията, изкуството, литературата… Въобще с цялото огромно здание на античната култура. Да се каже, че всичко това е смет, че всичко това си е изживяло времето, че всичко това трябва да се изхвърли? Мнозина са тези, които са били убедени в това. Мнозина са били готови да тръгнат по този път.  Но класиците на християнската мисъл, представителите на патристиката, отци на църквата, като цяло са имали позитивно отношение спрямо античното наследство.

Християнството може и трябва да бъде отворено към всички тези проблеми. По тази причина и отците на църквата са били изтъкнати мислители, поети, социални дейци на своето време.  Те не са смятали, че всичко това е чуждо или недостойно за християнството. Затова можете да намерите при Йоан Златоуст не само разсъждения за несправедливостта, но ще намерите в неговия живот примери за борбата му със социалния гнет и несправедливото разпределение на материалните блага. Ще намерите при Блажени Августин знаменитото изказване, че държава без закон, по принцип по нищо не се отличава от шайка разбойници. Ще намерите при Василий Велики специално написан текст за значението на езическата литература за християнската младеж. На отците на църквата не е бил чужд хумора, не било чуждо за тях обсъждането на най-различни общокултурни теми, писали са поезия. Ще намерите при Григорий Богослов чудесни хумористични писма, които той е писал на свой приятел. Православието теоретично винаги се е ориентирало към тази плеяда, към тези църковни отци. Но често в тази ориентация се е случвала подмяна. В огромното наследство на отците на църквата съществува особена глава, особен раздел – това е наследството от пустинниците, наследство от  монашестващите. То е било събрано в огромен сборник наречен „Добротолюбие“. Това е една прекрасна, по свой начин вечна книга, която би могла да даде много на хората, но само ако се извлече от нея това, което е подходящо за хората, които живеят в днешния свят. Но традицията на „Добротолюбие е започнала да се възприема като единствена. А тази традиция е подходяща за хора, които наричали иноци. Инок се нарича човек, който води различен начин на живот. Това е този, който живее съзнателно извън света, но не защото презира света, а защото той сам лично е избрал за себе си този различен път. И ето, по някое време се поставило начало на такава една аберация на съзнанието – наследството на светите отци да се възприема като отрицание на културата, макар че всъщност това не отговаря на истината.

Така че, връщането на днешното християнско мислене (под „днешно“, имам предвид през последните 100 г.), към традициите на отците на църквата е връщането на християнството към отворен модел, модел за приемане участие във всички движения в света. Бередяев наричал това „оцерковление на света“. Разберете ме правилно. Това словосъчетание не означава, че някакви исторически църковни аксесоари се натрапват на световната светска култура. Това означава нещо друго, означава, че светско не съществува. Аз не бих могъл да кажа, какво е това „светско“. Това е условен исторически термин. Защото във всяко нещо живее висша духовност, или изобщо нея я няма. Дори ако е нарисувана Дева Мария, но ако тази картина не е нарисувана одухотворено, ако в нея живее нещо повърхностно, пошло, плоско, в такъв случай тя няма нищо общо с духовността. Това е много важно. Няма нещо такова като „духовна литература – не духовна литература“, има добра и лоша литература. И всяка добра литература би могла да бъде съотнесена към вечните проблеми. Това се касае до всички видове изкуство и всички видове творчество. Християнството не се бои от нищо. И несветският  модел е наследство от миналото. Това е средновековие, в най-лошия смисъл на тази дума, което е живо сега. То често привлича неофитите, на които им се струва, че те вече са станали истински християни, ако си вържат черна кърпа на главата и ходят с някаква особена птича походка. Това на никого не трябва. Това е само пародия, това е карикатура.

Външното и вътрешното се намират тук в много сложно съотношение. Има тенденция, при която казват: „При мен всичко духовно е тук, вътре в мен. От външното нищо не ми е необходимо“. И това е много дълбока грешка, защото човек така или иначе изразява външно всички свои преживявания. Той не може да остане безплътен дух, които равнодушно си стои и някъде дълбоко в душата си да преживява. Не е така. Всичко се изразява, въплъщава се в плътта на човека, въплъщава се в жест, мимика, в общо преживяване на душата и тялото.

Но същевременно, във външното, в обреда, да кажем, има нещо коварно, подводен камък, а именно тенденцията то да се превръща в самозадоволяващо се начало. Много е добре, когато човекът, съсредоточавайки се пред лицето на Бога, се осени с кръстния знак, но случва се постепенно да забрави за това, и да продължава да се кръсти. И като следствие на това сред народа думите „моля се“ и „кръстя“ означават едно и също нещо. И когато бабата наставлява   внука си да се моли, тя съвсем няма предвид неговото сърце. Това, което има предвид тя, е  внукът ѝ да извършва с ръка кръстния знак. Ето така постепенно външното изтласква вътрешното. Това опасност ли е за християнството? Ни най-малко. Това е неспецифична опасност. Фарисейският механизъм се задейства във всяко духовно учение. Това е така, защото външното винаги е по-просто. Затова и фарисеите от евангелските времена са съблюдавали хиляда обряда, но много често вътрешното при тях е оставало мъртво.  И такова фарисейско външно благочестие го е имало и в древна Индия и в другите страни. Това го има навсякъде, по всяко време.

В диалектиката на тези два елемента, на външното и вътрешното, отваряне към света и същото време  съсредоточаване в себе си, се заключава най-дълбоката истина  на Писанието. И когато се вгледаме в нея намираме в заключение главната форма, последната форма. Духовното общество от хора, движещо се към висша цел, несъмнено представлява от себе си някакво обособено цяло. И в същото време това общество е отворено за всички и за целия свят.

Корените на църквата имат своето начало във времената на Стария Завет.  Когато Бог призовал Авраам, Той му казал: „Отдели се, излез от твоята страна, от дома на своя баща, стани странник.“ Казано му е да се обособи. А същото време му е казано: „Но чрез теб ще бъдат благословени  всички племена и народи на земята“.  Тази антиномия, този парадокс  на Библията, пребъдва

до днес, вече 4000 години. Няма съмнение, че този, който иска да се развива в дълбочина, е длъжен да изгради стена около своята душа. Ако не го направи, шумът на света ще го заглуши. Но, в същото време, този, който не желае да превърне тази малка резервация, в  плътно затворената отвсякъде килия, в която духът не може да живее, той не трябва да прави тази стена абсолютно непроницаема. Това е като вдишването и издишването, това е като общуване с мнозина, и общуване с един, това е като уединение и общуване, това е като ден и нощ, това е като тези, които, допълвайки се, ще се съединят заедно. По такъв начин, изводът е ясен. Нито едно от двете разбирания за християнството не е заблуждение. Погрешно е когато една от двете страни неоправдано се развива за сметка на другата. В техния синтез е цялостността и живота.

Флорентински, известен богослов и философ, казва, че целокупната истина, когато попадне в нашия свят се разпада на противоречиви части. И ние виждаме само отломки. А някъде във висше измерение те се съединяват парадоксално, несъединимо, антиномично. Такава е тайната на живота, такава е тайната на двете разбирания на християнството.

Бих искал, след като съм направил този малък екскурс  да почувствате, че е многообразие противоречивостта в лоното на църквата, на християнството. И, в по-широк план, многообразие е противоречивостта между различните християнски изповедания: между  католици, протестанти и православни. Че това не е разпад, не е разлом. То е само проява, в частите на цялото, на единното цяло, до дълбочината на което трябва да се доберем. Тогава ще се съедини това, което ни се струва несъединяемо. Тогава източникът, дълбочинният източник на духовен живот няма да подхранва само отделната душа или шепа отделни души в техните вътрешни преживявания, а ще излезе отвъд пределите на личностното. Ще стане за нас обществена сила, която ще ни помогне да живеем в този човешки свят и да внесем в него своето достойнство и светлината, които всеки от нас е получил в степента, в която се е приобщил към този източник.

Проблемът за двата пътя за разбиране на християнството е темата на днешния ден. И на мен ми се струва, че именно плурализмът при сблъскване на различни представи, създава важна предпоставка за жизнеността на християнството.

Вероятно има промисъл в това, че християнството се е разцепило на различни течения, защото без това разцепление, то би било нещо еднородно, еднообразно, принудено. И ако си позволим да изразим в рамките на човешката логика едно предположение, то не е невъзможно, че, познавайки склонността на хората към нетърпимост, Бог да е разделил вероизповеданията така, че всеки в своята градина да отглежда свои плодове. И когато дойде времето, тези плодове да се съберат в един поток, в който се влива най-доброто, което съществува в културата на човечеството и въобще във всичко добро, което има в човека – образ и подобие Божие.

Благодаря ви за вниманието.

Превод Shi Jian

Александр Мень „Два пути понимания христианства“
Източник: alexandrmen.ru

 Качено на сайта iztoknazapad.com на 08.05.2020

 .

Александър Мен
Да обичаш Бога и да обичаш човека.
Домашни беседи.

Беседа за Евангелието  – откъс I

 (…) Ако сте чели внимателно Евангелието, бихте забелязали нещо много важно: Христос се явява между хората като Учител. Той не говори за някакви висши метафизични тайни, Той не говори даже за битието Божие – това се подразбира от само себе си, защото старозаветната история, цялото старозаветно учение и богословие е подготвило почвата за Неговите проповеди,

Хората са знаели вече, че Творецът е един и че Той изисква от човека да следва определени правила и принципи на живот, хората са имали представа, какво е това Царство Божие. Затова всичко, за което говори  Христос,е  било казано на достъпен за неговите слушатели език, не в смисъл на опростен език, а в смисъл на общоприетост на символите, знаците и названията. Когато Господ говори  за Светото Писание, за Словото Божие – всичко това е било вече познато за хората и те разбирали този език.

Във всеки човешки кръг съществуват определени символи. Когато произнасяме думата „прогрес” – както и да го разбираме така или иначе  ясно е, какво се подразбира под тази дума. На представителите на точните науки някоя формула им казва много. Специалните термини (във всеки отрасъл на науката) за знаещия човек кратко, в пределите на една дума, разкриват един цял свят от понятия.

Когато Христос започнал да проповядва Царството Божие, Той се изявявал като учител,  наставляващ хората как да живеят. Той не започнал да говори за Себе си, а започнал с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно.*”, въпреки че центърът на Християнството – това е Христос, а не Неговата Доктрина. Още веднъж подчертавам: той не е бил само учител как да се живее, такива учители е имало хиляди, но нито един от тях даже много приблизително не е бил подобен на Него.

Виж.: Матей 4, 17.

Ако той беше просто учител как да се живее, то християнството никога не би се родило.

Ето ви свидетелство от противоположно направление: вижте Евангелието, написано от Толстой, написано с най-добри намерения, с най-горещо желание да доведе учението на Христос до хората, прочетете го и си помислете: би ли могло това Евангелие на промени света и създаде Вселенската Църква?  Всъщност, да се чете е скучно, то изглежда крайно унило, даже бих казал, навяващо скука. То не би могло да запали света, да създаде многообразните християнски култури,   святостта, с която живее християнството. От него е изпаднало ядрото – реалното присъствие на Христос в живота на вярващите, а е останало само простото морализаторство, без вътрешния огън на любовта, а щом е без любов – то е като пепел без огън.

Но така или иначе Христос е започнал като учител, учещ хората как да живеят. Затова ние с вас ставайки християни, трябва да разберем, (така както са го разбирали в онези времена), какво е очаквал Той от хората. А Той е очаквал от онези, който първо са станали негови последователи, а след това – Негови ученици, да се приобщят към Него, към Неговата мистична тайна.

Нарекъл е той своето учение Радостна Вест, на гръцки Евангелие. Това словосъчетание се е употребявало често в онези далечни времена. Радостна вест за някакви събития в държавата или за победа, която донасял вестоносец, пристигащ право от бойното поле на гръцки се е наричала евангелион, „радостна вест”.  Първата черта на вестта, възвестена от Христос, – това е някаква радост.

Когато погледнеш старите фрески в средновековните християнски храмове, започваш да чувстваш, колко лесно се забравя тази радост в живота ни. Защото животът ни  в голяма степен е мрачен и по е лесно в християнството да се намерят песимистични нотки, отколкото да се убедиш, че това е учение за радостта. Причината е в злото, то е на първо място и се хвърля в очи, то е главната реалност. Но Христос изобщо не е казал, че светът е прекрасен, че светът е благополучен. Не, Той е казал, че светът се владее от сатаната. Той е нарекъл сатаната „княз”, а „княз” означава „владетел”. Владетел на този свят. Но Той казва”Аз ви възвестявам радостната вест за Царството Божие.” Нека да се спрем върху това понятие.

Много отдавна човекът се е замислял над това, откъде е дошло в света  злото, грехът, несъвършенството, страданието. Според някои доктрини такова е било изначалното състояние на света. Но библейското откровение говори за друго, говори  за това, че злото е болест, отклонение от волята на Отеца  в случаите, когато изначално благата мисъл и благата воля на Твореца са подложени на извращение.

Възможно е да попитате, как в могло това да се случи, ако Творецът е Всемогъщ? Но както ни отговарят първите отци на Църквата (и собствено казано, още древните библейски писатели), Бог е обрекъл човека на свобода. Създавайки го по Свой образ и подобие, той му е дал голям и страшен дар – свобода. И човекът се оказва в свят, в който Бог, като че ли притъпява Своята светлина, за да остави свободно пространство за действие на свободните сили, които са се опълчили срещу Него. И в този случай можем да кажем, че Бог вече не царува….

Има старинна приказка-притча за крал, който, желаейки да види какво е положението на нещата в кралството му, се предрешил като просяк, за да си изясни какво се случва в нея. Макар и същевременно   да не е властвал, той давал възможност на поданиците си да изкажат свободно в очите му своите мнения, защото никой не предполагал, че пред тях е кралят.И действието на Бога в света е подобно на това. Бог не царува явно, по-точно царува, но царува неявно. Проникването Му в света като че е мигновено, и Той отново изчезва.

И Откровението на Стария Завет се заключава в това, че светът се движи постъпателно, върви неотклонно към такъв завършек – към възцаряване на Бога, към Царство Божие.

Във всички времена и във всички страни на хората с научно мислене – философи, учени – тази мисъл им е била чужда. На всички тях им се струвало, че светът по принцип не може да се измени, че той се върти кръгообразно, и всичко отново ще се повтори. Намираме свидетелства за това и при гръцките философи, и разбира се, при индийските, а и при  автори от XIX-XX век. Тази мисъл е напълно естествена, защото човекът  вижда това като закон в природата. Вижда смяната на сезоните: пролет, лято, есен, зима; изгрева и залеза на Слънцето, Луната, звездите  – не се е случвало Луната да не изгрее, да се премести някъде, а после пак да се появи. От най-стари времена човекът е наблюдавал този ритъм и е предполагал че такъв е редът на мирозданието.

Необходимо е било Откровението Божие, т. е, действието на Духа, Който да открие на хората, че те по пътя на разума не биха могли да го познаят, че светът не е въртене в кръг, а светът е ставане. Светът е път. Историята на света е движение към нещо по-висше. И както вече съм ви казвал, всички мирски, светски надежди за по-добро бъдеще днес са отражение, трансформация на това библейско Откровение.

Оказва се, че подсъзнателно дори атеистите вярват в това, че някога доброто ще възтържествува, когато всичко ще бъде хубаво, ако не за нас, то за нашите деца”, – казват те. „Науката ще го постигне”, а ако някога Слънцето угасне, то ние ще сътворим ново слънце. Всички тези мисли се коренят в християнското благовестие, засукано с майчиното мляко, че когато Бог се възцари, то ще се възцари благият замисъл. Сега Той е скован, Той като че е ограничил полето на Своето въздействие.

Така че, „Царството Божие” е този свят, който Бог е замислил, а светът, който виждаме сега, се намира в процес на ставане, на родилни мъки.

В такъв случай, защо Христос казва: наближава Царството Божие, покайте се, ето го! Много хора са мислели, че Царството Божие е някакъв световен катаклизъм, преврат, който ще се нахвърли и ще измени всичко по насилствен начин. За хората са свойствени такива желания, иска им се всичко да се случва насилствено, бързо, по „заповед на щуката“, но не се случва така. Така и би трябвало да бъде.

Какво е имал предвид Христос? Имал е пред вид, че Царството Божие   не е само реалност футурологическа, не само   бъдещ свят, където всички ние ще се срещнем, но реалността на днешния ден, и заедно с Него в Негово лице Царството Божие като близост на Бога, и светът ще започне постепенно да се осъществява, както Той Сам казва, по „незабележим  начин”. Затова той сравнява Царството Божие с малко зърно, което набъбва. Той го сравнява с мая, поставена в тесто – тя постепенно върши своето дело. Той го сравнява с дърво, което не се появява в един миг, – потребно му е време, за да израсте от семе. Царството Божие едновременно е и в бъдещето, и е тук.

 „Съдът над този свят” означава сблъсъкът между замисъла на Бога и емпирическия, даден от реалността свят…. На нас ни се струва, че „Съдът над този свят” ще се случи тогава и само тогава, когато Бог в края на краищата ще поправи картината на света, и с последния щрих, с последната мазка ще изтреби всичко зло, и всичко ще започне да блести.

Но Христос ни казва нещо друго. Той казва: „Сега е съд над тоя свят…” *, – т.е, в този момент, когато Той се е явил на света, съдът е бил вече започнал. Гръцката дума „криза” ние превеждаме като „съд”. Съдът е сблъсък на човека с Божията воля, при това с волята Божия, която не е натрапена на човека насилствено.

*Виж Иоан 12, 31.

.

Беседа за Евангелието  – откъс II

Бог не ни дава нищо насила,- дава ни го свободно. Затова Той ни говори тихо не идва така, както би дошъл човек, желаещ да придобие популярност. Той не търси нито влиятелни покровители, нито средства за ефективна пропаганда, чудеса….. По същество всичко, което би могло да способства на Неговото влияние, – всичко това Той го премахва.

Царството Божие идва с Него. С времето Той ни разкрива нов начин на живот.  И преди  да разберем, че Христос живее  днес в нашия живот  и то не  като памет, а като реалност, с която можем да общуваме, не като образ от миналото, а като събеседник от днешния ден, – ние трябва да Го чуем, когато Той ни говори за този живот. Когато го чуем, се оказва, че той ни говори за това, хората да надхвърлят праведноста на книжниците и фарисеите Ето ги Неговите думи:  „Защото, казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведноста на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно.”*

Виж: Матей 5, 20

Праведноста на книжниците и фарисеите се е заключавала в изпълнение на религиозните обреди, на законите на религията, които често са били част от бита, живота, културата, които са били част от социалните задължения. Като пример в Древна Гърция или Рим  човек е могъл да мисли за бога в частен порядък каквото му е угодно, но е бил задължен в качеството си на гражданин да отиде и да извърши жертвоприношение.

Религията най-общо казано е религиозен институт. Религията е една митологизирана идеология, която обединява в едно обществото, създава за него определени щампи. И човек в качеството  си на привърженик на една или друга религия, е възможно да не мисли за Бога, да не се проникне от Него духовно. Възможно е да кажем, някакъв   замоскворецки  (от южната част на г. Москва)  търговец, който, възможно е, да e лъгал и мошеничествал през цялата седмица, а след това в неделя е дошъл в църквата, запалил е свещ един пуд, и си отишъл спокоен, че си е „оправил сметките” с Бога.

Един знаменит изследовател на Древния Изток, когато говори за Месопотамия, казва така: „религиозният климат там е много умерен”. Това е много остроумно казано. Като цяло всички дохристиянски религии са се стремили да създадат умерен духовен климат – човек яде, спи, грижи се за нивите, семейството, къщата си, и се покланя на бога.

Нищо подобно няма в Евангелието. Тук намираме призив към абсолютното! Ако съществуват хиляда християни, които живеят в „умерен религиозен климат”, това означава, че те просто не знаят, какво е това Евангелие, не знаят към какво принадлежат и в какво те вярват.

 „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.”* Никъде, даже в Стария Завет, където вярата е била огнена и изключителна, което ще рече, че е вървяла в една посока и всичко останало е отхвърляла, – даже там можем да намерим маса пластове от този същия „умерен религиозен климат”. Достатъчно е да прочетем Притчи  Соломонови или Книга Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов.

*Виж Матей 6, 33

В учението на Христос  няма да намерим болезнен фанатизъм. Нещо повече, всяко негово слово е проникнато с трезвост, ясност, при Христос липсва желание с някакви мъгляви фрази да предизвика евтин ефект! Думите са прозрачни, съвършено прозрачни, насочени към съзнанието на човека, както  към необразования, така и към интелектуалеца.

Те не са лишени от хумор, остроумие, понякога ирония, когато обрисуват човешкия живот и хората, които се опитват да влязат в Царството Небесно или да избягат от него. Той обичал да изобразява това във вид на притчи – битови, жанрови сценки, които се описвали с усмивка или предизвиквали усмивката на слушателите. За нас, хората на ХХ век, тези притчи се възприемат от дистанцията на времето като тържествени слова; чрез икони, картини – за нас всичко това вече е като че сакрализирано, възвишено.

А Христос е обичал обикновените, ежедневните неща. При него те придобивали блясък, въздействали така, както могат да въздействат на хора, които виждат красота в най обикновеното и простото. Помислете: да се сравни явлението на Бога в света и проникването в света на замислите на Бога, да се сравни това със закваска в тесто! Би било непристойно, ако сравнение от този род хрумне на кой да с съвременен писател или проповедник. Немислимо е, на въпроса какво е това Великата Истина? – да каже това е маята, която домакинята купува за една рубла в магазина. А Той говори и за рибари, които сортират риба, или за сеяч, който излиза  на полето.

Да забравим за минута, че живеем в епоха на траулери и трактори, да си припомним, че тогава тези сцени не са били архаични и величествени. Сега всичко се възприема по-различно, но тогава…. Като пример тази интересна сцена,  когато виждаш как върви сеячът и разхвърля с ръка семето, – днес това изглежда някак си поетизирано, защото така вече никъде не се сее, но тогава това е бил обичайният, обикновеният, ежедневен труд. И Той е взимал примери именно от този прост обикновен живот. Което ще рече, че Той ни казва, че Царството Божие може да се почувства и преживее още тук и сега, в ежедневния обикновен човешки живот..

Когато Буда обосновава своето учение, той разказва джатаки, които впоследствие са се превърнали в легенди: в тези джатаки фигурират разни раджи, фантастични животни…, с които се случват някакви необикновени, приказни приключения. Нищо подобно не се среща в евангелските притчи. Всичко е много просто. Немарливите дружки на невестата, които задрямали и пропуснали идването на жениха, когото според обичая трябвало да посрещнат със запалени светилници. Той дошъл, влязъл в дома на невестата, затворил вратата, и те, останали навън със незапалените си светилници.* И тази сценка е станала трагически символ на душа, която е пропиляла своето време.

*Виж Матей 25, 1 – 13

Ето друга много интересна картина: пастир, който разделя овце и кози за стригането им (на Изток – в Гърция, Палестина, козите обикновено са черни, а овцете – бели), и когато пастирите преди стригането им започват да ги делят, то зрелището е такова: пристига смесено стадо, след това ги делят, на една страна   черните, на друга белите. И ето тази сценка Христос използва в религиозна притча, много трагична, може би най трагичната в Евангелието, – за разделението, между тези, които следват пътя на Евангелието, и с тези, които не го следват – така като козлите и овцете биват разделени, едните наляво, другите надясно. Едните „ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен“.*…  Но трябва да се каже, както правилно е отбелязал един богослов, че това разделение далече не винаги протича между хората, често то се случва вътре във всеки човек. Лесно бихме могли да намерим в себе си и черния козел, и овцата.

*Виж Матей 25, 31 – 46

И така. Христос започва да говори. И прави това по странен начин. Той обещава нещо на хората и това обещание се оказва изпълнено. Забележително е, че и в това се проявява движението  на Евангелието към бъдещето, защото обещанието е поглед в бъдещето.

Първоначално, когато се създава Старозаветната Църква, Бог обещава на Авраам, предтечата на Старозаветната Църква, че той ще бъде отец на  велик народ, че той ще има своя земя и чрез него ще бъдат благословени всички племена по земята. По този начин тук всичко е в бъдещето. Чрез Авраам идва Спасителят, Христос, и биват благословени всички народи, те ще бъдат включени в спасителна Църква.

И когато идва Христос, Той също говори за бъдещето. Той казва: вие ще бъдете щастливи, „блажени“. Еквивалент на думата „блажен“ е щастие, висша степен на щастие.. Ето първите думи от Проповедта на планината: „Блажени са бедните духом, блажени са плачещите, блажени са изгонените, блажени са жадните за правда“* Това е интересно обещание, в които намираме два мотива.

Виж Матей 5, 3 – 12

Първият мотив. Тези човеци, които в очите на обикновените хора изглеждат ощетени – те са щастливи, в Царството Божие ще бъдат обезщетени.

„Плачещи – вие ще се утешите“, казва Христос. Бедните ще бъдат обезщетени. Гонените ще тържествуват и ще се радват. Това е първата тема. Тя показва, че Царството Божие тържествува над всичко; и това не означава, както често при нас мислят, че християнството може да бъде използвано в лична полза от гледна точка на потреблението, да се достигне до  някаква полза, от рода на ползата от йога или на някое подобно на йога учение. Не, човек може да бъде нещастен в земен смисъл на тази дума, той може да е самотен, може да бъде сразен, възможно е да изглежда в очите на света последен, а при това да е между първите. И това го прави Христос.

А вторият мотив е подражание на Самия Христос. Тук той говори за тези с „чисти сърца“ – те ще съзрат Бога, за кротките, които ще наследят земята. Как да разбираме това – „ще наследят земята“? „Обетованата земя“ е символ на бъдещето Божие спасение. Както за древните израилтяни „обетованата земя“ е била реален знак за това, че Бог изпълнява Своите обещания, така после това става символ на бъдещето спасение, синоним на Царството Божие, които ще постигне и този, който търси правда, справедливост, и този, който е състрадателен към другите. „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“; „помилувани“ ще рече „простени“. Затова и ние сме длъжни да умеем да прощаваме.

Но главното, което по-нататък намираме в Проповедта на планината, това е промяна на отношението на човека към Бога. „Отче наш“ е молитва, която всички вие знаете, четем я в текста на Евангелието, това са изрично думи на Христос. Молитвата „Отче наш“ малко наподобява тези молитви, които обикновено съхраняваме е сърцата си Каква е нашата молитва? „Дай, дай!“ „Да бъде моята воля!“ Както и да украсяваме в душата си своята молитва, винаги искаме нещо за себе си: искам да съм по-силен, да се избавя от тежки състояния и грижи, искам да постигна успех в обществото, да е благополучен живота ми, така че моите деца да бъдат обгрижени и  защитени,  и така нататък, и така нататък.

Никой не казва, че човек да желае за себе си доброто е неестествено, ако бихме желали злото – това е ненормално. Но Христос ни учи друго. Той ни казва, че съществува източник на всяко добро, и към който всъщност е длъжна да бъде прикована нашата любов, че е възможно да обичаш само Бога, а чрез Него – света, и човека, и самия себе си. Ако обичаме тази велика красота, която е красотата Божия, тогава нашата молитва трябва да започва с думите: „да бъде Твоята воля“. Началните редове на „Отче наш“ въобще не говорят за човешка воля, за човешка изгода или желание, а затова да се осъществи Неговата воля. „Да бъде Твоята воля, да дойде Твоето царство“ – това е за което се говори в тази молитва.

И сам Христос казва за Себе Си, че Той е дошъл да изпълни не Своята воля, а волята на Отца. За него в живота Му не е съществувало нищо друго – цялото Негово служение е било подчинено на висше  призвание. Такъв човек може да ни се стори като   някой анахорет, отшелник, или някакъв йога, намиращ се някъде в Хималаите, преживяващ с шепа ориз на седмица. Отрекъл се от всичко и съзерцаващ Вечността.

А Христос в сравнение с него води удивителен, парадоксален начин на живот. Живее обикновен живот, както всички хора… Живее обикновен живот и към това ни призовава. Той странства, да, действително е така, но не е „странстващ проповедник“, такъв какъвто през Средните векове е бил Франциск Асизки. Той е имал Свой дом, в който е живеел, град, от където е тръгвал да проповядва и където се връщал след това. И ако той по-късно е бил принуден да не се върне в този град, причината била във враждата, която се надигнала срещу Него. Бил е канен и приемал поканата за обяд в дома на фарисеи, на сватба на свои родственици (да си припомним Кана Галилейска) Водил е най-обикновени разговори под сводовете на галериите на Храма,  с разни учители на Закона. Готов е бил да разговаря с първия срещнат…..

Видно е, че Той с лекота общувал с хората – припомнете си разговора със самарянката, колко лесно Той предразполагал хората към Себе Си.  В Него нямало нищо приповдигнато-тържествено,  йерархическо. Той вървял, а не шествал. Той говорил, а не пророкувал. В това е особеността на евангелското благовестие. Защо било необходимо това? Искал да покаже на хората, че именно в този всекидневен живот, не на Хималаите, а ето в този живот, където жените въртят хромела за  да стрият зърно на брашно, орачите орат, митарите броят парите си и животът си върви по своите стъпки – сред всичко това е възможно да се разгори пламъкът на Царството Божие. И като продължим тази Негова централна мисъл, можем да кажем, че Царството Божие може да се осъществи тук, в нашия живот, ако ние бихме поискали да стане това.

По-нататък Христос казва, че човек, който търси Царството Божие, – придобива всичко. „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“*. И този човек започва да излъчва светлина. „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“**.

*Виж Матей 6, 33
**Виж Матей 5, 16

Той не изисква да бъдем строго ортодоксални. Защо? Защото в това обкръжение, където Той проповядвал, хората разбирали една проста  истина: в състояние си да познаеш само това, което Бог ти разкрие. Всичко останало е недостъпно за човека,

В теологията е много  това, което е дело на човешката ръка и има към Бога много малко отношение. Затова главното, което отличава последователя на Христос, това е отношението му към ближния. Когато Съдията разделя „овцете“ от „козите“, той не оценява тяхната ортодоксалност, а пита: какво направи ти за Мен?, което ще рече – за ближния си, нахрани ли го, напои ли го, посети ли го в затвора, с други думи – прояви ли ти човешко състрадание.

.

Беседа за Евангелието  – откъс III

Човекът по своята природа е егоцентричен и егоистичен. Той винаги „тегли“ към себе си – негов естествен стремеж от младенческа възраст е стремежът да потребява. Но Христос иска от нас да се променим, за да станем хора, които са се научили да дават от себе си. „Нова заповед ви давам, да се обичате един друг; както Аз ви възлюбих“*. Защо нова? Защото има по-стара заповед: „Обичай ближния си като самия себе си.“*

Виж Йоан 13, 34
Виж Лев. 19, 18

Но Господ иска от нас да се учим на това самоотвержено.

При нас думата „самоотвержено“ е придобила, бих казал,  поетически, приповдигнато-риторически смисъл: „самоотвержени хора“! Какво да се прави, понякога обезобразяваме, опошляваме думите. Тук сме застанали пред дълбок психологически въпрос. Психически нормалният човек не би могъл да съществува, ако той в някакъв смисъл не се отрече от себе си. Затова, дотогава докогато не излезем от затворения кръг на света на собственото „аз“, докато се кланяме на този идол, докато му служим, – последствията за нас ще са злополучни.

Голямото множество психически заболявания се коренят в егоцентризма. Човек вижда себе си, като че е издигнат на височината на небостъргач, и всички наоколо или му се смеят, или му се възхищават. Оттук е манията за преследване, оттук е манията за величие. А това е само хипертрофирана форма на високомерие.

Припомнете си магьосника от „Страшното отмъщение“ на Гогол – на него непрекъснато му се е струвало, че му се надсмиват. Възможно е никой да не го е забелязвал, възможно е да е бил безразличен на всички, но на него му се е струвало, че всички го наблюдават. Като че човек върви и крепи своето „аз“ като някакъв скъпоценен съд.

Така че норма за духовния живот на християнина е призивът „отречи се от себе си“.  И човек става човек само тогава, когато  се научи да излиза отвъд пределите на своето „аз“. Както казва един философ „човек мисли за себе си като за абсолют“ и това е нормално. Но той трябва да погледне по-надалече и да открие абсолют в нещо друго – като например любимия човек – любимия мъж, любимата жена. По този начин човек от закрита система се превръща в система открита. „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“*

Виж Матей 16, 24

„Вземи своя кръст“, ни внушава Той. Какво има да ни каже Исус? „Кръст“ за Него е било Неговото служение на хората. Това не е някакво бреме, което човек мъкне на гърба си – не! За Него това е било радост и страдание едновременно. Радост затова, че Той е страдал, за да донесе на хората щастие и добро.

Какво е отношението на Христос към старозаветното учение? Основата на старозаветното учение се разглежда от Него като аксиома, от която Той изхожда. В Стария Завет има Закон – учение, което е дадено на Мойсей. Законът е фиксиран на две каменни плочи – скрижали, върху които са написани общо десет заповеди. Първата заповед гласи: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене“*. Следователно човек е длъжен изцяло да се обърне към Този Бог-Спасител, на Когото да се покланя.

Виж Изход 20, 2 – 3

„Не си прави кумир“. Това означава не само това, че не трябва да си сътворяваме идоли, но и че не трябва да поставяме редом с Бога ценност, която би била равна на Него. Ако се отдаваш на Бога – отдай всичко от себе си! Ако съществува някакъв кумир – всичко пропада.

Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив!“ – казва Господ в Стария Завет*.

Виж Изх. 20, 5

Какво означава това: „Аз съм Бог ревнив!“? Но ревнив, тоест същество обладано от ревност, може да бъде само човек: човекът иска да го обичат, така както не обичат никой друг. По каква причина Старият Завет, който знае, че Бог е Неизобразим, че Той е превишава всичко, че това е друго Същество – защо употребява такова подобаващо на човека чувство, каквото е ревността? Затова защото отношенията между нас и Бога могат да се изграждат само върху това, ние да Му отдаваме цялото си сърце. И чрез Него да бъдем в състояние да обичаме всичко. Редом с него не трябва да има други богове.

Забележителен закон е „помни съботния ден“. За нас това е нещо естествено, ние от как се помним знаем, че съществува неделен ден, в който е възможно да си починем. Но древният, античният свят не е познавал такива дни (освен общоприетите празници). И според тази заповед човек е длъжен систематически да изплува от суетата на  всекидневието, за да застане пред Бога, да отдели и на Него от своето време…. Това не е така просто, но е необходимо за човека, той не бива никога да го прекъсва!

Човек постоянно е забързан за някъде, търчи, за да успее да извърши едни или други свои работи. И така е било винаги. И така е било винаги, търчал е по време на всяка епоха – през бронзовия век, и през Средновековието, и през атомния век. Винаги животът е бил суетен и шумен.

Мислим си, че през евангелските времена е било много тихо. Но нека да си представим: всяка жена е притежавала хромел (ръчна мелница за зърно). Във всяка къща громолели   тези хромели! Шумът е бил непоносим. Големи мелници почти е нямало. Във всяко семейство си млели брашното ръчно.. И не е било само това, имало е още много подобни занимания в този суетен свят, но когато настъпел съботният ден, всичко това трябвало да замлъкне. Отдъхвали си впрегатните животни, отдъхвал си робът, отдъхвал си господарят. Човек би могъл да се съсредоточи, би могъл да се помоли.

„Почитай баща си и майка си“; не е казано „обичай“ – никой не бива да бъде заставен да обича. Но всеки човек има дълг към родителите си, и това е следствие от закона, даден свише. Защо? Защото било е време, когато много често отношението между децата и родителите били други. В някои култури старците просто ги убивали. И само по себе си уважението към родителите не е нещо, което произтича от биологичната природа на човека…. Когато са говорили за почитане на родителите, с това самото са зачертавали правото на силния. Появило се е нещо различно. Старият човек ставал не само неприкосновен, но и уважаван.

Следват заповедите „не убивай, не кради, не прелюбодействай (което, казано с други думи, означава „не нарушавай верността на брака“; не клевети; не завиждай“. Един наш съвременен и малко или много известен богослов казва, че всички тези заповеди са вече остарели, доколкото са дадени много отдавна, така че е възможно да бъдат като цяло отхвърлени. Но това не е така. Не е необходимо да се обяснява защо: тези заповеди, въпреки своята над трихилядна история, все още не са осъществени, не са станали втора природа на човека. Ако се вгледаме в себе си, без колебание ще открием в себе си нарушение на всички тези заповеди.

Като признава ценността на старозаветните заповеди Христос незабавно отговаря на човека, който Го пита: „Какво да сторя, за да наследя живот вечен?“ – „Спазвай заповедите. Знаеш ли какво е написано в тях? И Му изброява: „Не прелюбодействувай; не убивай; не кради; не лъжесвидетелствувай; не увреждай; почитай баща си и майка си…“ А човекът Му отговори: „Учителю, всичко това съм опазил от младини.“ Тогава Господ му казва, че ако той иска да открие нещо по-висше, трябва да стане Негов ученик.*

Виж Марк 10, 17-22

И какво казва Христос на събралите се хора? Той им дава сякаш Свои Десет заповеди. Казва им , че „Казано е, „не убивай“, а Аз ви казвам, че и гневът е грях; казано е „не прелюбодействай“, а Аз ви казвам, че всяка нечиста мисъл е грях“*.

Виж Матей 5, 21-22

Но веднага пояснява, че не е дошъл да нарушава Закона, а за да го изпълни, да му даде такава дълбочина и пълнота, която би съответствала на замисъла на Бога. Защото старозаветните Десет заповеди така или иначе се отнасят до постъпките на хората. Христос ги насочва в дълбините на човешките помисли.

Превод Shi Jian

Източник:  bookz.ru

Качено на сайта iztoknazapad.com на 30.03.2020

към началото на страницата /
към карта на сайта