религия      Отец  Александър Мен (1935-1990)

 Към карта на сайта

Към съдържание на файла „отец Александър Мен“

 Съдържание на страницата:

Александър Мен: Да обичаш Бога и да обичаш човека. Домашни беседи.
………….. Беседа за Евангелието  – откъс I

 

Александър Мен
Да обичаш Бога и да обичаш човека.
Домашни беседи.

Беседа за Евангелието  – откъс I

 (…) Ако сте чели внимателно Евангелието, бихте забелязали нещо много важно: Христос се явява между хората като Учител. Той не говори за някакви висши метафизични тайни, Той не говори даже за битието Божие – това се подразбира от само себе си, защото старозаветната история, цялото старозаветно учение и богословие е подготвило почвата за Неговите проповеди,

Хората са знаели вече, че Творецът е един и че Той изисква от човека да следва определени правила и принципи на живот, хората са имали представа, какво е това Царство Божие. Затова всичко, за което говори  Христос,е  било казано на достъпен за неговите слушатели език, не в смисъл на опростен език, а в смисъл на общоприетост на символите, знаците и названията. Когато Господ говори  за Светото Писание, за Словото Божие – всичко това е било вече познато за хората и те разбирали този език.

Във всеки човешки кръг съществуват определени символи. Когато произнасяме думата „прогрес” – както и да го разбираме така или иначе  ясно е, какво се подразбира под тази дума. На представителите на точните науки някоя формула им казва много. Специалните термини (във всеки отрасъл на науката) за знаещия човек кратко, в пределите на една дума, разкриват един цял свят от понятия.

Когато Христос започнал да проповядва Царството Божие, Той се изявявал като учител,  наставляващ хората как да живеят. Той не започнал да говори за Себе си, а започнал с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно.*”, въпреки че центърът на Християнството – това е Христос, а не Неговата Доктрина. Още веднъж подчертавам: той не е бил само учител как да се живее, такива учители е имало хиляди, но нито един от тях даже много приблизително не е бил подобен на Него.

Виж.: Матей 4, 17.

Ако той беше просто учител как да се живее, то християнството никога не би се родило.

Ето ви свидетелство от противоположно направление: вижте Евангелието, написано от Толстой, написано с най-добри намерения, с най-горещо желание да доведе учението на Христос до хората, прочетете го и си помислете: би ли могло това Евангелие на промени света и създаде Вселенската Църква?  Всъщност, да се чете е скучно, то изглежда крайно унило, даже бих казал, навяващо скука. То не би могло да запали света, да създаде многообразните християнски култури,   святостта, с която живее християнството. От него е изпаднало ядрото – реалното присъствие на Христос в живота на вярващите, а е останало само простото морализаторство, без вътрешния огън на любовта, а щом е без любов – то е като пепел без огън.

Но така или иначе Христос е започнал като учител, учещ хората как да живеят. Затова ние с вас ставайки християни, трябва да разберем, (така както са го разбирали в онези времена), какво е очаквал Той от хората. А Той е очаквал от онези, който първо са станали негови последователи, а след това – Негови ученици, да се приобщят към Него, към Неговата мистична тайна.

Нарекъл е той своето учение Радостна Вест, на гръцки Евангелие. Това словосъчетание се е употребявало често в онези далечни времена. Радостна вест за някакви събития в държавата или за победа, която донасял вестоносец, пристигащ право от бойното поле на гръцки се е наричала евангелион, „радостна вест”.  Първата черта на вестта, възвестена от Христос, – това е някаква радост.

Когато погледнеш старите фрески в средновековните християнски храмове, започваш да чувстваш, колко лесно се забравя тази радост в живота ни. Защото животът ни  в голяма степен е мрачен и по е лесно в християнството да се намерят песимистични нотки, отколкото да се убедиш, че това е учение за радостта. Причината е в злото, то е на първо място и се хвърля в очи, то е главната реалност. Но Христос изобщо не е казал, че светът е прекрасен, че светът е благополучен. Не, Той е казал, че светът се владее от сатаната. Той е нарекъл сатаната „княз”, а „княз” означава „владетел”. Владетел на този свят. Но Той казва”Аз ви възвестявам радостната вест за Царството Божие.” Нека да се спрем върху това понятие.

Много отдавна човекът се е замислял над това, откъде е дошло в света  злото, грехът, несъвършенството, страданието. Според някои доктрини такова е било изначалното състояние на света. Но библейското откровение говори за друго, говори  за това, че злото е болест, отклонение от волята на Отеца  в случаите, когато изначално благата мисъл и благата воля на Твореца са подложени на извращение.

Възможно е да попитате, как в могло това да се случи, ако Творецът е Всемогъщ? Но както ни отговарят първите отци на Църквата (и собствено казано, още древните библейски писатели), Бог е обрекъл човека на свобода. Създавайки го по Свой образ и подобие, той му е дал голям и страшен дар – свобода. И човекът се оказва в свят, в който Бог, като че ли притъпява Своята светлина, за да остави свободно пространство за действие на свободните сили, които са се опълчили срещу Него. И в този случай можем да кажем, че Бог вече не царува….

Има старинна приказка-притча за крал, който, желаейки да види какво е положението на нещата в кралството му, се предрешил като просяк, за да си изясни какво се случва в нея. Макар и същевременно   да не е властвал, той давал възможност на поданиците си да изкажат свободно в очите му своите мнения, защото никой не предполагал, че пред тях е кралят.И действието на Бога в света е подобно на това. Бог не царува явно, по-точно царува, но царува неявно. Проникването Му в света като че е мигновено, и Той отново изчезва.

И Откровението на Стария Завет се заключава в това, че светът се движи постъпателно, върви неотклонно към такъв завършек – към възцаряване на Бога, към Царство Божие.

Във всички времена и във всички страни на хората с научно мислене – философи, учени – тази мисъл им е била чужда. На всички тях им се струвало, че светът по принцип не може да се измени, че той се върти кръгообразно, и всичко отново ще се повтори. Намираме свидетелства за това и при гръцките философи, и разбира се, при индийските, а и при  автори от XIX-XX век. Тази мисъл е напълно естествена, защото човекът  вижда това като закон в природата. Вижда смяната на сезоните: пролет, лято, есен, зима; изгрева и залеза на Слънцето, Луната, звездите  – не се е случвало Луната да не изгрее, да се премести някъде, а после пак да се появи. От най-стари времена човекът е наблюдавал този ритъм и е предполагал че такъв е редът на мирозданието.

Необходимо е било Откровението Божие, т. е, действието на Духа, Който да открие на хората, че те по пътя на разума не биха могли да го познаят, че светът не е въртене в кръг, а светът е ставане. Светът е път. Историята на света е движение към нещо по-висше. И както вече съм ви казвал, всички мирски, светски надежди за по-добро бъдеще днес са отражение, трансформация на това библейско Откровение.

Оказва се, че подсъзнателно дори атеистите вярват в това, че някога доброто ще възтържествува, когато всичко ще бъде хубаво, ако не за нас, то за нашите деца”, – казват те. „Науката ще го постигне”, а ако някога Слънцето угасне, то ние ще сътворим ново слънце. Всички тези мисли се коренят в християнското благовестие, засукано с майчиното мляко, че когато Бог се възцари, то ще се възцари благият замисъл. Сега Той е скован, Той като че е ограничил полето на Своето въздействие.

Така че, „Царството Божие” е този свят, който Бог е замислил, а светът, който виждаме сега, се намира в процес на ставане, на родилни мъки.

В такъв случай, защо Христос казва: наближава Царството Божие, покайте се, ето го! Много хора са мислели, че Царството Божие е някакъв световен катаклизъм, преврат, който ще се нахвърли и ще измени всичко по насилствен начин. За хората са свойствени такива желания, иска им се всичко да се случва насилствено, бързо, по „заповед на щуката“, но не се случва така. Така и би трябвало да бъде.

Какво е имал предвид Христос? Имал е пред вид, че Царството Божие   не е само реалност футурологическа, не само   бъдещ свят, където всички ние ще се срещнем, но реалността на днешния ден, и заедно с Него в Негово лице Царството Божие като близост на Бога, и светът ще започне постепенно да се осъществява, както Той Сам казва, по „незабележим  начин”. Затова той сравнява Царството Божие с малко зърно, което набъбва. Той го сравнява с мая, поставена в тесто – тя постепенно върши своето дело. Той го сравнява с дърво, което не се появява в един миг, – потребно му е време, за да израсте от семе. Царството Божие едновременно е и в бъдещето, и е тук.

 „Съдът над този свят” означава сблъсъкът между замисъла на Бога и емпирическия, даден от реалността свят…. На нас ни се струва, че „Съдът над този свят” ще се случи тогава и само тогава, когато Бог в края на краищата ще поправи картината на света, и с последния щрих, с последната мазка ще изтреби всичко зло, и всичко ще започне да блести.

Но Христос ни казва нещо друго. Той казва: „Сега е съд над тоя свят…” *, – т.е, в този момент, когато Той се е явил на света, съдът е бил вече започнал. Гръцката дума „криза” ние превеждаме като „съд”. Съдът е сблъсък на човека с Божията воля, при това с волята Божия, която не е натрапена на човека насилствено.

*Виж Иоан 12, 31

(следва продължение)

Превод Shi Jian

Източник:  bookz.ru

Качено на сайта iztoknazapad.com на 02.02.2020

към началото на страницата /
към карта на сайта